Лоръл Маккий
Греховни тайни (3)

Втора глава

Лондон

Тя определено проявяваше интерес.

Доминик Сен Клер наблюдаваше жената в другия край на претъпкания салон в неговия игрален клуб „Прищевките на дявола“. Някакъв джентълмен, значително по-стар от нея, разиграваше партия лантурлу, и тя стоеше зад стола му, преструвайки се, че най-покорно следи играта, точно когато втренченият й поглед постоянно се впиваше в Доминик. Жената беше висока и стройна, с модна синя рокля, чийто корсаж беше на дипли и с деколте, разкриващо щедро бялата кожа на шията и раменете, имаше руси къдри и ангелско лице. Но усмивката, с която го удостояваше, беше на същински демон.

Преди време за миг щеше да се озове до нея. Щеше да отвърне на прелъстителната й усмивка, да поднесе ръката й до устните си, да й направи някой небрежен комплимент, и да я открадне под носа на внушителния й придружител. Тя беше точно от онзи тип жени, с които би споделил леглото си за няколко нощи.

Но тази вечер… тази вечер се чувстваше необичайно равнодушен към нейната красота и подканващата й усмивка. Не го привличаше възбудата на ловуването, избликът на страстно желание, които по-рано щеше да изпита. Чувстваше само… студенина. Като че ли не участваше в тази сцена на веселие и ярки светлини. Едно време „Прищевките на дявола“ беше клубът, с който се гордееше и обичаше, а сега се превърна в работа и задължение. А красотата на онази жена не пробуди у него никаква искрица желание.

Чувстваше се по този начин, откакто Джейн се помина. Сладката, тиха Джейн, прекалено добра за него, но все пак някак се реши да приеме да му стане съпруга. Той харесваше своя живот, треската от хазарта и театъра, но Джейн го бе накарала да си представя дом, в който се връща след работа.

И после, както бързо се зародиха тези нови надежди, така изчезнаха и Джейн беше мъртва.

Оттогава изминаха шест месеца.

Доминик се извърна, улавяйки как блондинката нацупено му хвърля разочарован поглед.

Провря се през тълпата и провери по навик дали всичко върви както трябва и дали хората се забавляват. Откакто отвори врати, „Прищевките на дявола“ се превърна в един от най-известните клубове в Лондон и почти всяка вечер беше препълнен. И аристократи, и богаташи настояваха за членство, и всяка вечер се налагаше да връщат хора, понеже казиното не можеше да побере всички желаещи.

Идваха заради високите залози, лукса и хората, които можеха да срещнат тук. Идваха и защото собственикът беше Доминик Сен Клер, и защото всички обичаха да се клюкарства за тях.

Доминик обожаваше „Прищевките на дявола“ и се гордееше с успеха му. Но тази вечер искаше да е някъде другаде. На някое по-тихо място, с по-приглушена светлина, където да се спаси от мислите си с бутилка бренди и някоя жена. Все пак не блондинката, нито пък някоя от обичайните му любовници. Някоя различна, някоя, която да го заинтригува, да го залъже, да го накара да забрави.

Доминик взе чаша вино от подноса на лакея и започна да отпива, докато наблюдаваше безучастно тълпата. Жени не липсваха, както винаги е било тук. Красиви, достъпни жени, които го гледаха и му се усмихваха. Някога, още от детството си, Доминик беше артист и на сцената, и в живота, и се бе научил да вниква в човешката природа, да знае как да убеждава хората да правят, каквото той иска. Наследената от рода Сен Клер красива външност, светлозлатистата коса, зелените очи и изваяното лице също допринасяха за успехите му. Никога не се бе затруднявал да си намери компания.

Но тази вечер… тази вечер се чувстваше странно неспокоен и отчужден. Искаше нещо, но не знаеше какво. Разклащаше виното, взирайки се в насъбралите се хора около масата за фаро. Там стоеше дама с гръб към него, с лъскава черна коса, и изведнъж нещо му просветна.

Един стар спомен го споходи, спомен, който не му беше идвал на ум отдавна. Жена с черна рокля, с коса като тази, с лице, скрито от маска. Ослепителна усмивка, смях… вкусът на нейната целувка — толкова сладка и странно невинна. Тя го заинтригува със своята красота, със своята тайнственост, както никоя друга жена. Докато не го удари с коляно в тестисите като някоя свадлива улична проститутка и не избяга.

След това я търси седмици наред, разяждан от желание да разбере коя е и да получи някакво възмездие за начина, по който го заряза. Искаше да я целуне пак… и още много, много повече.

Но не я откри. Сякаш изчезна като облаче дим или беше само сън. След това се заредиха други жени, красиви, отзивчиви, и после се появи сладката Джейн. Но нито една не завладя въображението му като жената в черно. Наблюдаваше дамата до масата за фаро и се питаше дали ще се обърне най-накрая. Това положително щеше направи вечерта много по-вълнуваща.

Жената се обърна и забеляза, че я наблюдава. Усмихна му се очарована и той видя с разочарование, че не е тя. Лицето на тази жена имаше друга форма, кожата й не беше толкова бледа и ръстът й не беше същият.

Жената в черно оставаше загадка.

Доминик мина покрай игралните маси и спря да поздрави някои от постоянните посетители.

Разговаряше и се смееше машинално както винаги… беше добре за работата. Но най-накрая намери малко по-тихо кътче в трапезарията, където имаше преизобилен бюфет. Едно време късните вечери и танците се организираха от сестра му Лили, която имаше нюх за развлеченията. Но тя се омъжи и живееше със съпруга си в Единбург.

Съпругът й, за когото наскоро се венча, носеше фамилното име Хънтингтън. Ейдън беше единственият поносим член на този проклет клан. Хънтингтън и Сен Клер се мразеха от векове, откакто един Хънтингтън бе изоставил и съсипал съпругата си Мери Сен Клер. Омразата към тях беше втора природа на Доминик.

— Чудесна вечер — чу зад себе си гласа на Брендън, неговия брат. — Особено като се има предвид времето около Коледа. Приходите ще бъдат повече от задоволителни.

Доминик се обърна и се захили на Брендън.

— Това значи повече работа, след като се реши да поемеш списъците със залозите, с които Лили се занимаваше.

Както и да урежда забавленията в „Прищевките на дявола“, за които пак Лили водеше сметките. Тя много му липсваше.

Брендън сви рамене.

— Най-сладката работа — да правиш пари.

Загледа Доминик внимателно и сериозно, той винаги изглеждаше сериозен. Почти невъзможно беше да се разгадае какво мисли Брендън, толкова крайно затворен и мълчалив беше.

— Видях лейди Роджърс да ти хвърля по едно око — отбеляза Брендън.

— Лейди Роджърс ли, коя е тя?

— Блондинката със синята рокля. Омъжи се наскоро и миналата седмица със съпруга й станаха членове на клуба. — Брендън се усмихна накриво, а той рядко се усмихваше. — Подозирам, че хазартът не е единственото нещо, което я привлича тук.

Доминик сви рамене.

— Ако тя е младоженка, може би трябва да обръща повече внимание на съпруга си.

Брендън вдигна вежда.

— Доминик! Никога не съм те чувал да поддържаш съпружеската вярност. Да не си болен?

— Не съм.

— Но нещо ти има. Виждам.

Доминик сви рамене. И да не издаваше какво мисли, винаги наблюдаваше другите много внимателно.

— Може би просто съм объркан заради задълженията около театралния ангажимент в Париж — каза той.

— Всички сме объркани заради това — отвърна Брендън и огледа отново салона. — Сигурен ли си, че идеята на мама да вземем Джеймс с нас е добра?

— Със сигурност там не може да си навлече повече неприятности, отколкото тук.

Брендън вдигна вежда.

— Нима?

Доминик се разсмя, като си спомни всички лудости, които брат му извърши в името на любовта.

— Добре де, вероятно може. Париж е пълен с изкушения. Но поне ще бъдем там да го наглеждаме.

— Може би Париж ще предложи и на теб нещо, с което да се поразсееш малко.

— Брендън… — изрече с предупредителен тон Доминик. Семейството му кръжеше около него, откакто Джейн умря, и всички скришом му хвърляха тревожни погледи. Не можеше да понесе и Брендън да се държи по същия начин.

— Няма да кажа нищо повече. Просто Париж е пълен с хубави жени. Няма да ни липсват, докато сме там.

Брендън си тръгна и го остави да наблюдава тълпата сам.

Може би брат му имаше право. Може би нямаше да е зле да се поразсее. Да престане да мисли за черна коса и ясни сини очи зад маска от атлаз…