Лоръл Маккий
Греховни тайни (19)

Осемнадесета глава

— Имате посетител, мадам Уестмън. Чака ви в салона — съобщи лакеят.

София вдигна поглед от документите, които преглеждаха с Камий, и сърцето й се разтуптя.

Може би е Доминик. Не престана да мисли за него, откакто я целуна на зазоряване и се измъкна от апартамента й, преди да се разбуди къщата. Каза й, че ще я потърси по-късно. Сигурно той я чака в салона.

— Посетител ли? — каза тя, изненадана, че гласът й прозвуча спокойно, след като изобщо не бе спокойна.

— Oui. Настояваше много да ви види — отговори лакеят. — Но не даде визитна картичка.

— Ах, таен обожател! — подразни я Камий. — Колко любопитно.

София се засмя.

— Нима може да е таен, след като ме посещава в дома ми?

— Но ти имаш много обожатели! Кой ли от тях е? Навярно мога да се досетя…

София поклати глава. Добре че завесите бяха наполовина дръпнати и пламналите й страни не бяха толкова очебийни. Всъщност беше глупаво да се изчервява след всичко, което направи с Доминик снощи. Но пък колко естествено, колко по женски беше един разговор за ухажори между приятелки.

— Хайде, върви да говориш с твоя обожател — подкани я Камий. — Аз ще довърша сметките.

— Наистина ли?

— Разбира се… хайде, тръгвай! Денят е твърде хубав, за да мислим за друго, освен за любов.

София се засмя и излезе забързана от кабинета. Чувстваше се лека като перце, странно замаяна и й се искаше да литне по стълбите. Може би дори да се плъзне по парапета и да се върти безспир. Но си наложи да ходи спокойно като дама. На стълбищната площадка спря да се погледне в огледало, окачено там. Приглади косата си, сплете я и я нави на кок по последна мода. Разлюля полата си. След като облече красивата розова рокля, повече не можеше да се гледа в черно, затова беше с единствената си друга цветна рокля — жълтата муселинова от пикника.

Радваше се, че я извади от гардероба, понеже подхождаше на настроението й.

Завъртя се и слезе бързо по стълбището към фоайето. Прозорците и вратите бяха отворени, за да влиза слънце, и камериерките чистеха мраморния под и бършеха прах от позлатата на мебелите, преди гостите на клуба да заприиждат вечерта. „Царицата на среброто“ до този момент имаше голям успех, както сочеше счетоводния баланс.

„Още една причина да се чувствам обнадеждена“ — помисли си София с усмивка. Все пак не беше толкова безполезна, биваше я за делови въпроси.

Отвори вратата на салона и влетя вътре, като възнамеряваше да покани Доминик в клуба тази вечер след представлението. Но мъжът, чийто силует се открояваше на прозореца, не беше Доминик.

София замръзна, не вярвайки на очите си, когато лорд Хамънд се обърна и й се усмихна.

— Госпожо Уестмън — каза той топло и сърдечно, като че ли бяха близки приятели, които отдавна не се бяха виждали. Но тонът не отговаряше на ледената му усмивка. — Възхитително е да ви видя отново.

София затвори тихо вратата и се облегна на нея, гледайки го изпитателно. Надяваше се, че е заминал за Лондон, каквито бяха намеренията му при тяхната последна среща. Но трябваше да се досети. Мъж като него не се отказваше толкова лесно. София си помисли за парите, които предвидливо спестяваше от възнаграждението си за работата при Камий, недоумявайки дали не би могла да му върне залога от Баден-Баден.

Но знаеше, че той не искаше пари.

Дочуваше суетнята на прислугата и това донякъде я успокояваше. Спомни си как я гледаше лорд Хамънд, като че ли беше вещ, над която имаше право да предяви претенции, и изпита желание да отвори вратата като път за бягство. Но в никакъв случай не искаше някой да чуе какво ще й каже. Той се приближи бавно със същата ледена усмивка. Беше безукорно облечен и мрачно красив. Кожата й настръхна, докато гледаше как пристъпва към нея, и потърка ръцете си през тънкия муселин на ръкавите.

София осъзна един факт, докато го наблюдаваше. Доминик имаше същия самонадеян вид, почти арогантен, но самочувствието му се дължеше на таланта да забавлява и да кара хората да се смеят. Привличаше ги, защото искаха да почерпят от тази бликаща жизненост. Хамънд държеше хората в плен само със силата на волята си като някой античен диктатор.

София не искаше да бъде негов трофей. И вече не беше изплашена и безпомощна както в Баден-Баден. Отдръпна се от вратата, застана с изпънати рамене и дори му се усмихна, макар и насила.

— Лорд Хамънд, каква изненада. Не знаех, че още сте в Париж.

— Не мога да замина, не и след като вие сте тук.

Застана близо до нея, твърде близо. Усети мириса на скъпия му одеколон и тежкият аромат се уви около нея като пипало. Той я наблюдаваше напрегнато, като че ли искаше да подразбере всеки проблясък на мисъл или чувство. София събра всяка капка от актьорските си умения, които бе придобила на игралните маси и му подаде ръка. Той я поднесе до устните си и я задържа, докато тя не отдръпна пръстите си. След това седна на канапето до камината и разпростря полата около себе си. Лорд Хамънд остана прав и се подпря небрежно на мраморната полица, без да сваля поглед от нея.

— Мислех, че сме си казали всичко, когато се срещнахме последния път.

— Трябваше да се погрижа за някои дела на моя братовчед херцогът на Пендрейк — каза той. — Признавам, че бих могъл да избегна поръчките, ако не исках да ви видя отново, скъпа госпожо Уестмън. Повече не желая да се преструвам пред вас.

София бавно се изправи и установи, че краката й треперят.

— Тогава разрешете да ви изпратя…

Лорд Хамънд се оживи изведнъж, спусна се като нападаща кобра и хвана София за китката.

Стисна я болезнено. Тя ахна и се опита да се освободи, но разбра, че не може да помръдне.

— Знам, че не сте в положение да бъдете толкова надменна, лейди София — каза той спокойно. — Поинтересувах се от вас. Вашето семейство ви е отхвърлило и сте сама на света — комарджийка, скитница. Помислете добре, преди да ме отпратите отново.

Устата на София пресъхна и тя преглътна мъчително, докато се взираше в студените му очи.

— Вярно е, че със семейството ми сме разделени, но изобщо не съм без приятели.

Лорд Хамънд се разсмя и притегли още по-близо.

— Ако имате пред вид Сен Клерови, аз не бих разчитал на тях, скъпа. Те са най-големите комарджии в Лондон и се грижат главно за себе си. Ще ви изоставят, без да им мигне окото. Но аз бих могъл да ви бъда най-добрият приятел на света, стига да сте умна и да ми разрешите.

София го зяпна ужасено. Как е разбрал за Сен Клер? За Доминик? През ума й преминаха мигновени образи на Доминик, насинен и кървящ пред прага й, Джеймс, който замина най-неочаквано за дома. Имаше ли лорд Хамънд нещо общо с всичко това?

Тя се насили и се разсмя безгрижно. Дръпна рязко китката си и най-накрая се освободи.

Отпусна се пак на канапето, понеже краката й не я държаха.

— Сен Клер ли? Тяхното приятелство за какво ми е? Те са актьори. Не могат по никакъв начин да ми помогнат да си върна благоразположението на моето семейство.

— Радвам се, че сте го разбрали, скъпа.

— Естествено, че съм го разбрала. Моят чичо е херцог. Сен Клер са нищо пред Хънтингтън.

— Това ли е вашето желание? Да бъдете приета отново от семейството си ли?

— Аз… аз обмислям такава стъпка — отговори бавно София. По-добре той да говори за Хънтингтън вместо за Сен Клер.

Лорд Хамънд седна до нея и отново посегна да вземе ръката й. Този път я докосна по-внимателно, почти погали китката й.

На нея й се повдигна така, че едва не се задави, но си наложи да се държи спокойно.

— Мога да ви помогна — каза той. — Мога да ви дам толкова много, София. Трябва само да поискате.

София се изсмя горчиво.

— Моите близки положително никога няма да ми проговорят, ако се върна в Лондон като ваша любовница.

— Няма да се осмелят да отбягват лейди Хамънд.

— Л… лейди Хамънд! Но нали сте женен — заекна София. Свари я неподготвена. Той промени изведнъж условията на този двубой помежду им и трябваше да измисли как да отговори, за да го отблъсне.

— Много печално, но моята съпруга се помина преди няколко седмици. Никога не е била особено здрава. Сега държа да имам истинска съпруга. И ако сте моя жена, семейството ви ще ви приеме отново. Ще заемете полагащото ви се място във висшето общество.

— Но в Баден-Баден…

— Помолих ви да ми станете любовница, да ви осигуря разточителството, което вашата красота заслужава. Но сега осъзнавам, че съм допуснал грешка. Вие сте различна. — Той се намръщи, като че ли признанието, че е допуснал грешка, му причиняваше страдание. — Мъж с моето положение има нужда от съпруга, която да се грижи както е редно за дома му, и да допринася за представянето му в обществото. С вашия външен вид и потекло сте съвсем подходяща. — Усмихна се внезапно и тази усмивка беше по-ужасна от гнева му. — И вие трябва да сте благодарна. Да, това е идеалното решение.

Според София това изобщо не беше решение. Изпита безумно желание да избяга веднага, да се спаси от хладната му и непоклатима увереност. От арогантните му очаквания, че е длъжна да му бъде благодарна за великодушието. Той беше въплъщение на всичко, срещу което се бореше цял живот.

— Благодаря за щедрото предложение, лорд Хамънд — отговори спокойно и се накани да се изправи. — Но нямам намерение да се омъжвам повторно. Харесвам си живота, такъв какъвто е. — Изправи се и каза: — Сега ви пожелавам приятен ден.

Лорд Хамънд застана до нея с вкаменено изражение. София се изплаши, но не можеше да понесе и секунда повече неговата близост, нито да се преструва. Тъкмо щеше да избяга, той я хвана за лакътя и я дръпна до себе си. Беше съвсем скована, за да се съпротивлява.

— Ти, неблагодарна, тъпа, малка никаквица — изръмжа той. — Предлагам ти всичко, дори името си, но ти си прекалено глупава, за да го вземеш. Може би се нуждаеш от назидание.

Вцепеняващият страх изведнъж се изпари и я обзе гняв. Как се осмелява да идва тук и да й казва какво да прави до края на живота си? Беше същият като баща й, като Джак, които настояваха да изпълнява всяко тяхно хрумване.

И това я отвращаваше до смърт.

— Не искам нищо от вас — каза тя. — Казах ви вече… сама ще си проправям път в живота.

Лорд Хамънд изкриви устните си в подигравателна усмивка.

— Като кукличка в хазартен клуб ли? Ами ако това прелестно, сладко казино бъде затворено… и никой друг не те наеме? Тогава какво ще правиш? Уменията и качествата ти са ограничени и ако аз съм в положение да ги оползотворя, повечето мъже не могат.

— Лорд Хамънд, трябва да вървя… — София се опита отчаяно да се изтръгне от него.

Той я прихвана и с другата ръка и устните му докоснаха косата й.

— Моля, не прави това неприятно, скъпа. Ще бъда добър съпруг. Но трябва да ми се подчиняваш.

София се изви и посегна към шнура на звънеца, който беше достатъчно близо, за да го дръпне. Задърпа го с все сила и щом се чуха стъпки, лорд Хамънд най-после я пусна. Появи се камериерката.

— Мадам?

— Негова светлост тъкмо си тръгва — изрече задъхано.

Лорд Хамънд подръпна редингота си, приглади косата си, невъзмутим както винаги. Усмихна й се хладно.

— Сега си тръгвам. Имате нужда от време да помислите върху предложението ми, скъпа. Разбирам. Беше неочаквано, а вие сте много страстна натура. Наистина се наслаждавам на това… до най-малката подробност.

Подаде й ръка. София дръпна своята, преди той да успее да я целуне, и усмивката му замръзна.

— Прелестно местенце — каза той. — Ще ми бъде страшно неприятно да го застигне лош късмет. Което е логично да се случи, ако мадам Мартин продължи да държи неподходящи служители.

„Неподходящи служители.“ София го наблюдаваше безмълвно и заплахата му увисна тежко в тишината.

Той кимна.

— Отседнал съм хотел „Етранже“ и ще бъда там до края на седмицата. Ще очаквам с нетърпение писмо от вас, скъпа моя госпожо Уестмън.

Щом си отиде, София залитна към прозореца и го изпрати с поглед, докато не се качи в каретата, която го чакаше, и не замина. Залепи чело до хладното стъкло, смаяна колко бързо притъмня сияйният ден. Всичко се промени за миг и от изпълнена с надежди, дори замаяна от радост, се почувства хваната в капан и отново съвсем сама. Уловена.

Всичко, от което искаше да избяга, беше точно тук и пак я впримчваше.

Вратата на салона се отвори за пореден път и София се извърна, едва ли не изплашена, че лорд Хамънд се е върнал. Но влезе Камий, усмихната лъчезарно.

— Е, кой беше? — полюбопитства Камий. — Твоят таен обожател ли?

— Трябва да изляза — едва успя да каже София. Имаше чувството, че стените се стоварват върху нея, и имаше нужда да излезе на чист въздух, да диша свободно и да помисли.

— Нещо нередно ли има? — попита Камий озадачена, когато София хукна.

— Не, няма — извика тя през рамо. Взе пелерината оттам, където тя и Доминик я бяха захвърлили снощи. — Тъкмо си спомних, че имам една поръчка, която трябва да изпълня…

Излезе на улицата и тръгна напосоки, отдалечавайки се от клуба. Почти не забелязваше каретите и двуколките, които изтрополяваха край нея, минаващите, засмени хора. Чувстваше само онази твърде познат импулс да бяга.

София зави на ъгъла и се запъти към реката. Изкачи се на най-високата точка на старинния каменей мост, подпря се перилата и се загледа във водата. Под нея плаваха кораби и шлепове и тя се зачуди какво ли би било да скочи на палубата на някой от тях и да се понесе надалеч към някоя непозната земя. Някъде, където нямаше да бъде София Хънтингтън Уестмън, а просто… себе си.

Но дори както мислите й блуждаеха, я досмеша. Бягството до този момент никога нищо не й бе донесло, тя винаги бягаше към себе си. Трябваше да остане и да се изправи срещу лорд Хамънд.

И все пак как да остане и да му позволи да навреди на Камий, след като тя беше помогнала на София по всякакъв начин, точно когато изпадна в най-окаяно положение. Как да се бори с него?

— София! — повика я някой. Обърна се и видя Доминик, който идваше към нея по моста. Не носеше шапка и вятърът от реката рошеше светлата му коса. Усмихна й се, но изглеждаше напрегнат.

София изпита внезапно желание да се затича, да се хване за него и да чуе смеха му. Да почувства, че не е сама.

Но истината бе, че е сама. „Сен Клерови са комарджии… грижат се главно за себе си“ — спомни си думите на лорд Хамънд. И макар мнението му да не бе меродавно за нея, знаеше, че Доминик не й дължи нищо. Това, че бяха правили любов, че той я вълнуваше прекалено силно, не означаваше, че в замяна й е длъжен.

Само да беше по-различно…

— Какво се е случило? — попита, като стигна до нея. Той се облегна на перилата съвсем близо до нея. Тя закопня да се облегне на него.

— Идвам от клуба на мадам Мартин, но тя ми каза, че си хукнала нанякъде. Слава богу, че те видях.

София избърса бързо очите си, надявайки се, че не е видял бликналите сълзите, че не изглежда твърде измъчена и объркана. Не искаше в никакъв случай именно Доминик да я види в този вид.

— При мен ли дойде? — попита тя.

— Разбира се. Може и да съм актьор, но не съм чак толкова недодялан, та да пренебрегна дама след любовна нощ.

Протегна ръка и София видя, че държеше букетче теменужки и мънички момини сълзи, завързано с бяла панделка. Бяха красиви, съвършени, като новото начало между тях. А не беше ли твърде късно?

— За мен ли са? — промълви тя.

— Да, разбира се. Но ако не ти харесват, мога веднага да ги дам на… онази дама там.

Той се обърна да поднесе нейния букет с претенциозен жест и София се разсмя. Грабна букета и вдъхна чистия, земен аромат на цветята. Въпреки тревогите, денят изведнъж й се стори малко по-ведър.

— Благодаря. Много са красиви.

— Като теб — отговори той. Приближи се до нея, като я наблюдаваше внимателно. Изви озадачено едната си вежда. — Струваш ми се тревожна днес. Какво се е случило?

София поклати глава и си спомни визитата на лорд Хамънд и неговите заплахи. Как би могла да каже на Доминик? Проблемът не го засягаше.

— Мадам Мартин ми каза, че си имала и друг посетител тази сутрин, който толкова те е разстроил, че си избягала навън най-неочаквано.

София сви рамене.

— Посещават ме доста хора и не всички са добре дошли.

— Кой беше той? — попита Доминик тихо. Докосна нежно ръката й и дори само от този лек допир отново й се доплака. — Обиди ли те? — опита Доминик. — Моля те, София, можеш да ми кажеш. Нека да ти помогна.

София го погледна, като се двоумеше дали да му се довери. Видя, че беше разтревожен и объркан. И изведнъж осъзна, че стояха на оживения мост съвсем близо един до друг и си държаха ръцете. Отдръпна се и погледна през рамо ужасена дали лорд Хамънд или някой от неговите слуги не я дебне.

— Едва ли има човек, който може да ми помогне — отговори тя. — Загазила съм и трябва сама да се оправя.

Доминик присви очи. Изглежда подразбра, че се страхува дали не я следят, понеже я хвана за ръка и я поведе към другия край на моста.

— Къде отиваме?

— Някъде, където можем да говорим. Явно не сме споделяли достатъчно.

София тръгна след него покрай пищното многообразие на пазарите за цветя, оживените кафенета и магазини, докато не се озоваха на сравнително тихия остров Сен-Луи. И тук имаше хора — групи туристи с разтворени пътеводители обикаляха Нотр Дам и се разхождаха в градините. Не обърнаха внимание на София и Доминик, когато той я поведе през сводестия вход към хладната, тъмна църква.

София беше идвала в Нотр Дам, още като пристигна в Париж. Камий и един неин приятел я разведоха с вихрена бързина из града. Джентълменът минаваше за познавач на архитектурата и с него обиколиха крилата, нефа, олтарите, показа й колоните, стъклописите, подпорите. София осъзна красотата им, но днес беше различно. Днес тъмната църква беше тихо убежище.

През многоцветните витражи на прозорците влизаше слаба светлина и хвърляше отблясъци върху каменните лица на светците и върху човешките същества, коленичили на каменния под.

Беше хладно, долавяше се лек аромат на тамян. София почувства, като че ли можете да се скрие тук, в светлината и тъмнината, само с Доминик, който да я държи за ръката до края на света.

Но те не спряха в църквата. Той я поведе по тясно извито стълбище.

— Колко стъпала има? — засмя се задъхано София.

Доминик я погледна през рамо и се подсмихна.

— Четиристотин. Но на върха можем да говорим, без да ни чуе някой, освен гълъбите и каменните демони.

Продължиха да се изкачват. Тишината се нарушаваше само от шума на стъпките и дъха им.

Най-после излязоха на светло, високо над Париж.

— Боже мой! — ахна София, запленена от гледката. Целият град се разстилаше пред нея като смълчана, бяла, приказна страна, осеяна с кубетата и високите камбанарии на църквите.

Дори небето тук изглеждаше по-близо — ясносин свод, толкова близо, че й се стори, че ще го докосне, ако протегне ръка. Доминик имаше право, бяха съвсем сами.

— Много е красиво — промълви тя. Наведе се през каменните перила да погледне към павирания преден двор, където туристите изглеждаха като щуращи се мравки. — Как не съм забелязала, когато бях тук?

Доминик й се усмихна. Подпря ръката си на каменния парапет, без да я докосва, но достатъчно близо, за да я пази.

— Защото не си била с мен.

София се разсмя.

— Да. Вярвам, че винаги откриваш най-красивите, най-драматичните кътчета, където и да отидеш.

— Ах, да, мизансценът е всичко. — Доминик се загледа в града, вятърът рошеше косата му. — Тук сме сами, София. Разкажи ми, ако искаш. Кой беше твоят посетител?

София се отдръпна и се облегна на студената каменна стена. Загледа се в умаления от разстоянието град, навивайки панделката на букета около пръста си. Чувстваше се в безопасност тук, сама с Доминик, който я наблюдаваше спокойно. Не я принуждаваше, не й казваше какво да прави. Просто беше тук. С нея.

— Преди да дойда в Париж, бях в Баден-Баден — започна тя. — Там почина Джак. Бях сама, без пари, без подслон. Тогава се появи този мъж. Лорд Хамънд.

— Хамънд ли? — изненада се Доминик. — Той ли те посети днес?

— Да — отговори София. — Познаваш ли го?

„О, нека да не е приятел с Хамънд“ — помисли си ужасено. Но това нямаше смисъл. Освен това днес Хамънд заплаши всички от семейство Сен Клер.

Едно мускулче потрепна на брадичката на Доминик.

— Сблъсквал съм се с него. Изключително неприятен тип, който се чувства щастлив, като си придава важност.

— Да, точно така — съгласи се София. — „Неприятен“ е единият епитет, който му подхожда.

— „Мръсник“ е другият — каза Доминик. — Ако той е бил при теб, не съм изненадан, че си избягала. Значи го срещна в Баден-Баден.

София кимна. Разказа му кратката версия за познанството си с лорд Хамънд, как е спечелила парите му на карти, как я е преследвал. Разказа за неприятното и крайно настоятелно предложение да се омъжи за него. Беше невероятно как й олекна само като изрече всичко на глас, като го извади наяве от душата си.

— По какъв повод се запозна с лорд Хамънд? — попита тя, след като свърши.

Доминик се взираше замислено в града. Изразът му беше студен и спокоен, без реакция след разказа й.

— Играеше на карти с брат ми в един вертеп. Получи се недоразумение.

— Разбирам — каза София. — Затова ли Джеймс замина за Лондон?

— Да. А ние заминаваме другата седмица. — Доминик се умълча малко по-дълго, после й се усмихна изведнъж. — Има само едно решение за твоето затруднение, София.

Усмивката му някак не й вдъхваше доверие.

— О! И какво е то? Убийство ли?

— По-лошо. Трябва да се омъжиш за мен.

София се задави от смях. Точно това и през ум не би й минало. Никога не бе чувала по-налудничави думи.

— Не бива да се подиграваш с подобни неща.

Тя се извърна, но той я хвана за ръка и я притегли до себе си. Впери в нея поглед и за неин ужас изглеждаше абсолютно сериозен.

— Не се подигравам. София Уестмън, ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

— Но ние се познаваме съвсем отскоро! — възрази тя, макар да съзнаваше, че аргументът е глупав. Познаваше Джак от месец, когато избяга с него. И това беше грешка, която се закле никога да не повтаря.

— Ако вземеш предвид първата ни среща, познаваме се много отдавна — отговори той със странна усмивка.

— Нашата първа среща едва ли може да се нарече щастлива — намръщи се София. — И защо искаш да се ожениш за мен, след като те ударих в слабините и избягах?

— Защото можеш да се възползваш от моята помощ още сега, струва ми се. А това е нещо необичайно за мен да имам възможност да помогна.

— Наистина бих могла да използвам твоята помощ — допусна тя, като си спомни колко самотна се чувстваше, когато тичаше към реката. И сега Доминик беше до нея. Макар и да се отнасяше предпазливо към ненадейното му предложение, дълбоко в себе си искаше да го приеме. — Но — продължи — хората се венчават за цял живот. Щом заплахите на лорд Хамънд останат в миналото и аз нямам повече нужда да ме защитаваш от него, може да съжалиш.

Доминик се разсмя.

— София, предчувствам, че и след като Хамънд изчезне от живота ти, ще имаш нужда от моята помощ. Точно както и аз ще имам нужда от теб.

София го загледа озадачена.

— Аз как мога да ти помогна?

— Като се върнем в Лондон, в „Прищевките на дявола“ ще ни трябва управител. Никой не можа да заеме длъжността, откакто моята сестра ни напусна, и си мисля, че ти ще бъдеш ненадмината в тази роля.

— Едва ли заради това искаш да се ожениш за мен.

— Пък и ако си с мен, родителите ми ще престанат да се тревожат — добави той. — Откакто Джейн умря, кръжат около мен с печални погледи. Като се убедят, че съм открил истинска дама, която да се грижи за мен, няма да бъде необходимо да ги успокоявам повече. Ще ни оставят на мира да си уредим наш дом.

София се разсмя.

— Представям си как брат ти Брендън кръжи около теб като квачка и те гледа състрадателно.

— О, той е най-тежкият случай от цялата компания, уверявам те.

— Признавам, че идеята да си имам дом е прекрасна — каза тя. Изкушаваше се много. Но онова, което й предлагаше, звучеше като делово споразумение. Защита срещу уменията й на управителка на казино и домакина. — Все пак ще можем ли да живеем заедно?

Помисли си за дневника на Мери, за своя брак, започнал с толкова надежди и приключил така мрачно. Не искаше да преживява повече такъв край.

— София — каза той и взе ръката й, — мисля, че ще живеем много добре заедно. Разбираме се, нали? Очакват ни толкова много приключения.

Приключения. Да, разбират се, с него нямаше да се налага да се бори със своята същност, както се бе опитала, за да угоди на семейството си, и се бе провалила по ужасен начин. Той нямаше да очаква да бъде каквато не е.

Не спомена нищо за любов, въпреки че за много двойки разбирателството е повече, отколкото могат да си мечтаят. Ще бъде глупачка, ако се надява на друго, особено след като никога не бе търсила любовта. Трябваше да бъде разумна и да приеме това, което Доминик й предлагаше.

Но все пак, въпреки разума, усети за миг болезнен копнеж.

— Да — каза тя. — Животът ни сигурно никога няма да бъде скучен.

— Знам, че не съм съпруг, какъвто биха одобрили преди време твоите родители — добави той тихо. — Моето семейство е загубило мястото си във висшето общество много отдавна. Но Сен Клер не е без възможности. Мога да ти дам всичко, което пожелаеш — коне, карети, бижута. И мъже като Хамънд, няма да те докоснат с пръст. Винаги ще бъда до теб като твой приятел.

Приятел. София кимна тъжно. Навярно това е всичко, на което може да се надява — приятелството на Доминик.

— Само приятел ли?

Доминик се разсмя.

— И любовник. Трябва да признаеш, София, че в твоята спалня определено не сме лишени от приключения.

— И всъщност не сме дори започнали.

— Е, ще се омъжиш ли за мен?

София се загледа отново в необятния град. Това, което предлагаше Доминик, не беше съвършеният вариант. Но кое в живота е съвършено? Опита се да живее без ничия подкрепа, но в безкрайната битка на жена, която е сама, надеждата за победа е минимална. Беше очаквала, че ще открие начин да се върне при семейството си и най-накрая да прилегне на техните стандарти, макар и да съзнаваше, че това не е възможно. Авантюристичен живот с Доминик, да намери своето място в Лондон отново… беше твърде съблазнително, за да устои.

Пък и никога не я е бивало да устоява на съблазните.

— Да, Доминик — каза решително. — Ще се омъжа за теб.

Надяваше се, че няма да се разкайва за тези думи…

* * *

Доминик не поведе София по стълбището на Нотр Дам с намерението да й предложи брак.

Всъщност до този момент беше сигурен, че след Джейн никога няма да пожелае да се ожени. Но щом изрече думите, осъзна, че е искал да ги каже. Знаеше, че връзката му със София можеше да бъде някакво отмъщение на Хънтингтън, но тя беше вече само София.

И сега се държаха за ръце и се смееха като непослушни ученици, избягали от училище, докато тичаха надолу по виещата се стълба. Още не усещаше въздействието на импулсивната си постъпка, но знаеше, че и това няма да закъснее. Трябваше да застане пред семейството си и да им съобщи, че ще се ожени за една Хънтингтън.

Все пак тя не бе коя да е Хънингтън. Беше София, която не приличаше на нито една жена, на нито един човек, когото познаваше.

Изтичаха навън от тъмната църква и тръгнаха по обляната в слънце алея покрай Сена.

Качулката на пелерината на София беше паднала и черната й коса лъщеше на ярката светлина. Тя му се усмихна през рамо и когато той видя, че сенките на страх и тревога са изчезнали от очите й, разбра, че няма да съжалява.

Искаше да я пази, като онези рицари от минали времена; искаше да я кара да се смее, да бъде щастлива. Не я излъга, когато й каза, че могат да живеят заедно, защото се разбират. И двамата бяха с непокорни сърца, борещи се срещу тесногръдието на света, копнеещи за свобода. Беше обичал много Джейн, но сега съзнаваше, че нямаше значение колко внимателен щеше да бъде, нейната нежна душа щеше да е съкрушена от живот, какъвто предлагаше Сен Клер.

Със сигурност нищо не можеше да съкруши София.

Не я обичаше. Дори се съмняваше, че може да обича по този начин. Но щеше да спечели жена, която го разбираше, която нямаше да иска от него повече, отколкото можеше да даде. Красива жена, която харесваше, която подхождаше на неговия живот.

Щеше също така да я пази от лорд Хамънд.

И най-вече ще отмъсти на Хънтингтън. Ако са си мислели, че София сега е позор, значи още нищо не са видели.

Да, от всяка гледна точка ситуацията беше благоприятна. Защо тогава чувстваше много странно вълнение? Гласът на разума му нашепваше, че се хвърля с главата напред в неприятности, от които няма нужда. Но гласът на разума никога не е бил от голямо значение за Доминик. С лекота се отказа да се вслуша в него и се засмя заедно със София, когато я прегърна.

— Абсолютно сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

Отметна глава назад и му се усмихна.

— Разбира се — отговори той. Приглади една къдрица, изплъзнала се върху челото й от вятъра. — Ще имаме прекрасен живот заедно, безкрайна радост и вълнуващи преживявания.

София се засмя.

— Знам, че ще имаме. Но…

— Но какво?

Смехът и секна, намръщи се леко и погледна за миг встрани. Доминик се изплаши, че я губи, че се отнася нанякъде в този момент, и я запрегръща по-силно, докато тя не се усмихна отново.

— Замислих се… ами твоето семейство? Как ще ме приемат? Когато моят братовчед Ейдън се ожени за твоята сестра…

— Твоето семейство отказа да ги приеме — напомни й Доминик. — Моите родители организираха сватбата им и после им предоставиха театъра в Единбург. Със сигурност ще те приемат.

— Наистина. — София се засмя унило. — Пък и аз едва ли мога да направя нещо повече, за да променя мнението на моето семейство.

— Още ли искаш да се ожениш за мен?

— Да става каквото ще! — каза София весело. — Не че тази философия се е оказала много благоприятна за мен в миналото.

— Сега ще бъде различно. Ще видиш.

Доминик хвана София под ръка и тръгнаха да се връщат покрай реката. Денят преваляше, небето се обагри в кехлибарено и вятърът захладня с настъпването на вечерта. Алеите не бяха вече толкова оживени, тъй като хората се прибираха по домовете си, за да се приготвят за вечерните забавления.

Доминик трябваше да отиде в театъра за вечерното представление. И да каже на брат си и сестра си какво бе направил, Изабел, с нейната нежна, романтична душа щеше да се развълнува.

Брендън вероятно нямаше да бъде очарован. Но Доминик можеше да го накара да види предимствата, да осъзнае, че това е още един унизителен изстрел към херцогската крепост на фамилията Хънтингтън.

— Кога ще се оженим? — попита София.

— Ангажиментът ни приключва след няколко дни. Можем да се оженим на път към дома, в Кале например. Мисля, че там има малка англиканска църква.

— Да — каза София замислено. — Ако вземем кораб от Кале, вероятно ще пътуваме с моята братовчедка Елизабет. Ще бъде хубаво, ако има член от моето семейство. — Позасмя се тъжно. — На първата ми венчавка никой от тях не присъства.

По този начин мълвата за брака й с един Сен Клер положително ще стигне с най-голяма бързина до чичо й херцогът.

— Идеята ми харесва. Ще започна веднага подготовка.

Стигнаха до клуба, точно когато слънцето започна да залязва сред експлозия от розови отблясъци, напомнящи цвета на роклята на София, с която беше в ресторанта. Доминик беше сигурен, че никога няма погледне този цвят, без да помисли за нея.

Взе я в прегръдките си точно пред вратата и тя му се усмихна. Точно когато навеждаше глава да я целуне, зърна мъж, който се навърташе във вход от другата страна на улицата. Беше същият, който наблюдаваше театъра и после изчезна. Сега наблюдаваше София и Доминик.

Доминик се усмихна на мъжа, преди да целуне София. Първият изстрел беше даден. Още колко се последват?