Лоръл Маккий
Греховни тайни (16)

Петнадесета глава

Влажният въздух беше пропит с натрапчива и задушлива миризма на пот и кръв. Доминик чуваше яростните крясъци и викове, воят от подигравки и насърчения, но всичко му се струваше много далечно. Зад облака дим виждаше само очите на противника си — тъмни и подивели.

Чувстваше само прилива на бодрост във вените си, който донасяше грубият истински живот.

Напоследък му беше трудно да изпита чувството, че е жив, независимо къде го търсеше. На сцената, в женско легло, в алкохола, навсякъде, където по-рано беше намирал удоволствие, сега не усещаше искрата у себе си и така беше от дълго време. Само тук сред глъчката, когато се проливаше кръв и имаше болка, почти успяваше да я усети.

Тук… и със София. Когато я докосваше, вдъхваше парфюма й, когато правеше любов с нея, животът пулсираше у него отново. Болка и удоволствие се преплитаха дотам, че не можеше да ги различи. Знаеше само, че я желае, че се нуждае от нея, както никога нищо до този момент не е пожелавал.

А ненавиждаше това чувство. Не можеше да иска една Хънтингтън, не и след като цял живот беше мразил тази фамилия. Не можеше да си разреши да бъде воден от нежни чувства, не и към София.

И така, видя се принуден да дойде тук в това мръсно, тъмно подземие, под долнопробна кръчма на площад „Пигал“. Тук, където нямаше правила, нямаше го лустрото на цивилизацията, разчиташе се само на инстинктите. И на болката, която отново му напомняше, че е жив.

Доминик кръжеше бавно около своя противник и с вдигнати юмруци следеше всяко движение на мъжа, всяка промяна в израза на очите му. Той беше едър, тромав моряк на шлеп, който плаваше по Сена, далеч превъзхождащ по тегло Доминик, и както бе дочул, минавал за страшен противник на бойните арени в Париж. Доминик бе очаквал с нетърпение да се бие с него, но мъжът нямаше стратегия, нито пък бързина или гъвкавост. Не даваше надежда за интересна и мобилизираща битка, която би му помогнала да избяга от действителността.

Мъжът нададе рев и се спусна стремително към Доминик. Доминик се бе разсеял за миг и се олюля назад, но веднага се окопити и със светкавична пъргавина нанесе поредица от удари.

Противникът му не издържа, най-накрая залитна и се просна на пода сред гръмки подигравки.

Доминик се загледа в поваления си противник. Планина от твърди като камък мускули лежеше на пода, посипан с дървени стърготини. Колко жалко, стана толкова бързо.

Тълпата го приветстваше с бурни овации и Доминик се усмихваше.

Дойде тази вечер тук, за да се освободи от една тревожност, която тормозеше душата му след любовния акт със София, но си остана стаена у него. Чувстваше постоянно тази мрачна неудовлетвореност, независимо какво правеше, и която не го измъчваше, само когато правеше любов със София.

Измъкна се от скупчилите се хора и отиде до бара. Барманът плъзна към него щедра доза евтин джин и Доминик го гаврътна на един дъх. Изгарящото питие го съживи, но не потуши огъня у него. Направи знак за още едно питие.

— Все пак внимавай — чу Брендън да казва. — Ще съсипеш хубавото си лице и дамите няма да тичат след теб.

Доминик хвърли поглед на брат си. Брендън, само по риза, беше се отпуснал лениво на един висок стол пред бара с недопито питие пред себе си. Рядко пиеше в кръчма като тази и никога не се биеше, макар че едно време му се носеше славата. Само гледаше — мълчалив и непроницаем, като че ли очакваше нещо.

В задимения полумрак белезите му почти не се виждаха. Но Доминик знаеше, че ги има доказателство за тъмната, потайната страна на брат си. Една от особеностите на Сен Клерови беше, че те никога не бяха доволни.

— Това не попречи на успехите ти сред нежния пол — каза Доминик и посочи с чашата си една от бар дамите — хубавичка блондинка с рокля от евтин сатен, която цяла вечер се усмихваше престорено срамежливо на Брендън и не сваляше поглед от него.

Брендън сви рамене.

— Имам и други дарби. Но ти ще загазиш, ако продължаваш да си просиш боя.

— Не аз съм проснат на пода.

Доминик направи знак за още един джин. Все така не усещаше вцепенението, но се надяваше, че скоро няма да чувства нищо. Може би тогава ще престане да си представя лицето на София, затворените й очи и отпусната назад глава, отдадена на страстта.

— Тази вечер може би не си. Но е твърде вероятно следващият ти противник да е по-опитен от този хипопотам. Ако искаш да се убиеш по този начин, никой от нас няма да посмее да съобщи на майка ни. Ти си нейният любимец.

Доминик се засмя.

— Да, наистина. Ще отиде Джеймс и хубавото в случая е, че ще го изпратим вкъщи, преди да си навлече още някоя беда.

— Изглежда Париж е опасен за впечатлителен млад човек — отбеляза Брендън.

А за не толкова млад човек, който не би трябвало да е толкова впечатлителен? Но Доминик знаеше, че не Париж го подлудяваше. Подлудяваше го София Уестмън.

Гаврътна последната глътка джин.

— Тази вечер май ще се отбия при мадам Бранкузи.

— След онова, което се случи с Джеймс ли?

Доминик сви рамене.

— Разправят, че момичетата й са красиви и много опитни. Може би, ако пропилея достатъчно пари, тя ще се умилостиви. Тя е търговка преди всичко.

— Може би, но само ако онзи лорд Хамънд не е там. Нямам доверие на този мъж.

Нито пък Доминик. Сен Клерови често се държаха безскрупулно в търговските си връзки, но бяха добри хора. По-студени очи от тези на Хамънд Доминик не беше виждал.

— Няма да бъде там.

— Тогава идвам с теб — каза Брендън и взе чашата си с последната глътка джин.

— Тази вечер нямаш нужда от момичетата на мадам Бранкузи — отговори Доминик и посочи бар дамата.

Една от редките усмивки трепна на поразеното от белези лице на Брендън.

— Тя има някои доста интересни… атрибути. Но ти не ми изглеждаш във форма, за да се скиташ сам по улиците на Париж.

— Нямам нужда от бавачка, Брендън. Остани, позабавлявай се с твоята бар дама. Ще се видим утре на репетицията в театъра.

— Нямам доверие на този твой поглед.

— Страхуваш се, че мога да си навлека някоя беля ли? — Доминик се разсмя и посегна да вземе жакета си. — По дяволите, дано да успея.

Остави Брендън на неговата хубавица и се отправи към стълбището, което извеждаше в салона над сутерена. Там беше малко по-чисто и въздухът не тежеше от острата миризма на кръв и пот, но не беше по-малко шумно. Музикантите свиреха буйна полка, двойките галопираха през дансинга, заредени от музиката и евтиния джин. Никой не обърна внимание на нараненото му лице. Беше късно и среднощната веселба се разразяваше в оглушително, пиянско кресчендо. В момента всички се забавляваха, но Доминик знаеше какво представляват подобни заведения и знаеше колко бързо смехът можеше да се превърне в буйство.

Помисли си дали да не остане, но за тази вечер се насити на побоища. Време беше да се залисва по друг начин. Мина през скупчените хора пред входа и излезе на улицата. Кварталът беше колоритен, гъмжащ от пияници, крещящи хора, които се клатушкаха по тротоарите, от витрини и входове струеше светлина, проститутки канеха минувачите от тъмните улички. Но Доминик свърна в края на улицата и тръгна по една по-тиха и тясна, от онези, където хората търсеха по-нелегални удоволствия. Тази вечер беше почти безлюдно и стана още по-безлюдно, когато приближи реката.

Изведнъж нещо прошумя върху паважа зад него. Тих звук, който в нощната тишина прозвуча като капването на дъждовна капка в езерце. Но той беше още настръхнал след боя и всеки звук кънтеше в ушите му.

Продължи да върви, без да променя походката си, но сви юмруци и се усмихна. Ако някой искаше да го ограби тази нощ, по-добре да се подготви за яко ступване, защото нямаше намерение да се предаде лесно.

Когато свърна на ъгъла, хвърли поглед във витрината на един магазин и зърна призрачното отражение на облечен в черно мъж на няколко крачки зад него. В ръката на мъжа проблесна нож. Доминик се извърна изведнъж и видя как на брадатото лице на мъжа се изписа изненада, точно преди юмрукът на Доминик да го уцели в челюстта. Той залитна назад и се удари в стената.

Но се изправи бързо и с рев се хвърли върху Доминик. Беше едър мъж, грамада от мускули и тлъстина, но Доминик бе свикнал да се бие с такива мъже, точно както с неговия противник в долнопробната кръчма. Те разчитаха само на ръста си, докато годините през които той бе упражнявал сценична техника на бой с мечове и акробатика, го бяха научили на бързина и подвижност. Той отскочи, когато мъжът замахна с месестия си юмрук, след което му нанесе серия удари в диафрагмата.

Кръвта му още кипеше след боя в бара и нокаутира нападателя си. Но тъкмо се канеше да си тръгне, когато шайка мъже се втурна към него откъм ъгъла.

„Това никак не е добре“ — помисли си мрачно, щом първият мъж го настигна и го повали с един удар в челюстта. Заваляха още удари и Доминик се свлече на колене, но почувства само първия, докато пропадаше в тъмнина.

* * *

София седна сепнато в леглото и сърцето й се разтуптя. За миг се почувства напълно объркана в просъницата и не знаеше къде се намира. Не беше в момичешката си стая в къщата на баща си сред безбройните украшения и драперии; не беше и в някоя от занемарените хотелски стаи, които с Джак наричаха дом. Беше изгубена.

Пое дълбоко дъх и видя бледнеещия лъч светлина от уличната газена лампа, който падаше върху голия дървен под, и си спомни. Намираше се в малкия апартамент в „Царицата на среброто“ и сигурно беше много късно. Като че ли току-що бе заспала, капнала от умора, след като изгони последните пияни клиенти и се срещна с Камий и граф Данилов на късна вечеря, но беше още тъмна, мораво черна нощ. Зората дори не се задаваше.

Какво я събуди? Потри лицето си с ръце, за да прогони последните паяжини на сънищата.

Дали не е сънувала някакъв кошмар? Вярваше, че кошмарите ще изчезнат, щом се почувства в безопасност, далеч от мъже като лорд Хамънд, и когато вече сама урежда живота си. Или беше забравила нещо, което е трябвало да свърши, нещо важно?

Или си е мислила пак за деня с Доминик на Монмартр? Спомените постоянно я преследваха оттогава, обикновено когато най-малко ги искаше. Най-малко искаше да си спомня какъв екстаз изпита, когато тялото му се притисна върху нейното; колко много искаше да го види отново.

Знаеше, че още е в „Театр Насионал“, но повече не се появи в клуба.

— О, просто ще си поспя — промърмори. Легна и се сви на кълбо. Тревогите положително нямаше да й дадат мира до сутринта.

Внезапно думкане от партера я стресна и тя седна отново в леглото. Пред вратата й имаше някой. Стомахът й се сви на топка, предчувствайки нещо лошо.

Само някаква злина можеше да я споходи пред вратата й толкова късно през нощта — урок, който беше научила твърде добре от живота си с Джак. Тъй като проехтя още едно потропване, София се измъкна бавно от леглото и облече пеньоара си. Докато обуваше пантофите, отвори чекмеджето на нощната масичка и извади пистолета, който Камий й бе дала.

Стисна го в ръката си и се почувства донякъде сигурна, слизайки предпазливо по стълбите.

Спря и запали лампата на стълбищната площадка. Повече не се почука и София се поуспокои, че който и да е бил, си е отишъл. Че е бил само някой заблуден пияница, който се е препънал, минавайки покрай вратата. Но някак си знаеше, че тази нощ случаят не е такъв.

Прекоси фоайето и притисна предпазливо ухо до вратата. Чу само тихото шумолене на листата и боклуците, които вятърът носеше по улицата, облегна се на вратата и се поуспокои.

Тъкмо щеше да тръгне и едно внезапно дращене като котешки нокти я спря. Този тих звук беше някак си по-злокобен от силното чукане.

Стисна пистолета, вдигна резето и открехна вратата да надникне навън. В първия миг не видя нищо друго, освен притихналите, тъмни къщи отсреща и светлеещите им на лунната светлина каменни стени. Изведнъж някой се вкопчи в края на пеньоара й и тя изпищя от уплаха.

— По дяволите, жено, главата ми ще се пръсне от твоя крясък — каза някакъв мъж пресипнало.

София се вторачи в шокиращата гледка, която представляваше Доминик Сен Клер, проснат пред прага, с лъщяща на лунната светлина коса.

— Сигурно още сънувам — прошепна тя и поклати енергично глава. Защото иначе просто нямаше обяснение защо е тук.

Направи крачка назад, за да затръшне вратата, но той още по-силно я дръпна за пеньоара. Тя се опита да се освободи и точно тогава видя. От ръката му капеше кръв върху белия муселин на дрехата й. Разбра, че не сънува.

— Доминик! — извика. Коленичи до него и изпусна пистолета, който издрънча върху паветата.

На газеното осветление видя, че и главата му кървеше, от слепоочието му течеше кръв и красивата му коса се обагряше в червено. Посегна с треперещи пръсти да погали страната му, но той се отдръпна, поемайки си дъх със свистене.

— Доминик, какво се е случило с теб? — попита тя. Не обърна внимание на протестите му и обърна лицето му към светлината. Видя натъртвания и под едното око порезна рана, както и кървящата рана на слепоочието. Ръкавите на жакета му бяха раздрани и там кръвта от друга рана беше започнала да се съсирва.

— Страшно си пострадал — каза тя със свито сърце.

— Отчасти го дължа на посещение в царството на джина рано вечерта — каза той. Опита се да се засмее, но се задави от кашлица и се сгърчи от болка.

София реши, че е по-добре да не пита какво е правил в долнопробна кръчма. Сега трябваше да помисли как да му помогне.

— А какво друго се случи?

— Някакви мъже ме нападнаха, когато излязох. Поне мисля, че това се случи, доколкото си спомням, но признавам, че ми е като в мъгла.

Тя прегледа внимателно раните му и видя верижката на джобния му часовник да проблясва, както и златния пръстен с монограм.

— Крадци ли? Не са били много усърдни — каза тя, като подражаваше на неговия привидно нехаен тон.

Едва ли можеше да продължи с преструвката, не и след като сърцето й се свиваше от страх за него.

— Не бяха крадци. Изглежда търсеха точно мен.

— Нима?

София държеше внимателно лицето му и се мъчеше да отгатне по израза на очите му какво мисли. Зениците бяха разширени и зеленото почти не се виждаше. Знаеше, че трябва да го държи буден, да го кара да говори.

— Да не е бил някой театрален съперник? Или ревнив съпруг?

Той се изсмя и пак изпъшка.

— Кой знае? Не познавам много от тях. Питах се дали не си била ти, дали не си търсела отмъщение заради жалкото ми поведение към теб.

И София се разсмя, въпреки уплахата си.

— Сама бих отмъстила, можеш да бъдеш сигурен. Но как дойде дотук?

— Не мога да кажа. Бях зле ударен и изпаднах в безсъзнание. Когато се свестих, бях тук. Пратка, която сигурен съм, не ти върши работа.

София въздъхна. Наистина беше се надявала да приключи с тревогите, да намери някъде спокойствие. Да има нов живот. Но тревогите сами я откриваха. Доминик също, както изглежда.

Двамата си бяха лика-прилика.

Огледа улицата, разтревожена, че нападателите може да се спотайват някъде тук, но беше съвсем тихо. Когато се обърна към Доминик, очите му бяха затворени и главата му тежеше на скута й.

— Не, не заспивай — изплаши се тя. — Трябва да влезем, а аз не мога да те носа.

— Тогава ме остави тук — предложи той, без да отваря очи. — Пред прага ти е много удобно.

— Но също така е влажно и не мога да те оставя да се простудиш на всичко отгоре.

— Защо, София. — Усмихна се едва-едва. — Не знаех, че се тревожиш толкова много.

— Не ми се ще да обяснявам на Камий защо си умрял пред къщата й. — София хвана здравата му ръка, сложи я на раменете си и се опита да го изправи. Все едно се опита да помръдне грамаден камък. — Хайде, Доминик. Трябва да отидем някъде, където мога да прегледам раните ти.

— Защо не в твоето легло? Госпожо Уестмън, бяхте жестоко потресена тази нощ. Трябва да кажа, че съм поласкан.

— Полумъртъв и пак се опитва да флиртува. Божествено.

София го потегли нетърпеливо за ръката и той най-после седна.

Тя усети как се напрегна тялото му, как дъхът му секна, и разбра, че наистина го боли, без значение колко се старае да го скрие. Това я изплаши още повече.

Помогна му да изправи на крака и олюлявайки се да влязат във фоайето. Подпря го внимателно до една мраморна маса, докато отиде да вземе пистолета и да заключи вратата.

Когато се върна бързешком, той се беше килнал зле.

— Хайде — подкани го енергично и го подхвана. Помъчи се да си спомни как старата им бавачка едно време се оправяше с детските им рани, но какъв начин ги успокояваше, без да изпада в паника. — Ще ти помогна да се качиш по стълбите.

— Много си мила с мен, София, скъпа моя — отговори той. Облегна се на нея, докато се изкачваха бавно. — Сигурно наистина съм зле.

— Да, зле си — отвърна София, задъхвайки се от усилието да го държи изправен.

— Не го заслужавам. Не и след начина, по който се държах — каза той. — Не и след начина, по който мислех за теб.

Как ли е мислил за нея? На София много й се искаше да знае, но сега не беше подходящо да настоява.

— Не, не заслужаваш. Ще повикам лекар. Да потърся ли и близките ти? Братята или сестра ти?

— В никакъв случай — отвърна Доминик. Тонът му беше категоричен. — Сестра ми ще изпадне в истерия, ако разбере, което едва ли ще бъде от полза, а Брендън е… зает тази нощ. След час-два ще се съвзема и ще си тръгна.

София не беше толкова сигурна. Раните по лицето му изглеждаха тревожно възпалени, независимо как се бе сдобил с тях, и се сгърчваше всеки път, щом случайно докоснеше ребрата му. Не й бяха необходими главоболия. Но никога не би го отпратила, не и когато имаше нужда от нея. Имаше вид на човек, който никога не се нуждаеше от никого.

Бутна с лакът вратата на спалнята и го поведе към леглото.

— Какво те кара да мислиш, че аз няма да изпадна в истерия.

Той пак се разсмя, което приключи с тревожна кашлица. Отпусна се бавно на ръба на леглото и се притисна със здравата си ръка.

— Още не си изпаднала в истерия. Доста си хладнокръвна в случай като този. Съмнявам се, че ще припаднеш при вида на малко кръв.

— Аз? Хладнокръвна? — София се разсмя, докато коленичеше да му помогне да събуе ботушите си. — Моето семейство едва ли ще се съгласи с теб. Според тях аз съм буйна и вятърничава.

— Нима? — промърмори Доминик, като че ли му се доспиваше. — Защо го казват?

— Защото съм истинска беля, откакто съм се родила, поне според майка ми. И аз доказах, че имат право в края на краищата. Като избягах с Джак.

Хвърли настрана ботушите и седна, подгъвайки крака, за да го погледне. На светлината на единствената лампа раните, които обезобразяваха красивото му лице, едва се виждаха. Косата му се бе сплъстила над едната вежда и той я наблюдаваше напрегнато с помътнели очи. Като че ли винаги имаше тази способност да се съсредоточава, да вижда толкова много. Тя изпита желание да се обърне, да не му разрешава да разбере. Да се предпази да не бъде наранена отново.

Но изпита и странен, силен копнеж да му разкрие тайните си, съмненията и болките, които криеше. Като че ли беше могъщ, златен ангел, пък и на такъв приличаше.

Все пак не беше ангел, напомни си трезво. Беше мъж, който прави любов с нея, доставяйки й огромно удоволствие, след което изчезна. Беше мъж, който се беше бил ожесточено и след това долазил до прага й посред нощ.

— Какво толкова лошо си правила, София, та си причинявала неприятности? — попита нежно той. — Защо сега живееш сама, далеч от семейството си? Само заради брака ли?

— Твърде дълъг разказ за нощ като тази, пък и ти не си в състояние да слушаш моите истории.

София се изправи и се зае да оправя леглото. Приглади чаршафите и бухна възглавниците.

Доминик хвана изведнъж ръката й, изненадващо бързо и силно за човек, който току-що се е бил. Задържа я, докато тя не го погледна.

— Обичам да ми разказват истории. Искам да чуя твоите, София. Наистина.

— Аз съм много скучна — отвърна. Дръпна ръката си и той я пусна. Като избягваше погледа му, мина зад него и му помогна да съблече жакета си. Едва ли искаше наистина да разбере каква е; нито един мъж не се бе интересувал, най-вече онези, които искаха да спят с нея. Но почувства, че на него иска да му разкаже, при това много. — Особено в сравнение с елегантните актриси и красавиците от висшето общество, с които се срещаш всеки ден.

— Подозирам, че у теб няма нищо скучно, София. И сигурно знаеш, че ще засенчиш всяка красавица от висшето общество, ако пожелаеш.

Мислеше, че е красива ли?

— В такъв случай какво искаш да знаеш?

София сгъна разкъсания жакет, остави го до леглото и се обърна да потърси в шкафа кутията с мехлеми и бинтове. Докато живееше с Джак, се беше научила винаги да й е под ръка, но не беше очаквала, че ще й потрябва и за Доминик Сен Клер.

— Всичко отговори той.

Чу прошумоляването на дреха и като погледна през рамо, видя, че той си е съблякъл ризата.

Светлина на лампата хвърляше меки отблясъци върху кожата му, позлатяваше гладките му гърди и стегнатия корем. Той изпъна врата си и го обърна на едната, после на другата страна. София преглътна при тази гледка. Беше божествено красив.

— Всичко ли? — каза тя. Остави кутията на масичката до леглото и сипа вода в една купа. — Това може да ни отнеме време.

— Очевидно за никъде не съм се запътил.

София се засмя унило.

— Да не би това да е тактически ход, за да ме склониш да ти дам дневника на Мери?

Доминик поклати глава, без да откъсва очи от нея, докато промиваше раните му.

— Тази вечер не ме интересуват отдавна мъртви хора, без значение какви роднини ми се падат. Интересуваш ме само ти. Какво те доведе тук. Какво очакваш от живота по-нататък.

— Ами, по-скоро бих искала да ми разкажеш за себе си.

Щом София се наведе по-близо до него, видя, че съвършенството му е илюзия, породена от нощния сумрак. Тялото му бе обезобразено от посиняващи контузии и от порязаното място на ръката му, което кървеше отново. Щеше да му трябва голямо количество сценичен грим преди следващото представление. Но раните сякаш само подчертаваха неговото странно обаяние, показваха неговата уязвимост, която иначе никога не се проявяваше. И което рядко можеше да се случи, надзърна зад неговата броня, усети примитивната привлекателност на един воин.

— Ах, в момента наистина съм скучен — усмихна се той.

— Не вярвам — отвърна София. Подпъхна одеялото му и легна до него. Страхът и чувството за опасност, които я поддържаха, като го откри, изчезнаха и се почувства изморена. Но все още нямаше да може да заспи. — Животът на един актьор никога не е скучен. Не е ли вълнуващо хиляди хора да те аплодират?

Доминик се изсмя кисело.

— Признавам, че обичам аплодисментите. Но те траят само няколко минути. Постигат се с много часове упражнения. Репетираме едни и същи думи, едни същи движения, отново и отново, докато не започне да ти се повдига. Уреждам недоразуменията между другите актьори, правя сметки, поръчвам костюми, планирам сезоните години напред, тревожа се другите театри какво правят… всичко е много скучно. А работата няма край.

София поклати глава.

— Въпреки всичко на мен ми изглежда прекрасно. Да се занимаваш с нещо, което обичаш, заедно с други хора, които също обичат работата си. Да разчиташ на подкрепата на семейството си. Да си от онези, които даряват толкова много хора с радост.

— Имаш право. Не е толкова лошо. — Доминик затвори очи. — Не мога да си представя някакво друго поприще. И все пак може да се окаже трудно да се поддържа баланс между театъра и личния живот, ако човек не е роден за живота на актьор, от което следва, че го разбира.

София си спомни клюката, която бе чула от Камий, за това, че Доминик е имал годеница, която починала.

— Чух, че преди време все пак си бил сгоден.

Той се намръщи за миг.

— Да. Беше отдавна.

— За жена на име Джейн Грант ли?

— Така се казваше. Виждам, че клюките прелитат бързо през Ламанша.

— Камий знае всичко за всеки. Спомена, когато гледахме вашето представление.

— Тя ли ти каза, че Джейн умря?

— Да — отговори София, чувствайки се ужасно, че повдигна темата. Беше й страшно неприятно, когато хората любопитстваха за Джак. — Извинявай.

— Може би не си подхождахме.

— Тя не обичаше ли театъра?

— Всъщност не разбираше добре какво правя там, защо изпитвам такава необходимост да играя. Но искаше да разбере. Беше нежна, кротка дама, която искаше всички да бъдат щастливи.

„Нежна и кротка.“ Две думи, които София се страхуваше, че не може никога да употреби, за да опише себе си.

— Значи тя би се опитала да разбере какво се е случило с теб тази вечер?

Доминик започна пак да се смее и потрепна от болка.

— Може би, но се опасявам, че не би разбрала. У мен има склонности, които тя никога нямаше да проумее.

— Къде се запознахте?

— Беше дъщеря на приятелка на майка ми още от училище. Баща й притежаваше голямо текстилно предприятие, много уважавано. Познавахме се от деца, а когато пораснахме, се срещахме често по приеми. И като че ли настъпи време да заживея спокоен живот. Да се укротя. Или поне да се опитам. С Джейн се харесвахме. Връзката изглеждаше подходяща, за да си изградим подобаващо бъдеще.

На София й се стори, че не е имало силна страст, каквато би очаквала с мъж като Доминик, който очевидно беше човек на силните увлечения. Но все пак й прозвуча като нещо, което би се помъчила да открие, и положително не би намерила, понеже просто не го носеше у себе си.

— Липсва ли ти?

— Да — отговори той искрено. — За кратко не знаех какво да правя по-нататък. Тя беше като котва за мен и изведнъж се понесох отново по течението.

— Какво стана после?

— Преоткрих театъра. В края на краищата винаги се връщам към театъра.

София затвори очи, за да се предпази от един внезапен копнеж, който я заля като вълна.

— Мисля, че нямам нищо подобно.

— Какво?

— Дом. Котва.

Доминик замълча. София се чудеше дали не се е унесъл, когато той започна да говори отново:

— Какъв беше бракът ти?

— Никак не обичам да говоря за себе си — засмя се София. — Бракът ми беше просто грешка.

— Каква грешка?

— Моите аргументи да се омъжа за Джак бяха коренно различни от твоите да се ожениш за Джейн. Знаех много добре, че този брак няма сигурно и достойно за уважение бъдеще.

— Тогава защо се омъжи? — попита Доминик. Въпросът му прозвуча искрено, сякаш действително искаше да разбере причината.

Но София нямаше намерение да му казва истината… че след срещата си с него в „Прищевките на дявола“ стана още по-безразсъдна.

— Джак беше офицер на половин заплата, много красив и елегантен. Произлизаше от уважавано семейство, но без пари, без имот. Моето семейство не го одобри. Запознах се с него един ден в парка на езда и той прояви интерес към мен. Беше много очарователен. А когато поиска да ме посещава и майка ми забрани, не устоях. Започнах да му пиша тайно.

— Прилича ми на драма — каза Доминик. Изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото потресен.

— Беше романтичната глупост на младо момиче, нищо повече. Просто отидох много далеч.

— Съжаляваш ли, че се омъжи за него?

— Отначало да. След възбудата от бягството и заминаването в чужбина, осъзнах, че домакинство почти без пари никак не е забавно. А Джак обичаше да пие. И това го уби най-накрая. Бяхме женени само от няколко месеца.

— Но вече не съжаляваш, нали?

София се замисли за момент.

— Не, не съжалявам. Научих много за себе си. Научих се да бъда силна, когато е необходимо.

Понякога ми се иска да имам семейство като твоето, Доминик. Но и сама се справям достатъчно добре.

— Ще се омъжиш ли отново?

— Вероятно няма — засмя се тя. — И мисля, че разговаряхме достатъчно тази нощ. Имаш нужда от сън.

— Не съм толкова уморен — възрази той. — Искам да ми разкажеш още.

София се подпря на лакът да го погледне. Независимо от възраженията му, едва държеше очите си отворени. Щом ги затвори, на лицето му пролича преумората от всичко, което се бе случило тази нощ.

— Заспивай — каза тя. — Ще ти разкажа още утре, макар че едва ли има много за разказване за моя достоен за съжаление брак.

Доминик кимна и докато София го гледаше, бавно се унесе и заспа. Но въпреки умората, тя не можеше да се отпусне и да заспи. Свещта пращеше и се топеше, а тя лежеше заслушана в дишането на Доминик, което беше вече дълбоко и равномерно. Поне той ще се наспи и ще възвърне силите си.

Взе от нощната масичка една книга — английски роман, който още не бе имала време да разгърне, и започна да чете, бдейки над Доминик. Той спа, докато тя четеше романа — романтичен разказ за пасторална любов. София си помисли, че от него става хубава драма за театъра на Доминик.

Но докато подменяше догорялата свещ, той започна да мърмори насън. София се обърна към него, точно когато той замахна с юмрук и изкрещя някаква несвързана ругатня.

— Недей, Доминик! — извика тя. — Раните ти ще се отворят.

Опита се да притисне ръцете му, надвесвайки се над него, но той беше много силен, за да го надвие. Потънал в кошмара, не беше нито внимателен, нито нежен. Блъсна я и тя падна на пода.

София се изправи, погледът й попадна на прибраните с шнур завеси на прозорците и й хрумна идея. Трябваше да го предпази да не се нарани. Откачи от кукичките шнуровете, върна се до леглото и го притисна решително.

Той все така крещеше, явно сънуваше някакъв ужасен сън. София го възседна и притисна ръцете му. Взе едната ръка, после другата и ги завърза здраво за подпорите на балдахина.

След това той се успокои. Потъна отново в дълбок сън, като се мръщеше, но вече не крещеше.

София легна до него и заспа, но сънят й бе неспокоен.

„Жалко, че заспа — помисли си тъжно, докато тъмнината я обгръщаше. — Иначе как само щяхме да се забавляваме.“

Дневникът на Мери Сен Клер Хънтингтън

Брат ми Итън ни дойде на гости и дори донесе новини. Наскоро бил в двора и предполага, че е разбрал защо херцогът на Йорк ще ни посети. Херцогът наскоро изпаднал във финансова криза и бил въвлечен в план за набиране на средства от чуждестранни източници. Аз не го проумях, но Ник е много въодушевен от идеята. На него никога не му стигат парите.

Не отричам, че всичко, което става с кралско одобрение, привлича моя Джон, но няма как да не се разтревожа от тази идея. Но мен никой няма да попита, пък и трябва да приключа с приготовленията за визитата.