Лоръл Маккий
Греховни тайни (1)

Пролог

Лондон, 1844 г.

Лейди София Хънтингтън преценяваше съсредоточено картите си. Падна й се нелоша ръка, но не и толкова добра, колкото й се искаше. Късметът, който я съпровождаше обикновено на игралната маса, тази вечер й изневеряваше.

А дали пък не беше разсеяна.

София хвърли поглед иззад крайчеца на картите през обточените с мъниста процепи на маската си, за да проучи мъжа срещу себе си. Доминик Сен Клер. Той беше, знаеше, въпреки че също носеше маска — ивица гладка, черна коприна през изваяното му лице. Никога не бе виждала друг с коса с този наситен оттенък на разтопено злато или толкова добре сложени рамене, очертаващи се под елегантния жакет. Очите му, тъмнозелени като летен листак, се втренчиха в нея, от което дълбоко в нея нещо запърха нервно.

„Нищо чудно, че на родителите ми не им се нрави да ходя на театър“ — помисли си тя нацупено. Един бегъл поглед към такова богоподобно създание на сцената и повече няма да може да понася своите надути, бледни ухажори, одобрени от майка й и татко й. На всичкото отгоре този мъж отклони и вниманието й от картите. Определено не биваше да го допуска. Не и когато най-после успя да се изплъзне от бдителността на семейството си и се промъкна в „Прищевките на дявола“ с поканата на братовчед си Бил. Едва ли щеше да й се удаде да дойде пак, така че трябваше да се възползва максимално от тази вечер.

Но ако знаеше, че Доминик е един от собствениците, щеше да се постарае да дойде тук малко по-рано. Мислеше за него прекалено много след онзи мимолетен поглед в парка.

— Е, мадам? — попита той с дълбокия си равен глас на актьор. Лека усмивка потрепна на устните му, изненадващо пълни и чувствени за един мъж.

София, която на карти беше толкова добра, отчасти защото се научи до съвършенство да отгатва по лицата на хората мислите им, изобщо не можеше да разбере какво означава тази усмивка. Силна ръка ли държеше? Или флиртуваше с нея?

София сведе отново поглед към своите карти.

— Още две, моля.

Доминик изтегли две карти от тестето и ги плъзна към нея през масичката с червена драперия. Имаше красиви ръце с гладка кожа и лек слънчев загар, с изящни пръсти, създадени да жестикулират на сцената или да въртят меч.

Или да се плъзват с нежна ласка по женската кожа, в което бил истински експерт, както бе дочула.

София потисна една инстинктивна тръпка, като си представи неговата ръка върху тялото си, и се помъчи да забрави, че той е тук, съвсем близо, и я наблюдава. Тъкмо бе заложила последния остатък от сумата, която й отпускаха всяко тримесечие, и сега не можеше да си позволи да отвлича вниманието си. Обърна бавно новите карти и едва не изстена.

Късметът наистина я бе изоставил тази вечер.

Постави картите си на масата, надявайки се по чудо неговите да са по-слаби. Тази плаха надежда се изпари, когато той свали своите карти.

Изглежда нейно благородие Сполуката е благосклонна към греховно красив мошеник, както и всяка друга жена.

Доминик се разсмя и смарагдовите искрици в очите му почти си струваха загубата. Почти. София се нуждаеше от тези пари.

— Простете, мадам — каза той. Събра разпръснатите карти от отсрещния край на масата и ги разбърка лениво в тестето. — Не ми е приятно да бъда неучтив към една дама. Още една игра?

Нейно благородие Сполуката често е непостоянна.

София поклати глава, изпълнена със съжаление. Копнееше да играе отново и да си върне тези пари. Точно това толкова често й навличаше главоболия — натрапчивата мисъл, че при следващото раздаване късметът й ще се обърне. Също толкова горчива бе мисълта, че ще се лиши от компанията на Доминик. Никога не беше изпитвала такова удоволствие да изгуби на карти, както с него.

Но нямаше какво да заложи. Носеше обеците, колието и клипсовете за коса с диаманти и оникс на баба си, за да са в тон с черната атлазена рокля, и майка й положително щеше да забележи, ако изчезнат.

— Приключих за тази вечер, господине — каза тя. — Но си признавам, че никога не съм се забавлявала толкова много, при положение че губя. Нищо чудно, че клубът ви се радва на такъв успех.

Той наклони леко глава, докато се вглеждаше с интерес в нея, а очите му ставаха по-тъмни.

— И откъде знаете, че съм собственик на клуба?

София се усмихна, наведе се по-близо до него и като сложи ръце на масата, поглади с върха на пръста си една карта. О, да, той пробуди у нея лукавия изкусител.

— О, знам доста за вас.

— Никак не е справедливо, нали? — отбеляза той, а в гласа му се долавяше смях. Смях и нещо по-двусмислено, нещо, което София не можеше да разгадае. — Аз не знам нищо за вас, освен че сте ожесточен противник на игралната маса.

Пръстите му се плъзнаха върху ръката й. Беше леко докосване, дразнещо, изпитващо, кожата му хладнееше през дантелените й ръкавици. Но София почувства сякаш пламък близна ръката й, изгарящ и ужасяващ. Трябваше с усилие да си наложи да остане спокойна, да не скочи и да не побегне с писък от салона. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Беше едва ли не… вдъхващо страх.

Докосна с върха на езика пресъхналите си устни, а той отдръпна ръката си.

— Хм… какво искате да знаете?

Мъжът сви вежди изведнъж, сякаш през лицето му мина сянка.

— Всичко.

Въздухът помежду им като че ли завибрира. София не можеше да отмести поглед от него.

Играта, която започна толкова безгрижно и весело, така предизвикателно, се превърна в нещо много повече. Нещо, което тя изобщо не разбираше.

Искаше да срещне Доминик Сен Клер тази вечер. Някакъв импулс я принуждаваше да го потърси, след като го видя в парка и се почувства така странно привлечена към него. Но сега… сега се изплаши от онова, което той пробуди у нея.

А София никога не бе изпитвала страх.

— Ела с мен — каза той. Изправи се, столът му с позлата изскърца, когато го бутна назад по паркета, и я хвана за ръка. Неговите спокойни, изискани и чаровни маниери изведнъж станаха груби и тя зърна хищната природа зад неговата романтична красота. И това я изплаши дори повече.

Но не намираше сили да дръпне ръката си. Не намираше сили да се извърне и да побегне, както много й се искаше. Нещо у нея копнееше за неговия допир. Доминик беше толкова безумно различен от всичко познато, от всяка условност, в която я оплитаха нейните родители, от всеки предпазлив ухажор и всички тесногръди очаквания. Нещо у него зовеше тъмната й страна, която винаги я подмамваше на места като „Прищевките на дявола“, при игралните маси и големите залози.

Някъде дълбоко в своята същност двамата бяха съвсем еднакви. Почувства го с ужасяваща увереност, когато го погледна в зелените очи. И го остави да вземе ръката й и да я поведе през претъпкания салон.

Беше късно, шампанското се лееше на воля и подклаждаше все по-шумен и по-шумен смях.

Дамите се облягаха на раменете на своите кавалери, докато те наблюдаваха бясното въртене на рулетката, долавяше се и музиката от балната зала. Но това не я вълнуваше, беше само ехо.

Единствената реалност бе ръката на Доминик върху нейната. Какво правеше тя?

Къде беше той през всичките тези дълги, монотонни месеци и години от нейния живот?

Поведе я надолу по стълбите, покрай мъже и жени, които по двойки се подпираха на парапета и си шепнеха. Стигнаха студеното мраморно фоайе, където по-рано същата вечер бе минала горделиво покрай намръщения иконом. Сега го нямаше и само тишината на нощта владееше след шумната веселба горе.

Доминик отвори една полускрита в стената врата и дръпна София след себе си. Когато вратата се затвори, ги обгърна тъмнина. Само слаб отблясък се процеждаше от прозорец, разположен нависоко. София се облегна на вратата и видя, че се намираха в нещо като миниатюрна всекидневна, претрупана с тежки мебели, което си личеше от техните очертания.

И тогава Доминик сложи длан над главата й, неговото топло, стройно тяло се притисна до нея и тя виждаше вече само него. Той махна маската си и я хвърли на пода. Лицето му беше сухо, безчувствено, очите му блестяха, като погледна към нея. София си помисли, че навярно в ролята на Хамлет е направо ослепителен. Нищо чудно, че дамите се тълпяха в неговия театър.

— Коя си? — попита с нисък, груб тон.

София преглътна мъчително.

— Просто жена, която обича добрата игра на карти.

— Какво друго обичаш?

Прекара нежно пръсти по извивката на брадичката й. София потръпна и той докосна леко страната й.

Когато тя усети, че попипа края на маската й, отдръпна главата си. Някакъв мимолетен проблясък я върна към реалността. Беше авантюристка, вярно е. Нещо я тласкаше да търси места като това, да намира игрални зали, клубове, нощни локали, които нямаха нищо общо с нейния ограничен свят. Но същевременно не искаше да се компрометира напълно.

Освен това си спомняше как в парка Доминик погледна мрачно нейния братовчед Ейдън. Той не харесваше семейството й. Не биваше да узнае коя е.

Ръката му се отдръпна от маската и се заигра с обицата й и с къдрицата, изплъзнала се върху нежното й ухо, прилично на раковина. След това го докосна с устни и София ахна при това усещане на гореща целувка и на дъха му. Коленете й омекнаха и тя се залепи за вратата.

Устните на Доминик продължиха да я докосват надолу по шията с леко, гальовно пощипване, след което поглаждаше местенцето с език. София се вкопчи в раменете му, за да не падне, и почувства силните му мускули под пластовете тъкан. Никога не бе изпитвала нещо подобно.

Никоя от целувките, с които нейните поклонници я преследваха сред дърветата в градините по време на балове, не можеше да се сравни с тази. Винаги бе изпитвала желание да се изсмее на подобна абсурдна ситуация. Но целувката сега…

Неговото докосване я накара да пламне, да се почувства за пръв път напълно жива, и чувството бе възхитително. Дори еуфорията от печеливши карти не въздействаше на сетивата й по този начин.

Доминик простена и тя усети как той се притиска още повече към нея. Обгърна талията й и я повдигна.

— Коя си ти? Откъде те познавам? — попита дрезгаво, целувайки ъгълчето на устните й. — Кажи ми.

София завъртя глава като обезумяла. В този момент мислите й загубиха яснотата си, не можеше да си събере ума. Изплаши се, че ще му изкрещи името си.

— Кажи ми — прошепна пак той и целуна другото ъгълче на разтворените й устни. — Трябва да знам.

— Аз съм никоя — отговори тя.

С върха на езика си мъжът очерта долната й устна. Устните му допряха нейните и той я целуна страстно, жадно, езикът му търсеше нейния, за да се слеят.

София впи нокти в раменете му. Тази целувка определено не беше като другите, които бе получавала! Онези непохватни милувки на младите мъже, които я бяха опипвали тайничко, точно когато предусещаше, че се страхуват от нея, по никакъв начин не бяха я подготвили за силна личност, какъвто бе Доминик Сен Клер. Изискваше онова, което желаеше, и беше ненадминат в целувките.

Той се откъсна от устните й, очите му просветваха яркозелени в сумрака.

— Кажи ми — настоя.

И София искаше да отговори, да му каже името си и да чуе как го произнася с неговия божествен глас. Но тогава този скъпоценен миг ще бъде помрачен. Нямаше представа защо Доминик мрази нейния братовчед. Знаеше само, че не искаше никога никой да я поглежда по този начин. Не искаше желанието му да се вледенява от омраза. Този момент беше единственият, който щеше да преживее с него.

— Не — отговори тя, черпейки сила от непоколебимото си убеждение, че трябва да му попречи да разбере коя е — лейди София Хънингтън. Да му попречи да разбере какво означаваше за нея целувката му.

— Аз съм никоя. Пусни ме да си отида.

Той стисна още по-здраво талията й.

— Няма — отвърна с глас, приличен на тихо ръмжане, подсказващо упорство. — Тъкмо те открих.

София изпита ненадейно отчаяние, искаше да изчезне, да не се поддаде на властта, която имаше той над нея, и завъртя глава като обезумяла.

— Моля те, Доминик…

— Не! Трябва да ми кажеш коя си.

— В такъв случай извини ме — прошепна тя. — Толкова много съжалявам.

Той се отдръпна от нея.

— Да те извиня ли?

София пое дълбоко дъх и го удари силно с коляно в чатала. Едно време нейната стара бавачка й бе разправяла как да постъпи, ако иска да избяга от някой мъж, но София не беше сигурна дали ударът ще я спаси. Обаче Доминик нададе агонизиращ вик, пусна я и се свлече на пода.

Абсолютно ужасена от себе си, София едва не коленичи до него.

Той я нарече по най-нецензурен начин, зареди една след друга най-мръсните ругатни, които бе чувала, и тя осъзна, че трябва да побегне на мига, докато не е станало късно.

— Много съжалявам! — извика отново и отвори вратата. Остави я да се затръшне и се затича към входа толкова бързо, колкото можа с високите си токчета. С малко късмет вечерта приключи, във фоайето нямаше жива душа и на улицата попадна на двуколка.

Щом се озова на сигурно място в купето, София дръпна маската и скри лицето си с треперещи ръце.

— О, Господи — прошепна и започна да й се повдига. — Какво направих?

Дневникът на Мери Сен Клер

Март 1665…

Вярвах открай време, че сестра ми е романтичната душа в нашето семейство. Поглъщаше един след друг томове с френска поезия и като се разхождаше из горите, въздишаше над красивите думи за дълбока любов и полета на две сърца, биещи в едно. Не пропускаше да заяви, че съм ужасно скучна, заета само с всекидневната проза! Заета с грижите около къщата на нашия баща и с опитите да не се разпилее семейството ни посред дългата война между краля и парламента и всички тревоги, които я съпровождат.

Само се смеех на нейните закачки. Бях абсолютно сигурна, че е много по-добре човек да е скучен и доволен от всекидневието, отколкото да бленува за романтика, каквато не съществува.

Но се бях излъгала. Ужасна, прелестна заблуда. Защото срещнах него.