Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (5)

5.

Кевин Мийтярд не се чувстваше добре. Глезенът му беше зле навехнат, рамото му — изкълчено, имаше голямо порязване отстрани на главата и сериозна колекция драскотини, ожулвания и разтегнати мускули. Но нищо от това нямаше да го убие. Виж, ножът в горната част на гърдите му щеше.

Остров Кипър всъщност изобщо не бе остров, а голям провлак, издаден навътре в Дървеното море. Системата му на църковно правосъдие се простираше на петдесет мили навътре в сушата, така че дори в малките селца имаше специален пазител на реда — пък бил той и само селският ковач. Мийтярд имаше всички основания да си мисли, че ще го преследват, макар да осъзнаваше, че би било прекалено скъпо и трудно да държиш шестима мъже дълго на пътя. Проблемът му беше, че знаеше, че трябва да стои далеч от всяко място, където можеха да извадят ножа и да почистят раната му. Накрая реши да се осланя на якия си организъм да го опази жив, докато стигне до място, където никой никога не е чувал за него. И се случи така, че докато Кевин Мийтярд се опитваше да напусне Кипър по път, скрит от погледите на любопитни непознати, Двамата Тревър също се опитваха да влязат в Кипър по път, скрит от погледите на любопитни непознати. Ето защо не бе чак такова съвпадение, че двамата убийци попаднаха на Кевин Мийтярд, лежащ безчувствен край малко езерце. По очевидни причини, в пущинака дори хора, далеч по-неопитни в злодеянията от Двамата Тревър, смятаха едно тяло на пътя за нещо, което е по-мъдро да заобиколиш. От друга страна, те и животните им бяха прежаднели. След като се увериха, че не е засада (а кой друг знаеше за засадите повече от тях?), Тревър Лугавой замери отпуснатото тяло с голям камък и като получи в отговор само тих стон, реши, че каквато и опасност да има, тя може да бъде избегната, като си отварят очите и не го докосват.

След няколко минути, докато конете още сърбаха възхитително сладката вода, Кевин се размърда и се изправи непохватно на крака, наблюдаван внимателно от двамата мъже. Тръгна към езерцето да пие, но тъй като още бе нестабилен и слаб, се строполи с тупване, от което и двамата Тревър трепнаха.

Може да се помисли, че предвид кървавата им професия Двамата Тревър са лишени от състрадание. Но макар че определено не бяха по-добри от останалите хора, не бяха и кой знае колко по-лоши, освен ако не им е платено да те убият. Колкото по-стари и суеверни ставаха, това важеше с все по-голяма сила. Вече започваха да се чудят дали пък някоя и друга проява на великодушие няма да им е от полза, ако се окаже, че един ден ги чака вечно възмездие — макар и двамата да знаеха дълбоко в сърцата си, че би трябвало да спасят епичен брой деца от сума ти горящи сгради, за да наклонят съществено везните в своя полза след всички злодеяния, за които са отговорни. И все пак, беше долно да оставят очевидно ранен човек да лежи на няколко крачки от водата, от която така отчаяно се нуждае. След като го обискираха, те го свестиха и му дадоха да пие от една от собствените им чаши.

— Благодаря — каза искрено признателният Кевин, след като пресуши пет чаши от животворната течност.

— Виж сега, Джон Смит. — Кевин, разбира се, им беше дал фалшиво име. — Няма да изкараш до Драйтън — той е на петдесет мили оттук, а и теренът е тежък. Така че това — Тревър кимна към пречупеното острие в гърдите на Мийтярд — трябва да излезе сега, иначе направо можем да ти дадем лопата да почваш да копаеш.

— Какво е лопата?

— Инструмент — поясни Тревър Лугавой, — който се използва за копаене на дупки, няколко стъпки дълбоки и шест стъпки дълги.

— Можете ли да го направите? — попита със съмнение Кевин. — Да го извадите, без да ме убиете?

— Нещата са стигнали доста далеч, момко… бих казал, че шансът е седемдесет на трийсет.

— За?

— Против.

Това накара Кевин да изпусне малкото останал му въздух.

— Мислите ли, че в Драйтън ще има свестен хирург?

— Изобщо няма да стигнеш до Драйтън. Пък дори и да стигнеш — но няма, — той ще е местният бръснар. И ще иска да му се плати. И ще задава разни въпроси. Имаш ли пари? Имаш ли отговори?

Двамата Тревър вече започваха да усещат как търпението им се изчерпва пред неблагодарността на Кевин.

— Моят великодушен приятел тук е най-добрият хирург, който ще намериш на двеста мили околовръст. Късметлия си, че разполагаш с него. Пък и нямаш кой знае какъв избор. Ако не искаш да отидеш на небето, мога да го помоля смирено да ти помогне.

Споменаването на небето помогна на Кевин да се съсредоточи и той се извини пространно на вкиснатия Тревър Лугавой. След което Лугавой се хвана на работа. Всъщност, той би могъл да си изкарва честно прехраната като хирург. Принуден да натрупа умения по практически причини, той се гордееше със своите способности и беше платил за обучение при Изкупителите, които се смятаха за най-добрите в тази област — не че това означаваше много. Беше купил скъпо и прескъпо медицинските щипци, с които улови малката част от острието, останала да стърчи от гърдите на Мийтярд. То излезе само след миг, придружено с ужасен писък от болка.

По-лошото тепърва предстоеше, защото от липсващите две парчета ставаше ясно, че има още работа.

— Не мърдай, иначе не отговарям за последствията.

Мийтярд беше майстор в причиняването на болка, но можеше също така и да я понася.

— Много добре — каза Тревър Лугавой, след пет минути бърникане в раната, които сигурно се сториха на пациента като пет дни, щом се увери, че вътре не е останало нищо. — Това е, което те убива — заяви той на измъчения Мийтярд. Почисти раната с няколко галона вода и започна да излива отгоре смес от мед, лавандула, невен и смирна на прах. Щом Ковтун видя, че той се кани да използва мехлема, го дръпна настрани и изтъкна, че това е скъп цяр и е възможно самите те да се нуждаят от него. Лугавой принципно се съгласи, но посочи, че всичките им усилия ще са отишли напразно, ако раната се инфектира — което без мехлема със сигурност щеше да стане.

— Аз се гордея с работата си. Какво друго да ти кажа? Освен това той прояви немалък кураж. Аз бих крещял по-силно. Заслужава малко щедрост. — И така, въпросът бе приключен. Те решиха да останат и да го наблюдават през нощта; на следващата сутрин го оставиха с малко храна (не много, по настояване на Ковтун) и продължиха по пътя си. Точно преди да тръгнат, на Ковтун му хрумна една мисъл.

— Чувал ли си за Манастира? — попита той Кевин.

За щастие на Мийтярд, разтревоженото му изражение лесно можеше да се превърне в болезнено.

— Не, съжалявам — отвърна неблагодарното момче и след тези думи Двамата Тревър изчезнаха. Две минути по-късно Лугавой се върна и пусна на земята голям пакет, увит във восъчна хартия — импулсивна добавка към храната, която вече му бяха оставили.

— Погрижи се — каза той на Кевин — да ядеш по четвърт унция от това на ден. Много е хранително, макар че има вкус на кучешки лайна. Изкупителите му викат Мъртвешки крак. Вътре има адрес. Ако оживееш, иди там и ще ти дадат работа. Кажи им, че те праща Тревър Лугавой — и нищо друго, чуваш ли?

Ако попитате Тревър Лугавой дали добродетелта бива възнаградена, той би останал едновременно изненадан и развеселен — не защото беше циник (смяташе, че вече е минал отвъд всичко това), а по-скоро защото опитът му го караше да не гледа на света като на място, в което има някакво равновесие. В този случай обаче, докато се връщаше, за да осигури на Кевин Мийтярд достатъчно храна, че да има максимален шанс за оцеляване, добротата му бе възнаградена: той забеляза, че го наблюдават от един хълм на около триста метра оттам. Докато се обръщаше да се върне при Тревър Ковтун, бе сигурен, че знае кой е. Настигна Ковтун по-бързо, отколкото очакваше. Той бе слязъл от коня, лазеше на четири крака с разхлабен колан и бъркаше с два пръста в гърлото си, за да повърне. След още няколко опита, придружени с неприятни звуци, най-сетне успя. В повърнатото имаше кръв.

— По-добре ли си?

— Малко.

— Следят ни.

 

 

— Гадна, мръсна, скапана, шибана работа — възкликна Кадбъри, седнал на половин миля от Двамата Тревър. — Те знаят, че ги следим. — Изгледа момичето, което го чакаше в подножието на хълма, докато той шпионираше Тревър Лугавой. Зад нея, малко по-встрани, стояха десетина намусени мъже.

— Ти им позволи да те видят — каза момичето. Беше тънко като въже, но от онези въжета, на които можеш да разчиташ, че ще поемат голяма тежест, и със странно лице — ако го видите на картина, бихте го нарекли недорисувано. Сякаш му липсваше нещо, нос или устни, макар че всичко си беше там.

— Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, заповядай.

— Това е твоя работа, не моя.

— Когато става дума за следенето на хора, добри колкото тези двамата, не можеш да се приближиш прекалено, нито пък да изостанеш. Просто лош късмет.

— Не вярвам в късмета.

— Защото си хлапе и не можеш да различиш задника си от лакътя.

— Ще видиш какво знам. Сърцето на разумния придобива знание, и ухото на мъдрите търси знание.

— Нима? Леле, направо настръхнах!

Но въпреки цялата си насмешливост, той смяташе присъствието на момичето за определено плашещо, не на последно място защото все цитираше някакъв религиозен трактат, в който явно имаше мнение по всеки въпрос. Тя обаче изричаше тези пословици и поговорки по странен начин, така че да не можеш да я разбереш накъде бие. Дали искаше да го накара да се почувства неловко? Кадбъри си имаше основателни причини да е нервен.

Три дни по-рано Кити Заека го беше привикал да обсъдят какво да правят с Двамата Тревър и тяхното търсене на Кейл, в светлината на увереността, че има само едно нещо, което Двамата Тревър правят с онези, които търсят, след като ги намерят.

— Знаете ли кой им плаща? — попита Кадбъри.

— Най-вероятно Изкупителите — изгука Кити Заека. — Издирването на разни неща явно не влиза в дарбите им. За фанатиците е трудно да се слеят с обкръжението си, както толкова ясно показа срамно незаконното, но напълно оправдано обесване, наредено от Зог. Но може да са и лаконийците. — За Кити беше въпрос на политика, а също и забавление, никога да не дава съвсем недвусмислени отговори.

— Те ще се опитват да се съвземат от загубите, които той им причини. Не можем да изключим и семейството на Соломон Соломон. Той има талант да си създава врагове.

— Същото може да се каже и за нас.

— Така е, Кадбъри.

— Не мислите ли, че той създава прекалено много грижи?

— О, без съмнение — отвърна Кити. — Но така е с младите. Въпрос на възможности. Разрушителните му способности имат нужда от оформяне; категорично бих предпочел да стоя зад него, отколкото пред него. Но нищо чудно някога да дойде време, когато това ще се промени. Може би ще е по-добре да го имаш предвид.

Вратата се отвори и икономът на Кити влезе с един поднос.

— Аха — възкликна Кити, — чай. Чашката, която ободрява, но не напива.

Икономът подреди върху масата чаши, чинийки и плата сандвичи с шунка, кекс и бисквити с яйчен крем, а после излезе, без да каже и дума и без поклон. Двамата се взряха в масата, но не заради угощението на нея.

— Без съмнение си забелязал, Кадбъри, че масата е сложена за трима.

— Да, забелязах.

— Искам да се запознаеш с един човек. Млад човек, когото ми се иска да държиш под око. Нека почерпи от твоя опит. — Той отиде до вратата и извика: — Скъпа!

Само след миг там се появи момиче на около двайсет години, което причини на Кадбъри страшна уплаха. Чувството, че си видял призрак от миналото, е смущаващо за всекиго, но представете си колко по-лошо е, ако ти си виновникът това лице да се превърне в призрак. Кадбъри я беше видял за последно, докато двамата шпионираха Кейл в хижата „Горски кът“ — задача, която бе завършила с това, че той заби стрела в гърба й. В постоянния сумрак, изискван от Кити Заека, за да предпазва чувствителните си очи, му трябваха няколко мига да осъзнае, че това не е покойната Дженифър Плънкет, нито пък нейна близначка, а по-млада, макар и смущаващо приличаща на нея сродница. Приликата не се ограничаваше само с външния й вид, а включваше и същата загрозяващо безизразна физиономия.

— Запознай се с Даниел Кадбъри, любов моя. — Тези нежни думи, насочени към момичето, бяха просто разновидност на „скъпа“, но звучаха подчертано по-смущаващо. — Той и сестра ти бяха стари приятели и често работеха заедно. Даниел, това е Дийдри Плънкет, която е дошла да работи при нас и да сподели значителните си умения.

Макар да бе осъзнал грешката си достатъчно бързо, Кадбъри все още имаше повод за нервност: оцелелите роднини на хора, които си убил, по принцип беше добре да се отбягват.

Кити бе настоял Кадбъри да вземе Дийдри със себе си при опита да проследи Двамата Тревър. „Вземи я под крилото си, Кадбъри“ — така каза. Но въпросът за Кадбъри бе каква подигравка се крие тук. Дженифър Плънкет беше откачена убийца, която, без никога да е разговаряла с Кейл, бе развила силна страст към момчето в дните, когато го гледаше как плува гол в езерата около „Горски кът“. Кейл се смееше и крещеше от радост за първи път през живота си, докато плуваше, ловеше риба и ядеше чудесната храна, приготвяна от ИдрисПюк, и пееше ужасно фалшиво изопачени версии на песните, които бе чувал в Мемфис: „Хвърчи баница в небето. Мравките са ми другари. Тя има клепнали уши. Тя има клепнали уши.“

Дженифър беше убедена, че Кити желае злото на Кейл. Всъщност, случаят не беше такъв, или поне най-вероятно не беше такъв. Тя се бе опитала да намушка Кадбъри в опит да предпази своя възлюбен и когато се провали, се втурна към изумения Кейл с диви крясъци. Точно в този момент Кадбъри й беше забил стрелата в гърба. Та какъв избор имаше? Впоследствие реши, че може би ще е по-добре да каже на Кити, че Кейл го е направил, стреснат от внезапната поява на тази свирепо виеща харпия. „Честността е най-добрата политика“, може да не е добродетелен принцип (който смята, че честността е най-добрата политика, не е честен човек), но в случая Кадбъри навярно трябваше да се придържа към него. Сега бе изправен пред проблема не само какво да прави с Дийдри Плънкет, но и да разбере дали внезапната й поява е просто съвпадение, или отмъщение на Кити, задето го е излъгал. Ако е второто, въпросът беше какъв урок е решил да му даде работодателят му.

Той взе Дийдри със себе си, когато тръгна да преговаря с Двамата Тревър. Ако нещата загрубееха, което бе напълно възможно, имаше шанс Тревърите да разрешат проблема вместо него. От друга страна, можеше и да разрешат всичките му проблеми веднъж завинаги.

— Идваш с мен. Дръж си плювалника затворен и не прави резки движения.

— Нямаш право да разговаряш така с мен.

Кадбъри не си направи труда да отговори.

— Вие, останалите — обърна се той към другите. — Останете назад, но достатъчно близо, че да ме чуете, ако ви извикам.

Не обърнаха внимание на Кевин Мийтярд, докато го подминаваха — беше ясно, че няма да им създава никакви проблеми, предвид състоянието му, — и след няколко минути застигнаха Двамата Тревър.

— Може ли да поговорим? — извика Кадбъри иззад едно дърво.

Лугавой им кимна да се приближат.

— Достатъчно. Какво искате?

— Кити Заека мисли, че е станало недоразумение, и иска да го поправи.

— Смятай го за поправено.

— Той иска да го поправи лично.

— Непременно ще се отбием следващия път, като минаваме оттам.

— Приятелят ти изглежда малко пребледнял.

Всъщност, той имаше цвета на полуизсъхнал маджун.

— Ще оцелее.

— Не съм сигурен, че си прав.

— Коя е мършавата ти приятелка? — попита Лугавой.

— Тази млада дама е извънредно смъртоносна личност. На твое място бих проявил повече уважение.

— Изглеждаш ми някак позната, моме.

— Продължавай така, господинчо — каза Дийдри, — и скоро ще се смееш от другата страна на лицето си.

— Моите извинения, но тя е много млада и не знае как да се държи.

— Не се извинявай от мое име — тросна се Дийдри.

Кадбъри повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Какво да я правиш?“

— Така, като гледам, Тревър, май няма да стигнете там, накъдето сте се запътили, така че въпросът за конфликт между вашите интереси и тези на Кити Заека няма да възникне в обозримо бъдеще. Ако искаш партньорът ти да живее, наистина не виждам какъв е проблемът.

— Какво ще ви попречи да ни убиете, докато спим?

— Не бива да съдите за другите по собствените си ниски стандарти.

Тревър се изсмя.

— Тук си прав. И все пак се притеснявам.

— Ами, какво мога да кажа? Освен че това не влиза в желанията на Кити Заека.

— А какви са желанията му?

— Защо не се върнете в Испански Лийдс и не го попитате?

— Значи той не ти се доверява достатъчно, за да ти каже?

— Опитваш се да ме засегнеш ли? Трогнат съм. Работата е там, че макар Кити Заека да изпитва значително уважение към вас, сте тръгнали по път, който ще постави интересите ви в конфликт с неговите. Той предпочита своите собствени.

— Напълно справедливо.

— Радвам се, че мислиш така. Е, разбрахме ли се?

— Да.

— Имаме каолин. Това би трябвало да му помогне.

— Благодаря.

Кадбъри даде знак на Дийдри Плънкет. Тя извади от дисагите си малка манерка, слезе, отиде при Ковтун и каза:

— Отпий мъничка глътка. — Кадбъри пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова остро, че Лугавой трепна. В отговор дванайсетте мъже, чакащи зад хълма, се появиха на три клатушкащи се групи по четирима и се разпръснаха наоколо.

— Гадни копелета ми изглеждат — отбеляза Лугавой. — Но явно някой си разбира от работата.

Умелото приближаване, на което той така се възхити, беше направлявано от Клайст; зловещите на вид типове, водени от него, бяха Клефти и следователно — далеч не толкова опасни, колкото изглеждаха. Кадбъри ги беше наел на бърза ръка, защото много от обичайните му биячи бяха получили разстройство — всъщност, същия този коремен тиф, от който страдаше и Тревър Ковтун, и който водеше началото си от една водна помпа в центъра на Испански Лийдс. Нарасналият брой на хората, търсещи убежище там заради слуховете за война с Изкупителите, вече вземаше своята дан. Всичко това бе крайно незадоволително, но Клефтите имаха подходящ външен вид, пък и явно бяха водили битки с Изкупителите и още бяха живи — което не бе малка препоръка. За Клайст Кадбъри не знаеше нищо. Той не беше Клефт, но изглежда водачът на Клефтите, наричан по някаква причина Фаса, се вслушваше в него. Всъщност, командваше ги най-вече Клайст, но те смятаха, че е по-добре хората да не виждат, че ги води едно момче.

По обратния път трябваше да минат покрай Кевин Мийтярд.

— Може ли да го вземем с нас? — попита Лугавой.

— Нямаме достатъчно коне. Пък и видът му не ми харесва. — Кадбъри даде знак на Клайст, който се намираше най-близо до него. — Как се казваш, синко?

— Клайст.

— Дай му някаква храна — за четири дни, не повече. — Кевин вече бе скрил провизиите, дадени му от Двамата Тревър.

Клайст се приближи бавно към Кевин: той също не харесваше вида му.

— Добре ли си? — попита го, като коленичи и се зае да рови в дисагите с храната, за да види кое е най-малко вкусно и следователно най-подходящо за подаряване — по-застоялият хляб, по-твърдите бучки сирене.

— Да ти се намира цигара? — попита Мийтярд.

— Не.

Клайст нареди върху една квадратна кърпа провизии, които бяха доста свидливо тълкувание на определението „храна за четири дни“.

— Откъде си? — попита той.

— Не ти влиза в шибаната работа.

Изражението на Клайст не се промени. Той стана, погледна Мийтярд, а после ритна пясък върху храната, която току-що бе подредил. Нито един от двамата не обели и дума. Клайст се качи на коня си и препусна да настигне другите.