Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (33)

33.

Две седмици след битката при езерото Кейл се чувстваше ужасно и спеше почти през цялото време. Когато беше буден, или имаше страшно главоболие, или му се повръщаше, и често го правеше. Един от начините, които откри, за да откъсне мислите си от страданията, беше да лежи в тъмна стая и да си припомня всичките чудесни ястия, които беше ял с ИдрисПюк: свинско в сладко-кисел сос, фини спагети със седем вида месо, сладкиш с току-що набрани къпини, сервиран с двоен слой сметана. После се отдаваше на двуострото удоволствие да си мисли за двете голи момичета, какво беше да ги докосва и да бъде в тях (това все още го удивляваше всеки път, когато си помисли за него — що за идея!). Стига да успееше да избегне омразата, която изпитваше към Арбел, и вината — и то толкова заплетена вина — по отношение на Артемизия, това сякаш му помагаше да потъне в място, където всяка болка е притъпена. Често си спомняше конкретни дни и нощи и заспиваше с мисълта за тях. Една сутрин, две седмици по-късно, се събуди и се чувстваше далеч по-добре. Това се случваше от време на време — внезапното настъпване на няколко дни, през които се чувстваше почти нормален — стига да не прави кой знае какво. След няколко часа в този оазис започна да се чувства много странно; някакво силно желание не го оставяше на мира. Беше толкова силно, че не можеше да му устои. Може би, помисли си той, се дължеше на това, че едва не умря при Криспиново езеро. Но каквато и да бе причината, то го подлудяваше и не допускаше никаква съпротива.

 

 

— Искате ли висяща врътка?

— Не.

— Някога да сте правили трад?

— Не.

— Ами пръскало?

— Не.

— Искате ли гълъб? Това ще е екстра, разбира се.

— Не.

— Хугенот?

— Не.

— Смуколизка?

Като всички противни момчета на своята възраст, Кейл се опасяваше да не го правят на глупак.

— Да не си го измисляш?

Секс-посредникът беше възмутен.

— Сър, ние сме прочути с нашите смуколизки.

— Искам просто… — Кейл направи раздразнена и неловка пауза — … обичайното.

— Аха — каза секс-посредникът. — В Дома на насладите на Руби ние предоставяме необичайното. Известни сме най-вече с нетрадиционните неща.

— Е, аз не искам такива.

— Разбирам — процеди с презрение посредникът. — Господинът иска „мод ординер“.

— Щом казваш.

— Господинът ще желае ли да се възползва от услугата ни за целувки?

— Какво?

— Целувките са екстра.

— Защо? — Кейл беше по-скоро развеселен, отколкото възмутен.

— „Фий де жоа“ при Руби са жени от висока класа и смятат целуването за най-интимния акт. Следователно са длъжни да поискат допълнително заплащане.

— Колко?

— Четирийсет долара, сър.

— За целувка? Не, благодаря.

В работата на един секс-посредник смутените клиенти са нещо обичайно, само че този блед младеж с тъмни кръгове около очите (макар че думите „блед“ и „тъмни“ не описваха достатъчно добре нездравия му вид) вече наистина почваше да му лази по нервите.

— Остава само младият господин да предостави доказателство за възрастта си.

— Какво?

— В Дома на насладите на Руби сме много стриктни по този въпрос. Такъв е законът.

— Шегувате ли се?

— Съвсем не, господине. Изключения не може да има.

— Как трябва да докажа възрастта си?

— Паспорт ще свърши работа.

— Забравих да го взема.

— Тогава се боя, че ръцете ми са вързани, сър.

— Това също ли е екстра?

— Много остроумно, сър. А сега се разкарай!

Това предизвика смях откъм чакащите клиенти и проститутките, идващи да ги отведат при екстаза, за който са си платили. Кейл беше свикнал да го осъждат, да го бият, но не беше свикнал да му се смеят. Никой не се присмиваше на Ангела на смъртта, въплъщението на Божия гняв. Но сега той беше просто едно болно момче. А как само копнееше за предишната си сила, докато ги слушаше да се кискат. Ако не беше толкова слаб, трудно би могъл да се овладее при такава провокация. Те щяха да видят ужасите на света, които да им запушат устите. Но от другия край на стаята го наблюдаваше много едър мъж с твърд поглед. Въпреки че киселината на присмеха разяждаше душата му, той се видя принуден да си тръгне, вече обмисляйки план да причини нещо ужасно на Дома на насладите на Руби, когато му дойде времето. Руби имаше късмет, че като чу повишения глас на своя служител, слезе да провери каква е работата. Още по-голям късмет имаше, че разпозна Томас Кейл.

— Моля ви! — извика тя, докато Кейл вървеше към отворената врата. — Ужасно съжалявам. Моят човек — тя посочи към мъжа, сякаш е нещо, което е чакало твърде дълго да бъде изхвърлено на боклука — е идиот. Глупостта му ще му струва заплатата за една седмица. Наистина, ужасно съжалявам.

Кейл се обърна, наслаждавайки се на израза на огорчена несправедливост върху лицето на мъжа, и каза:

— Заплатата за две седмици.

— Нека се спрем на три — отвърна Руби с усмивка. — Моля, заповядайте в приваториума. Само най-почетните ни гости се допускат там. И, разбира се, всичко тази вечер е за наша сметка.

— Дори и целувките ли?

Тя се засмя. Момчето изглежда приемаше охотно ласкателствата.

— Ще намерим места, които дори не сте осъзнавали, че могат да бъдат целувани.

Макар да не знаеше кое е това момче, посредникът никога не беше виждал Руби да се отнася с такава почит към някого. Но това беше нещо повече от почит — тя се страхуваше. Във всеки случай, той осъзна, че загубата на три седмични заплати е най-малкият му проблем.

Гледката в приваториума можеше да изцъкли очите на всяко момче, колкото и да е порочно. Навсякъде имаше жени, сгушени върху миндери, застлани с кози кожи, върху дивани от жълто кадифе и кушетки, покрити с кожа на лама от Америго. Високи жени, ниски жени, дребни жени, едри жени — кафяви, бели, жълти и черни жени. Една от тях бе увита от главата до петите, с изключение на едната гърда, чието зърно бе боядисано в маково червено. Друга беше облечена като невинна пуританска дъщеря, със скромна черна рокля и бяла ленена фуста — само че ронеше тъжни сълзи и държеше табела: „Аз съм отвлечена. Моля, помогнете ми!“ Други бяха голи и изглеждаше, че спят. Едно момиче, с ръце и крака, захванати в дървена рамка, беше измъчвано от жена, която го гъделичкаше между разтворените крака с лебедово перо.

— Холандско шампанско! — извика Руби на един паж с кожени наочници. Обърна се към Кейл. — Това е най-добрата реколта от сто години насам.

Подкани го с жест да си избере някоя от жените в стаята, опитвайки се да създаде у него впечатлението, че е спокойна, но нещо в това бледо момче я ужасяваше и тя се надяваше да реши бързо. Остана смаяна от следващите му думи.

— Искам теб.

Руби беше към петдесетте и се беше оттеглила от занаята преди повече от двайсет години. През това време й бяха отправяни подобни предложения, но тя ги отхвърляше — деликатно или твърдо, според случая.

— Но това са едни от най-красивите жени в страната.

— Те не ме интересуват. Само ти.

Вярно е, че Руби знаеше как да изглежда по най-добрия начин. Беше много умела в гримирането — достатъчно, но не прекалено — и можеше да си позволи най-добрите творения на градските шивачи. В никакъв случай не се занемаряваше, но обичаше да си хапва и бе приятно мързелива. А истината беше, че никога не е била красавица. Беше си пробила път до върха в занаят, който оставяше тежък отпечатък върху мнозина, благодарение на топлотата и ума си. Шията й бе прекалено дълга за вкуса на повечето мъже; имаше малък, но необичайно оформен нос и толкова пълни устни, че изглеждаха почти странно.

— Когато съм уморена — шегуваше се тя, — приличам на костенурка.

Кейл обаче я смяташе за прекрасна.

Тя беше волева жена, а също и сурова, ако се налага, но какво би могла да стори? Не можеше да откаже на това бледолико момче. Изправена срещу неизбежното, тя си надяна усмивката, която след трийсет години работа по гръб й идваше съвсем естествено, и посочи към вратата, под погледите на зяпналите развълнувани курви.

— Кое, да му се не види, беше това смешно хлапе? — попита пуританската девица, която вече можеше да спре да плаче.

— Ама ти си такава тъпа пачавра! — обади се момичето, което бе престанало да измъчва партньорката си с лебедовото перце. — Това беше Томас Кейл.

Очите на пуританката се разшириха от радостен ужас.

— Чух, че се бил върнал от мъртвите и държал душата си затворена в кофа за въглища.

Руби Евърсол може и да не вярваше във връщането от оня свят и пленените души, но знаеше достатъчно сигурни факти за Кейл, за да се страхува. Тя някога беше собственост на Кити Заека. Макар да се зарадва на вестта за смъртта му и колко дълго и ужасно е умирал, съзнаваше що за твар трябва да си, за да убиеш Кити в собствения му дом. Фактът, че Кейл беше само едно момче с болнав вид, усилваше безпокойството й. Докато отключваше вратата към покоите си, тя осъзна, че трепери. Руби Евърсол не беше треперила от страх много отдавна.

Кейл би се смаял, ако знаеше какво изпитва Руби. Макар и не толкова нервен, колкото биха били повечето петнайсет-шестнайсетгодишни момчета при същите обстоятелства, все пак бе неспокоен — донякъде не се чувстваше в свои води, донякъде се срамуваше, че плаща на някого да прави секс с него, но беше и развълнуван от непознатите удоволствия с жена, толкова различна от Арбел и Артемизия. При мисълта за покойната му любовница го жегна нещо — може би чувство за загуба, може би угризение. Но всичко това бе прекалено объркващо, затова той го отхвърли и се съсредоточи върху добре оформената Руби.

— Да се съблека ли? — попита тя.

— Ъъъ… да, моля. — Определено не звучеше много заповедно, но Руби беше прекалено развълнувана, за да забележи.

Тя беше професионалистка, разбираше си от работата. Започна да разкопчава много бавно кукичките на корсета си отгоре надолу. Докато ги отваряше една по една, Кейл беше запленен от гърдите й. Подкрепяни и надигнати от инженерните таланти на шивачката й, с всяко разкопчаване меките закръглености, удържани от роклята, сякаш се издуваха, нетърпеливи най-сетне да се освободят. Той не забеляза, че е спрял да диша. Тя пусна корсета на пода, разкопча полата си и я свали. Остана само по бяла копринена долна риза. Странно и неразбираемо за Руби, тя се чувстваше страшно неловко, докато развързваше връзките на тънката риза. После я пусна да се свлече на пода и пристъпи встрани. Дробовете на Кейл, макар не и самият Кейл, решиха, че е време да дишат — и именно пъшкането му започна да подсказва на Руби, че може би не е разбрала правилно нещо.

Вече беше гола до кръста. Дори и като слабичка млада жена се беше гордяла с гърдите си. Вече не беше слабичка — съвсем не. Но каквото и да й бе прибавило угаждането с масло, яйца и вино — а то бе прибавило много, — гърдите й бяха запазили нещо от младежката си стегнатост. Бяха много големи, с огромни розови зърна. Кейл, свикнал единствено с гъвкавата Арбел и мъничката Артемизия, за която думата „деликатна“ бе преувеличение, зяпаше, като че ли за първи път вижда гола жена. Как е възможно, помисли си той (макар че мислите му бяха почти парализирани), едно и също създание да е толкова различно? Той, разбира се, не беше придружавал Хенри Мъглата по време на благоговейното му шпиониране на пищната Рива, докато се къпе, в Келявите земи. Руби разхлаби връзките на сините си гащи и те паднаха на пода. Хубаво беше, че Кейл тази седмица се чувстваше по-силен — иначе би могъл да се строполи мъртъв там, на място, и бъдещето на света щеше да поеме в съвсем друга посока.

В стаята се възцари напрегната тишина. Кейл се взираше поразен в Руби. Руби усети как ужасът й от момчето започва да отстъпва и на негово място се появи почти забравеното удоволствие да опиянява някого със силата на тялото си. Бавно, наслаждавайки се все повече с всяка следваща крачка, тя отиде при него, протегна ръце — другият свят вече не съществуваше — и обгърна Кейл в тялото си. Този момент, чувството, че потъва в рай, който може да помирише и докосне, щеше да остане с него до сетния му ден, за да го превърта в ума си, когато е най-потиснат: убежище от отчаянието.

Той вече изгаряше от копнеж. Завлече я на леглото и й се нахвърли така, сякаш искаше да я изяде. Устата и ръцете му бяха навсякъде, очаровани от всичко в нея. Коремът й беше тлъст, не като плоските момчешки коремчета на Арбел и Артемизия. Този на Руби беше закръглен и мек като възглавница и се тресеше, щом го докосне, като кремовете на банкетите на Матераци. Тя беше цялата в извивки и гънки и той я докосваше навсякъде. Насладата му беше толкова голяма, че тя се засмя и каза:

— Търпение. — После застана на колене. Той коленичи зад нея, хапейки с устни шията й, и изпита една от седемте най-големи наслади на света според Хунтерианците — да държиш чифт тежки гърди в двете си длани.

Сякаш жадуващ да открие останалите шест, той натисна Руби обратно на леглото и се зае да целува гърдите й с такава невъздържана страст, че малко прекали.

— Ох — изписка тя.

Той седна, стреснат и разтревожен.

— Извинявай. Извинявай. Не исках да ти причиня болка.

Зърното наистина я болеше, но той изглеждаше толкова разкаян, а тя бе толкова слисана от силата на желанието му към нея, че не можеше да направи друго освен да го погали по бузата и да се усмихне.

— Всичко е наред — каза тя и си повя на лицето с другата ръка. — Само карай малко по-бавно.

— Кажи ми какво да правя — помоли мило той. И тя разбра колко истерично е било от нейна страна да приписва такъв ужас на такова очарователно съжаление и невинност.

— Е, не искам да обуздавам ентусиазма ти, но все пак се постарай да не ме изядеш.

През следващите часове Кейл изпита още три от останалите шест най-големи наслади (за две от тях, с пълно право, е противозаконно дори да се споменава).

 

 

Наблюдението на Клайст, че където и да иде Кейл, със сигурност следва погребение, вече се беше превърнало в баналност. Със сигурност обществото прие ужасните събития, случили се в Дома за наслади на Руби по-късно същата нощ, като доказателство, че всеизвестните истини са такива, защото са верни. Разбира се, беше несправедливо да се предполага, че Кейл е отговорен за станалото, и абсурдно да се твърди, че това ясно доказва свръхестествената му същност като някакъв земен наместник на самата смърт. Но както отбеляза по-късно Випонд пред брат си, ако онази вечер Кейл не беше настоял да влезе в спор със секс-посредника, всичко щеше да свърши само с леко накърненото му чувство за собствена важност.

— Значи той е виновен — каза ИдрисПюк, — че някакъв си събирач на кучешки лайна е прерязал гърлото на елитна проститутка, защото е решил, че се присмива на размера на пениса му?

— Разбира се, че не. Но не е и съвпадение — той може да не е Ангелът на смъртта, но някои хора просто са родени да създават неприятности. И Кейл е един от тях.

 

 

Малко преди десет същата вечер, докато Кейл лежеше приятно изтощен в леглото на Руби (одеяла от линтънски кашмир, чаршафи от ерианска паешка коприна), един трийсетинагодишен мъж пристигна в Дома на насладите за едно неповторимо вкусване на красотата. Той беше пурист — което ще рече, че събираше пур от улиците на Испански Лийдс. С думата „пур“ местните щавачи наричаха кучешките изпражнения, които им бяха нужни заради веществата в тях, омекотяващи кожата. Ако секс-посредникът беше разбрал каква е професията на мъжа, изобщо нямаше да го пусне да влезе, но пуристът бе достатъчно умен да не се появи на такова специално място с дрехите си на най-долен парий. Беше си взел костюм под наем, беше се изкъпал в обществената баня и се беше избръснал в бръснарски салон. А от нервност да не го отхвърлят, също така си беше пийнал повече, отколкото възнамеряваше. И все пак, ако не бе спречкването му с Кейл по-рано вечерта, секс-посредникът вероятно щеше да реши, че пуристът не изглежда съвсем наред и е малко по-пиян от допустимото. Беше въпрос на тон: заведението на Руби беше от висока класа, а пуристът не издържаше на прегледа. Само че тази вечер издържа. Секс-посредникът беше кисел; даже нещо повече, бе ядосан. Бяха го унижили заради Кейл, затова реши тази нощ да си го изкара на тая дебела курва, шефката си, и да пусне пуриста.

Писъкът, който стигна до тях, докато Кейл лежеше, отпуснал глава на пищната гръд на Руби, му беше кошмарно познат; това бе ужасът на човек, който осъзнава, че ще умре.

— Мили боже! — Руби скочи на крака и започна да се облича. Кейл вече се намираше до вратата и се опитваше да я залости, но тя се отвори рязко и го отхвърли назад. След като беше убил една от курвите, пуристът се бе паникьосал и хукна в грешната посока, по задънения коридор, който свършваше с апартамента на Руби. Виковете на телохранителите — Руби имаше четирима — вече ясно показваха, че не може да се върне. Той влезе в стаята, заключи вратата след себе си, сграбчи Руби за шията и я повлече към прозореца. С ужас видя, че се намира на три етажа над земята и няма път за бягство.

Кейл, който беше получил силен удар по челото, се изправи бавно.

— Заболя ме — каза той на пуриста.

— Изведи ме оттук, иначе ще прережа гърлото и на тая кучка. — Свидетелствата за смърт го покриваха целия — бяха по лицето му, по наетия костюм и по странно малкия нож, притиснат в гърлото на Руби.

— Може ли да си обуя панталоните?

— Стой където си. Само да мръднеш, мъртва е.

— Как да те изведа оттук, щом не бива да мърдам? — Кейл чуваше гласове отвън. После един от телохранителите извика:

— Стражарите идват насам! Не можеш да се измъкнеш. Пусни жената и няма да пострадаш.

Пуристът избута Руби (която бе впечатляващо спокойна предвид обстоятелствата, помисли си Кейл) към вратата.

— Кажете на стражарите да ме пуснат. Ако се опитат да влязат, ще й прережа гърлото. А после и на момчето.

— Може ли да поговоря с тях? — попита Кейл.

— Затваряй си шибаната уста, или ще й прережа гърлото.

— Не мисля, че ще го направиш.

— Само гледай.

— Защо да прахосваш един заложник? Мога да ти помогна, ако поговоря с тях?

— Как може мършаво келешче като теб да ми е от някаква полза?

— Нека да поговоря с тях, и ще разбереш. Какво може да изгубиш?

Пуристът се замисли за момент, но мисленето не му се удаваше лесно. Започваше да проумява тежестта на ситуацията си.

— Добре, де. Но внимавай какво казваш, или ще й прережа гърлото.

Кейл се приближи до вратата.

— Стига толкова — спря го пуристът.

— Кой командва там, отвън? — извика Кейл.

Настъпи кратка тишина.

— Аз.

— Ще ми кажеш ли името си?

Нова тишина.

— Албърт Фрей.

— Добре, господин Фрей, искам да кажеш на този господин кой съм.

— Хич не ми дреме кой си — изръмжа пуристът.

Фрей имаше проблем. Като интелигентен човек, беше решил да не споменава изобщо Кейл, за да не даде на убиеца още по-ценен заложник. Кейл наистина ли искаше това?

— Всичко е наред, господин Фрей — извика Кейл. — Можеш да му кажеш.

Още една пауза.

— Младежът в стаята с вас е Томас Кейл.

Пуристът погледна бледото, мършаво голо момче пред себе си и го сравни с легендите, които бе чувал. Несъответствието се виждаше лесно.

— Глупости! — отсече той.

— Не са глупости — възрази Кейл.

— Докажи го тогава.

— Не виждам как.

Мъжът кимна към слабините на Кейл.

— Ами, примерно, като ме опикаеш с отрова. Можеш ли?

— За нещастие, се изпиках точно преди да влезеш. Може да ми отнеме известно време.

— Чувам, че Томас Кейл държал душата си в кофа за въглища. Вярно ли е?

— Дори не знам какво е кофа за въглища.

Мощен удар разтресе вратата. Сепнат, пуристът издърпа Руби назад и притисна по-силно ножа към гърлото й.

— Господин Кейл — прогърмя един глас.

— Да!

— Млъквай! — извика пуристът.

— Добре ли сте?

Кейл вдигна ръка, за да поиска разрешението на пуриста. Прекалено уплашен, за да говори, онзи кимна утвърдително.

— Аз съм старши стражар Ганц — каза мъжът. — Кажете на онзи престъпник, че ако излезе, ще получи справедлив процес.

Пуристът изпръхтя уплашено.

— А после ще ме закарат право на гилотината, за да ми отсекат главата.

— Чуваш ли ме? — извика Ганц. — Излез, и никой няма да те нарани.

Кейл повиши глас.

— Старши стражар Ганц, тук е Томас Кейл.

Настъпи тишина — нервна.

— Да, сър.

— Ако кажете още една дума, преди да съм ви позволил, горко ще съжалявате. Ясно ли е?

Нова пауза.

— Да, сър. — Този път гласът му едвам се чуваше.

Кейл се взря в пуриста.

— Знаеш ли, изобщо не си прав, че щели да ти отсекат главата.

— Какво имаш предвид?

— Преди осем месеца подписах заповед за екзекуция на младо момиче, шестнайсет-седемнайсетгодишно. На следващия ден я отведоха на Площада на мъчениците в Шартр и я обесиха. После я свалиха и я съживиха, палачът я разпори и докато беше още жива, сготви вътрешностите й пред нея. А, разбираш ли, нея я харесвах. Много я харесвах. — Той извика на Ганц: — Чу ли това, старши стражар? Ето как трябва да умре този човек, разбираш ли?

— Да, сър.

Кейл погледна пак към пуриста.

— А сега, макар че не те харесвам, ще сключа сделка с теб.

— Ще й прережа гърлото — това е сделката.

— Давай — каза Кейл. — Писна ми вече да те слушам какво си щял да направиш. Тя е просто една курва.

— След като й прережа гърлото, ще направя същото и с теб.

— Не, няма. — Той се усмихна. — Добре де, най-вероятно няма. Това, че съм гол и така нататък, е неудобство, признавам. Но не съм безпомощно момиче. Знам какво правя. — Блъфираше. Може да се чувстваше достатъчно добре, за да изпита четири от седемте наслади с Руби, но без федрата с морфин, всичко по-натоварващо беше далеч свръх силите му.

— Аз съм този с ножа.

— Добре де, да речем, че ме убиеш. Те пак ще ти отрежат пишката и ще я сготвят пред теб.

Целият този разговор — и то какъв разговор — даде на пуриста време да осъзнае ужасните събития и ужасното положение, до което го бяха довели. Той вече видимо трепереше.

— Каква е сделката? — попита пресекливо.

— Сделката е, че ще пуснеш курвата и аз ще те убия.

До този момент Руби беше впечатляващо спокойна; дори сега очите й се опулиха съвсем мъничко.

— Майтапиш ли се? Ще й прережа гърлото.

— Все го повтаряш. Знаеш не по-зле от мен, че с теб е свършено от момента, в който уби онова момиче. Не можеш да върнеш нещата назад. Или ще ме оставиш да ти видя сметката сега, бързо и безболезнено, или ще чакаш няколко дни и ще станеш легенда със страданията си. След петдесет години хората още ще казват: „Аз бях там.“

Тогава пуристът се разплака. После спря, ужасът му се превърна в гняв и той стисна още по-здраво Руби. След това пак заплака.

— Ще стане бързо — увери го Кейл. — Аз ще съм най-добрият приятел, който си имал.

Последва още плач и още паника, но накрая мъжът пусна Руби и тя отстъпи от него. Пуристът, вече ридаейки неудържимо, стоеше, отпуснал ръце край тялото си. Кейл се приближи, бавно взе ножа от него и каза тихо:

— Коленичи.

— Моля те — промълви пуристът, макар че не беше ясно защо. — Моля те. — Кейл си спомни, че Кити Заека бе казал същото, преди да умре.

Той сложи ръка на рамото на мъжа и го натисна лекичко надолу.

— Кажи си молитвата.

— Не знам нито една.

— Повтаряй след мен: В моите ръце, о, Господи, предавам духа си.

— В моите ръце, о Госпо…

Кейл го намушка рязко под лявото ухо. Пуристът рухна напред и замря съвършено неподвижно. После започна да потръпва. После спря. Пак потръпна и пак спря.

— За Бога, довърши го — извика Руби.

— Той е мъртъв — каза Кейл. — Просто тялото му още свиква с това.

Час по-късно, точно преди Кейл да напусне Дома на насладите, докато двамата допиваха по една чашка насаме, Руби му каза:

— Отначало усещах нещо ужасно в теб. После реших, че си прекрасен. Сега вече не знам какво да мисля.

Беше уморена, разбира се, и макар да бе виждала немалко лоши неща, това бе най-ужасната нощ в живота й. Все пак, Кейл не искаше да чуе точно това и си тръгна, без да каже и дума повече.