Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (36)

36.

През следващите две седмици изкуственият хребет от Малкия брат се издигна до върха на стените на Светилището, докато Хенри Мъглата упражняваше катерене в тъмното със своите сто доброволци. Един човек умря първата нощ, политайки с писъци надолу — шумен инцидент, който би погубил всички им, ако това беше истинската мисия. Такова катерене би било възможно само при слаба лунна светлина; ако виждаха прекалено лесно, значи можеха и да бъдат видяни прекалено лесно. За щастие, подходящата фаза на луната се очакваше точно по времето на завършване на насипа. Бе решено да се изкачат на групички от по десет души малко по-нататък по стената на Светилището, където катерачите щяха да са скрити до голяма степен от всички бдящи стражи. Щяха да се съберат на планината точно под стените и да поемат нагоре, щом се стъмни; един от алпийските катерачи на Артемизия можеше да отнесе въже до върха и да издърпа с него въжена стълба, проектирана от Хук.

— Това е най-тъпото нещо, което съм виждал — заяви Кейл.

— Гледай си работата — отсече Хенри Мъглата.

Когато насипът се доближи до стените, строителите станаха по-уязвими за стрелите и камъните, с които ги замеряха Изкупителите — обстрелът бе колкото ужасен, толкова и отчаян. Темпото се забави, но не достатъчно, както Изкупителите би трябвало да знаят. После, на двайсет стъпки от стената, работата спря. Ако довършат насипа, щяха да позволят на Изкупителите сами да атакуват по него. Хук беше осигурил дървен мост, покрит отгоре и отстрани и дълъг около четирийсет стъпки. Когато Кейл реши да атакува, мостът щеше да бъде избутан по насипа, за да прехвърли ямата, като дъска над рекичка. Беше достатъчно широк, за да минат по него осем войници, рамо до рамо. Хук бе осигурил и неприятен начин за разчистване на хората пред моста — разновидност на гръцкия огън. Беше построил няколко големи помпи, които да напръскат голямо пространство пред излизащите войници и да окъпят всеки Изкупител на петдесет метра оттам в течен огън.

— Нека Господ ми прости — каза Хук.

— Помни само, че те с радост биха направили същото с теб — и вече да са го направили, ако не ти бях отървал кожата.

— И това трябва да ме успокои, така ли? Че не съм по-лош от тях?

— Твоя си работа. Лично на мен не ми пука.

Последните няколко дни преди атаката минаха с трескава бързина — неприятно усещане за Кейл и Хенри Мъглата, сякаш се носеха стремглаво към нещо извън техния контрол. Сега, когато то наближаваше, онова, което се канеха да направят, им изглеждаше невероятно. Връщаха се на мястото, което мразеха най-силно на тоя свят, а все пак то ги беше оформило, и щяха да го прочистят. Два дни преди събитието зениците им се бяха свили като топлийки от вълнение — но външно бяха овладени и спокойни.

Държанието им тревожеше ИдрисПюк, който се беше върнал да наблюдава превземането на Светилището, макар че и самият той бе достатъчно напрегнат.

— Бяха като в старата поговорка — каза по-късно той на Випонд. — Обитаваните от духове къщи са най-тихи — докато не се появи дяволът.

Ако във въздуха имаше някаква влага, човек би казал, че иде буря. Нощем скакалците спираха обичайното си ритмично свирене. Като че ли имаше по-малко пясъчни мухи, опитващи се да се доберат до влагата в устите на войниците.

Хората, които се радват на разкоша на спокойния живот, гледат отвисоко на мелодрамата, на сензационните действия, на преувеличените събития, които имат за цел да предизвикат по-груби емоции от техните. Те си мислят, че животът, който водят, е истински; че нещата наистина са ежедневни и обичайни. Но за всеки, който има дори капка разум, е ясно, че за повечето от нас животът, ако изобщо прилича на нещо, е пантомима, където кръвта и страданията са реални, опера, в която певците пеят фалшиво, вият за болка, любов и смърт, докато публиката ги замеря с камъни вместо с гнили плодове. Деликатността и изтънчеността са фантастичното голямо бягство.

Късно следобед Хенри Мъглата дойде да види Кейл, преди да започне изкачването си към стените на светилището.

— Не мога да повярвам — каза той, — че се опитвам да проникна в тази лайнена дупка.

Кейл го изгледа.

— Исках да уточним приготовленията за погребението ти.

— Нима?

— Може да те увием в кучешко одеяло и да те изхвърлим през кенефа на Западната стена. Ако успея да събера оркестър, ще свирим „Имам прелестен грозд кокосови орехи“. Ще ти хареса.

— Ти не си особено добър човек — отбеляза Хенри Мъглата.

— Казвам ти да не отиваш на тази шибана шибанящина, нали? Онези момичета са мъртви и ако се качиш там, и ти ще бъдеш мъртъв като тях.

— Трогнат съм от твоята загриженост.

— Не съм загрижен. И през ум да не ти минава. Просто ми е жал за теб, затова те търпя вече толкова време.

— Ако не отида, няма да мога да спя нощем. Това е истината, честна дума. Страх ме е да не отида.

— Ще свикнеш. Човек може да свикне с всичко. Пък и има по-лоши неща от това да не можеш да спиш.

— Не мога да се откажа сега — ще изглежда зле.

— Ще наредя да те арестуват. — Не беше заплаха, а молба.

— Не. Недей. Ако открия, че са били живи, ще те намразя.

— Защо?

— Просто така. — Хенри Мъглата се усмихна. — Дай целувчица.

— Не.

— Тогава си дай ръката.

— Ами ако това, дето го имаш, е заразно?

— Не и за теб. Ти ще си добре.

— Ти обаче няма да си. — Кейл вече беше ядосан, като виждаше, че убеждаването няма да подейства. — Все още си Изкупител, това е!

— Какво?

— О, не си шибана свиня, но нямаш търпение да се пожертваш за нещо. Набило ти се е в главата, всички тия дрънканици за… — Той млъкна, неспособен да намери думи. — Ти си просто поредният мъченик. Не се тревожи, приготвил съм ти погребение на мъченик — ще пеем „Вярата на бащите ни“… „Верни ще ти бъдем чак до смърт“… Помниш ли ги тия тъпотии? Кога я искаш, преди или след песента за кокосовите орехи?

— Упражнявал си се, нали?

— Просто върви… не ми се занимава повече с теб.

— Ще съм добре. Усещам го.

— Така ли? Чудесно. Да те няма.

— Мисля, че би дошъл с мен, ако можеше.

— Не, не бих.

— Казваш го само за да останеш верен на себе си.

— Не е вярно. При равни други обстоятелства и ако това не включваше ужасен риск за живота ми — тогава да, бих ти помогнал. Обичам да гледам как се вършат добрини, но твоята цена е прекалено висока. Виждам, че съм разочарование за теб. Но истината е, че бих предпочел да живея, отколкото справедливостта да възтържествува.

Хенри Мъглата сви рамене и тръгна, за да започне изкачването си към Светилището.

Кейл се беше чувствал изтощен още преди Хенри Мъглата да дойде да му каже каквото имаше да му казва. А сега се чувстваше направо изцеден. След като взе федрата с морфин, за да се справи с Кити Заека, той приемаше далеч по-насериозно предупреждението на сестра Врай да не я използва. Понякога имаше чувството, че е толкова слаб, че може да спре да диша. На младини Хенри Мъглата бе чул от един от Изкупителите, че внезапният силен звук може да убие скакалец. Бяха опитвали десетина пъти, но никога не им се беше получило. Сега обаче му се струваше, че един внезапен силен звук може да го убие съвсем лесно. Още една причина да стои настрана от федрата с морфин. Но той знаеше, че не може да изкара следващите двайсет и четири часа без нея. „Само още веднъж — помисли си. — Прочисти Светилището, и заминаваш за Ханзата с цялата плячка, а оттам нататък те чакат сандвичи с краставица и торти завинаги.“

Поспа два часа, макар че се наложи охраната му да го събуди, а после взе точно такава доза от лекарството, каквато му беше препоръчала сестра Врай. Вече осъзнаваше, че тя не е преувеличавала, като му каза, че отровите се натрупвали — напоследък всяка седмица, понякога в продължение на половин час, имаше чувството, че някой пържи нещо в главата му.

Половин час по-късно стоеше на върха на Малкия брат, докато Хук привършваше подготовката на огромния дървен тунел за последното му преместване до стените на Светилището. Върхът на Малкия брат беше издигнат с още четирийсет стъпки, така че тунелът можеше да се избута по нанадолнището до пропастта между насипа и стените и да легне над нея, позволявайки на войниците на Новата армия да се разгърнат бързо и в голям брой. Нямаше начин да скрият този план от Изкупителите, така че не бе нужно да гадаят, за да разберат, че те ще сторят всичко, за да спрат атаката, щом започне. Установяването на предмостие щеше да е убийствена задача. Това беше единственото слабо място на нападателите — нещо, което нямаше да убегне на Боско.

Щурмът започна веднага щом стана светло, за да могат да се възползват от цялата дневна светлина. Кейл очакваше някаква катастрофа, но въпреки че трябваше да се вземат хиляда решения, нямаше нито земетресения, нито внезапни чуми, нито загадъчни небесни явления, които да смутят суеверните. Имаше го само нарастващия ужас от предстоящото.

Точно преди пет Хук дойде да му каже, че са готови. Кейл извървя последните няколко стъпки до върха на Малкия брат и погледна към Светилището. Пулсът му се учести; главата му сякаш щеше да се пръсне, докато се взираше в бившия си дом. Виждаше все така сенчестите кътчета, където бе прекарал хиляди дни в страх, ужас и злочестина. Толкова студ, толкова глад, толкова самота. Той дълго се взира в него. Такъв разтърсващ момент изискваше да нададе мощен крясък. Но нещо в Светилището привлече погледа му, някъде вдясно. Беше кварталът, където държаха момичетата. От далечния му край се издигаше тънка струйка дим. Той кимна лекичко на Хук и се започна.

— Готови! — изкрещя един от стотниците.

— Задръж!

— Давай! — надигна се мощен вик. — Бутай! — Гигантското съоръжение потрепери, но не помръдна. — Бутай! — Пак потрепери и пак нищо. — Бутай! — Този път тя помръдна с няколко сантиметра. — Бутай! — Сега с цяла стъпка! — Бутай! — Сега с две. Вече легнал изцяло върху укрепения склон, тунелът се плъзна надолу под действието на земното притегляне. Но това, за което трябваше да се притесняват, бе стабилността, а не скоростта. Мъже търчаха напред-назад между предната част и стените на тунела, крещейки си един на друг и на Хук, очаквайки трошлякът да поддаде и тунелът да заседне или да се случи някое друго бедствие, което не са предвидили. На два пъти им се налагаше да спират и да носят лостове, дълги трийсет стъпки, за да повдигнат конструкцията, заорала в меката почва. Но нямаше атака от стените. На тяхно място Кейл би изсипвал върху главите на нападателите всичко, с което разполага. И през цялото време, един след друг, огньове пламваха по ръба на гетото, където държаха момичетата.

— Къде са Изкупителите? — попита Фаншоу, докато влизаха в колибата с картите на Светилището. Вътре имаше шестима офицери от Новата армия и трима лаконийци, предвождани от Ормсби-Гор. ИдрисПюк също беше там.

— Не знам, но не правят нищо приятно, сигурен съм в това. — Той реши да промени плана си. — Искам петстотин от твоите хора да влязат веднага след първия щурм.

Фаншоу погледна Ормсби-Гор.

— Съгласен ли си?

— Не се бяхме договорили така — каза Ормсби-Гор.

Официално се смяташе, че няма по-безстрашни воини от лаконийците. Но на практика те създаваха впечатление за доста малодушни. Проблемът бе, че трябваха толкова много време, усилия и пари да се подготви една от тези страховити машини за убиване, а те бяха толкова малко, че макар да бяха готови да умрат с радост, не проявяваха чак такава охота да се бият. Всяко от тези чудовища беше ценно като рядка ваза.

Кейл, озлобен още повече от обикновено от дрогата и онова, което може би се случваше с Хенри Мъглата, погледна Ормсби-Гор право в очите, което не бе мъдра постъпка дори и при най-благоприятни обстоятелства.

— Тук няма договорки. Ще правиш каквото ти кажа, или ще ти отрежа скапаната глава и ще я ритам надолу по планината.

Има хора, на които можеш да кажеш такова нещо, и такива, на които не можеш. Лаконийците като цяло, и Ормсби-Гор в частност, принадлежаха към втория тип. Последната сричка на последната дума едва бе излязла от устата на Кейл, когато Ормсби-Гор, високопоставена личност сред и без това елитно общество от смъртоносни изроди, извади нож и го заби в сърцето му.