Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (11)

11.

Лугавой изтегли дългия си нож, посегна надолу и отметна воала от главата на Кейл, за да се увери, че ще убие когото трябва.

— Томас Кейл? — попита той.

— Никога не съм чувал за него — прошепна Кейл. Лугавой, който беше левак, изнесе дългия нож назад и мушна към Кейл, който извика, но после се чу силно „ПЛЯС!“, сякаш старица изтупва праха от килим. Тревър Лугавой видя, но не разбра, че долната половина на предмишницата му, с дланта, която стискаше ножа, сега лежи на пода на галерията. Вдигна ампутираната си ръка и се втренчи смаяно в чукана.

Тогава го връхлетя шокът и той се тръшна тежко по задник. Някаква замъглена фигура се стрелна пред него и намушка в гърдите Тревър Ковтун, който се бе преместил точно зад Кейл. Не е лесно да убиеш мигновено човек с меч, но Ковтун се намираше на прага на смъртта само секунди след като се свлече на земята. Лугавой бе застанал на колене, стиснал разсечената си предмишница, сякаш се готвеше да я прикрепи отново. После вдигна очи и видя създание, чиито очи, нос и уста като че ли бяха размазани по лицето му в синьо-червени краски. Дали е видял нещо по-ужасно след това, не може да се каже. Защото никой не се връща от онова място — нито по план, нито извънредно.

Щом довърши Тревър Лугавой — нещо, което за раздразнение на Дийдри изискваше три удара вместо един, — тя се обърна пак към слисаното момче, което седеше изнемощяло пред нея, и попита:

— Ти ли си Томас Кейл?

Макар и капнал, Кейл бе твърде подозрителен по природа, за да отговори бързо. Ами ако тя беше просто конкурентна убийца и искаше да го убие лично? Задиша по-тежко, за да покаже, че не може да говори, и протегна дясната си ръка с дланта напред в угоднически жест. Не подейства.

— Ти ли си Томас Кейл? — повтори тя.

— Да, Дийдри. Той е. — Беше Кадбъри, придружен от четирима стряскащо едри мъжаги от отделението за опасни луди на Манастира. — Чудесна работа, Дийдри. Чудесна, чудесна, чудесна. А сега бъди добро момиче и прибери меча.

Дийдри омекна като малко момиченце и се подчини.

— Ако позволиш да отбележа — обърна се Кадбъри към Кейл, — не изглеждаш никак добре.

— Аз бих казал… — отвърна Кейл, като направи пауза, за да спре да му се гади — … че нещата… — нова пауза — … можеха да са далеч по-зле.

Кадбъри му помогна да се изправи и го огледа с усмивка.

— Оценявам желанието ти да се реваншираш за всичките си злодеяния, но сигурен ли си, че мястото ти е в Светите ордени?

Кейл свали расото на сестра Врай и вдигна воала, който Лугавой бе изпуснал на плочите.

— Стой тук — каза на Кадбъри и се отдалечи уморено към сенките на галерията.

— Всичко е наред, аз съм — извика той в тъмното. — В безопасност си, нося ти… — не беше сигурен как да ги нарече — … дрехите. — Остави расото и воала върху малка част от пода, огряна от луната, и се отдръпна. — Онова нещо за лицето е малко разкъсано. Съжалявам.

Известно време не се случи нищо, а после една поразително бяла ръка се протегна в светлината и издърпа бавно расото и воала в сенките. Чу се кратко шумолене.

— Добре ли си? Не си ранен? — попита сестра Врай от тъмното.

— Не съм ранен. — Пауза. — Ти добре ли си?

— Да.

— Някой ме спаси. Мислиш ли, че беше Бог?

— След като ти му заяви в лицето, че не съществува?

— Може би е искал да ме опази… за по-добри неща.

— Май имаш доста високо мнение за себе си.

— Само дето не мисля, че е бил Бог — жената, която ме спаси, не изглежда, все едно има нещо общо с ангелите. Може би през цялото време зад мен е стоял Дяволът.

— Е — обади се от мрака Поли. — Значи все още си избраният, а не просто гадно момченце с талант за кръвопролития.

— Надявах се — отвърна Кейл, — че може да си получила един по мутрата. По-добре излезте да се запознаете с нашите спасители. — Но по средата на галерията си промени мнението. — А може би не бива. Има хора, които… знам ли, по-добре е да не им привличаш вниманието.

Той изчезна в мрака, но сестра Врай реши, че достатъчно е изпълнявала нарежданията на Кейл. Промъкна се напред, докато успя да се притаи в левия ъгъл на галерията. Кейл говореше с някакъв висок мъж, елегантно облечен в черно, а до тях с гръб към сестра Врай стоеше жена, която явно бе загубила интерес към ставащото около нея и се взираше в мрака в дъното на галерията. Когато Дийдри Плънкет се обърна, сестра Врай се дръпна назад в сенките и си помисли, че Кейл може да е бил прав. Беше по-добре да избягваш това лице.

— Не можем да останем — заяви Кадбъри. — Одеве имахме някои неприятности в града и е време да изчезваме. Тя трябва да се измие и да съблече тези дрехи.

— Ами труповете?

— Предвид, че те се канеха да те убият, преди да се намесим, не мисля, че би било неразумно да поискаме ти да се погрижиш за това. Впрочем, не мислиш ли, че трябва да й благодариш?

— О, да. Благодаря — извика Кейл на Дийдри, която се втренчи за кратко в него и пак се извърна. Той би предложил да заведе своите спасители в стаята си, но от присъствието на пазачите ставаше ясно, че те няма да ходят никъде. В следващия момент се появи вбесената директорка на Манастира и тъкмо се канеше да поиска обяснение, когато зърна двамата мъртъвци и отсечената ръка, а после и лицето на Дийдри Плънкет. Кръвта се отцеди от устните й, както можеше да се очаква, но тя беше замесена от жилаво тесто.

— Елате — каза им тя и отстъпи от входа на галерията.

В продължение на няколко безплодни минути Кейл и Кадбъри се опитваха да обяснят какво се е случило, докато не бяха прекъснати от сестра Врай.

— Аз бях свидетел и участник. Онези двамата бяха дошли да ни убият. Нямам представа защо, но беше напълно непредизвикано и ако… — тя направи пауза — … младата жена и този мъж не се бяха намесили, сега нашите тела щяха да лежат в галерията.

— А какво да правя с телата, които са там? — попита директорката.

— Аз ще се погрижа за тях — заяви Кейл.

— Не се и съмнявам — каза директорката. — Сигурна съм, че това спада към талантите, които притежаваш в изобилие.

— Повикайте магистрата — предложи сестра Врай.

— Той е в Хераклион — отвърна директорката. — Не може да стигне дотук преди утре следобед, в най-добрия случай. — Погледна Кадбъри и Дийдри. — Дотогава ще трябва да ви държим под стража.

— Не мисля, че аз и младата ми колежка — Кадбъри кимна към Дийдри — ще се зарадваме на това. — Вестта за тримата убити на пазара явно още не бе стигнала до Манастира. Стигнеше ли, спукана им бе работата: нямаше начин да обяснят и онези убийства, и убийството на Двамата Тревър. Той се зае да обмисля шансовете им да се измъкнат с бой от Манастира.

— Могат да останат в моята стая — каза Кейл. — На прозорците има решетки, а отвън може да сложите толкова стражи, колкото искате. Мисля, че така е справедливо.

Директорката имаше достатъчно ум, за да се безпокои от перспективата наистина да арестува Кадбъри и странната млада жена — ако тя наистина бе такава.

— Давам ви думата си — каза Кейл, което не означаваше абсолютно нищо, но той беше забелязал, че изглежда удовлетворява мнозина. В крайна сметка, желанието да намери най-лесния изход убеди директорката. Тя се обърна към най-старшия страж.

— Заведете ги до стаята на господин Кейл. Останете отвън с всичките си хора, докато не ви освободя. — Обърна се към сестра Врай. — Бих искала да поговорим насаме.

След пет минути тримата бяха вкарани в стаята на Кейл, а вратата — заключена зад тях. Още преди ключът да се превърти, Кадбъри вече оглеждаше впечатляващите решетки на прозореца. Обърна се към Кейл.

— И сме по-добре тук, защото…?

— Защото не ми харесва да имам решетки на прозореца, ако мога да направя нещо по въпроса. — Кейл извади от чекмеджето на единственото писалище нож и се зае да човърка стената. Тя се ронеше изненадващо лесно, защото бе направена от дребен чакъл и прах, слепени със сапун, и разкри метална пластина, която служеше за основа на решетките и минаваше през стената под прозореца. — Разхлабвам ги от известно време. Можете да излезете оттук до десет минути.

— Каква е височината?

— Около три стъпки. Не са държали опасни пациенти тук от години. Решетките изглеждат внушително, но вътре в стената са предимно ръжда.

— Не е зле — отбеляза Кадбъри. — Прости ми, че се усъмних в теб, но един от най-големите ми недостатъци е липсата на доверие. — Той погледна Дийдри и попита: — Да ти се намира сапун?

На Кадбъри му трябваше половин час търкане, понасяно с навъсена физиономия от Дийдри, за да изтрие грима от лицето й, докато Кейл дълбаеше вече отслабената стена. Това, което се появи постепенно от сапуна и водата, беше една по-позната Дийдри — бледа, със стиснати устни, но с все така безумни очи. Облякоха я с един от костюмите на Кейл; беше торбест и панталоните се пристягаха с колан, на който се наложи да пробият допълнителна дупка на цели петнайсет сантиметра по-навътре.

През десетте минути, които им отне махането на решетките, Кейл разпитваше Кадбъри за информация относно Двамата Тревър.

— Не мога да съм сигурен, че са ги пратили Изкупителите, но те от години насам действат от Изкупителска територия и това си има определена цена: ако искате да си живеете мирно под наша защита, правете каквото искаме от вас, когато го искаме.

— Има и други хора, които ме недолюбват — каза Кейл.

— Не и такива, които могат да стигнат до Двамата Тревър или да си позволят цената им. Били са Изкупителите.

— Не можеш да си сигурен.

— Сигурен — не.

— Щом са толкова велики, как така едно момиченце ги уби?

— Тя не е момиченце, а и на Тревърите не им провървя. Приеха една задача в повече.

— Знаеш ли, тази твоя приятелка…

— Не ми е приятелка.

— … ми изглежда някак позната.

Кадбъри смени темата.

— Може би ще обмислиш възможността да дойдеш с нас.

— Аз ли? Не съм направил нищо лошо.

— Милото бабе, дето управлява това място, едва ли ще мисли по същия начин.

— Не се тревожа за нея.

— Не можеш да останеш тук. Те няма да се спрат.

— Познавам Изкупителите далеч по-добре от теб. Ще трябва да помисля.

— Имаш ли някакво съобщение за Кити?

Кейл се засмя.

— Кажи му, че съм му благодарен. А също и на теб и на лудата ти приятелка.

— Вече ти казах — тя не ми е приятелка, а и не съм сигурен, че Кити търси точно благодарност. Може би в Лийдс ще бъдеш в по-голяма безопасност.

— Може да ви потърся следващия път, като мина оттам.

И това беше всичко.

 

 

На другата сутрин със сестра Врай дойде директорката и изпадна в ярост.

— Те ме надвиха — каза Кейл, и въпросът беше приключен. Имаше много крещене и лични обиди, които станаха още повече, щом се разбра, че двамата бегълци са отговорни за още три убийства и всички те ще трябва да бъдат обяснени на магистрата от Хераклион. Заключиха Кейл за три дни, но тъй като той явно нямаше нищо общо с убийствата в града, и както отбеляза натъртено сестра Врай, беше набелязаната жертва в галерията, в крайна сметка бяха принудени да го пуснат. Директорката даде на Кейл едноседмично предизвестие да напусне под напълно основателния предлог, че излага на сериозен риск всички в Манастира.

— Честно казано — заяви той на сестра Врай, — бях малко изненадан, че ми даде толкова време. На теб трябва да благодаря, нали?

— Помислих, че така е справедливо — каза тя. — Къде ще отидеш? Не, не ми казвай.

Той се засмя на тази смяна на темата.

— Не съм сигурен. Бих могъл да тръгна на север, но чувам, че там нещата са зле. Освен това Боско няма да ме остави на мира, където и да ида. Може би Кадбъри беше прав: ще съм в по-голяма безопасност в Испански Лийдс, отколкото бродейки из пущинака.

— Не знам какво е пущинак, но не си достатъчно добре да оставаш сам.

— Значи, решено. Отивам в Лийдс.

— Мога ли да те помоля да ми обещаеш нещо?

— Да.

— Стой далеч от този Кити Заека.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Имам нужда от пари и власт, а Кити разполага и с двете.

— ИдрисПюк го е грижа за теб — остани с него.

— Той няма пари и власт. А си има и собствени проблеми.

Настъпи кратка тишина. Сестра Врай отиде до един шкаф с множество малки чекмеджета и отвори две от тях, преди да сложи върху масата два пакета — единият голям, другият малък.

— Това е Типтънов плевел. — Тя отвори пакета и изсипа мъничко в дланта си. — Слагай по ей толкова в чаша вряща вода, остави я да изстине и я пий, всеки ден по едно и също време. Ще можеш да си го набавиш от всеки билкар в Испански Лийдс, но те ще го наричат Зингеново биле или гонидяволче.

— За какво служи?

— Помага за прогонване на дявола. От него ще се почувстваш по-добре — ще уравновеси нещата. Ако почнеш да усещаш замайване или чувствителност към светлина, намали дозата, докато изчезне. Полезно е и за рани.

Тя потупа другия пакет.

— Това е федра с морфин. Доста мислих, преди да ти го дам. — Тя отвори пакета и изтръска мъничко зелено-бял прах на масата, после взе ножче и отдели от него толкова, колкото да покрие един нокът.

— Вземи това, когато си отчаян. Толкова отчаян, колкото снощи, иначе не. То ще ти даде сила за няколко часа. Но се натрупва в тялото, така че, ако го вземаш повече от няколко седмици, изстраданото през последните месеци ще ти се стори като дребно неудобство. Разбираш ли?

— Не съм глупак.

— Да. Но ми се струва, че иде време, когато това може да ти се стори по-малката от двете злини. Вземай го повече от три седмици общо — тоест, двайсет дози, — и ще разбереш, че вероятно не е така.

— Вземи го всичкото сега — обади се Поли. — Избави и себе си, и света от страданията.

Сестра Врай й каза да млъква и показа на Кейл как да вари Типтъновия плевел, после го накара да раздели федрата с морфин на двайсет части, за да види по колко може да взема.

На вратата се почука.

— Влез.

Беше една от манастирските слугини.

— Сестро — каза момичето, явно развълнувано. — Една красива жена в карета пита за Томас Кейл. С нея има войници и слуги, модно облечени и на бели коне. Директорката каза той да дойде незабавно.

— Коя мис…? — Но сестра Врай вече говореше на гърба на Кейл.