Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (25)

25.

В боледуването няма нищо кой знае колко хубаво, освен че ако боледуваш достатъчно дълго, това ти дава безкрайни възможности за размисъл. При хронично болните няма много неща, които да ги разсейват, да запълват безкрайните дни, пък и болестта лесно може да изсмуче от теб енергията, нужна, за да четеш или да играеш. Тогава си принуден да мислиш, дори да става дума за онзи отнесен тип мислене, който те плъзга безцелно от миналото към настоящето, от изядените ястия и целунатите любовници до нощите на унижение и горчивите съжаления. Кейл имаше талант за тази работа. В лудницата, управлявана от Кевин Мийтярд, той можеше да използва уменията си, изострени от всичките години в Светилището, за да се скрие някъде в дълбините на главата си. Но през онези дни той беше невеж за света като камък: за него съществуваше само един кошмарен истински живот и въображаемият му свят, където всичко бе чудесно. Сега витаещите блянове бяха примесени с множеството неща, случили му се оттогава. Фантазирането вече не му доставяше такова удоволствие. Затова той се опитваше да си мисли за полезни неща — избистряне на идеи, изковаване на планове и работа по хрумвания, които, ако бе здрав, би изтикал в дъното на съзнанието си и би оставил да прашасат.

Религията на висшето общество на швейцарците и техните съюзници представляваше странно нещо. За Кейл бе сериозна изненада, че те също боготворят Обесения Изкупител. Но докато истинските Изкупители бяха създали религия, пълна с грях, наказание и ад, които запълваха всеки буден миг, религията на швейцарските аристократи и търговци се бе развила, кажи-речи, в противоположното направление. Ако се изключат неделната църква, сватбите и погребенията, тя като че ли нямаше някакви специфични изисквания, нито пък се споменаваха тежките последици при неизпълнение на тези смътни намеци. При работниците и селяните обаче случаят не беше такъв. Особено последните бяха крайно религиозни — дотолкова, че имаше множество вероизповедания, които да ги обслужват, но в дъното на всички тях беше Обесеният Изкупител. Макар че всяка секта се смяташе за единствения истински наследник на неговата вяра, те в различна степен признаваха, че спадат към едно семейство. Ала това, което ги обединяваше, бе общата им ненавист към самите Изкупители, които те смятаха за покварени идолопоклонници, узурпатори и кръвожадни еретици. Каквато и да бе разликата между Простите люде и Милъритите, Два-по-двамците и Гностичните Дженифъри, Кейл беше разговарял с достатъчно от тях, за да знае, че стремежът им да унищожат Изкупителите е толкова силен, че смъртта е по-скоро привилегия, отколкото цена. Каквото и да мислеше самият той за мъчениците, бе свикнал да ги принуждава да работят за него. Това беше валута, която разбираше. Вече бяха минали три седмици от смъртта на Кон Матераци и той бе използвал това време, за да убеди различните водачи на важните религиозни фракции (модератори, пастори, архимандрити, апостоли), че е така дълбоко посветен на унищожението на Изкупителите и ужасното им извращаване на истинското учение на Обесения Изкупител, както може да е само човек, страдал под техния хомот. За щастие, това не изискваше ханзейски дипломатически умения: те му повярваха с огромна готовност. Затова всички бяха на Сребърно поле в десет сутринта, за да наблюдават далеч не престорената битка между току-що създадената Нова армия на Кейл и швейцарците. Освен това, там бяха Хенри Мъглата, ИдрисПюк, Клайст и все още ледената Артемизия Халикарнасус. Отстрани с подозрителен вид стоеше Боз Икард, заедно с група новоназначени швейцарски генерали, издигнали се до новия си пост благодарение на гибелта на бившите си старши офицери, които сега гниеха кротко в общите гробове край Бекс.

В деня след срещата с Боз Икард и Фаншоу, Кейл бе отправил писмено искане, че тъй като съдбата на няколко нации зависи от успешното създаване на тази Нова армия, битката на неговите сто срещу тези на швейцарските рицари трябва да се води с остри оръжия и без правила, освен че е допустимо участниците да се предават. Както се очакваше, това разтревожи швейцарците, които настояха да се използват само затъпени тренировъчни оръжия. Кейл отказа. Накрая стигнаха до компромис: незаострени оръжия, без шипове и върхове, а арбалетните стрели да имат затъпени върхове и напречници, които да пречат на дълбокото им проникване.

Денят започна със странен инцидент, който включваше Кейл и чието преразказване породи чудата легенда. Другият участник беше много дребен член на провинциалната аристокрация, пристигнал в Испански Лийдс предната нощ и успял да се прикачи към някакъв принц, така че сега се наслаждаваше на вниманието на множеството лакеи, които се грижеха за нуждите на събралите се благородници. Без да осъзнава, че бледоликото момче, стоящо до него с простото си черно расо, е въплъщението на Гнева Божи и истински ангел унищожител, той го беше взел за слуга и учтиво — трябва да отбележим — поиска чаша вода с лимон. Слугата не му обърна внимание.

— Виж сега — каза благородникът по-сурово. — Дай ми чаша вода и резен лимон, и то веднага. Няма да те моля пак.

Слугата го погледна с очи, пламнали от неверие и презрение, което той прие за най-лошия вид тъпа наглост.

— Моля? — каза Кейл.

Новопристигналото провинциално конте не искаше да го смятат за дръвник, който би позволил да го сплаши някакво си момче за всичко, и прие зашеметеното мълчание на хората около себе си като сигнал, че те чакат да видят дали умее да се справи с безочието на един слуга. Той нанесе на Кейл силен удар отстрани по лицето. Последва парализирано безмълвие, в сравнение с което предишната тишина изглеждаше шумна. Наруши го именно принцът, който го бе поканил.

— Божичко, човече, това е Томас Кейл.

В никой език не съществува прилагателно, което да опише бледността на лицето на провинциалния джентълмен, щом кръвта се отцеди към ботушите му. Устата му зяпна. Останалите зачакаха да се случи нещо ужасно.

Кейл го погледна. Настъпи дълга пауза — кошмарна тишина, нарушена внезапно, когато Кейл издаде кратък лаещ смях. После се отдалечи.

На всяка страна бяха разрешени четирийсет коня. Когато швейцарците излязоха на полето, определено изглеждаха впечатляващо: конете опъваха мундщуците, нетърпеливи да се втурнат напред, а до тях имаше седемдесет рицари с брони, блестящи на утринното слънце. Прекрасно. Възхитително. Те се строиха в редица и зачакаха. Не чакаха дълго. От другата страна на парка се появи нещо, което приличаше на селска каруца, а след нея още една и още една — общо петнайсет. Всяка бе теглена от два тежки впрегатни коня, далеч по-едри от ловджийските коне, яздени от рицарите. Когато се приближиха, стана ясно, че това не са обикновени каруци за превоз на сено или прасета: бяха по-малки, с наклонени страни, и имаха покриви. Съпровождаха ги десет от конните разузнавачи на Артемизия — слаби мъже на бързи и повратливи манипурски понита. Те носеха арбалети, не много използвано в Халикарнасус оръжие. Арбалетите бяха проектирани от Хенри Мъглата специално за употреба на кон — леки, съвсем не толкова мощни като собствения му арбалет, но далеч по-лесни за натягане и зареждане. Каруците стигнаха до обозначеното място и се наредиха в кръг. Коларите скочиха, разпрегнаха конете и ги издърпаха в центъра. Пролуките между каруците не бяха големи, защото конете бяха грижливо обучени на какво разстояние да спират, преди да бъдат разпрегнати. Коларите бързо свалиха от каруците подвижни дървени щитове и ги нагласиха в пролуките, така че сега каруците и щитовете образуваха плътен кръг.

Швейцарците продължаваха да гледат; някои бяха развеселени, а по-интелигентните — подозрителни. Единственият начин да се мине през фургоните беше през пространството под тях, но и то скоро бе затворено, когато още четири дъски се спуснаха през процепи в дъното. За момент не се случи нищо. После от кръга се разнесе вик, и ездачите започнаха да стрелят с арбалетите си по швейцарските редици. Моделът на Хенри Мъглата може би не беше толкова мощен, но от сто метра стрелите, макар и тъпи, биеха по гъстите редици бронирани мъже със силен звън. Швейцарците бяха довели само десет стрелци, и те бяха обучени да стрелят по гъст строй, а не по десет мъже на пъргави коне. За пет минути престрелка само двама от ездачите на Новата армия бяха улучени — доста болезнено, даже им потече кръв, но самите те улучиха над двайсет от швейцарците. Броните и тъпите стрели предотвратиха дълбоки рани, но беше ясно, че истинска стрела би убила или ранила тежко почти всичките. След пет минути откъм каруците се чу тръбен зов и ездачите се върнаха при кръга. Един дървен щит беше отместен, за да ги пропусне, и те се скриха от погледа.

След това други три стени бяха свалени и около двайсет мъже с чукове и колове се втурнаха навън и почнаха да забиват коловете в земята. Това повече отговаряше на вкуса на швейцарските стрелци, но преди да започнат да стрелят, от центъра на кръга от каруци полетяха залп след залп стрели, които предизвикаха силно объркване и нанесоха сериозни рани на леко бронираните швейцарски стрелци.

Под това страховито прикритие селяните, които забиваха коловете, довършиха своята работа и изтичаха обратно на сигурно място зад каруците, като оставиха зад себе си дървените колове, свързани с тънки въжета, в които на всяка педя бяха вплетени остри метални шипове. Странното беше, че коловете и въжетата с шипове заграждаха само около една осма от кръга, давайки на нападателите възможност да заобиколят това неприятно препятствие. Трудно беше да се види смисълът.

Заради все още валящите върху тях стрели, швейцарците нямаха друг избор, освен да тръгнат напред и да превземат каруците в близък бой. Затъпените стрели бяха просто досада за мъже с такава качествена броня, а близкият бой беше тяхна специалност. Заобикаляйки бодливите въжета — някои от рицарите се опитаха да ги разсекат, докато минаваха покрай тях, но във въжетата беше вплетена тел, за да попречи на такова лесно решение, — те се приближиха към каруците, решени да си пробият път през тях и да теглят на онези вътре един хубав пердах. Макар че каруците не бяха нито особено големи, нито особено високи, не се виждаше никакъв явен начин за влизане. Щом се приближиха, швейцарците забелязаха малки квадратни дупки в бордовете им — по шест във всяка. Оттам полетяха арбалетни стрели, които се чупеха в тях, опустошителни от такова близко разстояние, въпреки че бяха затъпени. А бяха и бързи — на всеки три-четири секунди излиташе по една. Швейцарците бяха принудени да се приближат съвсем до каруците, за да ги хванат за колелата и да ги преобърнат. Колелата обаче се оказаха приковани към земята със стоманени обръчи. После покривите на каруците, които бяха окачени на панти, се вдигнаха и се стовариха с трясък през бордовете. По ръба им имаше затъпени шипове, предназначени не да пробиват бронята, а да нанасят смазващ удар. Десетки ръце и глави бяха счупени при това действие. Тогава стана ясна причината за малката височина на каруците. Във всяка от тях имаше по шестима селяни, въоръжени с дървени млатила, каквито бяха използвали цял живот, както професионалните швейцарски войници бяха използвали мечовете и алебардите. Дори и без добавени пирони, каквито щяха да се използват в истинска битка, главата на млатилото се движеше с такава бясна скорост, че смазваше наред ръце, гърди и глави, бронирани или не. А стрелите продължаваха да се сипят. Може да не бяха в състояние да убиват, но причиняваха ужасна болка и страшни синини. Швейцарците почти не успяваха да нанесат ответен удар. Смъртоносният обсег от няколко стъпки, с който бяха свикнали, беше увеличен от Кейл само с още няколко — но това променяше всичко. Мъже, които те биха могли да разчленят за секунди на открито, ставаха недосегаеми заради здравото дърво и няколкото допълнителни стъпки височина. И сега швейцарците бяха станали уязвими за обиден набор от видоизменени земеделски сечива, въртени с увереност и рутина от някакви си прости селяци. След петнайсет минути болка и загуби, те се изтеглиха — ядосани и обезсърчени, отровно безсилни. Отстъплението им бе извършено под несмъртоносния, но все пак болезнен дъжд от тъпи стрели на десетина от Покаятелите на Кейл, докато той не им даде знак да спрат. После загледа с голямо удоволствие как швейцарските генерали отиват да проверят пораженията, нанесени на смутения им елит. Беше достатъчно милостив да не отиде с тях; дори и от четирийсет метра ефектът от металните млатила, тоягите, чуковете, тъпите дървени брадви и камъните се виждаше ясно.

След десетминутен оглед Фаншоу се върна при Кейл, наглед все така безгрижен и лекомислен както обикновено. Но истината беше, че е потресен от видяното и изводите от него.

— Не бях прав — каза той на Боз Икард. — Би могло да се получи. Имам обаче някои въпроси.

— А пък аз имам отговори — заяви Кейл. Разбраха се да се съберат по-късно същия ден на съвещание. На тръгване от полето Боз Икард настигна Фаншоу и заговори тихо:

— Това може ли наистина да подейства?

— Сам видяхте.

— И можем да спечелим?

— Навярно. Но ако спечелите, после какво?

— Не разбирам.

— Показахте на селяндурите си, че не са по-лоши от своите господари. Мислите ли, че те ще се бият и измират с хиляди — а ще измират, не се съмнявайте, — само за да ви връчат всичко обратно накрая? Вие бихте ли го направили?

На съвещанието следобед имаше множество навъсени въпроси, но Кейл се справи с лекота с всичките. На тяхно място той самият би направил нещата далеч по-неловки — знаеше, че има слабости, макар те да не можеха да ги съзрат. Въпросите на Фаншоу останаха незададени: той също виждаше недостатъците, но знаеше, че могат да бъдат премахнати. Кейл отговаряше спокойно и любезно до последния коментар — намекът, че когато битката е на живот и смърт, селяните ще се прекършат пред лицето на кръвта и осакатяванията.

— Тогава доведете мъжете си пак утре и ще се бием с остри оръжия и без пощада — заяви Кейл, все още спокоен. — Няма да се върнете трети път.

Боз Икард обаче, макар да размишляваше върху дългосрочните последици, изтъкнати от Фаншоу, виждаше, че няма друг избор освен да подкрепи Кейл: какъв е смисълът да мислиш надалеч в бъдещето, когато бъдещето ти е кратко? Той отпрати новото си Върховно командване и пристъпи към детайлите за парите и правата за реквизиране, които Кейл поиска.

Това не беше никак лесно за канцлера: да раздава пари и власт му причиняваше направо физическа болка. Но щеше да се тревожи как да си ги върне, както и за опасностите от едно въоръжено и обучено селячество, когато всичко свърши. В края на тази среща Томас Кейл беше най-могъщото момче в историята на познатия свят. Докато подписваха пълномощното му, той имаше чувството, че някъде дълбоко в странната му душа е избликнало сладко изворче с хладна вода.

Отвън Фаншоу му даде знак да дойде малко встрани.

— Беше много тих — каза Кейл.

— Професионална любезност — отвърна Фаншоу. — Не исках да пикая на парада ти.

— И мислиш, че би могъл?

— Как ще ги снабдяваш?

— О, не! Прозрял си голямата слабост — никой не може да те измами.

Фаншоу се усмихна.

— Значи няма да ти е проблем да ми отговориш, нали?

Десет минути по-късно двамата се намираха в стара работилница дълбоко в бедняшките квартали на Испански Лийдс и Майкъл Невин, превозвач и изобретател, гордо им показваше една от новите си обозни каруци. Сега, когато имаше пари да подплати своята гениалност, резултатът, макар и все още далечен родственик на ръчната му количка, беше елегантен и стилен.

— Премести я — каза Кейл.

Фаншоу вдигна двуколката за стърчащите отпред пръти. Беше далеч по-голяма от оригинала, и той се смая колко е лека. Невин се беше надул като пуяк от гордост.

— Ще се движи четири пъти по-бързо от обозните каруци, които използват онези скапани Изкупители, ще завива лесно и ще носи близо един и половина пъти повече. Ако не я претоварвате, ще ви е нужен само един кон вместо шест вола. Ако сте на зор, даже не ви трябва животно — може да я местите с четирима мъже и половин товар, и пак да се снабдявате почти толкова бързо като Изкупителите. Направо ми текат лигите, като я гледам. Нима не съм я направил върховна. — Това не беше въпрос, а твърдение.

Кейл бе почти толкова доволен от Невин, колкото и Невин от себе си.

— Господин Невин работи заедно с мен и върху бойната каруца. Негова беше идеята да намалим размера, за да се движи два пъти по-бързо от обозните каруци на Изкупителите. Единственият начин те да се движат достатъчно бързо, за да ни преследват и атакуват, е да пратят подире ни конна пехота, но без обозни каруци. Дори и да ни настигнат, разузнавачите на Артемизия ще ни съобщят часове преди това. Ще се наредим в кръг, ще изкопаем по външния периметър ров, дълбок шест стъпки — и какво ще правят тогава? Ако ни атакуват, ще ги накълцаме на парчета, по-зле, отколкото при днешната демонстрация. Ако чакат, разузнавачите ще са отишли да доведат подкрепления. Помни — ще има в движение двеста от тези крепости през всеки ден от всяка седмица. Дори те да успеят да изолират някоя и да я унищожат, ще вземем със себе си десеторно повече от тях.

— Наистина ли?

— Не — отвърна Кейл. — Но те ще губят по двама души на всеки от нашите.

— Дори и да си прав, а признавам, че може да си, Изкупителите са готови да умират масово — същото важи ли за твоите селяндури?

Кейл пак се усмихна.

— Ами, предполагам, че ще разберем.

— Наистина ли мислиш, че можеш да спечелиш битка със своите каруци?

— Това също не го знам, но и не смятам да опитвам. Както казва ИдрисПюк, проблемът с решителните битки е, че решават нещата. Аз няма да смажа Изкупителите. Ще ги обезкървя.