Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Concubine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Ан О'Брайън

Заглавие: Компаньонката на краля

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт

Редактор: Велислава Вълканова

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-186-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3415

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Бях си създала навика да си водя нещо като дневник. Не исках да загубя умението, което бях усвоила с толкова усилия. Никой нямаше нужда от способността ми да пиша в дворец, в който образованите мъже бяха също толкова много, колкото и кучкарите. Понякога пишех на френски, друг път на латински — както ми подскажеше настроението. Молех дворцовите чиновници за късчета пергамент, пера и мастила. Те не се противяха много, когато им се усмихнех или им отправех продължителен поглед. Започвах да усвоявам методите на двора и да култивирам собствената си дарба да привличам хората.

Какво пишех ли? Хронология на дните си. Това, което исках да запомня. Доколкото си спомням, писах повече от година.

Дали някога съм се замисляла, че придворните дами може да разберат какво пиша? Нито веднъж. Те се подиграваха на драскането ми. А това, което драсках, наистина беше непоносимо скучно. Веднъж, за да задоволя любопитството им, започнах да им чета на глас…

Днес се присъединих към дамите за първия си лов. Изобщо не ми хареса. Кралят ще отпразнува петдесетата си годишнина с голям турнир в Смитфийлд. Всички ще присъстваме. Уча се да танцувам.

— Кълна се в Пресветата Богородица, Алис! — прозя се Изабела зад тънките си пръсти. — Щом нямаш за какво по-интересно да пишеш, защо изобщо го правиш, за бога? По-добре се върни да търкаш тенджерите в кухните.

Скучно? До безкрай. При това преднамерено скучно, за да съм сигурна, че никоя от дамите няма да се заинтересува достатъчно, за да си пъхне носа в моите дела. Но какви спомени само събудиха у мен писанията ми, когато ги препрочетох по-късно — тогава, когато животът ми беше в опасност и в него царяха единствено смутове! Там, на тези страници, с най-кратки думи видях пътеката на живота си, която се оформи тогава, в онази съдбоносна година. Каква чудодейна, ужасяваща година се оказа това! Годината, която промени живота ми.

 

 

Днес се присъединих към дамите за първия си лов. Изобщо не ми хареса.

Скопеният жребец, който ми бяха дали, беше истинско адско изчадие. Никога нямаше да разбера какво удоволствие е това да те тресат и подхвърлят цели два часа, след което да се озовеш пред глутница хрътки и кърваво убийство. В името на истината, убийството стана без мен, защото изпищях и се свлякох от коня още при първия спиращ дъха галоп. Седнала на земята, покрита с гниещи листа и клонки, отърсвайки влажната пръст от полите си, беснеех от яд и нещастие. Мрежичката и качулката ми бяха паднали, а ловджийската група бе изчезнала в далечината. Както и противният ми кон. Очакваше ме дълъг път обратно до двореца.

— Заклевам се в Бог, това е дама в беда!

Не бях чула ударите на копита по меката пръст под дърветата. Вдигнах глава и видях два коня, които се приближаваха към мен — единият голям и застрашителен, а другият дребен и як.

— Мистрис Алис!

Кралят дръпна юздите и жребецът му спря — запристъпва от крак на крак само на няколко метра от мен.

— Добре ли сте?

— Не, не съм. — Това не прозвуча толкова учтиво, колкото би трябвало.

— Кой предложи да яздите това свирепо животно, което профуча покрай нас?

— Лейди Изабела. А после тази жалка торба кокали ме стовари тук, преди да… Не трябваше да идвам. Мразя конете.

— Тогава защо дойдохте?

Не бях сигурна — знаех само, че го очакваха от мен. Това бе единствената радост, останала на кралицата, когато беше в добро здраве. Кралят скочи на земята, хвърли юздите в ръцете на момчето на понито и се приближи към мен. Вдигнах ръка и заслоних очите си от слънцето, което блестеше между младите листа.

— Томас, върви и доведи коня на дамата — нареди той.

Томас, най-малкият син на краля, заряза жребеца и се отдалечи като вихър на понито си. Кралят ми предложи ръката си.

— Мога да стана и сама, сир. — Знаех, че съм нелюбезна, но се чувствах прекалено унизена.

— Не се съмнявам, милейди. Доставете ми това удоволствие.

Очите му може и да блестяха развеселено, но гласът му беше заповеднически и не търпеше възражения. Протегнах ръка и едно силно дръпване ме изправи на крака, а кралят започна да почиства мръсотията от полите ми, като замахваше широко с длан. Бузите ми пламнаха от срам.

— Сир, наистина не трябва!

— Наистина трябва. А вие трябва да си вдигнете косата.

— Не мога. Не е достатъчно дълга и ми е нужна помощ, за да я приведа в приличен вид.

— Тогава ми позволете.

— Не, сир!

Да позволя на краля да вдигне косата ми? По-добре да помоля Изабела да ми изтрие гърба!

Той въздъхна.

— Трябва да ми позволите, мистрис, в качеството си на кавалер да ви помогна да се приведете в приличен вид.

Той пъхна в колана си повредената ми мрежичка и се зае да закрепя простичката ми качулка с удивително сръчни движения, сякаш завързваше връзката на любимия си ястреб. Стоях, без да помръдвам и почти без да дишам. Кралят отстъпи назад и ме огледа изпитателно.

— Става. Дори след толкова години пак не съм загубил уменията си.

Той наклони глава, за да чува по-добре.

— А сега, милейди, трябва да се качите обратно на коня.

Смееше ми се.

— Не искам.

— Ще трябва, освен ако не предпочитате да вървите пеша до Хавъринг.

Томас се беше върнал с изпълнения ми с неохота кон и преди да успея да продължа с възраженията, кралят ме вдигна на седлото. За секунда, докато оправяше подпръгите ми, вдигна глава към лицето ми, а после бързо отстъпи назад.

— Готова сте, мистрис Алис. Дръжте се здраво!

Кралят плесна коня по широката задница и той ме понесе напред.

— Грижи се за нея, Томас. Кралицата никога няма да ти прости, ако я оставиш да падне в някой къпинак.

Замълча, а когато отново проговори, думите му ме последваха:

— Нито пък аз.

И Томас наистина се погрижи за мен. Беше само на седем, но по-добър ездач, отколкото бих могла да се надявам да стана някога. Но това, което остана в паметта ми, бяха сръчните ръце на краля.

 

 

Кралят ще отпразнува петдесетата си годишнина с голям турнир.

Великолепно! Кралят засенчваше всички в новата си броня. Не можех да намеря думи за възхищението си, докато го гледах, загорял от слънцето, и мечът и бронята му блестяха като огън с вдигането и спускането на ръката му, а перата на шлема му кимаха заповеднически. И все пак се боях за него. Слабините ми се бяха втечнили и вледенили от страх. Не можех да отклоня погледа си, но когато по вамбраса[1] му потече кръв, затворих очи.

Разбира се, нямаше нужда. Бликащ от енергия както винаги, този ден той сякаш бе докоснат от някакво вълшебство. След като се сражава в мелето с целия замах и финес на герой от старите приказки, накрая кралят прояви великодушието да обсипе с похвали тези, които бе разгромил.

По-късно, когато участниците се събраха и се впуснаха в закачките, толкова обичани от мъжете, дамите на кралицата започнаха да хвърлят цветя на избраните от тях рицари. Аз си нямах рицар. Но това не ме вълнуваше, защото виждах само един, било в списъците или в свирепите порезни удари и промушвания на двубоите. И имах дързостта да му хвърля една розова пъпка, когато се приближи към галерията, в която жените седяха заедно с кралицата. Беше свалил шлема си. Беше толкова близо до мен, с побледняло и изтощено от усилията лице, че видях петното от кръв на бузата му там, където бе избърсал праха с ръкавицата си. Останах запленена — толкова, че цветето, което хвърлих с неопитната си ръка, улучи муцуната на кралския жребец — съвсем лек удар, но темпераментният дестриер незабавно се изправи на задните си крака, както бе типично за породата му.

— Исусе Христе!

Стреснат, кралят изтърва шлема си и стисна юздите по-здраво, докато се опитваше отново да овладее животното.

— Да не си полудяла? — изръмжа Изабела.

Реших, че е по-добре да не отговарям, и се стегнах в готовност да посрещна укора на краля. Без да каже нито дума, той щракна с пръсти на пажа си да вдигне шлема и стъпканото цвете. Погледнах го уплашено.

— Благодаря, милейди.

Той наведе почтително глава към мен и пъхна смачканите венчелистчета в процепа на бронята си, до шията. Стомахът ми се сви, а лицето ми се изчерви чак до косата. Горд, високомерен, самоуверен, пред мен стоеше кралят на Англия и все пак бе готов да прояви почтителност, макар че заради мен едва не падна от коня си.

— Все още не можем да разчитаме на кухненската прислужница да се държи благоприлично на обществени места! — подметна Изабела и отприщи цял хор от смехове.

Кралят обаче не ми се присмя. Вместо това подкара коня си по-близо до позлатеното платнище и пламъкът изчезна от очите му с отливането на енергията от битката. Той протегна ръка с дланта нагоре.

— Мистрис Алис, ще ми окажете ли честта?

И аз поставих своята ръка върху неговата. Кралят целуна пръстите ми.

— Розата беше прекрасен жест, макар и малко да се отклони. Аз и конят ми ви благодарим, мистрис Алис.

Разнесе се смях, този път не на мой гръб. Усетих върху кожата си топлината на целувката му, по-гореща от пулсирането на кръвта в бузите ми.

 

 

Уча се да танцувам.

— Пресвета Богородице!

За двайсети път обърках стъпките на фона на настойчивите удари на барабанчето и обоя[2]. Как бе възможно да пресмятам монетите без грешка, а да не мога да преброя стъпките в най-обикновен процесионен танц? Ръката на краля ме стисна по-здраво, за да ми помогне да запазя равновесие, когато се олюлях. Той беше по-добър танцьор от мен. Щеше да е трудно да е по-лош.

— Разрешено ви е да ме погледнете, мистрис Алис — съобщи ми той, когато отново се приближихме един до друг.

— Ако ви погледна, ще се спъна в краката си, сир, или във вашите. Ще ви осакатя преди края на вечерта.

— Аз ще ви направлявам в стъпките.

Навярно изражението ми е било подозрително.

— Не ми ли вярвате, Алис?

Беше ме нарекъл по име, без формалности. Вдигнах глава, видях, че въпросителният му поглед е вперен в лицето ми, и пропуснах следващото просто движение.

— Не смея — успях да изрека.

— Значи ще откажете на своя крал? — Той отново се беше развеселил.

— Да, когато е за негово добро.

— Тогава ще трябва да дадем най-доброто от себе си, колкото и да е недостатъчно, сладка Алис, и да преброим счупените пръсти след края на вечерта.

„Сладка Алис“? Нима флиртуваше с мен? Но не. Не бе възможно. Аз го дразнех повече, отколкото го забавлявах.

— За бога, мистрис Алис! Не ме излъгахте — обяви печално той, когато танцът свърши. — Трябва да предупреждавате всеки мъж, който ви покани.

— Не всеки мъж е смел като вас, сир.

— Тогава ще запомня повече да не рискувам — каза той и ме придружи обратно до мястото ми до Филипа.

Но рискува. Макар че аз пак се спънах в краката му.

Кралицата не ми забрани да танцувам с краля, но гледката като че ли не й достави особено удоволствие.

 

 

Кралицата подари на краля лъв.

А, да! Лъвът! Наблюдавайки с презрение скупчените една до друга придворни дами, които закриваха лицата си и се преструваха, че се отдръпват уплашени от рева му, за да получат утешителна прегръдка от някой от галантните рицари на краля, аз се запътих към огромната клетка, за да го огледам отблизо. Не се боях и нямаше да се преструвам, че ме е страх. Как би могъл да ме нарани, когато бе затворен зад решетки и ключалки? Грубата му светлокафява грива и многобройните му зъби ме заплениха. Приближих се още, а той седна на задницата си и опашката му потрепна в безсилно предупреждение.

— Не се ли боите, мистрис Алис?

Кралят се бе приближил безшумно и сега стоеше зад мен.

— Не, сир. Защо да се боя?

Отново се бяхме върнали към официалността и аз не съжалявах за това. Нима той не беше кралят?

— Момичетата са глупави, а не уплашени. Искат просто да…

— Искат да привлекат вниманието?

— Да, сир.

Двамата погледнахме към развълнуваните дами, които получаваха успокоения и ласкателства.

— А вие не искате ли, мистрис Алис? Никой ли млад рицар не е привлякъл критичния ви поглед? На никого ли не се възхищавате?

Помислих над въпроса — може би по-внимателно, отколкото трябваше, — оцених богатството от сила, красота и благородна кръв, което ме заобикаляше.

— Не, сир.

Това беше истината.

— Но се възхищавате на моя лъв.

— О, да!

Лъвът ни наблюдаваше със студена омраза. Нима ние не бяхме причината за пленничеството му? Замислих се за положението му, както и за опита от собственото си минало. И двамата бяхме държани под принуда, лишени от свободата си. И двамата съществувахме по прищевките на други хора. Аз обаче се бях спасила по някакво чудо. За този лъв чудо нямаше да има. Клетото животно щеше да остане в плен до деня на смъртта си.

— Няма ли нищо, което да ви изпълва с ужас? Освен конете, разбира се.

Отново ме бе разстроил.

— Да — отговорих. — Но това е нещо, което вие няма никога да разберете, сир.

— Кажете ми тогава.

Преди да успея да си събера мислите, започнах да обяснявам, защото той ме гледаше така, сякаш наистина се вълнуваше от страховете ми.

— Боя се от бъдещето, сир, защото в бъдещето нищо не е постоянно, нищо не е сигурно. От живот без стабилност, без приятели или семейство, без дом. От живот, в който съм никой, без име и без положение.

Замълчах.

— Не искам да завися от съжалението или благодеянията на други — вече съм го преживяла и ми беше предостатъчно. Искам да стана някой, да направя нещо за себе си.

Пресвета Богородице! Вперих поглед в лъва. Наистина ли бях признала всичко това? Пред краля?

— Искате много — отговори просто той. — За млада жена в положение като вашето.

Същото, което бе отбелязала графиня Джоан, макар и далеч не толкова любезно.

— Невъзможно ли е?

— Не. Нямах това предвид. Но е труден път за сама жена.

— Трябва ли тогава да се примиря със съдбата си като това клето затворено животно?

— Нима съдбата не направлява всички ни, мистрис?

Осъзнавайки, че вниманието му се е насочило от лъва към мен и че разговорът е приел много личен обрат, се опитах да намеря безопасен отговор.

— Не искам да съм неблагодарна, сир. Знам колко много дължа на кралицата.

— Не бях разбрал, че виждате бъдещето си в такава мрачна светлина.

— Откъде да разберете, сир? Вие сте кралят. Няма нужда нито да знаете, нито да се интересувате.

Наистина виждах нещата точно така.

— Толкова ли съм себичен?

Той изглеждаше стреснат. Светлите му вежди се събраха над носа и аз се запитах дали не съм го раздразнила.

— Или имате лошо мнение за всички мъже?

— Няма причина да е иначе. Баща ми, който и да е бил той, не ми е дал повод да имам високо мнение за мъжете. Нито пък съпругът ми, който ме въвлече в измислен брак, за да се отърве от натякванията на сестра си. Аз не означавах нищо нито за единия, нито за другия.

За миг кралят изглеждаше удивен, сякаш някоя от хрътките му бе дръзнала да го захапе за глезена.

— Никак не сте склонна да премълчавате истината, а, мистрис? Май трябва да изкупя греховете на пола си.

— Не ми дължите нищо, сир.

— Може би не става въпрос за дълг, Алис. Може би става въпрос за това какво установявам, че искам да направя.

Лъвът изрева и замахна с лапи към метала, прекъсвайки това, което може би щяхме да изречем. Кралят ме поведе настрана, докато гледачите от менажерията му се приближаваха да изнесат животното, и аз благодарих на Бог за навременната намеса. Бях казала достатъчно.

Кралят обаче не бе приключил с мен.

— Не сте справедлива в преценката си за характера ми, мистрис Алис — каза той с иронично свиване на устните, докато се приближавахме към вратата. — Знам точно от какво се боите. Преживял съм време, в което бъдещето ми висеше на косъм, когато не знаех кой е приятел и кой враг и кралският ми авторитет беше застрашен. Знам какво е да ставаш всяка сутрин с мисълта, че нямаш представа какво ще ти донесе съдбата — добро или лошо.

Навярно недоверието ми, че един крал може да познава такива съмнения, е проличало.

— Някой ден ще ви разкажа.

И той се отдалечи, като ме остави втрещена.

 

 

Получих подарък. От самия Едуард!

Погледнах намръщено към подаръка си. Темпераментен, с грива и опашка от коприна, прелестен като илюстрация от часослов, той нервничеше и мяташе глава в двора пред конюшните.

— Не ви ли харесва?

— Не знам защо ми я подарявате, сир.

— Защо да не ви я подаря?

— А защо постоянно ми задавате въпроси, на които нямам отговор?

Едуард се засмя, без изобщо да се смути от укора ми.

— Струва ми се, че всеки път намирате.

— На нея все й се намират оперени отговори, вярно е. — Изабела се бе приближила и сега галеше красивото шарено създание. — Кога ми подарихте за последен път нов кон, сър?

— Когато ме помоли за последен път, доколкото си спомням. Преди два месеца.

— Вярно. Значи трябва да измисля нещо друго, тъй като днес сте в щедро настроение.

— Никога не си имала повод да се съмняваш в щедростта ми, Изабела — отговори сухо кралят.

— Така е — призна тя и погали за последен път кобилата. — Вземи каквото успееш, малка Алис, защото Негово величество е в настроение да раздава. Това е твоят шанс да измъкнеш цяло състояние от кралската съкровищница! — И тя се отдалечи. Както винаги, не я свърташе на едно място.

— Дъщеря ми изразява мнението си доста свободно — отбеляза кралят, който я следеше с поглед. — Извинявам се за неучтивостта й.

Намесата на Изабела беше неприятна и донякъде бе развалила настроението на краля, но все пак попитах:

— Още не сте ми казали защо ми подарихте кобилата, сир.

— Подарих ви кобилата, защото ви трябва кон, който да се грижи за вас тогава, когато синът ми не може. Тя ще се държи с вас много добре, ако проявите добротата да я приемете.

Отговорът му бе отсечен и аз усетих скритата му сила, нежеланието му да го разпитват, мъжката му гордост. Пренастроих се да съм чаровна и забавна, както знаех, че умея. Крал или не, той не заслужаваше една слугиня да отхвърля с презрение щедростта му.

— Не че съм неблагодарна, сир. Просто никой досега не ми е правил подарък. Освен кралицата. И веднъж ми дадоха една маймунка.

Той започна да се усмихва.

— Беше рядко отблъскващо създание.

Едуард се разсмя.

— И какво стана с нея? Още ли е при вас?

— За щастие не. Боя се, че съдбата й беше подпечатана в „Сейнт Мери“.

Смехът му се превърна в ниско ръмжене.

— Тогава, щом сте получавали толкова малко подаръци, мистрис, ще трябва да поправя ситуацията според възможностите си.

Обмислих думите му.

— Кралете не правят подаръци на момичета без семейство.

— Този крал прави. Дава каквото пожелае на когото пожелае. Или поне дава кобила на вас, мистрис Алис.

— Не мога, сир…

Не бях лишена от здрав разум. Щеше да е неблагоразумно да приема. Кобилата беше прекалено скъпа.

— Какво щекотливо създание сте само! Това не е нищо, нали разбирате.

— За вас може и да не е.

— Искам да й се наслаждавате. Ще ми позволите ли да го направя? Ако не за друго, то поне заради това, че служите добре на кралицата.

Как бих могла да откажа? Когато кобилата побутна рамото ми с меката си муцуна, аз се влюбих в нея, защото беше красива и защото беше подарък от краля.

 

 

Кралицата е болна. Не може да стане от леглото си и ме моли да й чета.

Когато кралят дойде да я види, аз станах и направих реверанс. Вече затварях книгата и понечвах да я оставя настрана с очакването да ме отпратят. Времето, което кралят прекарваше със съпругата си, беше скъпоценно. Той обаче ми махна да продължа, седна и остана при нас, докато завърших историята.

Беше скръбен разказ, който доставяше особено удоволствие на кралицата. Тя заплака за съдбата на злочестите влюбени Тристан и Изолда. Кралят я галеше по ръката и нежно я укоряваше за глупостта й, като я уверяваше, че любовта му към нея е много по-голяма от любовта на Тристан към неговата дама и че няма никакво намерение да направи нещо толкова безхарактерно като да извърне лице към стената и да умре. Само удар с меч в корема можеше да го събори. И нима скъпата му Филипа възнамеряваше да се хвърли над мъртвото му тяло и на свой ред да умре без никаква друга причина освен разбито сърце? Нима след толкова години брак не бяха прекалено силни за това? Срамота!

Кралицата се разсмя през сълзи.

— Глупава история — каза тя и се усмихна немощно.

— Но добре прочетена. С много чувство — отбеляза Едуард.

Той ме докосна по рамото, преди да излезе, съвсем леко. Дали кралицата забеляза? Мислех, че не, но тя ме отпрати безцеремонно, като се оправда, че имала нужда да остане сама. После покри лицето си с ръце.

Гласът й ме спря точно когато стигнах до вратата:

— Прости ми, Алис. Нагърбих се с ужасно бреме и понякога не мога да го нося както трябва.

Не я разбрах.

 

 

Кралят премести часовника си в нова кула.

Стоях и гледах със страхопочитание. Смехът му беше силен, радостен, защото безценният му часовник най-после бе почти готов. Кулата, в която щяха да го поставят, беше завършена и частите от механизма — сглобени така, че придирчивият италиански майстор да остане доволен. Днес беше денят, в който щяха да го пуснат, и кралицата бе изявила желание да присъства на събитието. Нима Едуард не го бе поръчал за нея, по подобие на часовника на абата на „Сейнт Олбънс“ с онези чудодейно сменящи се табла, показващи слънцето и звездите?

— Не мога — призна Филипа. — Наистина не мога.

Не бе успяла да напъха подутите си крака в меки обувки.

— Иди и гледай вместо мен, Алис. Кралят има нужда от публика.

— Слава богу! — подметна Изабела.

— За какво точно? — Филипа беше раздразнителна. — Не виждам за какво трябва да Му благодарим тази сутрин.

— Защото не помоли мен да отида да видя това ужасно нещо.

— Не бих те помолила. На Алис ще й е приятно. Алис може да зададе на краля подходящите въпроси, а после да разкаже на всички ни за часовника. Нали можеш?

— Да, Ваше величество — отговорих.

— Но не с всички подробности! — провикна се зад гърба ми Изабела, докато излизах. — Не всички се интересуваме от въжета, макари и колела.

Затова отидох сама. Аз се интересувах от въжета, макари, колела и зъбци с дървени зъби, които се спираха, докато се въртяха. Исках да видя какво е постигнал италианецът. Само това ли исках?

О, не!

Исках да видя и да разбера какво запленява Едуард, когато не държи меч в ръка и не организира тържества. Исках да видя какво интересува този човек със сложен характер, този човек на действието. Затова наблюдавах последните приготовления.

Не бяхме сами. Със или без мен, кралят си имаше публика — италианеца и помощника му, както и цял куп прислужници и шепа войници, които да помогнат със силата си. Там беше и Томас, който не би допуснал да не присъства на подобно зрелище.

— Трябва да повдигнем тази част на мястото й, сир — разпери широко ръце италианският майстор. — А после да прикрепим тежестите и въжетата за камбаната.

Въжетата бяха разпределени на войниците, инструкциите за повдигане на тежестите за издигане на механизма с макарата — дадени. Томас получи задачата да наблюдава за момента, в който всичко ще се намести точно както трябва. Мен ме отпратиха с позорно махване на ръка да отида настрана.

— Дърпай! — изрева италианецът и те се подчиниха. — Дърпай!

С всяко повторение на процедурата частите на часовника се издигаха към предвиденото място.

— Почти е готово! — заподскача от въодушевление Томас.

— Дърпай! — нареди италианецът.

Те дръпнаха. Чу се първо изскърцване, а после изпращяване и едно от въжетата се скъса. Тежестта, към която бе прикрепено, рухна на пода и вдигна облак от прах и баластра. Преди да успея да реагирам, двата края на въжето, които се развяваха свободно, се извиха в арка, като замахващ камшик, изсвистяха по пода и ме удариха през глезените с такава сила, че загубих равновесие.

Свлякох се крайно неелегантно в купчина от поли, разръфано въже и прах.

Signorina![3] — хвърли се ужасѐн към мен италианецът.

— Алис! — Сега и кралят го последва.

Бавно седнах, останала без дъх от уплаха и изненада. Глезените ме боляха. Италианецът се зае да избърше праха от лицето ми, а после дискретно подреди падналите ми в безпорядък поли.

Signorina! Хиляди извинения!

Струваше ми се, че виждам всичко от разстояние: облака от прах, войниците, които спуснаха все още неприкрепените части от часовника, сега забравени в хаоса, Томас, който ме гледаше със смесица от ужас и запленен интерес.

Погледът ми се прикова в тревожното лице на краля.

— Едуард… — промълвих.

— Сега си в безопасност.

Той пое ръцете ми в своите и ги вдигна към устните си.

И сетивата ми се върнаха.

— Не пострадах — казах.

Без да обръща внимание на думите ми, Едуард даде на Томас заповед, която той се завтече да изпълни тичешком:

— Доведи лекаря ми!

— Не пострадах — повторих.

— Аз ще реша дали сте пострадали — изръмжа Едуард, а после се обърна към своя майстор часовникар, който все още се суетеше около мен и кършеше ръце: — Погрижи се за механизма. Не си виновен ти, човече! Аз ще се оправя с мистрис Алис.

Никога досега не бях усещала присъствието му с такава сила — гордото издуване на ноздрите, което го караше да прилича на ястреб дори когато на лицето му бе изписан осезаем страх.

— Можете ли да станете? — попита изведнъж той.

— Да.

Той ме повдигна внимателно и ме постави да стъпя на крака. За своя изненада се олюлях и трябваше да се вкопча в ръката му — не някаква хитрост от моя страна, а кратко замайване. Без да се замисли, Едуард ме вдигна на ръце и ме изнесе настрана от праха и отломките.

За първи път в краткото си съществувание се озовах в мъжки обятия. Всички чувства, които си бях представяла, но не бях изпитвала никога, ме заляха неудържимо. Топлината на тялото му срещу моето, спокойните силни удари на сърцето му. Фината текстура на кожата му, коравите ръце, които ме притискаха към него. Миризмата на пот и прах. Гърлото ми пресъхна от някаква необяснима нужда, от която дланите ми овлажняха. Всяка частица от кожата ми сякаш оживя, заблестя на лъчите слънчева светлина, които нахлуваха през остъклените и боядисани прозорци. Чувствах се пламнала, жива, сърцето ми бумтеше срещу връзките на роклята…

Докато не се върнах в действителността.

— Пуснете ме, сир! — заповядах. — Не бива да тревожите кралицата с това. Днес е болна. Къде ме водите?

Той се закова на място.

— Не знам.

Погледна надолу към мен, също толкова стъписан, колкото и аз. Колко близко до очите ми бяха неговите очи! Усещах топлия му дъх върху слепоочието си.

— Честно, Алис, ужасно ме изплашихте. Боли ли ви?

— Не. — Осъзнавах всичко около себе си, осъзнавах го прекалено ясно. — Моля ви, пуснете ме. Защо ме носите, когато съм напълно способна да вървя сама?

Най-после бръчките около устата му започнаха да се изглаждат.

— Ако обичате, позволете ми да проявя галантност и да ви отнеса на безопасно място.

Чувах как италианецът нежно обгрижва механизма си, чувах и гласовете на войниците. Близостта на прислужниците.

— Пуснете ме, сир — повторих. — Ще ни видят.

— Има ли значение? — Веждите му се извиха нагоре, сякаш не бе помислил за това.

Аз обаче знаех, че има. Целият двор щеше да разбере след по-малко от час.

— Пуснете ме! — извиках и се отказах от всякакви добри маниери.

Едуард неочаквано зави в частта с олтара, мина по цялата й дължина и ме остави на една от седалките за хора, позволявайки ми известно уединение.

— Щом настоявате…

Той коленичи до мен и ме целуна. Не учтиво докосване на устните му по пръстите ми. Не братска ласка по бузата, каквато си представях, че трябва да са братските ласки. Не целомъдрено съпружеско докосване по устните, с каквото щеше да ме удостои Джанин Перърс, ако някога се бе приближил толкова до мен. Едуард ме стисна за раменете, привлече ме към себе си и устните му се спуснаха върху моите с властно притежание, което продължи колкото един удар на сърцето… и повече.

Той вдигна глава и аз го погледнах смаяна. Кръвта ми шумеше, не можех да си събера мислите.

— Не биваше да го правите — все пак успях да прошепна.

— Ще учите краля на поведение, така ли, мистрис Алис?

Той се усмихна печално, а после ме целуна пак. Също толкова енергично. Също толкова безразсъдно. А когато спря…

— Не трябваше да ме поглеждате така доверчиво — каза той.

— Значи аз съм виновна? — За мое съжаление гласът ми прозвуча почти като писукане. — Задето целунахте придворната дама на съпругата си?

За миг присъствието на Филипа надвисна над нас. И двамата почувствахме, че е тук, с нас. Едуард си спомни за нея — видях го в очите му и бях сигурна, че и той го е видял в моите. Освен това видях в очите му съжаление. А после гласът и изражението му станаха по-твърди.

— Не, Алис. Не сте виновна вие. Аз съм виновен. Можеше да пострадате и аз трябваше да се държа по-внимателно с вас.

Беше ми трудно да дишам равномерно. Потръпнах във внезапен пристъп на нерви и Едуард се изправи.

— Студено ти е.

Той сви рамене, за да отърси от тях горната дреха без ръкав, която носеше, за да му пази топло в църквата, и я уви около раменете ми. И когато ръцете му се отпуснаха там, в тялото ми отново се разля горещина, толкова силна, че слепоочията ми запулсираха.

— Сир… — изрекох предупредително, когато чух шум от приближаващи стъпки.

Едуард отстъпи назад и се помъчи да прояви търпение към безсмислените въпроси на лекаря си и заповедите към мен да си почивам, та течностите в тялото ми да се уравновесят.

— Ще ви върна при кралицата — каза Едуард, когато лечителят си тръгна.

„Да“ — помислих си. Така щеше да е най-добре. Трябваше да се отдалеча от този мъж, на когото не можех да устоя. Но после се сетих за нещо.

— Какво стана с часовника след инцидента, сир? Кралицата ще иска да разбере.

А той изведнъж се нахвърли отгоре ми в прилив на гняв.

— Да върви по дяволите часовникът! Не съжалявам, че те целунах. Смятам, че си пленителна, замайваща… — Изгледа ме така, сякаш наистина бях виновна аз. — На какво се дължи това?

— Моментен страх, сир. Съмнявам се, че утре изобщо ще си спомните, когато опасността ще е отминала, а часовникът — възстановен.

— Това не е внезапен импулс. Нищо ли не чувстваш? — попита той. Сега приличаше на ястреб повече от всякога.

Прибегнах към преструвката.

— Не знам.

— Мисля, че чувстваш.

— Дори да чувствам, има ли значение? Аз съм придворна дама на кралицата.

— Много добре го знам, Господ да ми е на помощ.

Гневът му все още не бе отминал.

— Кажи ми какво мислиш ти за тази катастрофа, Алис.

— Добре, ще ви кажа. Защото това наистина е катастрофа. И все пак смятам, че сте най-удивителният мъж, когото съм срещала някога.

Нима не беше вярно?

— Това ли е всичко? Искам от теб нещо повече.

От него се излъчваше такава властност! Силната му ръка стискаше моята. Цялото му тяло бе напрегнато като тетива на лък.

— Искам да те видя пак, преди да е дошъл утрешният ден. Ще го уредя. Тази нощ ела при мен, Алис.

Не ми поиска разрешение. Не ми даде нежни обещания. Това беше заповед на един Плантагенет. Не се заблуждавах какво ме очаква там. Мисля, че за първи път в живота си наистина нямах какво да кажа, дори наум.

Съобщих на кралицата, че има проблем с часовника, но кралят държи всичко под контрол.

 

 

Дали съм знаела какво правя? Дали съм видяла как това, което предстоеше, се развива и разгръща още от самото начало? О, да. Знаех. Никога не съм била глупачка. Видях какво съм направила. Видях кога привлякох вниманието му. Обърнах внимание на движението на перото върху пергамента с глупавите ми писания, когато за първи път го нарекох „Едуард“ вместо „краля“, когато за първи път започнах да мисля за него като за „Едуард“, мъжа.

Дали наистина съм го омагьосала и впримчила, както злите езици щяха да ме обвинят много години по-късно? Дали доброволно съм участвала в съблазняването?

Доброволно, да. Но кога някоя жена е успявала да впримчи Плантагенет? Едуард си имаше свое мнение за всичко и вървеше по собствената си пътека.

Дали съм била злонамерена?

Не, и това не. Бях прекалено предана на кралицата. Чувството за вина не ми беше чуждо, колкото и злите езици да твърдят обратното. Филипа ми беше дала всичко, което притежавах, а аз я предавах. Зъбите на разкаянието бяха също толкова остри, колкото онези на злочестата маймунка на Джоан.

Амбициозна тогава?

Несъмнено. За мрачната нищета си имаше лекарство. Когато една жена прекара младостта си, без да има нищо свое, защо да не се възползва от възможността да запълни липсата, ако й се удаде такава възможност?

О! Но дали не съм можела да спра цялата верига от събития, преди да се превърна в блудницата на краля? Кой би могъл да отговори? С Едуард можех да бъда самата себе си, а не глупава придворна дама, която не мисли за нищо друго освен за клюки и празно бъбрене. Едуард ме слушаше така, сякаш мнението ми беше важно. Авторитетът му, властността му, чистата мъжественост, която се излъчваше от него, ми се струваха опияняващи, както биха се сторили на всяка жена. Когато погледът му се обърнеше към моя, ми се струваше, че току-що съм изпила чаша превъзходно гасконско вино. Той беше кралят, а аз — негова поданица. Бях под неговата власт също толкова, колкото и той под моята.

Дали съм можела да го предотвратя? Не, не можех. Защото в последния миг контролът над ситуацията бе изтръгнат от ръцете ми.

 

 

Тази нощ зачаках. Стомахът ми се свиваше от напрежение, докато накрая започна да ми се повдига така, че едва не хукнах към гардеробната. Отпих глътка бира и продължих да седя на леглото си, като се преструвах, че се интересувам от клюкарстването на две придворни дами, които си сплитаха косите една на друга за вечерта. Престорих се, че се опитвам да развържа упорит възел от една панделка, но накрая го затегнах още по-здраво. Отказах се от начинанието, свалих си воала и го сгънах. После го разгънах и пак го сгънах. Трябваше да намирам работа за пръстите си. Не можех да седя спокойно. Ненадейно станах и започнах да кръстосвам из стаята.

Как само предаността към различни хора и различни неща се сблъскваше в ума ми, в сърцето ми! Бях получила заповед от краля, бях приела целувките му. Бях на служба при кралицата, която ме удостояваше с доверието си. Това беше предателство. Ужасно насилие над доверието на кралицата, кражба на това, което й принадлежеше по право. От колкото и страни да разглеждах въпроса, това не можеше да се оспори.

Огледах се из стаята и погледът ми се задържа върху придворните дами, които се занимаваха тихо със свои си неща. Какво да правя сега? Дали всичко това не беше грешка? Дали не бях разбрала неправилно? Все пак нямаше да ме повикат и можех да спра да се чувствам виновна.

Някой почука на вратата. Подскочих като елен. Ръцете ми трепереха, когато отворих и видях един паж, облечен в кралската ливрея.

— Праща ме кралицата, мистрис. Не може да заспи. Изпрати ме да ви повикам. Ще дойдете ли?

— Ще дойда — отговорих тихо.

Значи ето как щеше да се уреди всичко. Военна хитрост от страна на краля. Умен и крайно реалистичен план да ме изведат от стаята ми, без да събудят подозрения. Дали щяха да ме причакат в някой тъмен коридор и да ме поведат към апартаментите на краля вместо към тези на кралицата? Мисълта за подобна потайност ме отвращаваше. Такава подмолна измама! Не исках да прибягвам до нея, но бях омотана в паяжина, изтъкана поне отчасти от мен самата.

Пажът изчака да се загърна в наметало и да го последвам.

— Може да не се върна тази вечер — казах с ръка на резето. Останах впечатлена от това колко спокойно прозвуча гласът ми. — Ако кралицата е болна и неспокойна, ще спя на сламеник в преддверието.

Те кимнаха, погълнати от собствените си грижи. Беше толкова лесно.

„Кралят те иска в леглото си.“

Потръпнах.

 

 

Все пак не ме причака никой. Вместо това незаинтересованият паж ме въведе в най-малкото преддверие, с втора врата, която водеше към покоите на кралицата. Това бе помещение, което познавах добре. Често го използваха за лични разговори или за уединение, ако някой изпиташе нужда да остане насаме. Нима самата аз не бях отишла там, след като кралят ясно ми заяви намеренията си? Вградено в едно от кулите, преддверието имаше кръгли стени от студен камък, покрити с гоблени с множество птици и горски животни. Застанах несигурно в средата и един елен ме погледна с внимателно избродираните си очи. Накъдето и да се обърнех, някой ме наблюдаваше. Една сова ме прикова с немигващия поглед на златистите с очи. Едно ловджийско куче ме наблюдаваше внимателно. Обърнах му гръб и седнах на една от пейките до стената. Стрясках се при всеки звук. И се напрягах да чуя нещо в тишината, когато нямаше никакъв звук.

Сега какво? Не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Каквото и да се случеше през следващия час, нямаше да зависи от мен. Какво щях да кажа? Какво щях да направя? Дланите ми лепнеха от пот, а мислите ми летяха напред. Ами ако Едуард останеше недоволен от мен? Знанията ми за това, което се случваше между мъжа и жената в усамотението между завесите на леглото, беше толкова оскъдно, че бе чак смешно. Обучението ми при монахините не ме бе подготвило за ролята на любовница — нито кралска, нито никаква. Колкото до Джанин… Стиснах ръбовете на пейката от двете си страни и не отпуснах ръцете си дотогава, докато не изпитах болка.

„Пресвета Богородице, не ме изоставяй!“

Но как можех да съм достойна да призова Небесната царица?

Вратата се отвори. Скочих на крака.

В безпокойството си не забелязах, че това е вратата към покоите на кралицата, а не тази към коридора. Обърнах се към нея. Очаквах да видя друг паж, който да ме поведе по-нататък по този предателски маршрут.

„О, не!“

Кръвта ми замръзна. Краката ми се приковаха към пода. Страхът натежа в стомаха ми като камък.

На прага стоеше кралицата.

Тя бавно пристъпи напред, толкова царствена, сякаш влизаше в официална зала, и затвори вратата след себе си с едва чуто щракване. Може и да бе облечена в нощна риза под свободната си роба и косата й може и да бе преметната в плитка през рамото, но тя беше кралица до мозъка на костите си. Лицето й може и да бе набръчкано и измъчено от болката, от която страдаше отдавна, но вроденото й достойнство бе изключително. За един дълъг миг двете останахме неподвижни, сами в тази малка стая, с изключение на неподвижните погледи на стотици избродирани очи, и се гледахме.

Позата на Филипа беше скована. Дланта на здравата й ръка поддържаше лакътя на болната. И все пак тя бе дошла да ме види, да се помъчи да ме спре, да ме прокълне заради дързостта ми. Струваше ми се, че тя крещи срещу мен в агонията си.

И понеже не можех да проговоря, се сниших в дълбок реверанс, като скрих лицето си от нея. Нима не я лишавах от дълга и честта, които представляваха тялото и името на съпруга й? Нима не се канех да причиня скандал, който щеше да я потопи в унижение? Това, което щях да направя, можеше да я унищожи.

В този миг разбрах истината, проумях я със сърцето си. Не можех да го извърша.

— Алис…

Името ми беше едва чута въздишка на устните й.

— Милейди, простете ми.

— Знаех, че ще си тук.

Знаеше. Как би могла да не знае? Емоционалната връзка, която бях видяла помежду им, беше толкова силна. Понякога ми се струваше, че Филипа усещаше присъствието на Едуард още преди да е влязъл в стаята. Навярно знаеше от същото вътрешно чувство, че съпругът й, единствената любов в живота й, възнамерява да я предаде.

Не можех да й причиня това.

Паднах на колене пред нея.

— Простете ми. Простете ми, милейди.

Без да промълви нито дума, тя докосна косата ми и аз вдигнах глава. Лицето й беше мокро от сълзи, толкова много, че капеха по дамаската на робата й и оставяха тъмни петна. От нея се излъчваше скръб — толкова силна, че ме порази право в сърцето. Вдигнах ръце, за да покрия лицето си, защото не можех да понеса да гледам такава мъка. И в моите очи имаше сълзи.

— Никога не бих ви наранила, милейди…

— Знам.

— Ще се върна в стаята си — чух се да изричам. Думите ми бяха приглушени от притиснатите към устата ми ръце. — Няма да го сторя. Обещавам, че няма.

Кралицата се наведе тромаво, стисна ме за ръката и като изсумтя от болка, ме дръпна да стана.

— Ще кажа на краля, че… — продължих. Срамът прорязваше плътта ми като остър нож. Какво щях да му кажа? Думите замряха на устните ми.

— Какво ще му кажеш, Алис?

— Не знам. Ще напусна двора, ако трябва…

Всичко, за да изцеля раната от горчиво предателство. Извърнах лице настрана. Не можех да я погледна.

— Не, Алис.

Поклатих глава.

— Не заслужавам прошката ви, но…

Стискането на пръстите й, от което навярно я заболя също толкова, колкото и мен, ме накара да млъкна.

— Не, Алис.

Чух я как си пое въздух.

— Ще направиш това, което иска кралят. Разбираш ли?

В това нямаше никаква логика.

— Не.

— Ще отидеш при краля. Когато неговият паж дойде, ще тръгнеш с него.

В гласа й имаше безкрайно примирение.

— Не мога. Не мога да съм нелоялна…

— Не си нелоялна. Аз искам да отидеш при него.

Това съвсем ме обърка. Сложих ръка върху нейната, макар че тя бе кралица, сякаш можех да я заставя да признае какво казва.

— Не е възможно да го искате. Не виждате ли?

Не можех да го облека в думи.

Кралицата вдигна свободната си ръка и ме хвана за брадичката, така че трябваше да я погледна, а тя — да погледне мен. Кимна почти незабележимо. После ме пусна и отстъпи крачка назад, за да остави помежду ни малко разстояние.

— Погледни ме, Алис — настоя тя. — Не като кралица, а като жена.

Вдигна ръце. Нямах друг избор, освен да видя пораженията на болестта, която я обхващаше бавно, но неумолимо.

— Аз съм почти на петдесет години. — Устните й се усмихнаха. — Възрастта ми се отразява повече, отколкото на моя господар. Тялото ми се износва. Някога може да съм притежавала силен дух, но смъртта на децата ми ме лиши и от това. Чувствам как смъртта пълзи по петите ми, Алис.

— Мога да намаля болките ви… — започнах.

— Знам, че можеш. И го правиш. Но понякога болките са прекалено силни. И не мога да понеса никой да ме докосва.

Кралицата въздъхна и аз осъзнах какво ми казва. Подутата плът, опънатата кожа, изместеното рамо. Имаше дни, в които кралицата трябваше да призове на помощ цялата сила на волята си само за да извърви пътя от спалнята до солария.

— Знам, милейди.

— Разбира се, че знаеш. Едуард е мъжествен. Има нужди като всички мъже. Трябва му жена, която да топли леглото му и да доставя удоволствие на плътта му. Как бих могла да го правя аз? За мен дори тежестта на завивките е агония. Обичах господаря си. Родих му четиринайсет деца и това беше чест за мен. Все още го обичам повече от самия живот, но не мога да му бъда съпруга в плътско отношение. Това ми причинява огромна болка. Но не мога.

— Не…

Нямаше какво повече да кажа.

— Някога нямах търпение той да влезе при мен през нощта. Кожата ми се затопляше. Слабините ми се разтапяха. Сега се боя какво може да поиска от мен. Не че някога е жесток или невнимателен, нали разбираш. Не иска от мен това, което не мога да понеса. Не искам страхът да застане между мен и Едуард, затова трябва сама да намеря начин да го предотвратя.

Колко откровена беше! Колко сърцераздирателно искрена! Наблюдавах как бурните чувства се редуват по лицето й едно след друго и чаках решението й. И то дойде.

— Направи го, Алис. Направи го заради мен. Мислех, че мога да се отдръпна и да позволя да се случи, без да говоря с теб. Но не можах. Заслужаваш да знаеш какво направих. Прекалено си интелигентна, за да се отнеса с теб като с вещ, без да взема предвид волята ти по един толкова личен въпрос.

Тя прокара език по сухите си устни, сякаш искаше да събере смелост, за да продължи. И го стори.

— Казах на господаря си да си вземе любовница, защото не съм способна на такава интимност.

О, Филипа! Можех да си представя какво й е струвало да го направи. Как е трябвало да се отрече от гордостта си и от положението си като съпруга на Едуард.

— Искам ти да станеш негова любовница, Алис. Защо мислиш, че те поставих на пътя му?

В съзнанието ми започна да се надига ново чувство.

— Значи сте планирали това.

— Да съм го планирала? Може би, макар че тази дума не ми допада. Да кажем, че съм мислила за това.

— Кралят знае ли?

Изведнъж изпитах ужас при мисълта, че двамата са уредили всичко, че съм била само пешка, която местят по шахматната дъска по своя воля, и почувствах как в стомаха ми се свива ледена буца на обида.

— Не — засмя се Филипа кратко и дрезгаво. — Той е мъж, който винаги е вземал сам решенията си. И за това ще е така. Кой принц от рода Плантагенет ще позволи жена да избере любовницата му?

Ужасът, който пълзеше през тялото ми, понамаля.

— Но в двора има толкова красиви жени…

— Съпругът ми напълно осъзнава красотата, която го заобикаля. Ако е искал някоя конкретна жена за любовница, щеше да я вземе. Ти обаче притежаваш някакъв странен чар, Алис. Молех се той да го забележи и да реагира.

— Не е ли унизително за него да говорим по този начин? — попитах и установих, че гласът ми се е превърнал почти в шепот, сякаш избродираните яркоцветни създания можеха да ни чуят. — Това е унизително за мъжествеността му.

— Не, скъпо мое момиче. Не си го и помисляй. За него би било прекалено тежко бреме да се примири с целомъдрието — той е пълнокръвен мъж, — но го прави от месеци заради мен.

В усмивката й се четеше безкрайно примирение.

— Това е моят дар за него — и твоят за мен. Аз те издигнах от нищото, Алис. Сега можеш да ми се отплатиш.

— Моят дар за вас — повторих и оставих думите да проникнат в съзнанието ми.

— Да. Ти говориш за унижение. Но помисли! Как бих могла да го понеса, ако вземе някоя обикновена уличница в пристъп на разочарование от незадоволена страст? Или някоя жена с титла от собствения ми двор? Мъжете невинаги подбират, когато са обзети от страстта. А аз не бих могла да понеса скандала. Хората винаги са готови да повярват в най-лошото, а аз нямам сили да го понеса с вдигната глава…

В далечината се разнесоха тихи стъпки и започнаха да се приближават.

— Сигурна ли сте, милейди? — попитах. Мигът бе настъпил. Отсега нататък нямаше връщане — нито за нея, нито за мен.

— По-сигурна, отколкото съм била някога за каквото и да било.

Тя се наведе напред, непохватна, но решена, и ме целуна между веждите.

— Трябва да тръгвам. Не искам да ни заварят заедно. Това не е заговор и Едуард не бива да го смята за такъв. Дай му това, което иска, Алис, и знай, че го правиш с моята благословия.

Тя се обърна да си тръгне, но аз я спрях с един въпрос.

— Веднъж ми казахте, че сте ми отредили роля. Това ли е?

— Да.

Тя погледна назад.

— Ще разбереш, че Едуард е великолепен любовник.

Скръбта едва не я смаза. Чух риданието в гласа й.

— Ще те улесня възможно най-много.

В продължение на едно дихание, което ми се стори цяла вечност, двете останахме загледани една в друга: Филипа със сигурност, породена от отчаянието, а аз с удивление от смелостта й и ясното съзнание, че ролите, които ни очакват, няма да са прости — нито за нея, нито за мен. Как би могла любяща съпруга да приеме блудницата на мъжа си като своя всекидневна компаньонка? Аз не бих могла да го понеса. Сега разбрах какво точно е имала предвид кралицата, когато спомена за ужасно бреме.

А после тя изчезна и аз останах сама, затънала в тресавището на неверието. Мислите ми препускаха. Вратата към коридора се отвори, докато тази към стаите на Филипа се затваряше. Вдигнах брадичка и се подготвих да стана любовница на краля с благословията на съпругата му. Единственото, което трябваше да сторя, бе да последвам кралския паж. Това беше нощ за смелост и подозирах, че съм изчерпала цялата смелост, която ми бе позволена.

В преддверието влезе Уикам и ме изгледа така, сякаш съм въшка, която се кани да изгори на пламъка на свещта. Отстъпи настрана и направи груб пренебрежителен жест. Нито веднъж не ме погледна в очите — взираше се някъде над лявото ми рамо. Сякаш не можеше да ме погледне от страх, че така ще признае ужасната простъпка, която скоро щеше да дамгоса завинаги душата ми.

— Наредиха да дойдете с мен, мистрис Перърс.

Значи Уикам беше раболепният слуга, когото Едуард бе натоварил с тази деликатна мисия. Вчера би ме нарекъл Алис. Вчера би ме поздравил с усмивка и би попитал за здравето ми. Днес ме презря, сякаш бях най-жалкото създание на този свят.

— Това е грях! — изръмжа той в потвърждение — ако изобщо ми трябваше потвърждение, — докато минавах покрай него, за да изляза от стаята.

— Това е волята на краля.

Колкото по-малко кажех, толкова по-добре.

— Не трябва да участваш в това.

Думите ми бяха кратки, но войнствени:

— Той ме повика.

— Благодарение на интригите ти, без съмнение! Това, което правиш сега, би трябвало да отврати всеки човек с поне капчица благоприличие. Кралицата ти даде всичко, а ето как й се отплащаш.

Устата на Уикам се затвори рязко като щракване на капан.

— Мисля, че трябва да тръгваме — отговорих и се извърнах, за да не виждам отвращението, което блестеше в очите му. Това, което се бе случило между мен и кралицата, трябваше да остане тайна, затова се налагаше да оставя този човек, когото бях смятала за приятел, да мисли за мен каквото пожелае.

Той ме поведе през пустите коридори. Бяха ли отпратили преднамерено всички? Никой от кралското домакинство не се виждаше наоколо в тази нощ, която ме насочи по нова и опасна пътека. Едва не спрях, макар че колебанието ми продължи само колкото един-единствен дъх. Ами ако не се подчиня? Така ли исках да загубя невинността си — като създание, уловено в мрежата на заговор, чиято цел бе да облагодетелства краля и кралицата?

Умът ми бе замъглен от несигурност. Как бих могла аз, едно изоставено копеле, да се стремя да стана любовница на краля? Аз бях придворна дама на кралицата. Това не беше ли достатъчно издигане за жена с моя низш произход? Би било възмутително да се вмъкна в леглото на краля, дори да е по негова покана, след като той през целия си живот бе останал верен на обичната си съпруга. Ами ако откажа?

Поклатих глава, за да се отърся от тези безсилни мисли. Не можех да откажа. Събитията се бяха развили прекалено много и твърде бързо. В този миг, в който останах неподвижна в коридора, в който всяко ехо отекваше гръмко, признах нуждата, която изпълваше душата ми. Щях да стана нещо повече от придворна дама. Щях да стана това, което Едуард искаше да стана. И ако това, което искаше той, бе да бъда негова любовница, нямаше да го отблъсна. Коя жена с всичкия си би отхвърлила огромната чест да бъде избрана от краля? Аз нямаше да го сторя.

Заситних припряно след Уикам и продължих, докато той изведнъж се закова на място, така ненадейно, че почти го настъпих по петата. Той се завъртя рязко към мен и ме принуди да отстъпя крачка назад, но ме стисна за китката.

— Не трябва да си тук!

Очите му светеха от ярост, а устните му бяха гневно стиснати.

— Нима ще откажеш на своя крал да ме заведеш при него? Дори и ти не можеш да го направиш, Уикам — отвърнах и придадох на гласа си презрителна нотка. — Можеш да строиш стени и арки, но не можеш да нареждаш на краля си какво да прави!

Той веднага ме пусна и ме отблъсна назад. Залитнах към стената.

— Уикам!… — ахнах.

Той бе настроен срещу мен. А какво можех да кажа, без да издам грижливо скроената измама на кралицата? Уикам бутна леко една врата с кокалчетата на пръстите си, отвори я и ми направи знак да вляза. Прекрачих прага.

Вратата се затвори зад гърба ми.

Бележки

[1] Vambrace (англ.) — част от броня, предпазваща ръката от китката до лакътя. — Бел.прев.

[2] Има се предвид средновековен обой, shawm, а не днешният обой, oboe. — Бел.прев.

[3] Госпожице! (ит.). — Бел.прев.