Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (16)

Четиринайсета глава

Първите си дни в Уендоувър прекарах в скръб. Докато не почувствах как през мен преминава гореща ярост, като вятър преди августовска буря. Силата й ме разтърси, докато изливах омразата си към отсъстващия, злорадстващ, самодоволен председател.

— Всемогъщият Господ Бог да те прати в адската бездна! Дано червеи да разядат злото ти тяло. Адските огньове да изпекат топките ти и…

Не си подбирах думите, но този изблик не ми донесе облекчение.

Никога досега животът ми не се бе простирал толкова празен и безнадежден пред мен, бездейна и без сила. През тези ужасни седмици единственото, което научавах за външния свят, бяха случайни клюки, донесени от прислужниците ми и от минаващите амбуланти. Всичко изглеждаше ужасно! Балсамираното тяло на принца продължаваше да лежи за поклонение в Уестминстърското абатство седмица след седмица. Никой не се и опитваше да го погребе — Едуард не бе способен да взема каквито и да било решения. Принцеса Джоан и младият наследник бяха в Кенингтън. Гонт изчакваше удобния момент, но беше разярен от всичко случило се. Добрият парламент бе приключил сесията си, надут от гордост поради успехите си.

— А аз съм прогонена, ей богу! Как смеят!

Обзета от необходимост да намеря занимание на ръцете и ума си, крачех през имението и подканвах управителя и прислужниците да чистят и търкат всяка повърхност, всяко ъгълче. Нямаше абсолютно никаква нужда да се намесвам във всекидневната им работа, но не можех да се успокоя. Трябваше да ме изтърпят, може би до края на живота ми. Кръв Христова! Бях на трийсет и една години. Умът ми не можеше да побере подобна възможност.

Смело сърце спеше в краката ми, без да забелязва настроението ми и без да се интересува дали сме в Уендоувър, или в Шийн.

Крачех от стая в стая. Удоволствието от обстановката и от всичките ми придобивки бе помрачено. Дори разкошното легло — подарък от Едуард, гравирано и украсено със завеси от тъмносиня дамаска, с дъбова основа и колони на балдахина, излъскани до блясък — не ме удовлетворяваше. Прекалено често виждах тази фина тъкан, която ме притискаше като затвор, защото нощите ми бяха неспокойни. Ако имах огледало, нямаше да го погледна — щеше да ми покаже прекалено ясно резултата от липсата на апетит и тревожните мисли. Ключицата ми се забиваше в роклята и трябваше да стегна колана си, за да не падне в краката ми. Когато притиснех пръсти към рязко очертаните си скули, се мръщех, защото подозирах, че тъмните сенки от умора не ме разкрасяват.

Примамена от меката топлина на есента, излязох през страничната врата в градината, където клоните на ябълковите дървета бяха натежали от плод, а гълъбите си чистеха перата в гълъбарника. Гледката щеше да ми се стори прелестна, ако имах настроение да й се възхитя. Преди да си поема въздух, пред очите ми изникна неканен образ, който ме накара да се свлека на тревата безпомощна, погълната от този единствен миг от миналото.

 

 

— Днес си моята Слънчева дама — казва Едуард, докато ми помага да се кача в каляската си.

Сядам, увенчана с цветя, загърната в златоткан плат. Наметало от блестяща златна тъкан, пищно, във венециански стил, се разстила над мен така, че да покаже подплатата от червена тафта. Роклята ми също е червена, подплатена с бяла коприна и поръбена с хермелин. Цветовете на Едуард. Кралска кожа, подобаваща на кралица, но не по-прекрасна от хилядите скъпоценни камъни, които пречупват и отразяват светлината — кървавочервени рубини, тъмни и загадъчни сапфири, странни берили, които могат да унищожават силата на отровата. Бижутата на Филипа. Пръстите ми са обсипани с пръстени.

— Днес ти си кралицата на церемонията, кралицата на арената — казва Едуард. Той е висок и силен и приятен за окото.

Аз съм Слънчевата дама.

 

 

Примигнах, когато един гълъб се стрелна ненадейно надолу и разруши сцената в съзнанието ми, върна ме към действителността с жестока точност. Колко ниско паднах! Затворена съм в клетка като немощна лъвица, като отдавна умрелия лъв на Едуард — безсилна, изолирана, лишена от всичко, което си спечелих. Не можех да понеса откъсването от това, което бе центърът на моя свят от… от колко време? Десет години? Струваше ми се, че съм прекарала целия си живот в един или друг кралски дворец, че ярките цветове на лукса и кралските привилегии са заличили произхода ми и жестоките спомени. Изпитвах нужда да бъда в двора, дори и само още един път, докато Едуард е жив. Не тук. Не в Уендоувър, колкото и удобен да беше тукашният ми живот, колкото и да обичах солидната къща, която ми бе подарил Едуард. Моят métier^[1] беше дворът — блясъкът, зрелищността, външната показност. Клюките и интригите, които надзъртаха иззад всеки гоблен. Властта — власт толкова силна, че можех да усетя вкуса й на езика си, можех почти да я видя, като златистия прашец на пчелите, който посипваше лавандуловите цветчета в живия плет в разгара на лятото. Там исках да бъда.

Нощем сънят бягаше от мен. Постоянна болка между веждите притискаше главата ми към възглавницата. Когато станех, положението не се подобряваше особено и аз си оставах унила и отпусната. Дори компресите от лавандула и полски джоджен не ми носеха облекчение даже когато се укорявах строго. Какво бяха моите страдания в сравнение с тези на Едуард? Трябваше да съм там, с него, да го отвличам от лошото му настроение и да го връщам в настоящето, където той все още беше крал. Обзета от раздразнение, късах тревата и я разпилявах с шепи във въздуха.

В двора бях някой. Тук не бях нищо друго освен най-обикновена дама от провинцията със стръкове трева, забодени в дантелите на корсажа й.

Ядосана на себе си и на мрачното си самосъжаление, станах с намерението да вляза обратно вътре и да изтормозя някой със задачата да направи нещо, но се спрях, когато зърнах двете си момиченца. Джоан водеше за ръка сестричката си в тяхното бягство от гувернантката. Петгодишната Джоан бе красива и със силни крайници като баща си. Джейн, две години по-малка, беше срамежливо дете и изобщо не приличаше на мен въпреки тъмната си коса и безличните черти. Двете хукнаха засмени през градината, като надаваха радостни викове една към друга, въодушевени от свободата. И сърцето ми подскочи малко при гледката на невинното им удоволствие. Не си спомнях самата аз да съм тичала и да съм се смяла като дете. От онези години си спомнях съвсем малко радост. Помолих се на Бог да ми помогне да опазя живота им все така спокоен и сигурен.

Двете ме зърнаха и хукнаха към мен, подрипвайки весело, с безгрижно бъбрене и цял куп новини. Обещах им, че следобед ще излезем да пояздим, и пратих да се върнат към уроците си. Те щяха да четат, да пишат и смятат. На никоя от дъщерите ми нямаше да й липсват такива умения, нито пък на синовете ми. Не исках да ги превръщам в невежи, необразовани господа с кралска кръв във вените и празни глави. Както подобаваше на момче от кралско потекло, Джон се обучаваше като паж в домакинството на благородното семейство Пърси. Никълъс, единайсетгодишен, беше под опеката на монасите в Уестминстър. Толкова се гордеех с тях! Колкото до момичетата, те щяха да сключат изгодни бракове, както и да получат образование. По-усмихната, се наведох и взех една изтъркана кукла, която Джоан бе изпуснала на тревата. Прокарах пръсти през разрошената й коса и се зарекох, че ще се погрижа дъщерите ми да се превърнат в жени със способности, дори и без съпрузи.

Някакво движение привлече погледа ми. Една червеношийка излетя нагоре в клоните на ябълковото дърво и ме накара да вдигна глава.

— Ти ли си?

Не бях чула нищо — нито приближаването на коне, нито тихите стъпки. Дори не бях почувствала раздвижването на въздуха. За миг се стреснах — все още живеех със страха, че парламентът може да не е приключил с мен. Направих крачка назад. А после притиснах куклата до гърдите си, защото познах гласа, както и едрата фигура, очертана от слънцето през клоните.

Годините се отдръпнаха и изчезнаха. Върнах се обратно към деня, в който за първи път зърнах Едуард в голямата зала в Хавъринг — силует, очертан на фона на ниско падащите лъчи на следобедното слънце, придружен от хрътките си, с ястреба на китката си и ореол от светлина, блеснал около главата и раменете му. Корона от злато. Тогава просто вперих поглед в тази невиждана досега аура на власт.

Но това се случи в друго време, в друг живот.

Уиндзор пристъпи напред. Слънцето хвърляше отгоре му петнисти сенки и мигът отмина. Изведнъж усетих свиване в стомаха, устата ми пресъхна от нерви, а цялото ми тяло омекна от копнеж. Исках да се втурна към него, да се хвърля в обятията му, да долепя устни до неговите и да усетя под дланта си силните спокойни удари на сърцето му. Откакто го видях за последен път, бяха изминали три години. Три безкрайни години! Можех да прекося разстоянието, което ни разделяше, само за един силен удар на сърцето си и…

Не, не! Трябваше да съм по-предпазлива. Сдържана и спокойна. Овладяна…

Защо? Защото никога не беше благоразумно да слагам оръжия в ръцете на другите, дори на мъжа, когото обичах с такава физическа страст, та я усещах как пулсира през мен като треска. Колко ужасно бе да се боя да се поставя под властта на мъж, за чиято обич жадувах! Но ако животът ме бе научил на нещо, то това бе неоспоримият факт, че трябва да съм корава, уверена в себе си. Не биваше да показвам на съпруга си колко се страхувам да му дам власт над себе си, силата да ми причини болка, да ме нарани, да ме унищожи.

„Но той няма да ти причини болка, да те нарани, да те унищожи! Познаваш го и знаеш, че няма.“

Не, изобщо не го познавах!

Но не можах да попреча на устните си да се извият в усмивка, когато погледът ми срещна неговия.

— Уилям дьо Уиндзор! Кълна се в Пресветата Богородица!

— Алис Перърс! Виж ти!

Познатата закачка ме трогна.

— Да бере ябълки?

— Не — вдигнах към него куклата. — И си мислех, че съм Алис дьо Уиндзор, твоята съпруга.

— И аз така мислех. Но пътищата ни се разделиха толкова отдавна…

Той свали шапката си и се приведе в дълбок поклон.

— Не те познах в тази селска дреха. Трябваше ми известно време, докато те намеря.

— Предполагам, сметнал си ме за прислужница.

— Невъзможно!

Гласът му бе сърдечен, но той не се приближи към мен. Напрежението в стойката му ми подсказа, че нещата не са наред. Кожата над скулите му бе силно опъната, обичайният цинизъм едва успяваше да извие устните му в някакво подобие на усмивка. За миг се зачудих на какво се дължи това, но собствените ми тревоги надделяха. Направих още една крачка назад, ядосана на себе си и на него, а той подметна:

— Чух, че по-великите и по-добрите са те прогонили от двора.

— Да, както виждаш. Добрият парламент в безкрайната си мъдрост реши да прочисти дворците от всякакви нечестиви влияния. Латимър, Невил, Лайънс… всички те си отидоха.

— Както и ти.

— Както и аз. Оставиха ме последна, за десерт. Запратиха ме в мрака на забвението — потвърдих и насъбралото се чувство на безсилие преля. — И ако дръзна да се приближа до Едуард, с радост ще ми отнемат всички имоти, до последната педя, и ще ме прогонят в още по-голямо забвение. Жена ти ще прекара остатъка от живота си някъде във Франция и никога вече няма да я видиш!

— Правилно са те преценили — оголи зъби Уиндзор във вълча усмивка. — Затова ли си се скрила тук и по теб няма и една панделка или скъпоценен камък, вместо да хлопаш по вратата на Шийн и да настояваш да те пуснат?

— Да — сведох поглед и пригладих простата червеникавокафява фуста под старомодната туника без ръкави. Липсата на украса се набиваше на очи, макар че въ̀лната беше от високо качество. — Моята нова житейска роля. Усамотение в провинцията.

— Може би с времето това усамотение ще се хареса и на двама ни.

— Съмнявам се.

— Аз също. Но вече не сме поканени да вечеряме на кралската маса, така че трябва да се справим с огризките, които ни подхвърлят.

Думите излязоха от устата му почти като ръмжене. Бяха достатъчни, за да ме накарат да се замисля, да отклонят вниманието ми от собствените ми злочестини. Как не бях видяла!? Трябваше да му задам въпроса още в мига, в който влезе в овощната ми градина.

— Какво правиш тук?

— Не си ли чула? Призоваха ме в Лондон — пак! И съм в немилост — пак! Свалиха ме от поста ми.

Думите бяха отсечени, всички следи от шеговито заяждане — погребани под дебел пласт черен хумор.

— Едуард те е освободил от служба?

— Да. Вече няма нужда от услугите ми. Няма да ме върнат на поста ми. Не би трябвало да се учудвам, нали?

— О, Уил! — промълвих и протегнах ръце към него. Естествено, че беше огорчен. Съвършеното въплъщение на придворен и политик, на него щеше да му е също толкова противно, колкото и на мен, да бъде изтласкан в забвение, в което нямаше да има никаква власт. Повече не можех да поставям разстояние помежду ни. Забързано прекосих тревистата площ. — Съжалявам, Уил. О, Уил… толкова се радвам да те видя!

Самият звук на името му върху устните ми беше нежно удоволствие. Всичките ми намерения да се държа настрана се разпиляха, когато разбрах, че са го свалили от поста му. Хвърлих се в прегръдките му и почувствах как ръцете му ме обгръщат.

— Така е по-добре — каза той след миг, през който почти отблъсна тази близост. — Почти си струваше да се върна само заради това.

Известно време двамата останахме безмълвни и неподвижни, попивайки играта на светлината и сенките. Бях притиснала чело към рамото му, а той бе отпуснал буза върху главата ми. Ръката ми все още стискаше куклата. Почувствах как той се отпуска под допира ми бавно, постепенно. Червеношийката издигаше трели някъде над нас, но ние се оставихме по-дълбоката тишина да ни обгърне.

— И така, какво прави кралят? — попита Уиндзор най-накрая, когато червеношийката отлетя.

— Нищо не прави. Той е стар и самотен. Не мисля, че разбира.

Уил отвори уста — предположих, че за да изрече нещо остро по адрес на краля, който бе приел заточението ми, без да се опита да промени нищо. Притиснах пръсти до устните му.

— Той заслужава състраданието ти, Уил. Нима не ме защити пред тях? А освен това се нуждае от мен. Безпомощен е. Кой друг ще знае как да се грижи за него?

Сълзите потекоха по бузите ми и започнаха да попиват в дамаската на туниката му.

— Никога досега не съм те виждал да плачеш. Със сигурност никога не си плакала за мен. Мисля, че трябва да ми разкажеш всичко.

Уиндзор ме поведе към един тревист насип, разположен до плета, който бележеше края на градината, и избърса сълзите ми с края на роклята. Взе куклата от ръката ми и я сложи да седне помежду ни като някаква чудата компаньонка, натоварена да бди над добродетелта ми. После взе ръцете ми в своите и очите му се приковаха в лицето ми, докато аз подсмърчах.

— Виждам те, Алис. Не се и опитвай да прикриваш истината. Прекалено си слаба. Кога за последно си спала? Очите ти са толкова уморени.

Той прокара ръба на палеца си под окото ми и дъхът ми секна. А после топлите му устни се допряха до слепоочието ми.

— Какви ужаси е трябвало да посрещнеш сама, мое смело момиче?

Състраданието му едва не накара самоконтрола ми да рухне.

— Не съм смела. Бях ужасена.

— Защо не ми писа да се върна?

— Какво можеше да направиш?

— Може би нищо. Освен да съм до теб и да се погрижа да ядеш, да спиш и да не се преструваш на болна. Винаги си била самостоятелна, нали така?

— Няма на кого другиго да разчитам.

— Разбирам.

Веждите му се събраха и аз си помислих, че съм го наранила. Но какво можеше да направи той от толкова далеч?

— Сега съм тук, след като ти се сражава с враговете си съвсем сама. Възхищавам ти се. Затова ми кажи какво те е ужасило.

Предишната острота се върна.

— Освен ако не предпочиташ да го запазиш в тайна.

Да, наистина го бях наранила. Но това беше животът, който водехме.

— Ще ти кажа.

И наистина го сторих, с някакво странно облекчение, макар преди твърдо да бях решила, че няма. Разказах му за отмъщението на парламента. За обвинението в некромантия и възможното участие на Джоан. За заточението си. Как Едуард ме защити смело в последния момент, макар че бях разбила сърцето му.

Въздъхнах.

— Моментът наистина беше паметен.

— Значи Едуард е разбрал за брака ни. И обвинява теб.

Кимнах и отново подсмръкнах.

— Да. Но теб обвинява още повече.

Щях да му кажа истината. С какво можеше да навреди това?

— Едуард обвинява теб за всичко. Мен вини за болката, която му причиних, но за него ти си този, който ме е подтикнал към това. Мисли, че ти си ме покварил. Дори купи сандъче, в което да прибере под ключ всички обвинения към теб, ако случайно ги забрави. Чувам, че седи, гледа сандъчето и замисля отмъщение.

Докоснах го по ръката.

— Не мисля, че може да се случи. Той вече няма воля да го изпълни.

— Може би, но ме свалиха от поста ми — отговори Уиндзор и гневът му избухна наново. — За измама. Какво е измама? Нещо, наложено от необходимостта. Налагах им тежки данъци. Натрупах състояние. Но опазих мира и английската власт там поне е ефективна. Държах тези арогантни лордове изкъсо. И в замяна ме свалят.

Той вдигна рамене и аз видях как пламъкът в очите му угасва, заменен от примирение.

— Нищо не зависи от мен. Човек, който разполага с власт, винаги трябва да поеме риска да я загуби.

— А жена, която разполага с власт, освен ако не е по рождение, си създава врагове.

— Така че и твоето, и моето име ще бъдат стъпкани в калта.

Той отново избърса сълзите ми с прашния си ръкав — мисля, че вече не ме интересуваше дали ще остави петна по бузите ми, — отмести безполезната ни компаньонка и ме целуна — властно посегателство над устните ми, малко грубо, сякаш наистина му бях липсвала.

После вдигна глава и ме погледна. Тъмните му очи се приковаха в моите. Не можех да си представя за какво мисли.

— Не плачи, находчива моя съпруго. Ще се оправим. В тази прекрасна къща има ли хапване и пийване за един уморен пътник?

Насилих се да се върна към действителността, към градината си в Уендоувър и към практическия въпрос на дълго отсъствалия ми съпруг. Не беше моментът за мечтания.

— Има — уверих го. — Боя се, че съм небрежна домакиня.

— И може би гореща вода, за да измия праха от пътуването?

— Може да се уреди.

— И дори да опощя някоя и друга въшка? Ей богу, някои от странноприемниците, в които отсядах, бяха наистина окаяни.

— Мога да го уредя!

— И легло?

— Предполагам.

Поведох го към къщата. Бяхме успели да си възвърнем някакво подобие на добро настроение и сега прогонихме тревогите си далеч отвъд вратата на спалнята си, където отпразнувахме събирането си по най-интимен начин. Бях забравила колко е изобретателен. Ръцете и устните му събудиха в тялото ми желание, което ме погълна цялата. Дори тревогите, които ме дебнеха, изчезнаха. Как биха могли да съществуват, когато той бе твърдо решен да обладае тялото ми, а аз бях също толкова решена да му позволя?

 

 

На следващия ден Уиндзор се събуди призори. Аз се размърдах по-бавно. Мислех си как ще прекарам деня с него, как ще възстановя несигурните връзки, които създадохме толкова отдавна. Но видях, че мечът му не е там, където го бе захвърлил снощи, край вратата, и чух оживление в къщата, между кухнята и приемната. Облякох се припряно. Знаех какво ще заваря още преди да вляза. Уиндзор, облечен за езда, вече закусваше. На раклата до вратата видях кожена торба, върху която лежаха ръкавиците, мечът и практичната му качулка.

Всичките ми радостни очаквания се разбиха с гръм и трясък. Трябваше да се досетя, нали? Удоволствията в спалнята нямаше да задържат Уиндзор настрана от това, пред което трябваше да се изправи, което трябваше да предизвика. За известно време, докато стоях на прага и оглеждах изпитателно суровите му черти, бързите движения на силните му способни пръсти, докато режеше храната и я слагаше в устата си, умът ми се върна към неотдавнашните часове в мрака, в които той бе разпалил пламък. А после влязох в стаята.

— Изоставяш ли ме, Уил? — попитах с ведра усмивка въпреки бездната, която предстоящото му заминаване бе отворило пред краката ми.

— Да, но не задълго. Ще нагледам именията си. Макар че имам чудесен управител, мишките сигурно са пирували, докато котката е била в Ирландия, а ти, предполагам, си била заета — отговори той покрай парче домашна шунка. — Но ще се върна преди края на седмицата.

Не бих се обзаложила, но трябваше да се задоволя с този отговор. Седнах срещу него, облегнах лакти на масата и отпих от бирата му.

— Ще разбереш ли какво става в двора?

— Щом искаш. Какво прави Гонт? Знаем ли?

Уиндзор се изправи, дръпна си обратно чашата и я допи, а после изтърси всички трохи от туниката си.

— Не знам. Но няма да е доволен. Парламентът го унизи.

— Хмм! Значи ще търси възможност за отмъщение. — Той се усмихна едва-едва, сякаш на някаква нова мисъл. Ръцете му бяха заети да пъхат документи в торбата. Животът може да стане интересен. Може дори пак да стана приемлив.

Последвах го навън и реших да не му задавам въпроси за загадъчните му думи. Съмнявах се, че ще обясни, дори да го попитам.

— Ще се опиташ ли да узнаеш нещо за Едуард? Уикам пише редовно и изчерпателно, но…

— Ще се опитам. Той може и да си мечтае да отида в ада, но ще го направя. Бог да те пази, Алис.

Уил завърза торбата за седлото, а аз изчаках като примерна съпруга да му пожелая добър път. После Уиндзор се обърна и за моя изненада обхвана лицето ми с длани.

— Ще направя каквото мога. Не се тревожи. Не мога да позволя острият ти ум, интелигентността ти да се стопят и да се превърнат в сянка. При какво ще трябва да се прибера тогава?

— При хрисима съпруга?

— Да ме пази Господ!

Една целувка, и той изчезна, по-малко от двайсет и четири часа след пристигането си, без да изрече нито една дума на привързаност. Или на любов.

Вдигнах ръка за сбогом и се отправих с пъргава крачка към къщата, сякаш не ме интересуваше. О, но всъщност ме интересуваше и когато Уиндзор не се върна до една седмица, както обеща, скърбих за загубата му неразумно силно, сякаш бе умрял.

Въпреки отсъствието си обаче той не забрави, че ми трябват новини, и ми изпрати куриер с непоследователно нахвърляно писмо. Четох го отново и отново — струваше ми се, че то е връзка с Уиндзор, както и с Едуард и двора. Попивах всяка дума.

Гонт, великолепно гласовит и изпълнен с желание за отмъщение, бе обявил война на действията на Добрия парламент.

Ще ти е интересно да разбереш колко зает е бил по време на твоето отсъствие от двора.

Наистина бях заинтересувана. Всяка подробност ми доставяше удоволствие. Възхищавах се на безмилостната ефикасност на Гонт. Той бе обявил, че Добрият парламент е действал в разрез със заповедите на Едуард, затова обяви всичките му действия за невалидни. Новият съвет на Едуард, състоящ се от дванайсет души, назначени от парламента, за да държат злотворни личности като мен далеч от него, незабавно бил разпуснат. Клетият Уикам, за втори път лишен от кралска служба! И графът на Марч, към когото не изпитвах никакво съчувствие. Това сваляне от длъжност щеше да достави удоволствие на Гонт, който държеше младия мъж изцяло отговорен за умния заговор на двамата Дьо ла Мар да подкопаят властта на самия Гонт.

Освободили са Латимър от затвора. Знам, че това ще те зарадва.

А после Гонт започнал истинския лов: собствените му сили пленили Питър дьо ла Мар.

Държат го в килия в замъка на Гонт в Нотингам. Говори се, че няма да има никакъв процес. Опитай се да не се радваш прекалено. Това няма да е прилично за лейди Дьо Уиндзор.

Разсмях се на глас. Не изпитвах никаква привързаност към човека, който бе принудил Едуард да моли публично заради мен. О! Но следващият абзац не ми хареса. Мисля, че Уиндзор е знаел колко ще ми е неприятен, защото го бе написал просто, без коментар.

Гонт е обвинил Уикам в измама в качеството му на канцлер на Едуард. Доколкото разбрах, доказателствата били неубедителни, но Уикам е лишен от всичките си светски постове и му е забранено да се приближава на двайсет мили от особата на Едуард. Оттеглил се е в манастир в Мертън…

Съжалявах за това. Ето че Уикам отново пострада заради верността си към Едуард.

А единственото име, пропуснато в подробното известие на Уиндзор?

Алис Перърс.

Какво щеше да стане с мен?

 

 

Доста след началото на третата седмица, в края на зноен ден, който ни обремени с такава влажна жега, че беше уморително дори да си поемем въздух, Уиндзор се върна. Изскочих от къщата в двора в мига, в който дочух приближаването на кон. Едва го оставих да слезе на земята, преди да застана до рамото му и да го задърпам за ръкава.

— Какво става?

— Добър вечер, мила съпруго!

— А за мен какво?

— Ааа! Никой не споменава името ти, любов моя!

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Не мога да кажа.

— А Едуард?

Той поклати глава.

— Болен е. Смятат, че е само въпрос на време…

Изглеждаше уморен, на ръба на избухливостта, сякаш бе яздил дълго и бързо. Сякаш нещата му не се бяха развили така, както искаше. Въздъхнах.

— Извинявай, Уил. Какво става с теб? Бях егоистична…

— Да кажем, целеустремена.

Той хвърли юздите на един коняр и двамата влязохме в къщата един до друг. Уил дружелюбно прокара ръката ми в сгъвката на своята.

— Не ми писа нищо за собствената си съдба — изрекох обвинително, докато минавахме през потъналите във вечерен сумрак стаи.

— Какво имаше да пиша?

Въпреки сенките видях проблясъка на гняв в очите му. Наистина бях егоистична. След като прекарах целия си живот в големи и малки прояви на егоизъм, сега се учех, че има хора, които се нуждаят от състраданието ми. Макар че Уиндзор не приличаше на такъв човек — и никога не би ме помолил за състрадание, — той може и наистина да се нуждаеше от утехата ми. Започвах да го опознавам по-добре, затова се заех с нещата, в които все още бях непохватна: свалих му ръкавиците, качулката и мантията, изпратих един прислужник за бира, бутнах го да седне на дълга пейка с огледало под стария дъб отстрани на къщата, който щеше да ни позволи лукса от малко раздвижване на въздуха. Осъзнавах колко е изтощен. Седнах до него и се наклоних да отметна кичурите коса, полепнали от пот по челото му.

— Много подобаващо на една съпруга! — отсъди той и се усмихна. Но дори обичайната му насмешка я нямаше.

— Упражнявам се. Позволи ми да изпробвам уменията си.

Донесоха ни бирата, аз налях и му подадох чашата. Изчаках да отпие голяма глътка.

— Бил си в двора.

— Да. В Шийн.

— И?

— Потвърдиха, че съм свален от поста. Отпуснаха ми нищожна пенсия от сто лири годишно за миналите ми заслуги. И трябва да съм благодарен за това. Кралят отказа да ме приеме. Изпрати един правник с тънки устни, за да ми съобщи какво е положението.

— Може би не е можел да те приеме — позволих си да кажа, за да смекча оскърблението.

— Може би. Съмнявам се, че съобщението щеше да е по-различно, дори да ме беше приел. — Уил потъна в мрачен размисъл, загледан в изтърканите носове на ботушите си. — Беше странно. — Погледна към мен. — Сякаш дворецът бе останал без сърце. Всички чакаха кралят да издъхне.

Не можех да отговоря. Продължихме да седим, обгърнати от собственото си мълчание.

— Какво ще правиш? — попитах най-накрая.

Уиндзор помръдна едното си рамо.

— Ще реша къде да живея. В Гейнс, предполагам. Ще се грижа за имотите си. — Усмивката му беше иронична. — Както и ти, предполагам.

Знаех какво искам. Бях мислила за това. Знаех какво желая повече от всичко. Изрекох го, преди да успея да се предупредя, че ще е по-добре да не го правя.

— Остани с мен, Уил. Остани тук. Не се връщай в Гейнс.

Подвижните му вежди се вдигнаха.

— Колко традиционно! Да си създадем дом, като мъж и жена?

— Защо не?

— На този свят има и по-лоши неща.

— Не бях сигурна, че искаш — промълвих. Защото, с изключение на кратките дни след женитбата си, никога не бяхме живели заедно. Тайната и Ирландия ни държаха разделени по необходимост и тъй като съюзът ни бе от практическо естество, може би той си представяше, че винаги ще живеем разделени. Сега обаче нямаше нужда да се преструваме.

— Признавам, че не си представях да живеем в брачно блаженство — отговори Уил. — Но след като и двамата сме тук, и двамата сме прогонени…

— Можеш ли да си представиш по-добър изход?

— Не бих могъл.

Той се наведе и притисна устни до моите — много нежна ласка, сякаш не бе сигурен в реакцията ми… или дори в своята реакция. Отвърнах на целувката. Устните ми бяха топли и подканващи. Ненадейно го пожелах, исках го в себе си. Усетих прилив на жарка топлина.

— Заведи ме в леглото, Уил.

Двамата се погледнахме. И той се усмихна.

— Уил?…

— Давай. Кажи го.

— Изпитваш ли привързаност към мен?

— Съмняваш ли се?

— Съмнявам се във всичко.

— Тогава да. Изпитвам.

— Звучиш така, сякаш се опитваш да умиротвориш дете.

Суровите линии се смекчиха в развеселено изражение.

— Много трудни въпроси задаваш, Алис. Като самия Гонт.

— Можеш да ми кажеш истината. Няма да се разплача на рамото ти.

— Няма да възразя. Рамото ми е удобно и спокойно можеш да го използваш.

— Уил!…

— Дали изпитвам привързаност към теб?… Кого потърсих най-напред, когато се върнах в Англия?

— Мен. Поне така мисля.

— На кого писах, колкото и затруднения да ми създаваше?

— На мен.

— Ето отговора, който искаше. Май дори ти казах, че ми липсваш.

Ударих го с юмрук по рамото. Вече ми беше по-леко.

— Само толкова ли ще ми кажеш?

— Да. Уморен съм. Ела и се дръж като добра съпруга в спалнята.

Не любов. Привързаност. Но това ми стигаше — трябваше да ми стига. А по-късно, когато лежахме преплетени и потта изстиваше по преплетените ни крайници, Уил попита:

— Алис. Ти изпитваш ли привързаност към мен?

Значи бе забелязал, че не отговорих на признанието му с ответно признание. Разбира се, че беше така. Накарах го да чака както винаги.

— Да, Уил. Привързаност.

Само сърцето ми знаеше, че мога да лъжа също толкова добре, колкото всеки мъж.

И още по-късно: седях и сресвах косата си пред отворения прозорец. Съпругът ми все още беше само фигура в леглото. Най-накрая чух, че се раздвижи, но не погледнах към него. Мислите ми не бяха спокойни въпреки удоволствието от последните часове.

— Какво става в този твой чудесен ум? — попита той с тих глас.

— Едуард.

— Трябваше да се досетя.

Но гласът му не прозвуча осъдително, макар да бях повикала краля в нашата спалня. Извърнах глава.

— Мислиш ли, че ще го видя отново, преди да умре? Не искам да умре сам, а онези сурови думи да са последните, които сме си разменили.

Не ми беше лесно да си спомня последната ни среща.

— Разбираш ли, той така и не ми прости. Бих искала да го видя още веднъж.

— Не се надявай прекалено. Кой може да каже, че някога ще ти позволят да се върнеш? Това е само в Божиите ръце.

— По-скоро в ръцете на Гонт.

Мълчанието на Уиндзор беше отговор само по себе си — и не ме утеши особено.

 

 

Беше трудно да се живее с мен. Знаех го, но не можех нито да се извиня, нито да променя положението. След всички тези години, които бях прекарала като любовница на Едуард, негова довереница и сродна душа, а напоследък и утешителка, разстоянието помежду ни ми се струваше непоносимо. Той ме бе направил всичко, което бях, всичко, което можех да бъда някога, и не можех да понеса да съм разделена от него сега, в самия край. Ако Уиндзор съжаляваше, че е преместил домакинството си и го е слял с моето, не го показваше с нищо, макар да мисля, че един не толкова уверен мъж щеше да вдигне ръце от окаяно създание като мен и да си събере багажа. Вместо това той ми оставяше пространство, в което да скърбя за краля, който все още не бе умрял. Нощем ме държеше в прегръдките си, когато знаеше, че не спя. Не ми се караше, както заслужавах, дори когато му се тросвах и ръмжах, защото той беше единственият, на когото можех да се тросвам и ръмжа.

Докато поведението ми не премина границата, която някой би могъл да търпи, и той ми го каза.

— Какво правиш?

Взирах се през прозореца.

— Нищо.

— От това няма полза. Върви и се намеси в управлението на някое от именията си, жено! Колко точно имаш?

— Когато ги преброих за последно, петдесет и шест — отговорих, без да се замислям.

— Колко?

— Петдесет и шест.

Той изглеждаше стъписан.

— И преди да попиташ, само петнайсет от тях са подаръци от Едуард. Напълно съм способна да купувам и сама.

— За бога! — възкликна Уил и млъкна, сякаш не можеше да повярва какво сме направили двамата с Гресли в течение на годините. — Не знаех, че съм се оженил за толкова богата жена! Нищо чудно, че са те нарочили! Ако беше мъж, с тези имоти можеше да получиш графска титла. — И той се изсмя ненадейно, оглушително. — И осъзнаваш ли, скъпа моя, че всичките ти петдесет и шест имения сега принадлежат на мен в качеството ми на твой съпруг?

Това веднага привлече вниманието ми.

— Само на хартия! — троснах се. Не беше вярно, но нямах настроение да водя спор по правни термини.

— Защо ли си мисля, че ако реша да предявя претенции към тях, бих могъл да намеря в бирата си някаква вредна и фатална добавка?

— Мислех си за бучиниш.

Той обаче бе разсеял гнева ми. Успях да се усмихна, макар и едва-едва, и си спомних деня, в който в невинността си се бях зарекла да купувам имоти дотогава, докато броят им достигне броя на годините ми. Тогава не знаех нищо — не подозирах как ще ме обладае жаждата за още и още, така че никога да не остана без дом и в бедност, когато вече не мога да се осланям на закрилата на Едуард. Или може би тази жажда просто се бе превърнала във всепоглъщаща страст, в нужда да придобивам, на която не можех да се противопоставя. Ако беше така, несъмнено сама бях създала оръжията, довели до падението ми — и все пак ми хрумна, че със или без моята помощ, председателят Дьо ла Мар щеше да създаде оръжия, за да ме отстрани от властта.

Не знаех… но сега това нямаше особено значение.

Гласът на Уиндзор стана груб от спотаена тревога.

— Но това е между другото. Няма полза да седиш тук. Вземи момичетата и…

— Едуард е написал завещанието си.

— О! Сигурна ли си?

— Целият пазар говори за това. Той умира, Уил. Сигурно го знае.

Чух го как издиша и реши да си спести всеки аргумент, който би могъл да изтъкне. Реши, че думите са загубена кауза, и вместо това ме хвана за ръката и ме поведе към приемната, която бе окупирал за собствените си делови занимания. Сложи ме да седна пред купчина сметки.

— Провери числата вместо мен, Алис. Ако това не те разсее, значи нищо няма да стане.

— Кой си ти, Джанин Перърс?

— Защо?

Усмихнах се — първата ми истинска усмивка от дни насам. Никога не бях споменавала за подробностите от този брак.

— Така прекарвах нощите с първия си съпруг.

— Бог да ти е на помощ!

Уил ме целуна по темето.

— Аз обаче ще размахам камшика. На работа, жено!

Пресвета Богородица! Не само работа, ами и скучна.

— А ако успееш да ги свършиш днес…

— Аз да не съм ти писар?

— Не. Ти си моя съпруга и страдаш.

Усетих още една лека целувка по косата си, преди той да ме остави с числата. И през онези мрачни ноемврийски дни аз се съсредоточих върху финансите на Уиндзор, както и върху своите собствени. Бях благодарна, макар че се боях това да не се окаже единственото, което може да ми предложи бъдещето.

Една сутрин, когато плетовете бяха побелели от слана, а аз — така отегчена, че бях готова да откъсна документите от папките, Уиндзор влезе в стаята и взе перото от ръката ми.

— Сега какво? Отказвам дори да погледна още един документ за владение или ще…

— В двора току-що влезе конник.

— Амбулант ли? — прозях се. Реших, че разсейването ще ми се отрази добре.

— Нещо по-официално е. Според мен кралски пратеник.

Скочих от мястото си.

— Алис! Може да е опасно!

— Как? Подчиних им се за всичко, стоя тук, след като ме прогониха, точно както искаха!

— Все пак…

— Ако искаха да ме арестуват, щяха да изпратят повече хора.

Слязох по стълбите в преддверието още преди куриерът да се е изкачил по стъпалата към входната врата.

— Мистрис Перърс.

Не и още нещо, което да съсипе допълнително създадената ми от лордовете репутация! Далеч не толкова самоуверена, колкото изглеждах, дръпнах писмото от ръката му и в припряността си го скъсах.

— Донесете му бира…

Нямах време за нищо друго освен за съдържанието на писмото. За миг затворих очи, после ги отворих и зачетох…

Погледът ми бегло се плъзна по думата „заточение“. Изчервих се от топлината на страха въпреки студения ноемврийски ден. А после се насилих да чета по-бавно.

И страхът започна да се оттича. Защото го видях. Написано от придворен писар от името на Гонт. Вече не бях заточена. Бях свободна да се върна в двора, при Едуард. Толкова много, побрано само в няколко реда. Главата ми се замая, сетивата ми се размекнаха и аз се отпуснах на пейката отстрани.

— Уил? — провикнах се.

Той застана на прага, погледна ме и разгада изражението ми, преди да съм проговорила.

— Вече си свободна?

— Да — въздъхнах. — О, да! — И притиснах документа до сърцето си.

На Гонт трябваше да благодаря за това, но не знаех каква е причината. Съдействието ни в миналото? Съчувствие към умиращия му баща? Най-вероятно за да ядоса парламента още повече. Не ме интересуваше. Той бе накарал Кралския съвет да отмени заточението ми. Бях свободна да пътувам, свободна да се върна в двора. Свободна отново да видя Едуард.

— Е? — Уиндзор все още чакаше.

Изправих се. Чувствах се по-силна, изпълнена със светлина и мощ. Тръгнах бавно към него. Мисля, че думите ми изненадаха и двама ни.

— Ти си мой съпруг. Необходимо ми е твоето позволение.

— За първи път молиш за него.

Изчервих се.

— Имам нужда от одобрението ти.

Той ме погледна въпросително.

— Ще отидеш ли, ако не ти го дам?

Поколебах се.

— Винаги сме били честни един с друг, Алис.

— Тогава да. Ще отида, със или без позволението ти. Ако не го видя, това ще ми тежи на съвестта.

Той сложи ръце на раменете ми и ме целуна първо по челото, а после и по устните. Последната ни прегръдка бе натежала от неизречени думи и копнежи.

— Да дойда ли с теб? — попита ме, все още без да ме пуска.

— Не.

— Предполагам, че ще трябва да намеря някой писар да довърши счетоводството — каза Уил и аз долових усмивката в гласа му.

— Той няма да е точен като мен — отговорих и се засмях тихо в меката му вълнена туника, докато страховете, които през последните седмици не спираха да ме дебнат, охлабваха хватката си.

— Върви при Едуард. — Съчувствието, което изпитваше към мен, ме трогна дълбоко. — А после се върни при мен, когато можеш. Когато свърши.

Позволих си да погледна към него, потърках кокалчетата на пръстите си по линията на челюстта му, прокарах пръст по суровия рисунък на устата му. Познавах го достатъчно добре, за да разчета тревогата за мен, скрита зад тези непреклонни, решителни черти. Притиснах устни до неговите.

— Да. Ще се върна.

Опаковахме вещите ми и ги натоварихме на два коня. Един коняр и един от хората на Уиндзор се метнаха на седлото, за да ме придружат. Целунах дъщерите си и се понесох като вятъра към Елтам, към Едуард. А официалният документ, който подробно описваше освобождаването ми? Какво се случи с него ли? Проявих необичайна небрежност и не го запазих.

По-късно ми се искаше да бях.