Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (12)

Десета глава

Едуард незабавно започна да се съвещава с Гонт. Не знаех нищо за дискусиите им — това беше мъжка територия, но видях резултатите. Кралят отново ръководеше нещата, стиснал здраво юздите в юмрука си. Нареди на Гонт незабавно да потегли към Гаскония с армия, за да окаже на обсадения принц силна помощ срещу набезите на французите. Нещо още по-впечатляващо: Едуард заповяда второ нападение от Кале под командването на един корав стар ветеран, сър Робърт Нолс. Ако се нуждаех от доказателство за възстановяването на Едуард, това беше подготовката за това нападение от две посоки — север и юг, — което в миналото бе използвал много успешно. В същото време към Ниските страни, към Германия и Генуа полетяха безброй посланици, за да привлекат съюзници срещу френския крал.

Едуард прекарваше нощите си с мен и тогава тревогите все още го гризяха.

— Би трябвало аз да предвождам нападението — гневеше се той. — Нима не съм достатъчно силен?

— Разбира се, че си.

Но съкрушителните последствия от смъртта на Филипа го бяха засегнали дълбоко. До голяма степен бе възвърнал силите си, но колкото и да не ми се искаше да го призная, умът му бе загубил острата си проницателност. Понякога, докато играеше шах, четеше книга със стихове на любим поет или се наслаждаваше на умелата лютня и сладкия глас на някой музикант, той загубваше концентрацията си и съзнанието къде се намира се отдръпваше като облаците високо в небето, победени от силата на лятното слънце. Дори самоувереността му изчезваше. И докато тя изчезваше, страховете ми за него нарастваха. Той никога вече нямаше да ръководи армията си със същата уверена показност — ако изобщо я ръководеше някога. И все пак благодарях на Бог: на уединението му бе сложен край. Едуард се бе върнал при двора си. Една победа на Гонт във Франция щеше донякъде да възстанови сигурността на Едуард в умението му да взема балансирани решения. Налях две чаши чудесно бордо — вино, което символизираше земите под властта на Едуард.

— За победата на Англия!

Вдигнах чашата си и отпих.

— За Англия! И за теб, любов моя. — И Едуард ме целуна със страстта на могъщ крал.

Разбира се, оказа се, че съм избързала с празнуването. Новините, които започнаха да пристигат през следващите месеци, не бяха добри. На север крал Шарл Френски се бе поучил от миналите грешки и не бе допуснал да го въвлекат в битка срещу по-голяма сила. Нолс, когото очерняха все повече и повече, загуби устрема и авторитета си, частите му започнаха да се разделят и се превърнаха в лесна плячка за френските лешояди. На юг положението беше по-добро. Разграбиха и изгориха Лимож, с което спряха французите в тази област, но всичко, което чухме в Англия, беше, че принцът е бил принуден да се върне в Бордо и да се откаже от нападението, разгромен не само от французите, а и от собственото си раздирано от болки тяло.

Цялата убеденост на Едуард се стопи.

— Гонт е там — успокоявах го. — Той ще овладее ситуацията. Не се тревожи.

Едуард обаче изглеждаше все по-вглъбен в себе си и нямаше желание да разговаря с мен. А аз не осъзнах какъв е проблемът, докато не го видях да чака на кулата за новини, които така и не пристигаха, стоварил тежката си ръка върху рамото на младия Томас, за да го задържи до себе си, макар че момчето шаваше и се въртеше — очевидно му се искаше да е в конюшните или да се упражнява във фехтовка. Навсякъде другаде, но не и с досадния си баща.

— Тогава тръгвай! — изръмжа Едуард, пусна го и Томас веднага хукна.

Когато заех мястото на момчето и пъхнах длан в сгъвката на лакътя му, Едуард се усмихна, но изглеждаше смазан. Аз не бях тази, която искаше, и макар че ми беше ясно какъв е лекът, който ще му помогне, тази мисъл не ми беше приятна. Помислих си, че последствията няма да ми харесат, но бях достатъчно женствена и уверена в новата си роля, за да действам. В името на здравето на краля щях да поема този риск.

Написах официална покана на велен от високо качество, запечатах я с восък и с печата на Едуард и се подготвих да я изпратя по куриер в пълна кралска униформа. Беше абсолютно незаконно компаньонката на краля да използва кралския печат — но защо не? Не бе възможно това да не окаже желаното въздействие. С лукавост, за която не се и опитах да измисля оправдание, запазих писмото в тайна от Едуард. Защо да събуждам надеждите му, ако по някаква случайност това, към което се стремях, така и не се случеше? Не написах и името си — мина ми през ума, че един ден може да съжаля за това писмо. Всъщност застанах пред камината в спалнята си и стиснах поканата с пръсти, сякаш се чудех дали да не я пусна в пламъците.

Нима не бях способна да осигуря на Едуард цялата привързаност, от която се нуждаеше?

Но дойдоха вести. Съкрушителна новина, която накара Едуард да падне на колене в параклиса със съкрушено лице. Малкият син и наследник на принца, Едуард от Ангулем, наследник на английската корона, бе починал в Бордо. Принцът бе прекалено болен и смутен, за да продължи похода. Щеше да се върне в Англия и да остави битките във все по-неекспедитивните ръце на Гонт.

Едуард заплака.

В същия час изпратих писмото. Всичко бе изложено на карта. Не можех да си позволя да променя мнението си.

Отново писах на Уиндзор със скована официалност.

Отново се радвам на благосклонността на Едуард. И на доверието му. Той изобщо не се интересува от Ирландия. Цялото му внимание е ангажирано с положението в Гаскония, което в най-добрия случай е променливо. Все още сте си сам господар в Ирландия и мисля, че няма да има намеса от Лондон.

Получих отговор със завръщането на куриера. Стилът на Уиндзор бе сбит и точен — той пишеше така, както говореше.

Получих двете ви писма само през няколко дни едно от друго — толкова трудна е комуникацията. Облекчен съм, че отново сте заели мястото си.

Дали заради мен, или заради себе си? Намръщих се цинично.

Постарайте се Едуард да не забрави името ми. Пътят ми е труден и имам нужда от всяка помощ, която успея да получа.

Следващите редове ме изненадаха.

Ще ви дам още един съвет. Вече знаете какъв ще е животът ви без покровителството на краля. При последната ни среща ви предупредих. Вие отхвърлихте съвета ми. Сега знаете, че съм бил прав. Позицията ви като любовница на краля може да бъде подкопана за броени секунди. Възползвайте се максимално от всяка възможност, която ви се открие. Когато кралят умре, ви очаква дълга зима. Съмнявам се, че принцът и амбициозната му съпруга ще ви предложат място в двора.

А после се изненадах още повече.

Мисля за срещите ни по-често, отколкото ми се иска. Не че бяхте любезна събеседница, но установих, че не спирате да витаете в мислите ми. Може би няма да се учудите да разберете, че понякога е невъзможно да ви прогоня оттам. Имате нокти от стомана. Приемам го и признавам, че остроумието и чарът ви ми носят утеха в самотата ми тук. В близко бъдеще не се виждам да се върна в Лондон и тази мисъл ми носи известно съжаление. Мисля, че ако събитията се бяха развили по различен начин, щяхме да се разбираме отлично.

Пазете се, Алис. Пазете се. Върховенството ви ще разяри враговете ви повече, отколкото можете да си представите. Внимавайте да не им давате оръжия в ръцете.

Приемете това като съвет от човек, който разбира от тези неща.

Засмях се тихо, а после погледнах удивена към предмета, който разопаковах и който придружаваше съвета на Уиндзор. Разбрах какво е още преди да го отворя и да развия меката кожа. Нож с тънко острие, който можеше да се скрие в ръкав или корсаж. Смъртоносно средство за защита от убиеца. Какъв абсурд! Кой би пожелал да ми навреди физически?

Установих, че и аз съжалявам, задето Уиндзор не е в двора. Съмнявах се, че е останал верен на онази последна, далеч не целомъдрена целувка. Но пък и аз, компаньонката на краля, не й бях останала вярна.

Той мислеше за сигурността ми. Подари ми глупаво куче и тънко острие.

Трябваше ли да се уплаша? Не се боях. Може би сбърках.

 

 

Отговорът на кралската ми покана се забави повече от писмото на Уиндзор, но се оказа далеч по-впечатляващ. Пристигна лично, с носилки, ездачи и впечатляващ военен ескорт със смело развени знамена. Само един човек можеше да пристигне с такава показна, приковаваща погледа свита. Да, наистина бях отстъпила. Може би щях да съжалявам за това. Но не виждах друго решение на проблема.

Семейство!

Едуард изпитваше нужда да бъде заобиколен от семейството си. Искаше — както бе искал през целия си живот — децата му да са край него, искаше спомените, които му навяваха те. Той може и да беше невероятно смел в битка, превъзходен администратор и ненадминат по отношение на впечатляващо физическо присъствие, но когато беше у дома, имаше нужда от опората на семейството си. Липсата на веселие и привързаност се отразяваше на настроението му, на духа му. Филипа и децата, които му бе родила тя, бяха жизненоважни за него, след като бе прекарал детството си в самота и изолация под властта на себичната си майка. Създаването на собствено семейство бе неизмеримо важно за него, защото му бе дало цялата стабилност и любов, които преди това му бяха липсвали.

Но сега? Сега, когато това семейство бе оредяло? Двама от синовете му бяха във Франция и изцяло отдадени на военни дела. Лайънъл бе умрял в Италия. Всичките му дъщери освен една бяха покойници. Томас беше прекалено млад и погълнат от заниманията на младостта, за да предложи истинско общуване на баща си. Едуард имаше нужда от семейството си.

„Защо ти не можеш да му дадеш това, от което се нуждае?“, запитах се сърдито, но честността ме задължаваше да призная: можех да дам на Едуард много, но не и усещането за принадлежност, което му бе необходимо. А лекарството? Изабела, обичната му дъщеря. Тя може и да беше своенравна, капризна, невъзможно високомерна и да не хранеше топли чувства към мен, но тя беше лекарството.

Сега под мен от украсената с драперии и възглавници носилка се появи фигурата на Изабела — не можех да я сбъркам с никоя друга. Така желания й съпруг го нямаше, но с нея бяха дошли две момиченца със същата светла коса и ослепителна красота като майка си. Наблюдавах пристигането й от малкото помещение над главната порта. Едва стъпила на земята, тя започна да раздава заповеди така, сякаш изобщо не бе отсъствала.

Започнах да барабаня с пръсти по перваза, докато Изабела предявяваше претенциите си съм Хавъринг. Дали да не я пресрещна още сега? Или да я изчакам да се настани и да се срещне с Едуард тогава, когато тя реши? Започнах да прехвърлям в ума си различните възможности. Ако сега слезех долу, щеше да последва само сблъсък на думи и характери. Нямаше да има човек, който да смекчи гнева, който щеше да избухне като възпламенен прахан. О! Но ако я оставех да се срещне с Едуард, да зададе собствените си правила, сама да реши къде да се настани, веднага щях да се поставя в по-неизгодна позиция. Изабела щеше да установи контрол още преди да сме седнали да вечеряме.

Как ли не! Укротих пръстите си и се опитах да преценя дали дрехите ми са подходящи за случая, който предвиждах. Откога се криех от неприятни преживявания? Нима не бях домакиня на този дворец? Кой надзираваше парите и домакинството? Помолих Бог да ми помогне да овладея думите и нрава си. Имах нужда от нея като съюзница. Затова, подготвена с цялата прецизност на дворцовия церемониал, я изчаках на подиума в голямата зала, облечена в пищна рокля, с Латимър и един прислужник, застанали до мен, когато тя най-накрая влезе тържествено вътре.

— Готови ли са стаите ми? — попита Изабела, без да се обръща към никого по-конкретно, властна както винаги, великолепна както винаги, превъзходно облечена въпреки дългото си пътуване в рокля от сребристо и нежно зелено, която веднага пожелах. Ако нарочно не бях избрала най-новата си рокля, която много допадаше на Едуард, заменяйки скучната тревистозелена дреха, с която бях облечена, когато зърнах блясъка на Изабела, щях да избледнея редом до нея. Изабела бе запазила стария си навик да подкопава самоувереността на другите. Сега обаче бях готова да демонстрирам новото си богатство и положение в ослепителна прилепнала роба от виолетова коприна с шарки от яркочервено и синьо. Беше невъзможно да избледнея, когато бях облечена в такава рокля, допълнена с горна фуста от златна дамаска. Аз бях господарката тук и сега направих знак на прислужника да отведе свитата на Изабела и двете й дъщери към стаите, които им бях приготвила.

Изабела остана. Погледът й ме избягна с грижливо престорено нехайство, но доста голямо недоволство, и вместо това се спря на Латимър.

— Латимър! Радвам се, че се върна. Малко вино, ако обичаш.

— Разбира се, милейди.

Латимър се поклони на принцесата — а после и на мен, преди да излезе да изпълни заповедта. Изабела забеляза това, както и трябваше, и веждите й се извиха в съвършени дъги. Погледът й най-накрая се прикова в мен, както знаех, че ще стане, когато тя реши, че е дошъл моментът. Беше ме видяла още в мига, в който прекрачи прага. Как би могла да не забележи виолетовото и аленото?

— Мистрис Перърс!

— Милейди — отговорих и направих реверанс.

— Не очаквах да те заваря тук. Каква роля изпълняваш сега, когато вече не си придворна дама?

Презрителният й поглед щеше да ме среже, ако бях в настроение да го допусна.

— Да предположа ли? Придворна курва?

Останах на подиума, без да помръдна.

— Нещата се промениха, милейди.

— Сигурно, щом даваш заповеди на Латимър. — Изведнъж се намръщи. — Баща ми знае ли? Предполагам, че знае.

— Разбира се.

— Значи си заела мястото на майка ми.

— Може да се каже.

Тя очевидно се чувстваше неловко и това ми харесваше. Щеше ли да ме попита направо? Един прислужник влезе с поднос вино и го поднесе, като коленичи пред мен. Махнах му да го подаде на принцесата. Какво удоволствие ми достави това!

Красивото й лице бе станало твърдо като гранит.

— Изглежда, ти контролираш домакинството.

Наведох глава.

— Все някой трябва да го контролира. Кралят желае това да съм аз.

Изабела преднамерено не отпи.

— Скоро ще променя това.

— Разбира се, милейди. Щом възнамерявате лично да се нагърбите с тази задача…

Знаех, че принцесата изобщо не възнамерява да се заема с подобно нещо. Тя също го знаеше.

— Къде е кралят?

— Мисля, че в конюшните.

Изабела се завъртя на пета.

— Чакайте!

Трябваше да проговоря сега.

— Има нещо, което трябва да знаете.

Тя се спря.

— И какво е то?

— Кралят не беше в добро здраве.

— И?

— Подбирайте внимателно думите си.

— Няма нужда ти да ми го казваш.

Слязох от подиума и се изправих срещу нея. Очите ни бяха на едно ниво.

— Има. Вие не сте го виждали през седмиците — месеците — след смъртта на Нейно величество. Аз го видях.

Тя се замисли. Свитите й устни издадоха моментно колебание. А после се завъртя и се обърна към Латимър, който отново беше влязъл тихо в голямата зала.

— Доколкото разбирам, кралят е бил болен, Латимър.

— Да, милейди. Но сега е много по-добре.

Значи не ми вярваше, че ще й кажа истината дори за баща й. Трябваше да изгладя отношенията ни, за да мога да се възползвам от тази принцеса от династията Плантагенет. И когато видях враждебността в изправения й гръб и скованите рамене, си помислих, че може би съм сбъркала с тази проклета покана.

— Да не си се възползвала от добрината му? — попита Изабела. Гласът й беше натежал от ревност. — Виждам, че си била заета.

Сега, когато бях близо до нея, очите й се спряха на растящата ми талия и се разшириха.

— Още едно копеле? Кой би помислил, че ще имаш ум да се издигнеш толкова нависоко? Но пази се, мистрис Перърс, няма да се издигнеш повече.

Преглътнах хапливия си отговор. Изабела беше интелигентна жена и аз трябваше да апелирам към ума й. Тръгнах до нея, без да изоставам дори когато тя ускори крачка, сякаш смяташе, че ще успее да ме остави зад гърба си. Изабела нямаше представа колко целеустремена може да бъде някогашната придворна дама на кралицата.

— Не може да е прекалено болен — заяви тя. — Той ме покани тук, за да участвам в празненство.

— Знам.

— Каза, че организира турнир.

— Да.

— Кой болен човек ще тръгне да се занимава с турнири?

— Никой.

— Кога ще се състои?

— Няма.

Това я накара да спре. Отново се озовахме с лице една към друга, като котки, застанали на ръба на покрива.

— Няма никакъв турнир — поясних.

— Кой написа писмото?

— Аз.

Чух как рязко си поема въздух, видях как ноздрите й се свиват и зачаках избухването, но то така и не дойде. Вместо него зърнах несигурен поглед.

— Защо? За да ме поканиш тук?

— Изглеждате изненадана.

— Ако искаш да командваш тук, не би ме повикала обратно в Англия. И двете знаем, че и аз обичам да командвам.

— Знам.

— Тогава защо?

— Кралят е обезсърчен. Здравето на принца е несигурно, а малкият му син почина. Кралят не е в настроение за турнири. Освен ако вие не го убедите, разбира се.

— Ще говоря с него — обеща тя и ме изгледа замислено.

Усмихнах се леко.

— Желая ви успех, милейди.

Наистина й го желаех. Едуард имаше нужда от това разсейване.

— И трябва да ви предупредя… Кралят не знае, че съм ви повикала.

Проследих я с поглед как се отдалечава. Енергичните й стъпки издаваха несъмнен гняв. Това, което щеше да й покаже Латимър, нямаше да й хареса. Въздъхнах и сведох поглед към Смело сърце, която се притисна към крака ми. Бог да ми е на помощ! Нима бях поканила лисицата в курника?

 

 

Когато прекосих градината, за да се присъединя към Едуард и Изабела и да проверя как вървят нещата помежду им, Изабела беше изпаднала в ярост.

— Изгониха ме от стаите ми!

— Изгонили са те? — подсмихна се Едуард на драматизма й. — Предполагам, че са ти осигурили нещо по-голямо и далеч по-подходящо — очаквам, че си довела децата.

— Тези стаи бяха мои — ти ги построи за мен!

— Да. Но стояха празни. Защо да не ги използваме? Ти рядко идваш тук, а Алис ги смята за много удобни.

Да не би да съм забравила да спомена? Едуард ме премести в разкошните кралски апартаменти. Когато изброих исканията си, не можех и да си представя какво ще получа: апартамент с пищни стаи, построени за принцеса. И как им се наслаждавах!

Възцари се напрегнато мълчание, като слана, остра и студена, нарушена само от пронизителния крясък на една сврака сред дърветата. Изабела си пое въздух. Запитах се какво ще каже, дали ще съумее да прояви дипломатичност. Челюстта й бе напрегната като тетива. Принцесата се спря на пътеката, бродираните й поли изшумоляха и тя се обърна с лице към Едуард.

— Настанил си любовницата си в моите стаи?

„Внимавай — предупредих я наум и издишах. — Внимавай, Изабела. Той може и да остарява, но гордостта му е силна както винаги.“ Сякаш в потвърждение на мисълта ми, ръката на Едуард се стисна в юмрук.

— Мисля, че трябва да се извиниш заради това — каза кротко той.

— Какво, ще се преструваме, че не е ли? Че не е била през всички тези години, докато майка ми беше още жива?

Хермелиновата мантия на царствеността се плъзна незабележимо, но впечатляващо обратно на раменете на Едуард. Те дори се изпънаха, за да поемат тежестта й.

— Готов съм да изтърпя много неща, Изабела. Но не и това. Няма да ти позволя да съдиш нито мен, нито майка си. Аз дадох на Алис правото да управлява домакинството ми.

— Това не ми харесва.

— И няма нужда. Ти си гостенка, Изабела. Щом не ти харесва, никой не те задължава да останеш.

Устните й се отвориха, а после се стиснаха.

— Ето че все пак не си лишена от здрав разум, дъще — усмихна се Едуард, но предупреждението все още беше там. Знаеше точно какво е постигнал за мен. — А сега, когато формалностите приключиха, колко ще останеш? Трябва да видим какво можем да измислим, за да прекараш приятно.

Погледът на Изабела се плъзна към моя. Оставих ги да кроят планове. Двамата много си приличаха по отношение на показността и разточителността. И така, Изабела щеше да остане няколко седмици. Аз обаче бях сигурна в благосклонността на Едуард. Дъщерята и любовницата можеха да действат съвместно, когато се налагаше, за да прогонят страшната меланхолия.

Изабела, разбира се, имаше други идеи. Докато влизахме за вечеря в голямата зала, тя прошепна в ухото ми:

— Не очаквай да спечелиш уважението ми. Няма да успееш. Ти си нищожество, което се е издигнало прекалено високо, мистрис Перърс.

Вярно беше. Наистина бях такава и винаги щях да си остана такава, но бях работила много, за да постигна сегашното си положение. Реших да пооголя нокти.

— Нямам нужда от уважението ви, милейди — отговорих и останах спокойна дори когато челото й се сбърчи злокобно. — Негово величество има нужда от мен много повече, отколкото от вас.

— Той ще ме послуша.

— Не, няма. О…

Едуард се бе приближил, за да ме заведе до стола от дясната си ръка.

— Може би дъщеря ви трябва да заеме почетното място — предложих, без да се поколебая. — Поне за тази вечер. Като почетна гостенка.

Оголих зъби в усмивка, която не беше съвсем фалшива. Каква би могла да бъде, когато излязох от този малък сблъсък на воли като победителка? Осъзнала, че е срещнала достоен противник, Изабела отвърна на усмивката ми, но очите й проблеснаха, докато сядаше. Вечерта беше прекрасна, с хубава храна и вино, с музика и забавления. Духът на краля се съживи от остроумието и духовитостта на дъщеря му и аз почувствах как ме изпълва топлината на победата, макар че Изабела тръгна до мен, докато излизахме. Устните й бяха опънати в горчива усмивка.

— Внимавай, кралице Алис.

Засмях се тихо. Колко въодушевена бях я да гледам седнала на почетното място до Едуард — но само защото аз го бях подтикнала към това. Защото й позволих да седне там.

— Винаги внимавам, милейди — отговорих. — Винаги. Така, както внимавам за краля.

Тя беше побесняла. Щеше да си остане мой враг. Но знаех, че вижда истината в думите ми. Аз управлявах нещата в обкръжението на краля и нямаше да отстъпя тази власт на никого, дори на принцеса. Едуард можеше да има Изабела за кратко време, с моето одобрение, но аз бях тази, от която се нуждаеше. Аз бях центърът на неговия все по-смаляващ се свят. Кръвта ми пееше, докато се връщах в стаята си. Оставих камериерката си да свали бижутата и роклята ми и протегнах ръце, за да снеме пръстените ми. „Кралица Алис“? Харесваше ми. Тази титла никога нямаше да бъде моя, но — и ръцете ми се свиха в юмруци — щях да се наслаждавам на властта така, сякаш наистина съм кралицата на Едуард.

 

 

По необходимост отстъпих територията на Изабела, защото едва успявах да виждам краката си над издутия корем. Когато детето започна да рита непрестанно, а животът в двора започна да ме уморява, оповестих намеренията си. Едуард целуна устните и ръцете ми и ме качи в една от кралските си лодки, сякаш бях някакъв безценен предмет от стъкло.

Току-що бях придобила къщата и имението Паленсуик чрез умното посредничество на Гресли и взетите назаем монети от кралската съкровищница. А Паленсуик беше истинско бижу на брега на Темза. Можех да стигна до Едуард и двора със същата лекота, с която можех да обуя чифт копринени пантофки.

— Ако мога, ще дойда — увери ме Едуард.

— Ще се справя и без теб.

Знаех, че ще е зает с войната, а освен това, крал или не, нямаше да го пуснат при родилката. Изабела щеше да поддържа доброто му настроение.

— Ще поръчам литургии за благополучно раждане. Изпрати ми вест.

— Добре.

— Ще се радвам, ако ми родиш дъщеря.

— Стига да не е заядлива като Изабела!

— Ще е трудно да не бъде!

Смехът на Едуард стресна патиците, които крякаха в плитчините. А после, докато се настанявах на възглавниците, добави:

— Не си тръгвай!

Той стисна ръцете ми и това ми донесе утеха, но знаех, че трябва да замина. В някои отношения ценях независимостта си. Исках да родя под собствения си покрив. Затова напуснах двора. Сега нямаше нужда да крия нищо. Заминаването ми бе отбелязано със знамена и кралски ескорт, така че целият свят разбра, че компаньонката на краля ще му роди още едно дете. Изабела си намери други занимания, за да не се налага да се преструва, че я е грижа. Изобщо всичко вървеше добре.

Хрътката ми тръгна с мен. Водата я плашеше. Никога не бях виждала животно с по-неподходящо име. В ръкава си носех камата на Уиндзор.

 

 

На масата в кухнята в Паленсуик, където помагах на икономката да разчисти кутиите спаружени плодове от предишната есен, лежеше кошница с прясно снесени яйца. А сгушено между тях видях писмо. Несъмнено интересен начин на предаване. Заинтригувана, хвърлих поглед към новородената си дъщеря Джоан, която спеше в люлката си край камината, взех писмото и разгърнах единствената му страница. Кратка бележка без адрес, без подпис, без печат. Значи някой се стараеше да остане анонимен, но си бе създал доста грижи, за да ми изпрати писмото.

Трябва да се върнете в Уестминстър. Не бива да допускате личните причини да ви спрат. За ваше добро е, както и за доброто на краля.

Почерк на писар. Но от кого беше това писмо? Потупах леко с него по кафявото яйце най-отгоре на купчината. Не от Едуард. Това не беше в неговия стил, а и защо бе цялата тази тайнственост? Уикам? Той не би се унизил да изпраща неподписани послания. А и нямаше нужда — нали беше канцлер на Едуард. Лекарят на Едуард? Ако кралят беше болен, щеше да пристигне куриер с тръба, която да изреве предупреждението си. Без да стигна до никакви предположения, се усмихнах накриво и пуснах писмото в огъня. Кой би искал да се върна? Може и да бях признатата компаньонка на краля, но повечето хора с радост биха ме хвърлили в тъмницата колкото може по-далеч и от краля, и от двора.

Докато вървях от кухнята към салона със спящото бебе на ръце, си помислих да не последвам предупреждението. Но… това беше предупреждение. Ставаше въпрос за доброто на краля. Не можех да си позволя да го пренебрегна. Или пък можех? Не ми харесваше това анонимно искане, което звучеше като заповед. Щях да го обмисля.

Пожелах на анонимния изпращач да гори в адските огньове.

Разбира се, станах рано и наредих да приберат вещите ми и да приготвят лодката. Целунах новородената си дъщеря — светла и синеока като баща си, — наречена Джоан на обичната дъщеря на Едуард, покосена от чумата. Възпротивих се на това име — то ми напомняше неприятно за жената, която прояви такова презрение към ниското ми потекло и ме обрече на робски труд, — но в този случай желанието на Едуард надделя. Затова се сбогувах с дъщеря си и синовете си, дадох на дойката и учителя цял куп ненужни инструкции и потеглих за Лондон след по-малко от час. Скоро авторът на писмото щеше да се покаже.

Когато пристигнах, разбрах, че в мое отсъствие Едуард е свикал парламента. Това не ме притесни. Предвид факта, че наближаваше време за новия военен поход, свикването на парламента, за да одобри въвеждането на нови данъци, с които да платим на армията, изглеждаше очевидна стъпка. Тя създаваше в двореца в Уестминстър, където бе отседнал Едуард, обстановка на обърканост. Видях необичайна суетня и претъпкани конюшни, а настаняването на лордовете и епископите беше от първостепенна важност. Представителите на общините трябваше да спят където намерят. Това не ме засягаше. Затворих вратата си и оставих бъркотията зад гърба си, а после въздъхнах от удоволствие, че пътуването ми свърши. Но задоволството ми не продължи дълго. Предполагам, че съм се намръщила.

— Много се забавихте! — оповести Джон Гонт.

— Какво правите тук?

Не проявих и капчица любезност. Защо толкова рядко се държах любезно в присъствието на Джон Гонт? И да го заваря тук, в покоите си, без да съм го канила! Мисля, че винаги съм се бояла от него. Както винаги, Гонт изглеждаше невъзмутим, седнал на перваза и облегнал крак на каменния парапет.

— Чакам ви, мистрис Перърс.

Откакто скроихме първоначалния си замисъл, той почти не ме бе доближавал. О, проявяваше уважение към мен на обществени места, при това голямо. Може и да бе принуден да приеме колко важна съм за Едуард, но все пак мислех, че ме презира. Какво правеше тук? Освен ако… По кожата ми запулсира подозрение.

— Дойдох веднага щом успях — казах.

— Очаквах ви вчера.

Права бях. Пак заговори.

— Значи вие сте изпратили писмото, милорд.

— Няма значение. То ви върна. Трябваше да ви върне по-рано.

Мразех тона му, властното изискване. Неприкритата критичност. Отговорих хапливо:

— Нямахте смелост да го подпишете, нали, милорд?

— Това няма нищо общо със смелостта. По-скоро с дискретността.

— Значи никой не знае, че сте повикали компаньонката на краля? Колко жалко, че сте принуден да общувате с жена като мен. Да признаете, че действително имате нужда от мен. Веднъж беше достатъчно лошо. Но да трябва отново да ме молите! Как го понасяте, милорд?

Подигравките ми бяха безжалостни, но той ме бе засегнал по слабото място.

Гонт се изправи и закрачи към вратата. Бях подложила гордостта му на прекалено сурово изпитание.

— Чакайте!

Той се закова на място с каменно изражение.

— Нямам нужда от вас. Сбърках.

— Очевидно имате.

Свалих наметалото и качулката си, дадох си време да прогоня импулса да го оставя да си тръгне и да затръшна вратата зад гърба му. Щом Гонт бе дошъл при мен, положението явно бе много сериозно, следователно аз трябваше да направя първата крачка към този мъж, който се отличаваше с огромно мнение за себе си.

— Нека започнем отново, милорд — предложих и протегнах ръка в жест на помирение. — Кажете ми какъв е проблемът и аз ще ви отговоря.

Положението бе наистина сериозно! Гонт нямаше нужда от втора подкана.

— Той отказва да го стори. А трябва. Вие сте единствената, която ще послуша. Жалко, но факт. Трябва да го убедите.

Типично за него! Само как мина към средата на проблема, без да ми обясни началото.

— Предполагам, че имате предвид краля. И може и да го убедя, ако сте по-конкретен. Елате и седнете при мен, милорд. Кажете ми какво е станало. Парламентът ли?

Той седна и ми разказа всичко с горчиви кратки изречения.

Парламентът започнал сесията с враждебни настроения. Списъкът с оплаквания от страна на членовете му можел да застеле пътя от Уестминстър до Тауър. Всички пари, отпуснати от предишната сесия — какво се случило с тях? Изчезнали безследно, при това без никакви постижения, които да оправдаят разходите! Гордото име на Англия затънало в калта на континента. Гаскония била загубена повече или по-малко. Къде била английската флота? Не се ли разнасяли слухове, че французите планирали нашествие? А сега кралят дръзвал да ги моли за още средства! Е, добре, те нямало да му ги отпуснат! Това било само пилеене на пари за безнадеждна кауза, която вече била погълнала сума ти пари.

Слушах объркана.

— Не виждам как мога да помогна по този въпрос — отбелязах, когато Гонт свърши.

— Те търсят виновници — изръмжа той, сякаш съм слабоумна да не го видя. — Не желаят да нападнат пряко краля, но са решени да пуснат кръв на съветниците му, като ги обвинят в лоша преценка. И за нещастие парламентът откри едно оръжие. Какво общо има между всички съветници на Едуард?

Разбрах накъде бие.

— Всички те са духовници.

— Именно! Свещеници, от първия до последния. Какво знаят те за войната? Нищо! Парламентът иска да ги отстрани, преди да обмисли новите данъци.

Сега моята роля в плановете на Гонт беше съвсем ясна.

— А Едуард няма да го стори.

— Не. Той се ръководи от лоялността. Не мога да го убедя. А ако не се съгласи…

В Англия щеше да избухне криза, която спокойно щеше да се мери с кризата в Европа.

— Ако убедя Едуард да освободи свещениците, кой ще ги замени? — попитах.

Гонт се усмихна безрадостно.

— Ето моето предложение…

Заслушах се в кроежите му. Бяха наистина майсторски. Не можех да намеря дори едничка слабост.

— Ще го направите ли? — попита настойчиво той най-накрая.

Погледнах го изумена.

— Но вашите нови съветници няма ли да са непопулярни?

— Защо? Те не са духовници.

— Но парламентът ще гледа на тях като на ваши хора.

— Те имат качества!

Вярно беше. Но засега просто седях и обмислях цялата ситуация, карайки Гонт да чака, защото бях в такова настроение. Не виждах в плановете му никаква слабост, а освен това те щяха да спасят връзката на краля с парламента. Всъщност имаха много предимства.

— Ще го направя, милорд.

— Задължен съм ви!

Той прие споразумението с кратко кимване и излезе от стаята, разсейвайки предишното ми добро настроение. Аз и Гонт можеше и да сме съюзници в тази криза, но този съюз никога нямаше да е спокоен. Помислих си, че може да съм влязла в змийското гнездо.

Заварихме Едуард погълнат от оживен разговор с Латимър. Той ме поздрави с усмивка и ме целуна по бузите, но поздравът беше кратък, дори малко раздразнен.

— Трябваше да ми съобщиш, че смяташ да се върнеш, Алис. Мога да ти отделя само няколко минути, защото…

Тревогите отново го притискаха. Видях как усилието да удържи разпрострените си на огромна територия земи е обтегнало мускулите на лицето му. Имаше вид на човек под обсада.

— Дойдохме да поговорим за съветниците ви, сир — намеси се внимателно Гонт.

— Знаеш какво мисля за това…

От Едуард се излъчваше нерешителност, която ме разтревожи. Докоснах ръката му и привлякох погледа му към лицето си.

— Говорих със сина ви, милорд. Съветвам ви да го послушате.

— Моите съветници ми служиха добре.

— Но парламентът няма да ги оправдае поради липса на доказателства. Независимо дали ви харесва, или не, Едуард, вие трябва да получите пари от парламента. Как бихте могли да се сражавате без неговата подкрепа? Трябва да отпратите духовниците си. Сега не е моментът за нерешителност.

Мисля, че не казах нито повече, нито по-малко от това, което бе казал Гонт преди мен, но Едуард ме послуша.

— Мислиш, че трябва да отстъпя пред парламента? — попита той и устните му се извиха горчиво надолу.

— Да, Едуард. Мисля, че това ще е умно политическо решение.

И той го стори.

А кои мъже излязоха на преден план, за да заемат мястото на злочестите свещеници? Малката групичка мъже, с които се срещнах тогава в онази кръгла стая. Все приятели и сподвижници на Гонт, млади, способни и амбициозни. Мъже, които щяха да служат добре на Англия и да са верни на Гонт. След по-малко от седмица промените бяха завършени. Карю стана лорд пазител на малкия държавен печат. Скроуп се нагърби с бремето на ковчежник. Торп стана новият канцлер. Уилям Латимър пое задълженията на кралски шамбелан, а Невил от Раби го замени като управител на кралското домакинство. Дворцова клика, която трябваше да се затвори около Едуард и да го заслони от света, който му беше все по-трудно да разпознава.

Видях ги как се поклониха пред краля. Гонт беше прав. Те бяха негови хора, обвързани с него и тъй като моето влияние беше това, което ги изведе на преден план, те щяха да са верни и на мен. Нито един от тях нямаше да посмее да ми се противопостави. За първи път в живота си имах в двора приятели, които нямаше да пренебрегнат интересите ми.

Това беше първата ми открита стъпка в средите на управлението.

— Не се тревожете, милорд — казах и вдигнах ръката на Едуард към устните си. — Те ще ви служат добре.

Дните, в които дланите му бяха загрубели от поводите и меча, отдавна си бяха отишли. Напрежението и липсата на визия за бъдещето бяха плачевни. Той приличаше на остаряващ елен — все още водач на стадото, но тежестта на годините бе започнала да пръска муцуната му със сиво, да премрежва огъня в очите му. Скоро хрътките щяха да го подгонят, за да му изпият кръвта. Може би вече бяха хукнали.

— Радвам се, че се върна — каза той. — Доведе ли малката?

— Не. Тя е с дойката си. Но ще я доведа. Ще я видиш.

Придружих го до конюшните, за да огледа два малки сокола, които тъкмо започваха обучението си, и изпитах облекчение, когато видях, че боравенето с птиците му доставя удоволствие. Едуард не биваше да се тревожи. Но аз щях. Щях да направя всичко по силите си, за да държа всички опасности на разстояние.

А Гонт? Предполагам, че е останал доволен от изхода. Не отправи никакъв жест към мен, но почувствах как веригите, които ни привързваха един към друг, се затягат по-здраво. Несъмнено бяхме съюзници, макар че беше спорно дали аз съм му продала душата си, или той на мен своята. Съюзът ни се дължеше единствено на взаимната изгода и всяка от страните можеше да го прекрати веднага щом реши. Изпитвахме прекалено голямо недоверие един към друг, за да сме приятели, но за добро или за зло, в тази политическа манипулация бяхме заедно.

Резултатът от нашето съзаклятничество бе незабавен и вдъхновяващ. Едуард направи обръщение към парламента с целия си някогашен плам, спечели одобрението му и парите бяха обещани. Англия отново можеше да тръгне на война, а аз самодоволно порицах далечния Уилям дьо Уиндзор. „Внимавайте за враговете си“, беше ме предупредил той. Но грешеше. Сега имах приятели в двора. Може би трябваше да му го съобщя. Прибрах камата му в една ракла.

— И от теб нямам нужда! — съобщих на Смело сърце, която никак не се трогна, а продължи да си лежи свита върху подгъва на роклята ми.

А ако ми трябваше потвърждение, че звездата ми изгрява на небосклона на дворцовата политика, и то дойде незабавно. Както обикновено по Великден, Плантагенетите си размениха подаръци. И какво ми подари милорд Гонт? Чувството, че ми е задължен, навярно е било като удар в корема. Предложи ми предмет, увит в коприна.

Взех го и го развих.

Пресвета Богородице! Подаръкът беше изключителен. Пищен бокал, какъвто не бях виждала никога. Скъпоценен съд за пиене от сребро и блестящи берили, достоен за крал.

О, Гонт ми беше ясен! Беше му необходимо да ме задържи като съюзник. Моят глас в ухото на баща му си заслужаваше всяка унция сребро, всеки един от скъпоценните камъни, вградени в бокала. Най-подходящият подарък, с който да купи благосклонността ми. А защо този принц от рода Плантагенет непременно трябваше да привлече любовницата на краля на своя страна? Защото, както знаеха всички в Англия, престолонаследието съвсем не беше сигурно. Слуховете, които долитаха от Гаскония за здравето на принца, бяха такива, че никой не би се обзаложил, че той няма да умре преди баща си, и тогава короната щеше да премине към неговия син, Ричард — дете на четири години. Една държава рядко процъфтяваше тогава, когато владетелят й е малолетен.

Дали Гонт не си представяше как короната на Англия тупва в скута му? Детският живот не струваше много. По-големият брат на Ричард вече бе умрял в Гаскония. Ричард можеше и да не оцелее.

Гонт обаче не се намираше толкова близо до престола, колкото може би искаше, защото потомството на Лайънъл беше преди него, нали така? Лайънъл, загинал така трагично в Италия, бе оставил дъщеря от първия си брак. Това дете, Филипа, омъжено за Едмънд Мортимър, младия граф на Марч, сега беше майка на дъщеря. Ако тази млада двойка се окажеше достатъчно плодовита, за да създаде голямо семейство, синът на Мортимър щеше да има по-голямо право над короната от потомството на Гонт.

Прецених, че този факт не се харесва на Гонт. Двамата с граф Марч не се обичаха.

Мислите ми се движеха напред и после пак назад, докато оглеждах разкошния дар. Всичко това беше прекалено далеч в бъдещето, за да правя сигурни предположения, но несъмнено Гонт можеше да спечели много. Защото кой щеше да бъде по-добър крал през следващото десетилетие? Детето Ричард? Син от рода Мортимър, все още нероден? Или Гонт с цялата си сила?

А ако допуснем, че ситуацията се разреши по най-благоприятен начин и Ричард оцелее? Дори така, не всичко щеше да е загубено за Гонт. Младият Ричард щеше да се нуждае от регент. Кой би бил очевидният избор да образова, защитава и напътства младия крал? Гонт, разбира се. А дори и така, той може би нямаше да види короната като невъзможен шанс за собствения си син, младия Хенри Болингбрук. Да си спечели за съюзник компаньонката на краля, в която отпадащият крал се вслушваше, беше възможност, която не биваше да пренебрегва. Гонт ме виждаше като полезна стрела в колчана си, средство да направи така, че короната да се озове в най-подходящите ръце — защото нищо не можеше да ме убеди, че не е намислил нещо. Той не беше човек, който се задоволява с второто място дори след брат си, умиращия наследник, колкото и привързан да беше към него.

Разбира се, от страна на Гонт това беше измяна.

Усмихнах се, съвсем не съблазнена от скъпия и прекрасен подарък. Разбирах идеално мотивите на дарителя. Но как бих могла да не го оценя? Ако имах нужда от външен знак за първостепенното си място в кралското домакинство, сега го имах — подарък от високомерен принц, който иначе не би имал причина да ме забележи, камо ли да потърси съюз с мен. Колко великолепно бе, че всемогъщият Джон Гонт показва уважение към нищожната Алис Перърс, с нейното ниско потекло! Желанието да избухна в смях бе почти непреодолимо.

— Благодаря, милорд — отговорих и направих реверанс, подобаващо тържествено, но когато се изправих, се погрижих погледът ми да срещне неговия. Щях да приема подаръка, но верността ми щеше да продължи да принадлежи на Едуард.

— За мен е удоволствие, мистрис Перърс.

Гонт на свой ред се усмихна, лукав като лисица.

 

 

Цялото това пренареждане на съюзи и кралски съветници ме накара да съжалявам за някои неща. Уикам, мъжът, който ми бе и приятел, и враг, бе единствената жертва във всички тези политически маневри, за която Едуард наистина съжаляваше. Съмнявам се някога да е съществувал по-честен канцлер, но вълната на антисвещеническата истерия го помете. Невъзможно бе да го спасим.

Сбогуването на Едуард със съветника му беше формално. Моето не беше. Уикам опаковаше вещите си — безценните си книги и планове за още повече сгради, които сега никога нямаше да се осъществят с покровителството на щедрия му крал. Застанала на отворената врата, го гледах как сгъва и прибира всичко с педантична спретнатост. Уилям дьо Уикам. Вече не канцлер. Най-близкото нещо, което бях имала до приятел — макар и смущаващо склонен да ме съди.

Не наричах Уиндзор приятел. Не бях сигурна какво е Уиндзор за мен.

Уикам дори не обърна глава.

— Ако си дошла да злорадстваш, не си прави труда.

— Не съм дошла да злорадствам.

Той продължи да увива няколко пера в плат.

— Дойдох да се сбогувам.

— Вече се сбогува. Можеш да си тръгваш.

Беше наранен, и с пълно право. Застанала до Едуард, бях изслушала лишените от съдържание думи за необходимостта, съжаленията и благопожеланията. Необходимо беше и болката на Едуард беше също толкова силна, колкото тази на Уикам, но Уикам заслужаваше повече. Прекосих стаята, за да го заставя да ме погледне. Той осуети намеренията ми, като взе една чанта за седло и започна да рови в нея.

— Пак ще се върнеш в Уинчестър — отбелязах, като му протегнах един требник.

Той го дръпна от ръцете ми.

— Ще предложа способностите си там, където ще ги оценят.

— Съжалявам.

Сега той ме погледна. И в горестния му поглед видях болката от предателството.

— Никога не съм си представял, че ти ще си оръдието на унищожението ми. Мислех, че цениш верността и приятелството. — Усмихна се презрително. — Имаш купища приятели, нали така? Можеш да си позволиш да захвърлиш някои от тях.

Почувствах как кръвта залива бузите ми.

— Как може да сгреши човек, когато не иска да види истината!

— Не мисля, че аз бях оръдието — отбелязах безстрастно. — Парламентът искаше да си вървите. Всичките.

— За престъпления, които никой от нас не е извършил. Заради липса на качества… и къде са доказателствата? Имаме повече опит от всички членове на парламента, взети заедно!

Той вдигна рамене и пъхна в чантата още две книги.

— Не те чух да се опитваш да убедиш Едуард да остане верен на старите си приятели!

— Не, не се опитах.

— Нито пък Гонт. — Уикам ме погледна изпод смръщените си вежди, сякаш търсеше доказателство за подозренията си, и намери отговора в изражението ми. — Внимавай, Алис. Сдружаваш се с най-важните хора, но в малка група. Гонт е могъщ и може да пожелае да стане още по-могъщ. И когато го стори — когато вече няма нужда от теб, — ще се отърве от теб.

— Той не е заплаха за теб — отговорих. Помислих си за последния ни разговор, когато се върнах в двора след раждането на Джоан. — Мисля, че иска на всяка цена да предпази баща си. А за тази цел съм му необходима аз.

— Аз мисля, че се опитва да си оплете кошницата.

— Кой пък не се опитва?

— Един ден вече няма да си незаменима. — Двете книги бяха последвани от пътническо писалище. — Стой далеч от него. Той не се слави с добросъвестност.

Когато отново вдигна глава, лицето му бе съвсем безизразно, сякаш ми даваше най-обикновен приятелски съвет. Но не беше така. Знаех, че не е. Това беше предупреждение.

— Не мога да си позволя да настроя Гонт срещу себе си — отсякох рязко.

— Какво? Когато ти си очите и ушите на краля? Неговата дясна ръка? — Сега Уикам ми се подиграваше.

— За колко дълго? Ти знаеш истината за положението ми по-добре от повечето хора. Както отбеляза толкова на място, имам нужда от всички приятели, които успея да привлека!

— Тогава по-добре се постарай да ги привлечеш, вместо да настройваш срещу себе си целия двор!

— Как, когато в корена на омразата лежи не друго, а връзката ми с краля? Смятам, че положението ми е безизходно. Ако загубя Едуард, губя всичко. Дворът ще остане възхитен. Ако остана с Едуард, ще си навлека купища врагове, защото хората ненавиждат властта ми. Какво да направя, о, мъдри съветнико? — Той не беше единственият, който можеше да падне до подигравки.

Уикам се замисли.

— Не знам.

— Е, поне си честен — изръмжах мрачно. — Можеш да се помолиш за мен, предполагам.

Искаше ми се да не бях идвала.

— Ще се помоля.

— Недей. Не мога да понеса съжалението ти.

— Имаш нужда от малко съжаление.

Закрачих към прозореца, като го оставих с книгите му. Борех се с абсурдното желание да избухна в плач.

— Можеш да опиташ с принца, когато се върне — каза накрая Уикам, след като ми даде време да се съвзема. Макар и Божи служител, бе изкусен в уловките на политиката.

Поклатих глава. Това не беше пътека за мен. Джоан нямаше да ми е приятелка.

— Очакват всеки ден да се върне.

— Може и така да е — съгласих се и умело промених посоката на разговора. — А какво ще стане с теб? Поне няма да ти липсват удобства по време на политическото ти изгнание. При последната проверка имаше дузина замъци, дворци и къщи на твое име…

Той се усмихна иронично.

— Но всички те принадлежат на поста ми. Нито един от тях не е мой. И аз съм уязвим.

Топлината бе изчезнала. И аз съжалих за това.

— Ще се погрижа да те възнаградят — чух се да казвам.

— И защо?

Колко спокоен бе гласът му, колко режещи думите!

— Имам ли вид на човек, който се нуждае от твоята щедрост?

— Не и нямам представа защо я предложих. Понеже се държиш толкова враждебно, би трябвало да ти пожелая да отидеш в ада.

— Няма. Стремя се да си спечеля място при ангелите.

— Тогава те съветвам да стоиш настрана от мен.

Усмивката му, едва забележима и кратка, беше малко тъжна.

— Подценяваш се, Алис.

— Просто се водя по модата.

— Виждал съм те с Едуард. Държиш се добре с него и му влияеш добре.

— Но само с оглед на собствените си цели. — Язвителният ми отговор бе ехо на собствения му тон и ме разтърси със злобата си.

— Няма да твърдя обратното, след като днес си решила да тънеш в самосъжаление. Очевидно няма нужда аз да соча греховете ти.

Той огледа пустата, празна стая.

— Ами това е.

Съжалих, задето се опитах да го предизвикам.

— Кога тръгваш?

— Сега — отговори Уикам и се поклони официално. — Бог да е с теб, мистрис Перърс.

— По-вероятно е да е с теб, милорд епископ.

Той се разсмя и тогава аз се наведох и го целунах по бузата.

— Знаеш ли какво? — прошепнах в миг на нежна злоба. — Понякога съм си мислила, че ако ти не беше свещеник, а аз курва, можеше да сме нещо повече от приятели.

Сериозното лице на Уикам се разкриви леко.

— Понякога — прошепна той — и аз съм си го мислил. Ако някога имаш нужда от мен…

Уикам се спря на вратата, а после излезе и я затвори тихо след себе си, така че останах сама в пустата стая. Намерих едно забравено перо на пода, вдигнах го и го пъхнах в ръкава си. Струваше си да имам приятел като епископ Уикам и той беше прав, като порица самосъжалението ми. Сама си бях постлала постелята и като цяло ми харесваше да лежа в нея. Би било непростима слабост да хленча заради последиците.

Трябваше да съм силна. Ако не заради себе си и децата си, то заради Едуард.

Видях как Уикам излиза на кон от двореца и останах удивена от чувството на загуба, болезнено почти колкото вината. Не беше честно да го принудят да се откаже от поста и имотите си и вината ми нарасна, когато Едуард ми подари едно от именията му — хубавата, желана, извънредно ценна къща в Уендоувър в Бъкингамшър, с плодородните поля и гори и лесния път към Лондон. Почувствах се длъжна да предложа компенсация. Гресли бе придобил за мен имението Комптън Мърдак и аз го предоставих заедно с доходите от него на Уикам. Докато подписвах документа, се намръщих. Кой беше казал, че имам сърце от камък? Но дарението бе само за ограничен срок и Комптън Мърдак щеше да се върне при мен. Не бях чак толкова милозлива. Все пак мой дълг беше да внимавам за собственото си благосъстояние.

И така, Уикам си тръгна, а аз насочих вниманието си към среща, на която наистина не исках да присъствам, но не можех да избегна.

 

 

Закъснях. Когато пристигнах, заварих баща и син да стискат ръце в несъмнено радостно събиране. Принцът се бе завърнал в Англия — миг, в който народът и семейството би трябвало да ликуват, а беше сърцераздирателен за всеки наблюдател.

Знаех, че принцът е болен, че е трябвало да го носят в битка на носилка като мъж два пъти по-стар от него, че силата му се е стопила толкова бързо, че по нищо не прилича на рицаря, който бе предвождал войските си при Поатие. Всички бяхме оплаквали смъртта на първородния му син. Но нищо не би могло да ме подготви за това. Каквато и да бе болестта, която го мъчеше, той видимо линееше. Лицето му приличаше на мъртвешка маска. Дори отдалеч видях, че Едуард е също толкова ужасѐн, колкото и аз.

— Слава богу! — възкликна кралят и обви ръка около раменете на сина си.

— Радвам се, че се върнах. — Принцът се скова, сякаш не можеше да понесе да го докосват.

— Така жадувах за този ден.

Едуард побутна сина си към едно кресло. Изабела заговори с тих глас. Нещо като отчаяние бе смразило чертите й в изражение, което можеше да мине за усмивка. А там, до Едуард, с длан върху ръката му, стоеше принцеса Джоан и му се усмихваше.

Красивата дева от Кент.

Когато видях Джоан за последен път, тя отърсваше от полите си праха от абатството в Баркинг.

Сега я огледах изпитателно. Възрастта не й се беше отразила добре. Лицето й бе пълно и кръгло като прясно сирене, плътта бе обгърнала крехката й фигура така, че някога изящните й черти сега бяха отпуснати и загрубели, а останките от някогашната й красота бяха изцяло скрити от излишеството. Преди всичко, издълбани в меката плът около устата и очите й, видях бръчки от скръб и тревога.

Едуард бе зает с принца. Изабела и Джоан стояха малко настрана — две упорити жени със силна воля. Докато вървях към тях, Джоан се огледа. Ако се съдеше по изражението й, сякаш се канеше да се скара на прислужник, закъснял с поднасянето на виното.

— Ето я Алис — оповести Изабела с изражение и глас, в които имаше толкова чувство, колкото и в някоя чиния със суроватка.

— Алис? — сви устни Джоан.

— Алис Перърс. Курвата на краля.

Изабела го изрече абсолютно безизразно.

— Чухме. Значи е вярно — каза Джоан и замръзна, когато ме видя — наистина ме видя за първи път.

Направих реверанс. Изражението и ведрата ми усмивка изобразяваха най-чистосърдечен поздрав.

— Милейди. Добре дошла обратно в Англия.

Веждите на Джоан се събраха. Както и трябваше, споменът се върна.

— Абатството!

— Да, милейди. Абатството.

— Познавате ли се? — Изабела бе изтръгната от скованата си безизразност. Сега заприлича на котка, зърнала приближаваща мишка.

— Да — отговорих гладко. — Принцесата бе така любезна да ми подари маймунка.

— Жалко, че не те е ухапала и не е отровила кръвта ти! — тросна се Джоан.

— Оказах се извънредно издръжлива, милейди — уверих я много ведро. — Навярно ще сте доволна, че съветът ви ми беше много полезен.

— Прелестно! — измърка Изабела. — Ето че пак се събирате. Колко очарователно…

Дарбата на Джоан за остри забележки се върна, злобна и отработена.

— Тя беше никоя — просто една несръчна безименна слугиня. Дадоха ми я да ме обслужва.

Обърна се и ме стрелна с пламнал поглед.

— Кръв Христова! По каква нещастна случайност си станала… — посочи към дрехите ми, към мен самата.

— Любовница на краля? Не по нещастна случайност, милейди. Сега съм господарка на съдбата си.

— Съдбата на човек се променя, скъпа Джоан — намеси се Изабела с весела палавост. — Както ти самата знаеш добре. Алис е забележително могъща жена.

— Не е прилично! — изсъска тя. — Сега, когато се върнах…

— Съмнявам се, че ще промениш мнението на краля.

— Кралят ще ме изслуша!

Зачаках, сигурна в себе си. Нямаше да я предизвиквам — това не би било добър политически ход, — но нямаше и да отстъпя пред безочливостта на тази жена, която очакваше да заеме доминиращата роля като бъдеща кралица на Англия. Доминиращата роля беше моя.

Едуард забеляза присъствието ми.

— Алис!

Докосна ме по ръката с непогрешимо интимен жест.

— Милорд. Принцесата тъкмо ми казваше колко ще й е приятно да възобновим познанството си. Това е най-голямото ми желание — казах и положих леко длан върху ръката му. — Трябва да направим всичко възможно завръщането на Джоан да е радостно. Наредих да приготвят апартаментите в Уестминстър.

— Отлично! — отговори Едуард.

— Истинско семейно събиране! — усмихна се Изабела.

Джоан се намръщи, когато чу, че използвам малкото й име. А после бързо скри гримасата зад здраво стиснати устни и непогрешимо хаплив отговор.

— Не мога да изразя колко съм благодарна.

Така очертахме бойните линии. Джоан гледаше на мен като на хлебарка, която трябваше да смачка с обувката си. С основание бе очаквала тя да ръководи нещата в Англия така, както й харесва, с одобрението на свекъра си, който я помнеше с обич като дете, възпитано заедно със собствените му потомци. А сега, само след половин час, бе узнала, че има съперница. Аз бях тази, която ръководеше нещата в Англия. Но по гърба ми пропълзя предупредителна тръпка. В един момент в бъдещето, за който не желаех да мисля, цялата власт щеше да се озове в ръцете на Джоан.

— Трябва да отпразнуваме завръщането на сина ми! — оповести Едуард, без да усеща антипатията между жените в домакинството си.

— Ще се радвам да го уредя, милорд — отговори Джоан, възползвайки се от тази възможност да се прояви.

— Не, не. Няма да искаме това от теб. Мисля, че можем да ти дадем време да се възстановиш от дългото си пътуване, скъпа моя.

Едуард премести поглед от принцесата към мен.

— Какво ще кажеш, Алис? Турнир?

Не беше нарочно. В последно време у Едуард не бе останало никакво лукавство. Въздействието обаче беше подобно на гръмотевица. Джоан издиша рязко и стисна полите си от дамаска.

— Трябва веднага да поема отговорностите си — заяви тя. — Като ваша снаха аз трябва да съм домакиня на дворцовите събития.

— Но Алис има познания и опит — възрази Едуард. — Нея трябва да попиташ. Какво мислиш?

— Пиршество — отговорих. — Организирането на турнир ще отнеме прекалено много време.

— Значи пиршество — отсече Едуард и се обърна доволен към сина си.

— Ще организирам турнир! — разсече въздуха заповедническото искане на Джоан.

— Както желаеш. Говори с Алис!

С типично мъжко безгрижие Едуард сложи край на въпроса и се върна към обсъждането на военни тактики с принца, като ме остави да водя война след него, но за разлика от дните си в абатството, сега имах уменията да избягвам ударите и да маневрирам. И да нападам. И, учудващо, имах и съюзник.

— Това е мое право и ти няма да си го присвоиш — отсече Джоан. — Сега, когато се върнах…

— Разбира се — прекъснах я любезно. — Ще кажа на краля, че настоявате. Турнир? Ще трябва да говорите с управителя, шамбелана и церемониалмайстора. С началника на конюшните, разбира се. С херолда на Честър, ако възнамерявате да поканите чуждестранни рицари, за което съм сигурна, че кралят ще настои… Ще ги изпратя при вас. Ще изпратя Латимър да обсъдите менюто. Ежегодното почистване на двореца, което сега предстои. А къде ще живеете? Възнамерявате ли да останете в Уестминстър? Не е много просторно.

Чертите на лицето й се стегнаха.

— Принцът още не е решил.

— Тогава ще желаете ли да разговаряте с тях в моите покои?

— Не.

Разперих ръце.

— Какво желаете?

— Откажи се, Джоан — подсмихна се Изабела. — Дай пиршество. При тези обстоятелства работата ще е много по-малко. И остави Алис да го организира.

— Мислех, че ти ще разбереш.

— Разбирам, че в миналото Алис е организирала подобни събития много умело.

— Което възнамерявам да променя.

— А освен това разбирам, че ревнуваш, скъпа сестро.

— Да ревнувам? — повиши глас Джоан. — Тя няма никакво право!

— Понякога, Джоан, е необходимо да приемем неизбежното.

— Че тази жена управлява краля?

— Да. И трябва да й признаеш заслугите за това, което прави добре.

— Няма да те слушам! — отсече Джоан, обърна се и закрачи сърдито обратно към съпруга си.

— Значи си глупачка — измърмори полугласно Изабела след нея.

— А аз — добавих, удивена от този обрат на събитията — съм напълно озадачена!

 

 

— Това, което не разбирам — прошепнах на Изабела, когато принцът и съпругата му се оттеглиха за временен престой в кралските апартаменти в Уестминстър, а аз останах да мисля за отговорността, с която ме бяха натоварили току-що, — е защо се обвързвате с мен, а не с принцесата. Защо не я подкрепихте за турнир и не я оставихте да получи това, което иска? Нямаше ли да ви е приятно да ми смачкате фасона?

— Тя е само една лоена топка! — оповести Изабела.

— И какво от това?

— Не я харесвам.

— И мен не ме харесвате.

— Да — но в името на истината, може би теб те харесвам повече от нея. Никога не съм можела да я понасям.

— Един ден Джоан ще стане кралица — предупредих я. — Аз нямам дългосрочни перспективи.

— Знам кой държи властта сега и това не е Джоан.

Това бе балсам за ушите ми. И все пак…

— Не разбирам защо застанахте зад гърба ми, когато Джоан се опита да ме прободе.

Изабела ме погледна намръщено — очевидно се опитваше да реши дали да ми се довери.

— Имаме нужда от чаша вино. Или от две… — поправи се тя и очите й проблеснаха.

Седнахме в солария като заговорнички.

— Никой не се зарадва на брака й — оповести Изабела и продължи да ме осветлява за всички факти, които Джоан Красивата, току-що овдовяла, бе пропуснала да ми съобщи относно брачното си минало през онези отдавнашни дни в абатството.

Таен брак — ни повече, ни по-малко! Джоан, само на дванайсет, се омъжила тайно за Томас Холанд, който моментално изоставил малката си булка и се отправил на кръстоносен поход. Междувременно в негово отсъствие семейството на Джоан я принудило да сключи втори брак с Уилям Монтагю, син на граф Солсбъри. За жалост Холанд се върнал. За немалко години изпълнявал ролята на управител в домакинството на Уилям и Джоан.

— Можеш ли да си представиш — кикотеше се Изабела, неприлично развеселена — какво весело домакинство ще да е било? Каква удивителна ménage à trois! Чие легло мислиш, че е споделяла?

Докато Холанд не се обърнал към папата с молба да му върне съпругата и я получил след анулирането на брака с Монтагю. Живял с нея в добро и зло до смъртта си в годината, когато Джоан дойде в абатството скоро след овдовяването си, за да прочисти душата си чрез молитви и уединение. Съмнявах се, че се е възползвала от тази възможност. Доколкото си спомням, изобщо не скърбеше за Холанд и се интересуваше повече от бижутата и лютнята си, отколкото от изповядване на греховете си.

— Но Монтагю беше още жив — продължаваше Изабела. — При жив съпруг — дори такъв, чийто брак беше анулиран при съмнителни обстоятелства — Джоан не беше желана кандидатка за кралска булка. На мен ми миришеше на двубрачие. Много хора може би биха сметнали една толкова необикновена ситуация за спънка пред законността на всяко дете, което Джоан щеше да роди на брат ми. Синът им Ричард копеле ли е? — И тя сбърчи нос. — Това не вещаеше нищо добро за престолонаследието. Тя не беше никаква Дева от Кент! Но брат ми си запуши ушите и се ожени за нея. Джоан го беше омагьосала. — Изабела сви устни. — Тя е амбициозна жена.

За което не можех да я обвинявам.

— Като мен ли? — попитах сухо.

— Точно. Затова те мрази.

Джоан обаче имаше пълно право да е амбициозна. След смъртта на Едуард щеше да постигне амбицията си, а аз щях да се окажа прогонена. Пръстите ми стиснаха копринените ми поли, а ноктите ми раздраха фината тъкан при това несъзнателно напомняне за ужасното бъдеще, когато Джоан щеше да бъде коронясана за кралица. Джоан щеше да празнува и ликуваща, да ме запрати в нищото.

— Видя ли я? — продължи Изабела, без да подозира какво си мисля и без да подбира думите си. — Джоан Дебелата! Все още се надува и се подсмихва така, сякаш е красива. И това я обърква още повече — твоята власт над краля, — когато ти не си красива. — Погледът й беше безкомпромисно критичен. — Всъщност си пословично грозна.

— Благодаря за комплимента. — Но мисля, че се бях примирила с тази оценка. Тя вече не ми причиняваше болка.

— Вярно е.

— Кралят не смята така — отбелязах.

— Кралят е сляп.

За което благодарях на Бог. Тази обмяна на информация наистина се оказа много полезна. Принцеса Джоан щеше да бъде мой враг. Но Изабела… В недружелюбните ни отношения бе настъпил странен обрат, но само някоя глупачка би придала прекалено голямо значение на тази нова близост. Вдигнах вежди, решена да я подтикна да ми разкрие още.

— Да разбирам ли, че ще ми бъдете приятелка, милейди?

Отговорът беше точно толкова остър, колкото очаквах:

— Не бих стигнала толкова далеч.

— Никога не съм имала приятелка — добавих, за да видя реакцията й.

— Не се учудвам. Твоите амбиции надхвърлят това, което повечето хора могат да понесат.

Тя ме погледна внимателно. Очите й блестяха в радостно очакване.

— Но ще кажа едно: ще е интересно да наблюдавам кралската битка между вас двете. Не съм сигурна, че искам да се обзаложа какъв ще е изходът. Няма да се учудя, ако това пиршество така и не се състои.

В този миг закопнях за единственото нещо, което никога не бях имала — приятелка, жена, с която да мога да споделя мислите си с абсолютно доверие. Довереница. Какво ли би било усещането да мога да кажа всичко, което си мисля, да разкрия душата си и да знам, че в замяна ще получа уважение? Какво ли би било да мога да се обърна към някоя жена за разбиране или дори за присъда? Никога не го бях изпитвала.

Леката скръбна въздишка, която се изтръгна от гърдите ми, ме изненада. Меланхолия ли беше това? Прогоних я с леко извиване на полите си. Откакто звездата ми изгря на небосвода на Едуард, нямах склонност към меланхолия. Бързо се овладях. Как бе възможно да ми липсва нещо, което никога не бях изпитвала? По-добре да пазя амбициите — и страховете си — само за себе си, отколкото да ги изрека в ухото на някаква въображаема довереница. Да предоставя каквато и да било информация на лукавата Изабела би било опасно.

Организирах пиршество, за да отбележим завръщането на принца и принцесата, и бях подобаващо разточителна. Единственият протестиращ глас — този на нашата забележителна принцеса — бе заглушен от шума на пируващите придворни.

— Какво заложихте, че това пиршество все пак ще се състои? — обърнах се към Изабела.

— Нито пени! — отговори дяволито тя. — Мислех, че отвращението на Джоан ще сложи край на всички приготовления.

Усмихнах се с голямо удоволствие.

— Сбъркали сте.

— Да.

 

 

Джоан не беше приключила с мен. Дори не бе започнала. С плавна размяна на места, когато пиршеството свърши и виното започна да се лее, докато менестрелите се отдаваха на немузикалните си изпълнения и така окуражиха двора да премине към подскоци, кълчения и неприлична веселост, тя се наведе към мен. Погледът й беше твърд като диамант.

— Когато стана кралица на Англия, ще те унищожа за това, което направи.

Отвърнах на погледа й с леко презрение.

— И какво съм направила?

— Омагьосала си го! Откраднала си ума на краля и си го изкривила! Узурпира място, което не е твое. И никога няма да бъде. Плела си сплетни и си го манипулирала и сега той не вижда нищо друго освен твоите желания. На всяка крачка го мамиш.

Неприкритите й обвинения ме изненадаха, но не ме смутиха. Щях да използвам собствените й думи срещу нея.

— Доколкото си спомням, милейди, вие ми казахте, че една умна жена винаги трябва да е способна на преструвки. И когато не ви разбрах, ми се присмяхте.

Лицето й се наля с кръв и аз се усмихнах.

— Аз нямам нужда от уловки. Проявявам към краля уважението, което заслужава. За разлика от вас, милейди. Наистина ли смятате, че умът му е толкова немощен, та не може да проникне до същината на женските преструвки?

За миг тя се втренчи в мен с отворена уста.

— Как смееш!

Не беше очаквала да й отвърна.

— Не съм направила нищо друго, освен да доставям удоволствие и задоволство на един мъж, който остарява.

— Това ли е всичко? Аз виждам повече, мистрис Перърс. Ти бъркаш в кралската съкровищница. Кой е платил за тези одежди, които носиш? Крачиш по тези коридори така, сякаш си кралица. Видях те. Ласкаеш и заговорничиш, докато изстискаш от краля всички земи, имоти и настойничество, които успееш. Когато стана кралица, ще те лиша от всичко, което си успяла да отмъкнеш, и ще те пратя обратно в онзи ужасен манастир само с дрехите на гърба ти. И това няма да са тези дрехи.

Погледът й се плъзна по новия ми сукман в кралско алено, по украсената със скъпоценни камъни шапчица на косата ми.

— Кой тогава ще си спомни за Алис Перърс? А ако разбера, че си направила и крачка отвъд границата на закона, когато и да било, ще се погрижа да прекараш земните си дни в килия. За такива като теб и позорният стълб е много добър!

Погледнах към принца, който седеше до баща си, и оставих нападките й да минат почти незабелязани. Обвиненията й не бяха нови за мен. Чуваха се във всяко кътче на двореца, със или без доказателства. Бях се научила да живея с тях.

— Погледнете! — прекъснах я и посочих с брадичка.

Тя погледна и думите замръзнаха на устните й.

— Наистина ли гледате? И признавате това, което виждат очите ви? Кога ще станете кралица на Англия?

Двама мъже. Единият млад, а другият би трябвало да е в разцвета си. Единият бавно отпадаше, докато годините вземаха своята дан, а другият летеше към смъртта си. Ако не станеше чудо, никой в тази страна не би заложил кесия злато, че принцът ще надживее баща си. Едуард можеше и да е на петдесет и девет години, а принцът — само на четирийсет и една, но знаех кой ще умре пръв.

Джоан също го знаеше.

И аз забелязах чувството, което премина по чертите й и превърна всички останки от привлекателност в грозота. Значи го обичаше. Въпреки всичко усетих стягане в сърцето и неочакван прилив на състрадание.

— Сигурно ви е много трудно — казах.

Но само похабих състраданието си. Погледът на Джоан може и да бе изпълнен с безнадеждност, но тя отхвърли констатацията ми, като стовари длан по масата.

— С почивка и добри грижи моят съпруг ще оздравее. А твоите дни ще свършат. Принцът ще живее. Ще видиш. Както и синът ми след него. Аз ще стана кралица на Англия. Твоето настоящо щастие ще се стопи пред очите ти.

Ръцете й се свиха в юмруци на масата пред нея.

— Желая всичко добро и на вас, и на принца, милейди.

Вдигнах рамене в отговор на погледа на Джоан, който можеше да пробие щит от петдесет метра. Нейните планове за принца никога нямаше да се сбъднат и тя, смазана от нещастието си, безнадеждно се опитваше да изгради стена срещу истината. Застанах до Едуард и се зарадвах на грейналото му лице, докато разговаряше със сина си.

Връщането на принца възстанови енергията на Едуард и това доведе до други последствия. По Великден заченах. Роди се момиченце, Джейн, което се присъедини към сестричката си в малкото ми домакинство в Паленсуик. Не беше хубаво, защото бе наследило моите тежки вежди и тъмната ми коса, но аз го обсипах с любов заради тази прилика, а Едуард му подари сребърна купа, която прибрах при другите три. Едуард не се отличаваше с въображение, що се отнася до подаръци при раждането, но признанието на тази дъщеря с тъмни вежди беше прекрасно.

Възстановяването на краля се оказа трайно. Въпреки слабостта на принца и неспособността му да посещава често двора, Едуард започна да се интересува от това, което се случваше отвъд стените на Уестминстър, където се установихме за сесията на парламента.

— Обмисли оплакванията на парламента — посъветвах Едуард.

И той го стори — срещна се със съветниците си в Уинчестър както в старите дни. Великодушен и помирителен, изслуша безкрайните петиции, обеща компенсации, но не направи нищо, което да подкопае собствените му прерогативи. Кралският авторитет му отиваше също толкова, колкото и хермелиновата му роба. Когато се върна при мен след успешните си срещи, ентусиазмът му изпълни стаите на Уестминстър с прилив на енергия.

— Ще възстановя укрепленията ни — каза той. — А после пак ще започнем война. Ще върна Гаскония в английски ръце. Гонт ще ми помогне…

— Ще направиш всичко, което е необходимо — уверих го.

Усмивката му беше почти младежка.

— Чувствам как годините се смъкват от плещите ми.

Отидохме на лов — най-убедителният признак за възстановения дух на Едуард.

Гонт посрещна инициативата на баща си с поклон към мен.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие, милорд.

Нямах нужда от нищо повече. Едуард бе заприличал на себе си.

 

 

Пази се от съдбата! Никога не й обръщай гръб. Ако го сториш, тя ще те захапе в незащитената пета. Ако съществува максима, която мога да приложа към всички звездни мигове в живота си, то това щеше да е тази. Въодушевлението ми, което в един момент се рееше към небесата като новите кули на Уикам в Уиндзор, в следващия рухна така, сякаш основите са били подкопани от специално изпратен за тази цел враг. Едуард седеше, стъписан и безмълвен, кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а ръцете му стискаха и отпускаха страничните облегалки на огромното му кресло. Аз стоях до него. Стигнах дотам, че дори го докоснах по рамото, за да му напомня за присъствието си. Не мисля, че той го усещаше. Умът му, вътрешното му око бяха отвъд морето с тази последна загуба, с която не можеше да се примири. Всичките ми надежди, целият оптимизъм на Едуард рухнаха, унищожени от една-единствена новина, донесена от кралски куриер. Кралят остаря пред очите ми.

— Този ден ще се отпечата в сърцето ми — прошепна той съкрушен.

Исках да му спестя тази новина, но как бих могла? Той беше кралят, затова той трябваше да понесе последната отговорност. Без да осъзнава силата в ръцете си, без да вижда нищо освен ужасното клане, което ни бяха описали, той стисна пръстите ми така, сякаш се опитваше да изцеди кръвта от тях, и аз не можех да му кажа нищо, което да смекчи агонията.

Английската флота бе загубена. Цялата. Абсолютно унищожена от нападението на кастилския флот след сключването на съюз между Кастилия и Франция, в морето край Ла Рошел. Корабите ни бяха пометени от силата на огъня. Ужасени коне се бяха впуснали в панически бяг, разбивайки дървените плавателни съдове, в които пътуваха. Английските командири бяха заловени.

Ужасна сцена на безсмислена смърт и клане.

Едуард се взираше с празен поглед в стената пред себе си. Не виждаше нищо друго освен разрушението на делото на живота си в това първо голямо военно поражение в дългото си царуване. Не каза нито дума. Дори през нощта остана буден, вперил поглед в пламъците на огъня, който настоя да запалят в стаята му въпреки лятната горещина. Аз останах с него. През онези дълги часове се уплаших за разсъдъка му.

На сутринта, когато светлината започна да се процежда в стаята, той се изправи.

— Едуард… изобщо не си спал. Позволи ми…

Думите му ме уплашиха.

— Ще си отмъстя — отсече той с нисък равен глас. — Ще поведа към Франция най-голямата армия, която Англия е виждала някога. Ще се боря и ще спечеля обратно всичко, което загубих. Няма да се върна, преди да съм го постигнал.

Но всичко това беше само драматизъм, показност. Прозрачната кожа, опъната над хлътналите скули, и треперещите му ръце го издаваха ясно.

Трябваше ли да се опитам да го разубедя? Трябваше ли Гонт да се опита да го разубеди? Не го сторихме.

У Едуард имаше някаква упоритост, която разпознах и срещу която знаех, че не мога да се съпротивлявам. Той може и да остаряваше, но все още беше лъв и трябваше да докаже на себе си и на Англия, че все още е достоен за короната си и за верността на поданиците си. Оставих го да прави каквото пожелае.

 

 

Приготовленията бяха великолепни, армията — огромна и придружена от Гонт и дори от принца, когото кризата бе вдигнала от болничната постеля, цялата армия потегли по Темза с подобаваща шумотевица и блясък. Сърцето ми се изпълни с гордост, която за миг помете съмненията ми, докато наблюдавах от брега. Едуард стоеше най-отпред в позлатена броня и с шлем. Вятърът развяваше бойните знамена и великолепните лъвове от герба му плющяха над главата му — гледка, която наистина разбуждаше сетивата. Вече се бях сбогувала с него. Сега трябваше да го оставя на Божията милост и да се моля да успее.

— Предпочитам да загина на френска земя, отколкото да им позволя да заграбят наследството ми! — зарече се той, преди да се качи на флагманския си кораб „Милост Божия“.

Смелостта, с която предизвикваше съдбата, ме плашеше.

И кълна се в Пресветата Богородица, страховете ми се оказаха основателни.

Три седмици по-късно корабите не бяха помръднали от пристанището — неблагоприятните ветрове помитаха и Сандуич, и дръзкия план. В Гаскония обсаденият Ла Рошел падна в ръцете на французите. Обзет от абсолютно отчаяние, Едуард прекрати кампанията.

В Лондон и в прегръдките ми се върна един тъжен, обезнадежден старец и аз не можех да го утеша.

Унижението прекърши Едуард. Неговият свят рухна. Смъртта на Филипа му бе нанесла жестока рана, но военният неуспех го пречупи така, че не можа да се възстанови повече. А следващите месеци, докато Едуард седеше безпомощен в Лондон? Всички крепости във владение на англичаните бяха нападнати, всяка английска съпротива — смазана. Накрая владенията на Едуард в Гаскония се смалиха до територия, по-малка дори от тази, която му бе завещал баща му.

Делото на живота му бе унищожено.

Ако Англия бе унизена, то Едуард беше съкрушен. Беше загубил всичко и тази мисъл му бе трудно да я проумее. Той се уморяваше бързо, губеше нишката на разговора, докато говореше. Понякога потъваше в мълчание, от което не можех да го изтръгна. Понякога не ме разпознаваше.