Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (20)

Епилог

Уиндзор замина за Шербур като самото въплъщение на могъщ комендант. Оръжията му бяха излъскани, косъмът на коня му лъщеше, а новата туника и ботуши отбелязваха значимостта на поста му. Пристанище и укрепен град, Шербур бе придобит от Англия при отлични условия от Шарл Наварски и сега обещаваше да се превърне в доходоносен и престижен пост за новия си управител. Докато наблюдавах как каруците и товарните животни трополят в далечината, си помислих, че Уиндзор ще се зарадва на предизвикателството да постави града твърдо под владичеството на Англия, както и да събере постъпленията от тамошните търговци. През последните дни просто трептеше от енергия. След края на пребиваването му в Ирландия животът му бе станал скучен. Уиндзор бе роден за уединен живот на село толкова, колкото и аз.

Колкото до домашно щастие, да остареем един до друг, обгърнати от облака на любовта си?

Никога. Любовта беше истинска. И изцери сърцето ми. Но и аз, и той бяхме прекалено независими, за да разчитаме изцяло един на друг.

— Ела с мен! — увещаваше ме той дори в последния момент, когато конете трополяха и пристъпваха от една страна на друга, недоволни от чакането. — Събери си багажа и ела в Шербур.

Погледът му ме подтикваше да приема, гласът му беше повелителен. Ръцете му стискаха здраво китките ми. Пресвета Богородице, изкушавах се! Но…

— И какво ще правя? Ще седя в салона си и ще шия покривки за олтар, докато ти се изживяваш като велик?

— Можеш да приемаш търговците и съпругите им, да ги примамиш да хвърлят злато в ковчежетата на Англия.

Вдигнах вежди.

— Можеш да купуваш имоти във и около Шербур.

Поклатих глава.

— Можеш да се обличаш в коприни, да се кичиш със смарагди и да играеш ролята на лейди Дьо Уиндзор до насита.

— Вече съм носила коприни и смарагди. В един друг живот.

— На твое място други жени биха били удовлетворени.

Въпреки нетърпението му устните, притиснати силно до слепоочието ми, почти ме съблазниха.

— Аз не съм други жени.

— Не, не си. — Усмивката му беше малко крива. — И точно затова те обичам. Тогава остани и управлявай именията ми вместо мен.

Отново ме целуна, хвана Джейн и я вдигна високо над главата си.

— Грижи се за почитаемата си майка. Не й позволявай да стане прекалено заядлива, ако положението й на господарка на имението се окаже подкопано.

Джейн се разсмя и започна да шава. Не разбираше. Изведнъж засрамена, Джоан се скри зад полите ми. Смело сърце се присъедини към нея.

— Довиждане, моя Алис.

— Довиждане, Уил. Пази се.

И той замина.

 

 

Плаках. Сама, на сигурно място в спалнята си. В дъното на огромната плевня, където никой нямаше да ме чуе. Липсваше ми. О, как ми липсваше! „Трябваше да отидеш с него — казвах си отново и отново, докато сълзите заслепяваха очите ми. — За всичко си виновна ти. Какво щеше да ти стане, ако беше отишла да живееш в Шербур?“ Изгнанието ми може и все още да бе валидно в очите на закона и можеха да ми го наложат във всеки момент — новият парламент не се бе събрал, за да намери начин да го премисли, — но Уиндзор беше сигурен, че ще стане точно така, и докато живеех под неговия покрив, нямаше да ми се случи нищо. Какво толкова, ако останех без други занимания освен надзираването на домакинството, шиене и клюки с жените на търговците? Щях да бъда заедно с Уиндзор.

„Замина! Напусна ме! Как да живея без него? Кой ще ме утешава? Какво ще правя, ако ме забрави?…“

— Каква пародия на разумна жена си само! — изръмжах на глас.

„Ами ако един ден не мога да си спомня лицето му, начина, по който пада косата му?

Нали преживя отсъствието му, когато беше в Ирландия! Спри да цивриш!“

Затова се хванах за работа — осветен от времето метод на разсейване. Бях взела решението си. Колкото и да ми беше приятна компанията на Уиндзор, колкото и важен да бе станал той за щастието ми, животът като съпруга на коменданта на Шербур не ме привличаше, а зовът на обсадените ми имоти, все още конфискувани, бе прекалено силен. Затова останах в Гейнс с двете си растящи момичета и със Смело сърце — вече с посивяла муцуна, но все още готова да гони зайците от овощната градина — и пишех на Уиндзор дълги съдържателни писма. И понякога, когато имаше време, той ми отговаряше.

И аз неизменно избухвах в плач.

Посещенията му у дома бяха сладки, наситени от радостта на събирането ни. Пътуването не беше толкова трудно, но рядко се случваше да си идва достатъчно често според мен.

 

 

— Алис!

Жизнерадостен както винаги.

— Ела и поздрави своя господар и повелител!

— Не виждам никакъв господар и повелител — изгледах го накриво, както при първата ни среща, този път от по-високо на гърба на коня си. Сърцето ми туптеше така силно, че като нищо можех да падна в краката му. — Познавам ли ви?

Ехтящият му смях разпали в стомаха ми пламенно желание.

Току-що се бях прибрала, след като разреших спор между двама от непокорните наематели на Уиндзор, и ме посрещна хаосът, който обикновено придружаваше нечие пристигане. В центъра на бъркотията Уиндзор даваше нареждания за конете и багажа. Сега крачеше към мен. На лицето му бе изписана същата мрачна усмивка, която събуди интереса ми към него толкова отдавна, в двора на Едуард.

— Чух, че смело размахваш сопа от мое име срещу наемателите ми — каза той и протегна ръце, докато слизах от коня си. — Любов моя, скъпа, моя невъзможно войнствена съпруго.

Без да се интересувам, че има хора, които ни гледат заинтересувано, просто се приближих до него и се отпуснах в ръцете му. Той се беше върнал. Прегръдката му беше завладяваща, устните му — топли и приятно познати върху моите. Безнадеждната празнота, която постоянно бодеше гърдите ми, се стопи, когато ръцете му ме притиснаха още по-силно, сякаш никога нямаше да ме пусне, макар да знаех, че ще го стори, когато дойде време.

— Колко дълго, Уил?

Само това имаше значение. Вкопчих се в него, притиснах силно глава до рамото му, безразлична към всичко и всички в удоволствието си.

— Поне няколко седмици. Шербур е под контрол.

Той ме пусна и започна да рови в една от чантите на седлото си.

— Да степенуваме нещата по важност. Това е за теб.

Установих, че се усмихвам глупаво. Радвах се да го видя. Не се интересувах особено какъв е подаръкът — украшение, чифт ръкавици, нещо достатъчно малко, за да се побере в толкова тясно пространство. Но не беше нито едното, нито другото. С широк жест Уиндзор извади едно писмо и ми го подаде с изискан поклон.

— Това е ваше, лейди Дьо Уиндзор. Жалко парче пергамент, при това е било много път — но стойността му е безценна.

После стана сериозен. Аз разгърнах пергамента и пригладих гънките. Погледнах към суровото му лице и обратно към заповедта с хералдическата й емблема и червения печат.

— Направили са го, Уил! — ахнах. — Най-после са го направили!

Доказателството беше пред очите ми — и надхвърляше всичките ми надежди. Изгнанието ми беше формално, официално, юридически отменено. Бях получила помилване за нарушаването на заповедта на парламента — престъпление, което не бях извършила.

— Ти съмняваше ли се?

Усмивката на Уиндзор беше като слънчев лъч, който стигна чак до сърцето ми.

— Да. О, да, съмнявах се! — отговорих, замаяна от радост.

— Аз пък не — отговори той с арогантността, с която вече се бях примирила. — Прекалено съм ценен. Не искат да ме настройват срещу себе си. Знаеха, че винаги мога да променя решението си и да ги зарежа да си търсят нов комендант. Недей да плачеш отгоре му!

Той взе пергамента и го пъхна в колана си.

— Прекалено е ценен, за да го размажем от ненужни сълзи! Ти загуби първото писмо на Гонт — това няма да го загубим.

Покрих лицето си с длани. Облекчението ми не можеше да се изрази с думи, а сълзите ми продължаваха да капят. Уиндзор нежно ме улови за китките и свали ръцете ми.

— Това ще донесе ли известно удовлетворение на неспокойната ти душа?

— Известно, да — потвърдих и успях да се засмея, макар и тихо. — Благодаря, Уил.

— И това не е всичко — осведоми ме той и изчака, докато насочих цялото си внимание към него. — Ще си получиш обратно имотите. Официално ще ги признаят за твои.

— Всичките?

Това наистина не можех да го повярвам.

Той поклати глава.

— Не и тези, които ти подари Едуард. Това няма да направят. Но всички земи, които сте купили законно с Гресли — тях ще ти ги върнат.

— Това е достатъчно. — Едва успях да произнеса думите. — Това е прекрасно! Ще си върна Паленсуик…

— Но не са точно твои…

Сега Уиндзор ме водеше към къщата.

— Какво?

— Ще ги възстановят на мен — като твой съпруг.

Гръмкият му смях при вида на смаяното ми изражение стресна гълъбите на покрива на конюшните и ги накара да се понесат нагоре в белокрил облак.

— Да вървят в ада всичките! Не съм съгласна…

— Питаш ли ме дали съм мислил, че ще си съгласна?

— Но аз…

— Това е всичко, което можеш да получиш, Алис. Знаеш какъв е законът. Цялата ти собственост е моя. Но аз съм много великодушен съпруг.

Сега отново беше сериозен, държеше здраво ръцете ми и притискаше дланите ми до своите, да не реша да си отмъстя. Беше разбрал какво означава пламъкът в очите ми.

— Ще те освободя от именията ти. А парите от тях ще са твои. Ще ги използваш за себе си и децата си.

— Колко великодушно!

— Безкрайно великодушно! Не си ли удовлетворена от това предложение, Алис?

Въздъхнах тихичко и оставих ума си да се успокои. Никога не бях мислила, че съм способна да изпитвам удовлетворение. Не беше в природата ми. Нима от самото начало не бях неспокойна, нима не се стремях към недостижимото, нима не се опитвах да създам спокоен и сигурен живот за децата си, за себе си? Никога не бях приемала мястото си в живота. Да съм придворна дама на Филипа не ми беше достатъчно и нуждата ми от земя се превърна — така биха казали някои — в натрапчива идея. Аз бих казала, че беше борба за оцеляване в свят, който можеше да осъжда и унищожава също толкова бързо, колкото и да извисява и възвеличава. Бях познала и върховете, и падението и осъзнах, че когато погледна назад, не съжалявам за нищо.

Присвих очи, за да ги предпазя от слънцето, и огледах дома си. Това не беше кралският двор, но стените му бяха здрави, а земята — плодородна. Нима не бях получила достатъчно и предостатъчно привилегии? Бях усетила вкуса на върховната власт. Сега пред мен се изправяше горчивата действителност и трябваше да бъда честна и да призная, че никога повече няма да разполагам с такова влияние. Вдигнах рамене в знак на примирение и приех дори факта, че сега земята ми съществуваше само на името на съпруга ми. Колкото и да го отричаха, жените винаги зависеха от мъжете, а ако трябваше да избирам от кой мъж да завися, щях да се спра на Уилям дьо Уиндзор.

Той стоеше пред мен, слънцето посребряваше неговата коса по слепоочията му, а дворът бе изпълнен с присъствието му, с онази своя усмивка, която не се забравяше, която винаги беше с мен, дори когато него го нямаше. Кой би помислил, че скандалният Уиндзор имал усмивка, която не се забравя? Но я имаше — отправена към мен. Ненадейно старият ми копнеж за това, което никога нямаше да бъде мое, изчезна. Поне за днес.

— Е? — попита той и посочи към стоплените от слънцето стени. — Не мога да направя нищо повече за теб, неблагодарна кокетка такава.

— Знам. И съм ти много благодарна — отговорих. Хванах го за ръката и двамата заедно влязохме в дома си.

Аз се усмихнах.

— Удовлетворена съм.