Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (6)

Четвърта глава

Хавъринг-ат-Боуър

В онези дни, когато минах през портите след Уикам, цялата покрита с прах, не знаех нищо за кралските дворци. А и великолепието на сградата не беше това, което ме интересуваше най-много. Всички мускули ме боляха от преумората. Нямах търпение да спрем. Исках само да се смъкна от гърба на това тромаво създание и да стъпя на твърда земя. Но когато влязохме в двора на Хавъринг, просто останах на мястото си и вперих поглед пред себе си.

— Смятате ли днес да слезете от седлото, мистрис? — попита безцеремонно Уикам. Самият той вече беше слязъл и бе изкачил половината стъпала до огромната, украсена с ковани гвоздеи врата.

— Никога не съм виждала…

Той обаче не ме слушаше, затова млъкнах.

„Никога не съм виждала нещо толкова величествено.“

И все пак дворецът ми се стори странно познат, с някакъв съблазнителен чар, който липсваше на абатството „Сейнт Мери“ с неговите неприветливи сиви камъни. Хавъринг ми изглеждаше огромен, но по-късно щях да разбера, че за кралски дворец е малък и интимен. Каменната зидария на сградата блестеше на следобедното слънце — безразборен лабиринт от стаи и апартаменти. От дясната ми страна се издигаха арките на параклиса, а отляво — голямата зала, останала от първоначалното строителство. После идваха допълнителните пристройки, които се разпростираха от двора нататък. Покриви и стени стърчаха под странни ъгли според прищевките на зидарите през годините. И сякаш това не бе достатъчно, целият дворец бе обграден от морава и рехаво залесени участъци — като зелено кадифе, обвито около прекрасен скъпоценен камък.

Тази гледка ме изпълни със страхопочитание.

— Толкова е красиво!

Гласът ми навярно се бе разнесъл из двора.

— Засега върши работа — изръмжа Уикам. — Построил го е дядото на краля, първият Едуард. Кралицата го харесва — това е най-важното. Това е нейният дом. Ще се разхубави, когато се заема с него. Искам да добавя нови кухни, защото и кралят премести домакинството си тук.

Той опря юмруци на хълбоците си.

— За бога, жено! Слизайте от това животно!

Смъкнах се от задницата на кобилата и когато краката ми се удариха в земята, залитнах. Изпитах благодарност, когато Уикам закрачи към мен и ме хвана за ръката.

— Благодаря, сър.

За миг останах вкопчена в ръката му. Мускулите ми потръпваха протестиращо.

— Аз съм на ваше разположение — отговори иронично-шеговито той. — Кажете ми, когато можете да стоите, без да паднете.

Уикам ме поведе по ниските стъпала, отвори вратата и влезе в голямата зала — пространство, в което ехото отекваше ясно. Масите и пейките бяха вдигнати за през деня с изключение на голямата маса на подиума в дъното на помещението. След горещината от слънцето беше приятно просто да съм в това помещение. Мертеците над главите ми се губеха в дълбоки сенки, нашарени с меки ивици светлина. Като козината на котка на кафяви ивици. Прислужниците се движеха тихо и сменяха свещите в аплиците с нови. Иззад параваните в дъното, които закриваха входа към кухните, долетя смях. Гоблените на стените блестяха в наситените си цветове, които се отразяваха в настилката под краката ми.

Огледах се наоколо, изпълнена с възхищение. Тук ли живееше графинята на Кент, това арогантно същество, което бе оставило незаличимо впечатление върху по-младото ми „аз“? Погледнах към сенките, сякаш очаквах да я видя там как ме оглежда и съди. А после се сгълчах колко съм глупава. Ако графинята бе осъществила амбициите си, щеше да седи във великолепието на личните апартаменти на кралицата и да отпива вино, докато някоя прислужница разресва великолепната й коса. Ако гребенът случайно я оскубеше, графинята щеше да я зашлеви, без да й мигне окото.

Някакво движение привлече вниманието ми. Една прислужница прекоси стаята с поднос с чаши и гарафа и направи бърз реверанс в посока към Уикам. Проследих я с поглед. Това ли щеше да бъде участта ми? Да работя в кухните на кралския дворец? Но защо? Нима кралицата не разполагаше с достатъчно прислужници? Ако й трябваха още, управителят на двореца й нямаше ли да намери предостатъчно желаещи момичета от околните села? Не можех да разбера защо ме е довела чак от абатството, за да й служа. Може би й трябваше камериерка, която да може да чете и пише, но аз не притежавах необходимите обноски. Така че защо, в името на Пресветата Дева, ме бяха довели? Кралицата едва ли би опряла до моите скромни дарби.

— Оттук — каза Уикам и тръгна напред.

Зад нас настана някаква бъркотия на вратата. Аз и Уикам, всички в залата, се обърнахме да погледнем. Под арката на вратата стоеше мъж. Силуетът му се очертаваше на фона на ниско надвисналите лъчи на следобедното слънце, затова не можех да видя лицето му, а само ръста и осанката. Висок, с телосложение на войник, човек на действието. Край краката му се притискаха и бутаха цял куп хрътки и алаунти^[1]. На облечената му в ръкавица ръка бе кацнал ястреб кокошар с качулка на главата. Докато птицата разтърсваше перата си, мъжът направи една крачка напред и застана точно в светлината на един слънчев лъч, така че около раменете и главата му заблестя ореол от светлина, като на светците от цветните прозорци на абатството. Корона от злато.

А после той направи още една крачка и мигът отмина. Сега го обгръщаше мека сянка и той отново стана обикновен човек. Освен това вниманието ми се отклони към друго, когато хрътките хукнаха напред, обиколиха залата и започнаха да душат полите ми. Нямах опит с такива буйни жизнерадостни животни, затова отстъпих назад, без да изпускам от поглед разпенените усти и огромните тела. Уикам се поклони, докато аз отблъсквах един любопитен алаунт.

Уикам прочисти гърло.

— Какво? — попитах.

В отговор той хвана вехтото наметало, което все още ме обгръщаше от брадичката до глезените, смъкна го и го остави да падне на пода. Дързостта му ме накара да настръхна. Отворих уста, за да го укоря, когато един поразително красив глас стигна до нас от другата страна на залата:

— Уикам, за бога! Къде беше? Защо никога не може да те намери човек?

Гласът се отличаваше с ясен тембър и изпълни пространството от стените до мертеците. А човекът, който крачеше към нас, бе собственикът. Мъжът с грабливата птица.

Уикам отново се поклони и отправи в посока към мен нещо, което можеше да е било замислено като намръщване, затова се приведох в реверанс. Новодошлият ми приличаше на ловец, влязъл в стаята след цял ден на открито с очакване да намери чаша бира или самун хляб. Той прекоси залата с големи леки крачки, гъвкав като хрътката, която вървеше до него.

А после се спря само на няколко метра от мен.

— Сир! — промълви Уикам и се поклони отново.

Кралят!

Сниших се до пода, стиснала полите си, и изчервеното ми лице се скри от погледа му. Колко наивна бях! Но откъде да знам? Той не се обличаше като крал. А после вдигнах глава и сега, когато ни разделяха не повече от два-три метра, осъзнах, че не са му необходими дрехи и бижута, за да демонстрира превъзходството си. Каква свръхестествена, богоподобна фигура беше! Мъж на възраст и с опит, но годините не му личаха. Несъмнено беше красив, с широко чело и изящен нос, с гъста коса, която блестеше ярко като сребро. Той съвсем не беше непоносимо скучен. Кралят блестеше като диамант сред безполезни отпадъци.

— Снабдяването с вода! — оповести кралят.

— Да, сир, под контрол е — отговори спокойно Уикам.

— Кралицата има нужда от гореща вода.

Кожата на краля някога може да е била светла, но сега бе загоряла и набраздена от живот на открито в студ и жега. Беше благословен с удивително лице, със сини очи, остри като на грабливата птица на юмрука му, чиято качулка сега сваляше. В движенията му имаше невероятна плавност и грациозност. Той разкопча наметалото си с една ръка, дръпна го от рамото си и го хвърли на един паж, който го бе последвал от другата страна на залата. Как не бях разбрала, че това е крал Едуард? На колана му висеше кама в украсена със скъпоценни камъни ножница, на шапката му бе закачена рубинена брошка, която прикрепяше весело поклащащо се пауново перо. Дори без блясъка на скъпоценните камъни, пак трябваше да разбера. Той имаше властно присъствие, от него се излъчваше навикът да заповядва, да изисква безусловно подчинение.

Значи това бе великолепният съпруг на кралица Филипа. Останах заслепена.

Изправих се. Сърцето ми биеше лудо. Не осъзнавах нищо друго освен факта колко окаяно изглеждам самата аз с това противно наметало, свлечено на купчинка в краката ми. Кралят обаче не гледаше към мен. Не бях ли по-зле облечена от всеки от прислужниците, които бях зърнала в двореца? Той щеше да ме сметне — ако изобщо си помислеше за мен — за просякиня, дошла да проси подаяние от дворцовите кухни. Дори грабливата птица ме изгледа така, сякаш съм червей и си струваше да ме изяде.

Кралят махна с ръка.

— Вън! Всички вън!

Кучетата послушно изчезнаха през вратата, бързи и въодушевени.

— Уил, разгледах онова място за баня, което предложи.

Намираше се достатъчно близо, за да удари Уикам приятелски по рамото.

— Къде беше?

Държеше се така, сякаш мен ме нямаше.

— Бях в абатството „Сейнт Мери“ в Баркинг, сир — отговори с усмивка Уикам.

— Баркинг ли? Защо, в името Божие?

— По заповед на кралицата, сир. Дарение за литургии за душите на двете покойни принцеси.

Кралят кимна.

— Да, да. Бях забравил. Това й носи утеха, а кълна се в Бога, малко неща могат да я утешат.

Най-после той ми хвърли бегъл поглед.

— А коя е тази? Някоя на служба при мен?

Той свали шапката от боброва кожа с брошката и перото и наклони глава много любезно, макар че ме смяташе за прислужница. Погледът му се плъзна бегло по лицето ми. Направих още един закъснял реверанс. Кралят очевидно си състави някакво мнение за мен, след което погледна към Уикам и наклони глава.

— „Сейнт Мери“, казваш. Да не си помогнал на някоя от сестрите да избяга, Уил?

Уикам се усмихна сухо.

— Кралицата поиска да я доведа.

Тези проницателни сини очи отново се върнаха към мен.

— Може би някое от онези нейни бездомни и изоставени деца. Може да е решила да я спаси оттам за нейно добро. Как се казваш, момиче?

— Алис, сир.

— Радваш ли се, че избяга?

— Да, сир!

Думите ми бяха най-искрени и навярно са прозвучали точно така.

И Едуард се разсмя — звук на огромна радост, който накара и мен да се усмихна.

— На твое място и аз бих се радвал. Да служиш на Бог е много хубаво, но не по цял ден. Имаш ли някакви дарби? — попита той и се намръщи, сякаш не можеше да си го представи. — Свириш ли на лютня?

Поклатих глава.

— Тогава може би пееш? Жена ми обича музиката.

— Не, сир.

— Е, предполагам, че си има своите основания. — Той вече бе започнал да губи интерес и се извърна настрана. — И щом това я прави щастлива… Ела тук!

Стреснах се, защото реших, че говори на мен, но той щракна с пръсти на един дългокрак алаунт, който се бе промъкнал обратно в залата и сега проследяваше някаква миризма по ръба на един гоблен. Той се подчини и започна да се умилква на краля, който пъхна пръсти под каишката му.

— Кажи на Нейно величество, Уил… не, по-добре ела с мен. Ти изпълни задачата си за кралицата. Сега искам да отделиш време за новата ми баня.

Той повиши глас:

— Жослин! Жослин!

Един мъж се приближи дискретно от мястото, на което чакаше — до паравана.

— Да, сир.

— Заведи това момиче при кралицата. Тя е изпратила да го повикат. А сега, Уил… — Двамата вече бяха изцяло погълнати от проекта си. — Мисля, че мястото е идеално. Чакай да се отърва от тези кучета и птици…

Кралят подсвирна тихо на грабливата птица на китката си и се запъти към вратата. Уикам го последва. Двамата излязоха, без дори да ме погледнат повторно. И защо да го правят?

Сър Жослин, който, както щях да науча, бе управител на двореца, ми направи знак да го последвам, но аз се поколебах и хвърлих поглед назад през рамо. Уикам кимаше. Видях го за последно тогава, когато показваше с ръце, сякаш описваше размера на сградата, която си представяше. Двамата се засмяха и силният глас на краля заглуши по-тихите отговори на Уикам. А после Уикам изчезна заедно с краля и аз се почувствах така, сякаш последният ми приятел ме е изоставил. Единственият ми приятел. Той, разбира се, не беше такъв, но кого другиго познавах тук? Нямаше да забравя грубата му доброта. Колкото до краля, бях очаквала корона или поне верига, която да показва ранга му. Не глутница кучета и един ястреб. Но не можех да отрека усещането за върховна власт, която почиваше на раменете му естествено като наметало.

— Хайде, момиче. Не разполагам с цял ден.

Въздъхнах и тръгнах след управителя, за да разбера какво ме очаква като едно от бездомните и изоставени деца на кралицата. Пъхнах броеницата, която все още стисках, в деколтето на роклята си и последвах сър Жослин, както ми бе наредил.

 

 

В покоите на кралицата беше тихо. Тъй като не намери в преддверието никого, на когото да ме повери, сър Жослин почука на една врата, получи разрешение да влезе и го стори, като ме дърпаше със себе си.

Озовах се на прага на голяма слънчева стая, изпъстрена с толкова цветове, дейност и тихо бъбрене, и женски чар, че тя изпълни цялото ми зрително поле, повече дори от величествената голяма зала. Тук виждах всички цветове и оттенъци, които можех да си представя, и те превръщаха в ярки пеперуди жените в стаята. Със сигурност беше невъзпитано, но се загледах в тази толкова приятна сцена. Жените шиеха и си бъбреха, имаше книги и игри за тези, които ги желаеха, и никъде не се виждаше нито една подобна на саван забрадка или спуснато ниско над челото було. Това бе цял един свят, за който дори не подозирах, и той запленяваше очите и ушите. Дамите говореха и се смееха; някой пееше под акомпанимента на чистите звуци на лютня. Тук определено не цареше тишина.

Не можах да зърна кралицата сред дамите. За свое облекчение не видях и графинята на Кент.

Управителят ги огледа и откри лицето, което търсеше.

— Милейди.

Поклонът му беше самото съвършенство.

Направих реверанс — наистина се учех бързо.

— Бих искал да говоря с Нейно величество.

Принцеса Изабела вдигна глава от лютнята, на която свиреше, но пръстите й продължиха да дрънкат безцелно по струните. Сега знаех откъде идват светлата й кожа и красотата й: тя приличаше на баща си и по ръст, и по цвят на лицето.

— Нейно величество е неразположена, Жослин. Може ли да почака?

— Наредиха ми да заведа тази личност при Нейно величество. — И той ме побутна напред с високомерно снизхождение.

Отново направих реверанс.

— Защо?

Погледът на Изабела остана прикован върху струните на лютнята. Не приличаше на краля по любезност.

— Доведе я Уикам, милейди.

Принцесата вдигна глава и ме огледа.

— Коя си ти?

— Алис, милейди.

В гласа й нямаше и капчица гостоприемство. Дори не помнеше коя съм.

— От абатството „Сейнт Мери“ в Баркинг, милейди.

Между веждите на Изабела се появи бръчка, а после изчезна.

— Сещам се. Момичето с броеницата — онова, което работеше в къщата или нещо подобно.

— Да, милейди.

— Нейно величество е изпратила да те повикат?

Пръстите й отново задрънкаха по струните на лютнята, а кракът й затупа нетърпеливо.

— Предполагам, че трябва да направя нещо с теб.

Реших, че пламъчето в очите й не е дружелюбно.

Една от дамите се приближи и сложи ръка на рамото на принцесата с увереност, която издаваше дълго познанство.

— Посвири ни, Изабела. Имаме нова песен.

— С удоволствие. Заведете момичето в кухните, Жослин. Дайте му легло и храна. А после му дайте работа. Предполагам, че това е имала наум Нейно величество.

— Да, милейди.

Изабела вече бе насочила вниманието си към дамите и новата им песен. Управителят се поклони и излезе, като ме буташе пред себе си. Вратата се затвори и вълшебната сцена изчезна от погледа ми. Не бях успяла да прекрача прага и сега ме разтърси желание да го сторя, да се превърна в част от живота, който течеше зад тази затворена врата.

Сър Жослин закрачи напред, без да казва нито дума. Очакваше да го последвам и аз го сторих. Трябваше да съм благодарна, че ми дават храна и подслон. Дали животът като кухненска прислужница в Хавъринг-ат-Боуър щеше да е по-добър, или по-лош от живота като conversa в абатството в Баркинг? Щеше ли да е по-добър от живота като робиня в къщата на семейство Перърс? Щях да разбера благодарение на злобата на принцеса Изабела, която извираше направо от душата й, защото знаех без никакво съмнение, че кралицата не ме е довела чак от Баркинг, за да скубя пилета в кухните й. За това беше виновна Изабела. Можех да позная кога човек ми е враг.

 

 

— Това момиче, мастър Хъмфри… — Изражението на управителя издаваше отвращението му. — Още едно от изметта, която Нейно величество събира от канавките и която живее от нашата милостиня.

Отговори му единствено сумтене. Мастър Хъмфри работеше със сатъра над трупа на едно прасе и в момента го разцепваше по гръбнака с отработено умение.

— Принцесата каза да я доведа при вас.

Готвачът спря насред транжирането и ме погледна изпод посивелите си вежди.

— И какво да правя с нея, ако мога да попитам?

— Нахранете я. Дайте й легло. Облечете я и й намерете работа.

— Ха! Огледайте се, Жос! Какво виждате?

И аз се огледах. В кухнята кипеше оживена дейност: миячи на чинии, момчета за въртене на шишовете, сервитьори и миячи на бутилки работеха навсякъде и вдигаха такъв шум, сякаш се бяха отворили вратите на самия ад. Горещината, която идваше от пещите и откритите огнища, бе убийствена. Вече чувствах как по гърба ми се стичат капки пот и овлажняват косата ми под качулката.

— Какво? — изръмжа сър Жослин. Помислих си, че не одобрява свободата, която готвачът си бе позволил с името му.

— Не вземам момичета, Жос. Не са достатъчно силни. Стават за млякото и за сервиране на масата, но не и за тук.

Готвачът подчерта последната дума, като замахна от горе надолу със сатъра си.

— Е, сега вече вземате. Заповед на принцеса Изабела. В кухните, така каза.

Готвачът отново изсумтя.

— А желанията на принцесата са заповеди…!

— Именно.

Сър Жослин послушно ме изостави насред оживлението, което цареше в кухните на Хавъринг. Разпознах дейностите — чистенето, търкането, рязането и бъркането, — но моят опит с тях беше само бледо ехо на този на останалите. Шумът беше оглушителен. Ободряващ. Викове и смях, подигравателни дюдюкания, изревани заповеди, неизменно последвани от ругатни и оплаквания. Кухненските момчета като че ли не проявяваха голямо уважение, но нарежданията на готвача се изпълняваха с бързина, която подсказваше твърда ръка, ако ги престъпят. И храната! Коремът ми изкъркори, когато я зърнах. Колкото до аромата на печащото се месо, на сочните бутове…

— Недей да стърчиш там като топ плат!

Готвачът захвърли сатъра си, който издрънча, и ми хвърли само бегъл поглед, но миячите на чинии ми обърнаха повече внимание и ме поздравиха с безочливи ухилвания и груби жестове. Може и да нямах много опит с такива знаци на езиците и пръстите — освен случайно на пазара, между някоя блудница и някой неудовлетворен клиент, — но не се искаше много въображение, за да ги разбере човек. Бузите ми пламнаха от горещина, която не идваше от огъня.

— Седни тук.

Мастър Хъмфри притисна рамото ми с огромната си ръка и аз седнах. На централната маса, до прасето. Стовариха безцеремонно пред мен купа с гъста супа, пъхнаха в ръката ми лъжица и оставиха застоял бял хляб малко по-настрани на масата, така че да мога да го стигна.

— Яж, и по-бързо! Работа ни чака.

Ядох, без да спирам. Изпих чашата бира, която ми подадоха. Не бях осъзнала колко съм гладна.

— Сложи си това.

Мастър Хъмфри ми подаде голяма престилка, цялата на петна, докато носеше поднос с кръгли самуни хляб, който пъхна в една от двете пещи.

Престилката беше предназначена за много по-едър човек от мен и аз я запретнах на кръста си, иначе щях да се спъна в нея. Тъкмо завързвах вървите и безмълвно проклинах Изабела, когато готвачът се върна.

— А сега дай да те видя!

Станах.

— Как каза, че се казваш?

— Алис.

— Е, добре, Алис, няма нужда да си гледаш все в краката, иначе ще се изтърсиш по задник. — Изражението му беше недоволно. — Не си много едра.

— Достатъчно е едра за това, което съм си наумил! — изкрещя един от миячите на чинии, едро момче със светла коса.

Тези думи бяха последвани от всеобщ груб смях.

— Млъквай, Сим! И не си пускай ръцете, където не трябва, че иначе…

Мастър Хъмфри грабна касапския си сатър и го размаха във въздуха в имитация на бързо сечене на месо.

— Не им обръщай внимание.

Той взе ръцете ми в своите и ги обърна.

— Хмм. Какво можеш да правиш?

Не мислех, че отговорът ми ще има значение, ако се съдеше по мръсните думи, идващи от двамата младежи, които се мъчеха да набучат един еленски бут на шиш. Щяха да ми възложат най-жалките задачи. Щях да се превърна в прицел на постоянни шеги и намеци.

— Хайде, момиче! Досега не съм срещал жена, която да няма какво да каже за себе си!

До момента ме бяха размятали като топа плат, с който ме бе сравнил, но щом това щеше да е моето бъдеще, нямаше да допусна да стана невидима. Със синьора Дамиата бях внимавала за поведението си, защото всичко друго щеше да ми донесе наказание. Тук обаче знаех, че трябва да отстоявам своето и да изискам известно уважение.

— Мога да правя това, мастър Хъмфри. И това. — Посочих към едно корито с вода, в което се извършваше миенето и търкането. — И това. — Някакво нисичко момче редеше цепеници в огъня.

— Това го може всеки глупак! — тросна се готвачът и се опита да ритне момчето край огъня, а то му се ухили в отговор.

— Мога да меся хляб. Мога да коля тези — имах предвид пилетата, които къткаха в един ракитов кош до огнището, без да подозират тъжната участ, която ги очакваше. — Мога да правя това — посочих към един по-възрастен мъж, който изкормваше една риба, събираше вътрешностите с длан и ги хвърляше в един леген. — Мога да приготвям настойка за лекуване на кашлица. И мога да правя…

— Леле, леле! Каква ценна придобивка за кухнята ми!

Мастър Хъмфри се хвана за колана и се приведе в лек подигравателен поклон. Не повярва и на половината от думите ми.

— Мога да поддържам списък с хранителните ви запаси. — Нямаше да млъкна, преди да ми е наредил изрично. — Мога да проверявам книгите и сметките ви.

Ако бях осъдена да работя тук, трябваше да си извоювам място. Докато дойдат по-добри дни.

— Кълна се в Пресветата Дева, това е цяло чудо! — Подигравката нарасна още малко. — Какво търси една толкова надарена във всички области жена в моята кухня?

Смехът за моя сметка стана по-висок.

— Засега да почнем с това.

Впрегнаха ме на работа, като ми възложиха да чистя горещата пепел от пещите и да търкам засъхналата мазнина от подносите. Нищо по-различно от абатството или от домакинството на Перърс.

Само че беше различно и това ми доставяше удоволствие. Това беше животът, груб и истински, а не жалко съществувание, ръководено от мълчание и послушание. Това не беше жива смърт. Не че работата ми харесваше — беше груба, безжалостна и мъчителна под надзора на мастър Хъмфри и сър Жослин, — но тук нямаше намусено неодобрение или пръчка, ако не се подчинях на Правилата на свети Бенедикт. Или ако привлечах злобния поглед на Дамиата. Всеки имаше да каже нещо за всяко събитие или слух, което стигнеше до кухнята на мастър Хъмфри. Кълна се, че той можеше да обсъжда държавните дела не по-зле от всеки друг мъж, докато разрязваше воденичката на някой паун. Това беше съвсем различен свят. Сега притежавах сламеник в една тясна таванска стая, която делях с две прислужнички, които дояха млякото и правеха сирене в млекарницата. Дадоха ми одеяло, нова риза и пола — във всеки случай нови поне за мен, — парче плат, което да увия около косата си, и чифт груби обувки.

Дали този живот бе по-добър от съществуванието като сестра-мирянка в „Сейнт Мери“? Кълна се в Пресветата Дева, да!

Докато се трудех, не спирах да слушам. Кухненските слуги клюкарстваха от изгрев до здрач и обсъждаха всички членове на кралското семейство. Кралица Филипа беше болна и кралят постоянно се опитваше да я предпазва от всичко. Самият Едуард отдавна бе преминал дните на възхваляваната си победа срещу проклетите французи на бойните полета при Креси, но все още бе мъж, достоен за възхищение. Докато Изабела, нахакана колкото си щеш, отказваше всеки разумен кандидат, когото й предложеха. Кралят отдавна трябваше да я е наложил с камшика! Колкото до графинята на Кент — незабавно наострих уши, — която се бе омъжила за принца и един ден щеше да стане кралица, ами тя си беше уличница, при това невъзпитана, когато я устройваше. Слава богу, че сега беше в Аквитания заедно с многострадалния си съпруг. Без никой да долови интереса ми към тази тема, неприличните клюки продължиха.

Гаскония и Аквитания — английските владения отвъд Ламанша — се бяха вдигнали на бунт. Ирландия къкреше като гореща супа. Ами проектите на онзи Уикам! Вода, която да тече в самите кухни от кран в купа в Уестминстър! Да даде Господ това изобретение скоро да стигне и до Хавъринг.

Междувременно ме пращаха да нося вода от кладенеца по двайсет пъти дневно. Мастър Хъмфри нямаше нужда от уменията ми да чета или да смятам. Метях, търках и кълцах, изгарях си ръцете, опърлях си косата и изпразвах нощни гърнета. Вдигах, носех и бършех. И работех още по-усилено в друга посока: да държа похотливите миячи и прислужници на разстояние. Учех се бързо. Кълна се в Бога, наистина се учех!

Сим. Най-големият грубиян от всички тях, с тази негова светла коса и похотлива усмивка.

Не ми трябваше предупреждение. Бях видяла версията на Сим за романтично прелъстяване, когато притисна една от прислужниците, които сервираха, до вратата на склада за дърва. Изражението й съвсем не изразяваше удоволствие, докато той сумтеше и пъхтеше с набран около глезените панталон. Не желаех мазните му ръце с гнусни нокти да ме докосват. Нито пък някоя друга част от тялото му. Настъпване по незащитената предна част на ходилото му и забиване на лакът в ребрата му обикновено бяха достатъчни, за да задържат този червей настрана. За жалост на Сим и шайката му не им беше трудно да ме проследят до килера или до избата. Ръката му навярно ме стисна за кръста поне дузина пъти през първата седмица.

— Какво ще кажеш за една целувка, Алис? — увещаваше ме той и противният му дъх облъхваше врата ми.

Удрях го с юмрук в гърдите, при това не леко.

— От мен целувка няма да видиш!

— Кой друг ще те целуне?

Този въпрос биваше последван от обичайния хор от одобрителен смях от онези жестоки ухилени усти наоколо.

— Не и ти!

— Ти си грозна кучка, но все пак си по-добре от трупа на някоя крава.

— Ти не си. По-скоро бих целунала шаран от реката. Сега се махай — и си прибери грозните другарчета заедно с теб.

Бях открила у себе си талант за игра на думи, както и остър език, и използвах и двете при всеки повод, както и лактите си.

— Няма да получиш по-добър от мен. — И той притискаше пулсиращия си възбуден член към хълбока ми.

Коляното ми се забиваше между краката му и това го караше да охлаби хватката си.

— Дръж си ръцете настрана! Иначе ще ти отрежа топките с ножа за обезкостяване на мастър Хъмфри и ще ги опечем за вечеря с чесън и розмарин!

Не бях нещастна. Но съжалявах, че не съм красива и че никой не използва талантите ми. Колко умение се искаше, за да изпразваш нощните гърнета на бунището? И докато се трудех и потапях груби фитили в гадно миришеща лой, за да направя свещи за кухните и складовете, а около мен кипяха шумът и въодушевлението, си позволих да се върна назад към дните си на млада послушница. Пуснах графинята на Кент — всъщност я поканих — да нахлуе властно в съзнанието ми. Тя може и да беше в Аквитания, но в тези мигове се връщаше във вонящата на пот кухня в Хавъринг-ат-Боуър.

Как жена от такова високо потекло като нея забеляза низше създание като мен? Какво зрелище ми предложи само по времето, когато бях почти дете! Една носилка се полюшна и спря, великолепна с фестоните си, позлатените кожени завеси и най-меките възглавници на света. Теглеше я впряг от шест великолепни коня. Дворът на абатството се изпълни със слуги и охрана. А колко багаж за разтоварване имаше само в каруцата, която я придружаваше! Никога не бях виждала такова богатство. Докато наблюдавах, от носилката се показаха украсени с пръстени пръсти и отметнаха завесите с драматичен жест.

Пресвета Богородице! Дъхът ми секна от гледката, която се разкри пред очите ми: от носилката излезе дама и разтръска полите си от копринена дамаска — лек намек за синьо на изящен десен, за сребърни нишки и луксозни кожи — и приглади гънките на наметалото си. Скъпоценните камъни на пръстите й блестяха като дъга от светлина. Не беше млада, но не беше и стара и бе поразително красива. Не зърнах нищо от фигурата й, загърната в тежкото наметало въпреки топлия летен ден, или от косата й, скрита под мрежичка и черен воал, но успях да видя лицето й — съвършен овал и светла кожа. Тя беше красива. Очите й, очертани от финия лен и нежно диплещата се коприна, бяха големи и блестящи, с цвят на свежи букови листа.

Това беше Джоан, графинята на Кент, невъзпитаната уличница от кухненските клюки.

От една от каруците изскочиха три кученца, които започнаха да джавкат и да лудуват около полите й. Един ястреб на пътнически прът ме изгледа зловещо. Имаше и едно животно, каквото не бях виждала никога досега. Стори ми се, че е само топка от блестящи очи и бутащи пръсти, беше с цвят на див кестен, имаше яка от косми около муцуната и дълга опашка. Снабдено със златна каишка и верижка, то подскочи и се вкопчи в един от резбованите прътове на носилката.

Не можех да откъсна погледа си от гледката. Блясъкът на светската суета ме прикова на място, а създанието едновременно ме запленяваше и отвращаваше.

А после, без предупреждение, само с пронизителни викове и сграбчване с ръце, екзотичното създание скочи на земята и се стрелна сред монахините, подредени в редици да приветстват гостенката си. Те потръпнаха като една и на свой ред нададоха вик, като контрапункт. Кученцата залаяха и се втурнаха след създанието. И когато то изтича покрай мен, аз разбрах.

Бързо се наведох и сграбчих края на верижката му, който се влачеше по земята. То изкрещя и се спря в краката ми, при което верижката задрънка, а аз видях съвсем ясно острите му зъби. Но изобщо не се замислих за тях. Преди да е успяло да се помъчи да се освободи, го вдигнах на ръце. Леко, с тънки кости и невероятно мека козина, то заби пръсти в булото ми и го стисна. Почувствах как се изчервявам, когато в двора се възцари напрегнато мълчание и всички очи се обърнаха към мен.

Върнах се обратно в кухнята, при противния мирис на гореща лой, който се разстилаше по плътта ми, и потръпнах. Можех почти да усетя драскането на създанието, докато топях и режех. Спасяването на маймунката на Джоан беше себично пресметнато действие от моя страна, съвсем не като импулса, който ме накара да сграбча ръката на английската кралица. Трябваше ли да съжаля за дързостта си? Не съжалих. Възползвах се от единствената възможност, която съм имала в живота си, да накарам някого да ме забележи. Не съжалих дори когато установих, че лейди Джоан ме разглежда така, сякаш съм тлъст шаран на пазара. Опитах се да направя реверанс, но за жалост резултатът беше доста недодялан заради разяреното крещящо създание, което стисках в ръцете си.

— Виж ти! — отбеляза дамата и устните й най-накрая се извиха в нещо като усмивка, макар че погледът й остана хладен. — Колко смело от твоя страна! — И усмивката й се разшири и стана ослепително чаровна, като лед върху локва в зимна утрин. — Трябва ми някой, който да се грижи за нуждите ми. Това момиче ще свърши работа.

Тя вдигна властно ръка, сякаш въпросът бе решен.

— Ела с мен. И не изпускай Барбари.

Последвах я с пресъхнала уста. Стомахът ми се свиваше от странна смесица от стъписване и въодушевление. Щях да стана лична прислужница. Щях да нося вещи и да върша груба работа за жена, която бе избрала мен. Вярно, само за кратко, но бях видяла шанса си да ме забележат. Да бъда различна. И го бях стиснала здраво, за яката на украсения със златна каишка врат. Но не за дълго. Веднага щом влязох в стаите, отделени за гостенката ни, той се измъкна от хватката ми, хукна към бродираните завеси на леглото и задърпа дамаската с острите си зъби. Аз останах на мястото си, от вътрешната страна на прага, защото не знаех какво трябва да направя сега.

— Вземи това! — нареди графинята.

Протегна към мен чифт бродирани ръкавици, а после ги пусна на пода с очакването да ги взема. Последваха ги воалът и забрадката й — захвърли и тях също така небрежно, без изобщо да се замисли за скъпия плат. Втурнах се да се подчиня. Така получих първия си урок като прислужница на дама. Графинята пусна плата да падне в ръцете ми и аз останах да държа тежката великолепна тъкан — не знаех какво друго да направя. Тя не ми даде никакви други инструкции, а високомерното й поведение не ми позволяваше да попитам.

— Кълна се в костите Христови! — измърмори тя — нехайно богохулство, което ме впечатли. — Длъжна ли съм да търпя тези жалки условия? Тук е по-лошо дори от тъмниците в Тауър. Толкова е гадно, че може дори да ме накара да се покая!

Тя вдигна една кутия за бижута, отвори я и от устните и се изтръгна смях, който не бе съвсем приятен.

— Ти нямаш представа коя съм. Защо ли някаква си послушница в това затънтено абатство ще е чувала за мен? Но преди да изтече една година, цялото кралство ще е чувало за мен.

Злобният й тон странно противоречеше на прекрасните черти. Тя захвърли кутията на леглото, така че бижутата се изсипаха като блестяща река, и ми хвърли бегъл поглед.

— Аз съм Джоан, графиня Кент. Поне засега. Скоро ще стана съпруга на принц Едуард, бъдещия крал на Англия.

Не знаех нищо нито за нея, нито за принца, който щеше да стане крал. Знаех само, че аз съм избрана. Тя ме бе избрала да й служа. Мисля, че сърцето ми бе докоснато от гордостта. Оказа се, че не е трябвало.

Превърнах се в доброволна робиня на Красивата дева от Кент, чиято грациозност и красота бяха, съобщи ми тя, прочути в цялото кралство. Когато имаше нужда от мен, тя звънеше с малко сребърно звънче, чийто звук бе забележително силен. И което звънеше много често.

— Вземи тази рокля и изчеткай подгъва — толкова много прах! И действай внимателно.

Изчетках роклята. Бях много внимателна.

— Донеси ми лавандула — предполагам, че имате лавандула в градината с билки? Намери малко за кожите ми. Следващите няколко месеца няма да ги слагам…

Претърсих лехата с билки на сестра Марджъри за лавандула, рискувайки да си навлека гнева на лечителката с остър език.

— Изведи тази адска маймунка — и бях разбрала, че наистина е такава — в градината. Боли ме главата от пискането й. И вода. Трябва ми леген с вода. Гореща вода, не студена като миналия път. А когато приключиш, ми донеси мастило. И перо.

Графиня Джоан бе уморителна господарка, но аз никога не се дразнех от повикванията й. Пред мен се бе отворил широко прозорец към замайващия свят на кралския двор и аз можех да надзъртам през него и да се дивя.

— Среши ми косата — нареди тя.

Подчиних се, развързах плитките от червено злато и разресах заплетеното с гребен от слонова кост, за който копнеех да е мой.

— Внимателно, момиче! — замахна тя с ръка и заби нокти в дланта ми с такава сила, че ми потече кръв. — Главата ме боли достатъчно и без твоята непохватност!

Графиня Джоан редовно страдаше от главоболие. Научих се бързо да се изплъзвам от обсега й, но колкото и да ме отблъскваше, тя също толкова често ме примамваше обратно. А откровението, което се стори най-страховито и прекрасно на наивния ми поглед?

Графиня Джоан се къпеше!

Това беше цяла церемония. Премятах през ръката си току-що изпрана риза и кърпа от груб плат. Графиня Джоан се събличаше без всякакъв свян. За миг по кожата ми пропълзяха притеснение и стъписване, сякаш и аз бях гола. Досега не бях имала никакъв досег с голотата. Нито една от монахините не сваляше долната си риза. Монахините спяха по риза, миеха се под нея с плат, натопен в купа с вода, и щяха да умрат в нея. Голотата беше грях в Божиите очи. Графиня Джоан обаче не страдаше от подобни задръжки. Гола и великолепна, тя влезе във ваната с ароматизирана вода, а аз само я зяпах, докато чаках да й подам кърпата и ризата, когато се измиеше.

— Сега пък какво има, момиче? — попита тя, очевидно развеселена за моя сметка. — Никога досега ли не си виждала гола жена? Предполагам, че не си, щом живееш с тези дърти вещици.

Тя се засмя — красив звук, който ме накара да поискам да се усмихна, докато не видях злобата, изписана на лицето й.

— Обзалагам се, че и мъж не си виждала.

Графиня Джоан се прозя красиво в топлата вода и изпъна ръце, така че гърдите й се надигнаха над ароматизираната вода.

— Измий ми косата.

Разбира се, аз се подчиних.

Облечена в роба за баня, с разпусната по раменете мокра коса, графиня Джоан започна да рови в един от сандъците си, извади огледало и се приближи до прозореца, за да огледа лицето си на светлината. Гледката я накара да се усмихне. И защо не? Аз просто не можех да откъсна поглед от този предмет със сребърна рамка и блестяща повърхност.

Усетила погледа ми, графинята отметна глава назад.

— Какво гледаш? — попита тя.

Поклатих глава.

— Засега не ми трябваш повече.

Графинята захвърли блестящия предмет на леглото.

— Върни се след вечерня.

Но пръстите ме сърбяха да го докосна.

— Вашето огледало, милейди…

— Да?

— Може ли да погледна? — попитах.

Тя ме изненада и аз не бях достатъчно бърза. Графиня Джоан замахна с нехайно, привично движение, за което не можах да видя никаква причина освен дивашки нрав. Ехото от шамара върху бузата ми отекна в цялата стая и аз залитнах назад. Дъхът ми секна.

— Не ставай нахална, момиче!

За миг графинята ме огледа изпитателно. После веждите й се извиха в съвършени арки, а устните й се свиха.

— Но използвай огледалото… ако наистина искаш.

Взех го от леглото… и погледнах. Отражение, лице, което отговаряше на истината много повече от всичко, което бях видяла в купичката си с вода, отвърна на погледа ми. Останах вцепенена. А после без нито дума — защото не можех да намеря в ума си нито една — внимателно оставих огледалото с лицето надолу на леглото.

— Хареса ли ти това, което видя? — попита графиня Джоан, наслаждавайки се на унижението ми.

— Не! — успях да изрека с пресъхнали устни. Отражението ми във водата бе съвсем вярно и тук това се доказа без съмнение. Тъмните очи, без дълбочина и без блясък, приличаха на вода нощем под безлунно небе. Веждите ми бяха по-тъмни дори от тях, сякаш нарисувани с мастило от непохватна ръка. Силната челюст, издаденият нос и широката уста. Всичко бе толкова сурово! Зарадвах се, че косата ми е покрита. Бях повлекана, червей, нищожество в сравнение с тази красавица с червеникавозлатиста коса и бяла кожа, която се усмихна на безсмислената си победа над мен.

— Какво очакваше? — попита графинята.

— Не знам — успях да отговоря.

— Очакваше да видиш нещо, което да накара мъжете да обръщат глава след теб, нали? Разбира се, че да. Коя жена не го очаква? На красивата жена могат да й се простят много неща. Но не и на грозната.

Какво жестоко обвинение, изречено без чувство, без никаква мисъл за моите чувства. И в този миг, когато тя наклони брадичка с удовлетворение, видях истината — беше изписана на лицето й. Графиня Джоан бе решена да бъде преднамерено жестока и когато сърцето ми се сви от тежестта на доказателствата срещу мен, без никакво съмнение разбрах защо ме е избрала да й прислужвам. Самата аз не играех никаква роля в избора й. Това нямаше нищо общо с лудориите на вироглавата й маймунка или с глупавия ми опит да привлека вниманието й, нито пък с усилията ми да бъда добра прислужница. Тя ме бе избрала, защото бях грозна и в сравнение с мен тази образована, изтънчена, невероятно изискана красавица от двора щеше да свети като предупредителен фар от върха на някой хълм — светлина, на която всички да се възхищават. Аз бях идеалният варак — прекалено безлична и непохватна, твърде невежа, за да представлявам каквато и да било заплаха за великолепието на Джоан Кент.

Мисля, че тогава, когато прецених и доброто, и лошото, наистина я възневидях.

 

 

Разбира се, всичко свърши — без предупреждение.

— Тръгвам си — оповести графинята след три седмици — трите най-вълнуващи и ободрителни седмици в живота ми. Вече бях видяла приготовленията — носилката се бе върнала, охраната се изсипваше в двора сега, докато говорехме — и съжалявах. — Кълна се в раните Христови! С радост ще се махна от тези стени, между които човек може само да затъпее. Можех да си умра тук и никой нямаше да разбере. Ти ми беше полезна.

Графинята седеше в креслото с висока облегалка в спалнята си, вдигнала обутите си в позлатени кожени обувки крака на малко столче, докато прислугата й се суетеше наоколо и прибираше дрехите и принадлежностите й.

— Предполагам, че трябва да те възнаградя, но не се сещам как.

Тя посочи с ръка и полите й от дамаска изшумоляха.

— Вземи тази кутия и Барбари.

Успях да вдигна маймунката с немалко усилия и с цената на едно ухапване, но мислех не за острите зъби. Имаше едно нещо, което исках да науча от графинята. Ако не я попитах сега…

— Милейди?

— Нямам време. — Тя вече излизаше през вратата.

— Какво дава на една жена…? — започнах и се замислих за думата, която търсех. — Какво дава на една жена власт?

Тя се спря. Обърна се бавно и се засмя тихичко, но презрението, изписано на лицето й, бе толкова красноречиво, че се изчервих от дързостта си.

— Власт ли? Какво може да знае създание като теб за истинската власт? Дори да се сдобиеш с власт, какво ще правиш с нея?

Отвращението от невежеството ми бе жестоко в изящната си елегантност.

— Искам да кажа… властта сама да определям житейския си път.

— Виж ти! Към това ли се стремиш? — Тя ме удостои със самодоволна малка усмивчица. И аз видях, че под нехайството й се таи друго, много по-дълбоко чувство. Тя наистина ме презираше, както може би презираше всички създания от по-низше потекло. — Ти никога няма да получиш власт, скъпа моя. Освен ако не се издигнеш по-високо, отколкото ти се полага, и не станеш абатиса на това място. — Гласът й бе презрително мъркане. — Няма да го постигнеш… но аз ще ти отговоря. На жена, която няма потекло, й трябва красота. С твоята външност няма да стигнеш доникъде. Остава ти само един път. — Усмивката й изчезна и си помислих, че сега наистина мисли над въпроса ми, макар и за кратко. — Знание.

— Как може знанието да бъде власт?

— Може, ако знаеш нещо, което е важно за някого другиго.

Какво можех да науча в абатството? Да чета задачите за деня. Да вадя корени от градината. Да приготвям лекарства в лечебницата. Да лъскам сребърните съдове в църквата на абатството.

— Какво да правя с такива знания? — попитах отчаяно. Как я ненавиждах само в този миг на самопознание!

— Откъде да знам? Но ще ти кажа едно: за жената е много важно да притежава лукавството да се възползва от дарбите, които притежава, колкото и безполезни да изглеждат. Ти имаш ли това лукавство?

Лукавство? Имах ли го? Нямах представа. Поклатих глава.

— Коварство! Хитрост! Интригантство! — изръмжа графиня Джоан, приемайки невежеството ми като обида. — Разбираш ли? — И тя се върна и зашепна в ухото ми, сякаш проявяваше доброта: — Трябва да притежаваш силата да преследваш целта си, без да се интересуваш колко врагове ще си създадеш по пътя. Не е лесно. Създавала съм си врагове през целия си живот, но в деня, в който се омъжа за принца, те ще се разпилеят като слама на вятъра. Ще се изсмея в лицата им и няма да ме интересува какво говорят за мен. Ти готова ли си да сториш същото? Съмнявам се.

Подигравателната имитация на съчувствие бързо свърши.

— Трябва да си твърдо решена, момиче. Единственото, което те очаква, е да прекараш целия си живот в тази студена гробница, до мига, в който те загърнат в покрова ти и те зашият.

— Не!

Тази ужасяваща представа ме накара да извикам така, сякаш графиня Джоан ме бе убола по ръката с някое от добре подострените си пера.

— Ще се измъкна оттук.

Никога досега не бях го казвала на глас, не бях изричала думите. Колко отчаяно звучаха само! Колко безнадеждно! Но в този миг бях превита под тежестта на всичко, което ми липсваше, и всичко, което можех да стана, стига само да успеех да го завоювам.

— Ще се измъкнеш ли? И как ще живееш?

Думите й отекнаха като ехо на думите на сестра Года и се забиха като нож в сърцето ми.

— Ти нямаш средства, следователно ще ти трябва съпруг. Освен ако не станеш уличница — несигурен живот, кратък и изпълнен с бруталност. Не бих ти го препоръчала. По-добре да станеш монахиня.

Тя ме бутна настрана, мина през стаята и излезе в двора, където се качи в носилката си, и когато посегнах да сложа маймунката върху възглавниците и да затворя завесите, с което щях да приключа службата си при нея, чух последната й присъда:

— Никога няма да станеш важна личност на този свят. Затова се откажи от такива мисли.

А после ми отправи бърза усмивка.

— Реших как да те възнаградя. Вземи Барбари. Предполагам, че ще те развлича. На мен започна да ми омръзва.

Тя извади създанието от носилката и го тикна обратно в ръцете ми.

А после графиня Джоан изчезна в облак от прах заедно с кучетата и ястреба си, както и с всичките си тревожни влияния. Аз обаче не я забравих. Защото графиня Джоан бе запалила в съзнанието ми пламък. Когато този пламък започнеше да гори така ярко, че ми причиняваше почти физическа болка, с цялото си същество копнеех да можех да го угася, но огънят така и не ме напусна. Користната ръка на амбицията ме бе сграбчила, стискаше ме за рамото и отказваше да ме пусне.

„Струвам повече от това — заричах се, докато коленичех със сестрите за вечерня. — Колкото и да съм млада. Ще стана важна личност! Ще постигна нещо в живота си!“

И нима не го бях постигнала по един или по друг начин? Сега се усмихнах въпреки противната воня на лой, която изпълваше носа и гърлото ми. Въпреки присъдата на графинята над мен по някакво чудо се намирах тук, в Хавъринг-ат-Боуър. Съдбата ме бе изтръгнала от абатството. Започнах да си тананикам тихичко. Защо пък съдбата да не ми измисли пътека, която да ме извади от тази адска дупка, изпълнена с горещина и гадни миризми, и да ме отведе там, където мога да разперя крила? Особено ако й помогнех.

Докато разубеждавах с крак едно от кухненските котенца да се вкопчи в полите ми, се разсеях и тананикането ми се превърна в остро изсъскване, когато горещата лой потече по ръката ми и ме върна в настоящето.

Когато принцеса Джоан се върнеше от Аквитания, лекомисленият кралски двор щеше да се стече около жизнерадостната нова принцеса и да обърне гръб на вехнещата, непривлекателна кралица. Добродетелите на кралица Филипа нямаше да струват нищо в сравнение с блясъка на принцеса Джоан. Съжалявах, че кралицата ще се окаже засенчена от жена, която не бе достойна да завързва връзките на роклята й, но редът на нещата не беше ли такъв?

— Е, добре — обърнах се към котенцето, което бе забило нокти в обувката ми. — Добродетелта или амбицията? Добротата или светската суета? Ще ми е приятно, ако мога да избирам между двете.

Вдигнах животинчето, изнесох го в помещението за миене на съдове и го затворих там, без да обръщам внимание на жалното му мяукане. После отидох да се отзова на яростния рев на мастър Хъмфри. Добродетелта беше нещо хубаво — но можеше да е еднообразна като чиния със застоял хляб. Амбицията беше нещо друго, сочна като фазаните, които мастър Хъмфри бе сложил да къкрят в подправено с билки вино за кралската трапеза.

Какво се случи с маймунката ли? Майката абатиса нареди да я занесат в лечебницата и да я затворят в една изба. Предвид склонността й да хапе, не съжалявах. И все пак се усмихнах. Ако сега беше с мен, щях да я пусна срещу Сим с огромна злоба и удоволствие.

 

 

Опасността се появи ненадейно и без предупреждение. Двете седмици, прекарани във вихрушката на живота в кухнята в Хавъринг, ме бяха направили непредпазлива. В този ден ме бяха натоварили с нездравословната задача да изтъркам пънчето за кълцане, където разчленяваха животните.

— Когато свършиш, вземи от склада една кошница с арпаджик и виж дали ще намериш малко градински чай в градината. Можеш ли да го познаеш? — крещеше след мен мастър Хъмфри, който все още не се бе отказал от язвителния си тон.

— Да, мастър Хъмфри.

„Всеки глупак може да познае градинския чай.“ Изстисках плата, облекчена, че се махам от жегата и миризмата на прясна кръв, от която ми се повдигаше.

— И щом ще ходиш там, донеси и малко ситен лук!

Едва минах през вратата, когато една корава ръка ме сграбчи за китката. За малко да се озова повдигната над земята — право в противните ръце на Сим.

— Виж ти! Това ако не е мистрис Алис, с нейното високо самомнение!

Вдигнах ръка, за да го ударя по ухото, но той се наведе, без да ме пуска. Просто се опитваше да ми създаде неприятности — бе започнал още откакто го отказах от намерението да ми вдигне полите с помощта на върха на ножа и червените дупчици все още се виждаха на ръката му.

— Пусни ме, простак такъв!

Сим ме притисна към стената и аз усетих познатия натиск на коляното му между краката си.

— Ако зависеше от мен, щях да те скопя! — изръмжах и го ухапах по ръката.

Сим бе много по-силен от мен. Той се засмя и изви настрана туниката ми на врата. Почувствах как се скъса първо тя, а после и ризата ми на рамото; в същия момент почувствах как крехката връзка поддава. Броеницата на кралица Филипа, безценният подарък, който носех на врата си под дрехите, се плъзна изпод ризата ми и падна на пода. Започнах да се въртя, измъкнах се и се хвърлих към нея. Но не бях достатъчно бърза. Сим я сграбчи.

— Я, я! — вдигна я той над главата ми.

— Върни ми я!

— Остави ме да те изчукам и ще ти я върна.

— За нищо на света!

Но цялото ми внимание бе съсредоточено единствено върху зърната на подаръка ми.

Както и вниманието на Сим. Той погледна прекрасния наниз, който се полюшваше на светлината, и аз видях как в очите му постепенно се изписва разбиране.

— Ако не бъркам, това струва много.

Опитах се да дръпна броеницата, но той вече тичаше напред и ме влачеше със себе си. Едва не се спънах и не паднах. И в този миг разбрах. Той щеше да ми създаде неприятности.

— Какво е това? — погледна към врявата мастър Хъмфри.

— Тук си имаме крадец, мистър Хъмфри! — извика Сим и очите му заблестяха злобно.

— Знам, че си крадец, момчето ми. Нали преди по-малко от час те видях как вземаш парче сирене и си го натъпкваш в огромната уста?

— Това е по-сериозно от сирене, мастър Хъмфри!

Широката усмивка, която ми отправи Сим, беше урок по лукавство.

Само след миг се оказахме заобиколени от всички страни.

— Крадла! Джебчийка! Крадла!

Хор от бездейни миячи и прислужници, решени да създават неприятности.

— Не съм крадла! — извиках и изритах Сим по глезена. — Пусни ме!

— Махай се, моме! — стисна ме той още по-силно. — Нали ви казах, че не може да й се вярва.

Говореше на цялото помещение.

— Много високо мнение има за себе си! Тя е крадла!

Вдигна ръка над главата си. Мръсните му пръсти здраво стискаха подаръка на Филипа. Броеницата блестеше и всички можеха да видят колко е скъпа. Обзе ме ярост. Как смееше да взема нещо, което беше мое?

— Крадла!

— Не съм!

— Откъде го взе?

— Тя идва от манастир — обади се някой в моя защита.

— Обзалагам се, че дори и в манастира не е имала нещо толкова красиво.

— Доведете сър Жослин! — нареди мастър Хъмфри. — Зает съм и нямам време да се занимавам с това.

А после всичко се разви много бързо.

— Това принадлежи на Нейно величество — изрече присъдата си сър Жослин.

Всички очи бяха обърнати към мен, разширени от отвращение.

— Кралицата е болна, а ти си откраднала от нея!

— Тя ми я даде!

Вече ме бяха обявили за виновна, но инстинктът ми подсказваше да се боря.

— Откраднала си я!

— Не съм!

Опитвах се да изричам отрицанията си спокойно, с равен глас, но съвсем не бях спокойна. Страхът парализираше съзнанието ми. Много неща можеха да се простят, но не и това. За първи път осъзнах на какво дълбоко уважение се радва кралицата, дори тук, в кухнята и помещението за миене на съдове. Погледнах към лицата, които до едно бяха осъдителни и отвратени. Сим и групичката му се наслаждаваха на всяка секунда от зрелището.

— Къде е маршалът?

— В параклиса — обади се един от миячите.

Стиснал броеницата с една ръка и мен здраво с другата, сър Жослин ме повлече към кралския параклис и ме вкара вътре, където двама работници повдигаха от количка някакво приспособление със зъбци и колела. Там, наблюдавайки отблизо процедурата, беше лорд Хърбърт, маршалът, чиято дума бе закон. А до него стоеше самият крал. Отчаянието стисна гърдите ми като физическа болка.

— Ваше величество, лорд Хърбърт.

— Не сега, сър Жослин.

Кралят и маршалът бяха заети. Всички погледи бяха приковани в приспособлението, което двамата мъже внимателно повдигаха. Продължихме да мълчим, докато го поставяха част по част на пода.

— Добре. Сега…

Едуард се обърна към нашата досадна малка групичка. Значи щяха да ме обвинят пред самия крал, да ме подложат на присъдата на тези проницателни очи. Потръпнах, докато показваха и проучваха доказателството и потвърждаваха самоличността на собственика, а после потръпнах отново, когато самият лорд Хърбърт ме изпита, осъди и обрече да ме затворят в някоя изба, без да изслуша нито една дума от обясненията ми.

А кралят? Той едва успяваше да откъсне вниманието си от уреда в краката си, докато аз страдах за престъпление, което не бях извършила. Само с едно щракване на пръсти щеше да ме предаде във властта на маршала. Това не биваше да се случва! Трябваше да привлека вниманието му и да го задържа. И пламъкът на амбицията и яростното негодувание, които бях изпитала под тиранията на графиня Джоан, отново припламнаха по кожата ми.

„Струвам повече от това. Заслужавам нещо повече от това.“

Исках нещо повече от този полуживот в кухните на Хавъринг. Щях да накарам краля да ме забележи!

— Сир! — извиках и открих у себе си дръзка самоувереност. — Аз съм жената, която кралицата изпрати да доведат. А този грубиян… — и посочих с пръст към Сим — който заслужава само да го изхвърлят от двореца право на бунището, ме нарича крадла!

— Така ли?

Сега бях привлякла интереса на краля, но само бегло.

Поднових нападението си.

— Умолявам ви, Ваше величество, за справедливост. Никой не иска да ме изслуша. Защо, защото съм жена ли? Обръщам се към вас, сир!

Кралските очи се разшириха значително.

— Кралят винаги ще въздава справедливост.

— Не и във вашите кухни, сир. Там справедливостта е да те пернат по ухото или това лайно да те опипа в тъмното!

През прекараното време в кухните бях усвоила доста впечатляващ речник. Сега бях привлякла цялото внимание на краля.

— Значи трябва да поправя ситуацията, която критикуваш в кухните ми.

Саркастичният ми отговор не му вдъхна особени надежди.

— Откраднала ли си това?

— Не!

Страхът от тесни тъмни пространства, от затвор в избата, ми вдъхна смелост.

— То е моя законна собственост. Уикам знае, че не съм го откраднала. Той ще ви каже.

От уверението ми нямаше голяма полза.

— Възможно е — съгласи се кралят. — Но за съжаление той не е тук, а в Уиндзор.

— Нейно величество знае, че не съм я откраднала!

Това бе последната ми надежда… но се оказа, че не е никаква надежда.

— Няма да безпокоим Нейно величество.

Изражението на краля изведнъж стана мрачно и презрително.

— Няма да притесняваш кралицата с това. Лорд Хърбърт!

Тъмната изба надвисна над мен.

— Не! — простенах.

— С какво не искаш да ме притесняваш, Едуард?

И с този едничък въпрос в гърдите ми отново започна да пуска корени едно тънко филизче надежда.

Нежен глас, приятен за ухото. Сър Жослин и лорд Хърбърт се поклониха. Кралят закрачи напред, като мина толкова близо до мен, че туниката му закачи роклята ми, хвана ръката на кралицата и я поведе към едно от местата за църковния хор. Лицето му се промени, бръчките на раздразнение се изгладиха, а извивката на устата му се смекчи. В изражението му се появи нежност, сякаш двамата бяха съвсем сами. Кралицата му се усмихна и улови ръката му между дланите си. Прости жестове, но толкова силни, изпълнени с такава привързаност. Никой, който я видеше, не можеше да се усъмни в нея. Колкото и погълната да бях от собствените си беди, я видях и й се удивих. Кралят целуна нежно кралицата по бузата.

— Филипа, любов моя. Достатъчно ли си силна, за да останеш тук? Трябва да си почиваш.

— През последната седмица не съм правила нищо друго, освен да си почивам. Искам да видя часовника.

— Не изглеждаш силна.

— Не се тревожи, Едуард. По-добре съм.

Не изглеждаше добре. Лицето й бе измъчено и посивяло.

— Седни, скъпа моя. — И кралят нежно я побутна към снабдената с възглавница седалка. — Боли ли те рамото?

— Да. Но не е страшно.

Кралицата седна с изправен гръб, като държеше левия си лакът в дясната длан, и започна да оглежда това, за което осъзнах, че е модел на часовник.

— Много е хубав. Кога ще започне да работи?

А после видя колко хора са се струпали в параклиса.

— Какво става тук?

Маршалът прочисти гърло.

— Това момиче, Ваше величество — започна той и ме изгледа свирепо.

Кралицата погледна към мен и аз видях как споменът се връща. Тя ме позна. Извърна се мъчително с цялото си тяло на седалката, докато застана с лице към мен.

— Алис?

— Да, Ваше величество.

Направих реверанс, доколкото можах, защото лорд Хърбърт все още стискаше ръката ми, сякаш се боеше, че може да се опитам да избягам.

— Изпратих Уикам да те доведе. — Челото на Филипа бе сбърчено в усилие да си спомни, сякаш оттогава бе изминало много дълго време. — Навярно си пристигнала, когато съм била болна.

— Да, Ваше величество.

— Какво правиш?

— Работя в кухните ви.

— Така ли? — Тя изглеждаше удивена. А после се засмя тихичко. — Кой те прати там?

— Принцеса Изабела. — Сър Жослин побърза да отклони вината от себе си. — Помисли си, че това е било намерението ви.

— Така ли? Съмнявам се, че дъщеря ми е помислила за нещо друго освен за собствените си желания. Вие би трябвало да знаете какво да правите и какво не, сър Жослин.

Възцари се неловко мълчание, прекъснато от обявлението на лорд Хърбърт:

— Това момиче е крадла, Ваше величество.

— Така ли е? — обърна се към мен кралицата.

— Не, Ваше величество.

Едуард вдигна броеницата и я протегна към нея.

— Боя се, че е. Това твое ли е, любов моя?

— Да. Или поне беше. Ти ми го подари.

— Така ли? Момичето го е носело на врата си.

— Да, сигурно го е носела. Аз й го подарих.

— Казах им, милейди — изрекох умолително, — но те не ми повярваха.

— На кухненска прислужница? Защо си й го дала? — разпери невярващо ръце кралят.

Кралицата въздъхна.

— Пуснете я, лорд Хърбърт. Няма да избяга. Ела тук, Алис. Дай да те видя.

Почувствах, че досега съм сдържала дъха си. Когато кралицата протегна ръка, паднах на колене пред нея, обзета от благодарност, и отвърнах на погледа й, когато уморените й очи се плъзнаха бавно и несигурно по лицето ми. Тя сякаш се опитваше да се примири с някаква дълбока своеволна мисъл, която не й бе съвсем приятна. А после кимна и ме докосна по бузата.

— Кой би помислил, че нещо толкова простичко като една броеница ще създаде толкова проблеми? — попита тя и на устните й се появи иронично-шеговита усмивка. — И че цялото кралско домакинство ще трябва да се събере, за да реши въпроса?

Тя се оттласна от седалката си и ме дръпна със себе си, поемайки нещата под свой контрол с матриархален авторитет.

— Благодаря, сър Жослин, лорд Хърбърт. Знам, че сте мислили единствено за моите интереси. Много сте старателни, но аз ще се заема с това. Това момиче не е крадла, наистина. А сега ми подай ръка, Алис. Позволи ми да сложа някои неща на мястото им.

Помогнах й да излезе от параклиса, усещайки тежестта й, докато слизахме по стъпалото, и чух как кралят измърмори, че, слава богу, вече не съм негова грижа. Докато вървяхме бавно към кралските апартаменти, в кръвта ми зашумоли някакво топло очакване. Прислужница? Камериерка? Все още не можех да си представя защо иска мен, когато около нея имаше толкова много талантливи хора, но знаех, че има наум нещо. Точно както предусещах, че от този миг животът ми, с монотонния си черен труд и робия, никога вече няма да е същият.

 

 

Непосредствената ми участ се оказа една празна спалня. Предположих, че е неизползвана, съдейки по липсата на мебели и праха, който започна да се върти от движението на въздуха, вдигнато от полите ни. И в тази стая заварих следното: вана с медни обръчи, кофи с вода, от която се вдигаше пара, и грижите на две прислужнички. Просто ме предадоха на тях.

С гореща вода и ентусиазъм, подсилен от немалка доза интерес и всевъзможни предположения, прислужничките се захванаха да работят по мен. Никога досега не се бях къпала, не бях се потапяла изцяло във вода. Спомних си графиня Джоан, гола и арогантна, уверена в красотата си; аз обаче се пъхнах под водата, потопих се чак до брадичката, като пъстърва в поток през лятото, преди придружителките ми да могат действително да ме погледнат.

— Тръгвайте си — настоях. — Напълно съм способна да изтъркам собствената си кожа.

— Заповед на кралицата! — усмихнаха се превзето те. — Никой не може да не се подчини на кралицата.

На това нямаше как да възразя, ето защо се опитах да извлека най-доброто от ситуацията. Прислужничките бяха така нахални да посочат недостатъците ми. Твърде слаба. Без извивки, с малки гърди и тесни бедра. Не ми даваха отдих, накараха ме ужасно да се срамувам от слабостите на голото си тяло въпреки острата ми забележка, че животът в манастир не насърчава натрупването на много плът. Ръцете ми бяха груби, изтъкваха те, косата — занемарена. А веждите ми… Нямаше край това изреждане.

— Сега на мода е светлото! — съобщиха ми те.

Въздъхнах.

— Не търкайте толкова силно.

Те обаче не ми обърнаха внимание. Насапунисаха ме и ме изплакнаха, избърсаха ме с мек плат и накрая аз просто затворих очи и ги оставих да говорят и клюкарстват, и да ме облекат в дрехите, предвидени за мен.

Какви дрехи само! Чувственото плъзгане на плата по кожата ми ме накара да отворя очи. Никога не бях виждала нещо такова, освен в сандъците на графиня Джоан. Долна риза от фин лен, която не ме дращеше при всяко движение. Рокля, прилепнала плътно към бедрата ми, синя като наметалото на Пресветата Дева — горна фуста, така ми казаха. Аз не знаех как се наричат такива модни дрехи — и над всичко това сукман, който ми изглеждаше великолепен, с ширити от сива кожа и украсен с емайл колан. Разбира се, всичко това бе ушито за някоя друга, подгъвите и ръкавелите бяха оръфани, но какво ме интересуваше това? Тези одежди бяха израз на женствен лукс, за какъвто никога не бих могла и да мечтая. И бяха толкова блестящи, толкова меки — платове, които се плъзгаха между пръстите ми. Коприна, дамаска и сива вълна. За първи път в живота си бях облечена в цветни дрехи, толкова бляскави, че възбудиха сетивата ми. Чувствах се като излъскан до блясък скъпоценен камък.

Разбира се, прислужничките се затюхкаха над косата ми.

— Прекалено твърда. Прекалено тъмна. Много къса за плитки. Твърде къса за каквото и да било.

— По-добре, отколкото когато я подстригаха при приемането ми за послушница — отвърнах остро.

Те я напъхаха в позлатена мрежичка, която покриха с воал от някакъв прозрачен плат, който трептеше красиво във въздуха, и отгоре с филе, за да държи всичко на място, сякаш искаха да заличат всички следи от предишния ми живот. Но не и забрадка. Зарекох се, че никога повече няма да сложа забрадка.

— Обуй тези…

Нахлузих фините чорапи и плетените жартиери. Сложиха на краката ми меки обувки.

Огледах се. Не смеех да си поема дъх, да не би цялата премяна да се свлече в краката ми. Полите бяха тежки, подплатени с фусти и се движеха с леко шумолене, докато правех първите си неопитни крачки към другия край на стаята. Корсажът бе плътно пристегнат около ребрата ми, деколтето — голямо над невпечатляващата ми гръд. Не се чувствах като себе си, а сякаш ме бяха облекли за пантомима, такава, каквато веднъж видях в нощта срещу Богоявление в абатството.

Прислужничките на кралицата наистина ли носеха такива великолепни дрехи?

Тъкмо се бях заела да изритам полите зад гърба си, за да проверя какво е, когато вратата се отвори и в стаята влезе принцеса Изабела. Двете прислужнички се поклониха чак до пода. Последвах примера им, като се справих нелошо с диплите от дамаска, но преди това успях да зърна неприязънта в стиснатите й устни. Тя ме заобиколи, без да бърза. Изабела, мозъкът зад униженията ми в кухнята.

— Не е зле — отбеляза принцесата и аз се изчервих под погледа й. — Огледай се.

И тя ми подаде огледалцето, което висеше на верижката на колана й.

О, не! Споменът за последната ми среща със суетността ме накара да скрия ръце зад гърба си като дете, заловено в пакост.

— Не. Няма.

Усмивката й бе изпълнена с дълбока подигравка.

— И защо не?

— Мисля, че това, което ще видя, няма да ми хареса — отговорих, решена да не сведа поглед пред нея.

— Правилно. Все пак това, което може да се направи, си има граници. Може би си мъдра — измърмори Изабела, но съчувствието й бе обагрено с презрение.

Тя махна заповеднически с ръка и аз я последвах в напрегнато мълчание по коридорите към солария, в който седеше Филипа заедно с дамите си.

— Е, добре, Maman, ето че я изми и облече. Не мога да кажа това ще промени ли нещо.

— Много си груба, Изабела! — Отговорът на кралицата бе неочаквано остър.

Дъщеря й не се стресна.

— Какво ще правим сега с нея?

— Това, което възнамерявах да направя още от самото начало въпреки намесата ти. Тя ще стане една от придворните ми дами.

Придворна дама? Изабела вдигна вежди. Подозирам, че и аз съм направила същото. Бях прекалено смаяна, за да помисля колко неуместно може да е изражението ми.

— Нямаш нужда от нея! — провикна се невярващо Изабела. — Имаш цяла дузина дами.

— Така ли? — По лицето на кралицата премина усмивка, която ми се стори малко тъжна. — Може би имам нужда от нея.

— Тогава избери някое момиче с подходящо потекло. Бог знае, че има предостатъчно.

— Знам какво ми трябва, Изабела.

Кралицата махна на дъщеря си да се отдалечи и ми подаде броеницата.

— Милейди…

Какво можех да кажа? Пръстите ми стиснаха скъпите зърна, колкото и кралицата да твърдеше, че не са нищо особено. Само за миг, с една решителна заповед и пренебрежение към враждебността на дъщеря си, тя бе обърнала живота ми с главата надолу.

— Да не кажеш, че не съм те предупредила.

Все пак последната дума беше на Изабела.

Тя не се интересуваше, че я чувам.

„Защо мен?“ Тази мисъл не спираше да се върти в ума ми, докато дамите излизаха по обичайните си дела. Придворна дама… придворна дама на кралицата.

— Защо мен? — попитах гласно. — Какво мога да ви предложа, Ваше величество?

Филипа ме огледа така, сякаш търсеше отговор. Чертите й бяха необичайно сурови.

— Ваше величество?

— Прости ми. Бях се разсеяла.

Тя затвори очи. Когато ги отвори, в тях се четеше следа от тъга, но гласът й беше благ:

— Един ден ще ти кажа. Но засега, дай да видим какво можем да направим с теб.

Значи това беше. Бях избрана по някаква случайна прищявка, със скрита цел, която кралицата не желаеше да сподели. Така станах domicella — придворна дама. Не domina — една от жените с благородно потекло, — а domicella. Бях най-младата, най-неумелата и най-маловажната сред дамите на кралицата. Но бях част от домакинството й. Обитателка на солария й.

Не можех да повярвам на късмета си. Когато ме изпратеха по някаква най-обикновена задача през множество опустели преддверия, повдигах полите си над глезените и движена от чист изблик на радост, танцувах с безразборни стъпки на звуците на лютнята, които долитаха слабо от солария. Не добре, нали разбирате, защото танцът бе изкуство, което тепърва трябваше да усвоя, но по-добре, отколкото през целия си досегашен живот. Удивявах се каква увереност може да донесе на жената една фина рокля, поръбена с кожа. Когато една от прислужничките, с които бях общувала в жегата и мръсотията на кухните, ми се поклони неохотно, с отворена уста, и се втурна да разпространи слуха за чудодейното издигане на Алис Перърс, отново затанцувах. Така беше по-добре: Алис Перърс, дама от кралския двор, в такива одежди, каквито никога не би могла да си представи. Превъплъщението ми от покрита с мас прислужница в парфюмирана придворна дама изглеждаше невероятно, но щом някоя от кухненските повлекани бе готова да прояви уважение към мен, значи беше истина. Бях изпълнена с такава радост, че едва се сдържах да не изкрещя за щастието си на неподвижните бдителни лица от гоблените.

Ако зависеше от мен, никога повече нямаше да стъпя в кухнята.

Какво щеше да каже Гресли, ако можеше да ме види сега? Подозирах, че „Пилеене на пари. По-добре ги вложи в тухли и хоросан!“. Какво щеше да каже Уикам, освен да ми заобяснява за амбициите си да построи кралска баня и гардеробна? Засмях се на глас. Ами кралят? Крал Едуард щеше да ме забележи само ако имам зъбци и колела, които се движат, плъзгат и чукат едни в други.

Пробвах да направя пирует — непохватно заради обувките, които ми бяха малко хлабави на петите. „Един ден — зарекох се — ще нося обувки, изработени специално за мен, които ще ми стават идеално.“

Колкото до това, което кралицата щеше да поиска в замяна от мен, то не можеше да е чак толкова сериозно, нали така?

 

 

Дамите на кралицата чак се спъваха в украсените си с шлейфове поли в усилията си да ме превърнат в дама, достойна за новата си позиция. Аз бях нещо като галено животинче — създание, което да коткат и галят, за да ги развлича в самотата им. Тази роля не съответстваше нито на природата, нито на желанията ми, но усещането, което изпитвах, докато те създаваха новата Алис Перърс, бе невероятно ободрително.

Поглъщах всичко: оставях се да ме мажат и лъскат, да изглаждат ръцете ми с парфюмирани лосиони, които ухаеха далеч по-упойващо от всичко, излязло от помещението за дестилиране на сестра Матилда, да оскубят прекалено тежките ми вежди в нещо, което можеше да мине за елегантна извивка… ако наблюдателят си позатвореше очите. С нехайна доброта ми се даваха дрехи и дори бижута — пръстен, брошка, която да държи наметалото ми, верижка с позлата и блестящи камъни за гърдите ми. Нищо особено ценно, но достатъчно, за да мога да се показвам пред хората като жена, също толкова достойна за уважение, колкото и дамите с най-благородна кръв. Разпервах пръстите си, сега гладки и с оформени нокти, за да се възхитя на пръстена с аметист. Сякаш бях надянала нова кожа, като змия, която смъква старата през пролетта. И бях достатъчно жена, за да й се насладя. Носех броеницата закачена на пояса си, подчертана от сребърни орнаменти, по-фини дори от тези на абатиса Сибил.

— Така е по-добре! — отбеляза Изабела, след като ме огледа сърдито. — Но още не разбирам защо кралицата поиска точно теб.

И аз не можех да го проумея.

Дамите на кралицата бяха женствени, изящни, красиви. Аз не бях. Новата мода, с рокли, прилепнали по тялото от бюста до хълбоците, подчертаваше фигурите им по най-добрия начин. На мен обаче пищният плат висеше като пране на простор. Те бяха надарени музикантки, защото кралицата обичаше музиката. Всеки опит да ме научат да пея биваше изоставян след първите фалшиви тонове. Пръстите ми така и не успяха да се справят със струните на лютнята, камо ли с изящната китара^[2]. Те можеха да украсяват колани с цветя и птици. Аз нямах търпение за това. Те бъбреха чаровно на френски и не спираха да клюкарстват за хората от двора, които всички познаваха. Аз не познавах никого другиго освен Уикам, който благоволи да поговори с мен след завръщането си от Уиндзор дори когато забеляза промяната в ситуацията ми — „Това е голямо подобрение, мистрис Перърс! Вече научихте ли се да яздите?“ — но обсебеността му от строене на арки предизвикваше единствено смях. Мастър Уикам очевидно не беше склонен към флиртове.

За придворните дами флиртуването бе изкуство само по себе си. Аз така и не го усвоих. Бях прекалено пряма. Твърде критична към хората, с които се запознавах. Прекалено наясно със себе си, за да се преструвам, че изпитвам нещо, което не изпитвам. И ако това беше грях, значи бях виновна. Не можех да симулирам интерес или привързаност, когато не чувствах такива.

Нямах ли нищо, което да предложа? Използвах това, което имах, за да бъда полезна, за да ме забележат, да стана дори необходима. Бях успяла да стъпя в солария на кралицата. Нямаше да допусна да ме изхвърлят така, както принцеса Изабела изхвърляше старите си рокли. Работех усърдно.

Можех да играя шах. Правилата, по които се движеха малките фигурки, ми харесваха. Не ми беше трудно да сравня кон и офицер, да си спомня ограниченията на царицата и тези на топа. Колкото до глупавото развлечение, наречено „Лисица и гъски“, останах странно запленена от местенето на фигурите, за да накарам гъските да приклещят лисицата, преди това лукаво създание да успее да улови глупавите птици.

— Няма да играя с теб, Алис Перърс! — заяви Изабела и остави играта. — Твоите гъски са прекалено хитри.

— По-хитри от вашата лисица, милейди. — Лисицата на Изабела бе здраво притисната в ъгъл от моето малко ято. — С вашата лисица е свършено.

— Вярно е! — потвърди Изабела и се разсмя повече от изненада, отколкото от веселие, но устоя на изкушението да отвърне с язвителна забележка.

За да доставя удоволствие на дамите, им правех глупави безобидни любовни заклинания и отвари, извлечени от спомена ми за ръкописите на сестра Марджъри в лечебницата на абатството. Щипка коча трева, малко бял равнец, едно стъбло върбинка, увити в зелена коприна и завързани с червена връв. Щом те вярваха, че действат, аз нямаше да ги разубеждавам, макар Изабела да се кълнеше, че е по-вероятно да добавя смъртоносния бучиниш във всяка торбичка, която приготвям за нея. Четях им до безкрай, когато искаха истории за рицарска любов между красив воин и обекта на страстта му, над които да въздишат.

Не беше никак зле за неизвестно, зле възпитано момиче от манастир. Никога повече нямаше да остана неизвестна и пренебрегната. Гордостта може и да беше грях, но изпълваше гръдта ми с удовлетворение. Защо да не се гордея с издигането си? Щях да стана жена, достойна за позиция в кралския двор. Бях Алис, придворна дама на кралицата.

Изабела грешеше. Никога не бих прибягнала до бучиниш. Хапливите предупреждения на сестра Марджъри ме бяха научили да стоя далеч от такива сатанински постъпки.

Но каква услуга можех да предложа на кралица Филипа, когато цялото домакинство бе съсредоточено върху това да изпълнява желанията й още преди да ги е изразила? Това беше лесно. Приготвях й отвари от бяла върбова кора.

— Ти си истинска благословия за мен, Алис.

Днес я бяха измъчвали силни болки, но сега, подпряна на възглавниците си и сънена от отварата от върбова кора, тя въздъхна дълбоко от облекчение.

— А аз съм такова бреме за теб.

— Да облекчавам болките ви не е бреме, милейди.

Видях, че линиите около очите й започват да се изглаждат. Скоро щеше да заспи. Дните на болка се увеличаваха, а силата да ги понася намаляваше, но тази вечер тя щеше да се радва на известно спокойствие.

— Ти си добро момиче.

— Не бях добра послушница! — отговорих бързо.

— Седни тук. Разкажи ми за времето, когато си била лоша послушница.

Клепачите й се затваряха, но тя се бореше с приспивателното.

Направих го, защото ми доставяше удоволствие да я развличам. Разказах й за майката абатиса и слабостта й към червени чорапи. Разказах й за сестра Года и нейната тежка ръка, за пилетата, които станаха жертва на лисицата поради моето невнимание, и за наказанието, което ме сполетя. Вече знаех достатъчно, за да съм наясно, че не бива да говоря за графиня Джоан. Джоан, нейната двулична снаха, далеч в Аквитания със съпруга си принца — все пак бе успяла да го впримчи, — не беше тема, която да предразположи кралицата към спокоен сън.

— Радвам се, че те намерих — измърмори тя.

— Да, милейди.

Втрих непоносимо сладък мехлем в опънатата кожа на китката и дланта й.

— Вие променихте живота ми.

Последва тишина, но кралицата не спеше. Обмисляше нещо, което не виждах, нещо, което не я удовлетворяваше докрай и врязваше между веждите й дълбока бръчка. А после примигна и ме погледна така, сякаш се чувстваше неловко.

— Да, Алис. Това, че попадна на пътя ми, е за добро, сигурна съм.

Убедена бях, че не говори само за способността ми да мажа измъчената й плът с мехлеми. Някакво зловещо предчувствие ме накара да потръпна в прекалено горещата стая, защото думите й ми внушиха усещане за някаква дълбока несигурност. Бях ли направила нещо, за да загубя привързаността й, толкова скоро след пристигането си? Замислих се какво ли може да съм казала или направила, за да породя у нея съмнения. Не се сетих за нищо. Затова попитах:

— Защо избрахте мен, милейди?

Когато кралицата ме погледна, в очите й се четеше сдържаност. Тя притисна силно свободната си ръка към украсения със скъпоценни камъни кръст на гърдите си. В отговора й нямаше и следа от вроденото й състрадание. Напротив, гласът й бе отсечен и мрачен. Тя отдръпна ръката си от грижите ми, сякаш не можеше да понесе допира ми.

— Избрах те, защото имам роля за теб, Алис. Роля, която може би ще е трудна. И ще я поемеш след не много дълго време. Но още не. Още не…

Най-после очите й се затвориха, сякаш не искаше да ме гледа повече.

— Сега съм уморена. Изпрати да повикат свещеника ми, ако обичаш. Ще се помоля заедно с него, преди да заспя.

Излязох, по-объркана от всякога. Спомних си думите й по-късно, когато запалвах свещта си, за да си легна в стаята, която споделях с две от другите придворни дами. Сънят не идваше.

„Имам роля за теб. Роля, която може би ще е трудна. И ще я поемеш след не много дълго време…“