Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (7)

7.

Вечерта на търга за изкуство на Холис Уорнър беше влажна и гореща, въздухът ухаеше остро на восъчна мирта и лантана.

Спрях до момчето, което обслужваше паркинга, пълен с луксозни коли, и униформеният служител ми помогна да изляза от колата. Бях облечена в морскосинята рокля с мъниста, скъсеният й подгъв сега се усукваше около краката ми. Благодарение на София, която ми помогна с косата и грима, знаех, че никога не съм изглеждала по-добре.

Живият джаз се носеше във въздуха като дим, когато влязох в имението на Уорнър, южняшка постройка в колониален стил на терен от два акра в Ривър Оукс. Домът бил едно от най-ранните жилища по времето, когато Ривър Оукс бил основан през двайсетте. Холис почти бяха удвоили размера на историческата сграда, добавяйки модерна стъклена пристройка отзад, лъскава, но дразнеща комбинация. Очертанията на голяма бяла шатра се виждаха зад покрива.

Лъхна ме порив студен въздух, когато влязох в просторно фоайе със старинен паркет на пода. Къщата беше вече пълна, а вечерта едва започваше. Помощник-келнерките раздаваха каталози със снимки на произведенията на изкуството, които щяха да бъдат обявявани на търг по-късно.

— Вечерята и търгът ще се проведат в шатрата — каза ми една от келнерките, — но сега къщата е отворена за разглеждане на произведенията. — Каталогът даваше описания на експонатите и изреждаше къде точно се намират.

— Ейвъри! — Холис се появи в розова шифонена рокля с втален силует, полата на която наподобяваше облак от бледорозови щраусови пера. Придружаваше я съпругът й Дейвид, строен, привлекателен мъж с прошарена коса. Като сложи една въздушна целувка върху бузата ми, Холис произнесе разпалено: — Толкова ще се забавляваме тази вечер! Боже, изглеждащ великолепно! — Скъпи, кажи на Ейвъри какво каза току-що, когато я видя.

Той се подчини без колебание:

— Казах: тази червенокоска със синя рокля е доказателство, че Господ е мъж.

Усмихнах се.

— Благодаря, че ме поканихте. Каква невероятна къща имате.

— Ще ти покажа новата пристройка — каза ми Холис. — Цялата в стъкло и гранит. Отне цяла вечност, докато я направим, но Дейвид ме подкрепяше през цялото време. — Тя погали ръката на съпруга си и му се усмихна.

— Холис обича да се забавлява повече от всички, които някога ще познавате — каза Дейвид Уорнър. — Тя набира средства за всякакви видове благотворителност. Такава жена заслужава къща, каквато желае.

— Миличък — прошепна Холис, — Ейвъри организира сватбата на дъщерята на Джуди и Рой. Ще я представя на Райън тази вечер, за да може да подбутне нататък нещата с него и с Бетани.

Дейвид ме погледна с нов интерес.

— Радвам се да го чуя. Сватбата на Кендрик беше голяма веселба. Много забавна. Не бих имал нищо против да направите нещо такова за Бетани.

Чудейки се какво точно има предвид Холис с фразата, че трябва „да подбутна нещата“, попитах:

— Има ли вече официално предложение?

— Не, Райън се мъчи да измисли как да повдигне въпроса. Казах му, че ще сте тук и ще му дадете някои идеи.

— Ще направя каквото мога, за да помогна.

— Не бихме могли да желаем по-приятен млад мъж за Бетани — каза Холис. — Райън е архитект. Невероятно умен. Семейството му, Чейс, са близки роднини с Травис. Майката на Райън за съжаление почина твърде млада — но чичо му Чърчил се погрижи за семейството и за това децата да получат добро образование. А когато Чърчил се спомина, Чейс бяха включени в завещанието му. — Холис ме погледна многозначително и продължи: — Райън може да живее от лихвата по доверителния си фонд и да не работи и един ден през живота си. — Тя хвана китката ми с потракване на множеството си пръстени. — Дейвид, отивам да разходя Ейвъри из къщата. Можеш да се справиш без мен за няколко минути, нали, скъпи?

— Ще опитам — каза съпругът й и тя му смигна, преди да ме отвлече.

Холис говореше с лекотата на изискана домакиня, докато ме водеше през къщата към модерната пристройка. Тя спря, за да ми покаже някои от картините за търга, изложени из цялото жилище, всяка от които беше номерирана и придружена от информация за художника. По пътя Холис написа есемес до Райън, за да ни посрещне в това, което тя нарече „небесната стая“.

— Ще се измъкне от Бетани за няколко минути — обясни Холис, — така че да можете да поговорите насаме. Той иска предложението да бъде изненада, разбира се.

— Ако предпочита, може да дойде в нашето студио — казах аз, — ще обсъдим всичко там. Може да е по-спокойно.

— Не, не, по-добре се погрижете тази вечер — каза Холис. — Иначе Райън може да започне да протака. Знаете какви са мъжете.

Усмихнах се неангажиращо, надявах се, че Холис няма да се опита да тласне Райън към предложение.

— Райън и Бетани отдавна ли излизат? — попитах, когато влязохме в асансьора със стъклени стени.

— От два-три месеца. Когато срещнеш правилния, го познаваш на мига. Дейвид ми предложи само няколко седмици, след като се бяхме запознали, а виж ни сега, двайсет и пет години по-късно.

Когато асансьорът се изкачи до третия етаж, имах идеален изглед към шатрата. Тя бе свързана с къщата с килим от свежи цветя, аранжирани в геометрични фигури.

— Ето я моята „небесна стая“ — обяви гордо Холис, показвайки ми помпозна галерия със стъклени стени в стоманени рамки и таван от сегментирано стъкло. На различни места в стаята стояха скулптури върху пластмасови пиедестали. Самият под бе направен от прозрачно стъкло с няколко видими подпори. Покритият с плочки басейн навън блестеше три етажа под нас. — Не е ли страхотно? Хайде, ела да ти покажа една от любимите ми скулптури.

Поколебах се, взирайки се несигурно в стъкления под. Макар никога да не бях мислила, че се страхувам от височина, гледката не ми беше приятна. Стъклото не изглеждаше достатъчно здраво, за да издържи тежестта ми.

— О, напълно безопасно е — засмя се Холис на изражението ми. — Свиква се веднага. — Токчетата й прозвъннаха като лед в коктейлна чаша, когато влезе в галерията. — Това е най-близкото до ходене по въздуха, което можеш да си представиш.

Тъй като никога не бях имала желание да ходя по въздуха, не можеше да се каже, че това уверение беше мотивиращо. Протегнах крак към повърхността на стъклото и пръстите ми се свиха в обувките. Всяка клетка в тялото ми ме предупреждаваше, че стъпването по тази прозрачна повърхност ще завърши с внезапна и унизителна смърт.

Като се опитвах да не поглеждам към блестящата синева на басейна долу, рискувах.

— Какво мислиш? — чух Холис да пита.

— Поразително — успях да отвърна. Цялата бях изтръпнала, но не по приятен начин, а от нервна възбуда. Под сутиена ми изби пот.

— Една от любимите ми. — Холис ме поведе към една скулптура на пиедестал. — Само десет хиляди. Страхотна сделка.

Улових се, че се взирам с празен поглед в една отливка на полиуретанова глава, която беше разделена на половина. Между двете й части бяха набутани колекция от намерени предмети, счупена чиния, пластмасова топка и калъф за джиесем.

— Не съм сигурна, че знам как да интерпретирам едно такова постмодерно произведение — признах аз.

— Този художник взема обикновени предмети и променя контекста им — Холис беше принудена да спре, когато телефонът й завибрира.

— Момент само. — Тя погледна съобщението и изпусна раздразнена въздишка. — Не мога да се измъкна за десет минути, без някой да ме потърси за нещо. Затова съм назначила секретарка. Кълна се, това момиче е на ръба да бъде изхвърлено.

— Ако има нещо, за което трябва да се погрижиш, моля те, иди — казах аз, облекчена вътрешно пред перспективата да избягам от „небесната стая“. — Не се тревожи за мен.

Холис ме потупа по ръката, гривните й подрънкваха като кастанети.

— Ще извикам някой да те придружи. Не мога да хукна и да те оставя тук сама.

— Добре съм, Холис. Наистина…

Тя ме завлече по-нататък по заплашителния под. Разминахме се с три жени, които бъбреха и се смееха, и възрастна двойка, която разглеждаше някакъв експонат. Холис ме заведе при един фотограф, който стоеше в ъгъла и правеше импровизирани снимки на възрастната двойка.

— Ехо, фото маниака — извика тя, — виж кого съм довела.

— Холис — опитах се да възразя.

Преди мъжът да отпусне фотоапарата си, вече знаех кой е. Цялото ми тялото знаеше. Усетих присъствието му мигновено, още преди да погледна в очите, които ме преследваха всяка нощ, откакто се бяхме срещнали. Само че сега те бяха твърди като оникси.

— Здрасти, Джо — успях да прошепна.