Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (16)

16.

За мое задоволство, да не споменаваме това на София, Бетани Уорнър хареса концепцията за сватба от джаз епохата във „Филтър билдинг“.

Холис беше по-трудна за убеждаване, притесняваше се, че арт деко елементите може да изглеждат прекалено студени. Но след като София й показа скиците и мострите от разточителните подробности, включително композициите от живи цветя, украсени с нанизи от перли и блестящи кристални брошки, Холис беше ентусиазирана.

— И все пак винаги съм си представяла Бетани в традиционни сватбена рокля — терзаеше се Холис. — Не нещо модерно.

Бетани се намръщи.

— Не е модерно, след като всичко наоколо е от деветнайсети двайсети век, мамо.

— Не искам да обикаляш наоколо в нещо, което изглежда като маскараден костюм — настояваше Холис.

Намесих се бързо, грабнах скицника от София и седнах между майката и дъщерята.

— Разбирам. Трябва ни нещо класическо, но не прекалено тематично. Не съм мислила за рокля със смъкната талия за теб, Бетани. По-скоро за нещо такова… — Взех една химикалка и нарисувах тясна рокля с висока талия. Импулсивно добавих цепка отпред на полата, падаща на плохи от коприна и тюл. — По-голямата част от горнището ще бъде обшита с мъниста и пайети. — Начертах вътре геометрични фигури. — А вместо воал над челото ще минава двойна панделка с диаманти и перли. Или ако искаш да е малко по-драматично…

— Това е. — Бетани потупа въодушевено с пръст по рисунката. — Точно каквото исках. Харесва ми.

— Красиво е — призна Холис и ми хвърли доволен поглед. — Сега ли го измисли, Ейвъри? Ти си била много талантлива.

— Сигурна съм, че можем да направим нещо подобно…

— Не, не подобно — прекъсна ме Бетани. — Искам точно това.

— Да, ти я нарисува, Ейвъри — каза Холис.

Поклатих глава смутено.

— Не съм правила дизайн на рокли от няколко години. А старите ми контакти са в Ню Йорк.

— Намери някого, с когото да си сътрудничиш, Ейвъри — каза ми Холис. — Ще летим до Ню Йорк за пробите колкото пъти се налага.

След като срещата свърши и Уорнърови си тръгнаха, София възкликна:

— Не мога да повярвам, че харесаха концепцията „Гетсби“. Мислех, че шансовете са петдесет на петдесет и като нищо ще изберат кънтри клуба.

— Аз бях напълно сигурна, че Холис ще поиска по-стилната опция. Тя иска да я възприемат като напредничава и модерно мислеща.

— Но не и ако това няма да се понрави на Старата гвардия — каза София.

Усмихнах се, когато отидох да взема Коко от щайгата й.

— Обзалагам се, че някои от Старата гвардия са от ерата на джаза.

— Защо беше оставила Коко там, докато Уорнърови бяха тук?

— Някои хора не обичат наоколо да се мотаят кучета.

— Мисля, че се чувстваш неудобно от нея.

— Не говори такива неща пред бебчето — възразих аз.

— Това куче не ми е бебче — каза София с неохотна усмивка.

— Хайде, помогни ми да й оправя ноктите.

Седнахме една до друга пред плота, докато държах Коко в скута си.

— Едната от нас трябва да извика Стивън и да му каже, че Уорнърови са харесали концепцията ни — казах аз. — Извадих лака за кучешки нокти в същия розов цвят като този на кристалите върху каишката на Коко.

— Ти го направи — каза София.

До този момент София и Стивън бяха в задънена улица. Той беше необикновено мил с нея в предишните няколко дни, но нямаше и помен от нежността, която бе демонстрирал при гостуването на Аламеда. Когато подтикнах София да му каже нещо, тя ми бе отвърнала, че още събира смелост.

— София, за бога! Иди и говори с него! Прояви активност.

Тя взе нежната лапичка на Коко и я задържа неподвижно.

— Защо не спазваш собствените си съвети? — отвърна ми дръзко тя. — Не си говорила с Джо, откакто излизахте на вечеря.

— Моето положение е различно.

— Как така?

Внимателно положих един слой лак върху ноктите на Коко.

— Първо на първо, защото Джо има много пари. Няма начин да тръгна с него, без да ме сметнат за златотърсачка.

— Джо така ли гледа на това? — попита София със съмнение.

— Няма значение. Всички други гледат така. — Кучето местеше сериозно очи от едната към другата, докато говорехме. Затворих лака и започнах да духам върху лъскавите нокти на Коко.

— Ами ако е решил да изчака ти да го потърсиш? Ако и двамата сте прекалено инатливи, за да направите първата крачка?

— Тогава поне ще съм запазила гордостта си.

— Гордостта не купува месо в магазина.

— Надяваш се да те попитам какво означава това, но няма да го направя.

— Можеш също така да започнеш да спиш с него — каза София, — тъй като всички други мислят, че го правиш.

Очите ми се разшириха.

— Защо ще мислят така?

— Защото сте купили куче заедно.

— Не, не сме! Аз купих кучето! Джо просто беше там.

— Това е знак за обвързаност. Показва, че двамата мислите за общо бъдеще.

— Коко не е съпружеско куче — казах разпалено, но като погледнах към нея, осъзнах, че нарочно ме дразни. Завъртях очи, отпуснах се и оставих внимателно Коко на пода.

Когато се върнах на стола си, София ме изгледа тъжно.

— Ейвъри… мислих си за много неща, откакто Луис се появи онзи ден. И реших, че довеждането му тук е едно от най-милите неща, които майка ми е правила някога за мен.

— Ако е така — казах аз, — повярвай ми, че това е чиста случайност от нейна страна.

София се усмихна едва-едва.

— Знам. Но помогна. Защото да видя Луис след толкова време ме накара да осъзная нещо: че ако не продължа, давам власт на Луис над мен. Сякаш той ме държи като заложница. Той принадлежи на миналото ми… не мога да му позволя да влияе върху бъдещето ми. — Лешниковите й очи минаха по смаяното ми изражение, когато продължи: — Ти и аз сме прекалено еднакви, Ейвъри. Хората с тънки кожи като нас не трябва да приемат нещата толкова дълбоко… получаваме прекалено много натъртвания.

И двете притихнахме за момент.

— Всеки път, когато си помисля да продължа — казах аз накрая, — се ужасявам от идеята, сякаш ще скачам от самолет с парашут. Нощем. Над поле с кактуси. Не виждам как ще се накарам да го направя.

— Ами ако самолетът се запали? — попита София. — Тогава ще можеш ли да скочиш?

По лицето ми премина несигурна усмивка.

— Е, това със сигурност ще ми послужи за мотивация.

— Тогава следващия път, когато си с Джо, се опитай да си кажеш, че се намираш в горящ самолет. И единственият ти избор е да скочиш.

— Над поле с кактуси?

— Каквото и да е, е по-добро от горящ самолет — каза тя логично.

— Има смисъл.

— Значи ще се обадиш на Джо?

Поколебах се, изненадах се от копнежа, който почувствах, когато заговорихме за него. Два дни, и той ми липсваше ужасно. Не само го исках, нуждаех се от него. Обречена съм, помислих си и въздъхнах примирено.

— Не — поклатих глава, — няма да му се обадя. Ще измисля начин да го накарам да дойде тук, без да трябва да го моля.

Тя ме погледна слисано.

— Като например да инсценираш собственото си отвличане?

Засмях се.

— Не бих стигнала толкова далеч. — След няколко секунди размисъл, добавих: — Но това ми дава идея…

* * *

В събота вечерта затворих студиото и си взех дълга, прекрасна вана. След това пуснах косата си на вълни и си пръснах лек одеколон на китките. Облякох си лилави домашни панталони от коприна и украсено с дантела горнище, което разкриваше от деколтето повече, отколкото бих дръзнала да покажа на публично място.

— Излизам за момичешка вечер — долетя гласът на София, докато слизах по стъпалата.

— С кого?

— С Вал и още няколко приятелки. — София ровеше из чантата си. — Вечеря, филм и вероятно питие след това. — Тя ме погледна и се усмихна. — Може да остана у Вал. Ще искаш цялата къща за себе си, когато Джо те види с тази премяна.

— Може да ме наругае заради скроения номер, и да си тръгне след това.

— Не мисля така. — София ми изпрати въздушна целувка. — Не забравяй плана — каза тя и излезе.

Обикаляйки празната къща, изгасих голяма част от лампите, запалих няколко свещи и си налях чаша вино.

Когато седнах на дивана пред телевизора, Коко се покатери по малката стълбичка, за да се настани до мен.

Беше минала една трета от филма, когато на входната врата се позвъни.

Коко изприпка от дивана и забърза към вратата с лай. Нервите ми звънтяха, когато станах и я последвах, носейки чашата с вино. След като си поех дълбоко дъх, отворих вратата и видях Джо, облегнат на рамката й. Беше разбиващо красив в тъмносин костюм, риза и вратовръзка.

— О, здравей — казах аз с тон на лека изненада, като отворих малко по-широко. — Какво правиш тук?

— Трябваше да снимам на събитие за набиране на средства тази вечер. Но тъкмо когато тръгвах, установих, че чантата с фотоапарата ми е празна. С изключение на това. — Джо вдигна един лист хартия, изписан с изрязани от списание букви, и подредени в заплашителна бележка. На листа пишеше: Обади ми се, за да си получиш фотоапарата.

— Случайно да знаеш нещо за това? — попита той.

— Възможно е. — Когато погледнах в очите му с цвета на тъмна меласа, видях с облекчение, че не е ядосан. Всъщност, имах впечатлението, че дори е развеселен.

— Било е вътрешна работа — каза Джо. — Джак има ключ за апартамента ми, но щеше да знае. Така че трябва Ела да ти е помогнала.

— Не признавам нищо. — Отворих вратата до край. — Ще влезеш ли за чаша вино?

Джо тъкмо щеше да отговори, но погледът му падна върху деколтето ми и полуоткритите ми гърди, и след това сякаш не можеше да откъсне очи.

— Вино? — напомних му аз, докато сърцето ми биеше като обезумяло.

Джо примига и се насили да ме погледне в лицето. Трябваше да прочисти гърлото си, преди да ми отговори.

— С удоволствие.

Коко изтопурка обратно до дивана, когато с Джо тръгнахме към кухнята.

— Очакваше ли компания? — попита Джо, виждайки чистата чаша за вино до бутилката.

— Човек никога не знае.

— Човек знае, че шансовете са много високи, когато липсва фотоапарат „Никон“ за хиляди долари.

— На сигурно е. — Налях охладено пино гриджио и му подадох чашата.

Джо отпи, кристалното столче на винената чаша блестеше срещу силните му пръсти.

Да бъда с него, да сме на една ръка разстояние ме изпълваше с емоция, граничеща с екзалтация. За мен щастието беше толкова неуловимо и крехко, колкото онези балони, които Ели беше носил на София. В момента, обаче, то сякаш ме изпълваше, пронизваше костите ми и мускулите, насищаше кръвта ми.

— Надявам се, че не те карам да закъснееш за събитието — казах аз.

— Беше отменено.

— Кога?

Усмивка докосна устните му.

— Преди минута и половина. — Остави виното настрана, съблече сакото си и го преметна през облегалката на стола. След това разкопча ръкавелите си и нави ръкавите нагоре. Развълнуваното пърхане се събуди в стомаха ми, когато той започна да сваля вратовръзката си.

След като разкопча горното копче на ризата си, Джо вдигна чашата си и ме погледна в очите.

— Не ти звънях, защото се опитвах да ти дам пространство.

— Има разлика между това да дадеш пространство на някого и да го игнорираш.

— Скъпа, не те игнорирам. Опитвам се да не се държа като ловец.

— Защо не ме целуна, след като излязохме онзи ден?

Бръчиците около външните ъгълчета на очите му се задълбочиха.

— Защото знаех, че ако започна, няма да мога да спра. Може би си забелязала, че имам трудности в това да си слагам спирачките, когато съм с теб. — Той стана и опря ръце от двете страни на стола ми, практически заграждайки ме. — Сега си взела фотоапарата ми като заложник… за какъв откуп говорим?

Трябваше да успокоя нервите си, преди да отговоря.

— Мисля, че трябва да преговаряме на горния етаж. В спалнята ми.

Джо ме съзерцава дълго, преди да поклати глава.

— Ейвъри… когато това се случи, ще поискам неща, които ще ти е трудно да дадеш. Ще е различно от първия път. И не мога да поема риска, ако не си готова.

Сложих ръце на раменете му.

— Липсваше ми — казах аз. — Липсваше ми това да си говорим нощем, да слушам как е минал деня ти и да ти разказвам за моя. Дори те сънувах. Тъй като вече си окупирал голяма част от мен, можем да спим заедно.

Джо беше много тих, погледът му се закова върху зачервеното ми лице. Досега ме беше опознал достатъчно добре, за да е наясно колко ми беше трудно да призная как се чувствам.

— Не знам дали съм готова за това — продължих аз, — но знам, че ти вярвам. И знам, че искам да се събудя с мъж в леглото утре сутрин. По-точно с теб. Така че ако ти…

Преди да завърша, Джо се наведе и ме целуна. Пръстите ми се стегнаха върху ръцете му, за да запазя равновесие. Поех си въздух, после още. Целувката стана по-силна, по-лакома, устата му разтвори моята. Без да я прекъсва, той ме дръпна от стола и ме притисна в ъгъла, сякаш трябваше да бъда удържана със сила, а намекът за мъжка агресия беше безумно възбуждащ.

— Джо… — произнесох задъхано, а устата му се плъзна към шията ми. — Аз… имам голямо легло горе, застлано с… италиански чаршафи и ръчно изработена копринена кувертюра… и възглавници с пух и перушина…

Джо отдръпна глава и ме погледна весело, очите му блестяха.

— Не е нужно да ме примамваш на леглото, скъпа…

Той спря, когато откъм сакото му се разнесе звънене. Намръщи се и започна да рови по джобовете.

— Съжалявам — промърмори. — Така ми звъни, когато е някой от семейството.

— Разбира се.

Той извади телефона и погледна есемеса.

— Исусе… — Изражението му се промени.

Нещо лошо се беше случило.

— Хейвън е в болницата. Трябва да отида.

— И аз идвам — казах импулсивно.

Джо поклати глава.

— Не бива…

— Почакай две минути — извиках аз, докато тичах по стъпалата. — Обличам една блуза и някакви дънки. Не тръгвай без мен.