Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (15)

15.

Стивън замръзна от изненада. Затаих дъх и мълчаливо се помолих да не я отблъсне. Ръцете му, увиснали във въздуха като на кукла на конци, се отпуснаха бавно към раменете й. Съжали се над нея, Стивън, помислих си аз отчаяно. Поне този път.

Но реакцията на Стивън нямаше нищо общо със съжалението. Ръцете му се обвиха около нея и той започна да я целува, сякаш никога нямаше да спре. Сякаш тя бе опасно пристрастяваща субстанция, с която трябваше да се борави внимателно, да се разпределя разумно, защото иначе човек може да умре от свръхдоза. Концентрираният глад в тази сляпа, страстна целувка сякаш се излъчваше и загряваше цялата стая.

Някъде зад мен чух как нещо тупна на пода. Танк беше изпуснал лаптопа си. Той и двете асистентки се взираха в преплетената двойка с увиснали от изумление ченета.

Като се наведе да вдигне лаптопа си, Танк обяви:

— Всичко е наред. Падна върху килима.

— На кого му пука — каза Рий-Ан, без да откъсва смаяния си поглед от Стивън и София.

— Вие можете да си тръгвате вече — казах им аз и посочих задния вход.

— Забравих да изчистя кафе машината — каза Вал.

— Ще помогна — обади се Рий-Ан.

— Вън! — изкомандвах.

Те неохотно се затътриха през кухнята и отидоха до задния вход, поглеждайки непрекъснато през рамо.

Стивън прекрати рязко целувката и тръсна глава, сякаш за да изтрезнее. Погледът му се премести от изчервеното лице на София към застаналите на прага гости.

— Какво, по…

— Мама е дошла — побърза да му каже София. — Довела е бившето ми гадже Луис.

Стиснах ръце в юмруци, докато чаках реакцията на Стивън. Той знаеше достатъчно за миналото на София, за да разбере колко ужасна е ситуацията. Ако някога бе търсил възможност да унижи София… не, да я съсипе, тя му се предоставяше в момента.

— Станало е недоразумение — продължи София, отчаяният й поглед се заби в неговия. — Мама е мислела, че има шанс да се върна при Луис, затова го е убедила да я придружи до тук. Тъкмо бях започнала да обяснявам, че не е възможно, защото… защото…

— Аз и ти сме заедно — каза Стивън, последната дума се изви с леко въпросителен тон.

София кимна енергично.

— Виждала съм го преди — каза Аламеда на София обвинително. — Той работи тук. Ти дори не го харесваш!

Не можех да видя лицето на Стивън, но когато заговори гласът му беше тих и огорчен.

— Не беше любов от пръв поглед — призна той, без да пуска София. — Но привличането беше налице от началото.

— За мен също — каза София веднага.

— Понякога, когато чувствата се задълбочат — каза Стивън, — е трудно да разбереш как да се справиш с тях. А и София не е типът жена, в каквато съм си мислил, че ще се влюбя.

София го погледна намръщено.

— Защо не?

Той я погледна в очите и започна да си играе с един кичур от косата й.

— Нека изброя: ти си непоносим оптимист, започваш да украсяваш за Коледа три месеца по-рано и слагаш блясък на всичко, което ще го задържи достатъчно дълго. — Пръстите му минаха по извивката на ухото й и продължиха в милувка по бузата. — Когато се вдъхновиш за проект, започваш да търкаш ръцете си като селянин, кроящ пъклен план. Редовно ядеш люти чушки, достатъчни да накарат човек да халюцинира и да се спомине. Толкова думи не произнасяш правилно. Сиомга. Пажама. Всеки път, когато чуеш телефон да звъни, си мислиш, че е твоят, освен когато наистина е твоят. Онзи ден те гледах да паркираш пред студиото и мога да се закълна, че пееше с цяло гърло. — Той се усмихна бавно. — Накрая признах, че това са идеалните основателни причини да се влюбя в някого.

Сестра ми беше занемяла.

Всички бяхме занемели.

Стивън откъсна поглед от София и протегна ръка да се здрависа с Луис.

— Аз съм Стивън Кавана — каза той. — Не ви обвинявам, че искате София да се върне при вас. Но тя определено е заета.

Луис отказа да отвърне, сгъна ръце пред гърдите си и погледна кръвнишки.

— Не сте искали разрешението ми — сопна се Аламеда на Стивън. — И София е без пръстен. Няма такова нещо като годеж без пръстен.

Смилайки информацията, той погледна надолу към София.

— Ти… й каза за годежа — произнесе той бавно.

София кимна нервно.

— Практически, те са се разбрали, че са сгодени — намесих се аз. — Стивън планираше да го обсъди с вас тази вечер, Аламеда. След вечеря.

— Той не може да вечеря с нас — озъби се Аламеда. — Поканила съм Луис.

— Аз първа поканих Стивън — заяви София.

— Достатъчно! — прогърмя Луис. Той се пресегна към София. — Искам да говоря с теб навън. Насаме.

Стивън блокира движението със смайваща бързина, отблъсквайки ръката на Луис.

— Дръпни се, по дяволите! — произнесе той с тон, от който косъмчетата на тила ми настръхнаха. Това съвсем не бе онзи Стивън, който се хвалеше, че никога не губи контрол.

— Стивън — прекъсна го София, опитвайки се да не позволи на ситуацията да излезе от контрол. — Querido mio, всичко е наред, аз… ще направя, каквото иска. Мога да говоря с него.

Стивън погледна Луис, погледът му беше твърд.

— Тя не се интересува.

Враждебността нажежи въздуха, докато двамата мъже се гледаха. Горчиво съжалих, че съм отпратила Танк. В миналото беше давал своята лепта при разтърваване на биещи се, а тук намирисваше на бой.

— Луис — каза Аламеда разтревожено, — може би трябва да се върнеш в хотела, аз ще се оправя с дъщеря си.

— Никой няма да се оправя с мен! — избухна София — Не съм марионетка! Мамо, кога най-после ще разбереш, че мога да вземам решения сама?

Устата на Аламеда трепереше, очите й се напълниха със сълзи. Тя бръкна в чантата си за кърпичка.

— Направих всичко за теб. Целият ми живот беше за теб. Само се опитвам да ти попреча да извършиш и още грешки…

— Мамо — произнесе София с раздразнение, — двамата с Луис не сме подходящи един за друг. — Аламеда хълцаше прекалено силно, за да чуе. София се обърна към Луис: — Съжалявам. Желая всичко най-хубаво на теб и на сина ти…

— Eres babosal — избухна Луис. — От начина, по който София се скова, се досетих, че това е обида. Той направи знак към Стивън. — Когато разбере колко глупава и мързелива си, и как лежиш като умряла риба в леглото, ще те изхвърли. Ще те зареже дебела и бременна с неговото копеле, точно както баща ти е зарязал Аламеда.

— Луис! — възкликна шокирана Аламеда през сълзи.

Луис продължи злобно:

— Някой ден ще дойдеш и ще пълзиш пред мен, София, а аз ще ти кажа, че това заслужаваш заради…

— А това е абсолютно всичко, което бихме искали да чуем за мнението ти — намесих се аз, виждайки, че Стивън губи търпение. Отидох до вратата и я отворих широко. — Ако се нуждаеш от такси, ще ти поръчам с удоволствие.

Луис излетя, без да каже дума.

— Как ще стигне до хотела? — запита с плачлив глас Аламеда. — Дойдохме с моята кола.

— Да се оправя — казах аз.

Аламеда попи очите си, заобиколени с тъмни кръгове от грим като на миеща мечка.

— София — изскимтя тя, — ти ядоса Луис толкова много. Той не знаеше какво говори.

Преглъщайки един саркастичен отговор, аз сложих ръка на рамото на възрастната жена, и я поведох към дъното на студиото.

— Аламеда, по коридора вляво има баня за гости. Сигурно искаш да оправиш грима си.

С глухо възклицание тя се отправи нататък.

Обърнах се и открих, че София е в прегръдките на Стивън.

— Съжалявам… че те намесих — тъкмо казваше тя с нещастен глас. — Но не се сетих за нищо друго.

— Не съжалявай. — Той наведе глава и я целуна, беше обхванал нежно тила й с ръка. Можех да я чуя как остро си поема дъх.

Слисана, минах покрай тях и отидох в кухнята, сякаш нищо необичайно не се е случило. Механично започнах да вадя чистите чинии от миялната машина.

— Ще помогна с вечерята — чух Стивън да казва накрая. — С какво разполагаме?

София прозвуча замаяно:

— Не мога да си спомня.

* * *

През останалата вечер Стивън беше олицетворение на идеалното гадже. Никога не го бях виждала да се държи така преди. Любящо. Открито. Не можех да кажа доколко е реално. Той настоя да помогне на София да готви, а аз и Аламеда седяхме на бар столчетата до плота и гледахме.

Стивън и София бяха работили безброй часове заедно, но никога не бяха изглеждали комфортно един с друг. До този момент. Те току-що бяха открили нов вид заедност.

Тъй като беше работила в семейния им ресторант, София беше опитна готвачка. Тази вечер тя правеше пиле с моле^[1], любимото ястие на Аламеда. За разядка София сложи една купа с домашно изпържен тортила чипс, тънък и хрупкав, заедно с пюрирана салца, която караше езика ми да пулсира от лютивина.

Докато Стивън приготвяше маргарити, отидох да намеря Коко, и я доведох да се запознае с Аламеда. Макар че с майката на София не си приличахме по нищо, най-после намерихме нещо, което да ни свързва. Аламеда и всичките й лели обожаваха кучетата от порода чихуахуа. Тя взе Коко в скута си, загука й на испански и се възхити на розовата й кожена каишка, обсипана с кристали. Откривайки, че съм охотен слушател за всичко, свързано с чихуахуа — Аламеда се впусна в съвети за храненето и поддържането им.

Стивън остави на масата салата, направена с печена царевица, натрошено бяло сирене, нарязан кориандър и пикантен кремообразен дресинг от лайм.

— Как ти се вижда? — попита той София.

Тя се усмихна и му отвърна мимоходом, докато отиваше към хладилника.

— Какво беше това? — попита той.

София извади съд с маринованото в кафе пиле.

— Казах, че може да добавиш още малко дресинг.

— Това го разбрах. Питах за испанските думи. Какво означават?

— О! — Изчервявайки се, София остави тежката стоманена тенджера на печката. — Нищо. Просто израз.

Стивън отиде до нея, подпря ръце на плота, заграждайки я изотзад. Завря нос във врата й и прошепна:

— Не можеш да ме наричаш с някакви имена и да не ми казваш какво означават.

Червенината на лицето й се сгъсти.

— Това не беше име, беше… добре де, няма смисъл, когато се преведе.

Той не отстъпваше.

— Кажи ми все пак.

— Media naranja.

— Което е…?

— Половин портокал — обади се Аламеда. На челото й се образува бръчка, когато се пресегна за чашата си маргарита. — Казваме, че означава „по-добрата половина“. Сродна душа. Изражението на Стивън беше трудно за разгадаване. Но той наведе глава и целуна София по бузата, преди да се отдръпне. София започна да бърка съдържанието на една близка тенджера, явно без да съзнава какво прави.

Ако Аламеда е имала някакви съмнения дали връзката им е истинска, бях напълно сигурна, че в този момент са изчезнали. Стивън и София бяха дяволски убедителни като двойка. Което ме притесни. С предстоящата сватба на Уорнърови сега не беше време за пламенна връзка и съпътстващите я буря и натиск.

Имаше също така вероятност Стивън да се върне към обичайното си аз утре сутрин. Колкото и да го познавах, не можех да кажа какво става в главата му. Би ли изоставил цялото това преживяване? Несъмнено и София се питаше същото.

Пилето се получи шедьовър, обляно в кадифен тъмен сос от неподсладен шоколад, подправки и земната топлина на люти чушки. Стивън се прояви като очарователен събеседник, готов да отговаря на въпросите на Аламеда за своите родители, които живееха в Колорадо. Майка му беше цветарка, а баща му пенсиониран учител, бяха женени от трийсет години. Под натиска на Аламеда Стивън призна, че може да не поиска да остане завинаги в бизнеса с организиране на събития и вижда себе си като управляващ по-големи, корпоративно свързани проекти, или пък да се насочи към връзки с обществеността. Засега, обаче, имало още много какво да научи в студиото.

— Само да не бях толкова ниско платен — добави той с безизразен тон и двете със София се разсмяхме.

— След последния ти бонус? — попитах аз с фалшиво възмущение. — И увеличената ти здравна застраховка?

— Нуждая се от повече стимули — каза Стивън. — Какво ще кажеш за един курс по йога? — Той небрежно отпусна ръка върху облегалката на стола на София.

София поднесе една сгъната тортиля към устата му, за да го накара да млъкне. Той послушно си отхапа едно парче.

Аламеда се усмихна тънко, докато ги гледаше. Тя никога нямаше да хареса Стивън, помислих си аз. Бях почти сигурна, че той й напомня за баща ми. Въпреки че на практика Стивън не приличаше на Ели, той беше висок и рус, и притежаваше същата красота на мъж от висшата класа. Бих могла да кажа на Аламеда, че Стивън е замесен от съвършено друго тесто, но това нямаше да промени нищо. Аламеда бе решила да не одобри никой мъж, който София сама си избереше.

Имахме флан за десерт и малко, силно кафе с канела. Накрая Аламеда обяви, че е време да си тръгва. Сбогуването беше неловко, пропито с усещането за това, което не бе изречено. Аламеда нямаше да се извини, че е довела Луис в Хюстън, а София продължаваше да кипи вътрешно, че й е била устроена засада.

Аламеда не беше кой знае колко любезна към Стивън, който от своя страна беше свръх учтив.

— Ще разрешите ли да ви изпратя до колата, госпожо Кантера? — попита той.

— Не, искам Ейвъри да дойде с мен.

— Разбира се — отвърнах. Всичко. Всичко, само да се разкараш оттук.

Излязохме на паркинга пред студиото. Стоях до колата, докато Аламеда влизаше в купето. Тя въздъхна тежко и се отпусна на шофьорската седалка, без да затваря вратата.

— Какъв човек е той? — попита тя, без да ме поглежда.

Отговорих й сериозно:

— Добър човек. Стивън не бяга, когато нещата се закучат. Винаги е спокоен в критични моменти. Кара всичко, що е на колела, може да прави изкуствено дишане и сърдечен масаж, да оправя водопроводи. Работи по осемнайсет часа на ден, без да се оплаче, и по-дълго, ако е необходимо. Мога да се закълна, Аламеда: той не е като баща ми.

По мрачните бръчки на лицето й премина безрадостна усмивка.

— Всички са като баща ти, Ейвъри.

— Тогава защо се опитвате да съберете София и Луис? — попитах аз смаяна.

— Защото поне ще я върне да живее по-близко до семейството й — отвърна Аламеда. — До истинското й семейство.

Разгневена, аз се опитах да запазя спокойствие.

— Знаете ли, Аламеда, имате отвратителен навик да критикувате собствената си дъщеря, и аз не съм сигурна какво очаквате да постигнете. Ако очаквате това да я подтикне да пожелае да живее до вас, няма да стане. Може би трябва да опитате друга тактика?

Пронизвайки ме с поглед, Аламеда затръшна вратата на колата и запали двигателя. След като се отдалечи, аз се върнах в студиото, където София затваряше миялната машина, а Стивън бършеше блендера. И двамата мълчаха. Запитах се какво ли са си казали, докато съм била навън.

Взех Коко и я обърнах към себе си.

— Ти се държа много добре тази вечер — казах й. — Такова добро момиче си. — Тя се напрегна да ме оближе. — Не по устните — възпрях я. — Знам къде е била устата ти.

Стивън взе ключовете си от плота.

— Време е да се изтъркалвам — каза той. — След всичкото ядене, това може да се приеме в буквалния смисъл.

Усмихнах му се.

— Ти спаси деня. Благодаря ти, Стивън.

— Да, благодаря ти — повтори с тих глас София. Цялото оживление беше изчезнало от лицето й.

Тонът на Стивън беше неутрален.

— Да не го споменаваме.

Замислих се как да напусна елегантно.

— Ще разрешите ли…

— Не — каза Стивън бързо. — Вече тръгвам. Ще се видим утре сутринта.

— Хубаво — отвърнахме едновременно със София.

Заехме се с обичайните дейности, докато Стивън излизаше. Аз взех една салфетка и избърсах и без това вече чистия плот. София изплакна вътрешността на умивалника, който вече беше измит. Веднага след затварянето на вратата започнахме да говорим.

— Той какво каза? — поисках да знам.

— Нищо специално: попита ме дали искам да запазя останалата салца и къде държим найлоновите пликове за фризера. — София покри лицето си с ръце. — Мразя го! — Разтревожих се, когато я чух да хлипа.

— Но… — казах аз смаяно — той наистина беше мил с теб тази вечер.

— Именно — отвърна тя злъчно. Пореден хлип. — Като принц от Дисни. И си позволих да се преструвам, че е реално, и б-беше чудесно. Но сега всичко свърши и утре той ще се превърне в т-тиква.

— Принцът не се превръща в тиква.

— Тогава аз ще се превърна в тиква.

Пресегнах се към салфетника и измъкнах една салфетка.

— Не, и ти няма да се превърнеш в тиква. Каретата се превръща в тиква. А ти се прибираш вкъщи с една обувка и група травмирани гризачи.

Между пръстите на София се чу треперлив смях. Тя взе салфетката. Избърса мокрите си очи и каза:

— Той мисли онези неща, които каза. Грижа го е за мен. Знам, че беше истина.

— Всички знаят, София. Точно затова Луис се ядоса и си тръгна толкова бързо.

— Но това не означава, че Стивън иска връзка.

— Може би и ти не искаш — казах сухо. — Понякога започването на връзка е най-лошото нещо, което можеш да причиниш на някого, когото обичаш.

— Само дъщеря на Ели Крослин може да каже такова нещо — дойде гласът й иззад салфетката.

— Вероятно е истина, обаче.

София ме погледна.

— Ейвъри — произнесе тя буйно, — нищо, което нашият баща ти е казал, не е вярно! Нито едно обещание. Нито един съвет. Той е най-лошата половина от всяка от нас. Защо винаги тази половина трябва да печели? — Като хлипаше, тя скочи и избяга от стаята.