Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (4)

4.

Когато Холис Уорнър се отдалечи бавно, гласът на Стивън прозвуча в слушалките:

— Съпругът й е Дейвис Уорнър. Той наследи ресторантьорски бизнес и го разви в курортни казина. Състоянието им е неприлично дори за тексаските стандарти. Край.

— Те…

— По-късно. Имаш компания. Край.

Примигвайки, аз се обърнах и видях да се приближава Джо Травис. Видът му накара сърцето ми да забие силно. Той беше ослепителен в класическия си смокинг, който носеше с небрежна самоувереност. Белият ръб на яката му беше в силен контраст с кехлибарения тен на кожата, който изглеждаше дълбок няколко слоя, сякаш е бил импрегниран със слънце.

Той ми се усмихна.

— Харесва ми как сте си спуснали косата.

Смутено вдигнах ръка и се опитах да я пригладя.

— Прекалено е къдрава.

— За бога — чух язвителния глас на Стивън в слушалките. — Когато един мъж ти прави комплимент, не спори с него. Край.

— Може ли да си вземете почивка за няколко минути? — попита Джо.

— Може би не трябва… — започнах аз и чух едновременно гласовете на Стивън и София:

— Напротив, трябва.

— Кажи му „да“!

Дръпнах слушалките и микрофона.

— Обикновено не си почивам по време на прием — казах на Джо. — Трябва да държа нещата под око, в случай, че някой има проблем.

— Аз имам проблем — каза той веднага. — Трябва ми партньорка за танците.

— Тук има половин дузина шаферки, които биха се радвали да танцуват с вас — казах аз. — Индивидуално или колективно.

— Никоя от тях няма червена коса.

— Това изискване ли е?

— Да кажем, че силно се предпочита. — Джо се пресегна за ръката ми. — Хайде. Могат да се оправят без вас за няколко минути.

Аз се изчервих и се поколебах.

— Чантата ми… — Погледнах към грамадата, набутана под стола. — Не мога просто…

— Аз ще следя за нея — дойде услужливият глас на София. Беше изникнала от нищото. — Иди се забавлявай.

— Джо Травис — казах аз. — Това е сестра ми София. Тя е свободна. Може би трябва да…

— Отведете я — каза му София и те размениха усмивки.

Игнорирайки свирепия поглед, който й хвърлих, София промърмори нещо в микрофона си.

Джо продължи да държи ръката ми, като ме влачеше покрай масите и дърветата в кашпи, докато не се озовахме до полукръглия дансинг в другия край на шатрата. Той направи знак на един келнер, който държеше поднос с охладено шампанско.

— Предполага се, че трябва да ръководя нещата — казах аз. — Трябва да съм нащрек. Всичко може да се случи. Някой може да получи сърдечен удар. Може да се подпали шатрата.

Вземайки две чаши шампанско от келнера, Джо ми подаде едната, а другата задържа за себе си.

— Дори генерал Патън си почива понякога — каза той. — Отпуснете се, Ейвъри.

— Ще се опитам. — Държах кристалната чаша за столчето, съдържанието й блещукаше с малки мехурчета.

— За красивите ви кафяви очи! — вдигна той чашата си.

Изчервих се.

— Благодаря. — Чукнахме се и отпихме. Шампанското беше сухо и с възхитителен вкус, студената пяна беше като звездна светлина върху езика ми.

Гледката ми към дансинга беше закрита от инструменти на оркестъра, конферансие и декоративни дървета. Но ми се стори, че мярнах характерния бяло златен кок на Холис Уорнър сред тълпата.

— Случайно да познавате Холис Уорнър? — попитах аз.

Джо кимна.

— Приятелка е на семейството ми. Миналата година правих снимки на къщата й за едно списание. Защо?

— Току-що се запознах с нея. Интересуваше се от идеи за сватбата на дъщеря си.

Той ме погледна разтревожено.

— За кого е сгодена Бетани?

— Нямам представа.

— Бетани излизаше с братовчед ми Райън. Но последния път, когато го видях, се канеше да скъса с нея.

— Може би чувствата му са били по-дълбоки, отколкото е мислел.

— От онова, което каза, не изглежда вероятно.

— Ако искам да спечеля Холис като клиент, какъв съвет бихте ми дали?

— Да носите чесън. — Той се усмихна на изражението ми. — Но ако я подхванете правилно, би била добър клиент. С това, което Холис ще изхарчи за една сватба, сигурно може да се купи държавата Еквадор. — Той погледна чашата ми с шампанско. — Искате ли още една?

— Не, благодаря.

Той пресуши своята, взе и моята чаша и ги сложи на един близък поднос.

— Защо не снимате сватби? — попитах го аз в отговор.

— Това е най-трудната работа във фотографията, с изключение може би само на снимането във военна зона. — Усмихна се слабо. — Когато започвах, успях да си намеря работа като фотограф в екипа на едно тримесечно списание. „Модерен фермер“. Не е лесно да се опиташ да накараш инатлива крава да позира за снимка. Но въпреки това предпочитам да снимам говеда вместо сватби.

Засмях се.

— Защо изобщо се захванахте с фотография?

— Бях на десет. Майка ми ме водеше на урок всяка събота и казваше на татко, че отивам да тренирам за годишните мачове по футбол на „Поп Уорнър“.

— Той не е одобрявал фотографията?

Джо поклати глава.

— Той имаше определени идеи как синовете му трябва да прекарват времето си. Футбол, тренировки на открито, такива работи. Но изкуство, музика… тези неща не ги възприемаше. Гледаше на фотографията като на хоби, а не като на нещо, в което човек може да направи кариера.

— Но вие му доказахте, че греши — казах аз.

Усмивката му стана мрачна.

— Отне известно време. В продължение на няколко години не си говорехме. — Той направи пауза. — По-късно стана така, че трябваше да остана при татко за няколко месеца. Тогава най-после се помирихме.

— Когато останахте при него, беше ли…

Главата му се сведе над моята.

— Продължавайте.

— Беше ли свързано с инцидента на яхтата? — Виждайки въпросителната му усмивка, казах неловко: — Сестра ми ви проучи по Интернет.

— Да, беше след това. Когато излязох от болницата, трябваше да съм при някого, докато оздравея. Татко живееше сам в Ривър Оукс, така че ми се видя най-разумно да отида при него.

— Трудно ли ви беше да говорите за инцидента?

— Съвсем не.

— Мога ли да попитам какво точно се случи?

— Бях на риболов с брат ми Джак в Залива. Бяхме тръгнали да се връщаме към яхтклуба в Галвстоун, спряхме близо до едни водорасли и успяхме да закачим на кукичката една златна рибка. Докато брат ми навиваше макарата, аз запалих двигателя, така че да я последваме. В следващия момент осъзнах, че съм във водата, а наоколо имаше пожар и останки.

— Боже мой. Какво е причинило експлозията?

— Предполагаме, че вентилаторът се е развалил и са се събрали пари около двигателя.

— Ужасно е — казах аз. — Толкова съжалявам.

— Да. Онази риба беше най-малко пет стъпки. — Той млъкна и погледът му се отмести към устата ми, когато се усмихнах.

— Какви наранявания… — Млъкнах. — Няма значение. Не е моя работа.

— Пулмонална контузия, така казаха. Получава се, когато шоковата вълна от експлозията удари гръдния кош и белите дробове. Известно време не можех да си поемам достатъчно въздух, за да надуя и един балон.

— Сега изглеждате напълно здрав.

— Сто процента. — Той взе празната ми чаша и я остави на една близка маса. — А сега… понеже толкова много ми съчувствате… елате да танцувате с мен.

Поклатих глава.

— Не ви съчувствам чак толкова много. — След което обясних с извинителна усмивка. — Никога не танцувам на събитие, което аз съм организирала. То е нещо като келнер да се настани на масата, на която трябва да сервира.

— Преживях две операции заради вътрешни кръвоизливи, докато бях в болницата — информира ме мрачно Джо. — Почти седмица не можех да ям, нито да говоря заради вентилиращата тръба в гърлото ми. — Той ме погледна с надежда. — Сега изпитвате ли достатъчно съчувствие, за да танцувате с мен?

Поклатих отново глава.

— Освен това — въздъхна Джо — инцидентът се случи на рождения ми ден.

— Не се е случил тогава.

— Случи се.

Вдигнах поглед.

— Това е толкова тъжно… Толкова… — Млъкнах, борейки се със собствените си инстинкти. — Добре — улових се, че произнасям. — Един танц.

— Знаех си, че рожденият ден ще помогне — каза той доволно.

— Бърз танц. В ъгъла, където да ни видят възможно най-малко хора.

Джо взе ръката ми в топлата си длан. Поведе ме покрай сложените в кашпи блещукащи дръвчета и палми към един тъмен ъгъл зад оркестъра. Из въздуха се носеше закачлива, джазирана версия на „Това не могат да ми го отнемат“. Гласът на певицата беше умолителен, с дрезгаво сладка грапавина като разтрошен бонбон.

Джо ме обърна с лице към себе си и обхвана кръста ми с опитна ръка, така че това щеше да е истински танц, а не полюляване насам-натам. Колебливо сложих лявата си ръка на рамото му. Той ме привлече спокойно, движенията му бяха толкова уверени, че нямаше съмнение кой води. Когато вдигна ръката ми, за да ме завърти, го последвах с такава лекота, че не пропуснахме стъпка. Чух ниския му смях, нотката на удоволствие при откриването на добре пасващ партньор.

— В какво друго ви бива? — попита той до ухото ми. — Освен в танцуване и организиране на партита?

— Ами май това е всичко. — След минута добавих: — Мога също така да връзвам балони във формата на животни. И да свиря с пръсти.

Усетих усмивката му срещу ухото си.

Очилата ми се бяха смъкнали на носа и аз за миг разкъсах прегръдката, за да ги вдигна на мястото им. Отбелязах си наум да накарам да ми оправят слушалките веднага щом се върна в Хюстън.

— А вие? — попитах. — Имате ли някакви скрити таланти?

— Мога да дриблирам между краката. Знам Международната радиотелефонна фонетична азбука на НАТО.

— Имате предвид Алфа, Бета…

— Точно така.

— Как я научихте?

— Имам скаутска награда.

— Спелувайте името ми — изкомандвах аз.

Той го направи и ме завъртя отново.

Сякаш въздухът се беше превърнал в шампанско, всеки дъх бе пълен с пенлива, носеща се замаяност.

Очилата ми отново се плъзнаха надолу и аз започнах да ги намествам.

— Ейвъри — каза той нежно, — нека ги държа вместо вас. Ще ги прибера в джоба си, докато свършим.

— Няма да виждам къде вървим.

— Но аз ще виждам. — Той внимателно ги издърпа от лицето ми, сгъна ги и ги прибра във вътрешния джоб на смокинга си. Стаята се превърна в размазано петно от блясък и сенки. Не можех да се разбера — защо му бях предала контрола така лесно. Стоях там невиждаща и разкрита, сърцето ми пърхаше като криле на колибри.

Ръцете на Джо се обвиха около мен. Той ме прегърна по същия начин, както преди, само че сега бяхме по-плътно притиснати. Този път той вече не следваше ритъма на оркестъра, носехме се бавно и отпуснато.

Вдъхнах аромата му, примесен със слънце и сол, и бях смутена от копнежа да притисна устните си към шията му, да го вкуся.

— Късогледа сте? — чух го да казва с въпросителен тон.

Кимнах.

— Вие сте единственият, който вижда.

Той ме погледна, носовете ни почти се докоснаха.

— Хубаво. — Думата беше грапаво мека, като котешко езиче.

Дъхът ми спря. Извърнах лице решително. Трябваше да прекъсна магията, иначе щях да направя нещо, за което да съжалявам.

— Пригответе се — чух го да казва. — Сега ще ви наклоня.

Стиснах го.

— Недейте, ще ме изпуснете.

— Няма да ви изпусна. — Той прозвуча развеселено.

Стегнах се, когато почувствах ръката му да се спуска към средата на гърба ми.

— Говоря сериозно. Джо…

— Повярвайте ми.

— Не мисля…

— Готово. — Той ме наведе назад, като ме поддържаше. Главата ми се отпусна, очите ми се изпълниха с трепкащите като светулки лампички, преплетени около клоните на изкуствените дръвчета. Ахнах, когато в следващия миг той ме повдигна с изненадваща лекота.

— О! Силен сте.

— Това няма нищо общо със силата. Трябва да знаеш как да го направиш. — Той ме дръпна към себе си още по-плътно. Сега бяхме притиснати един в друг. Мигът бе зареден с нещо, което не бях чувствала преди, с леко електричество. Мълчах, неспособна да издам и звук, дори животът ми да зависеше от това. Затворих очи. Всичките ми усещания бяха концентрирани върху него, твърдата сила на тялото му, милувката на дъха му срещу ухото ми.

Много скоро песента свърши с горчиво-сладки извивки. Ръцете на Джо се стегнаха.

— Още не — промърмори той. — Още един танц.

— Не бива.

— Напротив. — Той ме задържа срещу себе си.

Започна друга мелодия, звуците нежно се носеха във въздуха. „Какъв чудесен свят“ беше основна сватбена песен. Бях я чувала хиляди пъти, интерпретирана всеки път с въображение. Но всеки път тази стара песен ме пронизваше така, сякаш я чувах за първи път.

Докато танцувахме, се опитвах да запомня и запазя всяка отминаваща секунда като стотинки в касичка. Но скоро изгубих следите и останахме само двамата, обвити в музика и в някаква сънна омая. Ръката на Джо покриваше моята и той я вдигна и я постави около шията си. Когато не възразих, вдигна и другата ми ръка.

Нямах представа каква мелодия започна след това. Стояхме вкопчени един в друг и се полюлявахме леко. Оставих пръстите си да се движат по тила му, където гъстите къдрици коса бяха изтънени. Обзе ме чувство за нереалност и въображението ми продължи да се носи в погрешната посока… Питах се какъв ли е в интимни моменти, по какъв начин се движи, диша и тръпне. Главата му се наведе и челюстта му одраска бузата ми, докосване на свежо избръсната брада.

— Трябва да работя — успях да кажа. — Колко… колко е часът?

Усетих го как вдига ръка зад мен, но явно бе прекалено тъмно, за да види цифрите.

— Сигурно наближава полунощ — каза той.

— Трябва да организирам късното парти.

— Къде?

— В двора с басейна.

— Ще дойда с вас.

— Не, ще ме разсейвате. — Осъзнавайки, че ръцете ми още са сключени около врата му, направих опит да се освободя.

— Вероятно. — Той хвана едната ми китка и се наведе да я целуне от вътрешната страна. Шокът от удоволствието ме прониза, когато устните му докоснаха нежната, чувствителна кожа, там, където пулсът ми лудо биеше. След това Джо бръкна в джоба си, извади очилата ми и ги намести на носа ми.

Не можех да откъсна поглед от него. От лявата страна на челюстта му имаше знак във формата на полумесец, тънка бяла линия сред избръснатата брада. И още един белег близо до външния ъгъл на лявото му око. По някакъв начин малкият недостатък го правеше да изглежда по-секси.

Искаше ми се да докосна белезите с пръсти. Да ги целуна. Но желанието бе озаптено от инстинктивната увереност, че това не е мъж, към когото някога мога да бъда безразлична. Когато се влюбиш в мъж като този, то е всепоглъщащ огън. А след това сърцето ти прилича на останалата пепел.

— Ще ви взема, когато приключите подреждането — каза ми Джо.

— Може да отнеме доста време. Не искам да ви карам да чакате.

— Разполагам с цялата нощ. — Гласът му беше мек. — А вие сте тази, с която искам да я прекарам.

Отчаяно се опитвах да не се чувствам толкова поласкана и объркана. И се отдалечих с чувството, че тичам през минно поле.