Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (9)

7.
За крадци и шпиони

Заливът Дез Анж^[1] беше все така наситено син. Високите скали, на които се издигаше замъкът на Ница, пазеха брега от мистрала, така че той едва докосваше водата в тази част на крайбрежието. Подпрян на каменния парапет на „Роба-Капьо“^[2], Макс откъсна поглед от белите платна на малката спортна яхта, която се отдалечаваше от пристанището и погледна Мауро Барбареско, застанал до него с разкопчано сако и разхлабен възел на вратовръзката, с ръце в джобовете на смачканите панталони и с шапка, килната назад. Под очите на италианеца, чието лице се нуждаеше от бръснач и сапун, имаше тъмни кръгове на умора.

— Има три писма — каза той, — написани на машина, прибрани в папка, в сейфа в кабинета на Фериол, във вилата на сестра му… Разбира се, там има и други документи. Но нас ни интересуват само тези.

Макс погледна другия мъж. Доменико Тинянело не изглеждаше по-добре от колегата си: стоеше на няколко крачки встрани, облегнат с уморен вид на вратата на един стар черен „Фиат 514“ с френска регистрация и мръсни калници, взирайки се посърнало в паметника на падналите в Първата световна война. И двамата имаха вид на хора, прекарали неприятна нощ. Макс си ги представи как будуват, отработвайки оскъдната си заплата на редови шпиони, следящи някого — може би самия него — или пристигащи с автомобил откъм близката граница, пушещи цигара след цигара в светлината на фаровете, осветяващи виещата се тъмна лента на асфалта, жалониран от бялата боя по дърветата на пътя.

— Не може да сме сгрешили с писмата — продължи Барбареско. — Точно тези три са, а не други. Трябва да се убедите, че са те, преди да ги вземете и да върнете папката на място… Томас Фериол не бива да открие веднага липсата им.

— Трябва ми точно описание.

— Лесно ще ги разпознаете, защото имат официален щемпел. Изпратени са до него, между двайсети юли и четиринайсети август миналата година, в дните след бунта на военните в Испания — италианецът се замисли за момент, преценявайки необходимостта да прибави още нещо. — Подписани са от граф Чано.

Макс прие безучастно информацията, прибра бастуна си под мишница, извади от джоба табакерата си, потупа леко края на една цигара и я сложи в устата си, без да я запали. Знаеше не по-зле от всички останали кой е граф Галеацо Чано. Името му се появяваше във вестникарските заглавия, а лицето му често можеше да се види в илюстрованите списания и филмовите прегледи: мургав, красив, добре сложен, винаги в униформа или във фрак. Зетят на Дуче — беше женен за една от дъщерите на Мусолини — беше министър на външните работи на фашистка Италия.

— Би било полезно да науча нещо повече по този въпрос. За какво става дума в писмата.

— Не е необходимо да знаете много за това. Поверителни комюникета от първите военни операции в Испания и за симпатията, с която моето правителство наблюдава патриотичния бунт на генералите Мола и Франко… По причини, които не засягат нито нас, нито вас, трябва да си върнем тази кореспонденция.

Макс слушаше с изключително внимание:

— Защо тези писма са тук?

— По време на събитията през юли миналата година Томас Фериол е бил в Ница. Вилата на Мон Борон е била негова резиденция в онези дни, а през летището в Марсилия са минавали многобройните му полети с наетия от него частен самолет, който се е движел между Лисабон, Биариц и Рим. Естествено е поверителната преписка да е минавала от тук.

— Предполагам, че става въпрос за компрометиращи писма… За него или за други.

С нетърпелив жест Барбареско прекара ръка по небръснатите си бузи.

— Не ви плащаме, за да предполагате, господин Коста. За вас са важни техническите подробности, полезни за вашата работа, съдържанието на тези писма не ви засяга. Дори и нас не засяга. Използвайте таланта си, за да измислите как да ги вземете.

След последните думи той направи знак на колегата си, който се отдалечи от автомобила и без да бърза, се приближи към тях. Беше извадил едно писмо от жабката на колата, а меланхоличният му поглед изучаваше Макс с недоверие.

— Ето данните, които поискахте от нас — каза Барбареско. — Тук има план на къщата и друг на градината. Сейфът е марка „Шюцлинг“, вграден в шкаф в главния кабинет.

— От коя година е?

— От тринайсета.

Макс държеше плика в ръце. Беше запечатан. Прибра го във вътрешния джоб на сакото си, без да го отваря.

— Колко души наброява прислугата във вилата?

Без да отлепя устни, Тинянело разпери пръстите на едната си ръка.

— Петима — уточни Барбареско. — Камериерка, гувернантка, шофьор, градинар и готвачка. Само първите трима живеят в къщата, спят на горния етаж… Има и един пазач в къщичката при входа.

— Кучета?

— Не, сестрата на Фериол ги мрази.

Макс пресметна необходимото време за отваряне на един „Шюцлинг“. Благодарение на наученото от стария си съдружник Енрико Фосатаро, някогашният салонен танцьор имаше в досието си два сейфа „Фише“ и един „Руди Майер“, без да се броят половин дузина каси с конвенционални ключалки. Сейфовете „Шюцлинг“ са произведени в Швейцария, с малко остаряла механика. При оптимални условия и ако не греши, прилагайки подходящата техника, нямаше да му трябва повече от час. Но той съзнаваше, че проблемът не беше в този час, а в това да си осигури достъп до касата и да я има на разположение. Да може да работи спокойно и без притеснения. Без напрежение.

— Ще ми трябва Фосатаро.

— Защо?

— Ключове. Тази каса е с брояч. Кажете му, че ми трябва комплект „детски ръчички“.

— Какво?

— Той знае. И ще ми трябват още пари в аванс. Имам прекалено много разходи.

Барбареско мълчеше, като че ли не беше чул последните думи. Съзерцаваше другаря си, който отново се беше облегнал на фиата и отново гледаше мемориала на загиналите в Първата световна война: голяма бяла урна в една вдлъбнатина в скалната стена, над надписа „От град Ница за неговите синове, загинали за Франция“.

— На Доменико паметникът му навява тъжни спомени — отбеляза Барбареско. — Загуби двама братя при Капорето.

Свали шапка с уморен жест, за да прокара ръка по темето си. Погледна Макс.

— Никога ли не сте били войник?

— Никога.

Дори не мигна. Италианецът като че ли го изучаваше, въртейки шапката си в ръце, сякаш това щеше да му помогне да разбере дали отговорът беше искрен. Може би времето, прекарано във войската, оставя върху човека видим отпечатък, каза си Макс. Като работата на свещеника. Или на проститутката.

— Аз съм се сражавал — каза Барбареско след миг. — При Исонзо. Срещу австрийците.

— Колко интересно.

Другият отново му хвърли изпитателен и недоверчив поглед.

— В онази война бяхме съюзници на французите — каза той след кратко мълчание. — През следващата няма да е същото.

Макс повдигна вежди с подобаващо простодушие.

— Ще има ли следваща?

— Без съмнение… Цялата тази арогантност на англичаните, прибавена към глупостта на французите… И тайните кроежи на евреите и комунистите… Разбирате ли какво ви казвам? Това не може да свърши добре.

— Разбира се. Евреи и комунисти. За щастие в Германия е Хитлер. Да не забравяме и вашия Мусолини.

— Без съмнение. Фашистка Италия…

Замълча изведнъж, обзет от съмнения, като че ли спокойната сговорчивост на Макс му се стори подозрителна. Хвърли поглед към входа на старото пристанище и фара, който се издигаше на края на вълнолома, а след това обърна очи към дългата дъга на крайбрежната ивица и града, който се простираше от другата страна на Роба-Капьо, в далечината, под зелените хълмове, осеяни с розови и бели къщи.

— Този град отново ще бъде наш — той зажумя намръщено. — Някой ден.

— Нямам възражения. Но искам да ви напомня, че ми трябват още пари.

Отново настана мълчание. Италианецът се откъсна с видимо усилие от патриотичните си мечти.

— Колко?

— Още десет хиляди франка. Бил той френски или ваш, този град е много скъп.

Другият направи физиономия, която не го ангажираше прекалено.

— Ще видим какво може да се направи… Запознахте ли се вече със Сузана Фериол? Намерихте ли начин да се сближите с нея?

Събирайки ръце в шепи, Макс запали цигарата, която от известно време беше между пръстите му.

— Канен съм на вечеря утре вечер.

В оценяващия поглед на Барбареско внезапно просветна искрено уважение.

— Как го постигнахте?

— Няма значение — Макс издиша дима, който бризът мигом отнесе. — Оттук нататък, след като проуча терена, ще ви държа в течение.

Италианецът се усмихна накриво, изучавайки крадешком безупречно изгладения костюм по поръчка, ризата и вратовръзката от „Шарве“, лъснатите до блясък обувки „Шеер“, купени във Виена. На Макс му се стори, че забелязва как в погледа му се прокрадваше едновременно възхищение и завист.

— Не губете време да ни разказвате, а действайте. Времето лети срещу нас, господин Коста. То е наш враг — сложи си шапката и кимна към спътника си. — Това включва Доменико и мен. А също и вас.

 

 

— В Соренто руснаците играят за нещо много по-важно от една награда — твърди Ламбертучи. — С тази студена война, атомните бомби и всичко останало, те няма да пренебрегнат шаха… Нормално е да искат да присъстват навсякъде.

От кухнята, приглушен от завесата от многоцветни найлонови ленти, се носи гласът на Пати Право, която пее по радиото „Ragazzo triste“, „Тъжно момче“. На една от масите близо до вратата към улицата, капитан Тедеско прибира унило фигурите от дъската — загуби две игри този следобед — докато собственикът на заведението налива червено вино в три чаши.

— Хората от Кремъл — продължава Ламбертучи, слагайки чашите на масата — искат да покажат, че техните гросмайстори са по-добри от западните. Това би доказало преимуществото на Съветския съюз, от което би следвало, че той ще успее да постигне политическа победа, а ако трябва, и военна.

— А това вярно ли е? — пита Макс. — Руснаците по-добри ли са в шаха?

Той е по риза, с разтворена яка, оставил сакото на облегалката на стола, и слуша внимателно. Ламбертучи прави жест, демонстриращ самодоволството на руснаците.

— Не им липсват основания да се перчат. Корумпираната световна федерация им е в джоба… В момента само Хорхе Келер и Боби Фишер представляват сериозна заплаха.

— Но те ще се наложат рано или късно — намесва се капитанът, който е затворил кутията с фигурите и отпива от виното си. — Тези еретици играят по нов, нестандартен начин. С по-голямо въображение. Изваждат старите динозаври от обичайната им затворена, позиционна схема, и ги задължават да опитват непознатото.

— Каквото и да кажем — отбелязва Ламбертучи — засега те дават тон. Тал, който е латвиец, беше разбит от Ботвиник, който загуби срещу арменеца Петросян след една година. Всичките — руснаци, съветски граждани, за да сме по-точни. А сега — Соколов световен шампион: руснаци и пак руснаци, един след друг. И в Москва не искат нещата да се променят.

Макс поднася чашата до устните си и гледа навън. Под тръстиковия навес жената на Ламбертучи постила покривки на квадратчета и слага свещи в празни бутилки от вино, очаквайки появата на клиенти, която е малко вероятна в този час по това време на сезона.

— Излиза — Макс опипва внимателно почвата, — че шпионажът е нещо нормално в такива случаи…

Ламбертучи пропъжда една муха, кацнала на ръката му, и почесва старата си татуировка от Абисиния.

— Съвсем нормално — потвърждава. — Всяко състезание е същинска плетеница от интриги, достойни за шпионски филм… А играчите са под сериозен натиск. Един елитен съветски шахматист може да си осигури привилегирован живот като шампион или да рискува репресии, ако загуби. КГБ не прощава.

— Спомнете си за Стрелцов — казва Тедеско. — Футболистът.

Бутилката с вино прави нова обиколка на масата, докато капитанът и Ламбертучи коментират случая Стрелцов: един от най-добрите играчи по футбол в света, на висотата на Пеле, смачкан заради нарушение на общоприетите правила: отказал да напусне своя отбор „Торпедо“ и да отиде в „Динамо Москва“, неофициалния отбор на КГБ. Тогава му организират съдебен процес под друг претекст и го изпращат в трудов лагер в Сибир. След пет години, когато се връща, футболната му кариера е приключила.

— Това са техните методи — заключава Ламбертучи. — И със Соколов може да се случи същото. Пред дъската изглежда спокоен, но кой знае какво го мъчи отвътре… С целия този екип от анализатори и помощници около него, с бодигардовете и обажданията на Хрушчов по телефона, за да го насърчи, казвайки му, че раят на пролетариата е вперил очи в него.

Тедеско се съгласява.

— Истинското съветско чудо е — казва, — че с всичко това зад гърба си някой е способен да играе добре шах. Да се концентрира.

— А има ли мръсни номера? — се интересува Макс, предпазливо.

Другият се усмихва накриво, отваряйки малко по-широко единственото си око.

— И още как. От детинщини до добре обмислени и комплексни операции.

И разказва за няколко. При предишния световен шампионат, когато Соколов играл срещу Коен в Манила, един служител от съветското посолство бил седнал на първия ред и снимал със светкавица, за да притеснява израелеца. Разправят, че на олимпиадата във Варна руснаците имали парапсихолог в публиката, за да разконцентрира със силата на внушението противниците. Твърдят също, че когато Соколов защитавал титлата срещу югославянина Монфилович, помощниците му пращали инструкции за ходовете с киселото мляко, което ядял по време на партиите.

— Но най-доброто — завършва — е онзи номер с Бобков, играч, който избяга от Съветския съюз по време на турнира в Рейкявик: инфектирали гащите му в пералнята на хотела с бактерията, която предизвиква гонорея.

Макс решава, че моментът е подходящ да премине към същността.

— Какво знаеш — вмята той сякаш между другото — за шпионите, инфилтрирани сред анализаторите на противника?

— Анализаторите? — Ламбертучи го поглежда с любопитство. — Гледай ти, Макс… Виждам, че си много навътре в материята.

— Попрочетох нещо тези дни.

Случва се понякога, отговарят събеседниците му. Има известни случаи, като твърденията на един от помощниците на норвежеца Аронсен, който играе срещу Петросян малко преди Соколов да отнеме титлата на последния. Анализаторът, англичанин на име Бърн, признал, че е предавал информация на предполагаеми руски букмейкъри, които залагали по две хиляди рубли на партия. След това се разбра, че тази информация всъщност отивала в КГБ и оттам при помощниците на Петросян.

— Възможно ли е нещо подобно да се случва и тук?

— Като си помислиш какво са заложили в Соренто и на световната титла — казва Тедеско, — може да се случва всичко… Мачът невинаги се разиграва на една дъска.

Жената на Ламбертучи влиза с метла и лопата и ги гони на улицата, за да проветри заведението и помете между масите. Така че те допиват виното си и излизат навън. Близо до масите и навеса, ролс-ройсът „Силвър Клауд“ на доктор Хугентоблер показва черешовочервената си муцуна с посребрения ангел отгоре.

— Шефът ти все още ли отсъства? — пита Ламбертучи, възхищавайки се на автомобила.

— Да, засега.

— Завидно си се устроил. Не мислиш ли, капитане? Един сезон работа и после спокойствие, докато се върне шефът.

Тримата се смеят, докато се разхождат по вълнолома и каменния кей, където вече се събират зяпачи, за да видят добър ли е уловът на току-що акостиралото рибарско корабче.

— Какво им е специалното на Келер и Соколов? — пита Ламбертучи. — По-рано не се интересуваше от шах, Макс.

— Турнирът „Кампанела“ събуди любопитството ми.

Ламбертучи намига на Тедеско.

— „Кампанела“, а може би и госпожата, с която дойде да вечеряш онази вечер.

— Явно не е била икономката — намесва се другият.

Макс гледа капитана, който се подсмива скришом. След това отново се обръща към Ламбертучи.

— Разказа ли му вече?

— Ами разбира се. На кого другиго, ако не на него. Освен това никога не съм те виждал толкова елегантен, като на тази вечеря. А пък се правех, че не те познавам… Един бог знае какво беше намислил!

— Добре беше наострил уши, за да разбереш.

— Едва се удържах да не се засмея, като те гледах как се държиш като ухажор на твоите години… Напомняше ми за Виторио де Сика, когато се прави на аристократ.

Продължават да стоят на кея, до рибарската лодка. Докато екипажът разтоварва щайгите, бризът, който повява над мрежите и купчините таляни, носи мирис на рибешки люспи, на сол и на смола.

— Вие сте като две дърти портиерки… Две клюкарки.

Ламбертучи се съгласява и продължава с фамилиарен тон:

— Прескочи въведението, Макс. Давай по същество.

— Тя е само… Или по-скоро беше. Тя е моя стара позната.

Двамата шахматисти разменят съучастнически погледи.

— Тя е и майка на Келер — възразява Ламбертучи. — И не прави такава физиономия, защото видяхме снимката й във вестниците. Лесно беше да я разпознаем.

— Това няма нищо общо с шаха. Нито със сина й… Казвам, че става въпрос за старо приятелство.

Последните думи предизвикват скептичните усмивки на двамата.

— Старо приятелство — отбелязва Ламбертучи, — заради което половин час говорим за руските играчи и за КГБ.

— От друга страна, темата е интересна — заявява Тедеско. — Нямам забележки.

— Добре. Съгласен съм… Стига толкова.

Ламбертучи се съгласява, все така иронично.

— Както искаш. Всеки си има тайни, а това си е твоя работа. Но ще ти струва нещо… Искаме билети за партиите в хотел „Витория“. Много са скъпи и затова не отидохме. Сега, след като имаш връзки, нещата се променят…

— Ще направя, каквото мога.

Другият си дръпва от цигарата, а огънчето едва не му изгаря пръстите. След това я хвърля във водата.

— Жалко, минали са годинки. Била е красива жена… Нали? Личи си.

— Да, чувал съм — Макс гледа фаса, плуващ на повърхността на мазната вода, под кея, — че е била много красива.

 

 

През широкия, отворен към Средиземно море прозорец обедното слънце огряваше един голям правоъгълник на дървения под до масата на Макс. Седеше на любимото си място в ресторанта на „Жете-Променад“: луксозна постройка върху пилони в морето, срещу хотел „Рул“, откъдето се виждаха крайбрежието на Ница, плажът и „Алеята на англичаните“, като че ли наблюдателят се намираше на кораб, закотвен на няколко метра от брега. Прозорецът, близо до масата, гледаше към залива Дез Анж на изток, а в далечината можеха да се видят ясно височините със замъка, входът на пристанището и далечния нос на Ница, където между покритите със зеленина скали лъкатушеше пътят за Вилфранш.

Видя сянката преди мъжа. И първото, което му направи впечатление, бе мирисът на английски тютюн. Макс беше наведен над чинията, довършвайки салатата, когато до него достигна мирис на тютюн за лула, подът заскърца леко и един тъмен силует се очерта в осветения правоъгълник. Вдигна очи и срещна една любезна усмивка, видя кръгли очила в рогови рамки и една ръка, която държеше лулата (в другата имаше измачкана панамена шапка) сочеща свободния стол от другата страна на масата, срещу него.

— Добър ден… Ще разрешите ли да седна тук за малко?

Необичайната молба, отправена на съвършен испански, обърка Макс. Той продължи да гледа новодошлия — или по-точно натрапника — все още вдигнал вилицата, без да знае как да отговори на нахалството.

— Разбира се, че не — отговори най-накрая, съвземайки се. — Не можете.

Другият остана прав, с неуверен вид, като че ли беше очаквал различен отговор. Продължаваше да се усмихва, въпреки че сега в гримасата се примесваха раздразнение и замисленост. Като че ли не беше много висок. Макс предположи, че ако се изправи, ще бъде по-висок от него с повече от една глава. Беше безупречно облечен, а безобидният му вид се подчертаваше от очилата и кафявия костюм с жилетка и папийонка; дрехите изглеждаха малко широки върху кокалестата му, крехка на вид фигура. Перфектен среден път, толкова прав, че изглеждаше очертан с линия, разделяше на две точни половини черната коса, сресана назад, блестяща от брилянтин.

— Боя се, че започнах зле — каза непознатият, без да престава да се усмихва. — Така че моля да извините нетактичността ми и да ми да дадете още една възможност.

След като каза това, свободно и без да чака отговор, се отдалечи на няколко крачки и отново се приближи. Вече не изглежда толкова беззащитен, каза си Макс. Нито толкова крехък.

— Добър ден, господин Коста — каза човекът спокойно. — Казвам се Рафаел Мостаса и трябва да разговарям с вас по важен въпрос. Ако позволите да седна, ще ни бъде по-удобно.

Усмивката беше същата, но вече с един допълнителен метален отблясък зад стъклата на очилата… Макс остави вилицата в чинията. Съвзел се от първоначалната изненада, той се облегна на ратановия стол, изтривайки със салфетка устните си.

— Имаме общи интереси — настоя другият. — В Италия и тук, в Ница.

Макс погледна келнерите с дълги престилки, които бяха далеч, до саксиите с цветя при вратата. В ресторанта нямаше никой друг.

— Седнете.

— Благодаря.

Когато странният субект се разположи на стола и изпразни лулата си, почуквайки я леко в рамката на прозореца, Макс вече беше успял да си спомни. Беше видял този човек два пъти през последните дни: по време на разговора си с италианските агенти в кафе „Моно“ и по време на срещата с баронеса Шварценберг на терасата на „Ла Фрегат“, срещу променадата.

— Продължавайте да се храните, моля ви — каза другият, завъртайки отрицателно глава към един от келнерите, които се приближаваше.

Облегнат на стола, Макс го изгледа със скрито безпокойство.

— Кой сте вие?

— Току-що ви казах. Рафаел Мостаса, търговски пътник. Ако предпочитате, наричайте ме Фито… Обикновено така ми викат.

— Кои?

Другият намигна, без да отговори, като че ли двамата споделяха някаква забавна тайна. Макс никога не беше чувал това име.

— Търговски пътник, казвате.

— Точно така.

— С какво търгувате?

Мостаса разшири още малко усмивката, която излъчваше същата непринуденост като папийонката му: открита, симпатична и може би малко прекалено голяма. Но металният блясък не изчезна от очите му, като че ли стъклото на очилата изстудяваше погледа.

— Днес всички видове търговия са свързани. Не мислите ли? Но това няма значение. Важното е, че искам да ви разкажа една история… Една история за финансиста Томас Фериол.

Макс прие това невъзмутимо, вдигайки чашата с вино — прекрасно бургундско — към устните си. Отново я остави точно върху следата, която беше оставила върху бялата ленена покривка.

— Извинете… За кого, казахте?

— Е, стига де. Моля ви, повярвайте ми. Уверявам ви, че историята е интересна… Ще позволите ли да ви я разкажа?

Макс докосна чашата с вино, този път без да я вземе. Въпреки отворения прозорец, изведнъж му стана топло. Почувства се неудобно.

— Имате пет минути.

— Не бъдете скъперник… Чуйте и ще видите как ще ми отпуснете още.

С дискретен тон, дъвчейки от време на време загасналата си лула, Мостаса започна да говори. Томас Фериол, каза той, бил от онези монархисти, които миналата година подкрепили военния преврат в Испания. Всъщност той бил поел първите разходи и продължавал да го прави. Както всички знаели, огромното му богатство го било превърнало в неофициален банкер на бунтовниците.

— Признайте — прекъсна се той, докато сочеше към Макс с мундщука на лулата, — че разказът ми започва да ви заинтригува.

— Може би.

— Казах ви вече, бива ме да разказвам истории.

И Мостаса продължи с разказа. Конфликтът на Фериол с Републиката не бил само идеологически. При различни случаи бил опитал да се договори с няколко поредни републикански правителства, но усилието му не довело до нищо. Не му вярвали, защото имали причина. През 1934 имало съдебно разследване, което за малко да го вкара в затвора и от което се отървал, пускайки в действие много пари и влияние. Оттогава политическата му позиция можела да се обобщи с няколкото думи, произнесени от него на вечеря с приятели: „Републиката или аз“. И точно това прави през следващата година и половина, унищожава републиката. Всички знаят, че неговите пари стоят зад събитията през юли миналата година. След като се срещнал в Сан Хуан де Лус с един пратеник на заговорниците, Фериол платил от джоба си, от сметка в банка „Клайнуърт“, самолета и пилота, които на 18 юли отвели генерал Франко от Канарските острови в Мароко. И докато този самолет бил още във въздуха, пет петролоносача на „Тексако“, които били в открито море с товар от двадесет и пет хиляди тона за държавната компания „Кампса“, сменили посоката си, за да се отправят към зоната, контролирана от бунтовниците. Заповедта по телеграфа гласяла „Don’t worry about payment“: не се притеснявайте за плащането. Това плащане било поето от Томас Фериол и нещата продължават така. Предполага се, че само за снабдяване на въстаниците с петрол и горива финансистът е вложил един милион долара.

— Но не става дума само за петрол — добави Мостаса след пауза, за да може Макс да асимилира тази информация. — Знаем, че в първите дни на въстанието Фериол се е срещал с генерал Мола в главната му квартира в Памплона, за да му представи банкови гаранции за активи на стойност шестстотин милиона песети… Една любопитна подробност, напълно в негов стил, е че нито предложил, нито дал пари. Ограничил се с това да демонстрира солидните си позиции като гаранция. Да предложи да подкрепи всичко… Включително и чрез деловите си контакти с фирми и финансисти в Германия и Италия.

Прекъсна, смучейки угасналата лула, без да откъсва очи от Макс, докато един келнер отнасяше празната му чиния, а друг му сервираше основното ястие, „ентрекот а ла нисоаз“. Слънчевият правоъгълник на пода се беше преместил малко и беше достигнал бялата покривка на масата. Сега неговото сияние огряваше отдолу лицето на Мостаса и подчертаваше един грозен белег в лявата част на шията, под челюстта, който Макс не беше забелязал преди.

— Бунтовниците — продължи разказа си Мостаса, когато отново останаха сами — се нуждаеха и от авиация. От военновъздушни сили, първо за транспортирането на разбунтувалите се в Мароко войски до полуострова и после, за да се използват за бомбардировки. Четири дни след въстанието генерал Франко лично поиска десет самолета „Юнкер“ от Германия, чрез нацисткото военно аташе за Франция и Португалия. С Италия се натовари Фериол — мъжът се наведе над масата, опирайки лакти на нея. — Разбирате ли накъде бия?

Макс полагаше усилия да продължи да се храни нормално, но му беше трудно. След две хапки остави ножа и вилицата на чинията, в точната позиция — все едно, че сочеха петицата на циферблата. След това избърса устни със салфетката, опря колосаните маншети на ризата си на ръба на масата и погледна мълчаливо Мостаса. Италианската оферта, продължава да разказва онзи след кратка пауза, била направена чрез министъра на външните работи, граф Чано. Първо в частен разговор, който двамата с Фериол имали в Рим, а след това чрез писма, в които уточнили детайлите по операцията. Италия била разположила в Сардиния дванадесет самолета „Савоя“, а Чано, след като се консултирал с Мусолини, обещал, че те ще бъдат в Тетуан на разположение на разбунтувалите се военни в първата седмица на август, при предварително заплащане в размер на един милион лири стерлинги. Мола и Франко нямали тази сума, но Фериол имал. Така че авансирал една част и гарантирал за останалата. На 30 юли дванадесетте самолета излетели за Мароко. Три се изгубили над морето, но останалите пристигнали навреме, за да транспортират войските, състоящи се от маври и легионери, на полуострова. Четири дни след това италианският търговски кораб „Емилио Морланди“, който бил отплавал от Ла Спесия, натоварен от Фериол с оръжие и гориво за въпросните самолети, акостирал в Мелиля.

— Вече ви казах, че Италия поискала един милион лири за самолетите „Савоя“, но Чано поддържа висок стандарт на живот. Много висок. Съпругата му Еда е дъщеря на Дуче и това му предоставя безброй преимущества и го задължава да харчи много пари… Схващате ли?

— Прекрасно.

— Радвам се, защото сега идваме до частта, която свързва вас със случая.

Един келнер отнесе чинията на Макс, почти недокосната. Той продължаваше да гледа събеседника си, неподвижно, с ръце на ръба на масата.

— И какво ви кара да мислите, че аз имам връзка с това?

Мостаса не отговори веднага. Беше се обърнал и гледаше бутилката с вино, полегнала в бамбуковата кошница.

— Какво пиете, извинявайте за любопитството ми?

— „Шамбертен“ — отговори Макс, без да се помръдне.

— Година?

— Хиляда деветстотин и единадесета.

— Запазихте ли тапата?

— Да, тук е.

— Прекрасно… С удоволствие бих пийнал малко.

Макс направи жест на келнера, който донесе една чаша и я напълни. Мостаса остави лулата върху покривката и погледна виното на светлината, възхищавайки се на наситения цвят на бургундското. След това вдигна чашата до устните си, отпивайки с явно удоволствие.

— Отдавна ви следя — каза той изведнъж, като че ли току-що си беше спомнил въпроса на Макс. — Онези типове, двамата италианци… — Прекъсна думите си, оставяйки на Макс да си представи момента, в който една следа го беше отвела до друга. — След това проучих досието ви, доколкото можах.

След като каза това, Мостаса продължи разказа си. Хитлер и правителството му ненавиждали Чано. Той, нелишен от здрав разум, винаги беше заявявал, че е по-добре Италия да стои настрана от някои интереси на Берлин. И продължавал да мисли същото. Затова, като предвидлив човек, поддържал скрити банкови депозити на подходящите места. За всеки случай. Една добре снабдена сметка в Англия трябвало да бъде закрита по политически причини. Но сега се уговорил с банки на континента. Главно швейцарски.

— Чано поискал четири процента лична комисионна за сделката със самолетите „Савоя“: четиридесет хиляди лири стерлинги. Почти милион песети, които били гарантирани от Фериол по една сметка в „Сосиете сюис“ в Цюрих с поръчителство за тази сума по полица на цюрихската банка, а после били изплатени в брой, с конфискувано злато на „Банко де Еспаня“ в Палма де Майорка… Как ви се струва?

— Ами това са много пари.

— Не само това — Мостаса отпи още вино. — Това е политически скандал в голям мащаб.

Въпреки хладнокръвието си, Макс вече не се опитваше да скрие интереса си.

— Разбирам — отбеляза той. — Ако това стане публично достояние, искате да кажете.

— Да, именно — Мостаса попречи с пръст на една капка вино да потече по столчето на чашата му до покривката. — Хората, които ми говориха за вас, господин Коста, ви описаха като представителен и много съобразителен човек… Първото не ме впечатлява, ако позволите да ви го кажа. Аз, общо взето, съм човек с традиционна ориентация. Но се радвам, че мога да потвърдя второто.

Направи пауза, отпивайки с наслада още от бургундското.

— Томас Фериол е хитра лисица — продължи той — и иска да има всичко черно на бяло. Било е спешно, било е сигурен бизнес, а от друга страна, комисионните на Чано не са тайна за Рим. Тъстът е в течение на всичко и не се противопоставя, при условие, че нещата протичат дискретно, както досега… Фериол го е измислил така, че въпросът със самолетите да бъде отразен документално, включително и с три писма, подписани лично от Чано, в които той споменава за четирите процента… Останалото можете лесно да си представите.

— Защо искат сега да си вземат тези писма обратно?

Мостаса наблюдава с доволен вид своята почти празна чаша.

— Причините може да са много. Вътрешно напрежение в италианското правителство, където позицията на Чано е оспорвана от други представители на фашисткия елит. Предвидливост от негова страна за бъдещето, сега, когато победата на бунтовниците не е изключена. Или може би желание да отнеме на Фериол материал, който може да му послужи за дипломатически шантаж… Въпросът е, че Чано иска тези писма и е наел вас да си ги върне.

Всичко беше толкова поразително ясно, че Макс остави настрана предишните си резерви.

— Продължавам да не разбирам нещо, което може би съм споменал и пред други. Защо аз… Италия би трябвало да разполага с подходящи шпиони.

— Струва ми се, че всичко е много просто — Мостаса беше взел лулата и след като извади непромокаема кесийка с тютюн, започна да пълни лулата, натискайки тютюна с палец. — Това е Франция, а международното политическо положение е деликатно. Вие сте човек без политически пристрастия. Един човек без националност в този смисъл, ако мога да се изразя така.

— Имам венецуелски паспорт.

— От тях мога да си купя половин дузина, ако ми позволите това самохвалство. Освен това имате полицейско досие за различни случаи, били те доказани или не, от различни страни в Европа и Америка… Ако нещо се обърка, ще понесете отговорността. Те могат да отрекат всичко.

— А каква е вашата роля във всичко това?

Мостаса, който беше извадил кутия кибрит и си палеше лулата, го погледна през първите облаци дим. Почти с изненада.

— Гледай ти, мислех, че вече сте си дали сметка. Аз работя за испанската република. На страната на добрите съм… Ако изобщо може да се говори за добра страна в истории от този вид.

Като крайно повърхностен читател — в трансатлантически кораби, влакове и хотели — на романи с продължения от онези, които се публикуват в илюстрованите списания, Макс винаги беше свързвал думата „шпионин“ с изтънчени международни авантюристи и зловещи индивиди, които гледат да не се показват много на дневна светлина. Затова се учуди на непринудеността, с която Фито Мостаса предложи да го придружи на връщане към хотел „Негреско“ — една приятна разходка (прилагателното беше на самия Мостаса) по променадата. Той не възрази и те повървяха известно време, разговаряйки като познати, които обсъждат банални неща, също като останалите хора, които по това време на деня се движеха между фасадите на хотелите и морския бряг. И така, пушейки спокойно лулата си, с очи, засенчени от измачканата панамена шапка, Мостаса приключи с излагането на подробностите по случая, докато отговаряше от време на време на въпросите на Макс — който, въпреки привидното си спокойствие, не сваляше гарда.

— Да обобщим: ще платим повече от фашистите… Без да смятаме логичната благодарност на Републиката.

— Каквото и да струва тя — позволи си да иронизира Макс.

Мостаса се позасмя леко, през зъби. Почти добряшки. Белегът под челюстта придаваше известно двусмислие на усмивката му.

— Не се заяждайте, господин Коста. В края на краищата, аз представлявам законното правителство на Испания. Демокрация срещу фашизъм, нали разбирате.

Полюшвайки бастуна си, някогашният салонен танцьор го наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Ако не бяха очилата, испанският агент щеше да прилича на жокей в ежедневно облекло. Така, изправен, докато вървеше, изглеждаше още по-дребен и крехък. Въпреки това, един от заучените рефлекси на занаята на Макс бе да класифицира мъжете и жените по детайли, които не са ясно изразени и не се набиват на очи. В неговия несигурен свят конвенционалните жестове и думи имаха същата ниска стойност, колкото полза можеше да има от информацията, съдържаща се в жеста на опитен картоиграч, който подвежда с блъф противника си. Други бяха кодовете, които Макс беше привикнал да разчита благодарение на опита си. И този три–четвърти час, който прекара с Фито Мостаса, му бе достатъчен да прецени, че добряшкият му тон, онази симпатична непринуденост на човек, който твърдеше, че работи за добрата страна, можеха да бъдат по-опасни от мрачната неприветливост на двамата агенти на италианското правителство. Що се отнася до тях, струваше му се странно, че не ги вижда да се крият зад вестници на някоя пейка на алеята, следейки го, за да открият с разбираемо неудоволствие как Фито Мостаса им усложняваше живота.

— Защо вие не откраднете писмата?

Мостаса направи още няколко крачки, без да отговори. На края направи непринуден жест.

— Знаете ли какво обича да казва Томас Фериол? Че не се — интересува от купуването на политици преди изборите, когато не е ясно дали ще стигнат до властта или не. По-евтино е да ги купиш, когато вече управляват.

Запуши лулата си в мълчание, енергично, оставяйки зад себе си димна следа.

— Ние сме в подобно положение — допълни той най-сетне. — Защо да организираме операция, с всички свързани с това разходи и рискове, ако можем да се възползваме от друга, която вече е задвижена?

След като каза това, Мостаса продължи да върви, смеейки се тихо, както преди. Явно се наслаждаваше на обрата в разговора.

— Републиката няма пари в излишък, господин Коста. Нашата песета е доста девалвирала. Има известна поетична справедливост в това, че Мусолини е онзи, който поема по-голямата част от разходите.

Макс наблюдаваше ролс-ройсите и кадилаците, спрели пред забележителната фасада на „Пале медитеране“, редицата хотели, която сякаш потъваше в безкрайността, следвайки нежната извивка на залива Дез Анж. В тази част на Ница от погледа на посетителя с пари беше скрито всичко, способно да наруши една предразполагаща картина на света. Тук се виждаха само хотели, казина, американски барове, прекрасният плаж, близкият център на града с кафенетата и ресторантите си, а и луксозните къщи по хълмовете. Нито една фабрика, нито една болница. Работилниците, къщите на чиновниците и работниците, затворът и гробищата, дори манифестиращите, които започнаха да се появяват напоследък, пеейки „Интернационала“ и „Марсилезата“, раздавайки „Викът на трудещите се“^[3] или скандирайки „смърт на евреите“ под съчувствените погледи на жандармите, бяха далеч оттам, в квартали, в които по-голямата част от хората, които се разхождаха по „Алеята на англичаните“, нямаше никога да стъпят.

— И какво ми пречи да отхвърля предложението ви? Или да разкажа за него на италианците?

— Нищо не ви спира — призна открито Мостаса. — Забележете до каква степен сме решени да играем чисто, доколкото това е възможно. Без заплахи и шантажи. Вие избирате дали да сътрудничите или не.

— И ако не го направя?

— Е, това е вече друг въпрос. В такъв случай ще разберете, че ще направим всичко по силите си да променим хода на събитията.

Макс докосна периферията на шапката си, поздравявайки двама познати — унгарска семейна двойка, съседи по стая в „Негреско“ — с които току-що се бяха разминали.

— Ако и това — каза той тихо, с ирония — не наричате заплаха…

Мостаса отговори с израз на преувеличено примирение:

— Това е сложна игра, господин Коста. Нямаме нищо против вас, освен ако вашите действия не ви поставят в неприятелския лагер. Докато не е така, ще се ползвате от нашето благоразположение.

— Материализирана в повече пари от онези, които предлагат италианците, така казахте преди.

— Разбира се. Ако не искате прекалено много.

Продължаваха да се разхождат бавно по „Ла Променад“. Непрекъснато срещаха елегантни хора, мъже, облечени с елегантни демисезонни дрехи, красиви жени с надменни изражения, които разхождаха расови кучета.

— Интересен град е този — отбеляза Мостаса при вида на две много добре облечени дами, които вървяха, придружени от една руска хрътка. — Пълен е с жени, недостъпни за обикновените мъже. Не за вас и мен, естествено… Разликата е там, че на мен ми струват пари, а с вас положението е точно обратното.

Макс погледна наоколо: мъже, жени, беше му все едно. В крайна сметка, бяха все хора, за които носенето на пет банкноти по хиляда франка в портфейла не беше новост.

Автомобилите с лъскави хромирани части се движеха бавно по съседното платно, вписвайки се в сияйния пейзаж, като допринасяха още за красотата му. По цялата алея се носеше шум от добре регулирани двигатели и спокойни разговори, звуците на заможно и мирно благоденствие. Доста ми струваше, помисли той с горчивина, да стигна дотук. Да се движа сред този комфорт, далеч от предградията с мирис на гранясала храна, отпратена от места като това към покрайнините. Ще се постарая никой да не ме принуди да се върна към тях.

— Но не мислете, че всичко се свежда до това дали да се плати повече или по-малко — казваше Мостаса. — Предполагам, че моите шефове разчитат и на личния ми чар. Трябва да бъда убедителен пред вас. Да ви убедя, че не е едно и също да работиш за мръсници като Мусолини, Хитлер или Франко, или за законното правителство на Испания.

— Спестете ми тази част.

Мостаса пак се засмя като преди. Тихо и през зъби.

— Добре. Да оставим настрана идеологиите… Да се съсредоточим върху личния ми чар.

Беше спрял, за да изпразни лулата си с леки потупвания по парапета, който отделяше алеята от плажа. След това я прибра в един от джобовете на сакото.

— Харесвате ми, господин Коста… Доколкото е възможно това да се каже за човек с вашия занаят, вие сте „decent chap“^[4], както казват англичаните. Или поне така изглежда. От дълго време изучавам биографията ви, а хвърлих по някой поглед и на обноските ви. Ще бъде приятно да се работи с вас.

— А какво става с конкуренцията? — възрази Макс. — Италианците могат да се разсърдят. И с право.

В отговор усмивката на другия стана някак по-остра. Само за миг, не повече: хищна, почти неприятна. Белегът на шията сякаш се открояваше по-ясно в ярката светлина на алеята.

— Не мога да ви отговоря сега — каза Макс. — Трябва да помисля по въпроса.

Два пъти проблеснаха очилата под сянката на панамената шапка. Мостаса кимна с разбиране.

— Разбирам ви напълно. Помислете спокойно, докато продължавате напред с фашистките си приятели. Аз ще следя с дискретен интерес техния напредък, без да ви притеснявам. Както казах преди, далеч от нашите намерения е да форсирам нещата. Предпочитаме да разчитаме на здравия ви разум и съвестта ви… Във всеки момент, до самия финал, ще имате възможност да приемете моето предложение. Има време.

— Къде мога да ви намеря, ако ми потрябвате?

Мостаса направи неопределен, широк жест, който можеше да се отнася както за мястото, където се намираха, така и за южна Франция изобщо.

— През тези дни, докато вие вземате решения, аз ще трябва да се заема с друг висящ въпрос в Марсилия. Ще отида дотам и ще се върна. Но не се притеснявайте… Ще поддържаме връзка.

Протегна дясната си ръка и Макс, който я пое, усети силно, откровено стискане. Прекалено силно, каза си той. Прекалено откровено. След това Фито Мостаса си тръгна с енергични стъпки. В продължение на няколко мига Макс можа да проследи малката му пъргава фигура, която избягваше минувачите особено ловко. После можеше вече да вижда само светлата шапка, която се движеше сред хората, а след малко го изгуби изцяло от поглед.

 

 

Денят започва чист и слънчев, както предишните, и заливът на Неапол сияе в синьо и сиво. Келнерите сноват по терасата на хотел „Витория“, между железните маси, покрити с бели покривки, понесли подноси, отрупани с канички кафе, хлебчета, мармалад и масло. На масата до западния ъгъл на каменната балюстрада закусват Макс Коста и Меча Инсунса. Тя е с велурено сако, тъмна пола и белгийски мокасини. Той е с обичайното си сутрешно облекло, неизменно същото, откакто се е настанил в хотела: фланелен панталон, тъмен блейзър и копринено шалче на врата. Сивата му, още влажна след душа коса, е грижливо сресана назад.

— Има ли вече разрешение на проблема? — интересува се Макс.

Сами са на масата, съседните маси са празни. Въпреки това тя понижава глас.

— Може и да има… Този следобед ще видим дали ще проработи.

— Ирина и Карапетян не подозират каквото и да било, така ли?

— Абсолютно. Засега версията, че не искаме да си влияят един на друг, минава.

Макс намазва замислено малко масло върху триъгълна филия препечен хляб. Срещата с жената бе случайна. Тя четеше книга, която сега бе оставила на масата — заглавието на която, не му говореше нищо — между празната си чаша от кафе и пепелника с емблема на хотела и угарки от две загасени „Мурата“. Тя затвори книгата и загаси втората цигара, когато той мина през стъклената врата на салон „Либърти“ и се приближи да я поздрави; покани го да седне до нея.

— Каза, че аз бих могъл да направя нещо.

Тя го гледа внимателно няколко секунди, опитвайки се да си спомни. После се обляга със смях на стола.

— Вариантът „Макс“? Всяко нещо с времето си.

Той отхапва от препечената филийка и отпива глътка кафе с мляко.

— Карапетян и Ирина работят ли вече по тези идеи на сина ти? — пита, след като докосва с устни салфетката. — По капана, за който ми разказа?

— Да, занимават се. Поотделно, както бяхме предвидили. Двамата мислят, че анализират една и съща ситуация, но не е така… Хорхе продължава да изисква от тях да не говорят помежду си по въпроса, под претекст, че не иска да се повлияят един от друг.

— Кой е напреднал повече?

— Ирина. И това е добре за Хорхе, защото идеята, че може да е тя, най-малко му се нрави… Така че при следващата партия той ще изиграе тази теоретична новост, за да разсее съмнението колкото може по-скоро.

— А какво става с Карапетян?

— На Емил е казал да продължи да анализира варианта спокойно и задълбочено, защото иска да го запази за Дъблин.

— Мислиш ли, че Соколов ще падне в капана?

— Възможно е. Става въпрос тъкмо за нещо, което той може да очаква от страна на Хорхе: жертва на фигури и атаки, опитващи се да пробият защитата в дълбочина, рисковани и блестящи… Стилът „Келер“.

В този момент Макс вижда Емил Карапетян да минава в далечината, с вестници в ръка, отивайки към салона. Показва го на Меча и тя проследява гросмайстора с безизразен поглед, отбелязвайки:

— Би било тъжно, ако е той.

Макс не може да прикрие изненадата си.

— Би предпочела да е Ирина?

— Емил е с Хорхе от времето, когато той беше момче. Дължи му много. Дължим му много.

— Но двамата млади хора… В края на краищата… Любов и така нататък.

Меча гледа покрития с пепел от цигарите й под.

— О, това ли? — казва тя.

После, без преход, започва да говори за следващата стъпка, ако Соколов захапе въдицата. Няма намерение да предупреждава за опасността информатора, в случай че един от двамата се окаже такъв. Предвид предстоящия двубой за световната титла, по-добре е Соколов да не подозира, че са го хванали още в Соренто. След Дъблин, разбира се, който и да е шпионинът, той няма да работи отново с Хорхе. Има начин да го отдалечат, с или без скандал, според случая. Ставало е и преди: с един френски анализатор на турнира на кандидатите в Кюрасао, когато младият Келер се състезавал с Петросян, Тал и Корчной. Тогава Емил Карапетян бил онзи, който си дал сметка и посочил внедрилия се. Най-накрая го изгонили, без никой да разбере мотива.

— Може и да е ставало въпрос за изкупителна жертва — отбелязва Макс. — Да е било ход на Карапетян, за да отклони подозрението от себе си.

— Мислих за това — отговаря тя мрачно. — И Хорхе го е обмислял.

Въпреки това, синът й дължал много на учителя си, добавя тя след малко. Бил на тринайсет години, когато тя убедила Карапетян да работи с него. Петнадесет години заедно, навсякъде с джобни шахове, играели във влакове, летища, хотели. Подготвяли партии, изучавали дебюти, варианти, атаки и защити.

— През повече от половината живот на Хорхе съм ги гледала как закусват преди турнир, разменяйки ходове и позиции на сляпо, разигравайки идеи, хрумнали им през нощта, или импровизирайки в движение.

— Предпочиташ да е тя — отбелязва Макс меко.

Меча сякаш не е чула коментара.

— Никога не е бил специално дете… Или поне не прекалено. Хората мислят, че големите шахматисти са по-интелигентни от останалите хора, но това не е вярно. Хорхе само показа по-рано, че е изключителен в способността си да следи едновременно няколко различни неща, онова, което немците определят с една дълга дума, която завършва на verteilung, и с умението си да прилага абстрактната си мисъл при числови серии.

— Къде се запознаха с Ирина?

— На турнира в Монреал, преди година и половина. Тя излизаше с Хенри Тренч, канадски шахматист.

— И какво се случи?

— След като се срещнали на приема на организаторите, Ирина и Хорхе прекарали нощта, седнали на пейката в един парк, говорейки за шах до зори… След това тя остави Тренч.

— Изглежда, че Ирина му въздейства добре, нали? Помага му да реагира нормално в ситуации като тази.

— Спомага за това — съгласява се Меча. — Така или иначе, той не е вманиачаващ се играч. Не е от онези, които се поддават на несигурността и напрежението при една дълга партия. Помага му чувството за хумор и известно умение да гледа на нещата отстрани. Една от любимите му фрази е „нямам намерение да се побъркам заради това“… Подобно отношение ограничава до голяма степен патологичните аспекти на въпроса. Както казваш, помага му да реагира нормално. — Замълчава кратко, замислена, с наведена глава. — Да, мисля, че и Ирина спомага за това — заключава тя накрая.

— Ако се окаже, че приятелката му е тази, която информира руснаците, това сигурно би повлияло на концентрацията му. И на резултатите.

Меча не се интересува от този аспект на проблема. Синът й, пояснява тя, е способен да работи с еднакъв интензитет над няколко проблема едновременно. Но никога не губи от поглед главното. Шаха. Неговата способност да се концентрира във всеки един момент по реда на приоритетите е удивителна. Изглежда потънал в далечни мечти, после изведнъж примигва, усмихва се и вече се е върнал. Тази способност да отива и се връща, е най-характерна за него. Без тези къси съединения с нормалното, животът му би бил много различен. Би се превърнал в ексцентрик или нещастник.

— Затова — добавя след известно мълчание — може да се концентрира нечовешки, способен е да се потопи в лутания, които нямат нищо общо с партията, която играе. Да изиграва наум други партии, докато чака. Да анализира хладнокръвно въпроса с внедрения информатор, да мисли за пътуване или филм… Да разреши друг проблем или да си изясни относителната му стойност. Един път, когато беше малък, стоя двадесет минути неподвижно, мълчалив пред дъската, анализирайки една партия. И когато противникът му прояви признаци на нетърпение, вдигна очи и каза: „А, мой ред ли беше да игра“?

— Все още не си ми казала какво мислиш… Дали тя издава информация.

— Казах ти вече, вероятността това да е Ирина е също толкова голяма, колкото и да е Карапетян.

Той повдига вежди, изтъквайки очевидното.

— Изглежда влюбена.

— О, небеса, Макс — тя го поглежда насмешливо, почти учудено. — Ти ли казваш това? Откога любовта е пречка за предателство?

— Дай ми една конкретна причина. Защо би го продала на руснаците?

— И този въпрос звучи странно, зададен от теб… Защо би го продал Емил?

Тя вдига безизразния си поглед и Макс го проследява. Три етажа по-нагоре, под арката на една от терасите в съседния корпус на хотела, Хорхе Келер и момичето са се надвесили навън, съзерцавайки пейзажа. Облечени са в бели хавлии и изглежда, че току-що са станали. Тя държи ръката на младежа и се обляга на рамото му. След малко забелязват присъствието на Макс и Меча и им махват с ръка. Той отговаря, докато жената седи и ги гледа неподвижно.

— Колко време продължи бракът ти с баща му, дипломата?

— Не много — казва тя след известно мълчание. — И те уверявам, че се постарах. Предполагам, това, че имах дете, ме накара да го правя… В края на краищата, в даден момент от живота си всяка жена става временна жертва на матката или на сърцето си. Но с него не беше възможно… Беше добър човек, но непоносим го правеше не излишъкът от качества, а настояването му да не отстъпва пред никого. И да се перчи с това.

Тя замълчава и на устните й се появява странна усмивка. Отпуска дясната си ръка върху покривката, до малко петънце от кафе. Други подобни петна има върху опакото на ръката й. Следи от годините, белези на старост върху набръчканата кожа. Изведнъж споменът за тази кожа преди тридесет години — гладка, гореща — става непоносим за Макс. За да прикрие смущението си, той се навежда над масата и проверява съдържанието на каната с кафе.

— С теб никога не е било така, Макс. Винаги си знаел… О, дявол да го вземе. Много пъти съм се питала откъде вадеше това спокойствие. Цялото онова благоразумие.

Той предлага с жест да й сипе още кафе, а тя отказва с движение на главата.

— Толкова красив — добавя. — За бога. Беше толкова красив… Толкова благоразумен, такъв мръсник и толкова красив…

Смутен, той се взира внимателно в празната си чаша.

— Кажи ми нещо повече за бащата на Хорхе.

— Казах ти вече, че го познаваш от Ница: онази вечеря в къщата на Сузи Фериол… Спомняш ли си?

— Смътно.

С уморен жест Меча вдига бавно ръка от покривката.

— Ернесто беше много възпитан и изтънчен, но му липсваха талантът и въображението на Армандо… Един от тези мъже, които непрекъснато говорят за себе си, използвайки те като претекст. Може и действително да те интересува онова, което казват, но те не трябва да го знаят.

— Това се случва често.

— Никога не е бил като теб… Ти винаги си умеел да слушаш.

Макс прави изискан жест, израз на професионална скромност.

— Тактика на занаята — съгласява се той.

— В случая нещата се объркаха — продължава тя — и накрая развих онази недостойна злоба, на която сме способни ние, жените, когато страдаме… Всъщност аз страдах много малко, но нямаше той защо да го знае. Няколко пъти се опита да избегне онова, което наричаше „пошлост“ и „провал на нашата връзка“. И както по-голямата част от мъжете, не стигна по-надалеч от друга женска вагина.

Макс забеляза, че в нейната уста думата не прозвуча вулгарно. Както и толкова други изрази, запечатани в спомените му. Беше я чувал да използва и други думи, по-силни, в друго време, със същата, почти техническа студенина.

— Аз бях стигнала много далеч, както знаеш — продължава Меча. — Имам предвид определен вид неморалност. Неморалността като извод. Като осъзнаване на стерилността и пасивната несправедливост на морала.

Поглежда още веднъж равнодушно към пепелта по пода. След това вдига поглед към келнера, който идва да ги уведоми, че всеки момент ще приключи сервирането на закуската и пита дали искат още нещо. Меча го гледа, сякаш не разбира какво казва или думите му долитат отдалеч. Накрая отказва с жест.

— Всъщност се провалих два пъти — казва тя, когато келнерът се отдалечава. — Като неморална жена с Армандо и като морална с Ернесто. Синът ми бе този, който за мое щастие промени всичко. Неговото съществуване ми предложи друга възможност. Един трети път.

— Повече за първия мъж ли си спомняш?

— Армандо ли? Как бих могла да го забравя? Прочутото му танго ме е преследвало цял живот. Както и ти, в известна степен. И все още е така.

Макс отново започва да разглежда празната чаша.

— След време разбрах онова, което все още не знаехме в Ница — отбелязва той. — Че го бяха убили.

— Да. На едно място наречено „Паракуейос“, близо до Мадрид. Извели го от затвора, за да го разстрелят там — тя повдига рамене почти незабележимо, приемайки отдавнашните трагедии, поносимо заздравелите рани. — Една от враждуващите страни превърна в светец горкия Гарсия Лорка, едва ли не го канонизира, а другата — мъжа ми… Това също го въздигна и превърна в легенда, естествено. Придаде някаква святост на музиката му.

— Не си ли се връщала в Испания?

— В това унило, злопаметно място с мирис на сакристия^[5], управлявано от спекуланти и посредствена сган? Никога — тя поглежда към залива и се усмихва саркастично. — Армандо беше образован човек, възпитан и либерален. Създател на прекрасни светове… Ако беше жив, щеше да презре тези военни касапи, тези убийци в сини ризи с пистолети на колана също толкова, колкото и невежите, които го убиха.

След известно мълчание тя обръща въпросителен поглед към него.

— А ти? Какво прави през тези години? Истина ли е, че си се връщал в Испания?

Макс прави всеобхватен жест, който преминава над напрегнати времена, жадни за лукс новобогаташи, възстановени села и градове, хотели, върнати на собствениците им, процъфтяващ бизнес под закрилата на новия режим и много възможности, на разположение на онзи, който можеше да ги подуши. Този дискретен жест обобщава в негов стил години, изпълнени с деятелност и реализирани възможности, потоци от пари, циркулиращи между една и друга страна, на разположение на онзи, който има талант и смелост да ги преследва: черен пазар, жени, хотели, влакове, граници, бежанци, светове, които се сриват сред руините на старата Европа, от един конфликт към друг, още по-плашещ, и трескавата увереност, че когато всичко свърши, вече нищо няма да бъде същото.

— Понякога. По време на войната скитах от едно място на друго, между Испания и Америка.

— Не те ли беше страх от подводници?

— Страшно много, но нямах избор. Нали знаеш. Бизнес.

Тя се усмихва отново, почти съучастнически.

— Да, зная… Бизнес.

Той свежда глава с пресметната скромност, усещайки погледа на жената върху себе си. Двамата знаят, че думата „бизнес“ е едно възможно обобщение, но Меча не знае какво обхваща то. Всъщност през годините на войната в Европа Иберийският полуостров беше за Макс Коста изгодна територия за лов. С венецуелския си паспорт — похарчи много пари, за да си осигури тази националност, която му гарантираше почти пълна безопасност — той се движеше със свойствената си непринуденост в ресторанти, по дансинги, на следобедни чайове с оркестър, в американски барове и кабарета, в центрове за зимен спорт, през летните сезони, в средища на светския живот, посещавани от красиви жени и мъже с пълни портфейли. По това време професионалните му умения се бяха усъвършенствали до крайност. И резултатът бе период на неоспорими успехи. Времената на провал и упадък, катастрофите, които щяха накрая да го доведат до тъмния кладенец, все още бяха далеч. Онази нова, франкистка Испания даваше всичко от себе си: различни доходни операции в Мадрид и Севиля, една сложна измама в триъгълника Барселона — Марсилия — Танжер, една много богата вдовица в Сан Себастиан и един случай с бижута в казиното в Ещорил с подходящ завършек в една вила в Синтра. При този последен епизод — жената, не особено привлекателна, беше братовчедка на претендента за короната на Испания, дон Хуан Карлос де Борбон — Макс беше започнал отново да танцува, и то много. Включително и „Болеро“ на Равел и „Тангото на старата гвардия“. И трябва да бе танцувал дяволски добре, защото, когато всичко свърши, жертвата бе първата, която го защити пред португалската полиция. Не може да се съмнявате в Макс Коста, заяви тя. Той е съвършен джентълмен.

— Да — отбелязва Меча замислено, гледайки отново към терасата, от която се бяха оттеглили двамата младежи, — Армандо беше различен.

Макс разбира, че тя не прави сравнение с него. Че продължава да мисли за онази Испания, която уби Армандо де Троейе, където тя не пожела да се върне никога. Въпреки това чувства леко жегване, следа от старото раздразнение към мъжа, с когото всъщност бе имал вземане-даване само няколко дни: на „Кап Полонио“ и в Буенос Айрес.

— Вече го каза. Беше начетен, с въображение и либерален… Все още си спомням следите от удари по кожата ти.

Тя, доловила тона му, го поглежда с укор. След това обръща лице към залива, към черния конус на Везувий.

— Мина много време, Макс… Това не ти е присъщо.

Той не отговаря. Ограничава се с това да я гледа. Клепачите на жената са присвити заради слънчевата светлина, това умножава броя на ситните бръчици около очите й.

— Омъжих се много млада — добавя Меча. — Той ме накара да надникна в тъмните бездни в самата себе си.

— Покварил те е в известен смисъл.

Тя завърта отрицателно глава, преди да отговори.

— Не. Независимо от нюанса в това „в известен смисъл“. Всичко си е било там, още преди да го опозная… Армандо само постави огледало пред мен. За да ме преведе през мрака в мен самата. Или дори и това не. Може би ролята му се свеждаше само до това да ми покаже тъмните ъгли.

— А ти направи същото с мен.

— И на теб ти харесваше да гледаш. Спомняш ли си онези огледала в хотела?

— Не. Харесваше ми да те гледам, докато се оглеждаш.

Внезапният звучен смях като че ли подмладява златистите очи на жената. Тя все така гледа към залива.

— Не се поддаде, приятелю мой… Никога не си бил такова момче. Напротив. Винаги толкова чист, въпреки мръсотиите ти. Толкова разумен. Толкова лоялен и праволинеен в своите лъжи и измени. Един добър войник.

— За бога, Меча. Ти беше…

— Сега няма значение каква съм била — обръща се към него, станала изведнъж сериозна. — Но ти си оставаш измамник. И не ме гледай така. Познавам този поглед прекалено добре. По-добре, отколкото си представяш.

— Казвам истината — възразява Макс. — Никога не съм предполагал, че съм имал значение за теб.

— За това ли си тръгна по този начин в Ница? Без да дочакаш резултата? Господи. Глупав като всички. Това бе грешката ти.

Обляга се на стола си и остава така за момент, като че ли търси някакъв определен спомен в застарялото лице на мъжа пред себе си.

— Живееше на вражеска територия — добавя тя накрая. — В състояние на открита, непрестанна война: достатъчно беше човек да види очите ти. В подобни ситуации ние, жените, осъзнаваме, че вие, мъжете, сте смъртни и че минавате покрай нас мимоходом, на път към някакъв фронт, какъвто и да е той. И това ни кара да се влюбваме във вас още малко повече.

— Войните никога не са ми харесвали. Хора като мен обикновено ги губят.

— Сега е все едно — кимва тя хладно. — Но ми харесва това, че не си развалил усмивката си на добро момче… Тази елегантност, на която държиш, както са държали последните гренадири при Ватерло. Много ми напомня за мъжа, когото бях забравила. Остарял си, нямам предвид физически. Предполагам, че се случва с всички, когато стигнат до определено ниво на увереност… В много неща ли си се уверил, Макс?

— Не много. Само в това, че на хората е присъщо да се съмняват, да си спомнят и да умират.

— Трябва да е така. Съмнението поддържа хората млади. Увереността е като злокачествен вирус. Заразява със старост.

Отново беше сложила ръка на масата. Ръка, чиято кожа беше белязана от живота и годините.

— Спомени, казваш. Хората си спомнят и умират.

— На моята възраст, да — потвърждава той. — Вече само това.

— Какви съмнения имаш?

— Малко. Само колебания, което не е същото.

— И за какво ти напомням аз?

— За жени, които съм забравил.

Тя сякаш забелязва раздразнението му, защото накланя малко глава, наблюдавайки го с любопитство.

— Лъжеш — казва накрая.

— Докажи го.

— Ще го направя… Уверявам те, че ще го направя. Дай ми само няколко дни.

 

 

Той намокри устни в джинфиса си и огледа останалите гости. Вече бяха пристигнали почти всички, не повече от двадесетина души. Приемът имаше дрескод „черна вратовръзка“: господата в смокинги, повечето дами в тоалети с гол гръб. Бижутата — малко на брой и дискретни в повечето случаи, възпитани разговори, които обикновено се водеха на френски или испански. Всички тук бяха приятели и познати на Сузана Фериол. Имаше няколко бежанци от войната, но не от онези, които показваха по кинопрегледите. Останалите бяха все представители на международната общност, установила се за постоянно в Ница и околностите. На тази вечеря домакинята представяше своите местни приятели на семейство Кол, двойка каталунци, които бяха успели да напуснат червената зона. За свой късмет, освен етаж в една сграда в Барселона, проектирана от Гауди, една къща в Паламос и няколко фабрики и магазини, управлявани сега от техните работници, семейство Кол разполагаше с необходимите пари, вложени в европейски банки, за да изчака нещата отново да станат такива, каквито бяха. Преди минути Макс беше присъствал на оживения разговор на госпожа Кол (с широки бедра и големи очи, дребна и духовита) с няколко от гостите, на които тя разказваше как двамата със съпруга й се бяха колебали първоначално между Биариц и Ница, но избрали Ница заради добрия климат.

— Милата Сузи беше така добра да ни потърси къща под наем. Тук, в Борон… В „Савой“ беше добре, но не е същото. Собственият дом си е собствен дом… Освен това със „Синия експрес“ Париж е на една крачка.

Макс остави празната чаша на масата до един от големите прозорци, през които можеше да се види осветената околност на къщата: алеята, посипана със ситен чакъл и кръглата площадка пред главния вход, оградена с големи зелени растения, автомобилите, подредени под палмите и кипарисите, блестящи на светлината на електрическите фенери, огънчетата от цигарите на шофьорите, струпани от едната страна на каменното парадно стълбище. Макс беше пристигнал с „Крайслер империал“-а на баронеса Шварценберг, която сега седеше в съседния салон и разговаряше с един бразилски киноартист. Оттатък дърветата, които изпълваха градината, Ница се очертаваше като осветена дъга около тъмното петно на морето, с вклиненото в залива, грейнало казино „Жете-Променад“, инкрустирано във водата като скъпоценност.

— Още един коктейл, господине?

Той отказа с жест и докато келнерът се отдалечаваше, се огледа наоколо. Малък джазбенд свиреше в салона, посрещайки гостите сред аромата на цветята, поставени в големи вази от синьо и червено стъкло. Оставаха двадесет минути до вечерята. В трапезарията, която можеше да се види през остъклената врата, масата беше сложена за двадесет и двама души. Според описанието, поставено на една стойка при входа, на господин Коста беше отредено място почти на края на масата. В края на краищата, единствената гаранция за него тук беше ролята му на придружител на баронеса Шварценберг. А това в доброто общество не означаваше кой знае колко. Когато го представиха, Сузана Фериол го посрещна с подходящата усмивка и подходящите думи, както можеше да се очаква от една съвестна и гостоприемна домакиня, после го въведе в салона, представи го на някои от гостите, остави го близо до келнерите и го забрави мигновено. Сузана Фериол — Сузи за близките си — беше мургава жена, много слаба, висока почти колкото Макс, с ъгловато лице с остри черти, на което се открояваха проницателни тъмни очи. Вечерният й тоалет беше нетрадиционен: носеше елегантен костюм с бял панталон на сребристи райета, който стоеше добре на изключително слабата й фигура. Макс беше готов да заложи едно от седефените си копчета за ръкавели, че някъде на подплатата на костюма беше зашит етикет на „Шанел“. Сестрата на Томас Фериол се движеше сред приятелите си с маниерна, изтънчена вялост, без съмнение напълно съзнателна. Както бе отбелязала баронеса Шварценберг, облегната на задната седалка на автомобила, докато пътуваха насам, елегантността можеше да се придобие с пари, образование, старание и интелигентност. Но за да я носиш напълно естествено, скъпи мой — светлината на фаровете осветяваше язвителната й усмивка — трябва не само да си ходил, но и да си пълзял като дете по истински персийски килими. И това важи за поне две поколения. А семейство Фериол — бащата е спечелил първите си пари по време на Първата световна война от контрабанда на цигари в Майорка — са много богати, но само от едно поколение.

— Има и изключения, разбира се. И ти си едно от тях, приятелю мой. Не съм виждала много хора да прекосяват фоайето на някой хотел, да палят цигарата на една дама или да поръчват вино на сомелиера така, както го правиш ти. А като си помислиш, че съм се родила, когато Ленинград се е казвал Санкт Петербург… Представи си какво съм видяла и продължавам да виждам.

Макс направи няколко крачки, обхождайки салона внимателно като ловец. Въпреки че къщата беше построена в стила от началото на века, интериорът беше функционален и непретрупан, по последна мода: чисти и прави линии, голи стени, като изключим тук и там по някоя модернистична картина, мебели от стомана, полирано дърво, кожа и стъкло. Живите очи на бившия салонен танцьор, тренирани от мошеническия му занаят, не изпускаха нито една подробност от обстановката и от поканените. Дрехи, бижута — скъпи и евтини, разговори. Цигарен дим. Под предлог, че пали цигара, той се позадържа между салона и фоайето, за да хвърли поглед на стълбите, които водеха към горния етаж. Според плановете, които беше проучил в стаята си в „Негреско“, там бяха библиотеката и кабинетът, който Фериол използваше, когато идваше в Ница. Да се добереш до библиотеката не беше трудно: вратата беше отворена и в дъното проблясваше позлатата от гръбчетата на книгите по рафтовете. Направи няколко стъпки с отворена табакера в ръка и спря отново, този път като че ли загледан в петимата музиканти във вечерно облекло, които свиреха един бавен суинг — „I Can’t Get Started“ — между саксии с растения, близо до голям прозорец, който гледаше към градината. Подпрян на вратата на библиотеката, близо до двойка французи, които разговаряха тихо — жената беше руса и привлекателна, с много силно гримирани очи — запали най-накрая цигарата, надникна вътре и видя вратата за кабинета, която според докладите обикновено беше заключена. Прецени, че достъпът не е труден. Всичко беше на първия етаж и нямаше решетки. Сейфът беше в един вграден шкаф в стената, близо до прозореца. Ако не можеха да го видят отвън, този прозорец беше възможен изход. Друг изход беше остъклената врата, до която свиреха музикантите — тя гледаше към терасата. Диамантен резец или отвертка за прозореца, шперц за ключалката на кабинета. Един час вътре, малко късмет и готово. Поне на този етап.

От доста време вече беше сам във фоайето, а това не беше уместно. Вдиша дима на цигарата, оглеждайки се апатично наоколо. Пристигаха последните гости. Вече беше установил няколко първоначални контакта с подходящи за случая усмивки и любезни думи. Подходящи жестове към дамите, симпатична привидна откритост към съпрузите и придружителите. След вечеря някои двойки сигурно щяха да изявят желание да потанцуват. Това обикновено даваше на Макс почти сигурни възможности — най-вече с омъжените жени: обикновено имаха семейни проблеми, което му изглаждаше пътя и улесняваше разговора. Но той нямаше намерение да рискува тази вечер. Не можеше да привлича внимание. Не и тук, в никакъв случай, като се имаше предвид какво бе замислил. Въпреки това, докато се движеше, чувстваше от време на време върху себе си техните погледи. Някой прошепнат коментар: кой е този красив мъж и така нататък. По онова време Макс беше на тридесет и пет години, петнайсет от които бе посветил на интерпретиране на погледи. Всички отдаваха присъствието му тук на една неясна „връзка“ с Ася Шварценберг и беше добре да мислят така. Реши да се приближи към група от двама мъже и една жена, които разговаряха; жената и един от мъжете седяха на едно канапе от кожа и стомана, а другият мъж стоеше прав. Вече беше разменил няколко шеговити реплики със седналия, малко след като пристигна: позакръглен мъж с руси мустаци, късо подстригана коса и симпатично лице, който му беше дал визитката си: Ернесто Келер, заместник-консул на Чили в Ница. Жената също беше позната на Макс, въпреки че не се бе запознавал с нея тази вечер. Беше някаква актриса, доколкото си спомняше. Испанка като него самия. Красива и сериозна. Кончита Еди-коя си. Май беше Монтеагудо. Или Монтенегро. За момент, все още неподвижен, се видя в едно голямо огледало с гладка овална рамка над тясна стъклена масичка: бляскавата белота на ризата между реверите от черен атлаз, кърпичката, която се подаваше от горния джоб, точно премерената част от колосаните маншети, която се подаваше от ръкавите на сакото на вталения смокинг. Ръка, небрежно пъхната в десния джоб на панталона, другата леко повдигната с димящата цигара, така че се виждаше златният, съвсем плосък часовник „Патек Филип“, който струваше осем хиляди франка, и част от каишката му. След това погледна килима на големи бели и кафяви ромбове под лачените си обувки и помисли — продължаваше да му се случва често — за приятеля си, ефрейтора легионер Борис Долгоруки-Багратион. Какво би казал и как би се засмял между две чаши коняк, ако беше жив да го види тук. От детето, което си играеше на брега на Риачуело в Буенос Айрес или войника, който с пушка в ръка се изкачваше между мумифицирани трупове по опаления от слънцето склон на Монте Аруит, Макс Коста беше изминал дълъг път, докато стъпи на килима в тази къща на Лазурния бряг. Оставаше още един труден преход до вратата на кабинета, която си оставаше затворена в дъното на библиотеката, непроницаема като съдбата. Дръпна си точно отмерена порция дим, мислейки, че има пътища, по които случайностите и рисковете никога не изчезват напълно — споменът за Фито Мостаса, наложен върху спомена за италианските шпиони, отново събуди безпокойството му — и че всъщност лесен може да бъде единствено този ден, който всяка вечер, потъвайки в лек и неспокоен сън, оставяш зад гърба си.

Тогава долови лек, познат парфюм на жена. „Арпеж“, разпозна го инстинктивно. И когато се обърна — от Буенос Айрес бяха минали девет години, — видя до себе си Меча Инсунса.