Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (4)

2.
Танго за страдание и танго за смърт

— Ти си се побъркал.

Тициано Спадаро, застанал на рецепцията на хотел „Витория“, се навежда над плота, за да хвърли един поглед към куфара, който Макс е поставил на пода. После вдига глава и го измерва с поглед от горе до долу: обувки от кафяв марокен, сив панталон от фин вълнен плат, копринена риза с шалче на врата и тъмносин блейзър.

— Съвсем съм си добре — отговаря напълно спокойно новопристигналият. — Само имам желание да сменя въздуха за няколко дни.

Спадаро прокарва замислено ръка по плешивата си глава. Проницателните му очи изучават изпитателно Макс, като търсят да отгатнат скритите му намерения. Търсят опасни знаци.

— Да не си забравил колко струва една стая тук?

— Разбира се, че не съм. Двеста хиляди лири на седмица… И?

— Хотелът е пълен. Казах ти вече.

Усмивката на Макс е приятелска и уверена. Почти добродушна. В нея има доловим намек за предишно вярно приятелство и някои споделени големи откровения.

— Тициано… Посещавам хотели вече четиридесет години. Винаги има някоя свободна стая.

Спадаро свежда несговорчиво поглед и се втренчва в плота от лакиран махагон. В пространството между двете му облегнати симетрично на дървото длани Макс е поставил затворен плик, в който има десет банкноти от по десет хиляди лири. Рецепционистът на „Витория“ го оглежда като играч на бакара, на когото са раздали карти, които не се решава да отвори. Накрая едната му ръка, лявата, се размърдва бавно и докосва с палец плика.

— Обади ми се по телефона малко по-късно. Ще видя какво мога да направя.

На Макс му харесва жестът: докосва плика, без да го отваря. Стари кодове са това.

— Не — казва той дружелюбно. — Искам да решиш въпроса сега.

Запазват мълчание, докато няколко клиенти минават край тях. Спадаро гледа към фоайето: няма никой на стълбището, което води към стаите, нито при стъклената врата към зимната градина, откъдето долита шумът от разговорите на гостите, а помощникът на рецепцията е зает да подрежда ключовете по местата им.

— Мислех, че си се оттеглил — вметва той, като снижава глас.

— Оттеглил съм се. Казах ти го онзи ден. Просто ми се прииска да си почина, като в добрите стари времена. Малко изстудено шампанско и приятни гледки.

Спадаро хвърля подозрителен поглед към куфара и елегантното облекло на събеседника си и прозорливите му очи отново проучват положението. През прозореца успява да види ролса, паркиран до стълбите, водещи към фоайето на хотела.

— Май нещата ти вървят доста добре в Соренто…

— Прекрасно, както виждаш.

— И ти потръгна така изведнъж?

— Именно. Изведнъж.

— А шефът ти от вила „Ориана“?

— Ще ти разкажа някой друг път.

Спадаро пак се потърква по плешивината, преценява. Дългият му житейски път и професионалният му опит са развили у него нюх на ловджийска хрътка. Пък и не за първи път Макс поставя на плота пред него плик. Последният подобен случай беше преди десет години, когато рецепционистът още беше в хотел „Везувий“ в Неапол. Тогава изчезна една ценна брошка, „мавърче“ на „Нарди“^[1], собственост на една киноактриса на средна възраст, Силвия Мазари, редовна клиентка на хотела. Изчезна от стаята й, съседна на стаята на Макс, докато актрисата обядваше тъкмо с танцьора на хотелската тераса, след като двамата бяха прекарали предишната нощ и цялата сутрин, отдадени на една есенна, но бурна страст.

По време на злощастното събитие Макс се бе отдалечил само за няколко минути от терасата, превъзходната гледка и нежния поглед на сътрапезницата си, за да си измие ръцете. Така че на Мазари дори не й мина през ум да се усъмни в искреността на изисканите му жестове, ослепителната му усмивка и всички останали негови прояви на обич. В крайна сметка всичко се реши с обвинение срещу камериерката, обслужваща стаите. Беше разпитвана и после уволнена, макар да не можаха да докажат нищо срещу нея. Застраховката на актрисата покри загубата, а когато Макс приключваше сметката си и напускаше хотела, раздавайки бакшиши с обноските си на съвършен джентълмен, Тициано получи плик, подобен на този, който сега стоеше пред него, но по-издут.

— Не знаех, че се интересуваш от шахмат.

— Така ли? — последва предишната професионална усмивка, широка и бяла, най-често използваната от стария му репертоар. — Е, винаги съм изпитвал известен интерес към него. Това е любопитен свят. Уникална възможност да видиш двама големи играчи… Все е по-добре от футбола.

— Какво си намислил, Макс?

Той издържа на изпитателния, настойчив поглед.

— Нищо, което да застраши наближаващото ти пенсиониране. Имаш думата ми. Знаеш, че никога не съм я престъпвал.

Следва дълго мълчание, в което Спадаро размишлява. Една дълбока бръчка се врязва между веждите му.

— Вярно е — съгласява се той накрая.

— Радвам се, че си го спомняш.

Другият мъж гледа копчетата на жилетката си и отръсква замислено несъществуващи прашинки от тях.

— Полицията ще види името ти, записано в регистъра.

— И какво от това?… Винаги съм бил чист в Италия. Освен това пребиваването ми тук няма нищо общо с полицията.

— Виж, вече си прекалено възрастен за някои неща… Всички сме поостарели. Не би трябвало да го забравяш.

Невъзмутимо, без да отговаря, Макс не откъсва поглед от рецепциониста. Той пък гледа плика, все така затворен, лежащ върху блестящото дърво.

— Колко дни?

— Не зная — Макс прави нехаен жест. — Предполагам, че една седмица ще стигне.

— Само предполагаш, така ли?

— Ще стигне.

Другият мъж поставя пръст върху плика. Накрая въздиша и без да бърза, отваря книгата за регистрация на гостите.

— Мога да ти гарантирам само една седмица. После ще видим.

— Съгласен съм.

Спадаро удря три пъти по звънеца с длан, за да повика пиколото.

— Малка стая, единична, без хубав изглед. Закуската не е включена в цената.

Макс изважда документите от джоба на сакото си. Когато ги слага на плота, пликът вече е изчезнал.

 

 

Изненада се, когато видя съпруга да влиза в бара на втора класа на „Кап Полонио“. Беше късна сутрин, Макс седеше пред аперитива си — чаша абсент с вода и няколко маслини. Беше се разположил близо до широкия отворен прозорец, гледащ към палубата за разходка на левия борд. Харесваше му това място, защото от него можеше да вижда целия салон — плетени столове вместо удобните, тапицирани с червена кожа кресла на първа класа, — и да съзерцава морето. Времето продължаваше да е хубаво. Слънцето грееше през деня, нощем небето беше ясно. След неприятното вълнение, продължило четиридесет и осем часа, корабът беше спрял да се люшка и пасажерите се движеха по-уверено, обръщайки внимание един на друг, вместо да вървят, съсредоточени единствено в позицията си спрямо палубата. Както и да е, Макс, който беше прекосил Атлантика пет пъти, не си спомняше по-спокойно плаване от това. На близките маси някои пътници, почти всички мъже, играеха на карти, на табла или на шах. Макс играеше само от време на време, нямаше голям опит и дори когато носеше униформа в Мароко, не се пристрасти като други мъже към хазартните игри. Въпреки това му допадаше да гледа професионалните картоиграчи, чести гости на трансатлантическите плавания. Хитростите, измамите и наивните ходове, реакциите на едни и на други, различните видове поведение, които така детайлно отразяваха сложната човешка природа, бяха превъзходна безплатна школа за всеки, който имаше очи да наблюдава както трябва. Обикновено Макс успяваше да извлече полза от това си занимание. Както на всички презокеански кораби по света, и в „Кал Полонио“ имаше мошеници — и в първа, и във втора, и дори в трета класа. Разбира се, екипажът беше в течение. Както отговорникът за сигурността, така стюардите и салонните управители познаваха някои от обичайните посетители, следяха ги с крайчеца на окото и подчертаваха имената им в списъка на пътниците. Преди време на „Кап Аркона“ Макс се беше запознал с един играч на име Бриъртън. Той беше обграден с ореола на легендата, че изиграл докрай дълга партия бридж в наклонилия се вече салон за пушачи в първа класа на „Титаник“, докато корабът потъвал в ледените води на Северния Атлантик. Говореше се, че спечелил, при това точно навреме, за да успее да се хвърли в океана и да се добере до последната спасителна лодка.

Когато тази сутрин Армандо де Троейе влезе в бара на втора класа на „Кал Полонио“, появата му учуди Макс Коста. Не беше често срещано явление пътниците да преминават границите на територията, която съответстваше на категорията и социалното им положение. Още повече го озадачи това, че прочутият композитор, облечен със спортно сако модел „Норфолк“^[2], жилетка с часовник със златен ланец, широки панталони и пътническа шапка, се спря на вратата и огледа помещението. Когато забеляза Макс, тръгна право към него с дружелюбна усмивка и седна на стола до него.

— Какво пиете? — попита Де Троейе, докато правеше знак на сервитьора да дойде. — Абсент ли?… Твърде силно е за мен. Мисля, че ще взема един вермут.

Когато сервитьорът с късо червено сако донесе напитката, Армандо де Троейе вече беше поздравил Макс за уменията му на дансинга и водеше неангажиращ разговор, подходящ за случая, за трансатлантическите кораби, музиката и професионалното танцуване. Той беше автор на „Ноктюрни“, композирал бе и други творби, радващи се на успех, като „Скарамуш“ и балета „Пасо добле за дон Кихот“, станал световноизвестен в постановката на Дягилев. И макар че в бара на втора класа поведението му съхраняваше известно изискано превъзходство — големият композитор срещу скромния занаятчия от най-ниското стъпало на музикалното изкуство, — беше очевидно, че полага усилия да бъде дружелюбен. Поведението му, въпреки своята резервираност, беше много далеч от надменността от предните дни, когато Макс танцуваше със съпругата му в салона на първа класа.

— Наблюдавах ви много внимателно, уверявам ви. Вие се доближавате до съвършенството.

— Благодаря ви за думите. Макар че преувеличавате — Макс разтегна леко устни в учтива усмивка. — Тези неща зависят и от партньора в танца… Съпругата ви е тази, която танцува превъзходно, и вие го знаете отлично.

— Не ще и дума. Тя е необикновена жена, без съмнение. Но инициативата е ваша. Вие набелязвате пътя, така да се каже. А това не се импровизира — Де Троейе беше взел чашата, която келнерът бе поставил на масата, и я гледаше на светлината, сякаш се съмняваше в качеството на вермута, сервиран във втора класа; — Ще ми позволите ли един професионален въпрос?

— Разбира се.

Де Троейе отпи предпазливо, после устните под тънките мустаци се извиха в доволна усмивка.

— Къде се научихте да танцувате така танго?

— Роден съм в Буенос Айрес.

— Колко странно — Де Троейе отпи отново. — Нямате никакъв акцент.

— Живял съм малко там. Баща ми беше от Астурия, емигрирал през деветдесетте години… Нещата не потръгнали и накрая се върнал болен, за да умре в Испания. Преди това обаче успял да се ожени за една италианка, да й направи няколко деца и да ни отведе със себе си в родината си.

Композиторът се наведе напред, облегнат на подлакътниците на плетения стол, беше заинтригуван.

— Колко време сте живели там?

— Докато навърших четиринайсет години.

— Това обяснява всичко. Тангото е автентично… Защо се усмихвате?

Макс сви рамене и каза искрено:

— Защото в него няма нищо общо с автентичния танц. Тангото, такова, каквото се е родило, е много различно.

Композиторът беше искрено учуден или поне такъв израз се изписа на лицето му. Чашата застина на половин път между масата и полуотворената уста на Де Троейе.

— Виж ти… И какво е то?

— По-бързо е, свирят го музиканти и изпълнители от народа, по слух. То е по-сладострастно и не толкова елегантно, така може да се определи накратко. Има много резки спирания и кръстосани стъпки. Танцуват го проститутки и сутеньори.

Другият мъж се разсмя.

— В някои среди и при нас е така — отбеляза той.

— Не съвсем. Оригиналното танго много се е променило. Преобразяването му става най-вече, когато то идва на мода с „апашките балове“ за най-ниските прослойки в Париж преди десет-петнайсет години… Тогава по-висшите класи също започват да възприемат стъпките му. Оттам се връща в Аржентина, възприело френски черти, превърнато в елегантен, почти приличен танц — той пак сви рамене, допи абсента и погледна към композитора, който го наблюдаваше дружески. — Надявам се да съм успял да ви го обясня.

— Разбира се. И е много интересно… За мен вие се оказвате приятна изненада, господин Коста.

Макс нямаше спомен да му е казвал фамилното си име, нито на него, нито на съпругата му. Вероятно Де Троейе го беше видял в списъка на персонала. Или го беше потърсил специално. Замисли се върху това за момент, без да се задълбочава много. После продължи да задоволява любопитството на събеседника си. Добави, че аржентинското висше общество, което преди отхвърляло тангото като неморално и типично за вертепите, веднага го приело в парижкия му вариант. То престанало да бъде запазена марка за хората от крайните квартали и се настанило в салоните. Дотогава истинското танго, онова, което танцували леките жени и сутеньорите от предградията, било слушано малко нелегално от представителите на доброто общество: благовъзпитаните момичета го свирели скришом на пианото вкъщи, по партитури, донасяни им от годеници и братя, все луди глави и нощни птици.

— Но вие — противопостави му се Де Троейе — танцувате модерно танго, така да се каже.

Думата „модерно“ накара Макс да се усмихне.

— Разбира се. Такова танго искат клиентите. А и това е тангото, което познавам. Никога не съм танцувал старото танго в Буенос Айрес. Когато живях там, бях още дете. Но няколко пъти съм гледал други да го правят… Парадоксално е, но тангото, което танцувам, научих в Париж.

— А как се озовахте там?

— Това е дълга история. Боя се да не ви отегча.

Де Троейе беше извикал сервитьора и му беше поръчал по още една напитка, без да обръща внимание на протестите на Макс. Изглежда, имаше навика да повтаря поръчките, без да се допитва до никого. Беше, или поне така изглеждаше, от онзи вид хора, които се държат като домакини, дори когато седят на чужда маса.

— Да ме отегчите? Невъзможно. Нямате представа колко много ме интересува това, което ми разказвате… Има ли в Буенос Айрес още хора, които свирят по стария начин?… Чисто танго, така да се каже?

Макс се замисли за миг и после поклати глава със съмнение.

— Чисто танго въобще няма. Но все още се намират някои места… Разбира се, не в модните салони.

Другият мъж се взираше в ръцете си. Бяха широки и силни. Не се отличаваха с изисканост, поне не с такава, каквато бе придавал в представите си на ръцете на един композитор. Къси и гладки нокти, отбеляза Макс. Виждаше се и онзи златен пръстен със син печат на същия пръст, на който носеше и брачната халка.

— Ще ви помоля за една услуга, господин Коста. За нещо, което има голямо значение за мен.

Бяха дошли новите напитки. Макс не посегна към своята. Де Троейе се усмихваше, приятелски и уверено.

— Бих искал да ви поканя на обяд — продължи той, — за да поговорим за това по-подробно.

Салонният танцьор прикри изненадата си и се извини с усмивка:

— Благодаря ви, но нямам право да влизам в трапезарията на първа класа. На служителите това не е позволено.

— Така е — композиторът мръщеше замислено чело, сякаш се чудеше до каква степен е в състояние да промени нормите на борда на „Кап Полонио“. — Това е неприятна пречка. Бихме могли да обядваме заедно във втора класа… Макар че, знаете ли, имам по-добра идея. Ние с жена ми разполагаме с две каюти в апартамент, където отлично може да се сложи маса за трима души… Бихте ли ни оказали честта?

Макс се колебаеше, все още объркан.

— Много любезно от ваша страна. Но не зная дали трябва…

— Не се притеснявайте. Ще го уредя с началника ви — Де Троейе отпи последна глътка и постави решително чашата на масата, като че ли с това слагаше точка на въпроса. — Приемате, нали?

Последните колебания на Макс се дължаха на чиста предпазливост. Работата беше там, че нищо от това не отговаряше на представата, която до момента си беше създал за ситуацията. Въпреки че всъщност имаше нещо, заключи той след кратък размисъл. Нужно му беше малко време и повече информация, за да изчисли плюсовете и минусите. Внезапно Армандо де Троейе влизаше в играта като нов елемент. Нов и неподозиран.

— Може би съпругата ви… — заговори танцьорът.

— Меча ще бъде очарована — заяви решително другият и призова с повдигане на вежди сервитьора да донесе сметката. — Тя казва, че сте най-добрият танцьор на салонни танци, когато познава. За нея обядът също ще бъде удоволствие.

Без да гледа представената му бележка, Де Троейе подписа с номера на стаята си, остави една банкнота за бакшиш в чинийката и стана. От възпитание Макс понечи да направи същото, но Де Троейе сложи ръка на рамото му и го възпря. Беше по-тежка, отколкото си беше представял, че тежи ръката на един музикант.

— В известен смисъл искам да ви помоля за съвет — беше извадил от жилетката си часовника, окачен на златната верижка, и небрежно проверяваше колко е часът. — В дванайсет тогава… Каюта 3-А. Ще ви чакаме.

Каза това и си тръгна, без да изчака отговор. За него се разбираше от само себе си, че салонният танцьор ще приеме поканата. Известно време след като Армандо де Троейе напусна бара, Макс продължаваше да гледа вратата, зад която беше изчезнал композиторът. Разсъждаваше за непредвидимия обрат, който вземаха, или можеха да вземат, събитията. Тези събития, които той се опитваше да предизвика и осъществи през следващите няколко дни. Навярно след всичко това, реши той накрая, ситуацията предлагаше повече възможности и имаше вероятност да му донесе повече изгода, отколкото беше предвиждал. Най-сетне, с тази мисъл в главата, сложи бучка захар в лъжичката, поставена върху чашата с абсента, и наля вода в тънка струйка отгоре. После загледа как бучката се разтваря в зеленикавата течност. Усмихваше се едва-едва на себе си, когато поднесе чашата към устните си. Този път силният и сладък вкус на напитката не му напомни нито за ефрейтор Борис Долгоруки-Багратион, нито за арабските бордеи в Мароко. Мислите му бяха заети с перленото колие, което отразяваше светлините от полилеите в салона за танци, и сияеше в деколтето на Меча Инсунса де Троейе. Както и с линията на голата шия, от раменете до тила на жената. Изпита желание да започне да си подсвирква някое танго и почти беше на път да го направи, но се сети къде се намира. Когато се изправи, вкусът на абсента в устата му беше сладък, като предчувствие за жена и авантюра.

 

 

Спадаро, рецепционистът, беше излъгал. Стаята наистина е малка, обзаведена със скрин и стар гардероб с голямо огледало. Банята е тясна, а и леглото за един човек не изглежда никак широко. Но не е вярно, че няма добра гледка. През единствения прозорец, гледащ на запад, може да се види онази част от Соренто, която е разположена над пристанището, с алеята в парка и вилите, накацали по планинския хълм на вдадения в морето нос Капо. И когато Макс отваря крилата на прозореца и се подава навън, заслепен от светлината, успява да види част от залива с остров Иския, неясно мержелеещ се в далечината.

Шофьорът на доктор Хугентоблер току-що е взел душ и, гол под халата с емблемата на хотела, избродирана на гърдите, се наблюдава в огледалото на гардероба. Критичният му поглед, професионално обигран в изучаването на човешките същества — от това зависеха успехът или провалът на всяко начинание, — се задържа върху неподвижния образ на стария човек, съзерцаващ собствената си сива, мокра коса, бръчките по лицето си и уморените очи. Стига до извода, че все още се радва на добър външен вид, заключава, ако се погледне снизходително на щетите, които външността на мъжете обикновено понася на тази възраст. Ако освен това се погледне великодушно и на загубите и провалите, на непоправимите изкушения. В търсене на лесна утеха, Макс опипва тъканта на халата: несъмнено отдолу има повече килограми, отколкото преди няколко години, и обиколките също са се увеличили. Но тази на талията все още е прилична, стойката на тялото е добра, очите гледат живо и умно. Всичко това допринася за осанка, която упадъкът, мрачните години и липсата на надежда така и не са успели да пречупят напълно. Сякаш на репетиция, подобно на актьор, който упражнява труден пасаж от ролята си, Макс се усмихва неочаквано на отразения в огледалото възрастен мъж. И онзи му отвръща видимо естествено, така че лицето му сякаш грейва: симпатично, убедително, чудесно шлифовано да вдъхва доверие. Задържа мимиката още няколко секунди, застанал неподвижно, после оставя усмивката бавно да се стопи. Взема гребен от скрина, приглажда косата по стария начин, назад, сресва се на път от лявата страна. Маниерите му също са все така изискани, решава той, анализирайки с критично око резултата. Или могат да бъдат такива. Излъчването му все още предполага добро възпитание — а оттам, както е установил някога, в други времена, до предположението за добър произход има само половин крачка, при това лесна за правене, — което годините, навикът, необходимостта и талантът са усъвършенствали до такава степен, че са премахнали всяка следа, която би издала първоначалната измама. Вглежда се и в крайна сметка вижда все дири от една отминала привлекателност, която в други периоди от живота му беше позволила да се движи с дръзката надменност на ловец из опасни и често враждебни територии. Дори беше преуспявал и оцелявал в тях. Или почти. До скоро. Макс сваля халата и си подсвирква „Върни се в Соренто“. Започва да се облича грижливо и бавно, както едно време. Тогава рутинната старателност, с която обличаше подходящите дрехи, следейки за всяка подробност като наклона на шапката, начина на завързване на вратовръзката или петте варианта за разполагане на бялата кърпичка в горния джоб на сакото, в моментите на оптимизъм и увереност го караше да се чувства като воин, подготвящ се за битка. Това смътно някогашно усещане, познатият вкус на очакването преди неизбежното хвърляне в атака, гали възродената му гордост, докато нахлузва памучния слип, сивите чорапи — превиването в кръста изисква известно усилие, затова сяда на леглото, за да се обуе — и ризата от гардероба на доктор Хугентоблер, която му е малко широка в талията. През последните години се носи бельо, прилепнало към тялото, панталоните са широки, саката и ризите — вталени. Но на Макс, който не успява да се примири с подобни моди, му харесва класическата кройка на ризата на „Сър Бонсър“ от бледосиня коприна с копчета на яката, която, както винаги, му седи така, сякаш е шита по негова мярка. Преди да се закопчае, очите му се спират на белега с форма на малка звезда и диаметър един инч, който се намира в лявата страна на гръдния кош, на нивото на най-долното ребро. Спомен му е от куршум, докоснал белия му дроб при свада в Таксуда, Мароко, на 2 ноември 1921 година. Това нараняване, след доста дълъг престой в болницата в Мелиля, сложи край на кратката военна кариера на легионера Макс Коста, записан пет месеца преди това в 13 рота на Първо подразделение на испанския легион именно с това име, оставяйки завинаги зад себе си истинското си, Максимо Ковас Лауро.

 

 

Тангото, обясняваше Макс, е сливане на няколко неща: андалуско танго, хабанера, милонга и танците на черните роби. Креолите — гаучоси все повече се приближавали с китарите си до бакалниците, кръчмите и публичните домове в покрайнините на Буенос Айрес и така стигнали до милонгата, която се пеела, а накрая и до тангото, родило се като милонга, която се танцува. Черната музика и черният танц били важни, защото в онази епоха двойките танцували не прегърнати, а с преплетени тела. Движели се по-свободно, отколкото сега, с кръстосани стъпки, отстъпвания, прости или сложни завъртания.

— Танго на негрите ли? — Армандо де Троейе изглеждаше истински учуден. — Не знаех, че там е имало негри.

— Имало е. Били са роби, разбира се. В края на века епидемия от жълта треска покосява повечето.

Тримата седяха край масата, разположена в двойната първокласна каюта. Миришеше на хубава кожа от пътни чанти и куфари, на одеколон и на препарат за полиране на мебели. През широкия прозорец се виждаше синьото, спокойно море. Макс, облечен в сив костюм, с риза с мека яка и вратовръзка на шотландско каре, беше почукал на вратата в дванайсет и две минути. Първоначално единственият, който се чувстваше в свои води, беше Армандо Де Троейе. Когато поднесоха обяда — консоме със сладки чушки, омар с майонеза и силно изстудено рейнско вино, — разговорът потръгна приятно. Повече говореше композиторът, който, след като разказа няколко любопитни случки от живота си, заразпитва Макс за детството му в Буенос Айрес, за завръщането му в Испания и за живота му на професионален аниматор в луксозни хотели, санаториуми и трансатлантически кораби. Предпазлив, какъвто беше винаги, когато ставаше дума за биографията му, Макс отговаряше на въпросите с кратки фрази и премислени предварително мъгляви обяснения. Накрая, с кафето, коняка и цигарите, по желание на композитора, отново заговори за тангото.

— Белите — продължи да разказва, — които отначало само наблюдавали черните, впоследствие приспособили техните танци за себе си. Изпълнявали по-бавно движенията, които не им се удавали, и вмъкнали елементи от валса, хабанерата и мазурката… Имайте предвид, че тангото тогава било не толкова музика, колкото начин на танцуване. И на докосване.

На моменти, докато говореше, подпрял на ръба на масата китки в ръкавели със сребърни копчета, очите му срещаха погледа на Меча Инсунса. Жената на композитора беше мълчала почти през целия обяд, заслушана в разговора им. Само от време на време бе вмъквала кратки коментари или задавала въпрос, чийто отговор изчакваше с учтиво внимание.

— Когато започва да се танцува от италианци и други емигранти от Европа — продължи Макс, — тангото става по-бавно, по-плавно. Макар че братлетата от крайните квартали възприели някои маниери на негрите… Когато танцуват „по правия път“, както се казва там, мъжът спира рязко, за да се изтъкне или да подчертае някоя чупка на тялото си, прекъсвайки собственото си движение и това на партньорката — погледна към жената, която продължаваше да го слуша внимателно. — Става дума за прословутото „корте“ или внезапно спиране, с което вие се справяте толкова добре в салонната версия на тангото, танцувано днес.

Меча Инсунса му благодари за думите с усмивка. Беше облечена в лека рокля от креп шармьоз в цвят на шампанско, а светлината, идваща от прозореца, поставяше като в рамка късата й коса, открояваше се ясно стройната линия на шията, която толкова бе ангажирала мислите на Макс през последните дни, от онова мълчаливо танго без музика, което танцуваха в салона с палмите. Единствените бижута, които носеше в този момент, бяха перлената огърлица, навита двойно, и брачната халка.

— Какви са тези „братлета“? — попита тя.

— По-скоро какви са били.

— Защо, вече не съществуват ли?

— За десет-петнайсет години много неща са се променили… Когато бях дете, наричахме „братле“ младеж със скромно обществено положение, син или внук на онези гаучоси, които, след като докарвали рогатия си добитък, пускали корени, заселвайки се в покрайнините на града.

— Звучи заплашително — отбеляза Де Троейе.

Макс направи пренебрежителна гримаса. Нямало нищо опасно у тях, така обясни той. Друго нещо били „побратимите“. Били по-тъмни субекти: някои истински престъпници, други само с вид на такива.

До услугите им прибягвали хора от политиката, търсели ги за телохранители, при избори и прочее подобни неща. Ала онези от тях, истинските, които обикновено носели испански фамилни имена, сега били измествани от синове на имигранти, които им подражавали, най-долнопробни злосторници от най-ниско качество, които възприемали старите навици за вадене на ножове, но нито спазвали правилата, нито имали куража на предишните испанци.

— А истинското танго е танц на „побратимите“, така ли? — заинтересува се Армандо де Троейе.

— Така е било. Онези първи танцувани танга били откровено безсрамни. Двойките прилепвали силно телата си, сплитали краката и движели ханша си, все неща, възприети, както вече ви казах, от негърските танци… Имайте предвид, че първите танцьорки на танго са били индианките по казармите и жените от бардаците.

Макс погледна крадешком към Меча Инсунса и долови усмивката й: едновременно презрителна и заинтригувана. Беше виждал вече тази усмивка у жени от нейната класа при споменаването на подобни неща.

— Оттам и лошата слава на танца, разбира се — каза тя.

— Несъмнено — от деликатност Макс продължаваше да се обръща към съпруга. — Забележете, че едно от първите танга се казва Dame la lata^[3]…

— Тенекето?

Последва нов, бърз поглед встрани. Танцьорът се двоумеше, търсеше най-подходящите думи.

— Тенекето е всъщност талонът — каза накрая, — който съдържателката на публичния дом дава за всеки обслужен клиент, и който проститутката предава на своя „кафиоло“, грижещ се за парите.

— Това „кафиоло“ звучи екзотично — вметна жената.

— Става дума за maquereau^[4] — уточни Де Троейе. — За сутеньора.

— Разбрах отлично, скъпи.

Дори когато тангото станало широкоразпространено и стигнало до семейните празненства, продължи Макс, били забранени спиранията и правенето на фигури, тъй като били считани за неморални.

— Когато бях дете, го танцуваха само на дневните забави, организирани от испанските и италиански землячества, в публичните домове и в ергенските квартири на младите мъже от заможни семейства. Дори днес, когато тангото шества победоносно в салони и театри, изпълняването на фигури продължава да е забранено на някои места. За неприемливо се счита това „пускане на крака“, както му казват простонародно. Така че, за да бъде прието в обществото, тангото се простило със своя характер — заключи Макс. — Стъпките станали по-тромави, по-бавни и не толкова похотливи. Това е опитоменото танго, което трябвало да стигне до Париж, за да придобие известност.

— И се превърнало в този монотонен танц, който сега виждаме по салоните, или в глупавата пародия, показвана от Валентино на екрана.

Очите с цвят на мед бяха вперени в него. Осъзнал този факт, избягвайки да ги срещне с цялото спокойствие, на което беше способен, Макс извади табакерата си, отвори я и я поднесе на жената. Тя си взе една турска цигара, съпругът й също. Той запали със златна запалка цигарата на жена си, поставена вече в цигарето от слонова кост. Тя първо наклони леко глава към пламъка, после се изправи. И между първото и второто издишване на дим, който светлината от прозореца превръщаше в гъст синкав облак, отново погледна Макс.

— А в Буенос Айрес? — попита Армандо де Троейе.

Макс се усмихна и след като потупа леко с края на цигарата си капака на затворената табакера, запали своята „Абдул паша“. Обратът на разговора му предоставяше възможност да срещне пак очите на жената. Направи го за три секунди, задържайки усмивката си. После се обърна към съпруга.

— В покрайнините някои от хората от дъното на обществото още продължават да танцуват с чупки в кръста и да пускат понякога крак. Това са последните остатъци от старото танго… Всъщност ние танцуваме едно негово по-приемливо подражание. Една елегантна хабанера.

— И с текста ли се случва същото?

— Да, макар че това е по-късно явление. В началото е била само музиката, или куплетите, изпълнявани в театрите. Когато бях малък, почти нямаше танга, съпроводени от пеене, а в редките случаи, когато се появяваха, текстовете бяха закачливи и непристойни, двусмислени истории, разказвани от цинични бандити… — Макс замълча. За миг се запита дали е уместно да добави още нещо.

— И?

Тя беше задала въпроса, докато си играеше с една от сребърните лъжички на масата. Това накара Макс да се реши.

— Е… Достатъчно е само да се вгледате в някогашните заглавия: „Много шум за нищо“, „Седем инча“, „Мръсна мутра“, които в действителност се отнасят до други неща. Или чуйте това „Ч… елото на л… уната“ с многоточията в заглавието, с което всъщност, извинете за грубостта, се има предвид „Черупката на Лора“.

— „Лора“ ли?… Какво ще рече това?

— Означава проститутка на „лунфардо“, тамошния жаргон… Същият, който използва Гардел.

— А черупката?

Макс погледна Армандо де Троейе, без да отговаря. Развеселената гримаса на съпруга преля в широка усмивка.

— Ясно — каза той.

— Ясно — повтори тя след няколко мига, без да се усмихва.

Сантименталното танго, продължи да разказва Макс, е явление, появило се неотдавна. Гардел е човекът, който популяризира тези сълзливи текстове, пълни със зли рогоносци и погубени жени. Неговият глас претопи цинизма на бандита в сълзи и меланхолия. Такива са поетите.

— Запознахме се с него преди две години, когато пееше в „Ромеа“, в Мадрид — вметна Де Троейе. — Много симпатичен човек. Малко бъбрив, но приятен — той погледна към жена си. — И каква усмивка само, нали?… Сякаш никога не слиза от лицето му.

— Виждал съм го само веднъж и то отдалеч, ядеше кокоша яхния в „Ел Тропесон“ — каза Макс. — Беше заобиколен от народ, разбира се. Не се осмелих да отида при него.

— Истината е, че пее много добре. С такава чезнеща тъга, нали?

Макс дръпна от цигарата си. Де Троейе, който си наливаше още коняк, предложи и на него. Но танцьорът завъртя отрицателно глава.

— Всъщност той измисли формата. Преди бяха само куплетчета и песнички от бордеите… Почти няма предшественици.

— А музиката? — Де Троейе натопи устни в коняка и се взря в Макс над ръба на чашата. — Кои са според вас разликите между старото танго и съвременното?

Салонният танцьор се облегна на стола и потупа леко цигарата си с показалец, за да изтръска пепелта в пепелника.

— Не съм музикант. Само танцувам, за да изкарвам прехраната си. Не мога да различа дори осминка от четвъртинка нота.

— Независимо от това бих искал да чуя вашето мнение.

Макс си дръпна два пъти от цигарата, преди да изпълни молбата му.

— Мога да говоря за това, което познавам. Това, което си спомням… В това отношение се случи същото като с маниера на танцуване и пеенето. В началото музикантите свиреха по интуиция и разработваха теми, които не познаваха добре. Ползваха партитури за пиано или свиреха по памет. Както им щукне, така казват там… Нещо подобно на импровизациите на джаз музикантите.

— А какви бяха тези оркестри?

Малки, уточни Макс. Трима или четирима души, баси на бандонеон, прости акорди и възможно най-голяма бързина на свирене. Били са по-скоро интерпретации, отколкото оригинални композиции. С времето тези оркестри били изместени от новите: сола на пиано вместо на китари, цигулки като контрапункт, акордеонът като фон. Това помагало на неопитните танцьори, на новите любители на тази музика. Професионалните оркестри веднага се приспособили към това модерно танго.

— Него танцуваме и ние — завърши Макс и загаси много внимателно цигарата си. — Това танго, което звучи в салона на „Кап Полонио“, и се изпълнява в добрите заведения на Буенос Айрес.

Меча Инсунса загаси своята цигара в същия пепелник три секунди след Макс.

— А старото танго? — попита тя, играейки си с цигарето от слонова кост. — Какво стана с него?

Салонният танцьор не без усилие отдели очи от ръцете на жената: слаби, изискани, породисти. На безименния пръст на лявата просветваше златната халка. Когато вдигна поглед, установи, че Армандо де Троейе се взира безизразно в него.

— Продължава да си съществува — отговори. — Маргинално и все по-рядко срещано. Когато го свирят на някои места, хората почти не стават да танцуват. По-трудно е. По-сурово. — Замлъкна за момент. Усмивката, която сега бе разцъфнала на устните й, беше спонтанна, възкресяваше някакъв спомен. — Един мой приятел ми казваше, че има танго за страдание и танго за смърт… Оригиналните са по-скоро от последния вид.

Меча Инсунса беше подпряла лакът на масата, облегнала овалното си лице на дланта си. Като че ли слушаше с голямо внимание.

— Някои го наричат „Тангото на старата гвардия“ — уточни Макс. — За да го отличат от новото. От модерното.

— Хубаво име — отбеляза съпругът. — Откъде идва?

Лицето му вече не беше безизразно. Отново беше придобило вежливото изражение на учтив домакин. Макс вдигна ръце, за да подчертае думите си.

— Не зная. Едно старо танго се казваше „Старата гвардия“… Не мога да ви кажа нищо повече.

— И все такова ли е… неприлично? — попита тя.

Тонът й беше леко дистанциран. Почти научен. Звучеше като ентомолог, който преценява например дали е неприлично съвкуплението между два бръмбара. Ако въобще бръмбарите се съвкупяват, разсъждаваше Макс. Но сигурно го правят.

— Зависи от мястото, където се танцува — потвърди той.

Армандо де Троейе изглеждаше очарован от всичко.

— Това, което ни разказвате, е запленяващо — каза той. — Много повече, отколкото си представяте. И променя някои идеи, които имах в главата си. Бих искал да видя с очите си въпросното танго… Там, в естествената му среда.

Макс направи уклончива гримаса.

— Изпълнява се на места, които не са препоръчителни за посещение. Поне доколкото ми е известно.

— Знаете ли такива места в Буенос Айрес?

— Няколко. Но не са подходящи, дори думата „подходящи“ не е точна — погледна към Меча Инсунса. — Това са опасни места. Неподходящи за една дама.

— Не се безпокойте за това — каза тя много студено и много спокойно. — Били сме на неподходящи места и преди.

 

 

Следобедът преваля. Залязващото слънце още се намира над нос Капо и оцветява в зелени и червеникави багри вилите по склона. Макс Коста, облечен със същото тъмносиньо сако и сив фланелен панталон, които носеше при пристигането си в хотела — сменил е само коприненото шалче с червена вратовръзка на сини точки, завързана на възел „Уиндзор“, — излиза от стаята си и се смесва с клиентите, които пият аперитива си преди вечеря. Лятото си е отишло, а с него и големите тълпи. Но шахматният дуел привлича хора в заведението: почти всички маси в бара и на терасата са заети. Плакат на стойка съобщава, че на следващия ден ще се играе поредната партия от двубоя между Соколов и Келер. Макс се спира пред него и се вглежда в двамата съперници на снимките.

Под гъсти руси вежди, в същия цвят като косата, щръкнала като бодли на таралеж, светлите, воднисти очи на съветския шампион гледат подозрително фигурите, разположени на дъската. При вида на валчестото му лице на селянин, склонено над шаха, човек неволно си представя как много поколения негови предци са следили как зрее житото на полето или са се взирали в хода на облаците по небето, предвещаващи дъжд или суша.

Колкото до Хорхе Келер, той е отправил разсеян, почти замечтан поглед към фотографа. Има нещо наивно в този поглед, казва си Макс. Сякаш, вместо да гледа в обектива, той е насочил очи към някого или нещо малко по-надалеч, нещо, което съвсем не е свързано с шаха, а само с младежки блянове и неясни химери.

Повява приятен ветрец. Носи се шум от разговори на фона на лека музика. Просторната тераса на „Витория“ е прекрасна. Отвъд парапета се открива красива гледка към Неаполитанския залив, в златистото сияние на все по-наклонените слънчеви лъчи. Оберкелнерът отвежда Макс до маса, разположена до мраморна статуя на почти коленичила гола жена, загледана в морето. Клиентът се настанява, поръчва чаша изстудено бяло вино и се оглежда. Изискана публика, в съответствие с мястото и часа. Сред посетителите има чужденци, най-вече американци и немци, които идват в Соренто извън сезона. Останалите са гости на милионера Кампанела: отбрани хора, на които последният плаща разходите в хотела. Има и страстни поклонници на шаха, които могат да си позволят престоя във „Витория“. На една от близките маси Макс забелязва красива киноактриса в компанията на няколко души, сред които и съпругът й, продуцент от Чинечита. Недалеч се мотаят двама младежи с вид на местни журналисти. На врата на единия виси „Пентакс“ и всеки път, когато той вдига фотоапарата, Макс прикрива лицето си с дискретен жест: прокарва ръка по лицето си или се обръща да погледне нещо в другия край на терасата. Реакцията му е автоматична, реакция на ловец, който внимава да не стане сам нечия плячка. Това е част от неговия арсенал от рефлекси, превърнали се в навик, развивани от професионалния му инстинкт в продължение на дълги години, за да сведат до минимум рисковете в занаята. В онези времена най-голямата опасност за Макс Коста бе лицето и самоличността му да привлекат вниманието на някой полицай, способен да се запита какво ли крои тук или там този ветеран в професията на онези господа, които добронамерено и евфемистично бяха наричани „крадци с бели ръкавици“.

Когато журналистите се отдалечават, Макс се озърта с търсещ поглед. На идване си е казал, че ще е голям късмет да срещне жената още при първия опит. Но, ето, че тя е там, недалеч, седнала на маса заедно с други хора, сред които не се виждат нито младият Келер, нито момичето, което беше видял с тях през деня. Този път тя не носи шапка от туид и късите й, сребристосиви коси, чийто цвят изглежда напълно естествен, са открити. Докато разговаря, свежда лице към събеседниците си в израз на учтив интерес, жест, който Макс си спомня с поразителна точност. Понякога се отпуска на облегалката на стола, следи разговора с усмивка и кима от време на време. Облеклото й не е натруфено, откроява се с изисканата небрежност, която беше забелязал и вчера: свободна тъмна пола с широк колан, пристягащ на талията блуза от бяла коприна. Обута е с велурени мокасини, къса плетена жилетка е наметната на раменете й. Няма нито обици, нито други бижута, само един изящен часовник на китката.

Макс опитва виното, доволен, че е охладено както трябва: чашата е запотена. А когато се навежда напред, за да я остави на масата, очите му срещат очите на жената. Това става случайно и трае не повече от секунда. Тя разговаря за нещо с хората около нея, и междувременно погледът й се лута наоколо, натъквайки се за миг на погледа на мъжа, който я наблюдава през три маси. Тя не спира очи върху него, продължава напред и изглежда все така погълната от разговора. Всеки би казал, че тя слуша съсредоточено събеседниците си, без да откъсва поглед от своята маса. Макс, почувствал убождането на засегната суета, се усмихва меланхолично на себе си и търси утеха в нова глътка „Фалерно“. Вярно е, че се е променил, но същото важи и за нея, решава той. При това много. От последния път, когато се видяха в Ница, през есента на 1937-ма, са изминали двайсет и девет години. Още повече години ги делят от събитията в Буенос Айрес, девет години по-рано. Много време е изтекло и от разговора му с Меча Инсунса, състоял се на палубата с лодките на „Кап Полонио“ четири дни след като тя и съпругът й го бяха поканили на обяд в луксозната каюта, за да разговарят за тангото.

 

 

В онзи ден той също я търси съзнателно, след една безсънна нощ във второкласната каюта, която прекара с отворени очи, усещайки лекото поклащане на кораба и далечното разтърсване от машините, предаващо се по преградните стени. Имаше въпроси, които търсеха своите отговори, и планове, които предстоеше да бъдат начертани. Но също така, макар да отказваше да признае пред себе си, в цялата история пулсираше и една лична, необяснима тръпка, нямаща нищо общо с обективните обстоятелства. Беше нещо необичайно за него, несвързано с пресметливост, изградено от усещания, привличане и опасения.

Откри я на палубата със спасителните лодки, както предния път. Корабът се движеше на пълен ход и пореше леката мъгла, която издигащото се все по-високо слънце — неясен златист диск — постепенно разсейваше. Беше седнала на пейка от тиково дърво, под един от трите големи комини, боядисани в бяло и червено. Дрехите й бяха със спортна кройка, плисирана пола и вълнени блуза и жилетка на райета. Беше с обувки с нисък ток. Около лицето й, надвесено над книга, падаше неголямата периферия на сламена шапка с форма на камбана. Този път Макс не я подмина с леко кимване, а каза „добър ден“, спря пред нея и свали каскета си. Слънцето грееше в гърба на танцьора, морето беше спокойно, сянката му леко трептеше върху отворената книга и лицето на жената, когато тя вдигна очи, за да го погледне.

— Виж ти — каза тя. — Съвършеният танцьор. — Усмихваше се, но очите й, които го гледаха изучаващо и преценяващо, изглеждаха напълно сериозни. — Как сте, Макс?… Колко девойки и стари моми ви настъпиха по обувките през последните дни?

— Твърде много — изпъшка той. — Не ми напомняйте.

От четири дена Меча Инсунса и съпругът й не се бяха явявали в салона за танци. Макс не ги беше виждал от обяда в каютата им.

— Мислех си за това, което каза мъжът ви… За местата, на които може да се види как се танцува танго в Буенос Айрес.

Усмивката й стана по-широка. Красива уста, мина му през ума. Изобщо всичко у нея е красиво.

— Танго в стила на античната гвардия ли?

— Не античната, а старата. Старата гвардия. Да. Това имам предвид.

— Чудесно — тя затвори книгата и съвсем непринудено се премести в единия край на пейката, правейки му място да седне. — Бихте ли могли да ни заведете на такива места?

Очакваше да употреби множествено число, но това все пак го подразни. Стоеше прав пред нея и все така държеше шапката в ръката си.

— Двамата ли?

— Да.

Макс сведе утвърдително глава. После си сложи шапката — с известно кокетство, леко наклонена над дясното око — и седна в тази част на пейката, която тя бе оставила свободна.

Мястото беше на завет. От вятъра го предпазваше метална конструкция, боядисана в бяло, завършваща с един от големите вентилационни отвори, опасващи палубата. Макс хвърли кос поглед към заглавието на книгата, която жената държеше в скута си. Беше на английски: The Razor’s Edge^[5]. Не беше чел нищо от този Съмърсет Моъм, чието име бе изписано на корицата, макар да му звучеше познато. Не беше много по четенето.

— Не виждам никакъв проблем — отговори той. — Стига вие да сте готова да поемете някои предизвикателства.

— Плашите ме.

Съвсем не изглеждаше уплашена. Макс се бе загледал някъде отвъд спасителните лодки и усещаше очите на жената, впити в него. Поколеба се за миг дали трябва да се почувства засегнат от някаква скрита в думите й ирония и накрая реши, че не си струва. Тя навярно бе искрена, независимо от това, че той не можеше да си я представи уплашена. Уплашена от определен вид предизвикателства.

— Става дума за места, посещавани от простолюдието — поясни той. — Така да се каже, в бедняшките квартали, както споменах и преди. Но все така не съм сигурен дали вие…

Замлъкна и се обърна към нея. Тя като че ли се забавляваше от тази нарочна, предпазлива пауза.

— Дали трябва да рискувам, отивайки на подобни места, това ли искате да кажете?

— Всъщност не е чак толкова опасно. Важното е да се избягва излишна показност.

— В какъв смисъл показност?

— Пари. Бижута. Скъпи дрехи или прекалена елегантност.

Тя отметна глава назад и се засмя от сърце. Какъв непринуден и искрен смях, има нещо спортно в него, такава странна мисъл се мярна в ума на Макс. Такъв смях може да отекне на кортовете за тенис, по модните плажове, в голф клубовете или от някой двуместен „Испано-Суиза“.

— Разбирам… Трябва ли да се маскирам като лека жена, за да остана незабелязана?

— Не се шегувайте с това.

— Не се шегувам — тя го погледна неочаквано сериозно. — Бихте се изненадали, ако разберете колко момичета си мечтаят да се облекат като принцеси и колко зрели жени искат да се предрешат на проститутки.

Думата „проститутки“ не прозвуча вулгарно, произнесена от нея, установи смутено Макс. Само провокативно, в духа на жена, която е в състояние от любопитство и за забавление да отиде в квартал с лоша слава, за да танцува танго. Която знае как трябва да бъдат казвани нещата, помисли салонният танцьор. Знае как се изричат някои думи и как се гледа в очите един мъж, както правеше в този момент. Каквото и да кажеше Меча Инсунса, то нямаше да прозвучи вулгарно, дори да си го поставеше за цел. Приживе ефрейторът от Чуждестранния легион Борис Долгоруки-Багратион го беше формулирал доста добре. Когато не ти се удава нещо, колкото и да се напъваш, не ти се удава, казваше той. А ако ти се удава, не можеш да го скриеш.

— Учудващ е интересът на съпруга ви към тангото — успя да каже той, след като се окопити. — Смятах го…

— За сериозен композитор?

Сега беше ред на Макс да се разсмее. Смехът му не прозвуча гръмко, в него се долавяше спокойната увереност на светски човек.

— Може и така да се каже. Склонни сме да поставяме на различни нива музиката, която той създава, и танците на простолюдието.

— Бихме могли да наречем това негов каприз. Мъжът ми е особен човек.

В себе си Макс се съгласи с нея. Думата несъмнено беше „особен“. Доколкото му беше известно, Армандо де Троейе се числеше сред половин дузината най-известни и най-добре платени композитори в света. От живите испански композитори единствено Де Файя беше на неговото ниво.

— Той е възхитителен — добави тя след секунда. — За тринайсет години постигна това, за което други само си мечтаят… Знаете ли кои са Дягилев и Стравински?

Макс се усмихна, леко засегнат. „Аз съм само професионален танцьор“, говореше усмивката му. „Ориентирам се в музиката само по слух. Но все пак не съм такъв невежа.“

— Разбира се. Хореографът на „Руския балет“ и неговият любим композитор.

Тя кимна и започна да разказва. По време на Първата световна война съпругът й често се срещал с тях в Мадрид в дома на една своя чилийска приятелка, Еухения де Ерасурис. Били там, за да представят „Жар птица“ и „Петрушка“. По онова време Армандо де Троейе бил много даровит, макар и не особено известен композитор. Допаднали си. Той им показал Толедо и Ел Ескориал, станали приятели. На следващата година се срещнали в Рим, където благодарение на тях се запознал с Пикасо. Когато войната свършила, Дягилев и Стравински отново гостували с „Петрушка“ в Мадрид. Де Троейе ги завел в Севиля, за да видят процесиите през Страстната седмица. На връщане вече били станали много близки. А три години по-късно, през 1923-та, руският балет представил за първи път в Париж „Пасо добле за дон Кихот“. Успехът бил неимоверен.

— Останалото ви е известно — завърши Меча Инсунса. — Турнето в Съединените щати, големият триумф на „Ноктюрни“ в Лондон в присъствието на краля и кралицата на Испания, съперничеството с Де Файя и грандиозният скандал, предизвикан от „Скарамуш“ в зала „Плейел“ в Париж миналата година, с участието на Серж Лифар и с декори на Пикасо.

— Ето на какво се казва „триумф“ — отбеляза безпристрастно Макс.

— А какво е триумфът за вас?

— Сигурни петстотин хиляди песети на година. И нагоре.

— Виж ти… Не искате ли твърде много?

Стори му се, че долавя известен сарказъм в тона на жената и я погледна с любопитство.

— Как се запознахте със съпруга си?

— Именно в дома на Еухения де Ерасурис. Тя ми е кръстница.

— Животът с него е интересен, предполагам.

— Да.

Този път едносричната дума прозвуча рязко. Безизразно. Тя гледаше морето отвъд спасителните лодки, където слънцето, издигащо се все по-високо, прогонваше обагрената в златисто и сиво мъглица.

— И какво общо има тангото с всичко това? — попита Макс. Видя я да накланя глава, сякаш съществуваха няколко възможни отговори и тя ги премисляше един по един.

— Армандо има чувство за хумор — каза тя накрая. — Обича играта в най-широкия смисъл на думата. Включително и играта в творчеството си, разбира се… Харесват му рисковите, новаторски игри. Именно това очарова Дягилев.

Остана смълчана за момент, загледана в корицата на книгата: на нея елегантно облечен мъж наблюдаваше морето от скалист средиземноморски бряг, по който растяха палми и пинии.

— Често казва — продължи накрая, — че му е все едно дали една музика е писана за пиано, цигулка или за тъпан на глашатай… Музиката си е музика, твърди той. И няма какво повече да се говори.

Извън тяхното укритие от вятъра, морският бриз бе лек, пораждан единствено от хода на лайнера. Слънчевият диск, все по-ясен и искрящ, затопляше тиковото дърво. Меча Инсунса стана и Макс незабавно я последва.

— И винаги това чувство за хумор, така присъщо на съпруга ми — продължи тя естествено, без да прекъсва разговора. — Един път каза на журналист, че би му допаднало да работи, за да развлича някой монарх, подобно на Хайдн… Искате симфония? Voila, ваше величество. А ако не ви харесва, ще ви я върна преправена на валс и ще сложим текст… Обича да се преструва, че композира по поръчка, макар че това е лъжа. Нещо като закачливо намигване, своеобразно кокетство от негова страна.

— Иска се много интелигентност, за да представиш като престорени собствените си емоции — каза Макс.

Беше чул или прочел някъде тази фраза. Поради липса на истинска богата лична култура, беше се научил да използва умело чужди мисли, представяйки ги като собствени, и да подбира подходящия момент, за да ги изкаже. Тя го изгледа с леко учудване.

— Виж ти. Може би сме ви подценили, господин Коста.

Той се усмихна. Вървяха бавно към парапета при кърмата, намираща се след последните три комина.

— Макс, нали така беше името ви?

— Да… Макс.

Стигнаха до парапета и се облегнаха на него. Загледаха се в оживлението под тях: каскети, меки шапки, бели панамени шапки, дамски шапки — широкополи или с малка периферия, по модата, филцови или сламени, с цветни панделки. На палубата на първа класа, където пътеките за разходка на десния и левия борд се събираха в откритата тераса на салона за пушене, източните прозорци бяха отворени и всички маси отвън бяха заети от пасажери, наслаждаващи се на мекото време и спокойното море.

Беше часът на аперитива: дузина сервитьори в тъмночервени униформени сака се движеха между масите с подноси, отрупани с напитки и чинийки с предястия, а оберкелнерът, също в униформа, бдеше всичко да отговаря на високата цена на билетите.

— Изглеждат симпатични — отбеляза тя. — Щастливи келнери… Може би е заради морето.

— Само че не са. Претоварени са с работа и ги тормозят офицерите. Дружелюбни са само когато работят: плащат им, за да се усмихват.

Жената го погледна пак с любопитство. Този път обаче любопитството беше различно.

— Като че ли разбирате от тези неща — предположи тя.

— Не се съмнявайте. Но говорехме за съпруга ви. За неговата музика.

— О, да… Тъкмо щях да ви кажа, че Армандо обича да се задълбава в апокрифите, да подсилва анахронизмите. Забавлява се повече, когато работи с копие, отколкото с оригинал, въвежда намигвания тук и там, в стила на един или на друг: Шуман, Сага, Равел… Обича да си слага маска и да музицира, създавайки пастиши. Дори пародира, особено онези, които сами създават пародии.

— Нещо като ироничен плагиат?

Изгледа го отново мълчаливо и проницателно. Изучаваше го отвън и отвътре.

— Някои наричат това модерност — добави меко той, страхувайки се, че е отишъл твърде далеч.

Отправи към нея професионалната си усмивка: усмивка на добро момче, без претенции, без двуличие. Или както тя беше казала преди малко, на съвършения танцьор. След секунда я видя да отклонява поглед и да клати глава.

— Не се заблуждавайте, Макс. Той е изключителен композитор и заслужава успеха си. Преструва се, че търси, когато вече е намерил, или че презира подробности, за които преди това старателно се е погрижил. Може да бъде вулгарен, но дори тогава става дума за изискана вулгарност, като добре заучената небрежност, която някои изтънчени хора влагат в начина си на обличане… Познавате ли интродукцията на „Пасо добле за дон Кихот“?

— Не. Съжалявам. В областта на музиката не съм стигнал много по-далеч от салонните танци.

— Жалко. Ако я познавахте, щяхте да разберете по-добре това, което току-що ви казах. Въведението на „Пасо добле“ не въвежда в нищо. То е една гениална шега.

— Твърде сложно е за мен — каза той простичко.

— Сигурно — жената отново го изгледа внимателно. — Да.

Макс стоеше все така облегнат на боядисания в бяло парапет. Лявата му ръка се намираше на двайсет сантиметра от нейната дясна ръка, в която тя държеше книгата. Танцьорът сведе поглед надолу, към пасажерите от първа класа. Личната дресировка, на която се подлагаше от години, му помогна да почувства само нещо подобно на смътно озлобление. Нищо непоносимо или непреодолимо.

— Тангото на съпруга ви също ли ще бъде някаква шега? — попита той.

В известен смисъл, отвърна тя. Но не само това. Тангото бе станало популярно. Вече подлудяваше хората както в изисканите салони, така и в театрите, кината, на тържества и квартални вечеринки. Затова и намерението на Армандо де Троейе било да си поиграе с тази лудост. Да върне на публиката простонародното звучене, преминало през филтъра на иронията, за която говореха с Макс преди малко.

— Замаскирано по негов начин, в неговия стил — завърши тя. — С помощта на неговия огромен талант. Едно танго, което ще бъде върхът на пастиша.

— Рицарски роман, който ще сложи край на всички рицарски романи?

За миг тя не можа да скрие учудването си.

— Чел ли сте, „Дон Кихот“, Макс?

Той пресметна бързо вероятностите. По-добре беше да не рискува с напразна суета. По-бързо се хваща хитър измамник, отколкото искрен глупак.

— Не — отново онази безупречно отработена, непринудена усмивка. — Но съм чел за романа във вестници и списания.

— Може би фразата „ще сложи край“ не е най-точното. Но да, идеята е да го остави в миналото. Да съчини нещо ненадминато, което ще съдържа в себе си всичко. Съвършеното танго.

Отдръпнаха се от парапета. Над морето, все по-яркосиньо и по-малко сиво, слънцето стапяше и последните следи от ниската, лека мъгла. Закрепени здраво за палубата, боядисаните в бяло осем спасителни лодки на десния борд блестяха ослепително. Това принуди Макс да смъкне малко повече козирката на каскета над очите си. Меча Инсунса извади от джоба на жилетката си тъмни очила и си ги сложи.

— Онова, което разказахте за оригиналното танго, го очарова — каза тя след няколко крачки. — Не престава да мисли за него… Разчита на обещанието ви да го заведете на онези места.

— А вие?

Погледна го, без да спира, обръщайки два пъти лицето си към него, като че ли не разбираше въпроса. Бутилирана вода „Инсунса“, спомни си Макс. В салона за четене беше попаднал на рекламни съобщения в илюстрованите списания, а беше разпитал и един от стюардите. В края на века дядото фармацевт натрупал голямо богатство, като бутилирал вода от извор в Сиера Невада. По-късно бащата построил на същото място два хотела и модерен санаториум, препоръчван за бъбречни и чернодробни заболявания, и станало модно висшата андалуска буржоазия да го посещава през летния сезон.

— Какво очаквате вие, госпожо? — настоя Макс.

На този етап от разговора очакваше тя да го помоли да я нарича Меча или Мерседес. Но тя не го стори.

— Женена съм за него от пет години. И дълбоко му се възхищавам.

— Затова ли искате да ви заведа там? Да заведа и двама ви? — той си позволи една скептична гримаса. — Вие не пишете музика.

Незабавен отговор не последва. Тя продължаваше да върви бавно, очите й бяха скрити зад тъмните стъкла.

— А вие, Макс? Ще бъдете ли пак на борда на кораба на връщане към Европа или ще останете в Аржентина?

— Може би ще остана известно време. Предложиха ми тримесечен договор в „Пласа де Буенос Айрес“.

— Да танцувате ли?

— Засега — да.

Настъпи кратко мълчание.

— Тази професия като че ли не осигурява голямо бъдеще. Освен…

Тя замълча отново, Но Макс можеше да довърши изречението наум: освен ако с тази отлична физика, с твоята усмивка на добро момче и твоите танци не успееш да омаеш някоя милионерка, парфюмирана с „Роже и Гале“, която да те води със себе си като chevalier servant^[6] и да ти плаща сметките. Или, ако го кажем с по-суровата дума, да бъдеш жиголо.

— Нямам намерение да се занимавам с това цял живот.

Сега тъмните стъкла на очилата бяха обърнати към него. Бяха неподвижни. Виждаше отражението си в тях.

— Онзи ден казахте нещо интересно. Споменахте нещо за танго за страдание и танго за смърт.

Макс направи уклончив жест, сякаш му се искаше да подминат темата. Но този път интуицията му подсказваше да бъде откровен.

— Думите не са мои, а на един приятел.

— И той ли е танцьор?

— Не… Беше войник.

— Беше?

— Вече не е. Умря.

— Съжалявам.

— Няма защо да съжалявате — усмихна се той, припомняйки си своя другар. — Казваше се Долгоруки-Багратион.

— Името не е като на обикновен войник. Звучи повече като име на офицер, нали?… Като на някакъв руски аристократ.

— Беше точно такъв: руснак и аристократ. Или поне сам твърдеше, че е такъв.

— И беше ли наистина… аристократ?

— Вероятно.

Сега, навярно за първи път, Меча Инсунса изглеждаше смутена. Бяха спрели до фалшборда, край една спасителна лодка. Името на кораба беше изписано с черни букви на носа. Тя свали шапката си — Макс успя да прочете „Талбот“ на етикета от вътрешната й страна — тръсна коси и ги изложи на повеите на бриза.

— Били ли сте войник?

— Известно време. Не твърде дълго.

— В Европа ли воювахте?

— В Африка.

Тя наведе глава настрани, заинтригувана, сякаш виждаше Макс за първи път. В продължение на години заглавията в испанската преса бяха посветени почти изцяло на драматичните събития в Северна Африка, списанията бяха изпълнени с портрети на млади офицери: капитан еди-кой си от пехотата, лейтенант еди-кой си от Чуждестранния легион, ефрейтор еди-кой си от кавалерията, загинали геройски — всички загиваха геройски по страниците на светската хроника в „Ла Есфера“ и „Бланко и Негро“ — в Сиди Хасем, в Баб-ел-Карим, в Игерибен.

— Мароко ли имате предвид?… Мелиля, Ануал и всички тези ужасни места?

— Да. Всички тези места.

Той се беше облегнал на парапета и се наслаждаваше на свежия ветрец, който подухваше приятно в лицето му. Очите му бяха притворени заради отблясъците на слънцето по морската вода и бялата боя на лодката. Докато бъркаше с ръка във вътрешния джоб на сакото и вадеше табакерата с чужди инициали, забеляза, че Меча Инсунса го наблюдава много внимателно. Продължи да го гледа, докато той й поднасяше отворената табакера, после завъртя отрицателно глава. Макс взе една „Абдул паша“, затвори табакерата и почука леко върху нея с края на цигарата, преди я сложи в устата си.

— Къде сте се научили да се държите така?

Мъжът беше извадил кибрит с емблемата на „Хамбург-Зюд“ и търсеше завет при спасителната лодка, за да запали цигарата си. И за пореден път беше искрен с отговора си.

— Не разбирам какво имате предвид.

Тя беше свалила тъмните си очила. Ирисите й изглеждаха много по-светли и прозрачни на тази светлина.

— Не се обиждайте, Макс, но у вас има нещо, което предизвиква объркване. Маниерите ви са безупречни, а и външността ви помага за цялостното възприятие, разбира се. Танцувате прекрасно и носите дрехите си с такава елегантност, каквато малцина господа сред познатите ми успяват да постигнат. Но не приличате на…

Той се усмихна, за да прикрие неудобството си. После драсна една кибритена клечка. Въпреки че предпазваше пламъка в шепата си, вятърът го угаси, преди да успее да го приближи към цигарата.

— Човек с възпитание?

— Не исках да кажа това. Не проявявате неумелия ексхибиционизъм на кариериста, нито долнопробната нахаканост на човек, стремящ се да мине за нещо, което не е. Нямате дори естествената самонадеяност на млад мъж с хубава външност. Всички ви харесват, без вие да си го поставяте за цел. И не само дамите… Разбирате ли за какво говоря?

— Горе-долу.

— Онзи ден обаче разказахте за детството си в Буенос Айрес и за завръщането си в Испания. По онова време животът като че ли не ви е дал много шансове… По-късно ли сте се усъвършенствали?

Макс запали нова кибритена клечка, този път успешно, и погледна жената през първото облаче дим. Изведнъж тя бе престанала да предизвиква смущение у него. Спомни си Китайския квартал на Барселона, „Канебиер“ в Марсилия, потта и страха в Легиона. Труповете на три хиляди души, изсъхнали под палещото слънце, пръснати по пътя между Ануал и Монте Аруит. Спомни си и унгарката Боске в Париж: великолепното й тяло, голо на лунната светлина, която се процеждаше през единствения прозорец на мансардата на улица „Фюрстенберг“ и покриваше намачканите чаршафи със сребристи сенки.

— Малко — отговори той най-сетне, загледан в морето. — Действително, усъвършенствах се малко.

 

 

Слънцето се е скрило зад нос Капо и заливът на Неапол бавно притъмнява сред последните морави проблясъци по водата. В далечината, в тъмното подножие на Везувий, грейват първите светлини по крайбрежната линия от Кастеламаре до Поцуоли. Настъпил е часът за вечеря и терасата на хотел „Витория“ постепенно опустява. От мястото си Макс Коста вижда как жената става и тръгва към стъклената врата. За момент погледите им се срещат отново, нейният, който се рее напосоки, минава по лицето му със същото равнодушие, както преди. За първи път Макс я вижда отблизо в Соренто. И установява, че макар да е запазила част от предишната си хубост — очите са същите, линията на устата е все така фина и ясна, — времето е оставило белези и по нея: много късата коса е сива, почти сребрее, като косата на Макс, кожата, без блясък и не толкова гладка, е прорязана от безброй дребни бръчици около устата и очите, а по ръцете, макар и все още слаби и изискани, има петна, непогрешим белег на старостта. Но движенията й са като онези, които той помни: спокойни и уверени, движения на жена, която през целия си живот е вървяла през свят, създаден специално, за да мине тя през него. Петнайсет минути по-рано Хорхе Келер и младата жена с плитката са се присъединили към групата на масата и сега крачат до нея, докато тя прекосява терасата, минава покрай Макс и изчезва от погледа му. Придружава ги дебел, плешив мъж с прошарена брада. Веднага щом четиримата го отминават, Макс става и тръгва след тях. Излиза от вратата и се спира за момент до креслата „Либърти“^[7] и каишите с палми, които красят зимната градина. От това място той може да вижда стъклената врата, свързваща фоайето на хотела със стълбите, водещи към ресторанта. Четиримата продължават към фоайето. Когато Макс стига там, групичката е преминала по стъпалата на външната стълба и върви по оградената с дървета алея, водеща към площад „Тасо“. Макс се връща във фоайето и отива на рецепцията.

— Това не беше ли Келер, шахматният шампион?

Учудването му е прекрасно изиграно. Мъжът на рецепцията кимва предпазливо. Той е млад — високо и кокалесто момче, на реверите на черното му сако се мъдрят два малки, кръстосани златни ключа.

— Той е, господине.

Ако Макс Коста е успял да научи нещо през петдесетте години, в които се е подвизавал къде ли не, то е, че обикновените служители са по-полезни от началниците. Затова винаги се е опитвал да поддържа тесни връзки с хората, които наистина разрешават проблемите: рецепционисти, портиери, сервитьори, секретарки, таксиметрови шофьори, телефонистки. През техните ръце минава обслужването на едно добре устроено общество. Но тези толкова практични отношения не са плод на моментна импровизация. Те се установяват с течение на времето, благодарение на здравия разум и още нещо, което е невъзможно да постигнеш с пари — онази непринуденост в общуването, която говори: „Днес ти правиш услуга на мен, утре аз на теб, но при всички случаи ти оставам длъжник, скъпи приятелю“. Що се отнася до Макс, и щедрият бакшиш, и безочливият подкуп — добрите му маниери винаги размиваха мъглявата граница между едното и другото — неизменно ставаха повод за обезоръжаващата усмивка, която отправяше преди последния си ход както към жертви, така и към доброволни или неволни съучастници. С това старание, което е проявявал през целия си живот, шофьорът на доктор Хугентоблер е създал обширна колекция от лични контакти с хора, свързани с него с особена, тайна спойка. В това число влизат и някои личности със съмнителна репутация, представители на двата пола, все лица, общуването с които не е препоръчително, способни безскрупулно да му задигнат някой златен часовник, ала също така в състояние да заложат въпросния часовник, за да му услужат с пари в случай на нужда, или за да изплатят негов дълг.

— Гросмайсторът навярно отива да вечеря.

Служителят отново кимва, без да се впуска в обяснения, но с вежлива, механична усмивка: дава си сметка, че добре изглеждащият възрастен господин от другата страна на рецепцията, който в момента вади с небрежен жест от вътрешния джоб на сакото си хубав кожен портфейл, плаща за няколко нощи във „Витория“ сума, равна на месечната заплата на един рецепционист.

— Обожавам шаха… Бих искал да разбера къде вечеря господин Келер. Фетишизъм на запалянко, разбирате, нали?

Банкнотата от пет хиляди лири, сгъната дискретно на четири, сменя притежателя си и потъва в джоба на сакото с кръстосаните ключове на реверите. Усмивката на служителя вече е по-естествена, не толкова механична.

— Ресторант „О Парукиано“ на булевард „Италия“ — казва той, след като поглежда тетрадката с резервациите. — Добро място за любители на канелони и риба.

— Ще отида в някой от близките дни. Благодаря.

— И аз ви благодаря, господине.

Макс преценява, че разполага с предостатъчно време. Така че се качва по широкото стълбище, украсено с фрески, напомнящи смътно на онези в Помпей, и плъзгайки пръсти по парапета, стига до втория етаж. Преди края на смяната си Тициано Спадаро му е дал номерата на стаите, в които са се настанили Хорхе Келер и придружаващите го гости. Жената е в номер 429 и Макс се отправя към тази стая по коридора, покрит с дълъг килим, в който заглъхват стъпките му. Вратата е обичайна, безпроблемна, с класически ключ от тези, които позволяват да погледнеш през дупката на ключалката. Първо опитва със собствения си ключ, не би било за първи път случайността да му спести технически усложнения. После, след като хвърля предпазлив поглед на едната и на другата страна, вади от джоба си обикновен шперц, толкова съвършен в своята сфера на действие, колкото един „Страдивариус“ сред цигулките. Представлява стоманена пръчица, дълга половин педя, тънка, тясна и прегъната в единия край, който вече е изпробвал в ключалката на собствената си стая няколко часа по-рано. Не е минала и половин минута, когато три леки прещраквания показват, че достъпът е свободен. Тогава Макс завърта дръжката с форма на топка, и открехва вратата с професионалното хладнокръвие на човек, който през по-голямата част от живота си е отварял чужди врати с чиста съвест. За всеки случай поглежда за последен път към коридора, окача картончето с надпис „Не безпокойте“ и влиза, като си подсвирква тихо с уста „Мъжът, който разори банката в Монте Карло“.