Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (5)

3.
Момчетата от едно време

Стаята има приятен балкон с таван във форма на арка, отворена към залива, откъдето влиза последната светлина на залязващия ден. Макс предвидливо спуска завесите, отива в банята и се връща с хавлиена кърпа, която поставя на пода, за да запуши пролуката под вратата. След това си слага тънки гумени ръкавици и запалва лампите. Стаята е обикновена, с кресла, тапицирани с дамаска, и гравюри с изгледи от Неапол по стените. В една ваза, поставена на скрина, има свежи цветя, всичко е подредено и чисто. В банята, в несесер от непромокаем плат с монограм има шишенце с парфюм „Шанел“ и хидратиращи и почистващи кремове на „Елизабет Арден“. Макс оглежда, без да пипа нищо, запомня местата на вещите, после претърсва стаята, като се опитва да остави всяко нещо на мястото му. В чекмеджетата, върху раклата и на нощната масичка има лични предмети, бележници и малка чанта с няколко хиляди лири в банкноти и монети. Макс си слага очилата и хвърля един поглед на книгите: два криминални романа на Ерик Амблър на английски — от онези, които се продават в будките по гарите — и още един, на италиански, от някой си Солдати: „Le lettere da Capri“^[1].

Отдолу, с плик с инициалите на хотела, поставен като разделител, има биография на Хорхе Келер на английски с негова снимка на корицата, точно под заглавието „Един млад живот край шахматната дъска“. Няколко абзаца са подчертани с молив. Макс избира наслуки един от тях и чете:

„Спомня си, че се разстройвал много всеки път, когато губел партия, дотолкова, че плачел безутешно и отказвал да се храни по цели дни. Но майка му имала навика да му казва: «Без поражения няма победи».“

Макс оставя книгата на мястото й и отваря гардероба. В горната част се виждат два явно често използвани куфара „Вюитон“. Под тях има дрехи, висящи на закачалки, и други, подредени на рафтове и в чекмеджета: велурено яке, рокли и поли в тъмни цветове, копринени и памучни блузи, плетена жилетка, френски шалчета от фина коприна, английски и италиански обувки, хубави, удобни, с малък ток или равна подметка. Под сгънатите дрехи Макс открива голяма кутия от черна кожа с малка закопчалка. Тогава изръмжава доволно, като гладен котарак, озовал се пред сардини, усеща в пръстите си гъделичкане, сърцето му затуптява както едно време. Половин минута по-късно, с помощта на метален кламер, извит във формата на буквата „L“, кутията е отворена. Вътре има малка пачка швейцарски франкове и чилийски паспорт на името на Мерседес Инсунса Торене, родена в Гранада, Испания, на 7 юни 1905 година. Настоящето й местожителство е на Шмен дю Бо-Риваж, Лозана, Швейцария. Снимката е правена скоро и Макс я изучава с подробности. Разпознава прошарената коса, подстригана късо, почти по момчешки, погледа, втренчен в обектива на фотоапарата, бръчките около очите и устата — бе ги забелязал, когато тя премина покрай него на терасата на хотела, но на жестоката светлина на светкавицата на фотографа те се очертават по-безмилостно. Възрастна жена, казва си той. На шестдесет и една години. Три по-малко от неговите, с тази разлика, че времето е по-безжалостно към жените, отколкото към мъжете. Въпреки това красотата, която Макс оцени преди почти четири десетилетия на борда на „Кап Полонио“, все още си личи на снимката в паспорта: ведрото спокойствие на очите, които заради проблясването на светкавицата изглеждат по-светли, отколкото си ги спомня той, възхитителната линия на устата, деликатните черти на лицето, шията, все още дълга и елегантна, шия на расова жена. Някои красиви екземпляри, казва си Макс с меланхолия, се справят по-добре дори с остаряването.

Връща паспорта и парите на местата им и като се старае да не променя нищо, преглежда останалата част от съдържанието на кутията. Има малко бижута: семпли обици, тънка, гладка златна гривна, дамски часовник „Вашрон Константен“ с черна кожена каишка. Има и още една кутия, плоска, от кафява, много износена кожа. Когато я отваря, вижда вътре познатата перлена огърлица — двеста съвършени перли със златна закопчалка. Ръцете му неволно се разтреперват, устните му се извиват в доволна усмивка, тържествуващото изражение подмладява съсредоточеното му лице, белязано от вълнението на откритието.

С пръсти, защитени от гумените ръкавици, изважда огърлицата от кутията и я съзерцава в светлината на една лампа: безупречна е, съвършена, същата, каквато я бе видял преди години. Дори закопчалката си е същата. Красивите перли отразяват светлината с меко, почти матово сияние. Преди трийсет и осем години, когато същата огърлица в продължение на няколко часа беше в неговите ръце, един бижутер от Монтевидео, казваше се Троянеску, му плати за нея, при това оценявайки я под реалната й стойност, внушителната сума от три хиляди лири стерлинги.

Макс оглежда перлите и се опитва да пресметне колко струват сега. Винаги е имал добро око за бързи оценки от този вид — умение, усъвършенствано в процеса на времето, благодарение на практиката и различните случаи. Истинските, натурални перли загубиха много от престижа си поради свръхпродукцията на култивираните, но старинните перлени бижута, с добро качество, са все още ценни: тези биха стигнали пет хиляди долара. Ако ги даде на някой доверен италиански търговец на крадени стоки — на някой от едновремешните си познати, които продължават да работят — може да се договори за четири пети от тази сума: близо два милиона и половина лири, което почти се равнява на заплатата му за три години като шофьор във вила „Ориана“. Така оценява Макс колието на Меча Инсунса, жената, която познаваше, и другата, която вече не познава, тази от снимката в паспорта, чийто нов, непознат, а може би и забравен аромат долови при влизането си в стаята и докато претърсваше дрехите в гардероба, онази различна, но не докрай различна жена, която преди по-малко от час мина покрай него, без да го познае.

Спомените връхлитат Макс при хладния допир на перлите: музика и разговори, светлини от едно друго време, сякаш от друг век, бреговете на Буенос Айрес, трополенето на дъжда по прозореца, гледащ към Средиземно море, вкус на топло кафе по устните на жена, копринена и гладка кожа. Отдавна забравени физически усещания, които изведнъж нахлуват, като повей на есенен вятър, понесъл сухи листа. И му връщат стария трепет, който като че ли беше приспан завинаги.

Умислен, Макс сяда на леглото и остава така за малко, загледан в колието, прекарва перлите през пръстите си, сякаш са зърна на броеница. Накрая въздъхва, изправя се, изпъва покривката на леглото и поставя колието на мястото му. Прибира очилата си, оглежда се за последно наоколо, гаси светлината, маха хавлиената кърпа от вратата и я връща сгъната в банята. След това дърпа завесите към терасата. Вече е тъмно, светлините на Неапол се виждат в далечината. При излизането си маха картончето с надпис „Не безпокойте“ и затваря вратата. Накрая сваля гумените ръкавици и тръгва по килима с дълги, пъргави крачки, едната му ръка е в левия джоб, а с палеца и показалеца на другата оправя възела на вратовръзката си. На шестдесет и четири години е, но се чувства подмладен. Дори интересен. И най-вече дързък.

 

 

Пикола с телеграми и съобщения, добре облечени клиенти, момчета, бутащи колички с куфари, сновяха нагоре-надолу. Шумотевица, естествена за такова място, скъпо и космополитно. Върху дебелите килими на пода се открояваше емблемата на хотела. От един час и петнайсет минути Макс Коста чакаше в салона за пушене до фоайето с колоните на хотел „Палас“ в Буенос Айрес, в долната част на монументалното стълбище с парапет от желязо и бронз. Под високия таван с фрески и гипсови украси следобедното слънце огряваше големите витражи и те обгръщаха салонния танцьор в приятни многоцветни багри. Беше седнал в кожено кресло, от което можеше да вижда въртящата се врата към улицата, цялото пространство на голямото фоайе, един от двата асансьора и рецепцията. Беше пристигнал в „Палас“ пет минути преди три следобед, часът, в който имаше среща със съпрузите Де Троейе. А часовникът, сложен над камината в салона, вече показваше четири и десет. След като погледна още веднъж часа, промени положението на краката си, като подръпна при коленете панталона на сивия си костюм, който сам беше изгладил в стаята в пансиона си, и загаси цигарата в големия метален пепелник до него. Приемаше със спокойствие неточността на композитора и жена му. В края на краищата понякога — всъщност винаги — търпението е полезно качество. Дори безкрайно полезна добродетел. А той беше умел и търпелив ловец.

Беше на сушата от пет дни — толкова, колкото и съпрузите Де Троейе. След престой в Рио де Жанейро и в Монтевидео, „Кап Полонио“ преплава блатистите води на Рио де ла Плата и след дълги маневри за акостиране пусна котва до подемните кранове, навесите и големите складове от червени тухли, сред които се беше насъбрало голямо множество от посрещачи. В Европа беше есен, но в тази част на Америка започваше пролетта. Затова от високите палуби на лайнера можеше да се види, че хората на пристанището са леко облечени, в светли костюми и носят бели сламени шапки. Макс, който нямаше право да слезе преди гостите на кораба, видя от палубата на втора класа Меча Инсунса и съпруга й. Те тръгнаха към сушата по главните стълби, в края на които бяха посрещнати от половин дузина души и група журналисти. Всички ги придружиха, за да вземат багажа си: куп куфари и денкове, наглеждани от трима стюарди и един служител на параходната компания. Съпрузите Де Троейе се бяха сбогували с Макс два дни по-рано, на прощална вечеря, в края на която Меча Инсунса танцува три пъти със салонния танцьор, докато мъжът й пушеше на масата и ги наблюдаваше. После го поканиха да изпият по едно питие в бара на първа класа. И макар че това противоречеше на правилата за служителите на борда, Макс прие, защото беше последният му работен ден. Пиха коктейли с шампанско, продължиха да си говорят за аржентинска музика до късно вечерта и се разбраха да се срещнат на сушата, за да изпълни Макс обещанието си, като ги заведе на някое от местата, където свиреха и танцуваха танго по стария начин.

И ето го в Буенос Айрес, наблюдаващ фоайето на хотела със същото професионално спокойствие, с което, разчитащ на интуицията си, осъзнавайки търпението си като полезна добродетел, беше чакал обаждането на Де Троейе през последните пет дни, изтегнат на леглото в стаята под наем в един пансион на булевард „Адмирал Браун“, пушейки цигара след цигара, пресушавайки чаша след чаша абсент, от които после се събуждаше с главоболие. Точно когато щеше да изтече времето, което си беше дал като срок, преди да тръгне сам да търси семейството под някакъв претекст, собственицата на пансиона бе почукала на вратата. Някакъв господин го търсел по телефона. Армандо де Троейе имаше ангажимент по обяд, но следобедът и вечерта му бяха свободни. Можеха да се видят, да пият кафе и да се уговорят да се срещнат по-късно, за да предприемат обещания набег във вражеска територия. Де Троейе беше изрекъл фразата „вражеска територия“ шеговито, сякаш не приемаше сериозно предупрежденията за опасностите, които криеха свърталищата на Буенос Айрес. С нас, разбира се, ще дойде и Меча. Беше добавил тези думи след кратка пауза, отговаряйки на неизречения въпрос на Макс. По-любопитна е от мен, додаде композиторът, след като помълча малко, оставяйки впечатлението, че съпругата му се намира до него, когато говори — „Палас“ беше модерен хотел с телефон във всички стаи — и Макс си представи как разменят многозначителни погледи и тихи коментари, когато съпругът покрива с ръка слушалката. Последната нощ, когато обсъждаха посещението на борда на „Кап Полонио“, тя беше настояла да ги придружи.

— Нямам намерение да пропусна това — беше казала спокойно и твърдо — за нищо на света.

Тогава седеше на високо столче пред бара на първа класа, докато барманът приготвяше напитките. Перлената огърлица сияеше, увита три пъти около шията на Меча Инсунса, а бялата права рокля на „Вионе“ с голи рамене и гръб — етикетът на прощалната вечеря изискваше такъв тоалет — подчертаваше елегантността й по възхитителен начин.

Докато танцува три пъти танго с нея тази вечер — не я видя да танцува със съпруга си нито веднъж — Макс отново оцени с наслада допира на голата й кожа под атлаза на дългата рокля, стигаща до обувките с висок ток, която при движенията в такта на музиката моделираше линиите на тялото й така осезаемо в професионалната, но не напълно безразлична прегръдка на танцьора.

— Може да възникнат неприятни ситуации — настоя Макс.

— Разчитам на вас и на Армандо — отговори тя невъзмутимо — да ме пазите.

— Ще си взема „Астра“-та^[2] — каза съпругът безгрижно, като потупа празния джоб на смокинга си.

И намигна на Макс, комуто не допаднаха нито фриволността на съпруга, нито увереността на съпругата. За момент се подвоуми дали цялото това начинание не е неуместно, но поредният поглед към огърлицата го убеди в противоположното. Възможни рискове и вероятни печалби, успокояваше се той. Обикновена житейска рутина.

— Не е подходящо да се носят оръжия — задоволи се да каже между две отливания от чашата. — Нито там, нито на което и да било друго място. Винаги съществува изкушението да бъдат използвани.

— Та те са за това, нали?

Армандо де Троейе се усмихваше самонадеяно. Като че ли му беше приятно да си придава агресивно-веселяшки вид, да се прави на остроумен авантюрист. Макс пак почувства познатото злобно бодване. Представи си как по-късно композиторът ще се перчи с авантюрата си в крайните квартали пред приятелите си милионери и сноби: пред този Дягилев с руския балет, например. И пред онзи Пикасо.

— Изваждането на оръжие е покана и другите да използват своето.

— Виж ти — отбеляза Де Троейе. — Като за танцьор разбирате доста от оръжие.

В коментара, направен привидно с добро чувство, се долавяше остра, подигравателна нотка. Това не се понрави на Макс. Може пък, каза си той, известният композитор невинаги да е така симпатичен, както изглежда. А може и това, че танцувах три пъти с жена му, да му е дошло много за една вечер.

— Все нещо разбира — каза тя.

Де Троейе се обърна, за да я погледне, леко изненадан. Сякаш се опитваше да прецени с какви неизвестни за него сведения за Макс би могла да разполага жена му.

— Естествено — и с тази неясна забележка Де Троейе приключи разговора.

После пак се усмихна, този път по-непринудено, и пъхна нос в чашата си, като че ли оставяше извън нея всичко важно на този свят.

Погледите на Макс и Меча Инсунса се срещнаха за миг. Бяха излезли на дансинга както друг път, нейните очи блуждаеха някъде зад дясното му рамо и двамата почти не се поглеждаха, или се опитваха да не го правят. След тангото без музика в градината с палмите между тях витаеше нещо, което бе променило усещането от докосванията им, когато изпълняваха фигурите на танца. Беше някакво безмълвно съучастничество, изградено от мълчания, в движения и поведение — предприемаха някои спирания и странични стъпки по взаимно съгласие, с игриво, почти престъпящо нормите докосване. Имаше и погледи, макар те да не казваха всичко докрай, както и особени ситуации, само привидно обичайни: когато той й поднасяше една от своите цигари „Абдул паша“ и бавно я палеше, когато накланяше глава, за да разговаря със съпруга, но всъщност се обръщаше към жената, или чакаше прав, неподвижен, с прибрани пети, изпънат почти по войнишки, Меча Инсунса да стане от стола, да протегне с небрежен жест едната си ръка към неговата, другата да сложи на гладкия ревер на черния фрак, а после двамата да започнат да се движат в съвършен синхрон, заобикаляйки ловко другите по-тромави и не толкова привлекателни двойки, танцуващи на дансинга.

— Ще бъде забавно — каза Армандо де Троейе, изпивайки докрай чашата си. Думите прозвучаха като заключение след дълъг размисъл.

— Да — съгласи се тя.

Смутен, Макс не разбираше какво имат предвид. Дори не беше сигурен, че двамата говореха за едно и също нещо.

Часовникът в салона за пушене на хотел „Палас“ в Буенос Айрес показваше четири и петнайсет, когато ги видя да прекосяват фоайето: той беше с канотие^[3] и носеше бастун, а жена му беше облякла елегантна рокля от креп жоржет с кожен колан и шапка с голяма периферия. Макс взе своята шапка — мека „Кнап-Фелт“, много добра, макар и поизносена — и тръгна към тях. Композиторът се извини за закъснението: „Знаете как е, бяхме на посещение в «Жокей клуб», пък и това прекомерно аржентинско гостоприемство, и всички говорят само за замразено месо и английски коне“. И тъй като танцьорът ги бе чакал дълго време, Де Троейе предложи да се поразтъпчат и да пият кафе някъде навън. Меча Инсунса се извини, каза, че е изморена, затова се разбраха да я вземат по-късно, за вечеря. Жената тръгна към асансьора, сваляйки ръкавиците си. Съпругът и Макс излязоха на улицата и се заговориха, докато вървяха под арките на сградите по булевард „Леандро Алем“, след които по протежение на алеята край пристанището се редяха стари дървета, обсипани по това време на годината със златистожълти цветове.

— Баракас, казвате — отбеляза Де Троейе, след като изслуша Макс много внимателно. — Това улица ли е или квартал?

— Квартал. Смятам, че е най-подходящият… Друга възможност е Ла Бока. Бихме могли да опитаме и там.

— Вие какво бихте препоръчали?

Баракас беше по-добрият вариант според Макс. И на двете места имаше кафенета и публични домове, но Ла Бока се намираше твърде близо до пристанището, там бе пълно с моряци, докери и всякакви пътници. Там заведенията бяха истински бордеи с измет от всички краища на света. Танцуваше се френско танго в парижки стил, интересно, но не толкова автентично. Докато Баракас, населен с италиански, испански и полски емигранти, беше по-самобитно място. И музикантите му бяха такива. Или поне така изглеждаха.

— Разбирам — Де Троейе се усмихваше любезно. — Искате да кажете, че камата от крайния квартал е по-истинско танго от моряшкия нож.

Макс се разсмя.

— Нещо такова. Но не се заблуждавайте. Острието може да бъде еднакво опасно и на двете места… Освен това сега всички предпочитат да носят огнестрелно оръжие.

Завиха наляво на ъгъла с „Кориентес“, близо до борсата, и арките останаха зад тях. Нагоре по улицата, до сградата на старата поща, част от настилката от макадам и асфалт беше вдигната, защото се строеше новата подземна железница.

— Ще ви помоля обаче — додаде Макс — както вие, така и жена ви, да бъдете облечени дискретно, както казах и преди… Никакви бижута, никакви впечатляващи дрехи. И без издути портфейли.

— Не се безпокойте. Ще бъдем дискретни. Не искам да ви въвличаме в неприятности.

Макс спря, за да даде път на композитора да мине пред него, трябваше да избегнат един ров.

— Ако възникне някоя неприятност, не само аз, а тримата ще бъдем въвлечени в нея… Нужно ли е наистина да идва съпругата ви?

— Вие не познавате Меча. Никога няма да ми прости, ако я оставя в хотела. Това посещение в покрайнините я възбужда повече от всичко.

Салонният танцьор се замисли върху значенията на глагола „възбуждам“ и почувства парлив гняв. Не му допадаше небрежността, с която Де Троейе използваше някои думи. После си спомни очите на Меча Инсунса с цвят на мед: погледа й на „Кап Полонио“, когато заговориха за посещението в долнопробните квартали на Буенос Айрес. Може би, реши той накрая, някои думи не бяха толкова недопустими, колкото изглеждаха на пръв поглед.

— Защо ни придружавате, Макс? Защо правите това за нас?

Въпросът го свари неподготвен и той погледна Де Троейе. Думите бяха прозвучали искрено. Непринудено. Изражението на композитора обаче беше такова, сякаш той беше някъде другаде в мислите си. Сякаш задаваше формален, учтив въпрос, докато умът му бе зает с друго.

— Не знам какво да ви кажа.

Продължиха да вървят нагоре по улицата, след като подминаха „Реконкиста“ и „Сан Мартин“. Под трамвайните жици и електрическите улични лампи имаше работници и още изкопи, преминаваха безброй автомобили и наемни фиакри, теглени от коне, които спираха на всяко по-тясно място. По тротоарите се тълпяха хора: под навесите, хвърлящи сянка към витрините на магазините, кафенетата и сладкарниците, беше пълно със сламени шапки и тъмни полицейски униформи.

— Ще ви се отблагодаря подобаващо, разбира се.

Макс усети ново гневно жегване. По-остро този път.

— Не става дума за това.

Композиторът размахваше небрежно бастуна си. Сакото на кремавия му костюм беше разкопчано, единият му показалец беше пъхнат в джоба на жилетката, от който се подаваше златна верижка.

— Зная, че не става дума за това. По тази причина ви зададох въпроса.

— Вече ви казах, че не знам какво да отговоря — Макс, обзет от неудобство, попипа периферията на шапката си. — На кораба вие…

Замълча замислен, загледан в слънчевия правоъгълник, който покриваше като килим кръстовището на „Кориентес“ и „Флорида“. Всъщност думите му бяха най-общи, бяха опит да излезе от положението. Вървя известно време в мълчание, мислейки за жената: за голата кожа на гърба или за мекото докосване на роклята при ханша й. И за възхитителното деколте с огърлицата, проблясвала в електрическите светлини на салона за танци на кораба.

— Красива е, нали?

Без да се обръща, той разбра, че Армандо де Троейе го гледа. Предпочете да не отгатва как точно.

— Кой?

— Знаете кой. Жена ми.

Ново мълчание. Накрая Макс се извърна към събеседника си.

— А вие, господин Де Троейе?

Не ми допада усмивката му, реши той изведнъж. Вече не, със сигурност. Не ми харесва и начинът, по който е засукал мустаците си. Навярно и преди не ми е харесвал.

— Наричайте ме Армандо, моля — каза другият. — Вече ни свързва добро познанство.

— Добре, Армандо… Какво целите вие?

Бяха свили наляво и тръгнаха по „Флорида“: след три часа следобед тук имаше само пешеходци, паркирани автомобили и много витрини. Цялата улица приличаше на търговско изложение.

Де Троейе посочи натам, като че ли на това място чакаше очевидният отговор.

— Знаете какво. Да напиша незабравимо танго. Да си доставя това удоволствие и да задоволя този свой каприз.

Беше го изрекъл, загледан във витрината с мъжки ризи на „Гат и Чавес“. Вървяха сред множеството минувачи — най-вече добре облечени жени. На един павилион за вестници бе изложен последният брой на списанието „Карас и Каретас“ с широката усмивка на Гардел на първа страница.

— Всъщност всичко започна с един бас. Намирах се в Сан Хуан де Лус, в дома на Равел, и той ме накара да изслушам една глупост, която беше написал за балета на Ида Рубинщайн: напористо болеро, без развитие на темата, базирано само на различни градации на оркестъра… Ако ти можеш да създадеш болеро, казах му, то аз мога да напиша танго. Посмяхме се и решихме, че загубилият ще плати една вечеря… И ето ме сега тук.

— Нямах предвид тангото, когато ви попитах какво целите. Не само тангото.

— Тангото не се композира само с музика, приятелю. Човешкото поведение също е от значение. Подготвя пътя.

— И каква е моята роля в този път?

— Съществуват няколко причини да прибягваме до вас. На първо място, вие сте полезен ключ към социална среда, която ме интересува. От друга страна, сте превъзходен танцьор на танго. И на трето място, сте ми симпатичен… Не сте като повечето хора, които приемат факта, че са аржентинци, като своя лична заслуга.

Докато продължаваха да вървят, Макс мерна отражението си заедно с това на Де Троейе във витрината на един магазин за шевни машини „Сингер“. Видени там, един до друг, известният композитор не го превъзхождаше в нищо. Дори сравнението по външен вид бе в полза на Макс. Въпреки безупречната елегантност и маниерите на Армандо де Троейе, танцьорът беше по-строен и по-висок: почти една глава над другия. Обноските му не бяха по-лоши. И макар дрехите му да бяха по-скромни и не толкова нови, му стояха по-добре.

— А на съпругата ви?… Допадам ли й?

— Вие би трябвало да го знаете по-добре от мен.

— Грешите. Нямам никаква представи.

По инициатива на композитора бяха спрели пред сергиите на една от многото книжарници в тази част на улицата. Де Троейе окачи бастуна на ръката си и без да сваля ръкавиците си, започна да прехвърля без особен интерес изложените книги. После махна безразлично с ръка.

— Меча е специална жена — каза той. — Не е само красива и изискана, а нещо повече. Дори много повече… Аз съм човек на музиката, не забравяйте. Колкото и голям успех да имам, колкото и безгрижен да е животът, който водя, работата ми застава между мен и света. Често Меча е моите очи. Моите антени, така да се каже. Филтрира вселената за мен. Всъщност нямах сериозно разбиране за живота, нито за самия себе си, докато не срещнах нея… Тя е от онези жени, които ни помагат да проумеем времето, в което ни се е паднало да живеем.

— И какво общо има това с мен?

Де Троейе се обърна и го изгледа спокойно и малко лукаво.

— Опасявам се, че сега си придавате прекалено голямо значение, скъпи приятелю.

Беше спрял отново, подпрян на бастуна си и продължаваше да измерва с поглед Макс от горе до долу. Сякаш оценяваше обективно доброто телосложение на салонния танцьор.

— Или може би не, като се замисля по-добре — добави след миг. — Може би си придавате точно толкова значение, колкото имате.

Неочаквано тръгна пак, като нахлупи шапката над очите си. Макс побърза да го настигне.

— Знаете ли какво е катализатор? — попита Де Троейе, без да го поглежда. — Не?… Научно казано, това е нещо, което може да предизвиква химически реакции и промени, без да засегне субстанциите, които ги произвеждат… Казано по-просто, благоприятства или ускорява развитието на някои процеси.

Макс чу смеха му. Беше тих, някак през зъби. Като че ли се смееше на хубава шега, чийто смисъл беше схванал само той.

— Струва ми се, че сте интересен катализатор — додаде композиторът. — И нека ви кажа нещо, с което сигурно ще се съгласите… Нито една жена, дори и моята, не струва повече от банкнота от сто песо или една безсънна нощ, освен ако човек не е влюбен в нея.

Макс се дръпна, за да направи път на една госпожа, натоварена с покупки. Зад тях, на кръстовището, което току-що бяха прекосили, прозвуча клаксон.

— Намислили сте опасна игра — каза той.

Смехът на другия прозвуча по-неприязнено и затихна уморено. Той отново застана неподвижно и загледа Макс в очите, малко отдолу заради разликата в ръста.

— Вие не знаете каква игра съм намислил. Но съм готов да ви платя три хиляди песо, за да участвате в нея.

— Не е ли много за едно танго?

— Става дума за много повече от едно танго — той посочи с показалец към гърдите му. — Е, какво решавате?

Танцьорът сви рамене. Темата никога не бе подлежала на дискусия и двамата го знаеха. Не и докато в нея бе замесена Меча Инсунса.

— Тогава Баракас — каза той. — Тази вечер.

Армандо де Троейе кимна бавно. Сериозното изражение на лицето му контрастираше с доволния, почти весел тон на неговите думи.

— Прекрасно. Да. Баракас.

 

 

Хотел „Витория“, Соренто. Следобедното слънце обагря в златисто завесите на открехнатите прозорци на залата. В дъното, пред осем реда места, заети от публиката, приглушена и равномерна изкуствена светлина осветява масата за игра, разположена на подиум, и голямото дървено табло, окачено на стената, до масата на арбитъра, където негов помощник възпроизвежда развоя на партията. В просторната зала с рисуван таван и огледала цари тържествена тишина, нарушавана на големи интервали от придвижването на някоя фигура по шахматната дъска и от изщракването на двойния часовник — всеки от играчите натиска съответния бутон, преди да отбележи току–що извършения ход в регистрационния лист, който е пред него на масата.

Седнал на петия ред, Макс Коста наблюдава съперниците. Руснакът е облечен в кафяв костюм, с бяла риза и зелена вратовръзка. Играе отдръпнат назад, облегнат на стола, с наведена глава. Михаил Соколов е широколик, с дебел врат, като че ли прекалено силно пристегнат от вратовръзката. Намусеният му вид се смекчава от кротката печал във воднистосините му очи. Едрото тяло и късата руса коса, щръкнала като четина, му придават вид на добродушен мечок. Често, след като е направил ход — сега той играе с черните фигури — откъсва очи от дъската и дълго време наблюдава ръцете си, в които на всеки десет-петнайсет минути задимява нова цигара. В интервалите световният шампион си бърка в носа или гризе кожичките на ноктите си, а после отново потъва в размисъл или посяга към нова цигара от пакета, който държи близо до себе си, заедно с пепелник и запалка. Макс забелязва, че всъщност руснакът гледа по-често ръцете си, като обсебен от тях, отколкото шахматните фигури. Ново изщракване на часовника. От другата страна на дъската Хорхе Келер току-що е преместил единия от белите коне. Сваля капачката на писалката си и отбелязва движението, което помощникът на арбитъра веднага отразява на таблото на стената. Както всеки път, когато се извърши ход, сред зрителите преминава нещо подобно на физическа тръпка, придружена от въздишка на заинтригувано очакване и съвсем тих шепот. Партията отива към средата си.

Когато играе, Хорхе Келер изглежда още по-млад. Черната коса, разчорлена над челото, спортното сако над омачкания панталон в цвят каки, тънката вратовръзка с хлабав възел и необичайните кецове придават на чилиеца приятно небрежен вид. Симпатичен е, това е точната дума. Видът и маниерите му напомнят повече на ексцентричен студент, отколкото на страховит шахматист, който след пет месеца ще се бори със Соколов за титлата световен шампион. В началото на партията Макс го бе видял да пристига с бутилка портокалов сок, когато руснакът вече беше седнал. Стисна ръката на противника си, без да го поглежда, остави бутилката на масата, зае мястото си, а после направи бързо първото движение, почти без да гледа дъската, сякаш беше намислил началния си ход предварително, часове или дни по-рано. За разлика от Соколов младежът не пуши и почти не помръдва, докато размишлява или чака, освен за да протегне ръка към бутилката с портокаловия сок и да отпие направо от нея. Понякога, докато изчаква руснака да направи хода си — и двамата не бързат да правят ходовете си, но на Соколов обикновено му трябва повече време, за да вземе решение — Келер кръстосва ръце на ръба на масата и отпуска глава върху тях, като че ли с въображението си може да вижда по-добре, отколкото с очите си. Вдига глава чак след като съперникът му е играл, сякаш лекото чукване на фигурата по дъската е нарушило покоя му.

Всичко става прекалено бавно за Макс. Една партия шах, още повече на такова ниво и при спазването на такъв стриктен протокол, му се струва ужасно скучна. Съмнява се, че интересът му към играта ще нарасне, дори ако Ламбертучи и капитан Тедеско му обяснят скрития замисъл на всеки ход. Но пък обстоятелствата му позволяват да шпионира на воля от изгодния си наблюдателен пост. При това не само играчите. В инвалидна количка на първия ред, придружен от асистент и секретар, се намира меценатът на двубоя, индустриалецът милионер Кампанела, останал парализиран, след като преди десет години катастрофира с една „Аурелия Спидер“ на един завой по пътя между Рапало и Портофино.

Там е и Меча Инсунса, седнала на същия ред вляво, между младата Ирина Ясенович и дебелия плешив мъж с прошарената брада. От мястото си, само като се наведе леко встрани, за да избегне главата на един зрител пред него, Макс успява да я види: раменете, покрити с обичайната лека вълнена жилетка, посивялата къса коса, оставяща открит стройния врат, все още добре очертаната линия на профила, видима в случаите, когато жената се обърне да прошепне нещо на дебелия мъж, седнал до нея. Както и онзи спокоен и уверен начин да накланя глава, следейки внимателно партията шах, точно както в миналото следеше други неща и други ходове, чиято сложност, размишлява меланхолично Макс, припомнящ си миналото, бе не по-малка от тази на партията шах, разиграваща се пред очите му на двете дъски, на масата и на стената, където помощникът на арбитъра регистрира всяко движение на фигурите.

 

 

— Тук е — каза Макс Коста.

Автомобилът — лимузина „Пиърс-Ароу“ в тъмнолилав цвят с емблемата на Автомобилния клуб на радиатора — спря до ъгъла на голям тухлен зид, на около трийсет крачки от железопътната гара „Баракас“. Луната още не се беше показала и когато шофьорът изгаси фаровете, остана само самотната светлина на една близка улична лампа и на четирите жълтеникави крушки на високия навес над входа на сградата. На изток, по улиците с ниски къщи, водещи към левия бряг и доковете на „Риачуело“, нощта поглъщаше последния проблясък червеникава светлина в черното небе на Буенос Айрес.

— Мизерно място — вметна Армандо де Троейе.

— Вие искахте танго — отвърна Макс.

Излезе от автомобила, сложи шапката си и задържа вратата отворена, за да слязат композиторът и съпругата му. В светлината на близката лампа видя, че Меча Инсунса придърпва копринения шал върху раменете си и се оглежда невъзмутимо наоколо. Не носеше нито шапка, нито бижута, носеше светла следобедна рокля, обувки със средно висок ток и бели ръкавици до лактите. Въпреки всичко беше твърде елегантна, за да броди из този квартал. Като че ли не я притесняваха нито потъналият в сенки ъгъл, нито тъмната, покрита с тухли пътека, чийто край се губеше в мрака между зида и високата сграда на гарата от желязо и бетон. Затова пък съпругът — в двуредно сако от син серж, с шапка и бастун — се озърташе неспокойно. Беше очевидно, че картината, откриваща се пред очите му, надминава онова, което си е представял.

— Наистина ли познаваш добре това място, Макс?

— Разбира се. Роден съм на три пресечки оттук. На улица „Виейтес“.

— На три пресечки?… По дяволите.

Танцьорът се наведе към отворения прозорец, за да даде указания на шофьора. Той беше едър, мълчалив италианец, с гладко избръснато лице и много черна коса под униформената фуражка. В „Палас“ го бяха препоръчали като добър шофьор и човек, на когото може да се има доверие, когато Де Троейе поиска да наеме лимузина. Макс не искаше автомобилът да паркира пред заведението, в което отиваха, за да не предизвикат прекалено голямо внимание. Той и съпрузите щяха да извървят пеша последната част от пътя, затова каза на шофьора къде да ги чака: да вижда заведението, но все пак да не е прекалено близо до него. После, като снижи леко глас, го попита дали е въоръжен. Мъжът кимна леко и посочи жабката на колата.

— Пистолет или револвер?

— Пистолет — отвърна онзи сухо.

Макс се усмихна.

— Как се казвате?

— Петроси.

— Съжалявам, че ви карам да чакате, Петроси. Няма да е повече от два часа.

Не му струваше нищо да бъде любезен: инвестираше в бъдещето. Вечер, на място като това, един снажен и въоръжен италианец не беше за пренебрегване. Беше още една гаранция. Макс видя как шофьорът кимна пак, с професионално безразличие, но забеляза на светлината на уличната лампа и бързия му, признателен поглед. Положи длан на рамото му и го потупа приятелски, след което се присъедини към двамата Де Троейе.

— Не знаехме, че сте тукашен — отбеляза композиторът. — Не ни го казахте.

— Нямаше причини да го правя.

— Все тук ли сте живели до заминаването ви за Испания?

Де Троейе се опитваше да прикрие с приказки безпокойството си, но то прозираше зад бъбривостта му. Меча Инсунса вървеше до него, между съпруга си и Макс, хванала под ръка мъжа си. Мълчеше, наблюдаваше всичко, от нея се чуваше само потракването на токчетата по настилката.

Тримата вървяха по пътеката покрай зида, потъвайки в безмълвния мрак на квартала, който Макс разпознаваше на всяка крачка — топлия и влажен въздух, мириса на зеленината, избила в пролуките на калдъръма, тежкото зловоние на калта около близката Риачуело^[4] — между железопътната гара и ниските къщи на крайния квартал, същите, каквито ги помнеше.

— Да. Първите четиринайсет години от живота си живях в Баракас.

— О, вие сте пълен с изненади.

Преведе ги през тунела, в който ехото от стъпките им отекваше тройно по-силно, търсейки светлината на уличната лампа зад гарата. Макс се обърна към Де Троейе.

— Взехте ли „Астра“-та с вас, както възнамерявахте?

Композиторът се разсмя високо.

— Разбира се, че не, човече… Шегувах се. Никога не нося оръжия.

Танцьорът кимна с облекчение. Безпокоеше го представата, че Армандо де Троейе може да влезе във вертепа от предградието с пистолет в джоба, въпреки съветите му.

— Така е по-добре.

Кварталът като че ли не се беше променил много през последните дванайсет години, в които Макс не го беше посещавал, въпреки че бе идвал няколко пъти в Буенос Айрес. Всяка крачка беше връщане в миналото, към детството и първите години на юношеството, прекарани в пренаселения дом, намиращ се съвсем близо: сграда с жилища, давани под наем, същата като много други на улица „Виейтес“, в квартала и в града. Беше шумна, претъпкана с хора, без помен от каквото и да било лично пространство. Между стените на тази порутена двуетажна сграда бяха натъпкани сто и петдесет души на всякаква възраст. Говореше се на испански, италиански, турски, немски и полски. Вратите на стаите никога не бяха виждали ключове. Сред наемателите имаше многолюдни семейства и хора без роднини, емигранти от двата пола, които — щастливците сред тях — бяха намерили работа във „Ферокарил Суд“, на кейовете на Риачуело или в близките фабрики, чиито сирени, свирещи четири пъти на ден, регулираха ритъма на живот в домовете, където нямаше часовници. Жени биеха с бухалки прането в коритата, рояци деца играеха на двора, където постоянно висяха прострени дрехи, поемащи мириса на пържено или готвено, смесено с този на общите клозети с намазани с катран стени. Домашните животни в тези квартири бяха плъховете. Тук само децата и някои по-големи момчета и момичета се усмихваха открито, с невинността на малкото си години, без да подозират все още неизбежното поражение, което животът готвеше за почти всеки от тях. — Ето го… „Ла Феровиария“.

Бяха спрели недалеч от уличната лампа. Оттатък гарата, от другата страна на тунела, по правата и тъмна улица имаше почти само схлупени къщи. Изключение правеха няколко двуетажни сгради, на една от които светеше надпис „Хотел“, чиято последна буква липсваше, защото крушката беше изгоряла. Заведението, което търсеха, се очертаваше в полумрака накрая на улицата: ниска постройка с вид на склад, с покрив и стени от поцинкована ламарина, на входа висеше жълтеникав фенер. Макс изчака, докато отдясно не се появиха светлините от фаровете на приближаващия бавно „Пиърс-Ароу“, който спря на уговореното място, на петдесет метра от ъгъла на съседната пряка. Когато фаровете на автомобила изгаснаха, танцьорът погледна към двамата Де Троейе и забеляза, че композиторът отваряше уста като риба на сухо, едва поемащ си въздух от напрежение, а Меча Инсунса се усмихваше със странен блясък в очите. Тогава нахлупи леко шапката си над очите, каза „Да вървим“ и тримата пресякоха улицата.

В „Ла Феровиария“ миришеше на цигарен дим, джин, помада за коса и човешка плът. Както и други заведения за танци край Риачуело, помещението функционираше като магазин за храни и напитки през деня и място за слушане на музика и танци вечер. Подът беше дървен и скърцаше под стъпките, имаше железни колони, маси и столове, заети от мъже и жени. На покрития с ламарина барплот, осветен от голи електрически крушки, се бяха облакътили или облегнали удобно разни типове с отблъскващ вид. Един галисиец обслужваше клиентите на бара, а една слаба, недодялана сервитьорка му помагаше, движейки се лениво между масите. Зад мъжа на бара бяха окачени прашно огледало с реклама на кафе „Торадос Агила“ и плакат на застрахователната компания „Франкоархентина де Сегурос“, на който се виждаше гаучо, пиещ мате. Отдясно на бара, до вратата, край която се виждаха бурета с осолени сардини и кутии със стъклени похлупаци, пълни с фиде, между керосинена печка, която не гореше, и стара, раздрънкана пианола „Олимпо“, имаше малък дървен подиум за оркестъра. На него трима музиканти — бандонеон, цигулка и пиано с клавиши, обгорени в лявата си част от цигари — свиреха местна мелодия, която звучеше като меланхоличен стон, но на Макс Коста му се стори, че различава в нотите тангото „Гайо виехо“^[5].

— Прекрасно — прошепна Армандо де Троейе възхитен. — Така неочаквано, така съвършено… Това е друг свят.

Достатъчно е да му хвърлиш само един поглед, за да проумееш, че този човек не е от тук, каза си Макс примирено. Композиторът беше оставил шапката и бастуна си на един стол, жълти ръкавици се подаваха от левия джоб на сакото му, беше преметнал крак връз крак, откривайки края на гети, закопчани под панталоните с изряден ръб. Несъмнено мястото, на което се намираше, беше антипод на всички видове дансинги, които той и жена му, облечени по етикета, бяха видели в живота си. „Ла Феровиария“ беше друг свят, населен от други същества. Нежният пол бе представен от около дузина жени, почти всички млади, седнали в компанията на някои от мъжете или танцуващи с други между масите. Не са точно проститутки, поясни Макс тихо, ролята им е да подканят клиентите да танцуват с тях — за всеки танц получаваха по един жетон, който съдържателят прибира, като им изплаща няколко сентаво — и да поръчват колкото е възможно повече алкохол. Едни имаха годеници или приятели, други — не. Някои от присъстващите мъже бяха замесени в този вид бизнес.

— „Кафиолос“, нали? — каза Де Троейе, използвайки термина, който Макс беше употребил на борда на „Кап Полонио“.

— Горе-долу — потвърди танцьорът. — Но не всички жени тук имат сутеньор… Някои работят само като танцьорки. Изкарват прехраната си, без да отиват по-далеч в услугите, както други го правят във фабриките и цеховете, намиращи се наоколо… Почтени танцьорки на танго, доколкото това е възможно.

— Е, нямат вид на почтени, когато танцуват — рече Де Троейе, докато се озърташе. — Нито дори, когато седят.

Макс посочи прегърнатите двойки, които танцуваха в свободното пространство. Мъжете бяха сериозни, вглъбени, преувеличено мъжествени, спираха движенията си по средата на музиката, по-бърза от обичайното модерно танго, за да принудят жената да се завърти около тях, без да я пускат, докосвайки се или прилепвайки силно един към друг. Когато това се случваше, жените поклащаха бедра в насечени движения, и плъзваха крак от едната и другата страна на този на мъжа. Беше много чувствено.

— Както виждате, това е друг вид танго. Друга е атмосферата.

Дойде сервитьорката с гарафа, пълна с джин, и три чаши, сложи ги на масата, измери с поглед Меча Инсунса от горе до долу, хвърли равнодушен поглед към двамата мъже и си отиде, като бършеше ръце в престилката си. След неловкото мълчание, възцарило се внезапно при влизането им — двайсетина любопитни погледи се бяха втренчили в тях от вратата и ги бяха проследили — разговорите по масите се възобновиха, но посетителите не престанаха да им хвърлят по някой и друг поглед, едни нахални, други бегли. Макс приемаше това поведение като нещо естествено, не беше очаквал друго. Не беше рядкост хора от висшето общество на Буенос Айрес да бъдат срещнати нощем из живописни и недотам изискани кътчета на столицата, да обикалят долнопробни кабарета и кръчми из предградията. Но Баракас и „Ла Феровиария“ не фигурираха в маршрути от този вид. Почти цялата клиентела на заведението се състоеше от местни хора от квартала, тук-там се виждаше и по някой моряк от корабчетата и шлеповете, пристанали край кейовете на Риачуело.

— А какво ще ми кажеш за мъжете? — заинтересува се Де Троейе.

Макс отпи от чашата с джина, без да поглежда към никого.

— Класически бандити от квартала, или типове, които искат да минат за такива. Влече ги, така да се каже.

— Звучи почти мило.

— Не влагам нищо мило. Вече ви казах, че това е измет от предградията, всички се перчат и се преструват на големи кавгаджии… Малка част от тях действително са такива, останалите искат да бъдат като тях или поне да създават такова впечатление.

Де Троейе обхвана с жест всичко наоколо.

— Тези от кои са? От тези, които са, или които само се правят?

— Има всякакви.

— Колко интересно. Не мислиш ли, Меча?

Композиторът жадно изучаваше посетителите в заведението, всички изглеждаха готови да извършат каквото и да е, стига да е незаконно: шапки, нахлупени до очите, мазни коси, стигащи до обточените яки на късите сака без шлицове, предпочитани от местните бандити, островърхи ботуши. Пред всеки има чаша с ракия, коняк или гарафа с джин, в устата му дими цигара „Аванти“, очертанието на нож личи при колана на панталона или под жилетката.

— Всички изглеждат опасни — заключи Де Троейе.

— Някои може наистина да са опасни. Затова ви съветвам да не ги заглеждате продължително, нито пък жените, които танцуват с тях.

— Е, те не се притесняват да зяпат мен — каза весело Меча Инсунса.

Макс се обърна към нея. Очите с цвят на мед изучаваха помещението, любопитни и предизвикателни.

— Не можете да очаквате, че няма да ви гледат на такова място. И дано се задоволят само с гледането.

Тихият смях на жената прозвуча почти неприятно. След няколко мига тя се обърна към него и каза студено:

— Не ме плашете, Макс.

— Не мисля, че ви плаша — той издържа напълно спокойно погледа й. — Вече казах, че се съмнявам да се стряскате от подобни неща.

Извади табакерата си и я поднесе към двамата. Де Троейе завъртя отрицателно глава и запали една от своите цигари. Меча Инсунса прие една „Абдул паша“ и я постави в цигарето си, като се приведе, за да може салонният танцьор да запали цигарата й. После Макс се облегна на стола, кръстоса крака и изпусна дима от първото дръпване, загледан в танцуващите двойки.

— По какво се разбира коя е проститутка и коя — не? — поиска да узнае Меча Инсунса.

С пълно безразличие тя оставяше пепелта от цигарата да пада на дървения под и наблюдаваше една жена, която танцуваше с дебел, но изненадващо подвижен мъж. Беше още млада и имаше славянски черти. Косата й беше руса, с цвят на старо злато, прибрана на кок, очите й бяха светли, гримирани в тъмни краски. Носеше блуза на червени и бели цветя и оскъдно бельо под нея. Доста късата й пола се разперваше при фигурите на милонгата и откриваше от време на време педя от плътта, напъхана в черни чорапи.

— Понякога е трудно — отговори Макс, без да откъсва очи от танцьорката. — Предполагам, че за това е необходим опит.

— Имате ли голям опит в преценяване на жените?

— Приличен.

Музиката секна, дебеланкото и жената бяха спрели да танцуват. Мъжът бършеше потта си с кърпа, блондинката, без да размени нито дума с него, седна на маса, където имаше още една жена и един мъж.

— Тази например — посочи Меча Инсунса. — Проститутка ли е или само танцьорка, като вас на „Кап Полонио“?

— Не зная — Макс усети убождането на гнева. — Ще трябва да отида малко по-близо до нея.

— Отидете тогава.

Той погледна пламъчето на цигарата си, сякаш да провери дали гори добре. После си дръпна, пое точната порция дим и бавно го издиша.

— Може би по-късно.

Оркестърът беше подхванал ново парче и други двойки ставаха да танцуват. Някои мъже държаха лявата си ръка, с която пушеха, зад гърба си, за да не пречат с дима на партньорката си. Усмихнат, доволен, Армандо де Троейе не пропускаше нито една подробност. На два пъти Макс го видя да вади малък молив и да записва нещо с дребни, сбити букви на колосания маншет на ризата си.

— Имахте право — каза композиторът. — Танцуват бързо. С по-отпусната стойка. Музиката също е различна.

— Това е Старата гвардия — Макс посрещна с облекчение смяната на темата. — Танцуват така, както се свири: по-бързо и насечено. И забележете маниера им.

— Вече забелязах. Очарователно похотлив.

Меча Инсунса загаси поривисто цигарата в пепелника и каза с внезапно раздразнение:

— Не ставай елементарен.

— Опасявам се, че това е точната дума, скъпа. Вгледай се… Човек почти се възбужда, като ги гледа.

Усмивката на композитора стана по-широка, насмешлива и цинична. Макс долови някакво напрежение в атмосферата. Съпрузите Де Троейе заговориха на някакъв свой таен език, който той не успяваше да разгадае, с подразбирания и намеци, които му убягваха. Обезпокоителното в случая бе, че изглежда той самият беше включен в тази игра. Леко раздразнен, но и любопитен, той се запита каква ли е неговата роля. Докъде стигаше тя?

— Както ви разказах на кораба — обясни Макс, — в началото е бил негърски танц. Партньорите почти не са се докосвали, разбирате ли?… Но да правиш това, което са правили те, в прегръдка с партньора или партньорката, дори в най-благопристойния вариант, променя много нещата… Салонното танго е изгладило всички тези пози, направило ги приемливо благоприлични. Но тук, както виждате, не се държи особено на приличието.

— Любопитно — отбеляза Де Троейе, който поглъщаше жадно думите му. — Това ли е музиката на истинското танго?… На изначалното танго?

В тази музика изначалността присъства, отвърна му Макс, единствено в начина на изпълнение. Местните изпълнители дори не ползват партитури. Свирят по свой маниер, по стария, бърз начин. Докато казваше това, той посочи малкия оркестър: трима мъже, повехнали, слаби, силно прошарени и с мустаци, оцветени от никотина. Най-младият, този на бандонеона, навярно бе прехвърлил петдесетте. Зъбите му бяха развалени и жълти като клавишите на инструмента му. В момента той се споглеждаше с колегите си, за да се разберат какво ще свирят сега. Цигуларят кимна, тропна няколко пъти в крак по пода, задавайки ритъма, пианистът удари по клавишите, бандонеонът изстена пресекливо и засвириха „Серенада“. Пространството веднага се изпълни с танцуващи двойки.

— Ето ги — усмихна се Макс. — Момчетата от едно време.

В действителност се усмихваше на себе си: на момчешките си спомени от бедното предградие. Усмихваше се на онова далечно време, когато чуваше тази музика на кварталните празненства, на танцовите забави в неделя сутрин или в летните вечери, докато играеше с другите деца по улиците на квартала, под светлината на лампите, които още бяха на газ. Гледаха отдалеч как двойките танцуват, дебнеха онези, които се прегръщаха в тъмните входове и им се подиграваха — викаха „Пусни парчето, куче“, после бягаха и се смееха, — всеки ден слушаха тези толкова познати и популярни мелодии от устата на мъжете, които се връщаха от фабриката, и на жените, събрани около купчините дрехи за пране, опръскани със сапунена вода в пренаселените домове. Същите мелодии подсвиркваха тихичко и злосторниците с широкополи шапки, нахлупени ниско над очите, за да прикриват лицата им, когато се приближаваха по двама до някой непредпазлив минувач нощем, и ножовете им проблясваха в мрака.

— Бих искал да поговоря с музикантите — каза Де Троейе. — Мислите ли, че това е възможно?

— Не виждам защо не. Когато свършат, поканете ги да изпиете заедно някоя и друга бутилка. Или по-добре им поръчайте нещо… Но все пак ви съветвам да не вадите много пари. Достатъчно внимание привлякохме вече към себе си.

На дансинга хората се движеха в ритъма на милонгата. Русата жена с вид на славянка беше излязла отново на дансинга, сега с мъжа, на чиято маса беше седяла. Предизвикателен, смълчан, вперил поглед в замъглената от цигарен дим далечина, той я въртеше в такта на музиката, водейки я с едва доловими жестове, с леки притискания с ръката, която държеше на гърба й, а понякога просто с поглед. Спираха привидно неочаквано така, че тя, втренчила безизразен поглед в него, да се завърти от едната и другата му страна, едновременно надменна и съблазнителна, притискайки се изведнъж към мъжкото тяло, сякаш искаше да възбуди желанието му, извиваше тяло, полюшвайки покорно ханша и бедрата си, приемайки напълно непринудено интимния ритуал на тангото.

— Ако го нямаше бандонеона като спирачка — обясни Макс, — ритъмът би бил още по-бърз. По-насечен. Имайте предвид, че истинската „Стара гвардия“ първоначално не е използвала акордеон и пиано, а само флейта и китара.

Силно заинтригуван, Армандо де Троейе си отбеляза и това. Меча Инсунса мълчеше, без да отделя очи от русата жена и партньора й. На няколко пъти, когато минаваха покрай тях, танцувайки, мъжът кръстоса погледа си с нейния. Макс отбеляза, че беше някакъв мургав тип над четиридесетте: шапка, кипната на една страна, опасен на вид, испанец или италианец. Де Троейе, замислен и щастлив, се вслушваше в думите на танцьора. Изглеждаше възбуден. Сега следеше музиката, потрепвайки с пръсти по масата, сякаш по невидими клавиши.

— Вече разбирам — каза доволно композиторът. — Сега вече схващам какво искахте да кажете, Макс. Чисто танго.

Онзи тип, без да спира да танцува с русокосата, продължаваше да поглежда Меча Инсунса, всеки път, когато минаваше близо до нея, при това все по-настоятелно. Беше типичен местен бандит или поне се правеше на такъв: гъсти мустаци, пристегнато сако, ботушите му се движеха пъргаво по дървения под и очертаваха сложни фигури под съпровода на потрепващите токчета на партньорката му в танца.

Във всичко у него, дори в маниерите, прозираше нещо изкуствено, приличаше на някой от „братлетата“, чието време е преминало, но се опитва да си придава важност като истински „побратим“. Опитното око на Макс откри неизменната издутина на ножа отляво, между сакото и жилетката, върху която висяха дългите краища на бял копринен шал, завързан на врата с небрежно кокетство. Танцьорът хвърли крадешком поглед към Меча Инсунса и забеляза, че тя се държи предизвикателно, като че ли влиза в играта на онзи тип, и не избягва погледа му. Старият му инстинкт на момче от краен квартал предусети неприятности. Госпожа Де Троейе правеше грешка, ако мислеше, че „Ла Феровиария“ не се различава от салона в първа класа на „Кал Полонио“.

— Пресилено е да се каже, че е чисто танго — отговори той на съпруга, полагайки усилие да се съсредоточи в разговора. — Да кажем, че го изпълняват по стария начин. Като едно време… Долавяте ли разликата в ритъма, в стила?

Съпругът пак кимна доволно.

— Разбира се. Този прекрасен две четвърти такт, клавишните сола на слаби времена, струнните контрапункти… Тези удари по пианото, като с чук, и началните баси на бандонеона.

Свиреха така, защото бяха възрастни хора, уточни танцьорът. И защото в „Ла Феровиария“ държат на традицията. В нощния Баракас хората са груби, присмехулни, обичат резките движения, така наречените „корте“ и „кебрада“. Жената да се притиска плътно към мъжа, да му пусне крак и да е безочлива, като тази руса танцьорка с нейния партньор. Ако се свири така на обикновено събиране с танци, на роднинско или неделно празненство, или пък на парти на млади хора, почти никой не би станал да танцува. Защото ще изглежда неприлично, а и защото не се нрави на хората.

— Модата — завърши той — се отдалечава все повече от този стил на танцуване. Много скоро ще се танцува само онова, другото, опитомено, безизразно и сънливо танго: тангото от салоните и киното.

Де Троейе се смееше саркастично. Мелодията беше свършила и оркестърът се канеше да засвири отново.

— Маниерно танго, да кажем — рече той.

— Може би — Макс отпи нова глътка от джина. — Това вероятно е един от начините да бъде описано.

— Разбира се, това парче, което започва, не изглежда никак маниерно.

Макс проследи погледа на Де Троейе. Онзи тип беше върнал русокосата си дама на масата, при другата жена, и идваше към тях, пристъпвайки с едновремешната напереност на местните хубавци от предградията: бавно, самоуверено, много съсредоточен във всяка стъпка. Движеше се със заучено изящество. За да бъде завършена картината, каза си Макс, липсва само потропването на щеки и билярдни топки за фон.

— Ако възникнат проблеми — прошепна той бързо на двамата Де Троейе — не се помайвайте… Хуквайте бързо навън и се мятайте в колата.

— Какви проблеми? — поиска да узнае съпругът.

Не остана време за отговор. „Побратимът“ се намираше пред тях, неподвижен и много сериозен, пъхнал с нагла елегантност лявата си ръка в джоба на сакото. Гледаше Меча Инсунса така, сякаш тя бе сама.

— Би ли искала госпожата да потанцува?

Макс хвърли бърз поглед към гарафата с джин. Ако се наложеше, можеше да удари горния й край в ръба на масата и да превърне счупеното стъкло в прилично оръжие. Колкото да спечели време или по-скоро да се опита да спечели времето, необходимо им да се измъкнат от тук.

— Не вярвам да… — поде той тихо.

Обръщаше се към жената, не към мъжа, който стоеше прав. Но тя се изправи, абсолютно спокойна, и отвърна:

— Да.

Свали ръкавиците си, без да бърза, и ги остави на масата. Цялото заведение следеше със затаен дъх нея и мъжа, който я чакаше, без да показва признаци на нетърпение. Когато беше готова, той я хвана през кръста и дясната му длан легна на леката извивка над ханша. Тя вдигна лявата си ръка към раменете му и без да се поглеждат един друг, те започнаха да се движат сред останалите двойки, приближили глави повече, отколкото при конвенционалното танго, но съхраняващи разумно разстояние между телата си. Всеки би казал, реши Макс, че са танцували заедно и преди. Макар че, когато си спомни лекотата, с която Меча Инсунса и той бяха синхронизирали движенията си на борда на „Кап Полонио“, учудването му значително намаля. Нямаше съмнение, че е много интуитивна и съобразителна танцьорка, която умее да се приспособи към всеки добре танцуващ партньор. Сегашният й кавалер се движеше мъжествено и уверено — играеше на свой терен, както казват в Буенос Айрес — и междувременно водеше така умело жената, сякаш изписваха извити драскулки върху невидимо петолиние. Двойката се навеждаше леко ту на една, ту на друга страна, Меча следваше ритъма на музиката и мълчаливите знаци, подавани от ръцете и мимиката на партньора. Внезапно той спря, отдели небрежно петата на десния си крак от пода и описа полукръг с върха на пръстите. И за изненада на Макс жената довърши завъртането най-естествено, отпускайки се на едната и на другата страна, прилепнала за мъжа, за да се отдръпне накрая и да се вплете в него, преплитайки крака с неговите с неподражаемата увереност на танцьорка от краен квартал. Направи го с такава типична за предградията елегантност, така съвършено, че предизвика одобрителната реакция на публиката по масите.

— Да му се не види! — възкликна шеговито Армандо де Троейе. — Надявам се да не си легнат тук, пред очите на всички.

Коментарът подразни Макс и развали настроението му след възхищението, което бе изпитал от умението, показано от Меча Инсунса на дансинга. „Побратимът“ я водеше в милонгата с наслада, тъмните му очи бяха вперени в празното пространство, застиналата линия на устата му под мустаците изразяваше притворно равнодушие, като че ли всеки ден срещаше жени от тази класа. Неочаквано, в такта на музиката, мъжът направи излизане настрани и спря изведнъж, внушителен, потраквайки много силно с токове, както правеха тук, в покрайнините. Без ни най-малко да се смути, като че ли предвидила движението му, партньорката му се плъзна плътно покрай него, изпълнявайки движението с покорството на послушна самка, което се стори на Макс почти порнографско.

— Боже мой — чу той шепота на Армандо де Троейе.

Поразен, Макс се извърна леко и установи, че композиторът не е ядосан, а гледа като в унес танцуващата двойка. От време на време отпиваше от джина и сякаш под влияние на алкохола на устните му играеше цинична усмивка на смътно задоволство. Но танцьорът нямаше много време да се вглежда в него, защото музиката свърши и дансингът се опразни.

Меча Инсунса се върна, потраквайки надменно с токове, придружена от своя кавалер. Когато седна на стола си, спокойно и непринудено, сякаш бе танцувала валс, мъжът се наведе леко и докосна с ръка периферията на шапката си.

— Хуан Ребенке, госпожо — каза той дрезгаво и сдържано. — На вашите услуги.

След това, почти без да поглежда съпруга и танцьора, се обърна и пое бавно към масата, където седяха двете жени. Докато го гледаше да се отдалечава, Макс почувства интуитивно, че това не е обикновено фамилно име, от рода на Фунес, Санчес или Ролдан — а произхожда от прякор^[6], унаследен от прадеди гаучоси, толкова старовремски, колкото видът му и ножът, издуващ сакото му. Истинските юначаги, на които се опитваше да прилича, бяха изчезнали от квартала преди петнайсет или двайсет години. И от доста време, дори за мъже като този, револверът бе заместил ножа. Нищо чудно този Ребенке да беше каруцар, който вечер ходи по долнопробни заведения, танцува танго, задява жени и от дъжд на вятър вади ножа — отживелица, за да докаже кой е. У подобни типове, обикновени квартални бандити, не беше останало много от някогашния кодекс на честта в предградията, затова пък бяха опасни като едно време.

— Ваш ред е — каза Меча Инсунса, обръщайки се към Макс.

Току-що беше извадила от чантичката си лакирана пудриера. Миниатюрни капчици пот, подобни на перлички, се виждаха на горната й устна, през лекия грим. С рефлекс на кавалер Макс й предложи чистата си носна кърпа, която носеше в горния джоб на сакото.

— Извинете, не разбрах? — попита той.

Жената вече държеше между пръстите си сгънатата бяла батистена кърпа.

— Сигурно не би ви допаднало — отвърна тя много спокойно, — нещата да останат така.

Макс се канеше да каже, че достатъчно са стояли в заведението, че ще поиска сметката и ще е най-добре да си тръгват, когато забеляза нещо изненадващо. Армандо де Троейе отправи към жена си поглед, който никога преди не беше виждал: мълниеносен проблясък на цинично предизвикателство. Това продължи само миг, след което маската на лекомислено безразличие падна отново върху лицето му, скривайки всичко. Тогава Макс промени намерението си и се обърна преднамерено бавно към Меча.

— Разбира се — каза той.

Светлите очи, които бяха станали още по-светли, навярно от джина, издържаха неговия поглед. В жълтеникавата светлина на електрическите крушки повече от всякога приличаха на разтопен мед. После тя направи нещо необичайно. Задържа носната кърпа, взе една от ръкавиците, оставена от нея на масата, преди да стане да танцува, и я пъхна в горния джоб на сакото на Макс, като я нагласи с бързи движения, докато заприлича на бяло и красиво цвете. Тогава салонният танцьор бутна стола си назад, стана прав и се отправи към масата, където седяха онзи тип и двете жени.

— С ваше позволение — каза той на мъжа.

Онзи го гледаше наперено и с любопитство. Но Макс откъсна поглед от него и насочи вниманието си изцяло към русата жена. Тя се обърна за малко към приятелката си — простовата мургавелка, по-възрастна от нея — и после се взря в побратима, търсеща съгласието му. Мъжът обаче продължаваше да гледа танцьора, който чакаше прав, с прибрани пети, благовъзпитано, с лека усмивка на устните. Същата учтива коректност би проявил пред някоя дама от доброто общество на чай в „Палас“ или „Плаза“. Най-после жената се надигна и пое ръката на Макс с професионална непринуденост. Отблизо изглеждаше по-млада, отколкото отдалеч, въпреки следите от умора под очите, зле прикрити от тежкия грим. А очите бяха сини, леко бадемовидни, и заедно с прибраните на тила руси коси, подчертаваха славянския й вид. Сигурно е рускиня или полякиня, предположи Макс. Когато я прегърна, усети близостта на тялото й, отпуснатостта на уморена плът, мириса на цигари, просмукал се в роклята и косата, дъха от последната глътка ракия с лимонада. Усети още полъх на евтин одеколон по кожата: „Агуа Флорида“, смесен с влажен талк и леката пот на жена, която от няколко часа танцува с всякакви мъже. Зазвучаха тактовете на друго танго, в които, въпреки грубото изпълнение на оркестъра, той разпозна „Фелисия“. Нови двойки излизаха да танцуват. Жената и Макс подхванаха танца в добър синхрон, оставяйки се инстинктът и навикът да ги водят. От първите стъпки Макс разбра, че тя не е кой знае каква танцьорка. Но се движеше свободно и спокойно, професионално, отправила очи надалеч, но хвърляше бързи погледи и към лицето на мъжа, за да предвиди стъпките и намеренията му. Прилепяше равнодушно тяло към Макс, който усещаше връхчетата на гърдите й под деколтето на басмената й блуза, и се въртеше покорно, обхващайки с крака и бедра кръста му при най-дръзките стъпки, към които музиката и неговите ръце я водеха. Прави го бездушно, заключи танцьорът. Като печален, но добре функциониращ автомат, без воля и порив. Напомняше на професионалистка, която извършва сексуален акт, без да изпитва никакво удоволствие. За момент си я представи също така пасивна и покорна в стаята на някой евтин хотел като този на улицата, на която се намираха, с изгорялата буква на светлинния надпис, докато бандитът с мустаците прибира десетте песо, съобразно тарифата й. Тя смъква роклята си и се изтяга на леглото с намачкани чаршафи и скърцаща пружина. Доставя удоволствие, без да получава удоволствие в замяна. Със същото уморено изражение, което имаше сега, докато танцуваше.

Ако имаше жени, на които такъв начин на танцуване бе присъщ, то тази бе една от тях. Видял танца от тази гледна точка, Макс почувства неочакван прилив на желание към тялото, което се движеше покорно в ръцете му. Тя навярно го долови, защото за момент впи питащо сините си очи в него, преди безизразната гримаса да се върне на устните й и погледът й да се зарее отново в далечните ъгли на помещението. За да се освободи от тези мисли, Макс направи едно рязко спиране. Единият му крак остана неподвижен, а с другия симулира крачка напред и назад. Междувременно, с натиск на дясната ръка в талията на жената, я накара да притисне отново тяло към неговото и да плъзне бедра от двете страни на неподвижния му крак в израз на пълно подчинение. Това беше беззвучен, физически израз на стон на покорна жена, която няма възможност за бягство.

След тази фигура, чиято умишлена провокативност съзнаваха и двамата танцьори, Макс погледна за първи път към масата, където седеше семейство Де Троейе. Жената пушеше цигара, втъкната в цигарето от слонова кост, невъзмутима, впила очи в тях. В този момент Макс разбра, че танцьорката, която държеше в ръцете си, беше само претекст. Само една неясна отсрочка.

По някаква причина, която не му се искаше да анализира в момента, тази мисъл го възбуди. Какво друго беше танцуването на танго, ако не подчиняване на самката, каза си той, учуден от собственото си откритие. Изненада се, че не беше стигнал по-рано до това заключение, въпреки толкова танци, толкова танга и толкова прегръдки с толкова партньорки. Какво друго беше танцуването на танго по стария маниер, далеч от салоните и етикета, ако не пълно, покорно отдаване на жената? Едно разпалване на стари инстинкти, ритуални, изгарящи желания, обещания на кожата и плътта през мимолетните мигове, изпълнени с музика и прелъстяване. Тангото на Старата гвардия.