Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (15)

13.
Ръкавицата и огърлицата

Доста усилия трябва да положи, за да се добере дотук от стаята си. Преди да оправи с инстинктивен жест дрехите си и да почука на вратата, Макс се поглежда в огледалото в коридора, за да провери какви са видимите щети. Да установи колко са напреднали от последния път болката, старостта и смъртта. Но във външния му вид няма нищо необичайно. Поне не прекалено. Поглежда се в огледалото със смесица от горчивина и успокоение. Мократа кърпа си е свършила работата: единствените следи по бледото му лице са виолетовите кръгове от умора под подпухналите клепачи. Очите му също са зачервени и трескави, бялото на окото е кървясало от спукани капиляри. Най-лошото е онова, което не се вижда, преценява той, докато прави последните крачки към стаята на Меча Инсунса, спирайки, за да се подпре с ръка на стената, докато си поеме дъх: хематомите по гърдите и корема. Бавният и неравномерен пулс го изморява и изисква постоянно свръхусилие, от което продължава да се облива в студена пот под дрехите, чийто допир разранява болезнената му кожа. Остро прилошаване затруднява крачките му и само с усилие на волята той успя да го прикрие при излизането си от стаята, да изправи с мъка рамене и да прекоси фоайето на хотела. И най-вече това силно желание, което не може да потисне — да се стовари където и да е, да затвори очи и да спи дълго. Да се потопи в спокойствието на една блажена пустота, подобна на смъртта.

— Боже господи… Макс.

Тя е на вратата на стаята и го гледа учудено. Усмивката, която той се опитва да задържи на устните си, изобщо не я успокоява и тя побързва да го хване за ръката, поддържайки го въпреки лекото му нежелание от негова страна и опитите му да направи следващите си стъпки без чужда помощ.

— Какво става? Болен ли си? Какво ти е?

Не отговаря. Пътят до леглото е безкраен, а коленете му треперят. Най-накрая сваля сакото си и сяда върху покривката с безкрайно облекчение, кръстосал ръце на корема, потискайки стона си, когато се превива на две от болка.

— Какво са ти направили? — тя най-сетне си дава сметка какво е станало.

Не си спомня да си е лягал, но сега е легнал по гръб. Меча седи на ръба на леглото, поставила една ръка на челото му, а с другата измерва пулса му, докато го гледа уплашено.

— Един разговор — успява да каже Макс накрая, с приглушен глас. — Само… Един разговор.

— С кого?

Свива безразлично рамене. Въпреки това придружава жеста с усмивка, която избледнява върху сгърченото му лице.

— Няма значение с кого.

Меча протяга ръка към телефона, който е на масичката.

— Ще се обадя на лекар.

— Остави лекаря — той хваща леко ръката й. — Само съм много уморен… След малко ще съм по-добре.

— Полицията ли беше? — тревогата й като че ли не се отнася само до Макс. — Хората на Соколов ли?

— Никаква полиция. За момента всичко остава в семейството.

— Мръсни свине!

Той се опитва да се усмихне стоически, но успява само да изкриви лицето си в гримаса.

— Постави се на тяхно място — оправдава ги. — Страхотен номер.

— Ще съобщят ли за обира?

— Не останах с това впечатление — той опипва внимателно болящия го корем. — Всъщност впечатленията ми бяха различни.

Меча го гледа неразбиращо. Накрая кимва, галейки нежно разрешената сива коса.

— Получи ли пратката ми? — пита той.

— Разбира се, че я получих. Скрила съм я добре.

Нищо по-лесно, си казва Макс. Един невинен пакет в ръцете на Тициано Спадаро на името на Меча Инсунса, занесен от пиколо в стаята. Стар начин да се разпоредиш с това-онова. Изкуството на простите неща.

— Синът ти знае ли какво направих?

— Предпочитам да изчакам, докато двубоят свърши. Вече си има предостатъчно притеснения с Ирина.

— Какво става с нея? Знае ли, че сте я разкрили?

— Все още не. И се надявам да не заподозре скоро.

Болезнен спазъм връхлита Макс изведнъж и го кара да простене. Тя се опитва да разкопчае влажната му от пот риза.

— Дай да видя какво има тук?

— Нищо — той отказва, отблъсквайки ръцете на жената.

— Кажи какво са ти направили.

— Няма нищо сериозно — повтаря той. — Само проведохме един разговор.

Двойният златист отблясък е насочен така съсредоточено към Макс, че той почти може да види отражението си в него. Харесва ми да ме гледа така, решава. Много ми харесва. И най-вече днес. Сега.

— Нито дума, Меча… Не казах нито дума. Не признах нищо. Дори онова, което казаха за мен самия.

— Знам. Познавам те, Макс… Знам.

— Може би няма да повярваш, но не ми беше прекалено трудно. Беше ми безразлично, разбираш ли? Онова, което ми причиниха.

— Бил си много смел.

— Не беше смелост. Беше само това, което ти казвам. Безразличие.

Поема си дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне загубената енергия, въпреки че при всяко вдишване всичко страшно го боли. Чувства се толкова уморен, че сякаш би могъл да спи дни наред. Пулсът му продължава да бие неравномерно, като че ли сърцето му изтласква кръв само от време на време. Тя като че ли забелязва нещо, обезпокоена е. Става и донася чаша вода, която той изпива на малки глътки, предпазливо. Течността успокоява горящата му уста, но предизвиква болка, когато стига до стомаха.

— Нека повикам лекар.

— Забрави за лекар… Единственото, от което имам нужда, е да си почина. Да поспя малко.

— Разбира се — Меча гали лицето му. — Заспивай спокойно.

— Не мога да остана в хотела. Не знам какво ще се случи… Въпреки че те няма да ме издадат директно, ще имам проблеми. Трябва да се върна във „Вила Ориана“ и да върна дрехите, колата… Всичко.

Раздвижва се неспокойно, прави опит да се изправи, но тя го спира нежно.

— Не се притеснявай. Почивай. Това може да изчака няколко часа. Ще отида в стаята ти и ще приготвя багажа… Имаш ли ключ?

— В сакото ми е.

Тя му подава още веднъж чашата и Макс пие още малко, докато неразположението в стомаха му става непоносимо. След това отново уморено отпуска глава.

— Направих го, Меча.

Има някаква гордост в тези думи. Тя го забелязва и се усмихва с мълчаливо възхищение.

— Да, направи го. Господи, да. Без грешка.

— Когато е удобно, кажи на сина си, че съм бил аз.

— Ще му кажа… Не се съмнявай.

— Кажи му, че се качих там и им отнех тази проклета книга. Сега с книгата им го върнахме за момичето и сме квит, нали? Както казвате на шахматен език, реми.

— Разбира се.

Той се усмихва, обнадежден.

— Може би синът ти ще стане световен шампион… Тогава може би ще му стана по-симпатичен.

— Убедена съм в това.

Той се надига леко, хващайки я за китката с внезапно вълнение.

— Сега можеш да ми го кажеш. Не е мой, нали? Или поне не си сигурна, че е мой.

— Заспивай, хайде — тя го кара да си легне отново. — Стар мошеник. Възхитителен идиот.

Макс спи. На моменти дълбоко, на моменти със събуждания. Понякога се стряска и стене объркано, в края на несвързани и безсмислени кошмари. Измъчва го физическа болка и друга — въображаема, които се наслагват една върху друга и смесват, състезавайки се по сила, и е трудно да се различат истинските от въображаемите усещания. Всеки път, когато отвори очи, не може да разбере къде се намира: външната светлина е угаснала бавно, обгръщайки в мъгла предметите в стаята и сега те се виждат само като сенки. Жената продължава да седи до него, облегнала се на таблата на оправеното легло: една по-ясна сянка сред всички, които заобикалят Макс, той чувства топлината от близостта на тялото й и от огънчето на цигарата.

— Как си? — пита тя, когато забелязва, че се е раздвижил и е буден.

— Уморен. Но съм добре… Като си лежа така неподвижно, това ме облекчава много. Имах нужда да поспя.

— Все още имаш. Заспивай отново. Аз бдя над теб.

Макс иска да погледне наоколо, все още объркан. Опитва се да си спомни как стигна до тук.

— Какво става с нещата ми? С куфара ми?

— Готов е. Донесох го. Там е, до вратата.

Той затваря очи успокоен, с насладата на човек, на когото засега не му се налага да прави каквото и да било. И накрая си спомня останалото.

— Толкова години, колкото са полетата на шахматната дъска, така каза ти.

— Така е.

— Не беше заради сина ти… Не го направих заради него.

Меча гаси цигарата.

— Не само за него, искаш да кажеш.

— Да, може би това съм искал да кажа.

Тя се размърдва малко, отдръпвайки се от облегалката на кревата, за да се настани по-близо до него.

— Все още не знам защо си предприел това — казва много тихо.

Мракът прави ситуацията странна, мисли той. Нереална. Като че ли сме в друго време. В друг свят. В други тела.

— Защо дойдох в хотела ли, и всичко останало?

— Да, именно.

Макс се усмихва, съзнавайки, че тя не може да види лицето му.

— Исках отново да бъда този, който бях — отговаря той простичко. — Да се почувствам както преди. Един от най-абсурдните мои проекти беше възможността да те обера отново.

Тя изглежда учудена. И скептична.

— Нали не очакваш да ти повярвам?

— Може би обир не е думата. Сигурно не е. Но имах намерение да го направя. Не за пари, разбира се. Не за…

— Добре — прекъсва го тя накрая, повярвала. — Разбирам.

— Първия ден претърсих тази стая. Представи си, душех следите ти: двадесет и девет години по-късно, откривайки те във всеки предмет. И намерих огърлицата.

Макс вдъхва близостта на жената, следи собствените си усещания. Тя ухае на тютюн смесен със следи от много нежен парфюм. За момент се пита също дали голата й кожа, увехнала, белязана от времето, все още мирише така, както когато се прегръщаха в Ница или в Буенос Айрес. Сигурно не, казва той. Или по-скоро несъмнено не. Както и неговата.

— Целта ми бе да открадна огърлицата ти — казва той след известно мълчание. — Само това. Да те съблазня за трети път по някакъв начин. Да прекараме нощта така, както когато се върнахме от Ла Бока.

Меча мълчи известно време.

— Тази огърлица вече не струва толкова, колкото когато се запознахме — казва тя накрая. — Съмнявам се, че сега би взел за нея и половината.

— Не става въпрос за това. Дали струва малко или много. Беше начин да… Е, добре. Не знам. Начин.

— Да се почувстваш млад и победител?

Той завърта глава в тъмното.

— Да ти кажа, че не съм те забравил. Че не забравих.

Ново мълчание. И нов въпрос.

— Защо никога не пожела да останеш?

— Ти си мечта, превърнала се в реалност — той отговаря замислено, опитвайки се да подбере точните думи. — Една мистерия от друг свят. Никога не съм вярвал, че имам право…

— Имаше го. Беше пред очите ти, глупчо.

— Не можах да го видя. Беше невъзможно… Не се вместваше в моя начин на мислене.

— Твоята сабя и конят ти. Нали така?

Макс прави искрено усилие да си спомни.

— Не си спомням — казва той.

— Разбира се. Но аз помня. Спомням си всяка една от твоите думи.

— Както и да е, винаги съм се чувствал временен гост в твоя живот.

— Странно е, че казваш това. Аз бях тази, която се чувствах временен гост в твоя.

Тя е станала и се е приближила до прозореца. Дръпва малко пердето и електрическата светлина отвън, откъм терасата на хотела, очертава в контражур силуета й, тъмен и неподвижен.

— Целият ми живот се е крепил на това, Макс. На нашето беззвучно танго в салона с палмите на „Кап Полонио“… На ръкавицата, която сложих в джоба ти онази нощ във „Феровиария“ и която на другия ден дойдох да потърся в стаята ти в пансиона в Буенос Айрес.

Той кима, въпреки че тя не може да го види.

— Ръкавицата и огърлицата… Да. Спомням си светлината от онзи прозорец върху плочките на пода и леглото. Твоето голо тяло и моето смайване пред тази красота.

— Боже господи — шепне тя, като че ли на себе си. — Беше много красив, Макс. Елегантен и много красив. Истински джентълмен.

Той се смее накриво. През зъби.

— Никога не съм бил такъв — отговаря.

— Беше повече джентълмен от повечето мъже, които съм познавала… Истинският джентълмен не се определя сам като такъв.

Тя отново се приближава до леглото. Оставя завесата полуотворена зад гърба си и приглушената светлина отвън чертае контури в полумрака на стаята.

— Онова, което ме очарова още от началото, бе твоята безстрастна, лишена от алчност амбиция… Това флегматично отсъствие на надежда.

Тя е близо до леглото и пали нова цигара. Пламъчето на кибритената клечка осветява кокалестите й пръсти с поддържани нокти, очите, които гледат към Макс, челото, пресечено от бръчки под сивата, много къса коса.

— Боже господи. Изтръпвах дори само при докосването ти.

Тръска пламъка и остава само огънчето. И едно нежно, червеникаво отражение в златните ириси, като две въгленчета.

— Просто бях млад — отговаря той. — Бях ловец, който се стреми да оцелее. Ти наистина беше такава, каквато те описах преди: красива като мечта… Едно от тези чудеса, на които ние, мъжете, имаме право, когато сме млади и смели.

Тя продължава да стои пред Макс, права до леглото, силует в полумрака.

— Беше удивително… И все още го правиш — червената точка на цигарата се раздвижва два пъти. — Как го постигаш след толкова време? Можеше да правиш фокуси с жестовете и думите, с привидна мъдрост. Казваше някаква фраза, вероятно не твои думи, нещо, взето мимоходом от някое списание или чужд разговор, но въпреки това то караше кожата ми да настръхва. И макар че след двадесет секунди ти забравяше какво си казал, кожата ми продължаваше да е настръхнала… Все още ми се случва. Виж, докосни ме. Ти си един пребит и безпомощен старец, а все още ми се случва. Заклевам се.

Приближи ръката си до Макс, търсейки неговата. Това за кожата е вярно, установява той. Топла и нежна е все още, въпреки годините. В този полумрак високият й, строен силует изглежда същият като онзи, който познаваше отпреди.

— Тази твоя усмивка, спокойна и измамна… Но и смела. Запазил си я въпреки всичко. Старата усмивка на салонен танцьор.

Ляга до него, върху кувертюрата. Отново този познат мирис и горещата близост. Червената точка припламва пред профила й, толкова близо, че Макс усеща по лицето си топлината на цигарата.

— Всеки път, когато галех сина си, когато беше малък, си представях, че галя теб. И все още ми се случва, когато го гледам. Виждам теб в него.

Тишина. След това я чува да се смее тихо, почти щастлива.

— Неговата усмивка, Макс… Наистина ли не разпознаваш тази усмивка?

След като казва това, тя се надига малко, претърсва пипнешком нощната масичка и гаси цигарата.

— Почивай, отпусни се — добавя. — Направи го веднъж в живота си. Казах ти, че ще те пазя.

Свила се е съвсем наблизо, залепена за него. Макс притваря доволно очи. Спокоен е. По някаква странна причина, която не се опитва да анализира, изпитва желание да й разкаже една стара история.

— За първи път бях с жена на шестнадесет години — спомня си бавно, с тих глас, — когато работех като пиколо в „Риц“ в Барселона… Бях много висок за възрастта си, а тя беше отседнала в хотела: зряла жена, елегантна. Най-накрая успя да ме накара да вляза в стаята й… Когато разбрах какво иска, се постарах да се представя по най-добрия възможен начин. И когато свърших, докато се обличах, тя ми даде банкнота от сто песети. На тръгване наивно приближих лицето си до нейното, за да я целуна, а тя се отдръпна вбесена, с досада… По-късно, когато се разминахме в хотела, дори не ме погледна. — Млъква за момент, търсейки някакъв нюанс или подробност, които да му позволят да постави на точното място онова, което току-що бе разказал. — В тези пет секунди — добавя накрая, — докато тази жена отдръпваше лицето си, научих неща, които никога не забравих.

Сега тишината е дълга. Меча беше слушала тихо, опряла глава на рамото му. Най-сетне се размърдва леко, приближавайки се още повече. На слабото й, почти чупливо тяло гърдите й под блузата изглеждат малки и жалки, много по-различни от онези, които си спомня. По някаква странна причина това буди у него вълнение. Разнежва го.

— Обичам те, Макс.

— Все още?

— Все още.

Устните търсят други устни с инстинктивна, почти уморена нежност. Една меланхолична, спокойна целувка. След това остават неподвижни, без да се освободят от прегръдката.

— Толкова ли бяха трудни тези последни години? — пита тя по-късно.

— Можеха да бъдат и по-добри.

Това е едно доста сухо описание, мисли си той, след като го казва. След това, с тих и безстрастен глас, започва да изброява меланхолично: физическата разруха, съревнованието с младата кръв, приспособена към новия свят. И накрая, като финал на всичко, престоя в онзи затвор в Атина, в резултат на различни грешки и поредица от провали. Не остана там дълго, но след като излезе от затвора, беше свършен човек. Опитът му служеше само да преживява с малки измами и дребни удари, или да посещава места, където да си изкарва хляба с хитрост. Известно време Италия беше добро място за тази цел. Но накрая дори вече нямаше и приличен външен вид. Работата при доктор Хугентоблер, удобна и сигурна, беше истински подарък от съдбата, но сега и тя е окончателно провалена.

— Какво ще стане с теб? — пита Меча, нарушавайки настаналото мълчание.

— Не зная. Ще търся начини, предполагам. Винаги успявам да намеря нещо.

Тя се размърдва в ръцете му, като че ли иска да възрази.

— Аз бих могла…

— Не — той я прегръща по-силно и не й дава възможност да се движи.

Меча отново се отпуска послушно. Макс лежи с отворени очи, вперени в сенките. Тя диша бавно, леко. За момент изглежда заспала. Но отново се раздвижва, докосвайки с устни лицето му.

— Не забравяй все пак — шепне, — ако някой ден минеш през Лозана, да се отбиеш да ме видиш, защото ти дължа чаша кафе.

— Добре. Може да мина някой път.

— Не забравяй, моля те.

— Да… Няма да забравя.

За миг на Макс — изумен от съвпадението — му се струва, че някъде отдалеч се чуват познатите тактове на танго. Може би са пуснали радио в съседната стая, решава той. Или музиката идва отдолу, от терасата. Все още не си дава сметка, че той е този, който си тананика наум мелодията.

— Животът ми не бе лош — казва той с тих, поверителен тон. — През по-голямата част от него живях от парите на другите хора, но така и не се научих да ги презирам или да се боя от тях.

— Равносметката не изглежда лоша.

— Освен това се запознах с теб.

Тя отмества глава от рамото на Макс.

— О, хайде, измамнико. Познавал си прекалено много жени.

Тонът е весел. Съучастнически. Той я целува нежно по косата.

— Не си спомням тези жени. Нито една. Но за теб си спомням. Вярваш ли ми?

— Да — тя отново отпуска главата си. — Тази нощ ти вярвам. Може би и ти си ме обичал цял живот.

— Възможно е. Може би и сега те обичам… Как да разбера?

— Естествено… Как би разбрал?

Слънчев лъч събужда Макс и той отваря очи пред светлината, която топли лицето му. Един проблясък, една тънка ивица, тясна и заслепяваща, прониква между спуснатите завеси на прозореца. Макс се раздвижва полека, в началото трудно, вдига глава от възглавницата с болезнено усилие и установява, че е сам. Върху масичката часовник с будилник показва десет и половина сутринта. Мирише на цигари. До часовника има празна чаша и пепелник с дузина фасове. Тя, мисли той, е прекарала остатъка от нощта до него. Бдейки над съня му, както обеща. Може би е стояла там, пушейки, неподвижна и мълчалива, и го е гледала как спи в първите лъчи на утрото.

Става замаян, опипва смачканите си дрехи. Разкопчава ризата и установява, че хематомите са придобили грозен тъмен цвят, като че ли половината от кръвта му се е разляла между плътта и кожата. Тялото го боли от слабините до врата и всяка крачка, която прави в посока към банята, докато схванатите му крайници бавно се затоплят, прилича на изтезание. Образът, който вижда в огледалото, също не напомня за най-добрите му дни: старец с воднисти и зачервени очи го наблюдава с недоверие от другата страна на стъклото. Отваряйки крана на умивалника, Макс подлага глава под студената струя и оставя водата да потече известно време, за да го събуди. Най-накрая вдига глава и преди да се избърше с кърпата, отново поглежда остарялото си лице, по което водните капки се плъзгат в улеите на набраздилите го дълбоки бръчки.

Пресича бавно стаята, приближавайки се до прозореца. Когато дръпва завесите, външната светлина залива като буен поток смачканата покривка върху леглото, морскосиния блейзър, закачен на облегалка на един стол, готовия куфар близо до вратата, вещите на Меча, разпръснати из стаята: дрехи, чанта, книги, кожен колан, портмоне, списания. След първоначалното заслепяване очите на Макс привикват към светлината и се спират върху индиговосинята ивица, където се сливат небето и морето, линията на брега и тъмния конус на Везувий, очертан в разсеяни сиво–сини тонове. Един ферибот се отдалечава по посока към Неапол с измамна, привидна бавност, оставяйки бяла, права следа по кобалтовосиния залив. А три етажа по-долу, на една маса на хотелската тераса, до мраморната жена, която гледа коленичила морето, Хорхе Келер и неговият учител Карапетян играят шах, докато Ирина ги наблюдава, седнала с тях, но леко встрани, подпряла голи крака на ръба на стола и обгърнала с ръце коленете си. Вече извън играта и извън техния живот.

Меча Инсунса е седнала по-надалеч, сама, до една бугенвилия близо до оградата на терасата. Облечена е с тъмна пола, а бежовата жилетка е наметната на раменете й. Върху масата има сервиз за кафе и отворени вестници, но тя не ги чете. Неподвижна е като каменната жена зад нея, и като че ли наблюдава вглъбено пейзажа със залива. Докато я съзерцава, опрял чело в студеното стъкло на прозореца, Макс я вижда да се раздвижи само веднъж: тя вдига ръка, за да поглади късата си сива коса, и свежда леко глава със замислен вид, после я вдига отново и отново притихва както преди, загледана в морето.

Макс се обръща с гръб към прозореца, отива до стола и взема сакото. Докато го облича, очите му се спират върху предметите на скрина. И там, където не може да не я забележи, съзнателно оставена върху дълга бяла дамска ръкавица, вижда перлената огърлица, която сияе с нежни, матови отражения на силната светлина, изпълваща стаята.

Застанал пред ръкавицата и огърлицата, старецът, който преди малко се оглеждаше в огледалото, усеща как нахлуват спомени, картини, предишни преживявания, които неговата памет подрежда по учудващо ясен начин. Собственият му живот и животите на други хора се срещат изведнъж в усмивка, която същевременно е и болезнена гримаса. Въпреки че това може да е болка по изгубените или невъзможни неща, породили тази меланхолична усмивка. И така, един малчуган с мръсни колене отново пристъпва върху проядените дъски на разпаднал се кораб в калта, опитвайки се да пази равновесие; един млад войник се катери по хълм, осеян с трупове; една врата се затваря пред картината на заспала жена, огряна от сноп лунна светлина, далечна и неясна като угризение. След това, докато уморената усмивка на мъжа, който си спомня, още не е угаснала, започват да се редят влакове, казина, колосани бели нагръдници, голи гърбове и отблясъци на бижута под кристални полилеи, докато мъж и жена, и двамата млади и красиви, водени от страст, неумолима като живота, танцуват едно все още ненаписано танго в тихия и празен салон на трансатлантически кораб, който плава в нощта. И докато се движат прегърнати, те чертаят несъзнателно канона на един нереален свят, чиито уморени светлини започват да гаснат завинаги.

Но не е само това. В паметта на мъжа, който се взира в ръкавицата и огърлицата, има освен това палми с провиснали от дъжда корони и едно мокро куче на плаж в сива мъгла, срещу една хотелска стая, където най-красивата жена в света чака върху смачканите чаршафи, ухаещи на топла интимност и на едно спокойствие, незасегнато от времето и живота, когато младежът, който е прав и гол пред прозореца, се обръща към нея, за да се потопи отново в приемащата го съвършена плът, единственото място във вселената, където забравата за нейните странни правила е възможна. След това, върху зелената маса за билярд, три топки от слонова кост се удрят леко една в друга, докато Макс следи внимателно едно момче, на чието лице разпознава учудено собствената си усмивка. Вижда много отблизо и двойните отблясъци в очите с цвят на течен мед, които го гледат така, както никоя жена никога не го е гледала. Чувства горещо и влажно дихание да докосва устните му и един глас да нашепва стари думи, които звучат така, като че ли са нови, и наливат балсам върху предишни рани, опрощават лъжи, двусмислия и провали, стаи в пансиони и мрачни убежища, фалшиви паспорти, полицейски управления, килии, последни години на унижение в самота и провал, изпълнени с мрачната светлина на безброй много зазорявания без бъдеще, и малко по малко заличават сянката на малчугана от бреговете на Риачуело, войника, който крачеше под слънцето, красивия младеж, който танцуваше с красиви жени в луксозни трансатлантически кораби и големи хотели, а целият свят беше в краката му.

И така, с последните останки от усмивката на уста, понесен по обратната вълна от толкова животи, които са били негови, Макс оставя настрана перлената огърлица, взема бялата дамска ръкавица, която е отдолу и я слага в горното джобче на сакото с кокетен и елегантен жест, така че пръстите на ръкавицата се подават, наподобявайки върховете на кърпичка или листенцата на цвете на ревера. След това се озърта, за да се убеди, че всичко е наред, хвърля последен поглед на изоставената огърлица върху скрина и свежда леко глава към прозореца, сбогувайки се с една невидима публика, която отправя оттам въображаеми аплодисменти. Случаят, мисли си Макс, докато се закопчава и приглажда сакото, може би изисква да се оттегли от сцената с полагаемата се за случая флегматичност под звуците на „Тангото на старата гвардия“. Но това би било прекалено очевидно, решава той. Прекалено предвидимо. Така че отваря вратата, взема куфара и се отдалечава по коридора, към нищото, подсвирквайки си „Човекът, който разори банката в Монте Карло“.