Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (3)

1.
Салонният танцьор

В онези времена всеки от неговите колеги притежаваше осанка и майсторство. Но той беше най-добрият от всички. Движенията му на малкия дансинг бяха винаги безупречни, а извън очертанията му се държеше въздържано, но съобразително, устните му неизменно изричаха уместната фраза, намираха най-подходящия и умен отговор. Това му печелеше симпатиите на мъжете и възхищението на жените. В онзи период освен салонните танци като танго, фокстрот и бостон^[1], с които си изкарваше прехраната, той владееше като никой друг изкуството да разпалва фойерверки с думи и да рисува тъжни пейзажи с мълчанията си. През дългата му и успешна кариера рядко му се беше случвало да сбърка в прицела.

Трудно беше за една жена с добро положение, на каквато и да е възраст, да устои на изкусителната му покана — било то на чай с танци в хотел „Палас“, „Риц“, „Екселсиор“, в някое открито заведение на Ривиерата или в салона на първа класа на трансатлантически кораб. Беше от онези мъже, които сутрин можеха да бъдат срещнати в сладкарницата, облечени във фрак, поканили на чашка топъл шоколад прислугата на дома, в който предната вечер са били на бал или на вечеря. Притежаваше такава дарба или такъв вид интелигентност. Освен това поне веднъж в живота си се беше оказал способен да заложи всичко на масата в казиното и да се прибере с трамвай, разорен и подсвиркващ си с привидно равнодушие „Човекът, който разори банката в Монте Карло“. С такова изящество палеше цигара и връзваше възела на вратовръзката си, така безупречно бяха изгладени винаги блестящо белите маншети на ризата му, че полицията никога не дръзваше да го задържи, освен ако не го хванеше на местопрестъплението.

 

 

— Макс.

— Да, господине?

— Можете да сложите куфара в колата.

Слънцето на Неаполитанския залив заслепява до болка очите, отразявайки се в хромираните части на ягуара „Марк Х“, точно като едно време, когато лъчите му се пречупваха в други автомобили, карани от него самия или от други. Но дори шофирането се е променило оттогава, няма и следа от предишното изящество. Макс Коста хвърля поглед към краката си, дори прави леко движение, ала без резултат. Не знае точно в кой момент се е случило, но това няма и особено значение. Грацията е напуснала сцената мълчаливо, останала е в миналото, подобно на толкова много други неща.

Прави гримаса — на примирение или може би само заради слънцето, което блести в очите му — докато се опитва да мисли за нещо конкретно, предстоящо — налягането в гумите при средно и при пълно натоварване, достатъчно леко ли се движи лостът при превключване на скоростите, нивото на маслото. Прави го, за да пропъди горчиво-сладкото убождане, което се появява винаги, когато носталгията и самотата натежат прекалено много. После въздъхва дълбоко, но не тежко, потърква с кадифена кърпа посребрената котешка фигурка, увенчаваща радиатора, и облича сакото на сивата си униформа, което е стояло сгънато на облегалката на предната седалка. Едва след като го закопчава внимателно и пристяга възела на вратовръзката, тръгва бавно по украсените отстрани с мраморни статуи без глави и каменни вази стъпала, водещи към главния вход.

— Не забравяйте малкия куфар.

— Не се безпокойте, господине.

На доктор Хугентоблер не му харесва, че прислугата в Италия го нарича доктор. Тази страна, обича да казва той, е пълна с „дотори“, „кавалиери“ и „комендатори“^[2]. А аз съм сериозен швейцарски лекар. Не искам да ме вземат за някой племенник на кардинал, милански индустриалец или нещо подобно. Що се отнася до Макс Коста, всички във вилата, намираща се в околностите на Соренто, се обръщат към него само с малкото му име, „Макс“. Това си е своеобразен парадокс, тъй като през целия си живот е използвал различни имена, съпроводени от аристократични титли или плебейски, според обстоятелствата и изискванията на момента. Ала от доста време, откакто сянката на миналото размаха за последен път кърпичката си и се сбогува с него — подобно на жена, изчезваща завинаги сред облак пара, с лице, очертано на прозореца на спалния вагон, и човек така и не разбира дали тя си тръгва в този миг или си е отишла много преди това — той се нарича с истинското си име. Смени сянката на миналото за името си. А то, след принудителното си и до някаква степен естествено оттегляне, предвид пребиваването на носителя му в затвора, фигурираше в едно дебело досие, събрано от полицейските служби на половин Европа и Америка. При всички положения, мисли си той, докато взема един малък и друг по-голям куфар „Самсонайт“ и ги поставя в багажника на колата, никога, дори в най-тежките моменти, не си е представял, че в залеза на дните си ще отговаря с „господине“, когато към него се обръщат само на малко име.

— Хайде, Макс. Донесохте ли вестниците?

— Ето ги отзад, господине.

Две хлопвания, вратите на колата се затварят. Докато настанява пътника, той си слага шофьорската фуражка, сваля я, а после отново я слага. Когато сяда на волана, я оставя на мястото до себе си и с жест на едновремешно кокетство хвърля поглед в огледалото за задно виждане, преди да приглади посивялата си, все още буйна коса. Дреболията с фуражката най-добре подчертава иронията на ситуацията, мисли си той: абсурдния бряг, на който го изхвърли бурята на живота след окончателното корабокрушение. При все това, когато се бръсне пред огледалото в стаята си и като човек, броящ белези от любовни страсти и битки, оглежда бръчките си, всяка от които има свое име — жени, рулетки в казина, тревожни утрини, вечери на слава или провал, той има навика накрая винаги да се обръща към себе си с едно опрощаващо намигване. Сякаш разпознаваше в този висок и вече не толкова слаб мъж с тъмни, уморени очи образа на стар съучастник, на когото нямаше нужда нищо да обяснява. В крайна сметка, намеква дружески, леко цинично и дори малко подло отражението в огледалото, не е лесно, но трябва да признаеш, че на шейсет и четири години и предвид ужасните карти, които животът ти раздаде в последно време, все още може да се считаш за щастливец. При сходни обстоятелства на други — на Енрико Фосатаро например или на стария Шандор Естерхази — им се наложи да избират между това да разчитат на обществената благотворителност или да издъхнат след минута мъчителни гърчения, увиснали на вратовръзката си в банята на някой унил пансион.

— Има ли важни новини? — заинтересува се Хугентоблер.

От задната седалка на автомобила се чува шумолене на вестници: прехвърляне на страници без голяма охота. Думите бяха по-скоро коментар, отколкото въпрос. В огледалото Макс вижда, че очите на работодателя му са сведени надолу, а очилата за четене са на върха на носа му.

— Дали руснаците вече са пуснали атомната бомба, или нещо подобно?

Хугентоблер се шегува, разбира се. Швейцарски хумор. Когато е в добро настроение, има навика да пуска шеги пред прислугата, навярно защото е ерген и няма семейство, което да се смее на остроумията му. Устните на Макс се разтягат в лека, професионална усмивка. Дискретна и с подходящата дистанцираност.

— Няма нищо особено, господине. Касиус Клей е спечелил нова битка и космонавтите на „Джемини II“ са се върнали живи и здрави… Все повече се разпалва войната в Индокитай.

— Във Виетнам, искате да кажете.

— Да, във Виетнам… А що се отнася до местните новини, в Соренто започва турнирът по шахмат за наградата „Кампанела“. Келер срещу Соколов.

— Мили боже — казва Хугентоблер, разсеяно и саркастично. — Колко жалко, че ще го пропусна… Истината е, че има хора за всичко, Макс.

— Така си е, господине.

— Представяте ли си? Цял живот пред една дъска. И как свършват всички тия играчи? Побъркват се, като онзи Боби Фишер.

— Именно.

— Минете по долния път. Имаме време.

Чакълът престава да скърца под гумите, когато ягуарът преминава желязната ограда и потегля бавно по асфалтовия път между маслиновите, мастиковите и смокиновите дървета. Макс сменя плавно скоростта пред един остър завой, в чийто край на фона на спокойното и прозирно като полирано стъкло море се очертават в контражур силуетите на боровете и къщите, накацали нагоре по планината, а Везувий се издига от другата страна на залива. За секунда забравя присъствието на пътника и гали волана, съсредоточен в удоволствието от шофирането: движението между две точки, чието местоположение във времето и пространството му е безразлично. Въздухът, влизащ през отворения прозорец, мирише на мед и смола, и носи последните ухания на лятото, което по тези земи винаги отказва да умре, и води наивна и сладка битка с листата на календара.

— Превъзходен ден, Макс.

Той примигва, връщайки се към действителността и отново вдига очи към огледалото за задно виждане. Доктор Хугентоблер е оставил настрана вестниците и е захапал хаванска пура.

— Наистина е превъзходен, господине.

— Опасявам се, че когато се върна, времето ще се е променило.

— Да се надяваме, че няма да е застудяло. Ще отсъствате само три седмици.

Хугентоблер изръмжава и изпуска дим от устата си. Той е червендалест човек с приветлива външност, собственик на санаториум, разположен в близост до езерото Гарда. Натрупал е състояние в годините след войната, предлагайки психиатрично лечение на травмирани от издевателствата на нацистите богати евреи, които се будят посред нощ с ужаса, че отново са в бараките на Аушвиц, доберманите лаят отвън, а есесовците им сочат пътя към душовете. В първите следвоенни години Хугентоблер и италианският му партньор, някой си доктор Бакели, им помагали да се преборват с призраците, а за финал на лечението им препоръчвали пътуване до Израел, организирано от дирекцията на санаториума. Въпросната екскурзия допълвала и без това стряскащите сметки, представяни на клиентите, които обаче днес позволяват на Хугентоблер да притежава къща в Милано, апартамент в Цюрих и вила в Соренто с пет автомобила в гаража. От три години Макс се грижи колите да бъдат в отлично състояние, а освен това е и шофьор. В задълженията му влиза още едно: да се грижи за доброто състояние на вилата, в която освен него служи едно семейство от Салерно, прислужница и градинар с фамилното име Ланца.

— Не отивайте направо към пристанището. Минете през центъра.

— Да, господине.

Той хвърля бърз поглед към точния, но евтин часовник — „Фестина“ с фалшиво златно покритие, който носи на лявата си китка — и те се вливат в оскъдния поток на колите, които в този час се движат по булевард „Италия“. Имат предостатъчно време до отплаването на моторната лодка, която ще отведе доктора от Соренто до другия край на залива, спестявайки му завоите по шосето, водещо до аерогарата на Неапол.

— Макс.

— Да, господине?

— Спрете при „Руфоло“ и купете кутия „Монте Кристо“ номер две.

Работните отношения на Макс Коста с господаря му започнаха като любов от пръв поглед. Още щом го видя, психиатърът изгуби интерес към безупречните препоръки, съдържащи се в писмата от предишните му работодатели, впрочем до голяма степен плод на изкусна фалшификация. Практичен човек, убеден, че интуицията и професионалният му опит му помагат да се ориентира безпогрешно в човешката природа, Хугентоблер реши, че този мъж, облечен с малко поовехтяла елегантност, с прямо, почтително и спокойно изражение и най-вече с възпитано благоразумие в жестовете и думите, е въплъщение на почтеността и благоприличието. Беше напълно подходящ да му бъде поверен зашеметяващият автомобилен парк, с който докторът бе особено горд. Към него се числяха един „Ягуар“, един „Ролс-Ройс Силвър Клауд“ и три антикварни забележителности, сред които едно „Бугати 50 Т“ купе. Разбира се, на работодателя на Макс и през ум не му минаваше, че в други времена шофьорът му се е радвал на собствени и чужди автомобили, не по-малко луксозни от тези, които караше сега като служител. Ако Хугентоблер притежаваше цялата информация, щеше да му се наложи да преосмисли някои от гледните си точки относно човешката природа и да си потърси не толкова елегантен шофьор с по-обикновена трудова биография. Но и в този случай би сгрешил. Всеизвестно е, че човек, изгубил бляскавия си начин на живот, е като жените с минало, които решават да се омъжат: няма по-верни от тях, защото знаят какво рискуват. На този етап обаче Макс Коста няма никакво намерение да просветлява доктор Хугентоблер относно мимолетността на отминалите славни дни, порядъчността на проститутките и принудителната почтеност на остарелите салонни танцьори, превърнали се по-късно в крадци с бели ръкавици. Макар че всъщност ръкавиците невинаги бяха чак толкова бели.

Когато моторната лодка „Рива“ се отдалечава от „Марина Пикола“, малкото пристанище, Макс Коста остава известно време, облегнат на перилата на вълнолома, и наблюдава как следата, която лодката оставя във водата, се врязва в гладката синева на залива. После си смъква вратовръзката, сваля униформеното сако, взема го в ръка и тръгва обратно към колата, паркирана близо до сградата на „Гуардия ди Финанца“^[3], в подножието на високия скален бряг, върху който се издига Соренто. Дава петдесет лири на момчето, което пази „Ягуар“-а, запалва го и потегля бавно по шосето, което, описвайки голям затворен завой, води нагоре към града. При навлизането си в площад „Тасо“ той спира пред трима пешеходци, излизащи от хотел „Витория“: две жени и един мъж. Проследява ги разсеяно с поглед, докато пресичат съвсем близо до колата, точно пред предния капак. Имат вид на заможни туристи, от онези, които идват извън сезона, за да се наслаждават спокойно, без лятната шумотевица и многолюдност, на слънцето, морето и хубавото време, което тук се задържа до късна есен.

Мъжът няма трийсет години, носи тъмни очила и е облечен със сако с велурени кръпки на лактите. По-младата от жените е брюнетка с приятна външност и къса пола, косата й е прибрана в дълга плитка на гърба. Другата, по-зряла, дори възрастна, носи плетена бежова жилетка и тъмна пола, на главата си има поомачкана мъжка шапка от туид, изпод която се подава много къса, сребристосива коса. Изискана дама, преценява Макс. Притежава онази елегантност, която не идва от дрехите, а от начина, по който се носят. Доста над средното равнище в сравнение с всичко, което може да се види във вилите и добрите хотели на Соренто, Амалфи и Капри, дори по това време на годината.

Има нещо у втората жена, което го кара да не ги изпуска от поглед, докато пресичат площад „Тасо“. Навярно го впечатлява начинът, по който тя се движи: бавно, сигурно, пъхнала небрежно дясната си ръка в джоба на жилетката. Върви така, както правят хората, пристъпвали през по-голямата част от живота си със сигурни крачки по килими в свят, който им принадлежи. Или може би вниманието на Макс е привлечено от начина, по който тя наклонява лице към спътниците си, за да се засмее на онова, което й говорят, или за да произнесе някоя дума, която не достига до него през стъклата на автомобила. Истината е, че за миг, стремително като човек, в чиято памет се е появила несвързана с нищо част от забравен сън, Макс се изправя пред ехото на далечен спомен за образ от миналото, за жест, глас, и смях. Това така го стъписва, че се налага клаксонът на колата зад него да го подкани да включи на първа и да потегли. Прави го, без да престава да наблюдава тримата. А те са стигнали до другия край на площада и сядат на слънце на една от масите на тротоара пред бар „Фауно“.

На път е да навлезе в булевард „Италия“, когато познатото усещане отново връхлита паметта му. Този път обаче става дума за нещо напълно конкретно: едно лице и един глас. Една сцена или всъщност поредица от сцени. Внезапно учудването му преминава в изумление и Макс натиска педала на спирачката толкова рязко, че си спечелва второ предупреждение с клаксон от колата, движеща се зад него.

Следват и яростни жестове от страна на шофьора, когато „Ягуар“-ът неочаквано завива надясно и отново спира, точно до бордюра на тротоара. Той изключва двигателя и потъва в размисъл, неподвижен, забил поглед в ръцете си, опрени на волана. Накрая излиза от автомобила, облича сакото си и тръгва бавно под палмите на площада към масите пред бара. Върви, тревожен и уплашен, вероятно от мисълта, че това, което се върти в главата му, може да се окаже истина. Тримата са там, погълнати от оживен разговор. В опит да остане незабелязан Макс се спира край едни храсти в озеленената част на площада. Масата се намира на десет метра от тук и той вижда жената с шапка от туид в профил, бъбреща с останалите, напълно чужда на изпитателния оглед, на който я подлага Макс. Вероятно, установява той, в друго време е била много привлекателна, защото лицето й пази следи от предишна хубост. Би могла да е жената, за която я мисли, заключава той неуверено, трудно му е да го реши със сигурност. Има прекалено много женски лица, насложени в паметта му, немалко преди нейното и доста повече след него. Прикрит зад зеленината, Макс дебне за подробности, които биха съвпаднали със спомена, но не стига до задоволително заключение. Накрая, съзнавайки, че ако остане там прав, ще привлече внимание към себе си, заобикаля масите и сяда на една в дъното. Поръчва на сервитьора коктейл „Негрони“ и през следващите двайсет минути наблюдава профила на жената, анализирайки всяко нейно изражение и жест, за да ги сравни с онези, които пази в спомените си. Когато тримата стават от масата и пресичат площада по посока на улица „Сан Чезарео“, най-после я е познал. Или поне така смята. Тогава се надига и тръгва след тях, като поддържа прилична дистанция. Старото му сърце от векове не е туптяло така силно.

 

 

Жената танцува добре, установи Макс Коста. Свободно и с известна дързост. Дори се осмели да го последва в една по-сложна странична стъпка, негова измислица и импровизация с цел да провери уменията й, която една не толкова умела танцьорка би изпълнила доста смешно. Трябва да наближава двайсет и пет години, прецени той. Висока и стройна, с дълги ръце, тънки китки и крака, изглеждащи безкрайни под ефирната тъмна коприна с виолетови отблясъци, която оставяше непокрити раменете и гърба й до кръста. Благодарение на високите токчета, които правеха вечерната рокля още по-красива, лицето й, спокойно, с хубави черти, беше на височината на лицето на Макс. Имаше тъмноруса коса, леко накъдрена точно според модата на сезона, подстригана до тила. Докато танцуваше, погледът й оставаше неподвижен, насочен някъде над облеченото във фрак рамо на партньора й. Там беше облегнала ръката си, на която блестеше халката на омъжена жена. След като той беше отишъл при нея и я бе поканил с учтив поклон на един бавен валс, от онези, които наричаха бостон, не се бяха погледнали нито веднъж в очите. Нейните бяха с цвят на мед, почти топящ се, подчертани с точното количество спирала за мигли — нито грам повече от необходимото, — а над тях се очертаваха дъговидните вежди, изскубани и оформени в тънка линия. Нямаше нищо общо с другите жени, на които Макс беше правил компания тази вечер в салона за танци: зрели дами със силни парфюми, ухаещи на люляк и пачули, или несръчни девойки в светли дрехи и къси поли, които си хапеха устните от притеснение да не изгубят ритъма, изчервяваха се, когато той слагаше ръката си на кръста им или пляскаха с ръце, когато отекнеше някое подвикване. Така че за първи път тази вечер салонният танцьор на „Кап Полонио“ изпита удоволствие от работата си.

Не се погледнаха, докато не свърши английският валс — беше „What I’ll Do“, — и оркестърът не подхвана тангото „В полумрак“.

За миг останаха неподвижни на полупразния дансинг, един срещу друг. Като видя, че тя не се връща на масата си — мъж, облечен в смокинг, вероятно съпругът, току-що беше седнал там, — той разтвори подканващо ръце при първите тактове на мелодията и жената веднага отвърна на движенията му, равнодушна, както преди. Отпусна лявата си длан на рамото му, протегна спокойно другата си ръка и започнаха отново да се движат по дансинга или по-точно да се носят по него, мислеше Макс. Ирисите с цвят на мед отново бяха вперени някъде зад танцьора, без да го поглеждат, макар жената да беше вплетена в него, следвайки с изненадваща прецизност сигурния и бавен ритъм на мъжа, а той от своя страна се опитваше да поддържа почтителната и точна дистанция, допускаща само докосванията на телата, необходими, за да се получат фигурите на танца.

— Харесва ли ви тук? — попита той след едно сложно изпълнение, с което жената се беше справила без ни най-малко напрежение.

Най-сетне тя го дари с бегъл поглед. И може би със слаба наченка на усмивка, изчезнала мигновено.

— Чудесно е.

През последните години тангото, произхождащо от Аржентина и дошло на мода в Париж чрез „апашките балове“, предизвикваше фурор от двете страни на Атлантика. Така че дансингът бързо се изпълни с двойки, които танцуваха с повече или по-малко грация, описваха фигури, събираха се и се разделяха, като движенията им, в зависимост от случая и майсторството на танцьорите, варираха от красивото до смехотворното. Дамата на Макс обаче отвръщаше напълно свободно и на най-сложните стъпки, приспособявайки се както към класическите, предвидими движения, така и към онези чупки, които той, все по-уверен в партньорката си, предприемаше понякога. При по-сложните движения, в обичайния си изискан и премерен стил, той вкарваше къси и атрактивни странични стъпки, които тя повтаряше непринудено, без да губи ритъма. При това се наслаждаваше на танца и музиката. Беше видимо от усмивката, с която сега даряваше по-често Макс, след някоя сложна и успешна вариация, както и от златистия поглед, който от време на време се връщаше от далечината, за да се задържи няколко секунди съучастнически върху салонния танцьор.

Докато се движеха по дансинга, той огледа съпруга с очи на професионалист, на спокоен ловец. Беше свикнал да го прави: оценяваше съпрузи, бащи, братя, синове, любовници на жените, с които танцуваше. Все мъже, които ги придружаваха с достойнство, надменност, досада, примирение и други подобни чувства, типични за мъжете в такива случаи. Имаше много информация в иглите за вратовръзки, във верижките на часовниците, в табакерите и пръстените, в дебелината на полуотворените портфейли, когато плащаха на сервитьорите, в качеството и кройката на сакото, ръба на панталона и блясъка на обувките. Дори в начина, по който бяха вързани вратовръзките им. Всичко това беше материал, който позволяваше на Макс Коста да начертае методи и цели под съпровода на музиката; или казано по друг, по-прозаичен начин, да премине от салонни танци към по-доходоносни занимания. Изтеклото време и личният му опит го бяха убедили във верността на мнението, което преди седем години в Мелиля беше споделил с него граф Борис Долгоруки-Багратион, ефрейтор втора степен от Първа рота на Чуждестранния легион. Минута, минута и половина след като беше повърнал цяла бутилка отвратителен коняк в задния двор на публичния дом на Фатима, той му каза:

— Една жена никога не е само една жена, скъпи Макс. Тя е най-вече мъжете, които е имала, които има, и които би могла да има. Никоя жена не може да бъде разбрана без тях… И който си осигури достъп до този списък, притежава ключа от сейфа. Разковничето към нейните тайни.

Макс отправи последен поглед към съпруга по-отблизо, когато музиката секна и той придружи партньорката си до масата. Беше елегантен, уверен, прехвърлил четиридесетте. Не беше хубав, но имаше приятен вид с тънките си, добре поддържани мустаци, къдравата, леко прошарена коса, живите си умни очи, които, както бе установил Макс, не пропуснаха нито една подробност от случващото се на дансинга. Беше потърсил името му в списъка на резервациите, преди да покани жената, когато още беше сама. Управителят бе потвърдил, че става дума за испанския композитор Армандо де Троейе и съпругата му. Бяха настанени в специална каюта — апартамент и имаха запазена маса в главната трапезария, точно до тази на капитана. На борда на „Кап Полонио“ това означаваше или много пари, или отлично социално положение, а често и двете неща наведнъж.

— За мен беше удоволствие, госпожо. Танцувате прекрасно.

— Благодаря.

Той сведе глава отсечено, почти по войнишки, на жените им харесваше този поздрав, както и непринудеността, с която поемаше пръстите им, за да ги поднесе към устните си. Жената му отвърна с леко и студено кимване, после седна на стола, който съпругът, станал прав, й предложи. Макс обърна гръб, приглади на слепоочията блестящата си черна коса, сресана назад с брилянтин. Направи го първо с дясната, после с лявата ръка и се отдалечи, като заобикаляше хората на дансинга. Вървеше с любезна усмивка на устните, без да гледа никого, но забелязваше, че неговата висока метър и седемдесет и девет сантиметра фигура, облечена безупречно във фрак — за това беше изхарчил последните си спестявания, преди да се качи на борда с договор за еднопосочно пътуване до Буенос Айрес, — привличаше любопитството на дамите от масите, които някои пасажери започваха вече да напускат, за да се отправят към трапезарията. Половината от салона ме ненавижда в този момент, заключи той примирен и развеселен. Другата половина са жени.

 

 

Тримата се спират пред едно магазинче за сувенири, пощенски картички и книги. Въпреки че част от търговските обекти и ресторанти на Соренто затварят в края на активния сезон, в това число някои скъпи магазини на булевард „Италия“, старият квартал, чийто център е улица „Сан Чезарео“, продължава да е посещавано от туристите място през цялата година. Улицата не е широка, така че Макс Коста се спира на благоразумно разстояние пред магазин за хранителни стоки, чиято поставена на триножник рекламна дъска с нещо написано с тебешир на нея му предоставя възможност за дискретно прикритие. Момичето с плитката е влязло в магазинчето, а жената с шапката е отвън и разговаря с младежа. Той си е свалил тъмните очила и се усмихва. Тъмнокос е и изглежда добре. Тя явно храни топли чувства към него, защото го погалва за миг по лицето. После той казва нещо и жената се разсмива на глас. Звукът достига чист до мъжа, който я следи: звънък и искрен смях, който много я подмладява, той разтърсва Макс с ясни спомени от миналото. Тя е, убеждава се той окончателно. Минали са двайсет и девет години от последния път, когато я е видял. Тогава бяха пак край морето и пръскаше ситен есенен дъжд, едно куче подтичваше по влажните кръгли камъчета на плажа под балюстрадата на „Променад дез Англе“^[4] в Ница. А градът, отвъд бялата фасада на хотел „Негреско“, се размиваше в мъглявия сив пейзаж. Толкова време разделяше онази сцена от сегашния момент, че спомените лесно биха могли да се объркат. И все пак някогашният салонен танцьор и настоящ служител и шофьор на доктор Хугентоблер вече не хранеше никакво съмнение. Това беше същата жена. Същият смях, същото навеждане на главата настрани, същите спокойни жестове. Същият навик, изискан и естествен, да държи ръка в джоба на жилетката си. Иска му се да отиде към тях и да види лицето й отблизо, за да се увери, че е тя, но не се осмелява. Докато води вътрешна борба, момичето с плитката излиза от магазина и тримата тръгват обратно, като отново минават покрай бакалницата, в която Макс бързо се скрива, за да не го видят. Оттам наблюдава как минава жената с шапката, оглежда профила й и смята, че е напълно сигурен. Очи с цвят на мед, потвърждава той и целият потреперва. Почти топящ се мед. И все така предпазливо, поддържащ разумна дистанция, той ги следва, докато се връщат на площад „Тасо“, а после стигат до оградата на хотел „Витория“.

 

 

Видя я пак на следващия ден, на палубата със спасителните лодки. Стана случайно, никой от двамата нямаше причина да бъде там. Подобно на останалите служители на „Кап Полонио“, които не съставляваха част от морския екипаж, Макс Коста трябваше да стои далеч от сектора и палубите за разходка на първа класа. За да избегне въпросната първа класа, където пасажерите, изтегнати на шезлонги от тиково дърво и ратанови кресла, се излагаха на лъчите на слънцето, греещо откъм десния борд — палубата откъм левия борд беше заета от играчите на боулинг, шъфълборд или онези, които стреляха по панички, — Макс реши да се качи по стълбата, водеща до друга палуба. Именно там се намираха осем от шестнайсетте лодки, закрепени с прътове и клинове, подредени до трите големи червено-бели комина на трансатлантическия кораб. Мястото беше спокойно, безлюдно. Пътниците нямаха навика да ходят там, тъй като присъствието на големите спасителни лодки загрозяваше пространството и разваляше гледката. Единствената компенсация за онези, които решаваха да го посетят, бяха едни дървени пейки. Именно на една от тях салонният танцьор видя жената, с която беше танцувал предната вечер, докато минаваше между един боядисан в бяло илюминатор и отвора на един от големите вентилатори, отвеждащи свеж въздух към вътрешността на кораба.

Денят беше слънчев, без вятър и с приятна температура за сезона. Макс не носеше шапка, нито ръкавици, нито бастун, беше облечен в сив костюм с жилетка, риза с мека яка и плетена вратовръзка, така че, минавайки покрай жената, се задоволи само да кимне леко с глава. Тя беше в елегантен кашмирен костюм от три–четвърти жакет и дълга плисирана пола. Четеше книга, която държеше в скута си. Когато мъжът мина покрай нея, закривайки слънцето за миг, тя вдигна глава, покрита с филцова шапка с малка периферия, и се взря в него. На Макс му се стори, че забелязва в очите й кратък проблясък, показващ, че го е познала, и навярно това го накара да се спре за секунда. Направи го, преценявайки тактично обстоятелствата и социалното положение, което всеки от двамата имаше на борда.

— Добър ден — каза той.

Жената, която пак свеждаше очи към книгата, отвърна с мълчалив поглед и кратко, безмълвно кимване.

— Аз съм… — започна той и внезапно бе обзет от неловкост. Почвата, на която стъпваше, беше несигурна и вече се разкайваше, че я беше заговорил.

— Да — отвърна спокойно тя. — Господинът от снощи. Каза „господинът“, а не „танцьорът“ и той вътрешно й благодари за това.

— Не зная дали споделих с вас — отбеляза той, — че танцувате превъзходно.

— Споделихте го.

Вече се връщаше към книгата. Някакъв роман, забеляза той, хвърляйки поглед към корицата, обърната на коленете й: „Четирите конника на Апокалипсиса“ от Висенте Бласко-Ибанес.

— Приятен ден. И приятно четене.

— Благодаря.

Отдалечи се, без да знае дали очите й са насочени към книгата или го гледа как си отива. Опита се да върви непринудено, безразлично, с ръка в джоба на панталона. Щом стигна до последната лодка, се спря. Там, на завет, извади сребърната си табакера — гравираните инициали на нея не бяха неговите, — и запали цигара. Възползва се от момента, за да погледне крадешком към носа на кораба, към пейката, където жената, все така невъзмутима, четеше, свела лице надолу.

 

 

Гранд хотел „Витория“. Макс Коста закопчава сакото си и минава под табелата, изписана със златни букви, открояваща се над желязната арка на входа. Поздравява портиера и върви по алеята, оградена от двете страни със стогодишни пинии и всякакви други дървета и храсти. Градините са просторни: започват от площад „Тасо“ и стигат до ръба на скалистия бряг над „Марина Пикола“ и морето, където се издигат трите корпуса на хотела. Макс слиза по няколко стъпала и се озовава във фоайето на средната сграда, срещу стъклената стена, през която се открива гледка към зимната градина и терасите. А те сега, колкото и да е необичайно за това време на годината, са пълни с хора, които си пият аперитива. Вляво, на рецепцията, стои старият му познайник Тициано Спадаро. Познанството им датира от онова отдавнашно време, когато сегашният шофьор на доктор Хугентоблер отсядаше в качеството на клиент на места като „Витория“. Многото щедри бакшиши, връчени по неписаните закони на дискретността, са спомогнали между двамата мъже да се установи симпатия, която с годините беше станала чистосърдечна или по-скоро съучастническа. В нея се включва и приятелското обръщение на „ти“, което преди двайсет години би било немислимо.

— Виж ти, Макс. Каква чест… Откога не си идвал.

— От почти четири месеца.

— Радвам се да те видя.

— Аз също се радвам да те видя. Как я карате?

Спадаро, с рядка коса и голямо шкембе, опънало черната жилетка на униформата му, свива рамене и започва да нарежда обичайните жалби за мъртвия сезон. По-малко бакшиши, клиенти за уикендите с млади любовници, които жадуват да станат актриси или манекенки, групи гръмогласни американци, тръгнали на обиколката Неапол — Иския — Капри — Соренто — Амалфи, които отсядат за по един ден на всяко от местата с включена закуска и постоянно поръчват минерална вода в бутилки, защото нямат доверие на тази, която тече от крана. За щастие — Спадаро посочва към отделената с витраж, оживена зимна градина, — мачът за наградата „Кампанела“ спасява положението: двубоят Келер — Соколов пълни хотела с играчи, журналисти и любители на шаха.

— Искам една информация. Въпросът изисква дискретност.

Спадаро не казва на глас „както в добрите стари времена“, въпреки че в погледа му, първоначално изненадан, после ироничен и леко неспокоен при мисълта за неочакваното, припламва искрица от едновремешното съучастничество. Остава му малко време до пенсия. Започнал като пиколо в хотел „Екселсиор“ в Неапол, той е изкарал петдесет години в този занаят и е видял всичко. Това „всичко“ включва и Макс Коста в добрите му времена. А може би добрите времена за него продължават.

— Мислех, че си се оттеглил.

— Така е. Няма нищо общо с онова.

— Аха.

Старият рецепционист изглежда облекчен. Тогава Макс излага въпроса си: интересува го една госпожа на зряла възраст, изискана, придружавана от момиче и млад мъж с хубава външност. Влезли са преди десет минути. Може би са клиенти на хотела.

— Клиенти са, разбира се… Младият е Келер, ни повече, ни по-малко.

Макс примигва объркан. Младият мъж и момичето не го интересуват особено.

— Кой?

— Хорхе Келер, големият чилийски шахматист. Може да стане световен шампион по шах.

Макс най-после се сеща, а Спадаро допълва подробностите. Турнирът „Лучано Кампанела“, който тази година се провежда в Соренто, е спонсориран от торински мултимилионер, един от най-големите акционери на „Оливети“ и „Фиат“. Запален любител на шахмата, Кампанела организира всяка година срещи на емблематични места в Италия, винаги в най-добрия местен хотел, и докарва гросмайстори, на които плаща от щедро по-щедро. Мероприятието трае четири седмици, няколко месеца преди двубоя за титлата „световен шампион“ и вече се счита за неофициален световен турнир между двамата най-добри шахматисти за момента: шампиона и най-изтъкнатия кандидат да заеме мястото му. Освен наградата — петдесет хиляди долара за победителя и десет хиляди за финалиста, — престижът на турнира „Кампанела“ идва оттам, че всеки път досега спечелилият го в крайна сметка се сдобива и със световната титла или я задържа, ако вече я притежава. В настоящия момент Соколов е шампионът. А Келер, който е победил всички останали участници, е кандидатът за титлата „световен шампион“.

— Този младеж е Келер? — пита Макс учуден.

— Да. Много възпитано момче, не проявява почти никакви капризи, което не е често срещано в средите им… Руснакът е по-дръпнат. Винаги е заобиколен от бодигардове и е потаен като язовец.

— А тя?

Спадаро прави неопределен жест, който пази за клиенти от невисока класа, за които не се знае почти нищо.

— Тя е неговата приятелка. Също така е част и от екипа му — мъжът разлиства регистъра, за да освежи паметта си. — Ирина, казва се Ирина… Ясенович. Името е югославско, но паспортът е канадски.

— Имах предвид по-възрастната жена. Тази с късата сива коса.

— А, тя е майката.

— На момичето ли?

— Не. На Келер.

 

 

Срещна я два дни по-късно в салона за танци на, „Кап Полонио“. Вечерята беше официална: даваше я капитанът в чест на някакъв изтъкнат гост. Неколцина мъже от пътуващите бяха сменили тъмните си костюми или смокинги с прилепнали, тесни фракове, колосани нагръдници и бели вратовръзки, според етикета. Сътрапезниците се събираха в салона, пиеха коктейли и слушаха музика, преди да влязат в трапезарията, откъдето по-младите хора или по-неуморимите гуляйджии се връщаха, за да останат до късно през нощта. Оркестърът започна с бавни валсове и леки мелодии, както обикновено. Макс Коста танцува половин дузина пъти, почти изключително с млади госпожици и дами, пътуващи със семейството си. Посвети един бавен фокстрот на една англичанка в малко по-напреднала възраст, но с приятна външност, която беше придружавана от своя приятелка. Беше ги видял да си шушукат и да се побутват с лакти всеки път, когато минаваше покрай тях по време на танца. Англичанката беше руса, закръглена, малко хладна в обноските си. Като че ли имаше известна простоватост у нея — стори му се, че лъха прекалено силно на парфюм „Му Sin“, а се беше отрупала и с твърде много бижута, — но не танцуваше зле. Освен това имаше хубави сини очи и достатъчно пари, които да я правят привлекателна: плетената й чантичка беше от златни нишки, установи той с бърз поглед, когато се спря пред нея, за да я покани на дансинга. А и бижутата изглеждаха добри, особено една гривна със сапфири в комплект с обици, чиито камъни след демонтаж биха стрували петстотин лири стерлинги. Беше записана като мис Хъниби, както беше установил, проверявайки в списъка на салонния управител. Вдовица или разведена, предположи последният, който се казваше Шмьокер — почти всички офицери, моряци и останалите от щатния персонал на кораба бяха немци, — с непоколебимост, която дължеше на половин век прекосявания на Атлантика, споменати в трудовата му биография. Така че след няколко стъпки по дансинга и внимателно изследване на реакциите на госпожата спрямо неговите маниери и близост — Макс не си позволи нито един неуместен жест, спазваше перфектна дистанция и професионално безразличие, и я дари с ослепителна усмивка, когато я изпрати обратно до масата, на което англичанката отвърна с едно „so nice“, — салонният танцьор постави мис Хъниби в списъка на възможностите. Пет хиляди мили в открито море и три седмици плаване можеха да крият много изненади.

Този път съпрузите Де Троейе пристигнаха заедно. Макс се беше дръпнал при цветарниците, поставени край сцената за оркестъра. Там си даде отдих, изпи чаша вода и реши да изпуши една цигара. От мястото си видя как семейството влиза, предшествано от услужливия Шмьокер. Вървяха един до друг, тя съвсем малко по-напред. На черния атлазен ревер на съпруга имаше бял карамфил, едната му ръка беше в джоба на панталона, повдигнала дясната пола на фрака, а с другата държеше запалена цигара. Армандо де Троейе бе видимо равнодушен към интереса, който събуждаше сред пасажерите. Колкото до съпругата му, тя сякаш беше излязла от най-изисканите страници на илюстрованите списания: носеше дълго перлено колие и обици в комплект с него. Стройна, спокойна, тя пристъпваше уверено на високите си токове, въпреки лекото клатушкане на кораба. Тялото й се очертаваше с прави, издължени, почти безкрайни линии под леката, дълга рокля в опушено зелен цвят — поне пет хиляди франка, от Париж, Рю де ла Пе, пресметна Макс с око на експерт, — която оставяше ръцете, раменете и гърба й до кръста разголени. Тоалетът бе придържан от тънка презрамка, преминаваща под тила, която късо подстриганата й коса оставаше чаровно открит. Възхитен, Макс стигна до двойно заключение. Тя беше от жените, чиято изтънченост оценяваш от пръв поглед, а красотата — от втори. Освен това принадлежеше към класата на онези дами, родени да носят рокли като тази, сякаш са част от кожата им.

Тогава не танцува с нея. Оркестърът започна с камелтрот и шими — танцът с нелепото наименование „Тутанкамон“, който още беше на мода. Макс трябваше да забавлява две палави девойки, наглеждани отдалеч от семействата им — две симпатични на вид бразилски двойки. Момичетата се ентусиазираха да опитват стъпките на танца, което им се удаваше добре. Движеха дясното рамо, после лявото напред и назад до изтощение, докато оставиха и него почти без дъх. После, когато прозвучаха първите звуци на „блек ботъм“^[5], беше „Любов и пуканки“, Макс беше повикан от една млада американка. Все още млада, не особено хубава, но много добре облечена и със стилни бижута, тя се оказа приятна като партньорка за танци. По-късно, когато я изпрати до масата, тя пъхна в ръката му дискретно сгъната банкнота от пет долара. По време на последния танц на няколко пъти Макс се оказваше до масата, заемана от семейство Де Троейе. Ала винаги, когато отправяше погледа си към натам, жената сякаш гледаше в друга посока. По-късно установи, че масата е вече свободна и един сервитьор прибира двете празни чаши за вино. Зает със случайната си партньорка, Макс не беше видял кога са станали и са отишли в трапезарията.

Използва паузата за вечеря, която беше в седем часа, за да изпие голяма чаша бульон. Никога не ядеше твърда храна, когато трябваше да танцува. Това беше още един навик, придобит преди години в Легиона, въпреки че тогава ставаше дума за друг вид танци, а леката храна беше полезна предпазна мярка предвид съществуващия риск някой куршум да те улучи в корема. След бульона си сложи пардесюто и излезе да изпуши една цигара на палубата за разходка на десния борд. Изчака да му се проясни главата, гледайки как нарастващата луна посребрява повърхността на океана. В осем и петнайсет се върна в салона и се настани на една от празните маси, близо до оркестъра, където побъбри с музикантите, докато първите пътници започваха да напускат трапезарията. Мъжете се отправяха към игралната зала, библиотеката и салона за пушене, а жените, младите хора и най-ентусиазираните двойки заемаха масите около дансинга. Оркестрантите започнаха да настройват инструментите си, управителят Шмьокер мобилизира сервитьорите, чуваха се смехове и шум от отваряне на шампанско. Макс стана прав и след като се увери, че възелът на папийонката му е все така стегнат и маншетите на ризата му са на място, изпъна жилетката си и обходи с поглед по масите. Искаше да провери дали някой не се нуждае от услугите му. Точно тогава я видя да влиза, този път под ръка със съпруга си.

Седнаха на същата маса. Оркестърът подхвана едно болеро и първите двойки веднага излязоха да танцуват. Мис Хъниби и приятелката й не се бяха появили и Макс не знаеше дали въобще щяха да се върнат от трапезарията обратно в салона тази вечер. В действителност това го радваше. С някакъв неясен претекст в главата той прекоси дансинга, заобикаляйки хората, движещи се в ритъма на музиката, изпълваща всичко наоколо. Семейство Де Троейе седяха мълчаливо, загледани в танцуващите. Когато Макс спря при масата, един сервитьор тъкмо беше поставил на нея две чаши за шампанско и шампаниера, пълна с лед, от която се подаваше бутилка „Клико“. Макс се поклони леко на съпруга, който седеше облегнат на стола, подпрял лакът на масата, кръстосал крака и с поредната от неспирно димящите му цигари в лявата ръка, където, на същия пръст, на който носеше сватбената халка, проблясваше и голям златен пръстен със син печат. После танцьорът погледна жената, която го изучаваше с любопитство. Единствените бижута, които се виждаха по нея — нямаше нито гривни, нито пръстени, с изключение на халката, — бяха прекрасното перлено колие и перлените обици. Макс не каза нито дума, за да я покани на танц. Само се поклони отново, малко по-рязко от предния път, прибра пети и чукна токове по войнишки. Остана неподвижен и зачака, докато тя, с бавна и привидно благодарна усмивка, завъртя отрицателно глава. Танцьорът се канеше да се извини и да се оттегли, когато съпругът свали лакът от масата, изпъна внимателно ръбовете на панталона си и погледна жена си през дима на цигарата.

— Изморен съм — каза той небрежно. — Мисля, че на вечерята ядох повече от необходимото. Ще ми бъде приятно, ако те видя да танцуваш.

Жената не стана веднага. Погледна за миг съпруга си. Той дръпна отново от цигарата си и отпусна клепачи в знак на мълчаливо съгласие.

— Забавлявай се — добави след секунда. — Този млад мъж е прекрасен танцьор.

Макс разтвори внимателно ръце, щом тя стана от мястото си. После пое нежно дясната й ръка и обви със своята кръста й. Най-неочаквано досегът с топлата кожа го изненада. Беше видял дълбоко изрязаната отзад вечерна рокля, откриваща гърба на жената. Но не си беше дал сметка, въпреки опита си в прегръщането на дами, че докато танцува, ръката му ще попадне на гола плът. Объркването му трая само миг, прикрито зад невъзмутимата маска на професионален танцьор. Но партньорката му го забеляза или поне на него му се стори така, защото го погледна право в очите, за кратко, преди погледът й да се зарее отново в далечината на салона. Макс започна танца с навеждане на една страна, жената отвърна съвършено естествено и те започнаха да се движат между двойките на дансинга. На два пъти той отправи бърз поглед към колието на шията й.

— Осмелявате ли се да се въртите тук? — прошепна Макс малко по-късно, преценил, че предстоящите акорди ще позволят изпълнението на такава фигура.

Мълчаливият й поглед се задържа една-две секунди върху него.

— Разбира се.

Той смъкна ръка от нейния гръб, спря на дансинга и я завъртя два пъти около себе си, в противоположни посоки, придавайки особена грация на неподвижната си позиция. Срещнаха се отново в съвършен синхрон. Ръката му пак се озова на леката извивка на кръста й, сякаш бяха репетирали движението половин дузина пъти. На устните й имаше усмивка, Макс кимна доволно. Няколко двойки отстъпиха назад, за да ги погледат с възхищение или завист. Жената притисна леко ръката си там, където той държеше своята, което го накара да застане нащрек.

— Нека не ставаме център на внимание.

Макс се извини и в замяна получи още една опрощаваща усмивка. Харесваше му да танцува с тази жена. Тя му подхождаше идеално по ръст. Приятно му беше да чувства стройната талия под дясната си ръка, начина, по който тя отпускаше пръсти в другата му ръка, умението, с което се движеше в ритъма на музиката, без да разваля изящната си, самоуверена стойка. Имаше навярно малко предизвикателство в движенията й, но в никакъв случай не прекалено, например когато прие да се завърти около него и го направи възможно най-грациозно и премерено. Тя продължаваше да танцува с отсъстващ поглед, витаещ почти през цялото време в далечината. Това позволи на Макс да изучи красивите очертания на лицето й, линията на устата с бледо червило на устните, леко напудрения нос, чистата извивка на веждите, гладкото чело и най-вече дългите ресници. Ухаеше на нещо ненатрапчиво, парфюм, който не можа да разпознае със сигурност, защото сякаш бе част от младата й кожа. „Арпеж“, може би, помисли си той. Несъмнено беше желана жена. Наблюдава известно време съпруга, който ги гледаше разсеяно от масата, без да им обръща особено внимание, и отпиваше от чашата с шампанското. След това танцьорът хвърли бърз поглед на леко матовото колие, в което се отразяваше светлината от кристалните полилеи. Не по-малко от двеста перли с изключително високо качество. На своите двайсет и шест години, благодарение на собствен опит и на някои нетрадиционни приятелства, Макс знаеше доста неща за перлите, различаваше гладките, кръглите, крушовидните и онези с неправилна форма, известна му бе официалната им цена, както и тази на черния пазар. Нейното колие беше от сферични перли, от най-добрите, навярно индийски или персийски. Струваше най-малко пет хиляди лири стерлинги: повече от половин милион франка. С такива пари можеше да си осигури няколко седмици живот с красива жена от класа в най-добрия хотел в Париж или на Ривиерата. А ако сумата се харчеше благоразумно, можеше да означава повече от година живот без големи лишения.

— Танцувате много добре, госпожо — повтори той. Почти неохотно погледът й се върна от далечината, където се рееше.

— Въпреки възрастта ми ли? — каза тя.

Това не прозвуча като въпрос. Очевидно го беше наблюдавала преди вечерята, когато танцуваше с младите бразилки. Щом чу думите й, Макс се показа подобаващо скандализиран.

— Възраст?… За бога! Как може да говорите така?

Тя продължаваше да го гледа с любопитство и като че ли се забавляваше.

— Как се казвате?

— Макс.

— Е, Макс, бъдете смел. Кажете на колко години съм.

— И през ум не би ми минало да сторя подобно нещо.

— Моля ви.

Той вече се беше съвзел, в крайна сметка никога не губеше самообладание пред никоя жена. На лицето му грейна широка, белозъба усмивка, която партньорката му огледа с почти научен интерес.

— Петнайсет?

Тя се разсмя звънко и високо. Беше искрен смях.

— Точно така — кимна, приемайки шегата му с най-добро настроение. — Как успяхте да познаете?

— Бива ме в тези работи.

Жената прие думите му с отчасти лукаво, отчасти доволно изражение. А може би просто показваше удовлетворение от начина, по който той продължаваше да я води по дансинга, между двойките, без разговорът да го отклони от музиката и от стъпките на танца.

— Не само заради това — рече тя малко загадъчно.

Макс потърси в очите й смисъл, допълващ думите й, но те отново се насочиха някъде над дясното му рамо и отново станаха безизразни. В този момент болерото свърши. Телата им се разделиха, но двамата останаха един срещу друг, докато оркестрантите подготвяха инструментите си за следващото изпълнение. Танцьорът хвърли още един поглед към скъпото колие. За миг му се стори, че жената улавя интереса му.

— Достатъчно — каза тя изведнъж. — Благодаря.

 

 

Отделът за периодика се намира на последния етаж на стара сграда, в горния край на мраморна стълба, която се издига нагоре под свод с фрески в недобро състояние. Покритият с паркет под скърца, когато Макс минава по него с три подвързани броя на „Скако Мато“^[6]. Отива и сяда на място с добра светлина, до прозореца, през който се виждат половин дузина палми и сиво-бялата фасада на църквата „Сан Антонио“. Върху масичката има още калъф с очила за четене, бележник, химикалка и няколко вестника, купени от будка на улица „Майо“.

Час и половина по-късно Макс спира да си води бележки, сваля очилата си, разтърква уморените си очи и поглежда към площада, където следобедното слънце удължава сенките на палмите. В този момент шофьорът на доктор Хугентоблер вече е запознат с по-голямата част от онова, което може да се научи в печата за Хорхе Келер: шахматиста, който през следващите четири седмици ще се бори в Соренто срещу световния шампион, съветския гражданин Михаил Соколов. В списанията има снимки на Келер. На почти всички е седнал пред шахматна дъска, на някои изглежда много млад: юноша, воюващ срещу играчи, които го превъзхождат по възраст. Най-скорошната снимка е публикувана днес в един местен вестник: Келер позира във фоайето на хотел „Витория“ със същото сако, което носеше сутринта, когато Макс го видя да се разхожда из Соренто в компанията на двете жени.

„Роден в Лондон през 1938 година, син на чилийски дипломат, Келер учуди света на шаха, затруднявайки американеца Решевски по време на състезание, в което големият майстор играеше едновременно срещу няколко противника на площад «Армас де Сантяго». Тогава беше на четиринайсет години, а през следващите десет се превърна в един от най-смайващите играчи за всички времена…“

Въпреки изключителния напредък на Хорхе Келер, Макс се интересуваше не толкова от професионалната му биография, колкото от семейните въпроси, свързани с личността му. И най-после успя да открие нещо. Както „Скако Мато“, така и ежедневниците, пишещи за турнира „Кампанела“, са единодушни, че след развода си с чилийския дипломат майката на младия шахматист е изиграла важна роля за кариерата на сина си:

„Съпрузите Келер се разделят, когато детето е на седем години. Останала вдовица по време на Гражданската война в Испания, когато загива първият й съпруг, Мерседес Келер разполагала с немалко средства и била в състояние да предложи на сина си най-качественото образование. Когато открива шахматния му талант, тя издирва най-добрите учители, води момчето на всякакви турнири в Чили и извън страната, успява да убеди и големия чилийско-арменски гросмайстор Емил Карапетян да се ангажира с подготовката на сина й. Младият Келер оправдава възложените му надежди. Побеждава без трудности играчите, които са на неговото равнище. А под грижите на майка си и на маестро Карапетян, който продължава да е с него и до днес и да отговаря за подготовката му и за логистиката, бележи бърз напредък…“

Макс излиза от отдела за периодика на библиотеката, връща се при колата, запалва и слиза към „Марина Гранде“, където паркира близо до църквата. После се отправя към „Тратория Стефано“, която в този час още не е отворена за клиенти. Върви по риза, ръкавите му са навити до лактите, метнал е сакото си на рамо и вдишва с наслада лекия източен ветрец, който носи мирис на сол и спокойни морски брегове.

На тротоара пред малкия ресторант, под рехавия тръстиков покрив, един сервитьор постила покривките и нарежда приборите на четири маси, разположени почти до водата и до рибарските лодки, изтеглени на сушата сред натрупани едни върху други мрежи с коркови поплавъци и знаменца, навързани на въжета.

Ламбертучи, собственикът, отвръща на поздрава му с изръмжаване, без да вдига поглед от шахматната дъска. С непринудеността на човек, който се чувства у дома, Макс минава зад малкия барплот, налива си чаша вино и с напитката в ръка отива при масата, на която притежателят на заведението е погълнат от първата от двете ежедневни партии, на които се посвещава в този час заедно с капитан Тедеско от двайсет години насам. Антонио Ламбертучи е слаб и грубоват, около петдесетгодишен мъж. Не особено чистата му риза не скрива военната татуировка, спомен от времето, когато е бил войник в Абисиния, преди да мине през затворнически лагер в ЮАР и да се ожени за дъщерята на Стефано, собственика на заведението. Съперникът му е покрил с черна превръзка мястото на лявото си око, изгубено в Бенгази, което му придава леко разбойнически вид. Обръщението „капитан“ не е случайно прозвище. Сорентинец като Ламбертучи, Тедеско е носил този чин по време на войната, но по-късно продължилото три години пленничество, което двамата прекарали в Дърбан без друго забавление освен шахмата, бе изтрило йерархическата разлика между двамата. Освен да мести фигурите според основните правила, Макс не знае почти нищо друго от тази игра, за която днес в библиотечния отдел за периодика научи повече, отколкото през целия си досегашен живот. Но тези двамата се славят като много добри любители. Посещават често местното казино, следят световните шампионати, познават големите майстори.

— Какво представлява този Хорхе Келер?

Ламбертучи изсумтява отново, без да отговори, съсредоточен в хода, който току-що е направил неговият противник, и който изглежда го затруднява. Накрая решава как да действа. Следва бърза размяна на фигури, а другият, невъзмутим, произнася думата „шах“. Десет секунди по-късно капитан Тедеско прибира фигурите в кутията, а Ламбертучи си бърка в носа.

— Келер ли? — проговаря най-после той. — Чака го голямо бъдеще. Той е следващият световен шампион, ако победи оня от Съветския съюз… Блестящ е и не е толкова ексцентричен като другия младеж, онзи Фишер.

— Вярно ли е, че играе от съвсем малък?

— Така разправят. Доколкото ми е известно, на четири турнира го обявяват за феномен сред юношите между петнайсет и осемнайсет години — Ламбертучи поглежда към капитана, търсейки неговото потвърждение за казаното, а после брои на пръсти: — Международния турнир в Порторож, Мар дел Плата, международния в Чили и този на претендентите в Югославия, който е висока топка…

— Не се огъна пред никого от големите — отбелязва Тедеско.

Капитанът се усмихва като човек, който добре знае какво говори.

— Какво ще рече това? — заинтригува се Макс.

— Означава Петросян, Тал, Соколов… Най-добрите в света. Окончателното му приемане в света на професионалистите стана преди четири години, в Лозана, когато победи Тал и Фишер в турнир от двайсет партии.

— Което никак не е зле — уточнява Ламбертучи, който е отишъл за каната с вино и пълни отново чашата на Макс.

— Там бяха най-добрите — заключава Тедеско, като отваря по-широко единственото си око. — И Келер ги разби, без да му мигне окото: спечели дванайсет партии и завърши седем с реми.

— И защо е толкова добър?

Ламбертучи поглежда Макс с любопитство.

— Ти свободен ден ли имаш?

— Имам няколко свободни дни. Шефът ми замина за известно време.

— Тогава остани да вечеряш… Предлагам патладжани с пармезан и едно червено вино „Таурази“, което си заслужава да бъде опитано.

— Благодаря ти. Но трябва да свърша някои неща в града.

— За първи път те виждам да се интересуваш от шах.

— Е… сам разбираш — Макс се усмихва меланхолично и допира устни до чашата. — Кампанела, наградата, цялата тази история. Петдесет хиляди долара са много пари.

Тедеско отваря още веднъж широко окото си, този път замечтано.

— Много пари са, не ще и дума. Кой ли ще ги лапне?

— Та защо този Келер е толкова добър? — настоява с въпроса си Макс.

— Има добри качества и е отлично подготвен — отговаря Ламбертучи. После свива рамене и поглежда към капитана, за да даде възможност на него да се изкаже по-подробно.

— Упорито момче е — потвърждава последният замислено. — Когато започна, много от гросмайсторите играеха консервативно, защитно. Келер промени всичко това. Наложи се с впечатляващи атаки, с неочаквани жертви на фигури, с опасни комбинации…

— А сега?

— Стилът му е същият: рисков, брилянтен, с инфарктни финали… Играе така, сякаш е имунизиран срещу страха, със стъписващо безразличие. Понякога създава впечатление, че прави погрешен ход, сякаш не е съсредоточен, но съперниците му се стъписват от сложните му комбинации… Има амбицията да стане световен шампион. А дуелът в Соренто се смята за подготвително състезание преди голямата среща, която ще се състои след пет месеца в Дъблин. Нещо като генерална репетиция.

— Ще ходите ли да гледате партиите?

— Твърде скъпо е. Хотел „Витория“ е за хора с пари и за журналисти… Ще трябва да следим турнира по радиото и телевизията… ще разиграваме партиите с нашия собствен шах.

— Толкова ли е важен, колкото се говори?

— Това е събитието, чакано с най-голям интерес след срещата на Решевски и Фишер през шейсет и първа година — обяснява Тедеско. — Соколов е безстрастен и спокоен ветеран, дори е скучен: най-добрите му партии обикновено приключват с реми. Наричат го Съветската стена, представи си за какво става дума… Много неща са заложени в този двубой. Парите от наградата, разбира се. Но има и много политика.

Ламбертучи изкривява в усмивка ъгловатите си черти.

— Казват, че Соколов се е настанил близо до „Витория“, като заел цяла сграда за себе си и за хората си, нали е обкръжен от съветници и агенти на КГБ.

— Какво знаете за майката?

— За майката на кого?

— На Келер. Списанията и вестниците пишат и за нея. Капитанът остава замислен за миг.

— О, не знам. Говори се, че тя ръководи делата му. Личи по всичко, че тя е открила таланта на сина си и му е подсигурила най-добрите учители. Когато още си никой, шахът е скъп спорт. Непрекъснато се пътува, плащат се хотели, записвания за участия… Трябва да разполагаш с пари или да ги намериш. Изглежда, че тя ги е имала. Мисля, че се занимава с всичко, контролира екипа от съветници, следи здравословното състояние на сина си. Оправя се и със сметките… Казват, че тя го е създала, но мисля, че преувеличават. Колкото и да им помагат, гениалните играчи като Келер се създават сами.

 

 

Следващата среща на борда на „Кап Полонио“ се състоя на шестия ден от плаването, преди вечерята. Вече половин час Макс Коста танцуваше с пътнички на различни възрасти, включително американката с петте долара и мис Хъниби, когато салонният управител Шмьокер придружи госпожа Де Троейе до обичайната маса. Беше сама, както първата вечер. Когато Макс мина близо до нея — в този момент танцуваше под звуците на „Песента на укелеле“ с една от младите бразилки, — забеляза, че някакъв келнер й поднася коктейл с шампанско, докато тя палеше цигара в късо цигаре от слонова кост. Този път носеше кехлибарен, а не перлен наниз. Беше облечена в рокля от черен атлаз с гол гръб, косата й бе сресана назад, по момчешки, и блестеше от брилянтина. Бадемовидните й очи бяха очертани леко с черен молив. Танцьорът се обърна няколко пъти към нея, без да успее да срещне погледа й. Така че размени няколко думи в движение с музикантите и когато те подхванаха с удоволствие едно танго, станало много модерно, заглавието му беше „Адиос, мучачос“, Макс благодари на бразилката. После, под ритъма на новата мелодия, отиде до онази маса, сведе леко глава и зачака неподвижен, с най-учтивата си усмивка. Другите двойки вече излизаха на дансинга. Меча Инсунса де Троейе го гледа в продължение на няколко секунди и Макс за миг се уплаши, че ще му откаже. Но след секунда я видя да оставя цигарето си на пепелника и да се надига от стола. Цяла вечност трая изправянето й, а движението, с което положи лявата си длан на дясното рамо на танцьора, изглеждаше ужасно вяло. Но мелодията вече беше достигнала до най-добрата си част, обгърна ги и двамата, и Макс веднага си даде сметка, че тази музика е на негова страна.

Той отново се увери, че жената танцува впечатляващо. Тангото не изисква стихийност, а внушени намерения, осъществявани на мига в беззвучно, почти враждебно безмълвие. Така се движеха и те двамата, срещаха се и се отдалечаваха, с преценени извивки на тялото, предвиждаха се взаимно, което им позволяваше да се носят непринудено по дансинга сред двойките, танцуващи с очевидна, аматьорска недодяланост. От професионалния си опит Макс знаеше, че тангото не може да се получи, ако се танцува с неподготвен партньор. Всеки в двойката трябваше да може да се адаптира към този танц, в който движението внезапно застива, и кавалерът накъсва ритъма. И като в истинска битка, жената, вплетена в партньора, непрестанно се опитва да се изплъзне, но всеки път остава при него, горда, предизвикателна и победена. Меча Инсунса имаше класата на партньорка, с която тангото се получава.

Бяха две танга едно след друго — второто се наричаше „Шампан танго“, — през които не си размениха нито една дума. Бяха отдадени изцяло на музиката и на удоволствието от движението, на спорадичните докосвания на атлаза със сакото на мъжа. Макс долавяше и близката топлина, лъхаща от младата и гореща плът на партньорката му, виждаше как линиите на лицето и сресаната назад коса откриваха шията и водеха към голия гръб. Когато в почивката между двата танца застанаха неподвижни един срещу друг — леко задъхани от усилията и в очакване музикантите да засвирят отново, а тя не показваше намерение да се връща на масата, — той забеляза фини капчици пот по горната й устна. Тогава извади една от двете носни кърпи, които носеше, не онази, която се показваше от горния джоб на фрака му, а другата, изгладена и непокътната във вътрешния му джоб, и я предложи непринудено на дамата си. Тя прие сгънатата бяла батиста и едва докосна устата си с нея, за да попие потта. После му я върна, леко влажна и с малко петно от червило. Дори не направи опит да отиде до масата, където беше чантичката й, за да се напудри, както очакваше Макс. Танцьорът също попи потта от собствената си уста, както и от челото си — от погледа на жената не убягна, че първо беше устата, — и прибра кърпичката. Тогава зазвуча второто танго и те се впуснаха в танца със същия съвършен синхрон, както преди. Но този път очите й не блуждаеха някъде далеч в салона. Често, след някоя сложна фигура или стъпка, изпълнена особено майсторски от тях, двамата оставаха неподвижни за секунда и се втренчваха един в друг, преди да се задвижат отново, следвайки ритъма на следващия такт, очертавайки следващите фигури по дансинга. В един момент, когато той спря на средата на едно движение, сериозен и безучастен, тя неочаквано прилепна изцяло към него, после се наведе на едната и на другата страна със зряла и изискана грация, сякаш се преструваше, че иска да избяга от прегръдката му, без да го желае в действителност. За първи път, откакто беше професионален танцьор, Макс бе изкушен да доближи устни и да докосне напълно съзнателно дългата, изящна и младежка извивка на шията й, стигаща до тила. Точно тогава случайно забеляза, че съпругът на партньорката му седи на масата, кръстосал крака и с цигара между пръстите. Осъзна още, че въпреки безразличното си изражение той не сваляше очи от тях и ги следеше много внимателно. Погледна отново към жената и срещна златисти отблясъци, които сякаш се умножаваха, докато тя съхраняваше безмълвието на вечната жена без възраст. В тях беше кодирано всичко, което остава недостъпно за мъжа.

Салонът за пушачи на трансатлантическия кораб свързваше палубите за разходка на първа класа на левия и десния борд с тази на кърмата. И Макс се отправи натам през почивката по време на вечерята, знаейки, че в тази част няма никого. Келнерът, който беше на смяна, му сервира двойно черно кафе без захар в чаша с емблемата на „Хамбург-Зюд“. След като отпусна малко бялата вратовръзка и колосаната яка, танцьорът изпуши една цигара до големия прозорец, през който, сред отраженията на светлината отвътре се виждаше как отвън, в нощта, лунната светлина къпе платформата на кърмата. Постепенно пасажерите напускаха трапезарията и се появяваха в салона, заемайки масите. Макс стана и излезе от помещението. На вратата се дръпна встрани, за да направи път на група мъже с цигари в ръка, сред които разпозна Армандо де Троейе. Композиторът не беше с жена си. И докато Макс крачеше по палубата за разходка на десния борд и се отправяше към салона за танци, я потърси сред скупчените тук-там дами и господа с палта, манта и пелерини, излезли да подишат чист въздух или да посъзерцават морето. Нощта беше приятна, но в Атлантическия океан започваха да се вдигат вълни, за първи път, откакто бяха отплавали от Лисабон. И въпреки че „Кап Полонио“ беше снабден с модерни стабилизиращи системи, клатушкането предизвикваше тревожни коментари. Салонът за танци не беше особено посетен през останалата част от вечерта, много маси бяха празни, включително тази, на която обикновено сядаше семейство Де Троейе. Първите неразположения от морската болест се проявяваха и музикалната вечер бе кратка. Макс нямаше много работа. Изтанцува само два валса и успя да се оттегли рано.

Срещнаха се случайно при асансьора, когато той се канеше да слезе в каютата си, намираща се във втора класа. Силуетите им се отразяваха в огледалата на главното стълбище. Тя беше наметната с кожа от сребърна лисица, държеше в ръце малка чанта от ламе, беше сама и се отправяше към една от палубите за разходка. Макс й хвърли бърз поглед и се възхити от увереността, с която пристъпваше на токчетата си, въпреки люлеенето, защото дори голям кораб като този не беше напълно стабилен при вълнение. Танцьорът се върна назад, отвори вратата, водеща навън, и я задържа, докато жената беше още в другия край. Тя му отговори с едно кратко „благодаря“ и прекрачи прага. Макс кимна, затвори вратата и тръгна обратно по коридора. Направи осем-десет крачки. Пристъпи още веднъж бавно, замислено и спря. По дяволите, помисли си той. Нищо не губя, ако опитам, заключи бързо. Като, разбира се, взема съответните предпазни мерки, каза си в допълнение.

Откри я веднага — тя се разхождаше край парапета — и спря непринудено пред нея, огрян от слабата светлина на електрическите крушки, покрити със солени отлагания. Тя навярно се надяваше нощният бриз да й помогне срещу неразположението от клатушкането на кораба. Повечето пътници правеха точно обратното. Затваряха се в каютите си, от които не излизаха по цели дни, жертви на стомашните си проблеми. За момент Макс се уплаши, че тя ще продължи напред, като че ли не го е видяла. Но не стана така. Загледа се в него, неподвижна и без да проговаря.

— Беше приятно — каза изведнъж.

Макс успя да се пребори с объркването си само за няколко секунди.

— За мен също беше приятно — отвърна той.

Жената продължаваше да го гледа. Любопитство, може би това бе думата, която обясняваше поведението й.

— Отдавна ли танцувате професионално?

— От пет години. Макар че не го правя през цялото време. Тази работа е…

— Забавна? — прекъсна го тя.

Тръгнаха отново по палубата, напасвайки стъпките си към бавното люлеене на лайнера. На моменти се разминаваха с тъмните силуети или познатите лица на някои от пасажерите. В лошо осветените участъци от Макс можеха да се видят само белите петна на нагръдника на ризата, жилетката и вратовръзката му, по инч и половина от всеки колосан маншет и кърпичката в горния джоб на фрака.

— Не тази дума търсех — усмихна се мило той. — Съвсем не. Върша тази работа от време на време, това исках да кажа. Разрешава някои проблеми.

— Какви проблеми?

— Ами… Както виждате, позволява ми да пътувам.

На светлината на един илюминатор видя, че сега тя се усмихва одобрително.

— Добре се справяте, след като вършите тази работа само от време на време.

— През първите години беше постоянна.

— И къде беше това?

Макс реши да спести част от творческата си биография и да запази за себе си някои места, сред които китайският квартал в Барселона и старото пристанище на Марсилия. Както и името на онази унгарска танцьорка, Боске, която пееше La petite tonkinoise^[7], докато депилираше краката си, и имаше слабост към младежите, будещи се посред нощ облени в пот, подгонени от ужаса на кошмарните си сънища, че все още са в Мароко.

— През зимата в хубавите хотели в Париж — обобщи той. — Биариц и Лазурния бряг през силния сезон… Прекарал съм известно време и в Монмартр.

— О — тя изглеждаше заинтригувана. — Може в някакъв момент да сме се засекли.

Той се усмихна уверено.

— Не сме. Щях да си спомням.

— Какво искахте да ми кажете преди? — попита тя. Първоначално той не разбра какво има предвид. После си спомни. След като се бяха срещнали вътре, я беше настигнал на палубата и бе застанал срещу нея, без да й даде никакво обяснение.

— Никога с никого не съм танцувал такова съвършено танго.

Последваха три-четири секунди мълчание. Може и да беше поласкана. Беше спряла на място. В близост имаше крушка, завита към тънката стена, и жената го гледаше в помътнялата от солените налепи светлина.

— Наистина ли?… Виж ти. Много любезно от ваша страна, господин… Макс беше името ви, нали?

— Да.

— Добре. Повярвайте, благодарна съм ви за комплимента.

— Не е комплимент. Знаете, че не е.

Тя се засмя чистосърдечно. Беше го направила по същия начин две вечери по-рано, когато той шеговито изчисли възрастта й, и каза, че е на петнайсет години.

— Съпругът ми е композитор. Музиката, танцът са ми близки. Но вие сте наистина превъзходен партньор. На дамата ви е лесно да се остави да бъде водена.

— Не се оставяхте само да бъдете водена. Танцувахте и вие самата. Имам опит в това.

Тя кимна замислено.

— Да. Предполагам, че имате.

Макс беше отпуснал длан на влажното перило. Между едно и друго полюшване, палубата предаваше под нозете им вибрациите на машините в недрата на кораба.

— Пушите ли?

— Сега не ми се пуши.

— Ще позволите ли аз да запаля?

— Моля.

Извади табакерата от вътрешния джоб на сакото си, взе една цигара и я постави в устата си. Тя наблюдаваше движенията му.

— Египетски ли са? — попита.

— Не. „Абдул паша“… Турски. С щипка опиум и мед.

— Тогава ще приема една.

Наведе се с кибритената кутия в ръце, като криеше в шепата си пламъка, за да не угасне, и й запали цигарата, която тя беше пъхнала в цигарето си от слонова кост. После запали и своята. Вятърът отнасяше бързо дима и не им даваше възможност да го вкусят. Под кожената наметка жената като че ли потръпваше от студ. Макс посочи входа на салона с палмите, който беше близо. Помещението беше нещо като зимна градина с голям стъклен покрив, мебелирано с плетени кресла, ниски маси и големи саксии с цветя.

— Значи професията ви е да танцувате — отбеляза тя, когато влязоха. — Звучи странно за мъж.

— Не виждам голяма разлика… Ние също можем да го правим за пари, както виждате. Танцът невинаги е увлечение или забавление.

— Вярно ли е това, което се говори? Че една жена проявява най-искрено характера си, когато танцува?

— Понякога. Но важи не повече, отколкото за мъжа.

Салонът беше празен. Жената седна и остави небрежно кожената наметка да падне на земята. После извади малко огледало със златно капаче и оправи устните си с бледочервено червило „Танджи“. Макс отбеляза, че косата й, пригладена назад с брилянтин, придаваше на чертите й привлекателно андрогенно излъчване и подчертаваше скулите й, а черният атлаз обгръщаше тялото й по интересен начин. Забелязала погледа му, тя прехвърли единия си крак върху другия и го полюшна леко. Беше подпряла десния си лакът на облегалката на креслото и държеше високо ръката, чиито показалец и среден пръст с добре оформени, дълги и лакирани точно в цвета на червилото нокти, крепяха цигарата. От време на време изтръскваше пепелта на пода, сякаш не я интересуваше, че на този свят има пепелници.

— Исках да кажа, че е интересно да се наблюдава отблизо — изрече след малко. — Вие сте първият професионален танцьор, с когото си казвам нещо повече от „Благодаря“ и „Довиждане“.

Макс беше приближил към нея един пепелник и стоеше прав, пъхнал дясната си ръка в джоба на панталона. Пушеше.

— Хареса ми да танцувам с вас — каза той.

— На мен също. Бих го направила отново, ако оркестърът продължаваше да свири и имаше хора в салона.

— Никой не ви пречи да го сторите сега.

— Моля?

Тя срещна усмивката му с поглед на човек, който е чул някаква нелепост. Но танцьорът продължи невъзмутимо да се усмихва. Изглеждаш като свястно момче, бяха му казали унгарката и Борис Долгоруки. Двамата бяха на едно и също мнение, а те никога не се бяха виждали. И двамата му бяха казали: „Макс, когато се усмихваш по този начин, никой не би се усъмнил, че си абсолютно свястно момче. Опитай да се възползваш от това“.

— Сигурен съм, че сте в състояние да си представяте как звучи музиката.

Тя отново изтръска пепелта на земята.

— Дързък човек сте.

— Мога ли тогава да си позволя една дързост?

Сега беше ред на жената да се усмихне с лека предизвикателност.

— Разбира се, че можете — изпусна тя дима от устата си. — Аз съм съпруга на композитор, не забравяйте. Музиката е в главата ми.

— Какво ще кажете за „Лоша компания“? Познавате ли мелодията?

— Отлично.

Макс изгаси цигарата и подръпна жилетката си. За миг тя остана неподвижна: беше престанала да се усмихва и го наблюдаваше замислена от креслото си, като че ли искаше да се увери, че той не се шегува. Накрая остави на пепелника цигарето си, по което имаше следи от червилото, стана, без да бърза, и като не откъсваше очи от неговите, отпусна лявата си ръка на рамото му, а дясната в неговата длан, която я очакваше протегната. Застина така за момент, изправена, спокойна, много сериозна. След това Макс притисна едва доловимо два пъти пръстите й, за да маркира първия такт, наведе леко тялото си настрани, десният му крак мина пред левия, и двамата се понесоха в тишината между плетените кресла и саксиите на салона с палмите, прегърнати, вперили погледи един в друг.

 

 

От белия пластмасов транзистор „Маркони“ се носи туист в изпълнение на Рита Павоне. Големи, кичести палми и пинии красят градината на вила „Ориана“. Пред Макс, облегнат на отворения прозорец на стаята си, между тях се разкрива гледка към неаполитанския залив: на кобалтовосиния фон тъмнее широкият конус на Везувий, крайбрежната ивица се е проточила отдясно до нос Скутоло, а Соренто наднича от стръмния бряг и гледа към двете пристанища с техните каменни вълноломи, лодките на плажа и другите плавателни съдове, хвърлили котва недалеч от брега. Шофьорът на доктор Хугентоблер стои от известно време умислен и не откъсва очи от пейзажа. Откакто е закусил в тихата кухня, не помръдва от прозореца. Прехвърля възможностите и вероятностите една мисъл, която цяла нощ го е карала да се върти озадачен леглото, да е истина. И в разрез с очакванията му дневната светлина също не успява да прогони идеята от ума му.

Най-сетне Макс идва на себе си и прави няколко крачки из скромната стая, разположена в един ъгъл на партерния етаж на вилата. После отново поглежда през прозореца към Соренто и влиза в банята, където наплисква лицето си с вода. Избърсва се и се поглежда в огледалото придирчиво като човек, който търси да открие колко е напреднала старостта от последния път, когато е срещал отражението си.

Остава така немалко време, наблюдава се, сякаш търси някой, когото е познавал отдавна. Изучава натъжено сребреещата коса, която започва да оредява, кожата, белязана от живота и хода на времето, браздите по челото и гънките около устата, белите косми, наболи по брадичката, отпуснатите клепачи, убиващи живостта на погледа. После попипва корема си, а на колана се вижда ясно как използваните дупки се са все по-далеч от токата. Поклаща критично глава. Годините и килцата му идват в повече, такова е заключението му. А може би и животът.

Излиза в коридора, подминава вратата, водеща към гаража, и продължава напред към хола на вилата. Там всичко е подредено и чисто, мебелите са покрити с бели памучни калъфи, за да не се прашат. Съпрузите Ланца са заминали за Салерно, за да прекарат там отпуска си. Това означава пълно спокойствие. Макс трябва само да пази къщата, да препраща спешната кореспонденция и да поддържа в изправност „Ягуар“-а, „Ролс-Ройс“-а и трите стари автомобила на господаря на дома.

Бавно, все така умислен, той отива до барчето в хола, отваря шкафа с напитките и си налива един пръст „Реми Мартен“ в чаша от шлифован кристал. Обикновено Макс пие малко.

Почти цял живот, включително и в бурните първи години на младостта, е бил умерен, или може би точната дума е разумен, или предпазлив. Беше способен да превърне алкохола, погълнат от него или от другите, не в непредсказуем враг, а в полезен съюзник, в професионален инструмент на съмнителния му занаят (или занаяти), толкова ефикасен в някои случаи, колкото можеха да бъдат една усмивка, един удар или една целувка. Така или иначе, на този етап от живота, когато пред него все по-ясно се очертава краят на пътя, една чаша вино или вермут, един добре приготвен коктейл „Негрони“ все още стимулират сърцето и мислите.

Допива напитката и започва да броди из празната къща. Продължава да си блъска ума с онова, което го бе държало буден миналата нощ. По радиото, което е оставил включено и звучи от дъното на коридора, женски глас пее „Остани с мен“ така, сякаш наистина преживява с болка думите, които изрича. Накрая се връща в спалнята и проверява банковата си сметка, разполага със съвсем скромни спестявания. Стигат му точно, за да си осигурява необходимото, т.е. базовата логистика. Развеселен от мисълта, отваря гардероба и преглежда дрехите, представяйки си някои предвидими бъдещи ситуации. После се отправя към голямата спалня на къщата. Не си дава сметка, но върви с лекота, сякаш лети. Стъпва гъвкаво и уверено, както преди години, когато светът още беше опасно и омайно приключение: неспирно предизвикателство към характера, хитростта и интелигентността му. Най-сетне е взел решение и това прави нещата по-прости: миналото се преплита с настоящето, очертавайки впечатляваща картина, в която, погледнато през перспективата на времето, всичко се нарежда по не особено сложен начин. В спалнята на доктор Хугентоблер мебелите и леглото са покрити с калъфи, а през завесите се процежда златиста светлина. Отмята ги и обилното слънце облива стаята, открива се гледката към залива, дърветата и близките вили, накацали по склоновете на планината. Макс се обръща към дрешника, сваля един куфар „Гучи“, намиращ се в горната му част, оставя го на леглото, и с ръце на хълбоците съзерцава богатия гардероб на господаря си. Доктор Хугентоблер носи дрехи със същите обиколки на гърдите и врата като него, така че той избира половин дузина копринени ризи и две сака. Обувките и панталоните не са в неговия размер, Макс е по-висок от Хугентоблер, така че въздъхва примирено: ще трябва да отскочи до скъпите магазини на булевард „Италия“. Поставя обаче в куфара един нов кожен колан и половин дузина чорапи в дискретни цветове. Хвърля един последен поглед и добавя два копринени шала, три хубави вратовръзки, едни златни копчета за ръкавели, една запалка „Дюпон“, независимо, че от години е отказал цигарите, и един часовник „Омега Сиймастър Девил“, също златен. Обхожда стаята с куфара в ръка и чува пак радиото. Сега Доменико Модуньо пее „Vecchio frac“, „Старият фрак“. Невероятно, казва си той. Сякаш е добра поличба. Съвпадението го кара да се усмихне с усмивката на някогашния салонен танцьор.