Джон Лескроарт
Клетвата (7)

6

Ерик Кенсинг, все още облечен с опръсканата с кръв зелена туника, се бе изтегнал почти хоризонтално в едно кресло в лекарската стая на приземния етаж. Дългите му крака бяха протегнати напред, кръстосани при глезените. В стаята нямаше никой друг. Кичур черна коса, прошарена тук-таме, висеше над челото му, което той като че ли подпираше с дясната си длан. Чу, че вратата се отвори и някой щракна лампите на тавана. Отвори очи. Бе Ан, която скоро щеше да му стане бивша съпруга.

— Казаха, че ще те намеря тук. — Говореше с шепот, с отчетливо контролиран глас.

— Май са били прави.

Тя започна веднага.

— Можеше поне да ми се обадиш, Ерик. Не го разбирам това. Да го науча от проклетото радио. А и децата — добави тя. — Много ти благодаря.

Той се изправи бързо, нямаше желание да се кара с нея.

— Къде са сега? Добре ли са?

— Разбира се, че са добре. Какво си мислиш? Оставих ги при Джейни. Всичко с тях е наред.

— Е, добре. — Изчакваше, принуждавайки я да говори.

— И защо не ми се обади?

Той отстъпи крачка и кръстоса ръце. Лицето му бе открито, почти момчешко, въпреки издълбаните от тревогата бразди, торбичките под очите и увисналата кожа под някога гордо очертаната линия на челюстта. Но в компанията на съпругата си се бе научил, особено през последните една-две години, да потиска всяка изразителност на лицето си. Не че изпитваше някаква съзнателна потребност да върши това сега, но бе твърдо решил да не даде на Ан нищо. Изглеждаше като че ли е статуя, изваяна от восък, и лесно би могъл да бъде взет за някой, надхвърлил петдесетте, макар да му оставаха петнайсет години до тази възраст.

— Защо да ти се обаждам? Жена му бе тук, семейството му. Освен това последното, което чух, е, че отново сте се разделили. Завинаги.

Челюстта й се стегна, тя пое решително дъх.

— Искам да го видя — заяви тя.

— Моля, заповядай. Стига да ги няма Карла и децата. Ще те помоля да се опиташ да бъдеш внимателна, ако са все още тук.

— О, да, господин Внимателен. Това е твоята роля, нали? Грижа за пациентите, успокояване на опечалените.

— Понякога. — Той вдигна рамене. — Все ми е едно. Прави каквото искаш. Така или иначе го правиш.

— Наистина. Така и смятам да направя. — Ноздрите й се разшириха. — Как умря тук? Как можа това да се случи?

— Беше блъснат, Ан. Лошо.

— Непрекъснато биват блъскани хора. Но не умират.

— Е, с Тим се случи.

— И на теб изобщо не ти пука, нали?

— Какво искаш да кажеш? Не искам да губя нито един пациент, но той не беше…

В гласа й прозвуча лека истерична нотка.

— Той не беше просто пациент, Ерик. — Тя го гледаше гневно. — Не ми говори така, като лекар. Знам какво мислиш в действителност.

— О, така ли? И какво е то?

— Доволен си, че е мъртъв, нали? Много отдавна искаше да го няма.

Той нямаше готов отговор. Най-накрая поклати глава в израз на отрицание и възмущение.

— Е, радвам се, че си поговорихме. Сега ме извини.

Тръгна с намерението да мине покрай нея, но тя се отмести и застана срещу него.

— Къде отиваш?

— Връщам се на работа. Нямам какво повече да ти кажа. Дойде да видиш Тим, нали? Намери ме съвсем лесно. Няма да имаш проблеми. Сега, моля те, остави ме да мина. Имам работа.

Тя не отстъпваше.

— О, да, заетият доктор.

После опита друга тактика.

— Казват, че си бил на етажа.

— Какъв етаж?

— Знаеш какъв.

Той направи крачка назад.

— За какво говориш?

— Когато е умрял.

— Да, така е — отвърна той уморено. — И какво от това?

Имаше дълъг опит с нея, с моментите, когато емоциите я завладяваха, удивителните скокове на логиката, на които понякога бе способна. Сега видя нещо познато в очите й, една неистова яснота, която дълбоко го смущаваше.

— Трябва да кажа на някого — заяви тя. — Сигурна съм, че знам какво наистина се е случило там.

— Не разбирам за какво говориш.

— О, да, разбираш ме, Ерик. Аз съм единствената, която знае на какво действително си способен. Колко безчувствен можеш да бъдеш. Какъв си наистина.

— О, моля те, Ан, не започвай.

— Не, ще започна. Ти го уби, нали?

Ерик си мислеше, че тя ще стигне дотам, и сега, когато го бе направила, дълбочината на яростта му не остави място за нищо друго, освен за чиста реакция. Събирайки цялото си самообладание, той се обърна, за да се увери, че никой друг не е наблизо да чуе, после се наведе към нея на сантиметри от лицето й. Направи усилие да се усмихне жестоко:

— Естествено! — процеди с цялата студена увереност, която бе в състояние да събере. — Сипах му гадости в системата, веднага щом можех да го направя безнаказано.

Тя се отдръпна и замръзна.

Бе я засегнал. Удоволствието от нейното ужасяване го тласкаше да продължи с ударите.

— Непрекъснато убивам хора тук. Това е една от непризнатите екстри на професията.

Известно време тя се взираше в него, наистина уплашена. Но шокът, на който я изложи, я бе върнал в съзнание. Раменете й се отпуснаха, пое няколко пъти въздух.

— Мислиш, че е смешно? — попита тя. — Мислиш, че това е нещо, с което можеш да се шегуваш?

— А ти мислиш, че се шегувам ли? Ти шегуваше ли се, когато ме попита?

След това той изведнъж почувства, че нещата са отишли достатъчно далеч.

— Съвземи се, Ан. Аз да съм го убил? Господи!

— Ти си бил там и го мразиш.

— И какво от това? Може би не си схванала какво се е случило. Беше блъснат от кола.

— И доведен тук.

— Това е било най-близкото спешно отделение, Ан. Не съм го уредил аз по някакъв начин.

— Не трябваше да се занимаваш с неговия случай.

— Това пък защо е? За да нямам възможност да го убия? Може би не разбираш — ами ако съм искал да го убия? Какво би казала?

Той се взираше в напълно непознатото същество, в жената, с която бе живял дванайсет години и която му беше родила три деца. За момент му се прииска да предизвика още един изблик у нея.

Но този гамбит се беше изчерпал. Тя поклати глава в заключение.

— Не си го убил. Нямаш куража за това.

— Ти го каза, не аз. Но независимо дали съм го направил или не, него го няма, нали? И това ще дойде доста нанагорно на малката Ани, нали?

Отново я беше засегнал болезнено. Челюстта й се стегна. Тя рязко се протегна и дръпна силно ръкава на престилката му.

— Негодник такъв! Какво да правя сега, Ерик? Това ми кажи. Какво трябва да направя?

— Каквото възнамеряваше да правиш, Ан. Всъщност, не ме интересува. Така или иначе той няма да се върне.

После един последен удар.

— Само не ми казвай, че нямаш резервен приятел.

Тя пристъпи напред, вече вбесена, юмруците й се посипаха по него.

— Негодник такъв!

Продължи да го удря, да сипе ругатни, докато най-после той не успя да хване двете й китки. Стисна ги здраво пред себе си.

— Ох! Пусни ме! Причиняваш ми болка.

— Добре.

— Пусни ме, по дяволите.

— Недей да ми се нахвърляш повече. Ясно ли е?

Държа я още малко, стискайки с цялата си сила. Тя продължи да се бори пред него, издавайки кратки животински викове от напрежението, докато се опитваше да изтръгне ръцете си, да извие тялото си, но той я бе хванал и не я пускаше. Накрая я придърпа плътно към себе си и я заключи в погледа си. Не бе готова да се предаде, все още се съпротивляваше, но той я държеше в желязна хватка, докато най-накрая не почувства как съпротивата я напуска.

— Не ме ли чуваш, по дяволите? — прошепна той.

— Да. Пусни ме.

Отстъпи назад и я отблъсна от себе си, докато я пускаше.

— Тръгвам си — каза той. — Махни се от пътя ми.

Ан разтриваше ръцете си, после ги протегна напред.

— Виж какво направи. Заболя ме.

— Ще го преживееш — каза той.

Тя застана отново пред него, като че ли го предизвикваше за нов рунд. Но, изцеден от болката и гнева, той нямаше повече настървение да се бори с нея.

— Защо не си отидеш у дома, Ан? Върни се при децата. Мястото ти не е тук.

Тя обаче продължаваше упорито да го гледа.

— Трябва да го видя. Къде е сега?

Разбираше какво има предвид. Искаше да види тялото на Маркъм. Но… майната й, помисли си Кенсинг.

— Най-добрият отговор, който мога да ти дам в тази минута — отвърна той, — е „някъде много близо до центъра на ада“.

После я бутна настрани и излезе от стаята.

* * *

Детската бейзболна лига правеше на пух и прах графиците на семейство Харди. Винсънт тренираше в понеделник и сряда и Харди му беше треньор. Ето защо, докато траеше сезонът, той и Франи трябваше да променят вечерта на свещената си среща за вторник. Тази вечер, малко след седем часа, Харди бутна вратата на бара „Литъл Шамрок“, където се очакваше да се срещнат, но тя още не бе пристигнала. Брат й Моузес Макгуайър обаче бе там, зад перилата, и разговаряше с млада двойка, издокарани и двамата в изобилие от черна кожа. Макгуайър бе в една от маниакалните си фази и гласът му бучеше достатъчно, за да заглуши Стинг от джубокса, за който също не можеше да се каже, че шепти.

Харди си издърпа една табуретка до предния прозорец, така че, полуобърнат, да може да наблюдава как кипарисите се огъват под напора на вятъра в края на „Голдън Гейт Парк“ отсреща през улицата. Моузес го зърна и започна да му налива гинес — автоматичен призив за Харди в девет от десет случая. Пяната на гъстата бира щеше да спада няколко минути, така че Моузес можеше да продължи да говори, докато това стане. Защо да прекъсва интересния разказ?

А той продължаваше:

— … Тоя човек го боли стомахът вече девет месеца и вече му били извадили първо апандисита, ама сбъркали, след това жлъчката — оп-па, пак сбъркали. Нищо не помага. Не могат да му намерят нищо и накрая го отпращат, като му казват, че е стресиран. Да бе, без майтап. И той започва да си прави акупунктура, да ходи на акупресура, пие билки, започва масажи, но нищо не помага. А междувременно… — Тук Макгуайър се обърна към Харди, посочвайки пивото му, почти готово. — … междувременно човекът се опитва да си подреди живота и се кани да се жени след няколко месеца.

Двамата слушатели възкликнаха почти едновременно:

— И какво стана?

— Ами преди две седмици се събужда напълно сгърчен от болка, не може даже да стане от леглото, срязват го отново, но този път го затварят веднага и казват, че съжаляват. Остава му един месец. Сигурно нещо не са догледали.

— Един месец живот? — попита момичето. — Това ли са имали предвид?

— Да, но не беше един месец даже — завърши Моузес. — Оказа се, че било пет дни.

Младежът се взираше в питието си и поклащаше глава.

— Пет дни?

Макгуайър кимна с негодувание:

— Ей тук му налях едно питие преди три седмици, а в понеделник му ходих на погребението.

Той сграбчи бирата на Харди и плъзна чашата по бара. Харди отпи дълбока глътка.

— Много забавна история. За кого говориш?

— Шейн Маки. Ти не знаеше ли?

От времето, когато самият той бе барман, Харди познаваше Маки, който бе играл в отбора по софтбол в продължение на две години. Не можеше да е много над четирийсет. Харди си спомни как черпи него и годеницата му на новогодишното тържество тук преди четири месеца. Той сложи внимателно чашата си на бара и я завъртя.

— Тази история истинска ли е?

— В основни линии, да. Сватбата щеше да бъде другия месец. Със Сузан вече им бяхме купили някакъв сервиз за хранене.