Джон Лескроарт
Клетвата (20)

19

С времето отново се случваше нещо чудно — нощта се бе изпълнила с благоухание.

Брако и Фиск бяха паркирали на улицата пред дома на Глицки. Брако беше зад волана, смъкнал стъклото от своята страна и облегнал лакътя си на него. Дъвчеше клечка за зъби, която беше взел от щанда в магазина за сандвичи на „Клемънт“, където си бяха купили „Рубънс“ и „Доктор Пепър“. Фиск също бе отворил прозореца си и мърдаше неспокойно на седалката. Най-накрая погълна остатъка от своята напитка.

— Няма да дойде. Това е тъпо.

Брако обърна глава.

— Няма нужда да оставаш. Ще му кажа, че е трябвало да отидеш някъде. Можеш да вземеш колата. Аз ще се прибера някак. Ти имаш семейство, Харлен. Както и той. Ще разбере.

— Тази сутрин съвсем не изглеждаше толкова склонен да разбере.

Самата истина. Първата работа на Глицки беше да дойде до бюрото на Харлен и на висок глас да предложи да го премести незабавно в който и да е друг отдел, ако не желае да бъде повече в отдел „Убийства“. Инспекторите в отдел „Убийства“ не се чупят рано от работа. Разбираше ли това инспектор Фиск?

Макар че сега, помисли си Фиск, не беше рано. Беше девет часът, по дяволите.

— Той не ни очаква, Дарел, пет пари не давам какво ти е казал. Тръгнал си е от работа по-рано, ядосан, и сега е излязъл за вечерта, а може би и е заминал за уикенда.

— Добре, върви. — Дарел извади ключовете от стартера и ги пусна в скута на партньора си. — Но аз оставам.

Фиск плесна с ръка по външната страна на вратата.

— Не мога да си тръгна сам, там е въпросът. Ако си тръгнем заедно — окей, ще кажем, че сме изморени. Но ако съм само аз, а ти останеш тук…

Брако все още имаше много от своя „Доктор Пепър“, затова бутна сламката в устата си. Когато я извади, преглътна и каза:

— Той ми разпореди да докладвам всеки ден. Лично.

— Така ли? Да, ама не е тук, ако не си забелязал. Не беше в отдела, когато се явихме там. Не може да очаква от нас да го издирваме, за да му докладваме. Очевидно напълно ни е забравил.

Отговорено му бе със свиване на рамене.

— Може би.

Но Фиск продължи да опява:

— Ами ако е умрял, тогава какво? Ще отидеш да докладваш на гробищата ли? Всяко нещо си има изключения, разбери.

— Днес е първият ден, Харлен. Човек не прави изключения в първия ден, когато започне да се занимава с нещо. Това би ги превърнало в правила.

Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че на улицата иззад завоя изникват фарове.

— Идва някой.

Фиск се обърна докрай на мястото си.

— Не е той.

— Пет долара, че е той.

— Имаш ги.

* * *

Вбесен от това, че (както му се струваше) Джакман и Аш бяха узурпирали правото му на арест, а Харди бе въртял своите адвокатски игрички за негова сметка, Глицки изгуби всякакво настроение за повече работа през деня. Да вървят по дяволите.

Когато се прибра вкъщи, реши да прекара целия уикенд в почивка. Остави пейджъра и мобилния си телефон в шкафчето до леглото, след това видя бележката на Орел, която му напомняше, че той и Рейни бяха тръгнали заедно с клуба да карат сноуборд, един последен опит да се осакатят преди лятото. Значи през уикенда нямаше да има хлапета. Щеше да бъде истинска почивка.

Когато Трея се прибра, попита я дали е навита за една вечер в града. Нямаше нужда да пита за втори път. Двамата отидоха в марокански ресторант на „Балбоа“, където седнаха на пода и ядоха с пръсти, прокарвайки всичко със сладкия топъл чай, който сервитьорът им наливаше от височината на кръста си в чашите на пода, без да разлее нито капка. Добър спектакъл.

Вечерта беше толкова прекрасна, че решиха да повървят пеш до „Оушън Бийч“. На връщане някакъв допир на бедрата им ги накара да решат да се насочат обратно към дома.

Свободното място до тротоара само четири къщи преди жилището им ги накара да решат, че тази нощ наистина имат късмет и всички звезди са се подредили, за да им осигурят усамотеност и спокойствие. Ръката на Глицки беше на рамото на Трея, нейната — около кръста му.

— Не гледай сега — каза Трея.

Двама мъже бяха току-що слезли от колата си и вървяха към тях. Тя прошепна:

— Да се надяваме, че са някакви хулигани, които се канят да ни нападнат и оберат. Можем да ги убием бързо и да се приберем.

— Наистина са хулигани — отговори полугласно Глицки. После малко по-високо добави: — Господа, на вечерна разходка ли сте тръгнали?

— Казахте да докладваме всеки ден, сър — обясни Брако.

— Но ако моментът не е подходящ… — Фиск даде да се разбере, че и според него не е подходящ.

— Не, много е подходящ, Харлен.

— Моментът е страхотен — съгласи се Трея, кимайки към Фиск. — Просто невероятен.

Глицки докосна ръката й.

— Струва ми се, че и двамата не познавате моята съпруга. Трея, това са инспекторите Фиск и Брако.

— Аншанте! — каза тя със сносен френски акцент. Усмивката й може би изглеждаше искрена. — Слушала съм толкова много за вас.

* * *

От една страна, Глицки изпитваше някакво малко задоволство, че Дарел Брако беше изпълнил така старателно нареждането му. От друга, не му се искаше неговите хора да придобиват навика да се отбиват у дома му. Но сега станалото — станало. Романтичната вечер с жена му продължи, като тя се бе настанила до него на канапето, а Брако и Фиск седяха на столове, които бяха пренесли от кухничката.

— Става въпрос за „Парнас“, нали? — попита тя мило. — Има ли някой нещо против да остана?

Нямаше възражения.

Брако бе поставил малкия си бележник на масата за кафе пред себе си и редовно поглеждаше в записките.

— Най-напред започнахме с болницата. Знаете ли, че Кенсинг е закъснял за работа във вторник сутринта? Цял час по-късно е отишъл.

— Не — отговори Глицки. — Нищо не знам за това какво е правил Кенсинг през този ден. Но защо смятате, че е важно да се спомене, ако е закъснял?

— Заради колата — обясни Фиск. — Къде е бил по време на катастрофата?

— Първоначалната злополука? — попита Глицки. — С Маркъм?

— Още ли се занимаваш с тази част на случая? — попита Трея. — Мислех, че след като откриха калия, ти горе-долу зачеркна това.

Всъщност Глицки бе приключил набързо с това още в началото и продължаваше да смята въпроса за изчерпан. Но си даваше сметка, че момчетата са се заели с това, и не искаше да пресича бликналия ентусиазъм.

— На този етап оставаме открити за всякакви предположения — каза й той на техния таен език. После се върна към инспекторите. — И попитахте ли Кенсинг къде е бил?

— Не, сър — отговори Брако. — Самите ние не сме разговаряли с него отново, но снощи той изобщо не го спомена, когато вие го разпитвахте. Изглежда обаче, че би трябвало да му е минало през ума. Казал е тази сутрин, че е имал неприятности с колата.

Отново коли. Глицки кимна неангажиращо, но вътре в себе си бе убеден, че можеха да си лаят под това дърво безкрайно дълго и нямаше да постигнат нищо.

— А какво знаете за времето, след като Маркъм е стигнал до спешното отделение? Как е било там? Напрегнато? Какво?

Брако бе готов с отговора.

— Всъщност, сутринта е започнала доста мудно. Имали са едно хлапе, на което трябвало да правят шевове на главата, и някаква дама, която паднала и си счупила крака, но когато дошла линейката, пострадалите вече били прибрани отзад.

— Отзад? — попита Глицки.

— Да. Когато се влезе, първо има една чакалня, след нея място, където ги преглеждат, и после ги откарват в голяма открита зала с много подвижни легла и в средата — медицински пункт, където се мотаят лекарите и сестрите. Именно там са внесли Маркъм веднага, щом е пристигнал, а после и в хирургията, която е малко по-надолу по коридора.

— На този етаж има пет-шест операционни. Във всяка има запас от калий и други спешни лекарства.

— Калий има също и в медицинския пункт до подвижните легла.

— Ясно. — Това беше добре, но Глицки вече се бе досетил, че някъде наоколо трябва да е имало калий. Както и преди, двамата инспектори без съмнение бяха събрали много информация. Проблемът им бе да различават кое от нея е полезно. Разбра, че ако иска да стигне до същественото, трябва да им задава правилните въпроси. — Когато са приели Маркъм, жена му била ли е с него?

Те се спогледаха, като че ли за да потвърдят.

— Да. Отвън и след това, когато са подготвяли залата за операцията. Може би за десет минути.

— А после какво? Когато е влязъл за операция?

Отново се кръстосаха погледи и Брако отговори:

— Когато е излязъл от операционната, тя е била в чакалнята, после се е преместила в чакалнята на интензивното отделение.

— Ясно — отсече Глицки. — Но оставала ли е в някой момент сама до централния пункт на сестрите при подвижните легла? Това ме интересува. — Разбра, че никой от тях не е погледнал на нещата от този ъгъл и затова реши да зададе друг въпрос. — Как се е държала? Някой разказа ли?

Фиск поведе обяснението.

— Разговарях с двете сестри, които са били там…

— Колко дежурят обикновено? — прекъсна ги Глицки.

— Две през нощта, тоест от десет до шест, после четири през деня.

— Значи е имало четири дежурни? Къде са били другите две?

Брако се впусна на помощ на партньора си.

— При другите двама пациенти, сър. Заради закъснението на един от докторите в спешното този ден в началото на смяната е имало недостиг на лекари. Приготвяли една от другите операционни за счупения крак и едната сестра е чакала хирурга там с дамата. Другата е стояла с хлапето и майка му, докато лекарят е зашивал главата му.

— Така. — Глицки реши, че най-после си е изяснил картината. — Двама лекари, четири сестри, трима пациенти, двама придружители. — Той се обърна към Фиск: — Значи говорихте със сестрите на Маркъм какво е било състоянието на съпругата? Мъже или жени са, между другото? Сестрите?

— И двете са жени — отвърна Фиск. — Да, сър, и двете ги питах как е била тя.

Глицки продължаваше да чака.

Трея усети нетърпението на съпруга си и попита леко:

— И как е била, инспекторе?

— Замаяна — отговори Фиск. — Много разстроена. Почти не можела да говори.

— И двете ли казват това?

— Да, сър. Казаното от двете напълно съвпада.

— Плачела ли е?

— Да, сър. Специално попитах за това. Плачела кротко, от време на време.

Глицки замълча. Брако беше изслушал внимателно диалога и след като се консултира с бележките си, реши да добави още нещо от себе си.

— Аз също разговарях с една от сестрите, сър. Някоя си Дебра Малър. Придружавала е госпожа Маркъм, когато са внасяли Маркъм в операционната и после обратно до чакалнята, където тя — Малър — в продължение на няколко минути я държала за ръката. Та Малър използваше израза „замаяна като от бомба“. Госпожа Маркъм непрекъснато повтаряла: „Не могат да го оставят да умре. Няма да го оставят да умре, нали?“.

Глицки си помисли две неща: първо, че госпожа Маркъм, би могла, разбира се, да бъде добра актриса, но все пак, това не звучеше много като казано от жена, която планира да убие съпруга си през следващите два часа. Второ, ако сестра Малър я е придружила от зоната на подвижните легла до операционната и обратно, тогава Карла не е оставала сама, за да може да грабне ампула с калий от медицинския пункт в средата на помещението. Все пак той искаше да бъде сигурен по този въпрос.

— Значи тя не е чакала в зоната с подвижните легла?

— Не, сър. Отвън, в чакалнята и после горе, до интензивното.

— Добре — приключи Глицки. — Да продължаваме нататък. Колко време е бил Маркъм в операционната?

Фиск хвърли благодарствен поглед към Брако, който не само си бе водил добре бележки, но и бе записал тъкмо каквото трябва.

— Малко по-малко от два часа — съобщи Дарел, после добави по своя инициатива: — Когато излиза и бива приет в интензивното, някои от шефовете на „Парнас“ вече са пристигнали там. Малачи Рос, медицинският директор. Също и секретарят на Маркъм на име Брендън Дрискол, който май е влязъл в малък спор с доктор Кенсинг.

— За какво?

— Достъпа до шефа му.

— Маркъм? Нали е бил в безсъзнание? Имало ли е момент, в който се е връщал в съзнание?

— Не, сър.

— Тогава защо е искал да го види Дрискол?

— Изглежда, че никой не знае. — Разочарованието на Брако, че не е успял да открие защо, бе очевидно. — Но все пак е влязъл.

Глицки се наведе напред.

— Дрискол? Бил е в интензивното? Колко време?

— И това — отговори Брако — никой не знае със сигурност. Но когато Кенсинг го открил там…

— Искаш да кажеш, че е бил сам?

— Да, сър. По всичко изглежда. И когато Кенсинг го открил там, ужасно се разсмърдял и го изритал.

Глицки отговори пресилено спокойно:

— Не смятам, че „разсмърдял“ е глагол, който би трябвало да употребявате, Дарел. Значи казвате, че Кенсинг и Дрискол са се скарали?

— Кратко, но много остро. Кенсинг буквално го е изхвърлил.

— От отделението? От болницата?

— Не. Само от отделението. От интензивното. Но когато Маркъм умрял, Дрискол все още е бил наоколо.

— Хората спомнят ли си го?

— Да. Напълно се бил скапал. Хленчел като бебе.

— Ясно. Какъв ви е източникът за тези последни неща? Появили ли са се сестрите от операционните?

— Не — отговори Фиск. — Има друг сестрински пункт пред интензивното отделение.

— Записал съм имената — обади се Брако. — В интензивното има поне дванайсет редовни сестри, три смени, по две на смяна, но карат по две седмици, после две седмици почиват. Явно е доста напрегнато.

— Затова се казва и „интензивно“ — каза сухо Трея.

Глицки стисна ръката й и продължи:

— Значи излиза, че при целия този персонал понякога интензивното е празно, така ли? Като изключим пациентите?

— Точно така. — Брако изостави записките си и продължи по памет. — Всички са на монитори за сърцето, кръвното налягане, бъбречните функции и кой знае още какво. Лекарите и сестрите влизат редовно, но не е направено така, че в пункта да има сестра през целия ден. Имат си и други занимания — доставка на материали, попълване на документи, почивки.

Глицки помисли над това.

— Могат ли да виждат от своя пункт дали някой влиза или излиза от интензивното?

— Разбира се, ако са там. Мястото е точно там.

— И така, кой е влизал и излизал?

Брако прелисти една-две страници от бележника си и прочете:

— Освен Кенсинг, още двама лекари — Коен и Уолтрип. Освен това две сестри — имам им имената някъде отзад.

— Ясно. Давай нататък.

— След това Дрискол, Рос, трима родственици на друг пациент в отделението, дошли са в сутрешните часове за свиждане. Мога да намеря имената им.

— Може би по-късно, Дарел, ако потрябват. По кое време е умрял Маркъм, разбрахте ли това?

Брако отново бе готов.

— Дванайсет и четирийсет и пет, плюс-минус.

— Значи Маркъм е бил в интензивното около четири часа?

— Горе-долу, да. Може би малко по-малко.

Изплува му друга мисъл.

— Рос също е влизал, нали? Защо?

— Не зная — отговори Брако.

— Но той е лекар, нали знаете — допълни Фиск. — Командва цялото заведение. Бил е там с Кенсинг веднага след като са преместили Маркъм от операционната.

След момент мълчание Глицки накрая кимна.

— Добре. Това ли е?

Брако прелисти една-две страници, после погледът му се спря на Глицки и Трея. Вдигна глава и кимна.

— За днес, сър. — После добави: — Съжалявам, че ви прекъснахме вечерта.

— Не говорете глупости — каза бързо Трея, докато се изправяше. После шеговито размаха пръст към тях: — Само не го правете отново.

Глицки я последва и също се изправи.

— Да се стои до късно е част от нашата работа.

Бе съвсем искрен, като проста констатация на факта, но още докато казваше това, осъзна по изражението на Фиск, че той ги възприе като поредното напомняне на Глицки за слабостите му като полицай.

А това не беше справедливо. Тези двама неопитни инспектори най-после бяха свършили някаква значителна работа по разследването. Бяха стояли до късно, за да му докладват. Стараеха се. Бяха работили дълъг ден. Глицки знаеше, че една добра дума за тях няма да го убие. Опита се да вложи малко ентусиазъм в гласа си:

— Добра работа сте свършили днес, момчета. Наистина. Давайте така. Само едно нещо. Утре сутринта не забравяйте да дадете записите си за незабавно дешифриране. Искам всичко това да го имам записано.

Двамата мъже замръзнаха и си размениха угрижени погледи.

Глицки веднага разбра.

— Правили сте запис на всички тези разговори, нали?

* * *

Харди не забрави да купи цветята. При това бяха красиви букети, и двата. Бледи розови пъпки за дъщерята, „Пролетна фантазия“ за съпругата. Стояха до него на празната седалка на колата, докато обикаляше да търси място за паркиране в квартала си. Не се надяваше Франи и Бек да им се порадват точно сега, най-вероятно и двете бяха отдавна заспали.

Оставаха десет минути до полунощ.

Бе излязъл от кабинета на Страут в добро настроение. Вечерта бе топла, въздухът ухаеше. Чувстваше удовлетворение от постигнатото. Беше се разбрал с Джакман чудесно в полза на своя клиент, бе убедил съдебния лекар да аутопсира Джеймс Лектър веднага, след като уреди нещата със семейството. Беше се обадил на Франи от мобилния телефон, за да й каже, че ще се бави не повече от час и ще се прибере. Беше предложил по пътя да вземе малко прясна сьомга, за да си направят първото барбекю за сезона.

Когато се завърна в кабинета си, късметът продължи да го спохожда. Съобщението за смъртта на Лектър беше във вчерашния „Кроникъл“ и там се изброяваха роднините, които фигурираха в телефонния указател. Харди се обади на най-големия син, Кларк, и го откри в дома му на „Аргело“, на средата по пътя към дома на самия Харди. Уговори си среща, когато мине оттам. Може би най-удивителното бе, че на телефонния секретар имаше само едно съобщение — тъжното известие от Пико, че акулата Франсис не е успяла да оцелее. Просто си помислил, че може би следва да го уведоми.

Но дори разочароващата новина на Пико не можа да развали настроението му. Всъщност дори почти се изкуши в последната минута да се обади в „Стайнхард“, за да покани Пико заедно със семейството му на барбекюто със сьомга, за да ги разведри малко. После си спомни, че беше направил почти същото с Моузес и Сузан предишната вечер и се отказа. Може би щеше да е най-добре тази вечер да си бъдат сами, семейно.

Но след първия половин час с Кларк и Пати Лектър и с Елън, вдовицата на Джеймс, той се обади отново на Франи и каза, че съжалява, но може би малко ще се забави. Семейство Лектър не били склонни да разрешат аутопсия. Убеждаването им щеше да бъде дълго и трудно. Щеше да се опита да се прибере вкъщи колкото може по-скоро, но сигурно най-добре би било тя да се погрижи за децата и да не го чакат за вечеря. Бе му отговорила, че няма проблем, и в гласа й нямаше гняв, нито дори разочарование. Единственото, което му се стори, че долови, бе дълбока умора и в известен смисъл това го разтревожи повече, отколкото ако му беше направила скандал.

Най-после той намери място за паркиране далеч, на три пресечки от къщата си. Стиснал посмачканите букети в ръка, вдигна резето на градинската порта, пусна го зад себе си и с пет крачки прекоси пътечката, която разделяше по средата зелената морава пред къщата. Най-накрая бе успял да получи съгласието на семейство Лектър, но едва след утрешното опело, след което тялото на господин Лектър, вместо да бъда положено в земята в семейния парцел в Колма, щеше да стигне до металната маса на Джон Страут в моргата. Довлякъл се до входа, той се закле, че му е писнало да се прибира вкъщи по нощите. Трябваше да промени нещо — не просто заради себе си, а заради децата, жена си и брака си.

Разбира се, никъде не светеше. Той се вмъкна тихо, макар че дървесината се беше надула от топлото време и трябваше да блъсне вратата, за да я затвори. Утре, помисли си той, ще оправи това — ще я изравни както трябва. Дърводелството бе нещо, с което навремето се справяше добре, и дори му доставяше удоволствие. Би могъл да свърши и някоя друга къщна работа. Пролетно почистване. Можеха да отворят всички прозорци и да пуснат въздуха отвън да проветри последния застоял дъх от зимата, може би да си пуснат някои стари парчета на „Бийч Бойс“ или „Игълс“, да усилят звука, за да има това приятно спокойно настроение, докато всички заедно спретнат къщата в добра форма за лятото. Да изключат всички телефони.

Като светна лампата в коридора, той влезе във всекидневната и остави цветята на креслото си за четене. Бележката от Франи бе под един от слоновете на лавицата, точно на мястото, където бе сигурна, че той ще я види, когато влезе.

Дизмъс. Реших да заведа децата в Монтерей за уикенда. Връщаме се в неделя, късно следобед. Фран

Нямаше „мили“, нямаше „целувки“, нямаше дори „Франи“.

Харди смачка бележката в шепата си и се облегна с другата ръка на лавицата. Главата му клюмна, сякаш му бе нанесен удар.