Джон Лескроарт
Клетвата (11)

10

Джон Страут уплътняваше обедната си почивка, като правеше аутопсия на Тим Маркъм. Уврежданията, нанесени на тялото от съприкосновението му с колата, която го беше блъснала и избягала, и след това с контейнера за смет, бяха сериозни. Черепът беше счупен на две места и множество порезни рани бяха белязали лицето, което, помисли си съдебният лекар, може би е било необичайно красиво в живота — широко чело, силно очертана линия на челюстта и цепната брадичка.

Маркъм беше ударен отзад, отляво на таза, който се беше счупил при сблъсъка заедно със свързаната с него от тази страна бедрена кост. Изглежда тялото за момент бе отскочило към капака или предното стъкло на колата, което вероятно бе причинило една от фрактурите на черепа. Другите вероятно се бяха получили, когато тялото беше завършило своя кратък полет, предполагаше Страут. Дясното рамо бе излязло от ставата и три ребра от дясната страна бяха счупени.

От вътрешните органи, освен храносмилателната система, само сърцето, левият дял на белия дроб и левият бъбрек се бяха отървали от увреждания. Десният бял дроб бе смачкан, а далакът, черният дроб и десният бъбрек бяха повече или по-малко засегнати. Страут, със своя четирийсетгодишен медицински опит, бе на мнение, че само някакво чудо бе позволило на Маркъм да оцелее до спешното отделение. Смяташе, че загубата на кръв или вътрешните увреждания — или шокът от всичко това заедно — биха били сами по себе си достатъчни, за да причинят смърт. Но Страут бе методичен и грижлив човек. Дори ако Тим Маркъм не беше важна личност, съдебният лекар нямаше да постави подписа си под някакъв официален документ, докато не се убеди, че с възможната за човека най-голяма точност е определил основната причина за смъртта. За тази цел бе поръчал стандартната серия изследвания на проби от кръвта и тъканите. Докато изчакваше резултатите, започна по-старателен втори оглед на уврежданията на вътрешните органи.

Един особено впечатляващ хематом отзад на черния дроб бе привлякъл цялото му внимание, но с крайчеца на съзнанието си той забеляза своята асистентка Джойс, която се приближаваше по дългия коридор на моргата. Когато спря до него очаквателно, той продължи за миг прегледа, после констатира с провлечен глас:

— Само това тук е можело да свърши работата. Без нищо друго.

След това, като вдигна поглед и видя изражението й на загриженост и тревога, той се отклони от работата си.

— Какво има, мила?

Джойс беше нова в екипа, но не чак толкова нова, колкото оборудването, което неотдавна бяха закупили, за да усъвършенстват лабораторията. Под ръководството на Страут през последните няколко дни Джойс беше извършила няколко теста за настройката на тези уреди, които осъществяваха прецизни изследвания за кръв и тъкани. Тъй като днес на масата му бе тялото на Тим Маркъм, бе дал на Джойс образци от неговия труп.

Сега тя изглеждаше крайно нервна и за момент Страут си помисли дали не е счупила някоя от скъпите си нови играчки.

— Каквото и да е, не може да е толкова лошо — каза той. — Какъв е проблемът?

Тя му показа хартиена лента — резултатите от лабораторното изследване, което бе направила.

— Сигурно аз съм сбъркала нещо. Защото нали машината… — Мисълта й увисна в пространството.

Страут взе листа, хвърли поглед върху числата, видя какво му показваше тя и смъкна предпазните ръкавици.

— Това ли е точната бройка?

— И аз това исках да ви попитам. Възможно ли е да е така? Два пъти го направих, но сигурно нещо съм сбъркала.

Погледът му се спря на лицето й, после се върна на листа, който сега вече бе взел в ръка и изучаваше много внимателно.

— Това е от кръвта на господин Маркъм?

— Да, господине.

— Гледай ти! — прошепна той главно на себе си.

* * *

От моргата Страут продължи надолу по външния коридор, който свързваше кабинета му със задния вход на Съдебната палата. Беше се появил смразяващ следобеден бриз, но той почти не го забеляза. След като премина през охраната и детектора за метал, реши да заобиколи асансьорите. Насочи се направо към стълбите, които изкачваше, като вземаше по две стъпала наведнъж. Глицки не беше в кабинета си. Както бе нормално в средата на деня, в отдела дежуреха само двама инспектори и никой от тях не бе виждал лейтенанта този ден. Страут се поколеба за секунда, помоли инспекторите да предадат на Ейб да му се обади, щом се появи, после се завъртя кръгом и се спусна отново по стълбището.

На долния етаж бе допуснат до светилището на областния прокурор. По дяволите, бе дошъл чак дотук, все с някого трябваше да поговори — и след минута стоеше пред бюрото на Трея Гент и я питаше дали Кларънс Джакман е свободен в стаята си зад съседната врата. Било изскочило нещо много интересно. Но още преди тя да му отговори, изражението й му подсказа, че днес няма да е късметлия.

— Цяла сутрин беше на съвещание, Джон, и цял следобед са му планирани други срещи. Това е всъщност работата на областните прокурори, нали разбираш. Те не раздават правосъдие. Те ходят по заседания.

Страут намираше госпожица Гент — или може би беше госпожа Глицки — за много красива тъмнокожа мулатка, с няколко капки азиатска или индийска кръв, примесена някъде след предците й. Сега тя му се усмихваше добронамерено.

— Мога ли с нещо друго да ви бъда полезна?

Той помисли малко.

— Знаете ли къде се е дянал Ейб?

Тя поклати глава.

— Излезе от къщи тази сутрин с един от инспекторите си. Оттогава не съм го чувала. Защо?

Макар че тя знаеше отговора. Страут искаше да се види със съпруга й, защото той бе шеф на отдел „Убийства“. Нямаше никакво съмнение, че онова много интересно нещо, дето беше изскочило, не бе някаква гореща борсова новина.

Върлинестият господин въздъхна, после се оттегли настрани и като получи разрешението й, се отпусна в едно от креслата за чакане, наредени край вратата.

— Трябва да си поема малко дъх. Качих се дотук по стълбите, което на моята възраст невинаги е препоръчително.

— Трябва да е било нещо важно — каза Трея, като се надяваше това да прозвучи деликатно.

Но на Страут не му трябваше никакво подканяне. Той просто нямаше търпение да си излее приказките.

— Спомняте ли си дискусията, която имахме всички онзи ден при Лу за групата „Парнас“?

Тя, разбира се, си спомняше. Господин Джакман все още обмисляше своите възможни ходове.

— Е, стойте и гледайте. Ще стане много по-интересно след една нюйоркска минута.

В няколко изречения Страут й изложи същността на въпроса и когато приключи, тя попита:

— Калий? Какво означава това?

— Това означава, че колата, която го е блъснала, не го е убила, макар че би могъл да умре от тези рани по-нататък, ако го бяха оставили на мира. Но не са го оставили.

— Не би ли могло да е случайност? Някой просто да е сбъркал спринцовката?

Той сви рамене.

— Вярно, всичко е възможно. Но умишлено или не, бил е натъпкан с калий и работата е там, че това може да изглежда доста естествено, дори ако се прави аутопсия. Така че навярно ще се сетиш къде може да е съпругът ти. Той със сигурност ще се радва да узнае.

* * *

Когато Джакман научи новината за калия, помоли Трея да натовари Ейб в колата му и да му каже да отиде в кабинета му веднага щом стигнат до центъра. След това се бе обадил на Марлин Аш и Джон Страут, двамата се бяха отзовали на повикването и вече също бяха тук.

Беше седем без петнайсет и освежаващият следобеден бриз се бе преобразил в смразяваща виелица, чието съскане се чуваше ясно дори в почти херметически затворения кабинет на областния прокурор. Джакман стоеше до прозореца на кабинета си и гледаше надолу към все още гъстото движение под него на улица „Брайънт“, когато първите едри капки дъжд, сякаш метнати с голяма сила, експлодираха под стъклото пред него. Той неволно отстъпи назад.

Долавяше жуженето на напрегнатия професионален разговор зад гърба му. Откритието за калия бе достатъчно необичайно, но когато Глицки най-после се бе отзовал на повикването на Трея и бе разказал къде е бил цял ден и какво се е случило на семейство Маркъм, чувството за надвиснала криза сякаш се понесе през Съдебната палата като цунами. Почти по същото време, когато Ейб разказа на Трея за семейство Маркъм, новината за трагедията заля улиците и в кабинета на Джакман заваляха обаждания отвсякъде — от вестници, телевизии, радиостанции, от кабинета на кмета, надзорния съвет, шефа на полицията.

Точно когато Джакман се отдръпна от прозореца, Глицки се появи на вратата.

— Ейб, добре дошъл. Хайде, влизай.

Лейтенантът докосна Трея по ръката, кимна на всички в стаята. Джакман седна на предната част на бюрото си с лице към тях и започна, без да губи време за предисловия.

— Значи имаме цяло едно известно семейство, измряло в течение на дванайсет часа. Компанията на този човек има договор с градските власти за здравеопазване, но е почти на ръба на фалита. Предвиждам медийна истерия в най-близък срок, а по-нататък бог знае какъв хаос ни чака, ако „Парнас“ не се възстанови. Някой да не е съгласен с мен?

Знаеше, че няма такива, а очевидно очакваше същото единодушие и по следващия си въпрос.

— Някой от вас тук има ли някаква представа как ще характеризираме тези събития? Ще ми трябват някои добри отговори, когато хората започнат да питат.

Белегът върху намръщеното лице на Глицки се открои. Той се изкашля леко.

— Казваме, че проучваме нещата. Без други коментари.

— Очаквах, че позицията ти ще бъде такава.

— Това е единствената възможна позиция, Кларънс — възрази Глицки, все още леко зашеметен от прекарания в дома на Маркъм ден. Не знаеше какво цели областният прокурор с това заседание и защо изобщо се провеждаше. Добави: — Това е и самата истина.

— В този смисъл, разбира се, е така. Но на мен ми се струва, че може би ще е нужно да помогнем на хората да решат каква представа да си изградят за нещата. За цялата история. Мисля, че е нужно да заявим открито, че Тим Маркъм е бил убит.

Глицки огледа лицата в стаята. В този момент разговорът изглеждаше като че ли е само между него и Джакман.

— Знаем ли, че е бил убит?

— Знаем какво се е случило, Ейб — вметна Марлин. — Това е очевидно.

— Не обичам очевидните неща — възрази спокойно Глицки. — Не би ли могло да е случайна свръхдоза? Слагали ли са му изобщо калий по някаква причина? — Той се обърна към Страут. — Не е ли възможно просто някой в болницата да е допуснал грешка?

Съдебният лекар кимна.

— Би могло.

Но Джакман не хареса този отговор и той изръмжа:

— Тогава защо се е самоубила съпругата?

— Кой казва, че се е самоубила? — попита Глицки.

— Доколкото знам, пише го в предварителния доклад — каза Джакман.

— Но нали затова се нарича „предварителен“, Кларънс? Защото не е окончателен. Може и да не е така. Ние наистина още нищо не знаем за жената и децата, за цялата тази ситуация.

— Сержант Лангтри ми каза, че е очевиден случай на убийство-самоубийство, Ейб, подобно на много други, които е виждал по-рано. А и ти си виждал, нали?

— Има наистина някои сходства, но има също така и различия. Просто много по-разумно е да не казваме нищо, докато не знаем със сигурност.

Но Джакман се разхождаше пред бюрото си, доминирайки стаята със своето присъствие.

— Аз може би също зная кое е по-разумно, Ейб. Може дори да се съглася с теб. Но разбери ме и мен. Други любознателни умове ще искат да научат — пресата, кабинетът на кмета, сещаш се сам. И те ще питат мен. Притеснявам се, че ако не им кажем нищо, ще изглежда сякаш не знаем нищо.

— Ние наистина не знаем нищо! Какво като изглежда така?

Джакман не обърна внимание на прекъсването и повтори предното си изявление.

— Знаем, че Маркъм е бил убит. Вярваме, че жена му се е самоубила.

— Изобщо не съм сигурен, че приемам всичко това, Кларънс. Джон тук даже още не й е правил аутопсия.

Глицки малко се пообузда. Даваше си сметка, че Джакман съзнателно заостря противната позиция, но щеше да му бъде много неприятно, ако кабинетът на прокурора се ангажираше с публично изявление, когато това не бе необходимо. Това щеше да значи повече политическа намеса в неговата работа.

— Аз само казвам, че е възможно някой да си е дал много труд, за да докара това да прилича на самоубийство. Знам, че Лангтри допуска, че то наистина е самоубийство, но още не сме елиминирали никакви други възможности, а аз ще се чувствам по-спокоен — и ти ще си по-спокоен, Кларънс — ако успеем да елиминираме някои, преди да започнем да говорим пред пресата.

Джакман се намръщи.

— Искаш да кажеш, че някой може да е убил нея и децата й и се е опитал да го представи като самоубийство? Намерено ли е нещо в къщата, което да подкрепя такава теза?

— Не, още не. Но остава още много лабораторна работа — упорстваше Глицки. — Ще приема самоубийството в мига, когато можем да го докажем, Кларънс. Обещавам ти. Но засега имаме една хипотеза, която ми изглежда малко рехава. А именно че Маркъм попада в болницата целия разнебитен, всъщност почти мъртъв, и някой решава, ей така, импулсивно, да се възползва от възможността и да го убие.

Джакман не отстъпваше.

— Искрено вярвам, че някъде на някой репортер нещата ще му изглеждат точно.

— Добре, значи му казваш, че има проблем с това обяснение. Например защо да се поема такъв риск, след като той вероятно и без това е щял да умре.

Джакман се обърна към Страут.

— Щял ли е непременно да умре, Джон?

Предположенията не бяха силният коз на Страут, но областният прокурор му бе задал пряк въпрос и той се чувстваше длъжен да отговори нещо.

— Може би не. Особено ако бе излязъл от спешното отделение. — Той замълча, вдигна рамене, после ги отпусна. — Би могъл и да оживее.

— Значи — Джакман прие отговора на Страут като убедително потвърждение — някой, може би дори съпругата му…

Може би дори съпругата!

Това бе нещо ново и в съзнанието на Глицки — съвършено странно.

— Искаш да кажеш, че Карла е убила мъжа си в болницата?

Джакман отстъпи.

— Добре, може и да не е тя. Но някой в болницата е стигнал до извода, че Маркъм ще прескочи трапа и по някаква причина не е искал да допусне това.

— В такъв случай, Кларънс, бих казал само: нека да намерим причината.

Спорът заплашваше да се разгорещи и Трея се намеси.

— Може би не е нужно да избързваме със съпругата, Кларънс. Достатъчно е само да заявиш, че някой е убил господин Маркъм. Мисля, че всички ние ще се съгласим — бързо додаде Трея, обръщайки се към съпруга си, — че количеството на калия говори много по-убедително за убийство, отколкото за случайност в болницата. Не е ли така, Ейб? Няма ли да се съгласиш с това?

Глицки разбираше какво иска тя от него. Нещо повече, разбираше какво иска да постигне. Наистина, при наличието на свръхдозата калий, Глицки вярваше, че е много вероятно Маркъм наистина да е бил убит. Но вярата не беше сигурност и никога нямаше да бъде.

— Добре — каза той на жена си. — Нека се съгласим за момент, че Маркъм е бил убит в болницата. Така че на който пита, казвате, че разследваме случая. Нали това правим? Защо да бързаме да излизаме пред обществото?

По изражението на Трея Глицки усети, че най-после е задал правилния въпрос. Джакман стана от бюрото си.

— Само едно нещо, Ейб. Ако Маркъм е бил убит, случаят ще се разгледа от Голям съдебен състав. Мога съвсем законно да използвам разследването на неговата смърт като начин да се добера до документите му и бизнесделата на „Парнас“. Имаме пълното право да прегледаме документацията му, да обърнем цялото заведение наопаки, за да открием причината. И кой би се оплакал? Някой е убил шефа им. Защо да не желаят да ни сътрудничат с всички сили?

Джакман остави думите му да отекнат във въздуха, после продължи:

— Ако започнем някакво разследване по сметките им и се намесят техните адвокати, това значи месеци, може би години бавене с призовките, бавене с предоставянето на документи, които може дотогава вече да са унищожени или подправени. Плюс цялата публична разправия, загубата на доверие в градските институции и прочие. Ако тръгнем по този път, ще се провалим. Това е убийство, Ейб, и даже в нашия глад голямото мнозинство от избирателите са против убийствата. Никой няма да приеме нещата по-сложно от това, поне засега. Големият съдебен състав разглежда убийството на Тим Маркъм. Има всички основания на света да се разследват неговите връзки и дори неговите бизнесдела. И тъй като е бил убит в болницата „Портола“, тук връзката лесно може да се демонстрира.

Но Глицки отново се размърда неспокойно на мястото си. Не му харесваше идеята кабинетът на областния прокурор да се намесва в разследването му, особено ако убийството на Маркъм е само прикритие за финансова ревизия на „Парнас“.

— Ами ако намерим убиеца на Маркъм, преди да сте свършили? — попита той.

Сега отговори Марлин.

— Ще оставим Големия съдебен състав свикан. Просто ще си продължим по финансовите въпроси.

Ейб се намръщи на това, но знаеше, че процедурно Марлин можеше да постъпи точно така. Голямото жури не се занимаваше с предварително фиксирани престъпления — Джакман и Аш можеха да го използват за каквото си искат.

— Но аз все пак ще искам вашата подкрепа за разследването на убийството като приоритет — добави той. — Не искам някой заподозрян да е близо до мрежата ми и да не мога да го хвана.

— Такова нещо няма да има, Ейб — увери го Марлин.

— Това няма да се случи — потвърди Джакман. — Ние сме от един отбор.

Глицки се усмихна на всички, без да успее да заблуди никого.

— Е, с това уверение — каза той, докато се изправяше, — най-добре да ходя да си върша работата.