Джон Лескроарт
Клетвата (12)

11

Харди натисна копчето на будилника, за да спре звъна му. Като отхвърли завивките, застави се да се изправи, за да не се поддаде на желанието да полегне отново само за минута. Франи измърмори нещо зад него и той почувства ръката й да се плъзва по долната част на гърба му. Той се протегна назад, стисна за миг ръката й, после се отпусна и стана.

Къщата изглеждаше тъмна. Постоя за момент, събирайки сили, за да тръгне. Отвън пристъпи на свеж вятър караха прозорците да похлопват. Бурята все още продължаваше.

След като си взе душ и се обръсна, той навлече панталоните и ризата си в банята, за да безпокои останалите колкото е възможно по-малко. Не си спомняше ясно, но му се струваше, че спа зле. И още не бе се събудил напълно. Франи също още не бе се размърдала и той си помисли, че ще слезе долу и ще й донесе чаша кафе. Така щяха да имат няколко минути спокойствие заедно преди всекидневния маратон за изпращане на децата на училище. В кухнята запали лампата и нахрани тропическата рибка. Дългият коридор към предната врата изглеждаше особено тъмен, но той вече си бе извадил заключение, че е от времето, така че повече не му обърна внимание. Когато отвори вратата, отбеляза със задоволство, че „Кроникъл“ бе успял да стигне до портата му — което в никакъв случай не бе всекидневно събитие. Може би това бе добър знак. Днес щеше да има късмет.

Но, господи, помисли си той, колко тъмно бе.

Често бе изразявал убеждението си, че едно от най-великите съвременни изобретения е автоматичната кафемашина, която започваше да приготвя решаващата сутрешна напитка кажи-речи още с иззвъняването на будилника, така че когато стигнеш до нея, то вече да е готово. Но когато се върна до кафемашината, се спря намръщен. Каната бе празна. Нещо по-лошо, малката зелена лампичка „Програма“ все още светеше — а когато машината преминаваше в режим „Приготвяне“, светваше червено. Какво ставаше? Ясно си спомняше как снощи бе сложил кафе, преди да си легне, и сега се наведе, присвил очи, за да провери часовника.

4:45.

Обърна се и погледна нагоре големия часовник на кухненската стена. Същият час. Накрая реши да провери и ръчния си часовник и получи трето потвърждение. Беше пет без петнайсет, четвъртък сутринта, и той бе напълно разбуден, облечен и нямаше къде да ходи. И всичко това — единствено защото някой очевидно бе променил времето на будилника му. Когато разбереше кое от децата го е направило, извършителят щеше да си плати здравата. Почти бе готов да събуди двете си деца, да разкрие виновника и да извади уредите за мъчение.

Ей това му бе добрият късмет. А на всичко отгоре трябваше още да чака проклетото кафе да се свари. Като нямаше какво друго да прави, освен да си убие времето, ядосано отвори вестника и го хвърли на кухненската маса. Докато сядаше, отбеляза, че наистина е още тъмно. Сега поне знаеше защо. И тогава забеляза заглавието. „Смъртта на здравен шеф определена като убийство“. С подзаглавието за калия вече знаеше всичко, което му е необходимо, но прочете и цялата статия. Новият му клиент се споменаваше само веднъж, като дежурния лекар в интензивното отделение, но и този един път бе достатъчен. Харди започна да се тревожи.

Придружаващата статия за семейството на Маркъм допълни още повече притесненията му. Вестникът описваше събитието доста двусмислено, като се намекваше, че има данни, уличаващи съпругата в убийство и самоубийство — поредната безсмислена американска трагедия, причината за която може би никога нямаше да се установи. Но дълбоко в себе си Харди чувстваше, че обявяването на смъртта на Маркъм за убийство правеше всички заключения относно обстоятелствата и причините за него в семейството решително преждевременни.

Когато свърши втората статия, поседя замислен няколко минути. После се изправи, сипа си чаша кафе, върна се на масата и зачете колонката на Джеф Елиът.

Джефри Елиът

„Градът говори“

Като медицински директор на „Парнас здраве“ — притиснатата отвсякъде здравна организация, която има договор да осигурява градските служители — през последните месеци доктор Малачи Рос е под постоянен натиск. Като се почне от първоначалния му и впоследствие отменен отказ да разреши покриването на разходи по рецепти за „Виагра“ и се стигне до много по-сериозния инцидент с бебето Емилия в болницата „Портола“, неговите бизнесрешения попадаха почти непрекъснато под огъня на различни потребителски, обществени и контролни организации, включително и на нашия вестник. Сега, след смъртта във вторник на шефа на „Парнас“ Тим Маркъм и избирането на Рос на този пост в борда на „Парнас“, изглежда като че ли истинските му неприятности едва започват. (Тъкмо преди предаването на този материал за печат „Кроникъл“ научи, че смъртта на Маркъм се разглежда като убийство от полицейското разследване.)

В началото на миналата седмица като един от своите последни официални актове господин Маркъм представи на градската управа сметка, надхвърляща тринайсет милиона долара за по-рано неустановена доболнична помощ в клиниките в различни квартали. Според източник от кабинета на областния прокурор документацията към тези сметки съдържа „най-малкото нередности“, а много е възможно и „измама“. В същото време „Парнас“ поиска увеличаване на разноските за всеки осигурен градски служител с двайсет и три долара месечно, което, ако се одобри, би представлявало една допълнителна тежест от седемстотин хиляди долара на градския бюджет.

В същото време проблемите на „Парнас“ и на неговата главна болница „Портола“ продължават да растат. В интервю във вторник вечерта доктор Рос призна, че медицинската организация е затънала в дълбока финансова криза, макар че нарече лишаването от заплащането на някои лекари в „Парнас“ „програма за доброволни заеми“. Друг източник — лекар от организацията — коментира това малко по-различно. „Разбира се — заяви той. — Доброволно е. Доброволно даваш заплатата си назаем на компанията, иначе те уволняват.“

Независимо от това Рос остава убеден, че „Парнас“ може да преодолее кризата. „Нашата цел е максимум добро за възможно най-много хора“, заяви той. На въпроса дали вижда конфликт между бизнесинтересите на организацията и потребностите на нейните пациенти, Рос отговори: „Компанията трябва да покрива разходите си, за да може да продължи да си върши работата“.

Тъй като бизнесът на „Парнас“ е свързан с градската управа, данните за нейните финанси са достъпни за обществеността. Миналата година средната годишна заплата на щатните лекари в „Парнас“ е била деветдесет и осем хиляди долара. Средният доход на член на управителния съвет — а такива има трийсет — достигат почти триста и петдесет хиляди долара, включително премиите, което прави разход на компанията около десет и половина милиона. Като шеф покойният господин Маркъм е получавал най-висока заплата — 1,4 милиона, а доктор Рос е втори с 1,2 милиона като заплата и премии за добра работа.

Представете си колко щеше да получава, ако „Парнас“ не беше на ръба на банкрута.

* * *

Глицки бе в асансьора, когато вратата се отвори на четвъртия етаж и той се оказа лице в лице с Дизмъс Харди, който му съобщи:

— Току-що те търсих в кабинета ти. Нямаше те.

— Не може да бъде — възрази Глицки, излизайки от асансьора. — Кога?

— Току-що.

— И ме нямаше в моята стая?

— Нито следа от теб.

— Едно от нещата, за които винаги съм ти се възхищавал, е зоркият поглед към детайлите.

Двамата закрачиха заедно по посока към отдел „Убийства“.

— А някое друго? — полюбопитства Харди.

— Какво друго?

— Нещо друго, за което да ми се възхищаваш. Щом казваш „едно“, значи има и друго.

Глицки го огледа, повървя няколко крачки и поклати глава.

— Размислих и реших, че е само това. Набито око за детайлите.

В отдел „Убийства“, в стаята на Глицки, Харди зае един от сгъваемите столове пред бюрото и огледа критично наоколо.

— Можеш да си окачиш някоя и друга картина — подхвърли той. — Малко е потискащо.

— Харесва ми да е потискащо — отвърна Глицки. — Това скъсява срещите. Което ме подсеща — той посочи към препълнената кутия за входяща кореспонденция, — че това ми е работата за днес и вече съм изостанал. С какво мога да ти бъда полезен?

— Острият ми поглед за детайлите ми казва, че тази сутрин не си в много дружелюбно настроение, така че ще премина направо към целта. Доколкото разбирам, Брако е един от твоите пътни полицаи.

— Правилно разбираш. — Той се пресегна към документите в кутията. — Е, отбий се, когато поискаш. Беше ми много приятно.

— Още един въпрос. Какво знаеш за Тим Маркъм?

Глицки спря да рови сред книжата си, наклони леко глава настрани и се намръщи.

— Ти кого представляваш?

— Ерик Кенсинг.

— Страхотно. И откога е това?

— Отскоро.

Глицки седна, наведен напред на стола си, и прокара ръка по белега си.

— Доколкото си спомням, последния път, когато говорих с теб за един случай на този етап, загубих работата си за две седмици.

— Вярно. Но постъпи правилно.

Преди една година Глицки бе пуснат в служебен отпуск, след като бе показал на Харди видеозапис на спорното признание на неговия клиент, преди кабинетът на областния прокурор да бе дал разрешение за неговото огласяване.

— А и нали знаеш какво винаги казваше Дейви Крокет? „Увери се, че си прав, и после давай напред.“

— Винаги съм мислел, че това е най-глупавото нещо, което съм чувал някога. Затворите са пълни с хора, които мислят като стария Дейви. Чингис хан сигурно е имал същия девиз.

— И е бил голям вожд. Имам само две бързи въпросчета. Няма да ти докарат уволнение. Обещавам.

— Задай единия и ме остави аз да преценя. И бързичко, ако е възможно, макар историята да учи, че не е възможно.

— Има ли опасност за Кенсинг?

Глицки кимна.

— Това не беше никак лошо от твоя страна. — После вдигна рамене. — Е, независимо от това какво мислим сега за убийството на Маркъм, бих казал, че клиентът ти е човек, който определено трябва да се срещне с адвокат, дори само по въпроса за недобросъвестната практика. Освен това… — Глицки хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена, после отново заговори на Харди: — Предполагам, че ти е казал, че има мотив. — Той направи пауза, после изплю камъчето. — А освен това е и последният човек, който е бил със семейството.

— Имаш предвид семейството на Маркъм? Вестникът намеква, че това е дело на разстроената съпруга.

— Да. Четох го. — Глицки се облегна назад. — Мисля, че си получи отговора на въпроса.

— Смяташ, че не е съпругата? И че ако не е тя, то това е същият човек, който е премахнал съпруга?

— Още нищо не смятам. Предпочитам да не бързам със заключенията.

— Но ако моят клиент е заподозрян за Маркъм, тогава той е…

Глицки го спря.

— Не говорим за това, Диз. Доста надхвърли лимита си за въпроси. Край.

— Добре. Това не е въпрос. Чух се с Кенсинг тази сутрин, преди още да е излязъл от дома си. Иска да говори с теб.

— Естествено, че ще иска. А аз съм кралицата на Бавария. Ще му позволиш ли?

— Казах му, че идеята му е глупава. Бях дори малко груб. Но сигурно си чувал — лекарят знае най-добре. Вярва, че ще изслушаш разказа му и ще го оставиш на мира. Той е свидетел, не заподозрян.

— Говорим ли за имунитет на този етап?

— Не, нищо такова. Не е направил нищо лошо. Той е свидетел.

— И най-добрата защита е доброто нападение.

Харди сви рамене. Идеята не беше негова. Знаеше, че Глицки може да си помисли така, но смяташе, че работата му в този момент е да смекчи притесненията на Кенсинг и да уреди разговора в неговия график.

— Така че какво ще кажеш в моя кабинет в извънработно време?

Глицки помисли, после кимна.

— Добре, става.

— И той е свидетел, а не заподозрян.

— Мисля, че това вече го каза няколко пъти.

— Но ти не си казал, че го приемаш.

— Ех, това око за подробностите — отвърна Глицки. После се облегна назад. — Той е това, което е, Диз. Боя се, че ще трябва просто да оставим нещата и да видим как ще се развият.

* * *

След като излезе от отдел „Убийства“, Харди слезе в кабинета на Джакман, за да види дали не би могъл да попадне на някои потенциално полезни новини, свързани с поредния му клиент. Не беше много вероятно, но областният прокурор бе относително неопитен в криминалните въпроси и би могъл непредпазливо да изпусне нещо, ако той и Харди небрежно си побъбреха приятелски. Във външния офис на Джакман Харди спря на вратата. Трея бе на телефона, отговаряше „Да, господине“ многократно на някого, усмихна се за поздрав и вдигна пръст за знак „Само секунда!“. Харди влезе, приближи се до нея, целуна я по бузата и седна на стола до вратата към Джакман. Трея продължаваше да дава подходящите отговори с контролиран професионален глас, но въртеше очи и правеше физиономии, докато приказваше.

Наблюдавайки я, Харди се усмихна.

Когато първата жена на Глицки почина, Харди не можеше да повярва, че някога някоя жена би се доближила до Фло като също така подходяща партньорка на неговия най-добър приятел. Но за по-малко от година Трея бе спечелила и него, и Франи. Тя не само че бе уверена и наясно с нещата, но и имаше чувство за хумор, което успяваше много да смекчи острия като бръснач характер на Ейб.

Най-накрая тя затвори телефона.

— Кметът — обясни тя. — Винаги питат за мнението ми по разни въпроси. — После хвърли питащ поглед. — Имаше ли уговорена среща? Очаква ли те Кларънс? Нямам те записан тук.

— Не. Просто се отбих да видя дали няма минутка да си поприказваме.

— Не мисля, че днес ще има време за приказки. Току-що ми каза да отговоря на собствената му жена, че го няма. — Тя се усмихна мило. — Може би ще го направиш по нормалния начин и ще си предвидиш нещо?

— Бих го направил, но не знам кога ще съм отново в сградата.

— Ще ти дам една идея, Диз. Би могъл да си планираш кога да бъдеш. Известно е, че другите правят така.

— Но Кларънс и аз се знаем отдавна. Приятели сме.

— И той така те чувства.

— Просто не искам да виждам как спонтанността изчезва от нашите отношения.

Трея кимна с разбиране.

— И Кларънс е такъв. Непрекъснато се оплаква от това. Ще те запиша за утре в три. Тогава можете да си поговорите по въпроса.

Телефонът на бюрото й иззвъня и като махна на Харди за довиждане, тя вдигна слушалката.

* * *

Завърнал се в кабинета си, Харди се обади в аквариума и установи, че акулата Франсис е жива и здрава и плува със собствени сили. Пико обаче не се признаваше за победител.

— Нищо не е ял, негодникът. Плуването си е плуване, но трябва и да се яде.

— Откъде знаеш, че е „той“?

— А ти защо мислиш, че съм уредник тук? Може би случайно заради докторската степен по морска биология? Заради умението да различавам мъжки от женски риби? Нещо такова?

— Винаги съм мислел, че е заради настъпателната ти действеност. С какво се опитваш да го храниш?

— С рибешка храна. — Пико очевидно бе приключил с приноса на Харди по темата. — Може ли да поговорим за нещо друго? Как мина с Ерик?

Харди сбърчи чело, тонът му стана по-сериозен.

— Трябва да ти кажа нещо. Колко добре го познаваш?

— Доста добре. От години е нашият семеен лекар. Бяхме по-близки, искам да кажа като общуване, преди той и Ан да се разделят. Защо питаш?

— Мислиш ли, че би могъл да убие човек?

Пико изръмжа.

— В никакъв случай. — Пауза. — Искаш ли да ти разкажа нещо, за да разбереш какъв човек е?

— Страшно искам, особено ако ще го покаже в добра светлина.

— Добре. Спомняш ли си, когато Дани за пръв път започна с неговите проблеми?

— Естествено. — Големият син на Пико бе вече на седемнайсет, но преди десет години му бяха открили левкемия. Харди си спомняше моментите на страшна драма, свързани с диагнозата и лечението, което бе довело до трансплантиране на костен мозък и в крайна сметка до ремисия. — Кенсинг ли беше лекарят?

— Да. Но може би не знаеш, че Ерик постави предварителната диагноза много по-рано, отколкото някоя комисия би одобрила лечението, което той определи. Казваха, че е прекалено скъпо. Искаха да се изчака, да се направят още изследвания и така нататък. И знаеш ли какво направи Ерик?

— Кажи ми.

— Смяташе, че не можем да чакаме. Ако се бавехме, Дани можеше да умре. И той излъга.

— Излъга кого?

— Здравната организация. Кога за последен път си чувал за лекар да си рискува заплатата, за да спаси пациент? А Ерик го направи. Написа данните на Дани така, че да изглежда, че левкемията е по-напреднала, отколкото беше. Ако беше сгрешил и похарчил сума ти пари на своята организация, щеше да съжалява. Но ако беше прав, Дани щеше да оживее. — Пико овладя малко гласа си. — Така че ето какъв човек е Ерик, Диз. Имай го предвид. Прави такива неща през цялото време. Боже мой, той ходи на посещения по домовете. Разхожда ми акулите. Ако питаш за моето мнение, тоя човек е най-малкото светец, ако не и гарантирано герой.

Но когато Харди затвори телефона, една мисъл започна да го измъчва. Разказът на Пико имаше обратна страна. Кенсинг можеше да е светец и герой, но един добър обвинител при кръстосания разпит нямаше да пропусне да наблегне върху факта, че лекарят се е оказал способен на продължителна и сложно замислена измама. Бе фалшифицирал медицинска документация и вероятно измамил собствения си работодател, навярно с хиляди долари. А щом веднъж го е направил за Дани Моралес, можеше да се предполага, че го е правил и за много други пациенти. И че поне в някои от тези случаи имаше голяма вероятност да не е прав.

* * *

Огромният кабинет на Дейвид Фрийман бе облицован с полирана ламперия от старо дърво, бургундски драперии обрамчваха двата прозореца, насред които се разполагаше покритото с кожа бюро с крачета, оформени като лъвски лапи. По-голямата част от неговите четири и половина квадратни метра бяха отрупани с книжа, папки, пепелници, кутии за входяща и изходяща кореспонденция, разни предмети, с които затискаше хартиите, снимки със знаменитости, два телефона. Напълно зареденият бар за напитки включваше винарска изба с контролирана температура, наливна бира „Анкър Стийм“, два овлажнителя за пури и кафемашина за еспресо. Двата къта за сядане позволяваха на клиентите — и адвокатите опоненти — избор между официална и неофициална обстановка. Подът беше застлан с персийски килими. На различни пиедестали и масички имаше сувенири от богати и благодарни клиенти, трупани в продължение на половин век. Скулптура от Буфано на Свети Франциск Асизки благославяше стаята от единия ъгъл. Подборка от оригинални еротични литографии на Джон Ленън внасяше известен контрапункт. В стъклена витрина във византийски стил изложба от така наречени „оръжия на убийството“ („така наречени“, защото всичките им съответни притежатели бяха оправдани) свидетелстваха красноречиво и мълчаливо за майсторството на Фрийман в съдебната зала. Обстоятелството, че Дейвид е могъл да ги придобие от обвинението и полицията след спечелването на случаите, беше допълнително доказателство за неговата известност.

Харди опря единия си крак върху коляното на другия и отпи от чашката еспресо, после я постави на облегалката на канапето. Неговият хазяин бе направил една чаша и за себе си и я беше отнесъл до бюрото си, където духна веднъж кафето и, погълнат от някакви документи, отпи голяма глътка. След което постави чашката грижливо точно в средата на малката порцеланова чинийка. Близо минута, ако не и повече, Фрийман не вдигна глава, обръщаше страниците пред себе си, отбелязваше от време на време нещо, промърморваше от време на време по някоя дума на себе си, спорейки или съгласявайки се с това, което четеше.

Наблюдавайки го как работи, Харди отново бе поразен от почти детинската енергия и ентусиазъм на този човек. Фрийман бе на седемдесет и шест години. Занимаваше се с право вече в продължение на петдесет години и макар че бе видял всичко, нещата в професията, които не го въодушевяваха, бяха съвсем малко. Идваше в кабинета си всеки работен ден някъде около седем часа и ако не отидеше в съда, което правеше колкото може по-често, оставаше на бюрото си до късно на обяд, а и често се връщаше за една-две вечерни чашки, прехвърляйки набързо двайсетина страници записки или кореспонденция.

Харди имаше впечатлението, че за осемте години, през които работеха заедно, старият човек се бе смалил с десетина сантиметра и бе наддал седем-осем килограма. Имаше рядка дълга бяла коса, която почти стигаше да се направи на плитка. Ако оставеше и веждите си да растат, може би същото би могъл да стори и с тях. Пословичен с небрежното си облекло („Съдебните заседатели нямат доверие на изисканите дрехи“), той предпочиташе кафяви костюми, най-често избрани от евтини магазини, независимо дали му бяха съвсем по мярка. Никога не ги гладеше. Пушеше или дъвчеше пури непрекъснато и пиеше поне по бутилка вино сам всеки ден в офиса си. И обикновено повече от половината на обяд и останалото на вечеря. Никога не правеше гимнастика. Кожата на ръцете и лицето му бе изпъстрена с жълтеникави петънца. Днес имаше следи от кръв около яката си от порязвания при бръсненето. Докато го гледаше, Харди си помисли, че той бе най-щастливият и може би най-здравият човек на планетата.

А и умът му не даваше засечка.

— Добре ли си, Диз? Успяваш ли да се наспиш?

Харди беше убеден, че го бе гледал през цялото време, но не го бе забелязал да вдига поглед. Нямаше смисъл да навлиза в темата, грешката с будилника, целия въпрос за децата в човешкия живот. Ако започнеше да се жалва, Фрийман би казал само: „Сам си си го постлал. Оправяй се“. Така че Харди се задоволи със:

— Следобедна отпадналост, нищо повече. А и станах рано.

— Дано да е било срещу хонорар — каза Фрийман. Той посочи към барчето: — Ако искаш още една чашка, заповядай. Междувременно, като стана дума за сметките, на твое разположение съм, но говори бързо. След четирийсет минути трябва да съм във Федералния съд. Обжалването на Латъм, Бог да благослови сърцето му на богаташ и убиец. И така, какво те разбуди?

Харди преразказа накратко срещата си с доктор Кенсинг и възрастният човек изцъка неодобрително.

— Говорил си с нов клиент повече от час. Дори де факто си поел случая му. Евентуално заподозрян за убийство. И темата за заплащането не е повдигната изобщо?

В света на криминалното правораздаване човек си прибираше хонорарите предварително. Харди бе експериментирал един-два пъти да не бъде толкова стриктен по тази точка и бе установил, че общоприетото разбиране се бе оказало вярно. Ако успееш и отървеш клиентите си, повече не им трябва адвокат, така че защо да ти плащат? От друга страна, ако не успееш и отидат в затвора, за какво да ти плащат пък тогава? Така че човек обикновено предпочиташе нехайно да спомене думата „договор“ някъде в първите шест решаващи минути след запознанството. Фрийман, като любезен ментор, просто му напомняше.

— Ето защо, синко, боя се, че ще свършиш безпаричен. А наистина няма извинение за един добър адвокат да умре беден.

— Да, господине. Мисля, че вече споменахте нещо такова. Все пак аз подчертах пред Глицки, че клиентът ми е свидетел, а не заподозрян.

— Аха — кимна любезно Фрийман и отпи от кафето си. — Добрият лейтенант иска да го опознае по-хубавичко, така ли? — Възрастният човек се поизтегна зад бюрото и повиши глас като в съдебната зала: — Ти да не си полудял? — После продължи по-спокойно: — Свидетел, не заподозрян? Та той е основният заподозрян! И ще ти кажа още нещо. Самият Кенсинг сто на сто смята, че е такъв. Защо си мислиш, че търси адвокат? Всъщност, колкото повече се замислям, толкова повече го харесвам.

— Ти не го познаваш.

— И какво от това? Ти си го виждал само веднъж. Да не се опитваш да ми каже, че знаеш, че не е извършил убийството?

— Той да е инжектирал Маркъм с калий?

— Или го е блъснал с колата. Може би и двете.

— Дейвид…

— Ама защо не? Умрелият е спял с жена му, а това е най-старият мотив на света.

— И след като е изчакал две години, го е убил?

Запазил невъзмутимо спокойствие, Фрийман се облегна назад, благ като Буда.

— Случва се всеки ден. Сериозно, Диз. Какво те смущава тук? На мен ми изглежда съвсем прилично. Във всеки случай напълно достатъчно за обвинение и доста лесно може да се стигне до арест. Знаеш как става.

Поглеждайки сега на нещата през погледа на Фрийман, Харди бе принуден да приеме, че всъщност клиентът му наистина имаше мотива, средството и възможността да убие Тим Маркъм. В практиката си Харди бе печелил множество дела с Голям съдебен състав при наличието само на две от тези неща, а понякога и само с едно. А сега беше уговорил и тази глупава кратка среща с шефа на отдел „Убийства“ след няколко часа. Кенсинг можеше да се появи тук, в офиса, и ако бяха излезли допълнителни данни, Глицки можеше да му сервира призовка за Голям съдебен състав или дори да го арестува на място.

И всичко, което Харди бе направил за Кенсинг досега, бе да го отпрати на работа с някакъв слабоват съвет и малко грубоват хумор. Сега той си даде сметка, че познатата обстановка на аквариума и „Шамрок“, както и свързващото ги приятелство с Пико Моралес, го бяха подвели в този случай и временно бяха скрили от погледа му реалностите, пред които бе изправен Кенсинг. Къде му бе умът?

Харди се изправи рязко.

— Извинявай, Дейвид — каза той, — трябва да се изнасям оттук.

* * *

— Имам невероятното усещане за „дежавю“ — започна Глицки. — Не го ли минахме вече това?

— Беше сутринта — възрази Харди. — Винаги възникват пови възможности, стига да имаме куража да се изправим срещу тях.

Лейтенантът хвърли един поглед към приятеля си през бюрото, после отвори ципа на страничния джоб на вечното си яке, измъкна няколко кръгчета от нещо бяло, отчупи едно парченце и го хвърли в устата си.

— Искаш ли малко оризова питка? Ужасна е. — Той спря поглед известно време на остатъците, после ги хвърли в кошчето.

— Какво стана с фъстъците? — попита Харди. Години наред едно от чекмеджетата в бюрото на Глицки беше склада за фъстъци на отдел „Убийства“ и лейтенантът често носеше по една-две шепи със себе си. — Не бих отказал няколко фъстъка.

— Прекалено много холестерол или мазнини, или нещо такова. Забравих какво.

— Значи освен сърцето, имаш и СКР?

Глицки се обърна назад, скръсти ръце и се загледа в пространството.

— Добре. Така да е.

— Щом не знаеш, не знаеш. Ако отговориш грешно, то така или иначе ще е нещо негативно. Но никога не е късно да се промени човек. Наблегни на положителното.

— Дръж се за градивното начало. — Гласът на Глицки беше въплъщение на безпристрастност. — И още нещо ще ти кажа. Дай да се откажем от тая работа.

Харди свъси чело.

— Нова песен. Но обърни внимание — отново негативна тема. Обаче в случая, както се оказва, точно това, което аз имах наум.

— И какво е то?

— Ами, съжалявам, но трябва да те информирам, че моят клиент няма да бъде на разположение тази вечер, в крайна сметка. Този случай е просто твърде чувствителен за мен, за да го оставя да говори. Обаче ако желаеш да ми дадеш въпроси в писмена форма, с удоволствие ще се постарая да предоставя исканата информация.

Глицки се изкикоти.

— А ако ми целунеш пръстите на краката, може би ще стана балерина. Това ми е мечтата на живота.

Двамата се гледаха добронамерено. Накрая Глицки прекъсна мълчанието.

— Добре де — каза той. — Какво е СКР^[1]?

Харди направи пауза за драматичен ефект.

— Ставам… Крайно… Разсеян! — Той се изхили. — Някой тъжен ден няма да питаш.