Джон Лескроарт
Клетвата (3)

2

Едно време, преди да удари четирийсетака, Дизмъс Харди тичаше редовно. Маршрутът му минаваше от дома му на Трийсет и четвърто авеню към плажа, после на юг по твърдия пясък до „Линкълн Уей“, където завиваше на изток и пробягваше по тротоара, докато стигнеше до Девета и до бара „Литъл Шамрок“, на който бе съсобственик. Ако се случеше почивен ден или ранна привечер, често се отбиваше там да изпие една бира, докато възрастта не му напомни за себе си и не го накара да забави темпото. С времето питието все по-често биваше чаша вода. След като свършеше с него, той приключваше своята обиколка от шест километра през парка „Голдън Гейт“ и обратно до дома си.

Последния път, когато бе подхванал програма от физически упражнения, може би преди три години, бе изкарал първата седмица и някъде до половината на втората, преди да се откаже, казвайки си, че две мили не е чак толкова зле за четирийсет и седем годишен мъж като него. През последните десет години бе наддал само четири килограма, значително по-малко от мнозина негови колеги. След като бе в такава форма нямаше защо да наказва себе си заради тялото си.

След това обаче миналата година най-добрият му приятел Ейб Глицки получи сърдечен удар, който за малко не се оказа последен. Глицки беше по-възрастният от двамата, с две години, но все пак преди тази случка на Харди и през ум не му беше минавало, че той или пък Ейб са изобщо наблизо до възрастта на неприятностите със сърцето. Двамата бяха верни приятели, откакто патрулираха като двойка полицаи малко след завръщането на Харди от Виетнам.

Сега Глицки бе шеф на отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско. Наполовина чернокож и наполовина евреин, някога Глицки е бил нападател в отбора по американски футбол в колежа. Никой от колегите му не би характеризирал лейтенанта по друг начин, освен като „яко копеле“. Външността също допринасяше за репутацията му — плътен белег пресичаше устните му от горе до долу под острия нос; втораченият му поглед беше свиреп и непонятен. Кичур сива коса обграждаше широко интелигентно чело. Глицки не пиеше, не пушеше, не използваше вулгарни думи. Усмивката си пускаше само за да всява ужас сред подчинените си (или да плаши малките деца на майтап). Преди шест месеца, когато се омъжи за Трея Гент, административен помощник на новия областен прокурор, неколцина от неговите инспектори се бяха обзаложили, че новият му начин на живот ще го смекчи значително. Още си изплащаха на вноски изгубените залози.

Харди беше преуспяващ адвокат на защитата. Макар той и Глицки да бяха от двете противоположни страни на барикадата в професията, отношенията между тях продължаваха почти през целия им живот. Когато първата съпруга на Глицки — Фло, почина преди няколко години, Харди и жена му Франи взеха трите му момчета да поживеят при тях, докато Ейб се съвземе емоционално и подхване отново живота си. Миналата есен Харди беше кум на сватбата на Ейб. Те не говореха за това — бяха мъже в края на краищата, но всеки от тях бе много важна опорна точка в живота на другия.

Сърдечният удар привлече вниманието им.

Месец, месец и нещо след сватбата на Ейб те бяха подхванали донякъде редовна програма за физически упражнения, като два дена в седмицата единият намираше начин да пришпори или пък да предизвика другия за някакво физическо занимание. Мъжкарският напън да демонстрират страхотна сила и шеметна издръжливост един на друг през първите няколко седмици едва не ги накара да зарежат всичко заради болежки и оплаквания. Ето защо в крайна сметка се спряха на кратка разходка два пъти седмично или евентуално игра с топка през уикенда.

Тази сутрин се разхождаха с около три мили в час по пътеката около Стоулейк в парка „Голдън Гейт“. Бе прохладна и ясна утрин, слънцето се виждаше над върховете на дърветата. Над водата висеше мъгла и от нея край близкия бряг се появи лебед с малките си.

Глицки, както обикновено, говореше за работата. Оплакваше се от политическия момент, свързан с назначаването на двама неопитни инспектори в неговия отдел на елитни следователи като отговор на необяснимия подем на автомобилните произшествия в града на Залива. През изминалите дванайсет месеца от моторни превозни средства в града и окръга са пострадали деветдесет и трима души, разказваше Глицки. От тях двайсет и седем починали. А при четиринайсет от общо шейсет и шестте случая на нараняване, които не са довели до смърт, водачите избягали.

— Харесва ми как ги изстрелваш тези числа — каза Харди. — Всеки би си казал, че си разбираш от работата.

— Това са истинските данни.

— Не се и съмнявам. Ето защо се радвам, че сега сме на тази пътека, а не на улицата, където всеки момент биха могли безсмислено да ни премажат. Но как тези числа засягат твоя отдел? Мисля, че катастрофите не се водят убийства.

Глицки му хвърли кос поглед.

— Строго погледнато, водят се, когато има смъртен случай.

— Ясно значи. Тогава идват при вас. Щом сте отдел за убийства.

— Но ние не ги разследваме. Никога не сме ги разследвали. И знаеш ли защо? Първо, защото има друг отдел, умно наречен „Автопроизшествия с неизвестен извършител“.

— Не е лошо името, ако правят това, което си мисля — отбеляза Харди.

— Подходящо име — съгласи се Глицки. Знаеше (макар че полицейското управление би отрекло категорично това), че инцидентите, при които водачите бягаха — дори и в случаите на причинена смърт, бяха разглеждани от инспекторите доста повърхностно. Обикновено ставаше следното. Двама служители от въпросния отдел отнасяха документацията в Съдебната палата на следващия ден след произшествието. Можеше да се случи да отидат и до мястото на злополуката и да се опитат да намерят свидетел, който да даде описание или номера на превозното средство. Ако не успееха и в доклада нямаше добри показания на очевидци, общо взето с това се изчерпваше и разследването. Ако разполагаха с номер на колата, вкарваха го в компютрите си, за да проверят дали има някакъв адрес, свързан с това моторно превозно средство. Понякога, ако произшествието вдигнеше шум в медиите или пък разполагаха с описание на превозното средство, посещаваха една-две авторемонтни работилници, за да видят дали не се е появявала кола, отговаряща на описанието на произшествието. Обикновено отговорът беше отрицателен. — Всъщност отделът си е добър. Но той не се занимава с това, което правим ние, а именно — да разкриваме убийства.

— Въпреки името на вашия отдел, което предполага интерес към всякакви смъртни случаи.

— Оттук идва объркването — потвърди Глицки. — Някои от нашите обществени лидери не могат да си изяснят същността на нещата.

Двамата повървяха мълчаливо известно време.

— И кое е второто? — попита Харди.

— Какво второ?

— Каза, че не разследвате смъртни случаи при автомобилни произшествия, първо, защото има специален отдел затова. Щом казваш „първо“, значи има и „второ“.

Глицки забави крачка, после двамата мъже спряха.

— Второто е, че смъртните случаи при автомобилни произшествия по принцип не са убийства. Всъщност, те никога не са убийства.

— Никога не казвай „никога“.

— В този случай може. И знаеш ли защо?

— Защото е трудно да се отървеш от оръжието на престъплението?

— Това е едната причина. Другата е, че е много трудно да убедиш набелязаната жертва да застане пред колата ти, когато наоколо няма свидетели, за да можеш да я прегазиш. Повечето хора просто не се навиват на такова нещо.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е — отвърна Глицки, — че при двайсет и седем загинали за дванайсет месеца гражданството очевидно е разтревожено.

— Аз поне се тревожа — съгласи се Харди. — Непрекъснато.

— Е, и както може би си прочел, нашият велик надзорен съвет е отпуснал специални средства за възнаграждения на очевидци и за засилване на разследванията на всички автомобилни произшествия със смъртни случаи.

— Което си е много добра идея.

— Грешиш, идеята не е добра — възрази Глицки. — Най-напред, няма специално разследване на катастрофи със смъртни случаи, дори когато водачът е избягал от местопроизшествието. В деветдесет процента от случаите зад волана имаме пиян. В другите десет процента някой си кара и си мисли за нещо, между две коли някой притичва отпред и — бум! После водачите се паникьосват и офейкват. Най-вероятно преди да избягат от местопроизшествието те дори не са извършили нищо нередно.

— Съгласен съм, тук има „вина, причинила смърт“, защото шофьорът би трябвало да остане на мястото, но това не са убийства. И всички това те притеснява, защото…?

— Защото от два месеца са ми натресли двама нови политически парашутисти — извинявай, инспектори — в моя отдел, за които ти разправях. Техният проблем е, така да се каже, да си намерят смислено занимание. И бих казал, че това не е останало съвсем незабелязано за другата част от моите хора, които между другото ги наричат „автопатрула“.

— Може би е комплимент от тяхна страна — предположи Харди.

Глицки възмутено поклати глава и погледна часовника си.

— Хайде да вървим!

Харди можеше да си представи как се чувстват новите инспектори и знаеше, че отношението към тях от страна на ветераните полицаи в отдел „Убийства“ няма да е ласкаво. Независимо от всички скандали и спорове, които бяха накърнили достойнството на други отдели в полицейското управление през изтеклите няколко години, дванайсетте мъже и жени, които служеха като инспектори в отдел „Убийства“, смятаха себе си за елит. Бяха извоювали с труд местата си и държаха много на своята работа. Гордееха се с онова, което вършеха, и новаците нямаше как да се впишат в тяхната среда.

— Значи има оскърбени — попита Харди.

— Някой е украсил с подигравателен надпис табелките на колите им. Освен това нали знаеш онзи светофар, дето го държим в отдела от години? Неизвестно как се оказа инсталиран между бюрата на двамата, така че да не могат да се виждат един друг, когато седят. А, и онези малки метални колички, с които си играят децата, сещаш ли се? Всеки ден се появяват по шест-седем нови — на бюрата им, в чекмеджетата, навсякъде.

— Ясно, навлизаме в царството на гаврите.

— Няма да е пресилено да се каже така — кимна Глицки.

* * *

Малко след девет часа Глицки седеше зад бюрото си в своя малък кабинет на четвъртия етаж на Съдебната палата. Вратата беше затворена. През двата им месеца, прекарани тук, двамата му нови служители — Харлен Фиск и Дарел Брако, се бяха отзовавали на повиквания за автомобилни произшествия вече десетина пъти. И сега на теория би трябвало вече да са излезли във връзка с тазсутрешния инцидент с Тим Маркъм. Но този път, преди да започнат да действат, бяха потърсили указания от своя лейтенант.

Глицки не упрекваше нито Фиск, нито Брако за това, че са разстроени от условията, в които са поставени към днешна дата в отдела, но до тази сутрин не можеше да каже, че сънят му се разстройва от тази мисъл. Двамата бяха политически назначения и заслужено получаваха това, което им се падаше за краткия престой в стълбицата на повишенията, прескачайки други инспектори, които бяха по-умни, по-добре подготвени и работеха по-усърдно.

Харлен Фиск бе племенник на градската надзорничка Кати Уест. Висок някъде към метър и деветдесет, той тежеше над сто и десет килограма и беше толкова притеснителен, че можеше да мине за кротък. Дарел Брако бе стегнат, точен, изряден, бивш военен, би могло да се каже — териер, ако Фиск бе санбернар. Политическите му връзки бяха малко по-неясни от тези на партньора му, но не по-малко здрави. Баща му Анджело Брако бе носил униформата трийсет години и сега бе личният шофьор на кмета Уошингтън — Брако можеше да получи вниманието на кмета, когато си пожелае.

Така че сега тези хора можеха спокойно да отидат и да се жалват на своите покровители и Глицки да получи официално мъмрене от своя началник Ригби, привикан съответно от кмета и от надзорничката, за това, че ръководи непрофесионално поверения му отдел. Но те не бяха направили нещо през главата му. Напротив, бяха дошли тук и двамата, в кабинета му, със своя проблем. Ситуацията му позволяваше да реагира спокойно и го насърчаваше да изслуша онова, което имаха да му кажат, ако не със съчувствие, поне с уважение към тяхното отношение.

Брако стоеше мирно, а Глицки от известно време говореше, повтаряйки много от горчивите постановки в по-ранния си разговор от Дизмъс Харди.

— Ето защо нашият офис тук, в отдел „Убийства“, е на четвъртия етаж — заключи той, — откъдето имаме прекрасен изглед към покрива на патоанатома. Докато отделът за автопроизшествия има задна врата, която гледа към алеята, където се изнасят отпадъците от кухнята на затвора. Убийците са лоши хора. Шофьорите, които са ударили някого и са избягали, са направили злощастен избор в живота си. Има разлика.

Брако въздъхна.

— Значи тук няма истинска работа, така ли?

Седналият Глицки се наведе напред, събра ръце върху бюрото пред себе си и заключи:

— Съжалявам, но така стоят нещата.

Лицето на младия мъж се помрачи.

— Тогава защо са ни назначили тук?

Този въпрос изискваше внимателен отговор.

— Както разбирам, вие и двамата познавате някои хора. Може би те просто не са наясно с някои технически подробности.

Фиск се намръщи.

— А този мъж, който е бил ударен днес сутринта? Маркъм.

— Какъв е случаят там? — попита Глицки.

— Не е починал на място, но ако умре, какво ще стане?

— Тогава според мен вие ще трябва да поемете случая от отдела за автопроизшествия.

— И какво ще го правим? — попита Брако.

— Де да знам. Ще се опитате да откриете шофьора.

Глицки разпери длани и сви рамене с изражение, което подсказваше, че не може нищо да направи.

— Вижте, момчета — подхвана той, — мога да говоря с шефа и да видя дали има начин да ви уреди някакво преместване. Помислете си и двамата дали не ви се иска да се прехвърлите при бандите или в грабежите, или нещо такова. Да поработите добре по някои сериозни неща. И тогава да се издигнете дотук, където ще ви се възложат истински убийства, а не някакви произшествия.

Брако, все още застанал свободно, поиска да научи задачата си.

— Междувременно, ние сме тук. Какво ще разпоредите да направим, сър? По произшествието от тази сутрин?

Цялото това положение бе глупаво, но Глицки знаеше от опит, че глупостта е най-честият резултат от политическите решения. Може би тези момчета щяха да понаучат нещо.

— Искате ли моя съвет? Идете на мястото сами. Огледайте малко по-обстойно, отколкото биха направили от автоотдела. Може да откриете нещо, което те са пропуснали.

* * *

Брако и Фиск не бяха във възторг от задачата си, но старателно проучиха района на местопроизшествието. Макар че не откриха свидетели на самата злополука, не се върнаха със съвсем празни ръце.

Много близо до времето на произшествието четирийсет и пет годишният борсов посредник Джон Бандолино излязъл от дома си на „Сийклиф“, точно зад ъгъла от западната страна на Двайсет и шеста, за да си купи вестник. Тъкмо се връщал, когато внезапно чул как кола с лош заглушител рязко дала газ и после изсвистяла зад ъгъла. И тъй като това бил един по принцип спокоен квартал, Бандолино изтичал по улицата да види кой е този смутител, дето вдига такъв шум толкова рано сутринта. Но колата била вече доста далеч, за да успее да различи номера й. Била обаче зелена, най-вероятно американска. Със сигурност не нова.

Свидетелството за колата било потвърдено от Джордж и Рут Калихан Браун, пенсионери, които в момента се отправяли за редовната си закуска във вторник с някакви приятели. Тъкмо били завили от „Сийклиф“ на Двайсет и шеста — Уорън бил зад волана — когато Рут видяла Маркъм да лежи, проснат в боклука пред тях. След първоначалния шок и двамата си дали сметка, че някаква средно голяма зелена кола се е разминала с тях по отсрещното платно, когато идвали. Двамата се обърнали и я видели как изчезва зад ъгъла, чули шума от заглушителя, газта, но даже и не помислили да я преследват — Маркъм лежал пред тях в безсъзнание и кървящ. Те имали мобилен телефон, а на него му трябвала линейка.

Експертът по възстановка на местопрестъплението се беше затруднил да посочи точното място на Двайсет и шеста, където е бил ударен Маркъм. Силата на удара очевидно го бе отхвърлила на известно разстояние във въздуха, а по асфалта нямаше следи, които да показват, че водачът панически е ударил спирачки или че изобщо е натиснал спирачката.