Джон Лескроарт
Клетвата (24)

23

На патерици и с гипсирано стъпало Ан Кенсинг въведе Харди в разхвърляната всекидневна. Като смъкна на пода някакви изцапани детски дрехи, тя му даде знак да седне на освободеното място на канапето, а сама се настани в срещуположния му край. Бе чула встъпителните му думи и той виждаше, че се чуди какво да прави по-нататък.

— Вие сте адвокатът му, господин Харди. Какво друго имате да ми кажете?

— Бих могъл да кажа много неща, госпожо Кенсинг. Бих могъл да кажа: „Да, той го е извършил, но никой няма да успее да го докаже“. Бих могъл да кажа: „Той го е извършил, но това е било медицинска грешка, която не е била преднамерена“. Бих могъл дори да кажа, че го е направил, но е имал своето основание — гледката с господин Маркъм, лежащ там в негова власт, го е довела до временна загуба на разсъдъка, до невменяемост в правен смисъл. Не се смейте. Съдебните заседатели са приемали и по-нелепи истории. Но това, което съм дошъл да ви кажа, е, че той твърди, че изобщо не го е направил. Аз съм адвокат от доста време. Повярвайте ми, имал съм клиенти, които са лъгали пред мен неведнъж. Свикнал съм с това. Но просто няма данни, че вашият съпруг е сторил нещо такова.

— Той ми каза, че го е извършил. Даже ми каза как, преди който и било да разбере. Какво ще кажете за това?

Харди кимна замислено.

— Той ми разказа и това. Бил ви е много ядосан. Оскърбен, че сте могли дори да помислите, че е в състояние да убие някого, затова се е изразил саркастично.

— Каза, че го е наблъскал целия.

— Да, казал го е. Но вижте, той е лекар. Ако се хваща за първото нещо, което му хрумне, просто за да ви жегне, някакъв медикамент в системата е очевидният избор, нали?

Но той не изчака нейния отговор. Не искаше да допусне въвличането й в спор. Кенсинг го беше предупредил, че когато я завладеят емоциите, тя ги оставя да я понесат накъдето дойде — а в мъката си по Маркъм и при общото си раздразнение от ситуацията едва ли щеше да бъде напълно разумна. Затова се наведе към нея.

— Това, за което исках да поговорим, е как бързо да върнем децата ви при вас.

Както се надяваше той, думите му донякъде я успокоиха — дори тя разбираше, че не е в нейна полза да отбягва разговора. Тя притисна с ръка устните си и видимо се съвзе.

— Помолих Ерик, ако може, да ги доведе днес. Той не пожела да направи това.

Харди кимна в израз на пълно разбиране.

— Каза ми. Помолих го да се постави на ваше място. Да допусне, че може би наистина смятате, че е убил човек. Ако беше така, нима той не би се борил с вас, за да предотврати това вие да ги вземете? — Той се облегна на дивана, придавайки си безгрижие, каквото не изпитваше. — Ако искате моето мнение, проблемът е, че и двамата сте прекрасни родители. И двамата имате един и същ инстинкт, а именно — да защитите децата си. Това е хубаво нещо, не сте ли съгласна?

— Да. Мисля, че да. — В очите й, хлътнали от изтощение, сега проблясваха сълзи. Една капка се изтърколи на блузата й и тя я изтри с уморено механично движение. Харди имаше усещането, че е правила това толкова често напоследък, че вече дори не го забелязваше. — Той никога не ги е наранявал. Наистина не допускам, че би им направил нещо, но от друга страна след миналата седмица, когато си помислих…

Тя поклати глава.

— Когато си помислихте, че е убил Тим Маркъм?

Кимна.

— Госпожо Кенсинг… Наистина ли смятате така? Дълбоко в себе си?

Тя прехапа долната си устна.

— Би могъл. Да. Той наистина мразеше Тим.

— „Той мразеше Тим.“ Постоянно чувам това. Мразеше ли го повече, отколкото преди две години?

— Не, не бих казала.

— Значи по-малко?

— Може би. Мислех, че е свикнал с това.

— Добре. Когато го е мразел най-много, споменавал ли е, че ще го убие? Бивал ли е толкова ядосан?

— Не. Не. Ерик не беше такъв. Никога не би… — Тя спря и го изгледа втренчено, неочаквано преминавайки в защита. — Той ми каза, че го е направил.

— Да, наистина. Казал е тези думи. Това е вярно.

— Какво трябваше да си помисля?

— Кога ви каза всичко това, госпожо Кенсинг? Не беше ли миналия вторник, точно след като сте научили, че господин Маркъм е починал? Точно след като вие сте обвинили Ерик, че го е убил?

Тя не отговори.

Харди продължи натиска.

— Той ми каза, че сте били дълбоко разстроена. Току-що сте научили, че човекът, когото сте обичали, е умрял. Бунтували сте се срещу света заради тази несправедливост. Нахвърлили сте се срещу Ерик, може би защото сте усещали, че той е в безопасност. Не е ли било така?

Харди никога нямаше да получи друга възможност. В съда, пред заседателите, тя щеше да разкаже добре заучената си история. Щеше да бъде инструктирана многократно от обвинението. Никога не би изложила себе си с признанието, че може да е разбрала погрешно или да е преувеличила. Всъщност, дотогава всяко съмнение би било отдавна изчезнало. Дори сега тя вече бе вложила доста в признанието на Ерик. Харди се надяваше да успее да я поведе по пътека, по която би могла да го оттегли, ако не с ненакърнено достойнство, поне с известно приличие.

Но тя не можеше да се откаже лесно. Притискаше пръстите си към устата така силно, че кокалчетата й бяха побелели. Очите й бяха затворени в усилието да се съсредоточи, да си спомни.

— Бях просто така… отчаяна и наранена. Исках и него да го заболи.

— Имате предвид Ерик. Значи сте го обвинили, че е убил Тим, понеже сте знаели, че от това ще го заболи и него, нали?

— Да. — Тя внезапно отвори очи и изпусна сдържания си дъх. — Да. А той каза: „Абсолютно“. Абсолютно.

— И вие приехте тези думи, в смисъл че признава истината във вашето обвинение — че е убил Тим?

— Да. Може да се каже, да.

— Но като се връщате към случая сега, така ли ви звучи това? Наистина ли е искал да каже това, как мислите? Че действително го е извършил? Или просто двамата сте си нанасяли удари един на друг в момент на напрежение? — Харди понижи глас, като заговори почти интимно. — Госпожо Кенсинг, може ли да ви помоля да се замислите за нещо друго? След като напуснахте болницата онзи ден и се върнахте тук към вашия живот, преди полицията да ви потърси за разговор, сте имали около ден, за да свикнете с тази трагедия, нали така?

— Какво друго можех да направя? Беше средата на седмицата. Децата бяха на училище. Бяхме само аз и те.

— Разбира се, съгласен съм. Но тогава, преди да научите за калия, е имало доста време, през което сте вярвали, че Ерик е убил Тим. И все пак не сте направили опит да се обърнете към полицията.

Въпросът я изненада и тя се поколеба за момент, може би търсейки основанието за своя отговор.

— Не. Не знаех.

— А защо, според вас, не сте знаели, ако не възразявате?

— Защото си мислех… Искам да кажа, трябва да съм вярвала… Бях чула, че Тим е умрял като следствие от произшествието.

— И вярвахте на това? В продължение на два дни? Даже след като Ерик ви е казал, че го е убил? Госпожо Кенсинг, спахте ли изобщо през тези два дни?

Поклащайки отрицателно глава, тя започна тихо да хълца, но Харди трябваше да продължи.

— Значи когато сте научили, че Тим е бил умишлено убит, че не е било нещастен случай, какво ви е минало през ума?

— Не зная. Когато чух за това… Беше толкова невероятно. Почти сякаш умря отново, втори път.

— И тогава си спомнихте какво ви е казал Ерик първия път?

— Да.

— Но въпреки думите на Ерик, които са изглеждали като признание, не сте приели сериозно това, че Тим е умрял от нещо друго, освен от автомобилната злополука?

— Но той каза…

— Само че тогава не му повярвахте, нали? — прекъсна я Харди. — Не му повярвахте, защото знаехте, че не се изразява буквално, не констатира факт. Казал го е, за да ви нарани, нали? Било е начин саркастично и жлъчно да ви покаже, че сте глупава, нали? Защото сте задали такъв въпрос.

Тя го погледна почти в паника, което го накара леко да даде заден ход.

— Не се опитвам да ви припиша какво сте казали, госпожо Кенсинг. Просто се опитвам да разбера какво наистина се е случило. Това, което си спомняте сега, днес.

Харди изчака продължителното мълчание.

— Но според мен — започна тя, — ако Тим е бил убит, това променя всичко, нали?

— Съгласен съм, променя го, в смисъл че вече не става дума за нещастен случай. — Изчака я да помисли върху това още една дълга пауза. — Госпожо Кенсинг, Ан, не искам да ви заблуждавам. Вашите показания тук са ключови, а, както казахте още когато влязох тук, аз съм адвокатът на Ерик. Имам естествен интерес да не допусна той да попадне в затвора. — Харди изчака отново, докато срещна погледа й. — Ако дълбоко в сърцето си вярвате, че Ерик е убил Тим и че тъкмо това е искал да каже с онези думи, няма дори да се опитвам да ви уговоря да се откажете от това. Знаете, каквото знаете. Но Ерик е сред хората, които познавате най-добре, за добро или лошо, нали така? А той е бил добър баща, както признавате; добър лекар. Може би дори, по вашата собствена преценка, добър човек?

Тя кимна, потискайки нов изблик на сълзи.

— Винаги съм вярвала, че е такъв. И е такъв.

Най-после, решаващият момент.

— Вярвате ли наистина, че би могъл да убие Тим? Че наистина го е убил? Защото ако не го е направил той, госпожо Кенсинг, направил го е някой друг и тъкмо това е човекът, когото искам да открия, който и да е той. А за да го направя, ще ми е нужна вашата помощ.

* * *

Истинският проблем със срещата между Ерик и Ан Кенсинг беше неизвестното на Харди обстоятелство, че Глицки бе разпоредил на един полицай да пази госпожа Кенсинг от съпруга й, в случай че той се върне и отново се опита да я убие. Когато Харди беше позвънил в къщата на госпожа Кенсинг и тя го беше приела вътре, служителят не му бе попречил по никакъв начин, но се бе обадил на Глицки, информирайки го за обстоятелствата. Така че в пет и трийсет и пет на вратата почука самият Глицки. Ан Кенсинг се изправи и смятайки, че е съпругът й с децата, отвори. Харди, който бе останал седнал във всекидневната, скочи, когато чу гласа, но беше прекалено късно. Глицки вече бе прекрачил прага. Показвайки значката си, той бе попитал дали може да влезе и Ан не бе намерила никакво основание да не го пусне.

Харди, бесен в защитния си порив, ядосано спря, когато стигна до коридора.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Преследваш ли ме? — После се обърна към Ан: — Можете да го поканите да напусне. Той няма заповед.

Но Глицки вече беше спечелил този рунд.

— Съжалявам, но не можете, госпожо. Вече ме пуснахте да вляза. Не ми е необходима заповед.

— И каква ти е играта сега? — попита Харди, като направи още една крачка към него. — Просто малко тормоз този път? Просто край на всички правила?

Глицки не му обърна внимание и заговори на Ан.

— Помислих, че може да се нуждаете от малко морална подкрепа, преди съпругът ви и този тук господин, Харди, да се нахвърлят върху вас. Заплаши ли ви по някакъв начин?

— Не. — Тя местеше погледа си между двамата разгневени мъже. — Ами, само…

Харди я прекъсна с протегната ръка.

— Моля ви, Ан.

— Само какво, госпожо Кенсинг? Искате да кажете, че ви е заплашил?

— Не. Но ми каза за някои права, които може би…

Сега Глицки я прекъсна.

— Той и ваш адвокат ли е? Пази боже, ако сте се оставили да ви уговори за това.

— Не, той…

Гласовете вече бяха повишени. Харди не можа да се сдържи и довърши мисълта й, което щеше — той бе сигурен — да му осигури победа в следващия рунд.

— Тя заявява, че признанието й не отговаря на истината. Оттегля твърдението си.

Глицки остана неподвижен, зашеметен от удара. Макар че беше очаквал нещо много подобно на това, потвърждението на новината беше нокаут. Белегът му се зачерви, очите му пламнаха. Само след миг си възвърна самообладанието.

— Добре — каза спокойно накрая. — Но сега вие, и двамата, ще трябва да ме изслушате.

И с най-разумния тон, на който бе способен, той им изнесе една гневна полицейска лекция.

От рода на: „Госпожо Кенсинг, вие казахте, че съпругът ви е признал убийство. Това е част от документацията по случая. Ако започнете да променяте показанията си под клетва, може самата вие да имате много големи неприятности. Давате ли си сметка за това?“.

И още: „Не е ли очевидно за вас, че господин Харди използва собствените ви деца като залог, за да му помогнете да отърве клиента си? Не е ли това повече от ясно?“.

И още: „Разбира се, че вашият съпруг не е подал жалба срещу вас за това, което се е случило в събота. Той има късмет, че срещу самия него не е подадена жалба. Но, много ви моля, имайте предвид следното: не той решава какво обвинение ще се повдигне, решава го областният прокурор. Опитайте се да разберете, че това, което действително се опитва да постигне той, е да размени евентуалното обвинение срещу вас за провинение със собственото му обвинение в убийство“.

И още: „Не сте длъжна да се съгласявате на подобна сделка. Можем, почти без съмнение, да получим съдийска заповед за временно задържане и да върнем децата ви при вас“.

Най-после на Харди му дойде до гуша.

— Глицки, прекаляваш! — Освен това в негов собствен интерес бе да й се притече на помощ. — Всъщност, лейтенантът малко греши. Няма съдия на света, който би издал такава заповед въз основа на случващото се тук. — Той се обърна към госпожа Кенсинг. — Освен, трябва да кажа, ако не я издаде срещу вас. Вие сте лицето, срещу което може да бъде повдигнато обвинение тук, не вашият съпруг.

После се обърна към Глицки с по-твърд глас.

— И вие знаете, лейтенант, че тази жена има пълното право да разговаря с мен. Ние държим да знаем точно какво е казал доктор Кенсинг и дали например вашите инспектори не са избързали малко. Госпожа Кенсинг не е разбрала добре първия път и давайки си сметка за това, би искала да възстанови донякъде добрите си отношения с бившия си съпруг, за да могат съвместно, както винаги досега, да продължат да отглеждат децата си. Не виждам какъв проблем може да имате с това.

Белегът на Глицки сякаш грееше червен в гаснещата светлина.

— Не виждате? Не смятате ли, че това, което вършите, е обработване на свидетеля?

— Абсолютно не.

— Отричате, че се опитвате да окажете непозволен натиск?

Харди премълча първоначалния си отговор, в който фигурираше онази вулгарност, която Глицки презираше. Вместо това се обърна отново към госпожа Кенсинг.

— Принуждавам ли ви да направите нещо?

— Съвсем не, лейтенант.

Глицки повярва на казаното толкова, колкото вярваше във великденския заек. Искаше му се да издърпа Харди в друга стая, където биха могли ръкопашно да разрешат някои от продължителните си разминавания извън присъствието на тази жена, но ако предложеше това, знаеше, че щеше да изглежда като че ли се опитва да скрие нещо от нея. А не искаше да допусне това. По липса на друг добър вариант продължи направо с онова, което искаше да каже.

— Добре, чуй ме, господин адвокат. Аз наричам това „обработване“. Наричам го непозволен натиск, ако не и направо принуда. Джакман ти е дал сладка сделка, добре. Но това не е картбланш да саботираш който и да е наш случай. Мисля, че той ще е на мнение, че доста си прекрачил чертата с това. Да не говорим за тази загадъчна аутопсия, за която научавам от Страут. И сега той ми казва, че си взел и Уес Фарел в екипа си, като се опитваш да въртиш същите номера.

— Уес не е в никакъв мой екип, лейтенанте. Той си има свой клиент и свои проблеми.

— Да, и това включва някой друг, който е умрял в болницата „Портола“? Точно в тоя момент изплувал? И очакваш да повярвам в това? Просто съвпадение, нали?

— Не очаквам да повярваш, каквото и да кажа. Но аз не се опитвам да спъвам този случай. Опитвам се да разбера какво представлява той и да го разреша.

Глицки само дето не изплю следващата си реплика.

— Така ли било? Е, това е моя работа.

Харди му го върна веднага.

— Тогава си я свърши.

— Тъкмо се опитвах и Джакман ме спря.

— Направи ти услуга.

Глицки изръмжа неодобрително.

— Искаш да кажеш, че не съм набелязал когото трябва? Тогава защо всеки път, като се обърна, разиграваш някаква юридическа игра, за да му опазиш задните части — въртиш си сделка с Джакман, мътиш водите със Страут, разговаряш със свидетелката ми тук. Знаеш ли на какво ме навежда всичко това? Ти криеш нещо. И всичко, което те интересува, е да измъкнеш клиента си и майната му на закона, и майната й на истината.

— Аз не съм такъв човек и ти го знаеш.

— Така ли? Е, ако се разпознаваш…

Глицки се обърна към Ан Кенсинг.

— Правите грешка — уведоми я той. — Ако пожелаете отново да промените мнението си, след като се успокоите, имате номера ми.

Харди вече беше наистина бесен и се обърна към двамата с глас, изпълнен с презрение:

— Ако го направите, накарайте го да ви обещае, че няма да ви обвини в лъжесвидетелство.

Глицки го изгледа гневно.

— Мислиш, че това е смешно?

— Не — рязко отвърна Харди. — Изобщо не го намирам за смешно.

* * *

Докато децата на Кенсинг свикваха отново с майка си, с гипса на стъпалото й и превръзката на тила, баща им стоеше далеч от нея. Обади се да поръча пица по телефона и прекара следващия половин час предимно в подреждане на къщата — събра и пусна в пералнята две купчини пране, натика в миялната машина всички съдове и прибори, които можа да намери, мина с гъбената бърсалка пода на кухнята.

Харди се обади на Франи да й каже, че може да закъснее малко. Да, съжаляваше, разбираше. Но все още се надяваше да бъде навреме за вечеря, която бяха преместили през миналия уикенд за осем часа вместо за шест и половина или седем, за да остава повече време за работния ден на Харди. Отдели една минута и за да й опише малко от ужасната си караница с Глицки. Искаше да говори с нея, имаше нужда от нея. И твърдо щеше да си бъде вкъщи до осем. Можела да си навие часовника за тогава.

Харди отиде в банята и наплиска малко лицето си с надеждата това да противодейства на гаденето, което изпитваше, остатък от спора му с Глицки. Чувстваше се тъй, сякаш беше погълнал камък. Когато се върна, децата нагъваха пица в кухнята, на видеото се въртеше някакъв екшън и звукът бе нарочно увеличен.

Във всекидневната Ан и Ерик бяха заели своите неутрални ъгли и сега седяха мълчаливо, очаквайки Харди, като дори не се гледаха.

Понечи да седне на старото си място на дивана, до Ан, но реши, че това може да създаде впечатлението, че взема нейната страна, затова остана прав до пълната с пепел и боклуци камина.

— И двамата постъпвате правилно — започна той. — Знам, че е трудно. — Погледна единия, после другия. И двамата очевидно още бяха напушени. После продължи: — Занимавам се с този случай вече от седмица, но все още има прекалено много неща, които не знам. Трябва да поговорим заедно за това. Кой би могъл да убие господин Маркъм?

Ан прие това като встъпление и без да губи време, хвана бика за рогата.

— Добре. Чух адвоката ти да ми казва, че не си го извършил, Ерик. Ето, имаш още една възможност. Защо сам не ми го кажеш?

Той обърна глава към нея, после я поклати с отвращение и умора, изгледа я безизразно и унило и отговори съвършено безстрастно.

— Майната ти.

— Виждате ли?! — избухна тя към Харди. — Ето го. Това е той. Такъв е в действителност.

Кенсинг стана от стола си и се доближи до нея, а гласът му беше сведен до пронизващ шепот, за да не чуят децата.

— Изобщо вече нямаш представа кой съм аз. Писна ми от твоите глупости. Дали аз съм убил Тим, за бога? Вървете на майната си и ти, и всичко това.

— Ерик! — започна Харди.

Но сега клиентът му се обърна към него.

— Не съм длъжен да слушам всичко това отново, нали? С нея не може да се получи. Сам виждате — тя се държи ирационално и заплашително. Махам се оттук и вземам децата с мен.

— Да не си ги докоснал повече!

Ан използваше патерици заради навехнатия си глезен, но когато се налагаше, можеше да се движи много бързо и без тях. Тя застана на входа към коридора, препречвайки пътя на Кенсинг, преди той да стори и три крачки.

Харди също се придвижи по най-бързия начин, заставайки помежду им. За миг му се стори, че той и клиентът му ще стигнат до стълкновение.

— Разкарай се от пътя ми, Диз.

— Няма да стане — възрази Харди. — Предизвикваш ли ме?

— Ти не ме предизвиквай.

— Виждате ли? — намеси се Ан. — Така беше в събота. Така направи тогава!

— Нищо не съм направил в събота! — Той посочи към нея през рамото на Харди. — Ти искаш да говорим за проблема тук? Искаш да говорим за опасността за децата, да говорим за разрив? — После заговори направо на нея. — Наистина ли мислиш, че съм в състояние да убия някого? Хайде стига, Ан. Цял живот съм спасявал човешки живот. А ти ме заключваш навън, пищиш, че може би съм дошъл да убия собствените си деца? Това си е истинска лудост. Това е направо безумие, което ме плаши.

Харди трябваше да намери начин да се намеси, иначе разговорът щеше да свърши, преди да е започнал.

— Понеже спомена за уплаха, била е уплашена, Ерик.

— Няма за какво да се плаши от мен. Никога с нищо не съм я наранил. Ако не знае това… — Той премести погледа си от Харди към нея, сега собствената му болка изплува в гласа му: — Какво ти се върти в главата, Ан? Какво ти става? — Накрая тонът му премина в молба. — Бих ли могъл да нараня дете? Някое от моите деца? Как бих могъл да направя това?

Ан дишаше тежко, поемаше си дъх на пресекулки, бързо, дълбоко.

— Когато от полицията ми казаха, аз просто… Хвана ме страх… Не съм… — Харди си помисли, че отново ще се разхълца, но този път тя се овладя. — Не знаех какво да мисля, Ерик. Не можеш ли да разбереш това? Обичах Тим, а той бе мъртъв. Не бях спала два дни. Толкова се страхувах.

— От мен? Как е възможно да се страхуваш от мен?

Сега тя го молеше за разбиране.

— Просто се страхувах, това е. От всичко. — Гласът й притихна. — Не исках да правя отново грешка и, разбира се, точно това направих.

Това беше най-близкото до извинение признание, което Кенсинг щеше да получи. Харди разбра това и се възползва от момента.

— Защо да не поседнем?

* * *

— Рос влезе ли? — попита Харди. — Трябва да е било минути преди да изгаснат мониторите.

— Може и да е влязъл. Можел е да го направи. Просто не знам.

— А ти къде си бил тогава? — Гневът на Ан не беше преминал напълно. — Мислех, че си бил на етажа. Не е толкова голям. Как може да не знаеш?

Кенсинг се постара отговорът му да не прозвучи като оправдание, насочвайки го поравно към Харди и Ан.

— В залата имахме трима пациенти. Един от тях имаше проблеми с излизането от упойка, така че Раджан — той е една от сестрите — двамата с него проверявахме внимателно жизнените функции. През тези минути всеки би могъл да мине зад мен — сигурен съм, че някой го е направил — и аз да не съм усетил. Един час по-рано Брендън Дрискол беше влязъл чак вътре.

— Как се случи това? — попита Харди.

Кенсинг сви рамене.

— Никой не го е спрял. Трябва да го познавате, за да разберете. Прави се на много важен. Ако някоя от сестрите беше казала нещо, просто би отвърнал: „Спокойно, аз съм вътрешен“. И вероятно биха го приели.

— Мразя го този малък негодник — добави Ан. — Наистина си вярваше, че може да командва Тим насам-натам.

— А успяваше ли? — попита Харди. — Да го командва.

— Опитваше се, особено по отношение на времето му, на графика му.

— И как се отнасяше Тим към това?

— Не можеше да живее без него — вметна Ерик, без да успее да сдържи малко свежа злоба в гласа си. — Брендън му вършеше кажи-речи половината работа.

— Не е вярно! — Ан Кенсинг нямаше да позволи на Ерик да очерня Тим. — Тим мислеше за големите неща. Брендън беше добър в детайлите. Но Брендън не вършеше работата на Тим. Изпълняваше заповеди… — Ерик изръмжа в несъгласие. — … и нямаше спор по това кой е шефът.

— Значи е имало търкане между тях?

— Сериозно — потвърди Ерик. — Трябва да познавате Брендън, за да го оцените. „Малката мощна машинка“, като в онази детска книжка.

Харди се обърна отново към Ан.

— За какво друго се караха? Освен за вас?

Тя се поколеба.

— Мисля, че за някои от финансовите решения на Тим. Тим беше по-склонен да поема рискове.

— С парите на „Парнас“?

Основният интерес на Харди беше убийството, но ако можеше да открие някакви делови нередности, които биха помогнали на Джакман, с радост щеше да го направи.

— Ами, не зная точно. Последните две години трябваше да работят доста притеснено… А освен това имаше и проблеми с персонала.

— Например с мен.

Ан сви рамене. Това си бе истината.

— Ами да. Един от многото.

Кенсинг подчерта:

— Брендън настояваше Тим да ме изрита още отпреди три-четири години. За назидание.

— Защо? Какво бяхте направили?

— Най-вече заради цялостното ми отношение, мисля. Липса на уважение. Аз някак си поех да защитавам пациентите, вместо парите.

Ан вмъкна уточнение:

— Тим би казал „вместо интересите на компанията“.

Харди прекъсна потенциалния спор.

— Но как секретарят се е намесвал във всичко това? Той не е имал истинска власт, нали?

— Ами Распутин как се е намесвал? — попита Ерик. — И той не е имал истинска власт.

Динамиката на нещата все още се изплъзваше на Харди.

— Но тоя човек е само секретар, нали?

За първи път Ан и Ерик реагираха еднакво — с обща шега.

— Господин Дрискол — обясни Ерик — беше помощник на директора. И никога не е бил никакъв секретар.

— И се надявам това да е ясно — добави Ан с подобие на усмивка.

— Колкото до въпроса как се е добрал до своето положение — продължи темата Ерик, — както Ан спомена, той беше цар на детайлите. Е, ако човек се грижи за достатъчно много дребни неща, много скоро започва да изглежда като че ли той командва парада. — Ан понечи да каже нещо, може би отново да защити Маркъм, но Ерик я възпря, протягайки ръка. — Вижте, ето как става. Извикват ви в кабинета на началника, вече поначало сте напрегнат. Чакате пред кабинета на Маркъм, до бюрото на Брендън, и неговото отношение ви подсказва, че независимо в каква неприятност сте си мислели, че се намирате, всъщност тя е по-лоша. След това, докато чакате, чакате до безкрайност, помощникът на директора — Брендън, много добре облечен и крайно изискан, в общи линии ви обяснява основните положения. Господин Маркъм не обича личната конфронтация. Той предпочита срещите да са кратки. До една седмица, информира ви Брендън, ще получите писмено съобщение за основните точки, които са били засегнати, и действията, които трябва да бъдат предприети. След като подпишете, че сте се запознали със съдържанието на това писмо, връщате го в кабинета. На човек му ставаше ясно. Този тип бе разработил просто невероятна система от правила и протокол и всичко това с цел да обгради и защити своя шеф. Наистина, често дори добавяше неподписани забележки на края на писмата и човек приемаше, че са от Тим.

Изведнъж, като чу подробностите, Харди напълно разбра. Филис, секретарката на Дейвид Фрийман, беше умалено копие на Брендън Дрискол. Харди на шега натискаше Фрийман да я уволни от близо пет години, но старият човек не искаше и да чуе, заявявайки, че никога не би могъл да си върши работата без нея. И може би го вярваше. Но Харди няколко пъти беше виждал Филис да ограничава достъпа до Фрийман така плътно — и с такава искрена страст и съчувствие — че някои сътрудници, които тя не обичаше, най-накрая бяха напуснали фирмата заради това, смятайки през цялото време, че именно Фрийман ги ограничава.

— И Тим приемаше това? — попита Харди.

— Всъщност, не — отговори Ан. — Когато най-после започна да си дава сметка до какви размери е стигнало. Това беше едно от тези неща, които започват с малко, а после постепенно се изплъзват от контрол.

— До степен да уволни Дрискол? — попита Харди.

Ан се поколеба и отметна назад кичур коса, паднал на челото й.

— Истината е, че Тим усещаше, че се намира в някаква криза на средната възраст. Бизнесът около него не вървеше. Семейството му се разпадаше, децата, всичко. Тъкмо затова се върна при Карла, за да види дали не би могъл да спаси нещо, което с труд е градил години, но по същата причина и не можеше да уволни Брендън, макар да знаеше, че трябваше да го стори. Но не можеше, докато всичко друго в живота му беше толкова нестабилно. Прекалено много разчиташе на него.

Харди не знаеше каква част от това е истина и каква част е следствие от обясненията на Маркъм пред любовницата му, така че да изглежда чувствителен и грижовен. Едно нещо беше сигурно обаче — Ан го вярваше.

— Говори ли Тим с него? — попита Харди. — Отправи ли му някакво предупреждение?

— Без съмнение. Брендън знаеше, мисля, че Тим е решил да го освободи. Беше само въпрос на време. Тим не можеше да скрие това от него, даже да искаше, според мен. Ако за това ме питате.

И изведнъж Харди си помисли, че Дрискол би могъл да бъде най-малкото донякъде заподозрян.

— Как се отнасяше той към Карла?

— Имате предвид дали би я убил? И децата? Че защо?

— Точно това питам.

Тя все още размишляваше какво да отговори, когато Кенсинг се намеси.

— Ако е усещал, че Тим лично смята да го изхвърли, мога да си представя да пожелае да го изличи от земята. Заедно с цялото му семейство.

Но тъй като се намираха в Сан Франциско, Харди трябваше да зададе още един въпрос.

— А сигурна ли сте, Ан, че Тим не е имал отклонение? В сексуално отношение? Да не е имало нещо повече между него и Брендън?

— Тим не беше обратен — отвърна Ан, отхвърляйки и мисълта за това без колебание. — Честно.

Което, както Харди знаеше, ни най-малко не правеше нещата сигурни.

Ерик заговори отново:

— Но ако Брендън убие Тим, остава без работа.

— Но не е уволнен, нали? Остава си лоялният и трудолюбив помощник на директора до последния момент. Получава ново назначение след петнайсет минути. — Друга мисъл мина през съзнанието на Харди в друга посока. — Когато го изгонихте от интензивното, къде е отишъл той?

— Не зная. Във всеки случай излезе. — Едва ли в самата история бе имало нещо приятно, но Кенсинг като че ли намираше удоволствие в частица от спомена за нея. — Като че ли не можеше да повярва, че мога да постъпя така с него. Да му наредя да напусне. Е, разбра го.

— И сте сигурен, че не се е върнал преди синия код?

— Мисля, че не. Не мога да кажа със сигурност. Нали ви обясних, бях зает в залата.

— Но все пак положително е бил в болницата, най-малкото.

— О, да. След смъртта на Тим… — Той въздъхна отново. — Не можа да я понесе. Беше трогателно, всъщност. Малко неловко.

Харди погледна часовника си. Оставаха му четирийсет и пет минути до времето, когато трябваше да си бъде у дома, и не искаше да започва нещо, което не би могъл да довърши. Но събирането на тези двамата вървеше така добре, а Ан — като любовница на Маркъм — имаше досег до страни от душевността му, които никой друг не би могъл да познава.

— Може ли да ви попитам, Ан — започна той, — какво имаше в тези първоначални докладни до Рос, което толкова е ядосало Тим?

— Нека да отгатна — обади се Кенсинг. — „Синустоп“?

Ан кимна.

— Това е. — Тя погледна Харди. — Чували ли сте за него?

— Това не беше ли някакво ново хапче за сенна хрема? — смътно си спомни Харди. — Но имаше някакъв проблем с него.

— Не за повечето хора — поясни Кенсинг. — При някои хора обаче се развива много неприятен страничен ефект, наречен смърт. Това стана ясно, след като представителите ни засипаха с хиляди мостри и ни се спусна директива от ръководството.

— От доктор Рос — прекъсна го Ан. — Той взимаше тези решения, не Тим.

— Щом казваш! — Погледът на Кенсинг даде на Харди да разбере, че той самият не вярваше на това. — Както и да е — продължи, — това лекарство е толкова евтино и така чудодейно, че настойчиво ни бе препоръчано да го предписваме на всичките си пациенти с всякакви алергични симптоми. Нали знаете за мострите?

— Не достатъчно — отговори Харди. — Разкажете ми.

— Ами когато излезе ново лекарство, техните представители тръгват и се опитват да накарат лекарите да го дават на пациентите безплатно. Идеята, разбира се, е марката да получи популярност. Препаратът действа, влиза в листата, ние го предписваме. Право в целта — ражда се ново чудодейно лекарство. Но мострената кампания за „Синустоп“ беше просто невероятна. В цялата страна трябва да са раздали милиони хапчета. И това беше необичайно. — Кенсинг кимна сериозно. — Бройките бяха необичайни, да.

— И какъв беше проблемът между Маркъм и Рос? — попита Харди.

Ан погледна Ерик, после отново Харди.

— Тим чу за първия смъртен случай и имаше много лошо предчувствие. Поиска от Рос да върне всички мостри и да го снеме от списъка, докато не бъде проверено по-нататък.

— Но Рос не го направи?

Ан поклати глава.

— Даже по-лошо. Той и Тим се бяха спречквали и преди, но в този случай Рос наистина се впрегна много. Каза на Тим, че той е медицинският директор, че познава този препарат. Тим отговаря само за бизнеса. Защо тогава да не си гледа работата и да не си пъха носа в медицината, от която нищо не разбира?

— Значи продължиха с това?

Кенсинг сякаш беше изваден от мълчанието.

— Чакай. Чакай малко. Не искаш да кажеш, надявам се, че Тим е бил доброто момче?

Тя го погледна гневно и безжалостно.

— Какво можеше да направи, Ерик? Кажи ми.

Харди не искаше да позволява търкането да се задълбочава. Кенсинг имаше достатъчно свои основания да мрази Маркъм — надали щеше да си промени мнението само защото Тим можеше да се окаже по-добър шеф, отколкото си е мислел.

— От колко време са заедно Тим и Рос?

— Те са двама от основателите — сви рамене тя. — Може да проверите.

— И напоследък са имали не едно спречкване, подобно на това за „Синустоп“?

Тя се намръщи.

— Няколко. Тим смяташе, че решенията на Рос не са медицински издържани. Вярваше, че трябва постоянно да предоставяме качествен продукт.

— Продукт — изръмжа Ерик. — Това ми харесва.

Харди не обърна внимание на прекъсването.

— Обаче със „Синустоп“ нещата се влошиха? Накрая какво стана?

— Ами, Рос се наложи. Не изтеглиха мострите…

Кенсинг добави завършека:

— И в страната още шестнайсет души умряха. Двама от тях — в „Парнас“.

В хода на разказа Харди вече си беше спомнил ясно скандала. Но макар да се бе шумяло много в новините, не се сещаше „Парнас“ да е била свързана по някакъв начин с това и им го каза.

Ан скочи в защита на Маркъм.

— Тим покри Рос, затова.

Кенсинг клатеше глава.

— Не. — После се обърна към Харди. — Тим даде изявление, че двамата пациенти, които са починали, са вземали мостри, които са получили оттук, преди да бъде съобщено за първия смъртен случай — и изглежда това беше вярно — че ние сме отказали всички мостри и сме свалили „Синустоп“ от списъците при първото съобщение за някакъв проблем. Което не беше вярно. И ако наричаш това „прикриване на Рос“…

— Точно това направи — сряза го Ан.

Харди се намеси, преди тлеещият в стаята гняв да избухне отново.

— Ясно, добре — каза той. — Ето за това нещо бих искал и двамата да продължите да мислите.

Обърна се и към единия, и към другия. Но напрежението оставаше високо.

Страхуваше се да не прекали с късмета си. Вече станал, продължи още малко да бъбри, за да ги предпазва един от друг.

— Боя се, че имам друга среща. Госпожо Кенсинг, благодаря за времето, което ми отделихте. Разбрахме се по въпроса за децата, нали? Всичко е наред, нали? Ерик, бих искал да разменим няколко думи с вас на излизане. Ще почакам, докато кажете „лека нощ“ на децата.

* * *

— Мила, прибрах се!

Той наистина не беше Рики Рикардо, но години наред в началото на брака им Харди бе влизал през входната врата с негова страхотна имитация. По неговия часовник се бе прибрал четири минути по-рано и като имаше предвид непрекъснато нарастващите изисквания на случая, който запълваше времето му, смяташе, че се е справил добре.

Размахала тъничките си крака и ръце, Ребека тичаше по коридора към него.

— Татко! Толкова се радвам, че се прибра!

После скочи върху му и той залитна, но се задържа и я завъртя.

В трапезарията масата бе наредена, Франи дойде до вратата на кухнята със скръстени на гърдите ръце, но се усмихваше.

— В последния момент, момчето ми. Съвсем, съвсем в последния.

— Ще се поправя, обещавам.

Двамата си размениха целомъдрена брачна целувка. Винсънт, който се мотаеше до семейната стая, извика:

— Горчиво!

Така че двамата възрастни се погледнаха в очите и внезапно се прегърнаха, притискайки се като тийнейджъри. Той вдигна Франи от земята и тя взе да рита.

— Още, още! — извика Винсънт.

— Хайде вече! Моля! Спрете де!

Това беше Ребека, арбитърът на социалното възпитание за цялото семейство.

— Не мога да се овладея — обясни Харди, когато най-после спря. — Майка ви ме подлудява.

— Целуни ме, целуни ме, целуни ме! — молеше Франи.

Харди се подчини. Романтичната атака доведе двете хлапета до предната част на къщата, като глезотиите им стигнаха до краен предел. Последната целувка беше нещо почти фантастично и когато тя свърши, Франи пое дъх за миг и каза:

— А, това ми напомня, че Трея се обади тази сутрин. Говорихме си почти час.

Харди си помисли, че това е страхотно. Жените щяха да съдийстват и накрая всички щяха да се намразят един друг.

— За какво? — попита той.

— Бременна е.