Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (5)

4

Трима от работниците на Долархайд седяха около огъня и вечеряха — цял ден бяха търсили изгубени добичета, но успяха да открият едва двадесетина. Върнаха ги на място, откъдето нямаше опасност да се отдалечат през нощта. За Ед и Малкия Мики беше ясно, че Рой Мърфи няма да работи още дълго тук, ако не успее да стои трезвен достатъчно дълго, за да помни какво прави и какво не прави човек, когато работи за злобен и корав копелдак като Удроу Долархайд.

Накрая Ед каза:

— По-леко с тая каменарка, Мърфи, господин Долархайд не обича пиене на работа.

Рой вдигна поглед от почти празната бутилка и изражението му подсказа на Ед, че си е загубил времето с предупрежденията.

— Боли ме оная работа какво обича и какво не обича великият Полковник! — Почервенялото му лице се изкриви в подигравателна усмивка. — И не ми пука колко индианци е пратил на долната земя.

Малкия Мики изсумтя.

— Много не ги показваш тия зъби, когато шефът е наблизо.

Рой довърши бутилката.

— Щях да го кажа и да беше тук! Заради парите сте омекнали, момчета… от мен да го знаете.

Рой се оригна и запокити празната бутилка, която се строши в една скала.

Ед хвърли поглед на Малкия Мики, който явно си мислеше същото като него: Мърфи никога не е бил подходящ. И освен ако не е по-голям късметлия, отколкото е редно, няма да доживее уволнението си.

Рой някак успя да се изправи и се запрепъва надолу по дигата, за да се изпикае. Ед и Малкия Мики продължиха да ядат, доволни да го оставят сам да ходи по дяволите.

Рой се спря с олюляване на брега на реката, разкопча се и се надвеси над водата да се облекчи.

Звук като от срутващото се небе разбърка мозъка му, а въздухът стана твърд като камък, халоса го като огромен юмрук и той се пльосна във водата. Като че цяла вечност размахваше ръце сред облак от мехурчета и страх, но накрая успя да подаде глава на повърхността на реката, като се мъчеше да си поеме въздух. А след това просто остана без дъх…

От гледката и звуците на полето се уплаши повече, отколкото от това, че замалко не се удави. От напълно ясното небе ослепителни мълнии трещяха по земята и подпалваха всичко около себе си. Конична синя светлина се стрелкаше през дима от горящото поле. Проблясъците бяха толкова бързи, че Рой не знаеше откъде идват, нито защо. Чу виковете на мъжете край огъня, а след това писъците им, примесени с паническото мучене на кравите. Преди да осъзнае какво става, въздухът, водата и коритото на реката се затресоха, а някакви неща се показаха иззад хълма — огромни неща, чиито форми не различаваше, защото летяха към него като куршуми.

Летяха…

Водата се раздели на две големи вълни, когато нещата преминаха над водата, току над главата му. Рой изкрещя и се гмурна. Когато пак излезе, останал без дъх, реката бе спокойна и течеше както обикновено.

Той се измъкна на брега с хриптене и кашляне. Можеше само да пълзи, защото сърцето му блъскаше в гърдите така, сякаш ще се пръсне всеки миг. Рой с мъка стигна до мястото, където остави другите двама. Допълзя до върха на хълмчето и чак тогава се изправи на крака. Мигновено съжали за решението си, защото първото нещо, което зърна бе горящата топола. Ченето му увисна, когато свали очи от нея и видя овъгления труп на добиче… и още един, и още един… почти десет мъртви животни бяха проснати насред полето. Някои от тях сякаш бяха експлодирали — вътрешности, крака и глави бяха разпилени наоколо. Останалата част от стадото липсваше.

— Ед? — викна той с разтреперан глас. — Мики…?

Мъжете ги нямаше, както ги нямаше и кравите. Все едно никога не ги е имало. Коленете на Рой се разтрепериха и той седна, без да успее да затвори устата си. Мозъкът му пое колкото можа, след което мъжът припадна и се свлече на утъпканата трева.

 

 

В горещия, претъпкан затвор на Абсолюшън шериф Тагарт крепеше в дланта си една чаша кафе, облегнат на стената заедно с останалите си наместници, а на бюрото Лайл се опитваше да закърпи Дъфи.

Дъфи крякаше и шаваше като бебе, докато Лайл превързваше раните му. Нищо чудно, че проповедникът си бе отишъл, веднага след като разбра, че нито тялото, нито душата на Дъфи са в опасност. Пърси Долархайд не спираше да дава своя принос за изнервяне на обстановката, макар и иззад решетките на килията си в дъното на помещението. Дни като този караха Тагарт да се моли да оглушее. И бездруго остаряваше — на петдесет и две беше, мамка му — макар и да бе благословен със здравето на мъж, наполовина на възрастта му. В по-добрите си дни още се чувстваше така, но този не бе от тях.

Пърси Долархайд се бе погрижил Тагарт да будува почти цяла нощ — всъщност цялата. Господ знае дали затворническият фургон ще пристигне преди Удроу Долархайд. А и да пристигне, и да не пристигне, какво ни чака…

Дъфи отново изскимтя и Лайл почти му изкрещя:

— Стой мирен, да те вземат дяволите, стой мирен!

Пърси Долархайд стискаше решетките, леко поосвестен, но все още повече пиян, отколкото трезвен.

— Знаеш ли, вие сте виновни за всичко това! — каза той и хвърли изпепеляващ поглед на Дъфи. — Да оставите така да ме хване неподготвен оня…

— Аааааа! Сприиии! — нададе вой Дъфи, когато Лайл пристегна последната превръзка около бицепса му.

Хлапетата в днешно време… никакъв кураж и никакъв мозък, помисли Тагарт, имайки предвид не само Пърси, но и част от помощниците си. Не че можеше да си позволи придирчивост, предвид положението в Абсолюшън.

Тагарт се отлепи от стената. Беше твърде напрегнат, за да стои на едно място. Задели кратка мисъл за внука си Емет. Добро момче — Тагарт се надяваше да порасне и добър мъж. Но с тази работа бе трудно да опази момчето да не види или да не научи твърде много. Смътно се дивеше и се благодареше, че Емет още не е дошъл след като се е погрижил за конете.

Тагарт предполагаше, че момчето се е прибрало, а Хуанита, икономката, го е нахранила и го е сложила да спи, както обикновено. Бог да я поживи! Тя беше добра жена, която сама беше отгледала своите седем деца. Добре се грижеше и за Емет още откак майка му, единствената дъщеря на Тагарт, почина. Сигурен бе, че тя ще продължи да се грижи за момчето, дори ако някой ден се случи нещо с него… Лицето на Тагарт отново посърна и новото му настроение прогони съжалението и умората от очите му. Той отиде до стойката за оръжия и започна да раздава ловни пушки и двуцевки на наместниците си. Щеше да има нужда от всичките си хора и по-добре да са въоръжени до зъби, когато дойдат Удроу Долархайд и хората му.

Пърси ги наблюдаваше от килията си и по всичко личеше, че знае какво следва.

— Защо за ваше добро не ме пуснете още сега? Ще кажа на баща ми, че нищо не е станало…

— Само че стана! — Тагарт се обърна към него, все още с пушка в ръка, а по лицето му имаше повече примирение, отколкото огорчение. Подаде оръжието на Лайл и го попита тихо:

— Къде е затворническият фургон?

— Пътува насам… — по лицето на Лайл се четяха същите противоречиви чувства като у Тагарт.

Шерифът започна да раздава патрони.

— Трябва бързо да го разкараме оттук — промълви той.

— Какъв фургон? — попита на висок глас Пърси.

Нищо му няма на слуха…

— Какъв фургон!? — извика отново той.

Тагарт се опита да запази равнодушието в гласа си.

— Ще те закараме при федералния шериф в Санта Фе.

— Федерален шериф?!

За пръв път Тагарт имаше удоволствието да види как няколко прости думи изтриват непоносимата усмивка от физиономията на нехранимайкото.

— Ти какво!? Май съвсем си се побъркал!? — отново се развика Пърси, силно, но с някаква умоляваща нотка в гласа. — Да не съм ти Джеси Джеймс! Това може да ти струва нещастния животец? Баща ми само ако чуе, че ме буташ в оня железен фургон, ще те утрепе!

— Пърси, ти рани служител на закона — повтори Тагарт като се чудеше дали значимостта на стореното ще си пробие път до ума на Пърси, независимо дали е пиян, или трезвен. — Няма нужда да ти…

Шерифът внезапно млъкна и се закова пред таблото с обявите за издирвани престъпници и промени в териториалните закони. Свали едно от обявленията и се втренчи стъписан в него.

— Ама нищо му няма! — Пърси махна с ръка към Дъфи, който пък му се намръщи. Долархайд очевидно не забелязваше, че шерифът не го слуша. — Оправихте го! Топките ме болят повече от рамото му!

— Кучият му син… — измърмори Тагарт. Вдигна поглед от обявата. Семейство Долархайд вече изобщо не го интересуваха.

 

 

Док Соренсън остави две халби бира на бара. Всъщност почти ги тресна и пяната потече през ръбовете върху излъсканото дърво на плота. Единствените двама посетители вдигнаха изненадано глави.

Изненадата им бързо се превърна в смях, когато видяха, че в очите на съдържателя още тлее гняв, а изкривената рамка на очилата му не успяваше да го скрие.

— Я ги пиши на сметката на Пърси — каза единият мъж и примигна невинно. Другарчето му го сръчка с лакът и двамата се изкикотиха на шегата… на него.

— Много смешно! — простърга гласът на Док. Съдържателят протегна ръка. — Петдесет цента.

От другия край на стаята Мария го гледаше сякаш усеща болката зад кипящия гняв. Откак я познаваше, тя винаги разбираше настроенията му по-добре от него самия. Заради нея се върна от Изток, заради нея остана тук, място, което само апачите могат да нарекат свой дом.

Тя пристъпи към него и той прочете тревога в искрящите й кафяви очи. Боже, толкова е красива… и не само заради красивото си лице — винаги е обичал най-силно душата й, която светеше зад тези очи. Само тя го виждаше такъв, какъвто е.

— Аз ще поема, ми амор — рече тя. — Скъпи мой, защо не си починеш?

Док се намръщи. Последното нещо, от което имаше нужда след поредното унижение от Пърси Долархайд, беше нейната грижовност. Беше мъж и нямаше нужда една жена, дори това да е собствената му съпругата — може би, особено тя — да се държи с него като със слабак и то пред банда непознати.

— Имаме клиенти — каза той. — Не ми трябва почивка! Какво намекваш?

Мария свали ръката си от неговата и отстъпи назад.

— Нищо — меко рече тя, — аз просто…

— Направиха ме на глупак — тросна се Док. — Няма нужда да го пудриш и кривиш. Сега хората загубиха доверие в мен, в заведението…

Мария поклати глава, а дългите й, гарвановочерни къдрици се плъзнаха по раменете й.

— Това не е вярно… просто не исках да те застрелят…

— Е, добре съм — гневно натърти той, показвайки и на двама им, че не е.

Нямаше как да обясни на една жена, че на този свят непреклонността на един мъж струва колкото всичко, което притежава. Цялата му личност почиваше на тази основа — да докаже, че може да оцелява, че е способен да защити хората, които обича, и нещата, които нарича своя собственост, че може да ги брани умело… с пистолет.

— Може би не ни е тук мястото — прошепна Мария с наведена глава. Примигваше сякаш имаше нещо в окото.

Безсилният гняв надделя дори над любовта му, която би му помогнала да разбере какво всъщност му казва съпругата му. Самоомерзението му загрозяваше всичко, превръщаше всяка дума в нож, на който се порязваха и двамата.

— Искаш да си ходим? Как можа да си го помислиш?

Болката в очите й не можеше да бъде скрита.

— Последвах те тук, защото бих те последвал навсякъде. Есто ес ту суеко, мечтата ти! Помниш ли колко бяхме щастливи, когато дойдохме?

Тя се приближи до него, не се отдалечи… но сякаш всеки неин жест само засилваше усещането, че се е провалил. Истината изригна през устата му:

— Не разбираш ли!? Не мога да те защитя! Не мога дори себе си да защитя!

— Няма нужда да доказваш нищо — рече тихо Мария. — Ти си най-смелия мъж, когото познавам.

Приведе се и понечи да го целуне. Той я избута.

— Не съм дете!

Док се обърна към стълбите, водещи към втория етаж и се заизкачва. Скри се в мрака — гневен на нея, на света, в който живееха… но най-вече на себе си.

Мария го изпрати с поглед, а раните от думите му още личаха в стойката й. Само че част от съзнанието й, незаета от тъгата, отчете поредния клиент, който влезе през вратата. Тя бързо се взе в ръце и благодари на самообладанието, на което я бяха научили годините работа в кръчмата на родителите й.

Новодошлият бе мъжът, който сложи край на жалкото царуване на Пърси, и то дори без да стреля. Мъжът се опря на бара. Следваше го едно куче и макар мъжът изобщо да не го погледна, то легна на пода до краката му.

С искрена усмивка Мария приближи новодошлия, за да му вземе поръчката.

— Пържола — каза мъжът.

Мария отвори бутилка от най-доброто си уиски и му наля една чаша, после остави отворената бутилка на бара.

— Днес имаме добро посоле^[1]. Безплатно. Заради това, което стори — без да спира да се усмихва, тя се обърна и влезе в кухнята.

Майка й винаги правеше тази яхния със свинско, но тук всичко бе говеждо… говеждото на Долархайд. Щеше да сложи много месо в яхнията на този човек и да я сипе в най-голямата купа, която може да намери. Той имаше вид на човек, който се нуждае много повече от добро ядене, отколкото от благодарностите й.

 

 

Мъжът вдигна чашата и я гаврътна. Течността се плъзна по гърлото му като огнен мед… Това е добро, много добро. Смътно се учудваше на щедростта на тази жена — свали Пърси Долархайд на земята не за друго, а защото този поплювко насочи голям пистолет към лицето му. Не бе свикнал да му се отблагодаряват, но храна и уиски звучаха чудесно.

Ако се нахрани добре, може би ще мисли по-ясно или пък ако се напие добре, сетивата му ще се притъпят. И в двата случая щеше да е по-добре, отколкото се чувстваше в момента.

Той се облакъти се на бара и се поотпусна. Металната гривна отново прикова погледа му. Разгледа я — плетеницата от метали менеше цветовете си на светлината. Как? Откъде…? Кой…? Хиляди въпроси изпълниха празнотата, където би трябвало да има спомени от цял един живот.

Мъжът погледна бутилката уиски и се запита какво му е нужно — да си спомни миналото… или да забрави днешния ден…

В бара влезе една жена. Той вдигна поглед към огледалото зад бара. Беше сама. Шепата останали посетители като че ли не я забелязваха, което му се стори странно. Жена с този вид обикновено привлича много внимание — особено когато носи колан с пистолет над роклята. Може би неговото присъствие ги възпираше от по-дръзки погледи… Очите на жената се плъзнаха по него, но изглежда нямаше намерение да използва оръжието си срещу него. Той отново сведе глава и си наля още едно.

Жената седна на мястото до него на празния бар. Той я погледна с крайчеца на окото си, леко заинтригуван. Тя се беше втренчила в него. Той я погледна. Дали го познава? Очите й имаха цвят на пролетна трева, с пръстени от по-тъмнозелено около ирисите — нещо в тях го караше да мисли за бездънни кладенци. Те го теглеха към себе си, докато накрая се удави в тях…

С мъка се откъсна от погледа й и се опита да се съсредоточи върху цялото й лице. Изражението й бе безизразно като на съдник, но бе изключително красива… толкова, че може да ти се пръсне сърцето… Исусе Христе, какво правя? Тя бе напълно непозната… като всички останали. А най-малко искаше или му трябваше жена в този момент. Той се откопчи от погледа й и прикова собствените си очи в пода, без да обръща внимание на останалата част от външния й вид. Тъмната й коса падаше нехайно пусната до раменете, а бледата й рокля с цвят на пясък, покриваше тялото й от врата до здравите ботуши. Роклята й бе покрита с цветчета. Би се сляла с кой да е пейзаж в радиус от хиляда километра. Нищо необичайно.

Коланът й обаче държеше всеки мъж на разстояние. Не е от дружелюбните. Защо тогава стои тук и го зяпа?

— Да те знам отнякъде? — най-сетне попита той.

Кучето до него се изправи с проскимтяване и близна жената по пръстите.

— Не — отвърна тя и погледна кучето с лека усмивка, — но кучето ти ме харесва.

Той се обърна пак към бара и си наля още уиски.

— Взимай го — каза той.

Жената не продума, докато той гаврътваше на един дъх втората си чаша, но не сваляше поглед от него.

— Казвам се Ела — рече тя, когато той остави чашата на бара, без повече да й обръща внимание.

Нямаше какво да й отговори, затова си замълча. Сякаш решила, че е направила грешка като го гледа — а може би и заради нещо друго — тя се втренчи в металната му гривна.

— Откъде я взе? — жената посегна и я докосна.

Той не помръдна ръката си и видя как очите й се изпълват със странно напрежение, докато връхчетата на пръстите й опипваха хладния метал.

Мъжът се понамръщи и отдръпна ръка.

— Да не би да знаете нещо за мен, госпожице? — Той посрещна погледа й, за пръв път подготвен за него, или поне така си мислеше.

Сякаш нещо, скрито зад очите й, се протегна и се опита да преобърне душата му. Но след това изражението й се смени и нещото го пусна.

— Не помниш нищо… нали? — промълви тя, като че няколко секунди й бяха достатъчни, за да разбере всичко.

Мъжът се извъртя и отново се втренчи в металната гривна — кожата му настръхна. Денят започна като лош сън, премина всякакви граници на странността и той въобще не разбираше какво става.

— Зная, че търсиш нещо… — тя се поколеба, за да провери реакцията му. — Аз също.

Жената излъчваше такова напрежение, че му се прииска да отстъпи назад. Вместо това си наля още едно уиски. Вдигна чашата, но ръката му спря насред движението. Нещо наближава… опасност. Не знаеше как разбра. Но разбираше…

— Помести се — промълви той на Ела. Каквото и да издаваше лицето му, тя го послуша. Ръката му се отпусна по-близо до кобура и той се обърна с лице към входа.

Вратите на салона се отвориха. На прага стоеше Тагарт — шериф Тагарт — а зад него бяха наместниците му. Мрачният поглед на Тагарт бе прикован върху мъжа — дулата на пушките лъщяха, до едно обърнати към него.

— Трябва да отидем в шерифството да си поговорим, друже — рече шерифът. Нехайността на тона му никак не пасваше на насочените към мъжа оръжия.

— Няма нужда — мъжът намести шапката си на главата и свали периферията й над очите си. — Само минавам оттук…

Шерифът явно не бе съгласен. Влезе в бара, наместниците му го последваха и тръгнаха към мъжа.

Той разпозна Дъфи, простреляният от Пърси Долархайд, по кръвта на ризата му. Дъфи го гледаше лошо, сякаш заради него е бил ранен.

Всички го гледаха с объркване — все едно имаха пред себе си пръчка динамит със запален фитил.

Защо?

— Джейк Лонерган — каза Тагарт. — Арестуван си!

Кой по дяволите е Джейк Лонерган? Името нищо не му говореше. Но по погледа на шерифа личеше, че би трябвало да му говори.

Мъжът долепи гръб в бара. Не можеше да повярва — очите му станаха стъклени. Невъзможно… още в първия град му устроиха засада! Наистина ли е бандит, издирван престъпник… И не може да си спомни дори това?

Шерифът и хората му бавно приближаваха към мъжа — клиентите по масите се заизнизваха. Един от наместниците дръпна ударника на пушката си.

— Аз не бих… — започна мъжът и вдигна глава.

Наместникът със заредената пушка се взря в лицето на Лонерган и пребледня. Но Дъфи вдигна оръжието си и се прицели.

Исусе, в обявата така ли е пишело — „Жив или мъртъв“? Шерифът и хората му бяха готови да стрелят в стая, пълна с невинни наблюдатели. Толкова ли ги е страх от Джейк Лонерган? Или „мъртъв“ може би им е по-лесно? Мамка му, не иска да нарани никого, но и не иска да умре…

Ръката на мъжа се отмести от пистолета му — той погледна към бутилката уиски на бара, а след това към шерифа и хората му. Най-близко се намираше главният помощник на Тагарт, Лайл, опрял приклада на пушката на рамото си. Дулото сочеше гърдите на Лонерган.

Достатъчно близо… Мъжът грабна дулото с една ръка, измъкна оръжието от ръцете на Лайл и разби бутилката в главата му. Превъртя пушката във въздуха и простреля Дъфи в крака. Удари третия наместник в гърлото — последният се строполи върху масата за карти и се плъзна бавно на земята.

Оставаше Тагарт — погледът му беше ясен, а пушката не трепваше, насочена към Лонерган.

Мъжът стисна дулото и без да се замисля го обърна нагоре, докато Тагарт стреля. Куршумът се заби в тавана, а след миг пушката бе в ръцете на мъжа и той се прицелваше в този, който се бе опитал да го убие. Пръстът му легна на спусъка и започна да се свива…

— Не! — екна момчешки глас.

Мъжът трепна и очите му се стрелнаха към прозореца. Зад стъклото се виждаше едно ужасено лице — детето, което изтича да посрещне шерифа. Сега то гледаше как дядо му ще загине от ръката на непознат.

Мъжът отпусна пръст и свали бавно пушката.

Тагарт вече не го гледаше със страх, а с изумление.

— Не искам беди — рече мъжът.

В този момент една дръжка на пистолет го тресна в главата и той спря да усеща тялото си. Свлече се на пода и започна да се бори да остане в съзнание, докато от всички страни напираше чернота. Отпусна се по гръб и видя размазаното лице на Ела — тя все още държеше в ръка пистолета, с който го халоса.

Тагарт извади собствения си пистолет и прикова мъжа на място, все едно го бе настъпил с крак по врата. Ритна пушката и се приведе да извади пистолета на мъжа от кобура. Шапката на мъжа се валяше до него. Виждаше се натъпкания в нея дагеротип… безименната жена, която му се усмихва с любов…

Пред очите му се разкри блян. Тя влиза в колибата, тяхното убежище… той я поема в ръце и я целува… гордо пуска дисагите си на масата…

Не, недей… Не…

… усмивката й изчезва, когато вижда златото да се разпилява по масата… обръща се към него разярена и извиква „Не!“… а после…

Не…

След това всичко… стъклената ваза се пръсва… чува глас — нейния? — писъци, писъци… колибата… ослепителна светлина… всепоглъщаща паст на мрака… крясъци… болка…

Не…

Образът й се разтопи в ивици светлина и мрак, и накрая всичко се скри зад непрогледна пелена.