Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (18)

17

Утринният ветрец носеше аромата на салвия, а разнородната команда на Долархайд се събираше в две групи, рамо до рамо… заедно, нетърпеливи за битка с общия враг, но все още неспокойни едни с други, още необединени от вяра в силите си.

Долархайд беше яхнал коня си. От едната му страна беше Ела, а от другата — Джейк. Никога не беше виждал по-слабо дисциплинирана, по-необичайна група воини през живота си. Но и не се бе изправял срещу подобен враг… Стори му се подходящо съчетание.

Зад Ела, Полковника съзря Черен нож. Вождът чакаше, застанал начело на своите воини. Предната нощ Нат обясни на Долархайд, че Черен нож е военен ди-ин — не просто добър боец, но и нещо като лечител, чийто специален дар от духовете му дава прозрение, нужно за спечелването на битки. Но битки с хора.

По бузите и носа на апачите имаше по една широка ивица — шарка, наречена Чирикахуа. Тя беше в бяло, а не в обичайното тъмночервено. Може би, тъй като не всички воини бяха Чирикахуа, апачите са създали тази нова шарка, като знак на оцелелите от различни племена и на тяхното обединено опълчване срещу САЩ… или срещу вселената.

Погледите на Черен нож и Долархайд се срещнаха. Полковника трудно проникваше зад непроницаемото изражение на вожда. За миг му се стори, че и Черен нож е в същото положение спрямо него. Надяваше се днес това да не им попречи и вождът да не забрави кои са истинските им врагове.

Полковника се обърна към Джейк. Джейк кимна. Долархайд вдигна ръка и конниците поеха.

 

 

Навлязоха във вражеската територия. У Джейк се събуди някакво познато усещане… сякаш много пъти е правил същото. Сигурно старият му живот е бил точно такъв — устройване на засади на дилижанси или крадене на нечии коне или добитък — нещо, от което апачите разбираха също толкова добре, колкото и мъжете от бандата му. Това почти го успокои.

Само мисълта за истинска кавалерия, строена в идеални редици, раздвижи някакво неприятно чувство у него. Не беше сигурен дали заради вида на редовните войници — като каменна стена — или по-скоро заради това, че твърде често редовната армия се бе опитвала да прикове кожата му на стената.

Джейк се чувстваше добре сред тази банда непрокопсаници и изгнаници, подгонени от света. Бели или червени, те си приличаха в едно — притежаваха решителност и умение да оцеляват срещу врагове, които биха дали всичко, за да ги видят мъртви.

И ако, докато се бореха за животите си, успееха да спасят и света… ами, нищо лошо, светът си им трябва, дори на такива като тях.

И знанието, че богобоязливите, лицемерни хорица, които ги бяха плюли цял живот, ще дължат своето съществуване на банда престъпници, на шепа низвергнати апачи и на една жена от друга планета — дори и никой да не разбере за това — щеше да му позволи да се смее последен, ако някой ден добрият народ на Ню Мексико успее да сложи примката около врата му.

 

 

Ездачите достигнаха назъбения хребет на хълма и забавиха ход. Пред очите им се издигаше корабът-крепост. Той все още стърчеше като надгробен камък над платото, но вече беше твърде близо.

Двете групи спряха и дълго гледаха стърчащия цилиндър, докато си шепнеха на два различни езика.

Групата на Долархайд и апачите се спогледаха за последно. В очите им се четеше ясно, че тези толкова различни мъже разбират, че имат нужда едни от други, но че страхът от предателство категорично се е настанил под кожите им.

Всички заедно потеглиха надолу по хълма. Слязоха и прекосиха широката равнина, където земята още зеленееше след първата лятна буря. Всяка живинка в пустинята се беше вкопчила в живота с нездраво упорство, като нагледно доказателство за силата и на живота, и на смъртта.

Конниците приближиха проядената от суровия климат стена на платото и спряха в подножието й. Чакълът и скалните отломки правеха доста коварен пътя нагоре. Тук двете групи трябваше да се разделят.

Мъжете оставиха конете в подножието на платото. Черен нож и воините му поеха по една пътека, която щеше да ги изведе на високия ръб на каньона, откъдето се виждаше скрития вход към пещерата на демоните. Оттам те щяха да имат отлична позиция за стрелба, когато демоните започнат да излизат от крепостта си.

Апачите и белите се разделиха с не едно и две несигурни поглеждания назад. После Долархайд поведе хората си покрай стената на платото, към единственото добро прикритие до входа на каньона — олющен гранитен хребет, успореден на долната част на платото. Оттам се виждаше дерето, което Джейк помнеше. Мъжете от бандата му, строени на конете си, имаха за задача да разузнаят мястото, а след това да го наблюдават внимателно за извънземни или за оцелели пленници, които биха се опитали да излязат оттам.

* * *

Беше ред на Джейк да действа. Той слезе от коня и направи знак на няколко мъже от бандата си. Те нарамиха някакви торби и заедно с Джейк се отправиха към едно скално възвишение. Стигнаха в подножието му и след това си запроправяха път нагоре към върха на платото.

Стърчащият цилиндър на кораба хвърляше дълга, обвинителна сянка по пътя им, докато мъжете се провираха през ниските храсти. Накрая стигнаха до основата на кораба.

Джейк поспря и хвърли поглед към върха на каньона. Воините на Черен нож заемаха позиции за стрелба, като почти се бяха слели с пейзажа.

Зарадва се като ги види там. Знаеше, че и те ги виждат, и вече са сигурни, че и хората на Долархайд също изпълняват своята част от плана.

Джейк се обърна към хребета, където Ела, Долархайд и останалите чакаха неговия знак… Нещо проблесна и Джейк реши, че Долархайд използва проклетия си далекоглед, който толкова ценеше, и следи всичко като ястреб.

Добре, че го използва срещу чудовища, които не виждат на светло, а не срещу апачи… или срещу бандата ми. Джейк докосна периферията на шапката за поздрав, в случай че Долархайд го наблюдава. Усмихна се, но след това бързо насочи вниманието си към това, което му предстои. Време е да сме сериозни.

Джейк положи облечените си в ръкавици ръце върху грубата повърхност на кораба. Отблизо той имаше същия странен вид на сглобен от много части, какъвто имаха оръжието на китката му и летящите машини. По повърхността имаше и странни кръгове, които не бе забелязал досега — може би шлюзове или пък отвори за оръжия, толкова големи, че не искаше да си представя какво се крие зад тях. Стига да стояха затворени, не бяха негов проблем…

Джейк откри ред отдушници или нещо подобно, които се издигаха над повърхността на кораба и оформяха удобна стълба почти до върха му. Точно там, където вчера се приземи летящата машина. Надяваше се наистина да може да ги използва като стълба, защото трябваше да започнат от върха…

Бронк и Хънт, двамата специалисти по взривовете, бяха готови да го последват нагоре към върха на цилиндъра. Тримата останали бандити щяха да наблюдават какво се случва долу. Джейк се надяваше да не видят нищо необичайно.

Отдушниците улесняваха катеренето нагоре. Надяваше се по тях да стигне колкото се може по-близо до върха на цилиндъра, откъдето може да допълзи до най-високия ред отдушници. Те бяха тяхната цел. Независимо дали бяха за въздух, или за нещо друго, той реши, че стига да са отворени навън, са уязвими… поне така беше в света, който познаваше.

Вчера Джейк видя една от машините да се приземява на върха на цилиндъра и да изчезва вътре. Той прецени, че сигурно ги държат в нещо като обор или склад, вероятно голям, предвид размерите им. Не знаеше какво още може да има там — само се надяваше динамитът да е достатъчен, за да го взриви…

В лагера на Долан имаше пълни с експлозив сандъци, които бандитите използваха за сядане, докато измислят за какво друго да им послужат. Е, това беше най-подходящата употреба, за която се сещаше Джейк.

Той направи знак на мъжете на земята. Бронк и Хънт висяха под него. Тримата на земята подадоха първата торба динамит на Хънт, той — на Бронк, а той пък се изкачи по-близо до Джейк и я подаде на него.

Бронк и Хънт също взеха по една торба. Джейк извади пръчките динамит и започна да ги поставя в дупките. Бронк и Хънт сториха същото.

Освен Ред, бившият миньор, само те двамата признаха, че могат да боравят с динамит или други експлодиращи неща. Ред беше поостарял за подобни каскади, но цялата предна нощ подготвя пръчките динамит и ряза фитили.

Сега Джейк и останалите тъпчеха динамита, колкото можеха по-надълбоко в отдушниците и заплитаха фитилите в дълги плитки, които щяха да запалят наведнъж. Надяваха се, да имат достатъчно време, за да се отдалечат преди динамита да се взриви. Тримата мъже на земята подадоха последните торби.

Джейк извади кутия кибрит, на която пишеше: „Безопасни клечки «Луцифер»«.

И това, ако не е противоречие. Той погледна небето, за да се увери, че никакви машини не са се насочили към площадката за приземяване. Небето беше кристалночисто и безоблачно.

Сети се за Мийчъм, сякаш отпреди цял живот време, който му разказваше друга история като неговата. »… Някой паднал от небето… приятел на име Луцифер…“

Джейк винаги се бе чудил защо викат на кибритените клечки „луцифери“ — все му се струваше, че защото смърдят на сяра…

В ума му изскочи някакво парче информация — от онези, за които обичаше да говори пасторът — някои хора наричат Зорницата Луцифер, защото името означава „Носещ светлина“. Джейк се усмихна леко — какво ли би си помислил Мийчъм, ако види какво прави в момента неговият паднал ангел… Стори му се, че ако Мийчъм гледа от някоя дупка в рая, изобщо не би възразил. Джейк отвори кибрита и зяпна. В него имаше само една клечка. Той направи знак на Бронк и изруга шепнешком:

— Какво по дяволите…

Бронк сложи пръст на устните си и потупа издутия си джоб. Джейк драсна клечката и запали първо една връзка сплетени фитили, след това още една и още една, докато клечката изгоря.

После погледна надолу, като очакваше Бронк да е приготвил новия кибрит. Бронк се мъчеше да извади кутията от джоба си с една ръка, докато висеше от отдушника. Кибритът се опъваше като магаре, накрая се изплъзна и полетя във въздуха.

И мъжете, увиснали от кораба, и тези на земята гледаха стъписани, как клечките описват дъга и се приземяват някъде из гъстите шубраци около основата на кораба.

— Мамицата му! — промърмори Бронк, стиснал между зъби полуизпушена пура.

Запалена пура…

Докато Бронк и останалите седяха стъписани, Джейк дръпна пурата от устата на Бронк. Запали фитилите, които успя да достигне и върна пурата с жест на раздразнение към двамата мъже да си размърдат задниците и да приключат по-бързо работата.

Бронк и Хънт запалиха останалите фитили без колебание.

Джейк изчака и двамата да слязат и отново погледна към небето — още е чисто.

Той надникна през отвора пред себе си, стори му се, че вижда крилото на една от машините и се помоли поне веднъж в живота си да е взел правилното решение.

— Джейк! — прошепна Бронк с напрежение в гласа.

Джейк провери още веднъж дали всички фитили горят и слезе на земята. Защо го чакат?

— Бягайте! — прошепна той.

Всички закриволичиха бързо през храстите, а после се втурнаха презглава, за да спасят живота си. Още преди да стигнат ръба на платото зад гърба им се разнесе серия от оглушителни експлозии. От отворите се заиздигаха облаци дим, а около тях се посипа дъжд от отломки. Мъжете около него извикаха радостно.

Виковете се превърнаха в яростни ругатни, когато по-дълбоко в кораба избухна още една експлозия, след това още една и още една, сякаш динамитът е отключил верижна реакция — голяма и много по-непредвидима. Мъжете се олюляха и почти паднаха, когато ги застигна ударната вълна.

На ръба на платото Джейк се поколеба. Нещо го накара да погледне назад, докато останалите бързаха надолу. Видя това, което най-малко искаше да види и от което най-много се страхуваше — извънземните.

Кръглите форми в основата на кораба се разтвориха като очи и оттам изпълзяха безчет демони, все едно току-що е било простреляно гнездо на стършели.

Демонското оръжие оживя сред синя светлина и се приготви за стрелба, а Джейк, внезапно замръзна на място и гледаше как чудовищата прииждат. Не можеше да мисли, не можеше да се движи, дори не можеше да вдигне ръка и да стреля. Толкова много… твърде много… демони.

Син лъч като от неговото собствено оръжие, възпламени храсталака току до него. Изваден от вцепенението си, Джейк вдигна лявата ръка и отвърна на стрелбата, а след това се прехвърли през ръба на платото, плъзна се надолу и заподскача по камъните и скалните отломъци, ловък като същински апач.

Останалите почти бяха стигнали до подножието на платото. Малко преди Джейк да стигне до тях един лъч преряза скалата под него и той се плъзна надолу по гръб. Обърна се светкавично и се подготви да стреля по извънземните, достигнали ръба на платото. Уцели един, видя как другите се отдръпват и побягна с хората си към прикритието, където ги чакаше Долархайд.

Около тях проблясваха сини лъчи, а отгоре и от отстрани прииждаха още извънземни. Джейк спря, стреля и продължи да тича.

Точно както нареди Полковника.

Докато кроиха планове, Джейк така и не се сети, че този път няма само той да има демонско оръжие.

Обсегът му беше поне толкова добър колкото на най-добрата пушка, за която знаеше, а щетите бяха много по-тежки. За щастие на Долархайд и за още по-голямо щастие на хората му, слънчевата светлина ослепяваше извънземните. Иначе нито Джейк, нито другите петима щяха да се върнат живи. Джейк настигна мъжете точно до скалите, където чакаха ездачите, и се скриха зад тях.

Джейк се облегна на топлата каменна стена до другите и се опита да си поеме дъх, за да се подготви за следващата задача. Дано и тя мине добре.

Той хвърли поглед на хората си и се ухили широко. Виждаше, че знаят, че са успели и са оживели, а това бе най-голямата им награда.

Ако искат да се фукат обаче, няма как, никой няма да им повярва…

 

 

— Излизат — рече Нат от мястото си на скалите.

Каньонът се изпълни с извънземни, които излизаха от скрития вход или се спускаха по стръмния склон на платото. Оръжията им започнаха да излъчват синя светлина.

— Да тръгваме! — рече Долархайд.

Мъжете наскачаха на седлата. Долархайд се обърна към приклекналия до него Емет и му подаде далекогледа си:

— Вземи това и се качи, където ти показах. Ако видиш да излизат наши хора, стани и размахай ръце.

Емет кимна, взе далекогледа и го пъхна в ризата си. Долархайд видя как момчето започва да се изкачва с нож на колана и скрило внимателно далекогледа. Кучето го следваше като сянка.

Нат вече бе на коня, когато Долархайд и Ела се спуснаха при него от мястото за наблюдение. Изражението му странно напомняше това на Емет — сякаш би отдал чест, ако смееше. Той им кимна, обърна коня и се присъедини към останалите, които бе разпределил за флангова атака.

Джейк, Бронк и Хънт стигнаха до Нат. Изглеждаха доволни от добре свършената работа. Мъжете от бандата ги посрещнаха с одобрителни възгласи. Бронк и останалите вече поглеждаха нетърпеливо към конете си, готови да се присъединят. Джейк ги тупна по рамената и ги изпрати при другарите им.

Самият той продължи към Долархайд и Ела. Подмина Док, който вдигна глава и му се усмихна криво, докато приготвяше лекарската си чанта и оръжията си.

— Твои са — рече Джейк на Долархайд и посочи към каньона, пълен с извънземни.

Долархайд се усмихна.

— Добра работа!

Джейк му върна усмивката и погледна към Ела. Това е то.

Ела беше сплела косата си на дълга плитка. Извади пистолета си, провери го за последно и го пъхна отново в кобура. Тя погледна Джейк със светнали очи, но в тях нямаше нищо неземно — само гордост и решителност.

Джейк се обърна към Долархайд:

— Ако са там, ще ги измъкнем.

— На добър час — пожела им Долархайд.

Джейк и Ела се отдалечиха. Отправиха се към скрития вход, който водеше към най-големите им надежди и страхове.

Долархайд скочи на коня и се приготви за мига, който мислеше, че никога няма да настъпи. Вдигна ръка.

— Тръгваме!

Последваха го дузина мъже. Те бяха от онзи тип, които биха го последвали дори и в ада. Но сега отиваха просто на война.

Нат Колорадо пристигна при ездачите под негово командване в далечния край на хребета. Тук го очакваше другата половината от бандата на Джейк Лонерган. Нат огледа лицата им. Тези мъже приличаха толкова много на мъжете, които всекидневно виждаше в ранчото. Но в очите им имаше нещо, което в очите на работниците на Долархайд нямаше. Това беше поглед, подобен на погледа у апачите от миналата нощ. Това, че и едните, и другите се изправяха срещу враг, с когото никой не се бе срещал, само ги караше още повече да искат да се изплюят в лицето на орисията си.

Независимо дали волята им да се бият бе родена от смелост, от отчаяние или от проклетия, те нямаше да хвърлят оръжие и да се предадат пред никого… или пред нищо… дори да идва краят на света.

Нат се чувстваше странно горд, че точно такива мъже го следват в тази битка. Тези мъже нямаше да го предадат, а те знаеха, че и той няма да ги изостави.

— Готови!

Нат обърна коня, вдигна ръка като полковник Долархайд, и мъжете поеха към бойното поле.

* * *

Първата вълна мъже, водена от Долархайд, нахлу в преизподнята. Всички стреляха. Нат водеше своите хора в заобиколна маневра и се появи от другата страна на каньона. Двата фланга се приближаваха с унищожителен — поне такъв се предполагаше да е — огън от пушки и пистолети.

На хребета Черен нож и хората ги прикриваха с пушки и лъкове, които забиваха стрела в дънера на бор чак до перата.

Само че като че ли нищо не помагаше срещу този враг. Демоните не падаха като хора, нито от кръстосания огън, нито от оръжията на кавалерията на Долархайд. Чудовищните им тела сякаш не можеха да бъдат поразени.

Може демоните да бяха почти слепи на дневна светлина, но не бяха глухи и не бяха глупави. Щом се окопитиха от изненадата, те започнаха да оказват сериозна съпротива.

Долархайд видя как едно от чудовищата стреля с оръжие като това на Джейк и отнесе един от мъжете от коня му. Друг бе свален от седлото, а трети падна заедно с коня, когато един извънземен го връхлетя отстрани, сякаш изникнал от нищото.

Губеха много повече хора, отколкото можеха да си позволят. Долархайд извика към хората си и даде сигнал на ездачите да се оттеглят и да се прегрупират.

Когато двата фланга нападатели се срещнаха, Нат спря смутен до Долархайд.

— Не падат…

— Ще падат — мрачно отвърна Долархайд. — Продължавайте!

Знаеше, че Мийчъм е прострелял един от тях само с пушка. Извънземните може и да имаха естествена броня… но всяка броня има слаби места. И не вярваше, че Ела ще ги пусне в този бой, ако не знае, че са достатъчно интелигентни и изобретателни, за да открият тези места.

Мъжете край него бяха напрегнати и гневни. Очите им бяха вперени във врага и той знаеше, че такива мъже не мислят да се предават пред който и да е враг, дори и пред смъртта.

Полковника претърси с поглед стръмните склонове на каньона, за да намери апачите. Проклети да са! Естествено, че са твърде високо, за да има ефект от стрелбата им срещу тези неща. Защо този военен „ди-ин“ Черен нож не може да схване?

Долархайд погледна към Нат и запази тези мисли за себе си.

— Прегрупирайте се! — извика той. — Да вървим!

Полковника и Нат отново поведоха мъжете напред.

 

 

Сред скалите точно под ръба на каньона, Черен нож наблюдаваше как конниците се прегрупират и започват нова атака. Даде сигнал на воините си за нова стрелба, за да ги прикрива, както беше обещал. Но оттук нито пушките, нито лъковете имаха ефект върху небесните чудовища.

— Не става — рече един от помощниците му, изразявайки гласно собствените му мисли. — Изобщо не успяваме да ги поразим. Да слезем ли да се бием редом с белите?

Черен нож мълчаливо претегли животите на воини, които хората му не можеха да си позволят да загубят, и верността си към арогантния пинда, на когото беше дал обещание. Възнамеряваше да спази думата си, но досега не виждаше признаци оръжията на собствените му хора да са по-полезни отблизо, отколкото отдалече. Накрая поклати глава.

— Дръжте позициите и продължавайте да стреляте!

Черен нож вдигна пушка и се прицели.

 

 

Джейк и Ела влязоха в дерето, водещо към входа на демонската крепост. Същия вход, който той помнеше от видението си. Внезапно от тунела се подадоха пет демона. Джейк и Ела се притиснаха в една ниша в ерозиралата скална стена на каньона. Замръзнаха неподвижни в сенките, докато демоните ги подминат.

Двамата продължиха напред, щом чудовищата ги отминаха. Скоро вече бяха пред входа.

Точно преди да влязат, още две извънземни се подадоха от тъмния тунел. Преди Джейк да успее да помисли, оръжието му се включи и ги взриви.

Двамата с Ела въздъхнаха с облекчение и прекрачиха прага. Студеният светлик на оръжието се отразяваше в металните ребра, които крепяха стените, и ги водеше като фенер през подземния свят, към място, което Джейк вече помнеше твърде ясно…

* * *

На ръба на каньона двама от воините на Черен нож, скрити сред скалите, стреляха по небесните чудовища в ниското, все по-объркани и гневни. Нито куршум, нито стрела успяваха да пробият кожите на чудовищата.

Единият докосна другия по ръката и кимна към склона под тях, където се катереше едно чудовище. Апачите смениха целта, докато неподозиращият им враг приближаваше позицията им.

Но вече беше твърде късно. Друг извънземен скочи отгоре им и ръцете му започнаха да секат и мушкат. Индианците бяха мъртви преди да успеят да извикат.

Долу Хънт, Бронк и Бул се озоваха притисната зад една каменна тераса — ранени, без коне и без оръжие. Дори легнали по корем, те едва успяваха да избегнат сините мълнии от оръжията на извънземните.

Още докато влизаха в каньона загубиха Ред. Ноктестата лапа на един демон го свали от седлото, въпреки че натъпкаха проклетия звяр с олово, достатъчно да убие десет бизона. Споменът от последвалата касапница щеше да ги преследва до гроб… но ако нещата вървяха така, скоро от тях нямаше да има какво да се погребва.

Имаха късмет, че са още живи… Но както бяха приклещени, нито можеха да се бият, нито да избягат. Оставаше им само да лежат и да псуват, докато гледат как демоните сеят смърт наоколо. Чудовищата изглеждаха неуязвими за човешките атаки и бе само въпрос на време преди да ги видят или да се спънат в тях… При това положение Хънт реши, че със сигурност ще умрат преди залез.

— Диабло… — промърмори Бронк и сви юмруци, когато още един мъж излетя от коня си, разкъсан на две от мощната ръка на демон. Пушката на мъртвеца описа дъга и се приземи на около пет метра от тях.

Бронк изскочи от съмнителното им прикритие и изтича за пушката. Не успя да мине и половината разстояние, когато един куршум, предназначен за някой демон, го улучи. Той падна и се хвана за крака.

— Бронк! — извика Хънт и понечи да се надигне, но тежката ръка на Бул легна на рамото му и го притисна надолу.

Бул поклати глава. Няма смисъл.

Хънт спря да се противи и сведе поглед.

В този момент Бул го побутна и му посочи нещо с пръст. Видяха мъжа, когото Джейк наричаше „Док“, да тича към Бронк.

Док отвори чантата си и започна да превързва кървящия крак на Бронк, толкова съсредоточен, че дори не трепна, когато край тях нещо експлодира. Накрая Док извика:

— Спрях кръвта! Прикрий се!

Бронк долази обратно при Хънт и Бул. Хънт плесна Бронк по гърба, ухилен до уши, а Док взе пушката и чантата си и се хвърли в храсталака, за да помогне на други ранени.

— Тоя ми разказа играта — промърмори Бул.

— Проклет да съм… — Хънт поклати глава, докато оглеждаше превързания крак на Бронк.

— Сигурно си — рече Бронк и усмивката му се превърна в болезнена гримаса. — И не си сам… но едва ли ще видим там онзи момък. — Той кимна към мястото, където се скри Док.

Хънт кимна. Мислеше, че Джейк нарича мъжа „Док“, защото е безполезен очилатко, който само се пречка и дори не може да стреля. Само че той наистина беше лекар, при това по-смел от всеки боен медик, когото беше виждал по време на войната.

Хънт отново отправи взор към бойното поле. Само един човек искаше да види повече от Док… Джейк Лонерган. Искаше да го види с онова оръжие на китката как се разправя с демоните, както стори с Долан.

 

 

Но Джейк беше зает с друго.

Той водеше Ела обратно по пътя, откъдето беше избягал. Когато всичките му сетива работеха както трябва, лесно следваше светещата плетеница от изкуствени тунели на извънземните. Докато вървяха все по-навътре в тунелите, Джейк взе да различава слаба синя светлина отпред — неестествената светлина на скритото укрепление, която го приветстваше обратно в ада, този път с обещание…

„Но модо“, както казват в Мексико. Няма изход…

Джейк се препъна и се опря на стената, обладан от спомени.

Ела сложи длан на ръката му. Той се вгледа в очите й и видя как тя споделя страха му и всичко, което си спомня… и вече не можеше да разбере дали страхът в очите й е неговият собствен страх или е просто отражение на случващото се в нейния ум и в сърцето й.

Но той видя и решимостта й — никога да не се предава, никога да не губи разсъдъка си, да не губи душата си…

Джейк се изправи и кимна. Няма връщане назад. Той се концентрира върху това, което им предстои.

— Насам!

Двамата продължиха по тунела, който скоро се отвори в огромната подземна пещера. Джейк усети вълните суха жега, които ги обляха, видя странните облаци, а серни изпарения от дупките пълнеха пространството с мъгла, която скриваше от очите им демоните, ако изобщо имаше вътре още от тях.

Преди да стигнат до самия край на тунела, се натъкнаха на странична пещера, отделена от главната част от каменна стена. Джейк спря на входа й.

Намерихме ги!

Пленниците, отвлечени от машините, бяха там — всички, без онези използвани за експерименти или за храна.

Джейк изруга полугласно. На пръв поглед затворниците изглеждаха като обесени — с опънати шии, с изцъклени очи, с тела, увиснали от тавана на същите въжета, които ги бяха издърпали в търбусите на летящите машини. Но след това видя, че краката им още опират в земята.

Още не са мъртви, като че ли… Не са мъртви!

В главата му нахлу спомен — неспособен да говори, да се движи, да прави каквото и да било освен да гледа в…

— Джейк! — Ела го хвана за ръката. — Не гледай към светлината. Само към хората. Да ги освободим… бързо.

Той кимна, без да разбира какво има предвид Ела, но се подчини.

Времето ни е враг, колкото и извънземните.

Ела се запъти към другия край на пещерата, за да провери дали нещо нечовешко няма да ги изненада, а Джейк тръгна към най-близките пленници.

Металните паячни пръсти, отнели затворниците от близките им, още ги държаха в отвратителни прегръдки. Джейк едва се сдържа да не извърне глава. Насили се да гледа лицата им, докато ги освобождава от металната хватка, и да не обръща внимание на очите им, отразяващи светлината като стъклени топчета…

Джейк тръгна от жертва на жертва. Видя Мария, жената на Док… Пърси Долархайд… шериф Тагарт, Чарли Лайл, мъже от бандата си… а сред тях още тридесетина непознати — жители на града и апачи, мъже, жени, деца. Нацели ритъма и започна да откопчава бързо хората от стиснатите студени метални пръсти.

Но освободени от веригите си, пленниците не се оживиха. Те продължаваха да стоят апатично, ококорени срещу светлината. Джейк се опита да не мисли за нея, да не се пита какво виждат… Не гледай нагоре. Ела го предупреди за светлината. Знаеше как да им помогне, какво да прави… Не гледай! Няма значение какво виждат, просто трябва да ги освободи…

Мамка му, не са мъртви — защо не реагират тогава?

Джейк вдигна глава. Не можеше повече да гледа тези празни стъклени очи, без да разбере какво ги прави такива.

Той видя бели проблясъци, идващи от нещо безформено и пулсиращо, нещо, неприличащо на лампа. Преброи две, три от тях, прикрепени за тавана като какавидите на някакво невъобразимо насекомо… като светещи купчини… от…

… като молци в пламък…

Спомни си… той, Алис… не може да направи нищо… никой нищо не може да стори, дори да погледне този до себе си… Живите мъртви, затворени в студен влажен килер, където бяла светлина трепка като уплашено сърце и не можеха да отклонят очи… Нищо… нищо повече от насекомо-пленник… не може да се движи, не може да мисли…

Чу се гръм — светлината, която го хипнотизираше, експлодира и угасна. От тавана закапа фосфоресцираща слуз. Ела стреля още два пъти и завинаги угаси тези ужасни светлини.

Джейк тръсна глава, за да разсее замайването и погледна Ела с благодарност. Запита се откъде тя знае тайната на светлината. И за пореден път си каза, че тя не е човек. Колкото и да си го повтаряше, все не можеше да се убеди в това. Може би нейната раса не реагира на светлината като хората.

Намират слабите ви места…

Джейк отново погледна пленниците. Ела вече освобождаваше останалите. Джейк започна да й помага — махаше оковите, уверяваше се, че човекът успява да запази равновесие и продължаваше със следващия. Накрая всички стояха на два крака. Живи.

— Шерифе? — Джейк застана пред Тагарт, който продължаваше да гледа в нищото. Помисли си, че гледката на бича на териториите би трябвало да го събуди незабавно. Ала шерифът все така го гледаше, без да го вижда. Все едно Тагарт не помни дори себе си, камо ли Джейк Лонерган.

Все едно е паднал от небето…

Джейк разбра, че всички пленници са в това състояние, дори и свободни.

Мамка му! Как да ги раздвижим?

— Още колко време ще са така? — попита той Ела.

Тя само поклати глава, докато обхождаше хората и докосваше слепоочията им.

— С всеки е различно…

Син лъч се разби в стената, която ги делеше от главната зала. Две извънземни изскочиха от изпаренията и се затичаха към тях. Оръжието на китката на Джейк оживя.

— Върви! — извика Ела. — Задръж ги, докато измъкна хората.

Джейк се премести така, че да й осигурява прикритие, докато тя успее да изведе хората от залата.

— По-добре побързай…

Ела направи знак на пленниците. Джейк изумен и облекчен видя как хората тръгнаха след нея и изчезнаха в тунелите. Как го направи?

Джейк не гледа дълго след тях — поредният лъч издълба резка в стената току над главата му. Той се наведе, за да се скрие по-добре, и се прицели.

Направи го, помисли той и остави проклетата джаджа да прави каквото правеше най-добре — да унищожава създателите си.

 

 

— Атака по левия фланг!

На бойното поле в каньона Долархайд се опитваше да опази живи останалите си хора, насред хаоса от смърт и разрушения. Експлозиите от оръжията на демоните бяха по-мощни от топовен обстрел, разкъсваха и бездруго коварната земя и заплашваха да унищожат малобройната му войска.

— Ариегард, насам!

Докато гледаше към хората си, Долархайд не забеляза понеслия се към него демон. Чудовището се блъсна в коня му. Полковника рухна заедно с животното и едва успя да се освободи от стремената преди то да го притисне под себе си. Долархайд се озова до размахващия крака кон и се дръпна назад в мига, в който извънземното скочи към него и заби смъртоносните си нокти в земята, където допреди малко бе той. Демонът отново се хвърли към него, твърде бърз…

Нат Колорадо обърна коня и се понесе към Полковника, докато вадеше изпод седлото си въже. Хвърли ласото около шията на звяра като че ли беше добитък. Конят спря и започна да отстъпва назад, опъвайки въжето. Чудовището изпищя от ярост, когато ноктите му пропуснаха Долархайд.

Но преди Нат да завърже другия край на въжето около седлото, ръката на чудовището хвана въжето и го дръпна към себе си. Нат падна от седлото. Извънземното се хвърли отгоре му и впи зъби в рамото му. Нат изкрещя от болка.

Долархайд изпразни пистолета си в тялото на демона и макар да уцелваше всеки път — то само се олюля, но не падна. Демонът отново се обърна към Полковника и вдигна огромната си ръка.

Един куршум го улучи в лявото око. Извънземното се строполи мъртво.

Долархайд зашеметено вдигна глава. Док стоеше на скалите над него, опрял пушката на рамо след хирургически точния изстрел.

Док промълви:

— Благодаря за стабилната ръка, проповеднико! — и се усмихна.

Долархайд се изправи с тежка въздишка на облекчение. Но Нат лежеше на земята сред растяща локва кръв.

— Док! — извика Полковника. — Ела тук!

Долархайд клекна до главата на Нат и свали палтото си, за да спре кървенето.

— Хайде, момче… — Очите на Нат се отвориха и той го погледна. — Леко, леко… не мърдай…

Полковника почисти кръвта и погледна раната по-добре. Имаше разкъсана артерия. Той я притисна с палтото, за да спре кървенето.

От устата на Нат се проточи вадичка кръв и той започна да се дави. Долархайд сложи главата на Нат на коленете си, опитвайки се да му помогне да си поеме въздух… познаваше всички тези признаци, беше ги виждал много пъти.

Но не като сега, никога като сега…

— Спипахме ли го? — попита Нат. Гореше от желание да разбере, а лицето му бе спокойно.

Сърцето на Долархайд се късаше. В главата му се блъскаха хиляди думи, за които бе твърде късно. Единственото, което успя да направи, е да се усмихне немощно.

— Да, спипахме го. — Вдигна глава и извика. — Док!

— Колко е зле? — прошепна Нат и очите му станаха стъклени.

— Ще се оправиш… — Долархайд постави длан на челото му и погали косата му, както правеше преди много години, когато Нат още скърбеше и кошмарите му будеха и двамата. — Тук съм, с теб! — Гласът му едва издържа, за да каже това. Опита се да овладее изражението си, единственото останало му нещо на целия свят, върху което имаше някаква власт — да се мъчи да изглежда спокоен и уверен, докато животът на Нат изтичаше през пръстите му.

Нат го погледна и очите му се проясниха за секунда.

— Винаги съм мечтал… да яздя в битка… с теб.

Долархайд превъзмогна мъката, която му пречеше да говори и изрече онова, което трябваше да каже много отдавна.

— Винаги съм мечтал да имам син като теб.

Нат се втренчи изумен в него, сякаш не вярваше, че това не е сън. Долархайд пое ръката му и я стисна. Усети дланта на Нат също да стиска с последните му останали сили. Долархайд задържа погледа на осиновеното си дете и с усилие на волята се опита да му покаже, че думите му са самата истина.

Нат му се усмихна. Най-сетне в очите на Нат имаше само покой, като че ли този миг на свързване бе единственото, което някога е искал.

— Върви… да намериш Пърси… — прошепна Нат и затвори очи.

Долархайд продължи да държи в ръце тялото на Нат. Не можеше да го пусне. Не беше сигурен защо сърцето му бие още. Знаеше, че част от него умря заедно с Нат.

Около Полковника битката продължаваше, но звуците сякаш идваха много отдалеч. Той бдеше над Нат и външният свят едва го докосваше… Накрая усети, че душата на Нат е напуснала бойното поле и този свят на болка и тъга.

Док стоеше до него, с лице, изпълнено със съчувствие, единственото, което можеше да предложи, защото за рана като тази на Нат помощ няма.

Зад Док се виждаше Черен нож с воините си. Черен нож вдигна ръка към небето, отдавайки последна почит на душата на Нат.

По лицето на нантан-а се четеше скръб и съчувствие към загубата на Долархайд. Полковника не бе виждал подобни емоции по лицето на индианец, а и да беше ги видял, надали щеше да ги разпознае.

И апачите обичат децата си. Долархайд бавно, но сигурно разбра какво най-сетне е довело вожда на апачите на бойното поле… и какво значи това.

Той внимателно постави главата на Нат на земята и стана. Черен нож му предложи пушката си. Долархайд я пое с кимване. Качиха се на конете и тръгнаха на война.

Този път човеците щяха наистина да се бият рамо до рамо. Извънземните не бяха неуязвими.

За да спечелим, трябва просто да сме заедно.