Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (3)

2

Абсолюшън беше просто едно място, а не състояние на духа. Половин ден езда бе достатъчна на мъжа, за да стигне до него.

От билото на поредния хълм той видя града, който го очакваше в ниска, обширна долина, през която се виеше сребърната нишка на река. По всичко личеше, че водата й е добра и изобилна, защото сред тополите и върбите се мяркаха и яркозелени корони на вечнозелени дървета.

Мъжът се изненада колко много сгради се бяха подредили от двете страни на главната улица на Абсолюшън, както и по няколкото странични улички, пресичащи главната като жилки в скала.

Златни жилки. Само находище на скъпоценния метал може да привлече достатъчно хора на едно място, за да вдигнат град насред тази забравена от бога пустош.

Мъжът дръпна юздите на коня. Имаше нужда от време, преди да влезе в града, за да разгледа подробностите наоколо.

Абсолюшън не бе точно градът, за който го помисли отдалече. Макар да минаваше обяд, прашната главна улица бе почти празна. Сградите край нея изглеждаха здрави, но на повечето боята беше избеляла и се ронеше, напукана от пустинното слънце. Някои изглеждаха пусти. Който и да е построил града, отдавна се е отказал от него и го е изоставил.

Още един за кратко оживен и след това загинал град, защото златото, което основателите му са мислели, че никога няма да свърши, е свършило твърде скоро. Още не се беше превърнал в град-призрак, но хората, останали тук, живееха в него, само защото нямаше къде другаде да идат.

Всъщност, това изобщо не го засягаше. Освен факта, че странник като него изглежда още по-необичайно, яздещ сам по главната улица. Нещо, може би отколешен навик, му подсказваше, че не иска никой да го забележи, поне не и докато не си спомни кой е. Мъжът притисна с длан раната си, отклони коня и се скри зад една редица сгради. Търсеше някоя обитавана къща, по възможност с отворен заден вход. За своя изненада, бързо откри каквото търсеше. Слезе от коня зад една сграда с относително пресен слой бяла боя върху дъските — задната врата зееше широко отворена, за да влиза въздух отвън.

Под улука до стълбите имаше каца, в която се събираше дъждовна вода. Беше наполовина пълна и покрита с капак, за да не се изпарява водата от непоносимата жега. Конят се нуждае от много повече вода, отколкото човек. Ако някой не разбира и не се съобразява с тази проста истина, може направо да си пръсне мозъка, защото съвсем скоро така или иначе ще е мъртъв заедно с коня. Мъжът остави животното да пие и преметна юздата му около перилата на стълбите, за да не тръгне нанякъде.

Определено не очакват гости, помисли мъжът, докато се качваше по стълбите. Влезе през отворената врата. Чак тогава забеляза, че проклетото куче го е последвало чак до града. То цъфна на прага зад него и го зяпна с големи кафяви очи и глуповата усмивка.

В този миг мъжът ненадейно осъзна, че кучето прави същото като него — опитва се да оцелее, след като опората на цялото му съществуване бе срутена. Той я бе срутил. Примирен, мъжът посочи към пода.

— Стой тук!

Кучето прекрачи прага и седна доволно.

Мъжът огледа обстановката по-внимателно, но още не можеше да определи къде се намира. Видя пред себе си тясна кухня и бутилка уиски на малка маса до мивка. Мисълта за уискито му хареса и той закрачи внимателно напред.

— Ехо…? — викна мъжът, но не много силно. Не искаше някой от съседната стая да го изненада, но и не искаше да стресне никого.

Не последваха нито отговор, нито стъпки. Мъжът се поотпусна и се приближи до масата и до бутилката уиски. Отпуши я и дръпна няколко дълги глътки, наслаждавайки се на лекото парене в гърлото.

„Вода на живота“ — това означава „уиски“, според Долън. В момента му вярваше. Дори не го притесняваше факта, че няма и най-бегла представа кой е Долън. Мъжът върна бутилката на масата с доволна въздишка и се приближи до мивката. Натисна помпата и напълни купата под чучура. Потопи ръцете си в хладната вода — охлузените му, насинени кокалчета се поуспокоиха. Хубаво беше и да се поизмие. Мъжът свали шапката и плисна вода на лицето си. Прахът и потта се свлякоха като стара кожа. След това изми ръцете си чак до лактите. Наведе се и изля останалата вода върху главата, за да изплакне косата си. Накрая се подсуши с един парцал, който мерна на другия край на масата.

Докато свърши тези няколко прости неща, тялото му се разтрепери, а раната го заболя още повече. Мъжът разкопча жилетката. Трябва да се погрижи за раната — дори само вдигането на бутилката с алкохол усили болката. Той повдигна ризата и поля дълбоката, кървава резка с уиски. Стисна зъби. Паренето не го изненада, но със сигурност не беше толкова приятно, колкото това в гърлото.

Мъжът отпи още няколко глътки, остави бутилката на масата и посегна към тапата. Ръката му замръзна насред движението. Зад гърба му се чу щракване от затвора на пушка.

— Ръцете към небето, друже!

Мъжът вдигна бавно ръце.

* * *

Проповедник Мийчъм се приближи много предпазливо към непознатия мъж, когото откри в собствената си кухнята и който пиеше от уискито му. Малцина му идваха на гости напоследък, а и никой от гостите му не влизаше през задната врата, нито пък пиеше от уискито му без покана.

— Спокойно, спокойно… — проговори непознатият, щом Мийчъм опря дулото на оръжието си във врата му.

Проповедникът заиздърпва бавно пистолета от кобура на мъжа и по-скоро усети, отколкото видя как мускулите на непознатия трепват и се стягат. В този миг му стана ясно, че мъжът позволи да вземе оръжието му…

Мийчъм си пое дълбоко дъх и благодари на Бог, сетне отстъпи крачка назад.

— Обърни се! — заповяда той на непознатия.

Мъжът се обърна. Проповедникът срещна преценяващия леденосин поглед на непознатия, който се плъзна по сивеещата му коса и брада и по безличното му облекло. Без официалното си палто и шапката, Мийчъм изглеждаше като всеки друг жител на града. Мъжът продължаваше да го гледа.

Проповедникът се втренчи в очите на непознатия. Може и да беше на години, но тези години го бяха научили на много неща. Мийчъм беше човек, видял какво ли не през живота си, а още повече бе направил, преди да открие Бог или може би преди Бог да открие него. Наученото се виждаше в очите му — нито една забравена болка, нито една забравена трудност.

Сега бе негов ред да огледа непознатия — мъж в средата на тридесетте, суров, с поглед, твърд като вътрешността на диамант. Повечето хора, живели дълго по тези земи, изглеждаха така. Дрехите му бяха тъмни и безлични също като дрехите на Мийчъм. Единствено по начина, по който се движеше, или избираше да не се движи, Мийчъм можеше да заключи, че човекът срещу него е всичко друго, но не и обикновен.

Мъжът се остави да му вземе пистолета без бой и Мийчъм беше сигурен, че това е нарочно. Той погледна голямото кърваво петно на светлата му риза. Краищата й висяха над панталона, а от ръбовете им капеше хубавото му уиски.

— Простреляха ме — каза мъжът, сякаш не знаеше какво друго да каже.

Мийчъм прости на непознатия за уискито, което бе решил да използва за лечебни цели. Зачуди се дали странникът не бе влязъл тук в търсене на нещо повече от питие. Като се има предвид вида му, като че ли се нуждаеше и от нещо друго. Но мъжът не продумваше, просто стоеше и гледаше Мийчъм, сякаш беше решил, че в крайна сметка стоенето е най-безопасно в момента.

С крайчеца на окото си Мийчъм видя едно непознато черно куче, което седеше търпеливо пред прага. Слънцето напичаше по-голямата част от тялото му, но то не правеше опити да се прибере на сянка. Нещо в неподвижността на кучето му напомни на синеокия мъж. Проповедникът се поотпусна, а любопитството му се засили.

— Само по два типа хора се стреля — отбеляза Мийчъм, — по престъпници и по жертви.

Внимателно постави пистолета на масата, далеч от непознатия.

— Ти от кои си?

Мъжът се поколеба преди да отговори, като че трябваше да се сети как да отговори.

— Не знам… — промълви той накрая.

Мийчъм усети искреността в гласа му. За миг по лицето на странника премина сянка на празнота, безпомощност… ужас. Мъжът примигна и сянката се стопи, но Мийчъм видя достатъчно. Милостиви боже, помисли той, изгубена душа!

— Имаш ли си име, братко?

Мъжът сведе глава.

— И него не знам.

По лицето на Мийчъм се изписа съчувствие. Само че твърде много бе врял и кипял, за да се подведе толкова лесно.

— Какво знаеш тогава?

Странникът помисли и вдигна глава.

— Английски — каза той с непроницаемо изражение.

Мийчъм вдигна вежди и си позволи да изкриви устни в лека усмивка, но още не сваляше пушката, за да е сигурен, че и мъжът няма да свали ръцете си.

— Откъде идваш? — попита проповедникът.

— От Запад…

— Западът е голямо място — спокойно отбеляза Мийчъм.

Мъжът не обърна внимание на думите му и проповедникът посочи с брадичка вратата, откъдето влезе.

Мъжът послушно тръгна натам, бутна я и мина през нея все още с вдигнати ръце.

Мийчъм го последва.

— Седни! — нареди му той.

Мъжът огледа голямата стая с висок таван, след това се обърна към Мийчъм. Имаше леко объркан вид.

— Това ли е твоето място?

Кепенците на прозорците бяха затворени, затова стаята бе по-хладна, но и по-тъмна от кухнята. Мийчъм се усети, че стаята може и да се стори странна на човек, несвикнал с нея.

— Шест дни в седмицата е моя — каза той и този път се усмихна широко. — На седмия принадлежи на Бог.

Непознатият започваше да разбира. Обходи с поглед редиците пейки, амвона и големия, неукрасен кръст на стената зад него. Мъжът седна на една пейка на първия ред. В мига, в който се отпусна на нея, болката го жегна и той сви устни. Мийчъм отиде до една маса в другия край на стаята, където следобедното слънце светеше през един от малкото прозорци без кепенци.

Неспокойният поглед на мъжа продължи да шари наоколо с прямото любопитство на човек, който не може да си спомни кога за последно е влизал в църква.

Най-вероятно е точно така, помисли проповедникът, и свали гарда още малко.

— Казвам се Мийчъм — представи се той и остави тихо пушката на масата до себе си. Забеляза, че мъжът долови дори този звук.

Непознатият свали ръцете си. Лицето му остана спокойно, а в очите му се четеше само леко облекчение. Не помръдна от мястото си. Мийчъм му обърна гръб и отиде до шкафа, където пазеше малко лекарства и една резервна бутилка уиски. Извади една кутия и уискито и ги остави на масата.

— Събудих се в пустинята — рече мъжът. — Все едно съм паднал от небето.

Мийчъм спря да подрежда принадлежностите от кутията.

— Хм — започна той, — спомням си една такава история… един тип на име Луцифер.

Странникът примигна, сякаш това име и историята са му познати. Но реакцията му не показа нищо друго, сякаш всяко име, различно от собственото му — а то явно не бе „Луцифер“ — му бе безразлично.

— Ела на светло — каза Мийчъм. В гласа му прозвучаха колкото покана, толкова и заповед. Той намокри ръцете си с уискито и ги избърса с една чиста кърпа.

Мъжът се изправи малко сковано. Щом видя какво е подготвил проповедникът, нещо близко до облекчение се разля в погледа му.

Мийчъм извади игла с конец и направи знак на мъжа да седне на масата, така че светлината да пада върху него. Непознатият се подчини, облегна се назад и повдигна ризата си, сякаш знаеше какво го очаква.

Мийчъм даде на мъжа да пийне от уискито, след това отпи и той. Шиенето на рана не беше като да кърпиш чорапи — не му действаше успокоително. Той запали клечка кибрит и прокара иглата през пламъка, за да я стерилизира. Сетне разгледа раната. Сбърчи чело и отново отпи от бутилката. Мъжът също посегна към уискито, но Мийчъм вече го бе оставил на края на масата.

— Опитай да не мърдаш…

Проповедникът прокара горещата игла през кожата на непознатия и събра двете страни на раната. Вдигнатата ръка на мъжът се сви в юмрук. Той стисна челюсти, за да заглуши стона си, но след това застана напълно неподвижно и не дори не гъкна.

Приятно разнообразие е да шиеш човек, който е в състояние да се контролира, помисли Мийчъм. Беше свикнал да шие най-вече пияни жертви от сбиванията в бара, които обикновено пищяха и се мятаха като тригодишни деца.

— Миньорски град? — попита непознатият с внимателно овладян глас.

Говори, за да не мисли за болката, помисли Мийчъм, все по-сигурен в предположението си, че някакви части от мозъка на този мъж знаеха неща, които никой не би искал да си спомни.

— Да, така беше, но рудата изчезна като вода в пясък… — рече Мийчъм. — Без злато няма град. Повечето се преместиха край новото находище до река Мимбрес. — Проповедникът спря работата си и се втренчи в раната. Никога не бе виждал рана от куршум, или въобще каквато и да било рана, която да изглежда по този начин. — Странна рана. Изглежда… обгорена…

Вероятно заради това мъжът още не бе припаднал от загуба на кръв. В едно бе напълно сигурен:

— Това не е рана от куршум — каза на глас Мийчъм. — Откъде ти е?

Непознатият го изгледа свирепо, все още стиснал устни.

— Вярно, не помниш — Мийчъм направи извинителна гримаса. — Е, не мога да ти опростя греховете, ако не ги помниш — рече той, стараейки се да разсее пациента си. — Едно ще ти кажа — той погледна непознатия с усмивка, — дали ще свършиш в рая или в ада, не е по план на Бог, а по твой план.

Мийчъм отново насочи вниманието си към раната и направи още два шева.

— Трябва да помниш плана си — приключи с импровизираната проповед той. — Пръст!

Мъжът притисна с пръст конеца, за да го придържа, докато Мийчъм го върже на възел. Проповедникът скъса със зъби конеца и направи крачка назад, любувайки се на творението си.

— Не е зле за селски проповедник…

В този миг един прозорец до предната врата на църквата се пръсна на парчета. Двамата мъже подскочиха. През строшения прозорец долетяха изстрели и викове и унищожиха тихото убежище, което църквата даваше на двамата мъже.

Мийчъм остави непознатия да седи на масата като стресната котка и изтича до входната врата да види какво става навън.

— Безполезният нехранимайко Долархайд пак се е напил… — Мийчъм излезе през вратата, без да погледне назад.

Непознатият слезе от масата и се изправи. Заслуша се в суматохата навън, докато запасваше ризата и закопчаваше жилетката си. След това отиде в кухнята да си вземе шапката и пистолета.