Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cowboys & Aliens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2021 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: Каубои и извънземни

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Pro book

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ПРО ФИЛМС ООД

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-11-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14547

История

  1. — Добавяне

16

Звуците от бивака на апачите, напевите и виковете на жените, придружаващи танца на мъжете, се носеха в пустинната нощ и стигаха до другия бивак, където се бяха настанили хората на Джейк и групичката от града.

Хънт седеше край един от малките лагерни огньове и обсъждаше с Ред и Бул предстоящата битка с демоните, обсъждаше дали си искат златото обратно… Ако не беше видял с очите си вчерашното нападение, ако почти една трета от бандата не беше отвлечена от летящите чудовища, щеше да е сигурен, че юмруците на Бул са избили разсъдъка на Джейк през ушите му.

Но видя всичко… както и останалите го видяха. Дори апачите. Демоните искаха не само злато, искаха и хора — за да ги измъчват до смърт. Няма значение какви. Джейк им каза, че Ела, жената, която почти разстреляха вчера, е просто още един оцелял човек, търсещ мъст. А жената, заради която Джейк си тръгна от бандата, била мъртва — убита от демоните…

Бул му подаде бутилката уиски, която споделяха с необичайна въздържаност — той отпи малко, за да поуспокои нервите си. Никой не пи много тази вечер. Да се изправиш срещу пъклени изчадия полупиян или с дивашки махмурлук не се стори умно дори на Бул.

Хънт погледна към Бронк, който даваше на онзи „Док“, както го наричаше Джейк, урок по прицелване с пушка. Бронк, някога сподвижник на прочутия президент-реформатор на Мексико Бенито Хуарес, беше образован мъж, може би някога е бил дори уважаван. И макар никога да не бе казал на Хънт как се е озовал сред тях, само той от цялата банда имаше достатъчно ум и почтеност, за да преброи плячката от някой обир и да я подели поравно, без да сочат с пистолети в главата му.

На Хънт му се струваше, че точно сега е малко късно Бронк да показва на някакъв очилатко как да борави с оръжие. Само че Бронк никога не губеше време да учи свине да пеят — сигурно мъжът има потенциал.

Удроу Долархайд ги подмина, също като генерал на проверка преди битка. Долархайд. Необичайно име — Хънт го помнеше от войната. Вдигна поглед, когато мъжът мина покрай него.

— Долархайд — повика го той.

Долархайд спря и се обърна с лице към бандита на име Хънт.

— Ти ли си същия Удроу Долархайд, който се би при Антиетам? — попита Хънт.

Долархайд се поколеба и усети у себе си непозната смесица от чувства. При подобни въпроси огорчението и срамът му винаги избухваха яростно… Но той дори не познаваше Хънт. Този човек бе просто още един ветеран, още една жертва на войнишкото сърце, залутал се на запад след войната, подобно на много други, загубили всичко смислено в живота си сред кръвта и дима, в несметните години подчинение на правилото „убий или умри“.

Мъжът не бе призрак, само непознат и на лицето му имаше единствено любопитство.

— Да, аз съм — рече тихо Долархайд, осъзнавайки, че след почти тринадесет години няма човек, който да го мрази повече отколкото той мрази себе си.

Хънт кимна и се обърна отново към огъня, а Долархайд продължи обхода си, вглъбен в собствените си мисли.

Накрая Полковника излезе от кръга светлина на техния лагер и стигна до място, откъдето се виждаше лагерът на апачите.

Дълго наблюдава танца им, опитвайки се да види това, което Нат му описа — свята церемония, в която танцът изпълва воините с живот пред лицето на смъртта, изпраща молитвите им за благодат и закрила към техния бог, разгаря кръвта им за идващата битка и им дава смелост за победа… Сигурно щяха да танцуват цяла нощ, докато дойде време да яхнат конете.

Нат твърдеше, че за апачите всичко е свещено, всичко е пропито с присъствието на Юсн Създателя и Бялата жена. Да влезеш в битка без нужните ритуали би било катастрофа — ще последва клане, без смисъл или чест.

Клане.

Винаги така бе виждал войната и резултатите от всяка битка, особено от битка с апачите — безбожни диваци — както мислеше за тях доскоро. Церемониите им му се струваха примитивни като оръжията им… поне преди да се сдобият с пушки.

Спомни си молитвите на достопочтените армейски свещеници пред редиците войници. Молеха се за благословия и защита, но това не печелеше милостта на Бог, нито пък спестяваше агонията на ранените и умиращите в сраженията хора.

Свещеникът винаги се отдалечаваше след молитвата и така и не виждаше отблизо истинските мъже, които е изпратил да убиват или да загиват… особено в миговете, когато те най-много се нуждаеха от него.

След Антиетам Долархайд спря да слуша свещениците, спря да вярва в който и да е закон, човешки или Божи — във всичко, освен в себе си.

Но ако нещо доказваше, отвъд всякакво съмнение, че не контролира нищо в живота си, то това бе единственото му дете, отвлечено от демони. Чуждопланетните чудовища се спуснаха от небето и нахлуха в доброволното му заточение, ограбиха илюзиите му, отвлякоха Пърси, оставиха го изгубен и празен… като онзи параход в пустинята.

Долархайд се запита дали извънземните в металната крепост имат някаква представа за Бог и дали гледат на човеците или на народа на Ела, или на които и да било — разумни създания, както ги наричаше Ела — само като на буболечки за смачкване и изтребване.

Когато видя Ела да излиза от огъня, обгърната от ангелско сияние, имаше чувството, че е най-близо до рая от който и да било момент в живота си, но и нейните хора са били унищожени от тези демони, чудовища… извънземни неща. Не можеше да опише с други думи така наречените „разумни създания“, съществуващи, само за да унищожават животи, и кланящи се единствено на златото.

А беше вчера, когато самият той се присмя на Ела с думите: „Какво ще правят с него? Ще го харчат?“.

Спомни си мига, в който видя Джейк Лонерган, окован за Пърси… и как не обърна внимание на сина си, заслепен от омраза към мъжа, откраднал златото му… неговото злато…

Тогава беше готов да изтезава Лонерган, докато му каже къде е златото и след това да го убие — просто защото е имал наглостта да оспори несъществуващата му власт над парченце свят, за което вярваше, че е негово.

Замисли се над болезнената ирония — как Джейк не можеше да му каже нищо, дори да иска; как същите извънземни, отвлекли сина му, са взели златото, за което толкова много го бе грижа… и бяха убили жената на Джейк пред очите му.

Джейк се появи до Долархайд, сякаш Полковника го призова с мисълта си. Известно време двамата стояха и наблюдаваха бивака на апачите в далечината, всеки изгубен в спомените си.

Накрая Долархайд рече:

— Знаех, че ще се върнеш.

Джейк наклони глава и го изгледа леко изненадан, защото в думите на възрастния мъж нямаше нито цинизъм, нито обвинение… само облекчение, може би дори малко благодарност.

Долархайд се обърна и се върна в лагера, най-сетне успокоен от заключението, до което го бяха отвели мислите му, и готов да посрещне идващия ден.

Джейк постоя още малко, загледан в гърба на Долархайд. Крайчетата на устните му се надигнаха и той каза на празното пространство:

— Нямаше нужда да благодариш.

И той тръгна, защото искаше да открие Ела.

 

 

Емет клечеше зад купчина скали, а до него лежеше кучето. Момчето наблюдаваше тайно и с удивление бойния танц на апачите. Беше се приближил повече отколкото всеки друг се осмеляваше — мислеше за думите на Нат към господин Долархайд, и колко много значи тази церемония за индианците.

Емет не можеше да проумее как така Нат знае толкова много за апачите, даже езика им. Та нали той работи за господин Долархайд. Емет никога не бе разговарял с Нат. Не беше виждал и истински апачи досега, затова не бе забелязал колко много Нат прилича на апач… сякаш принадлежеше на два свята или на нито един. Самият Емет напоследък се чувстваше така, особено откакто собственият му свят започна да се разпада, започвайки със семейството му…

Но именно Нат го откри, въпреки че момчето си мислеше, че се е скрило добре. Мъжът постави ръка на рамото му и рече с твърд глас:

— Хей, Емет, не бива да си тук.

Танцът е само за апачите… дори Нат не го гледа, разбра Емет.

Той вдигна глава, наполовина разочарован и наполовина смутен. Не можеше да разбере какво мисли Нат по изражението му. Емет стана и затътри крака към собствения им лагер, а кучето го последва.

 

 

Нат се накани да направи същото, но се спря за секунда и загледа танца на воините. Сенките им оживяваха нощта, под напева и подвикванията на жените. Той беше външен човек, взрян в свят, на който някога бе принадлежал, но никога повече нямаше да принадлежи.

Остана по-дълго отколкото трябва. Точно когато се обръщаше разбра, че острия поглед на нантан-а го е открил. Мигът се проточи. След това, за голяма изненада на Нат, Черен нож му направи знак да отиде при тях и да седне край огъня.

Нат постоя на място, обзет от чувства, заровени твърде отдавна и твърде дълбоко… Накрая направи крачка и премина границата към светлината на индианския свят, където душата му най-сетне бе донякъде приета, отново. Той седна сред своите, до Черен нож.

Черен нож му кимна. Нат видя приветствие и уважение в обсидиановите очи на вожда.

— Ти си добър апач — рече той.

С тези думи вождът стана и се присъедини към танца, оставяйки Нат да сподели част от живота си, която смяташе, че никога не би могъл да си върне.

 

 

След като преброди целия лагер, Джейк най-сетне откри Ела. Тя стоеше сама в мрака на върха на един хълм и гледаше звездите, сякаш търсеше дома си — място някъде високо, като Рая… но което вече не съществуваше.

Джейк се сети за разрушената колиба — единственият му истински дом, който вече не съществуваше. Споделял го бе с Алис… която също вече не съществува…

Всичко, което съм искал… а дори не го разбирах.

Джейк опита да се освободи от мислите си и загледа звездите заедно с Ела. Бяха прекрасни и ярки в пустинното небе. Сигурно е лежал буден и ги е гледал години наред, някак беше сигурен, макар спомените му за тези дни като че ли да бяха заличени завинаги.

Но преди това никога не си бе казвал, че звездите са прекрасни… нито пък някога си беше представял, че някой като Ела може да падне от небето един ден като ранен ангел, красива като цяло море звезди… Красива отвътре както бе красива отвън, независимо каква е истинската й форма.

Дори след всичко — загубата и премеждията, които я каляваха — животът не я бе огорчил и разгневил, само я изпълваше с още и още състрадание.

Тя беше като воин от друг свят — водеше битка, която може и да не спечели… която може и да не завърши… но не за отмъщение. След загубата на миналото си и на света си, на всичко, с изключение на живота си, тя намери причина да живее, спасявайки други светове и хората им… дори неговите хора, които се нуждаеха от помощта й, за да спасят свят, който споделяха така неблагодарно.

Когато му казаха, че е мъртва, той още не знаеше коя или какво е тя. Но дори когато я познаваше просто като Ела… когато повярва, че я е изгубил, нещо в него умря заедно с нея.

А след това я видя да излиза от пламъците, преродена, сияйна като Зорницата след дълга мрачна нощ. Право към мен…

Внезапно си спомни защо я търсеше — двамата имаха недовършена работа от онзи път на брега на пустинното езеро.

Тя свали поглед от небето и се обърна към него, усещайки мислите или може би чувствата му.

— Само знай — каза тихо тя и отклони очи, — няма да остана тук задълго.

— Никой от нас няма… — Джейк посрещна погледа й без капчица страх и колебание. Свали си шапката, като джентълмен, и я целуна. После промълви: — Никога повече не ме плаши така!

Тя обхвана нежно с длани насиненото му лице, задържа го и продължи да го гледа. Изглеждаше също толкова изумена, колкото когато разбра, че се е хвърлил върху летящата машина, за да я спаси.

Този път очите й казваха, че това е само една обикновена целувка, леко докосване на устните им. Джейк не разбираше какво става. Тялото му имаше своя представа за нещата. Той прегърна Ела и я притисна до себе си.

Ръцете й, внимателни, но настоятелни, покриха неговите. Тя отмести дланите му и поклати глава. На лицето й бе изписано объркване. Но една от ръцете й все още го докосваше и му даде да разбере, че и нейното тяло има собствено мнение, ако и тя да не бе още готова да го приеме.

Той се поусмихна и отстъпи назад с разбиране.

Когато започна да се обръща, ръката на Ела посегна към неговата и я хвана. Той спря и тя го пусна. Не каза нищо, не го погледна дори.

Но нямаше нужда. Той стоеше тихо до нея и гледаше Млечния път, реката от светлина, която свързваше разделените им светове, самотните им животи, съдбите им. Той долови недоизказаната й благодарност и осъзна и своята, когато се замисли за безсънните нощи, за звездите над него, за недостижимия Рай… за нощта, тази нощ, след която зората може да донесе края на света.