Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (16)

15

Джейк спа дълбоко и непробудно цялата нощ. На сутринта стана още призори като апачите. Всички други спяха, дори Ела. Снощи апачите им върнаха Емет по молба на Ела и сега всички спяха като мъртви… Джейк се намръщи и се отърси от този образ.

Нуждата да следва пътя от видението бе твърде силна, за да му позволи да си почива повече — той се наведе и излезе от вигвама без да буди останалите.

Тръгна из лагера, за да раздвижи вкочаненото си, насинено тяло, макар всяка стъпка да му се струваше по-болезнена отколкото очакваше. Играещите деца замлъкваха, жените го следяха с поглед, а кучетата ръмжаха, щом го надушеха. Джейк се опита да не се оглежда, докато накрая стигна до едно място, където група воини закусваха в прохладната утрин.

Той спря, а те го погледнаха в небесносините очи, любопитни, ала и предпазливи. Джейк пък гледаше в купите им, пълни с нещо, което минаваше за закуска, и което не можеше да си поиска. Накрая един от воините извика нещо и някаква жена му донесе чиния с храна. Джейк кимна и отиде да закусва насаме.

Благодарение на Ела, апачите знаеха, че той може да ги отведе до извънземните — щяха да го хранят и да го понасят, докато не го направи. Но по вида им личеше, че когато спре да им е полезен, няма да е по-добре дошъл, отколкото бе където и да било другаде.

Джейк седна пред вигвама. След малко отвътре се подаде Док. Джейк вдигна изненадан поглед — мислеше си, че след него ще станат Ела или Долархайд. Но след това остатъците от видението му, полепнали по ума му като сутрешна мъгла, му дадоха отговор: Мария!

Джейк подаде купата с храна. Док поклати глава с лека усмивка на благодарност. Омачкан и рошав, с навити ръкави и четина по лицето, Док приличаше повече на човек от старата банда на Джейк, отколкото на лекар. Дори беше препасал колана с оръжия на Мийчъм.

Док го огледа също толкова преценяващо.

— По-добре да те прегледам преди да тръгнем днес, Джейк. Приличаш на купа смачкано сено.

Джейк се зачуди що за проклета диагноза е това. Док впери очи в изгряващото слънце. Джейк продължи да се храни, като никога благодарен за компанията.

 

 

Преди слънцето да се изкачи много по-високо, Джейк поведе Долархайд и останалите ловци на демони, както и Черен нож, към мястото от съня си. Никой нямаше кой знае какво за казване.

Долархайд наблюдаваше как се ориентира Джейк — по памет, по усет, по отправни точки. Напасваше далечните планини с олющените от ерозия ръбове на платото, докато вървяха през равнината.

Долархайд трябваше да признае, че Джейк Лонерган беше съобразителен като койот и много по-труден за убиване… приличаше на пума. Джейк бе много по-сложен човек, отколкото Долархайд би предположил преди общата им цел да ги тласне в една посока. Полковника дори започна да го уважава, особено след като го откриха вчера, понесъл Ела… макар да не му харесваше да го признае дори пред себе си.

Но Долархайд беше сигурен, че човек като Лонерган би бил мъртъв поне десет пъти, ако не притежаваше всички тези качества… Особено когато има обявена награда от хиляда долара за главата му.

Накрая Джейк спря пред мястото, което видя в кошмара си — не пред самия вход, а на върха на скалисто възвишение наблизо, откъдето можеха да наблюдават скривалището на демоните, без да бъдат забелязани.

Оказа се, че са се движили в правилната посока през цялото време преди ненавременното обединение на Джейк със старата му банда и преди да изгубят дирите на ранения демон. Той все пак се бе опитал да ги заблуди и да ги поведе встрани, както летящата машина стори вчера с Джейк.

Но със следотърсаческите умения на Нат щяха да открият мястото още вчера. Сега имаха апачите на своя страна — макар Долархайд да не бе убеден колко струва помощта им. Но пък загубиха един ден, както и още един член на групата — Чарли Лайл. Джейк се чудеше колко още хора, колко още техни хора, са намерили смъртта си в това подземно свърталище…

Той погледна през равнината към чудноватото нещо, което им се бе сторило скално образувание, докато не го видя отблизо в съня си.

Сега, след необратимо променената от Ела перспектива за мястото им във вселената, Долархайд виждаше възвишението като нещо съвсем друго — не беше ерозирала вулканична сърцевина и въобще не беше от камък.

Не приличаше на нищо, което бе виждал преди. Беше някакъв шарен метален цилиндър. Приличаше повече на оръжието на Джейк… или на надгробен камък, който бележи лобното място на всички на Земята. Джейк също загледа кораба им, а след това сведе очи към каньона под него.

Ела приклекна до Джейк, с тази нейна вечна плашеща концентрация. Сега поне донякъде разбираше странността й…

Бе дошла на Земята отнякъде невероятно далеч, като светец на лов за демони, отпуснат им назаем от Бог. Имаше една цел, да спре напредъка на дяволската армия, унищожила дома й… целия й свят — неспособна да мисли за друго, освен как да спре нашествениците. Това бе нейната мисия и очите й сияеха, защото знаеше, че не е закъсняла.

Долархайд извади малкия си далекоглед и се взря през него към цилиндъра. Дори той не можеше да се подиграе на това нещо пред очите си.

— Исусе, Мария и Йосифе… — промърмори той — как… са построили такова нещо?

— С него са дошли. — Ела посочи цилиндъра. — Това е само върхът… другото е под земята.

— Така копаят злато. — Тя погледна Полковника в очите. Той не посмя да й върне погледа, спомняйки си собствения си присмех и подмятания, дори след като я видя преродена от пламъците. Запита се как е могъл да бъде толкова сляп.

— Могат ли да виждат навън от това нещо?

— Трудно виждат на светло — отвърна Ела. — Стоят под земята, в тъмнина.

Тя още не бе довършила изречението си, когато една от летящите машини премина над тях, толкова ниско, че всички трябваше да залегнат.

Долархайд видя Джейк да поглежда към китката си. Изглежда очакваше оръжието да го предупреди. По лицето му се изписа страх, че в последния момент то може да го предаде… като че ли подозираше собственото си оръжие, че е също толкова изменчиво като създалите го чудовища.

Нищо чудно, помисли си Долархайд, след всичко преживяно в крепостта на извънземните.

Но летящата машина изчезна преди който и да било да може да каже нещо. Наблюдаваха я мълчаливо как спира неподвижно във въздуха над кораба-майка. След това се спусна отвесно над него и изчезна, сякаш някой я глътна. Дали се връща с още пленници?

— Няма да можем дори да се доближим — рече Док и поклати глава. — Тези машини ще ни избият още като ни видят.

— Има друг път под земята… — Джейк вдигна глава и заоглежда равнината под платото. — Там, откъдето се измъкнах.

Лицето на Долархайд стана мрачно, не заради думите на Джейк, а от негови лични спомени.

— Това е непробиваема крепост. Трябва да изведем тези гадини навън и да ги посрещнем на открито. Трябва да ги разсеем, за да можеш ти да влезеш с това пушкало вътре и да измъкнеш хората ни — докато Полковника говореше, бръчките на недоволство по лицето му станаха по-дълбоки.

— Имаме едно преимущество — намеси се Ела преди съмненията им да ги надвият. Гласът й беше твърд. — Те ви подценяват, за тях сте като буболечки, те не планират да се отбраняват и именно затова са уязвими.

Долархайд се замисли за всички, стигнали с него дотук — петима души, верни и живи… единият от тях момче. Разполагаше единствено с тази армия, както и с шепа апачи, на които вярваше колкото на шепа скорпиони. Полковника погледна отново към кулата на извънземните и най-сетне призна истината пред себе си.

— Нямаме човешката сила, нито ресурсите.

Джейк не отделяше очи от кулата. После отново обходи с поглед равнината. Наоколо нямаше никакво прикритие.

— Това няма да стане — рече той, по-скоро на себе си, отколкото да потвърди думите на Долархайд.

Черен нож се обърна за пръв път направо към Долархайд и Нат преведе:

— Иска далекогледа ти за малко.

Долархайд изгледа скептично вожда — откъде дивакът знае какво е далекоглед, камо ли как да го използва?

Сигурно по същия начин, по който са се научили да ползват пушки.

Ръката му се сви около тръбата. Някаква част от него просто не искаше да позволи на апач дори да го докосне.

Беше на баща ми…

Черен нож го наблюдаваше със също толкова напрегнато изражение, почти го предизвикваше, все едно въпросът беше принципен — какъв човек е, а не толкова дали ще му даде далекогледа.

Нат погледна Долархайд, така както вчера го бе погледнал Джейк, когато се опита да му каже да се преструва пред бандата.

— Щедростта се счита за добродетел… — започна Нат и Долархайд с изумление установи, че възпитаникът му говори за апачите. Знаеше, че истинският залог е доверието между него и предводителя на индианците: като какъв предводител ще се покаже самият Долархайд? Той разбираше подобен залог. Черен нож поне беше човек, а не извънземно чудовище… дори да е човек, на когото никога не бих позволил да ми застане зад гърба.

Полковника не беше толкова сляп, та да не види разликата между враг-човек и враг-нечовек… определението му за „нечовек“ се промени доста напоследък.

Той подаде далекогледа на Черен нож. В очите на вожда проблесна мигновена искра на уважение, когато го взе, а Нат леко се усмихна с облекчение.

Лицето на Долархайд отново посърна, но само защото реши, че Черен нож ще види същото като него.

Вождът оглежда дълго кораба на извънземните и ръба на каньона над скрития вход.

Отново продума, докато връщаше далекогледа на Долархайд.

— Апачите са планински воини — преведе Нат. — По-добре да се бием от високо.

Долархайд се изпъна.

— Кажи му, че е глупак, ако мисли, че може да стреля по тези неща с лъкове отвисоко и да им направи нещо.

Нат се поколеба как да повтори това на Черен нож, без да го обиди.

В този момент се обади Емет:

— Къде е Джейк?

Всички се огледаха изненадано. Нямаше го. Бяха само те. След това обаче го видяха долу в равнината, да язди като бесен, сякаш искаше да избяга колкото се може по-далеч от тях.

Ела беше поразена. После я обзеха силни съмнения — беше си помислила, че е разбрала Джейк и обърканите му емоции, а ето той я изоставя отново… този път може би завинаги.

— Това копеле… — измърмори под нос Долархайд, изненадан от силата на собственото си разочарование.

Защо въобще започна да вярва на този крадлив боклук?

Док просто изглеждаше уморен и попита:

— Какво му казахте тоя път?

 

 

Джейк пришпорваше здраво коня, разчитайки колкото на уменията си, толкова и на късмета си и двамата да не си счупят вратовете. Зад него с всеки изминал миг извисяващия се кораб-крепост се смаляваше и губеше заплашителността си. Трябва да се отдалечи от извънземните и от хората, колкото може повече, преди да разберат, че го няма.

Дори заради коня сега не може да си позволи да намали скоростта — щяха да почиват, когато стигнат до целта си. Е, поне конят щеше да почива. Времето изтичаше — не само за ловците на демони, но и за всички — нещо, което вече разбираше по-добре от всеки друг на света.

Другите сигурно вече са разбрали, че го няма и сигурно го гледат как се отдалечава. Без съмнение си мислят, че е уплашен. Представяше си физиономиите им.

Бяга от невъзможната ситуация…

И може би са прави — но не по причините, за които си мислят. Този път и той бърза за някъде — може би просто друг вид луд гамбит, но такъв, който може би ще успее да превърне самоубийствено нападение в битка, в която ще имат поне някакъв шанс…

 

 

Оцелелите след нападението на чудовищата мъже от бившата банда на Джейк правеха свои планове. Повечето още ближеха рани или просто седяха апатични — полупияни или твърде зашеметени, за да осъзнаят какво им се случи предния ден.

Само за едно всички бяха съгласни… искаха да се разкарат от това прокълнато място, да напуснат цялата скапана територия и да отидат някъде, където няма летящи чудовища и където го няма и Джейк Лонерган.

Както обикновено с изгаснала пура в уста, Бронк броеше останалото им злато. Хънт просто седеше и сърдито гризеше нокътя на палеца си, неспособен да се сети какво друго да прави, особено след като Бул Маккейд — самопровъзгласил се за техен лидер — също гледаше Бронк.

Бронк спря да брои и бръкна в джоба си, за да извади клечка, с която да запали пурата. Тя често гаснеше, когато той се вглъбеше в нещо. Извади клечка, драсна я с нокът. Нищо не стана, той изруга и стисна пурата между зъби.

Хънт му подхвърли кибрита, с който се сдобиха от Лешоядовите мини заедно с динамита. Бронк погледна кибрита — „Безопасни клечки «Луцифер»“. Произведено в Англия. Драснете в кутията, за да запалите. Тези миньори внимават твърде много, помисли си Бронк. Все едно очакват да живеят вечно… Драсна клечката в кутията и запали пурата.

— Стига си се мотал — колко злато имаме? — припряно попита Бул.

Изнервен, Бронк реши, че кохонес-ите на Бул още го болят здравата след оня шут на Джейк от вчера. Дано да е така.

— Окей — калмате… комо чинкуетна песадос… — Той спря, за да преизчисли наум. — Хиляда долара, може би малко повече.

Хънт скочи на крака. Както винаги твърде неспокоен — не можеше да постигне търпението на Бронк дори при най-благоприятно разположение на духа, а днес определено не беше в такова.

— Искам да знам колко от това е мое и си тръгвам.

— И си тръгваш? — попита Бул с язвителен тон. — Долан е мъртъв, затова сега командвам аз. — Погледна заплашително Хънт. — Златото отива където отивам и аз!

Пистолетът на Хънт сочеше Бул преди той да успее да мигне.

— Може ти да командваш, но част от златото е мое! Спечелил съм го честно! А след онова вчера, искам да се махна оттук колкото може по-бързо!

Бронк чу как още пистолети излизат от кобурите и как още ударници прищракват — мъжете наоколо бяха чули разменените заплахи. Те започнаха да се разделят от двете страни. Бронк видя, че са кажи-речи поравно, а той остана сам точно по средата.

— Никъде няма да ходиш! — ревна Бул към Хънт.

След няколко мига това щеше да е вярно, всички щяха да са се избили.

Бронк се изправи, също с изваден пистолет, застана до Хънт и наклони везните.

— Пердонаме. Извинявай. Честното си е честно.

Може би беше твърде глупав или твърде упорит, но Бул не даде знак, че смята да отстъпи. Останалите мъже се спогледаха, всички напрегнати до краен предел. В тая банда безопасни клечки няма, помисли Бронк с леко съжаление.

Чу се тропот от копита. Някой приближаваше лагера. Бронк по навик отклони поглед. Другите направиха същото — насочиха и оръжията си към пролуката в скалите, внезапно обединени срещу заплахата, която идваше отвън.

В процепа слънцето очерта сянката на самотен конник. Ездачът превали спокойно хълма сякаш се връща у дома. Малко преди лагера непознатият дръпна юздите на коня, слезе и тръгна към тях като че ли двадесет пистолета не сочеха към него.

Джейк! За последно Бронк го видя подгонен от едно летящо чудовище. Значи все пак му се е изплъзнал. Наистина ли е унищожил едно от онези създания със странното оръжие на китката си? Същото, с което проби в Долан дупка, през която можеше да мине човек?

Изражението на Джейк беше непроницаемо, а лицето му още носеше следите от вчерашния побой. Още носеше и оръжието на китката си.

Мамка му! Да ни спаси ли иска, или да ни избие?

 

 

Джейк влезе в лагера, докато оцелелите мъже от бандата го държаха на мушка. От лицата им ставаше ясно, че в това няма нищо лично. Сигурно са били на ръба да се изпозастрелят след всичко станало. Лай на куче привлече вниманието му. Беше черньото, когото видя за последно през нощта на парахода. Животното доприпка при него и развъртя радостно опашка.

Това лудо куче чак дотук ли ни е следвало?

Джейк не успя да се сдържи, засмя се и каза:

— Къде се губиш?

Кучето приседна до него и продължи да върти опашка.

— Джейк? Ти ли си наистина?

Лонерган вдигна очи към Хънт и кимна с усмивка. Бандитите прибраха оръжията, набързо забравили препирните си.

Джейк седна на една скала, все едно спираше за чаша уиски. Забеляза безпорядъка наоколо и старателно подредените върху постелка златни монети.

— Ще отскачате някъде ли, момчета?

— Патрин — отвърна Бронк, — мислим да тръгнем на юг. Помниш ли онзи хубав плайа в Пуерто Ваярта?

— Мда — Хънт закима и лицето му се поуспокои. — Плаж със ситен пясък, текила, рибата кълве…

Джейк поклати глава.

— Не е достатъчно далеч.

Облекчението на Хънт изчезна и очите му започнаха да блуждаят неспокойно.

— Джейк, какви по дяволите бяха ония неща?

Той сви рамене.

— Няма значение. Ще ни намерят и ще ни изтребят. Хънт го зяпна неразбиращо.

— Какви ги говориш, бе?

Джейк огледа лицата на мъжете в лагера.

— Казвам, че имате избор. Може в последните си часове да пиете на плаж… нелоша идея, между другото… — той се ухили за миг — или може да дойдете с мен за последно.

Мъжете не знаеха какво да мислят. Направо можеше да чуе мислите им:

Да отидем с него след вчера?

— Защо да го правим, мамка му? — попита Бул.

Още стои като човек, когото го болят топките, отбеляза със задоволство Джейк.

— За каквото винаги сте идвали, Бул… — Този път кривата усмивка остана по-дълго на лицето му. — Ще ви направя богати.

Богати! Тази дума я разбираха добре. Мъжете от бандата отново си върнаха онзи странно познат вид, който говореше, че ще го последват навсякъде.

Усмивката на Джейк стана още по-широка, защото усещането беше страхотно.

 

 

Док стоеше пред импровизираното стрелбище и се прицелваше в подредените по скалите празни бутилки. Изстрелите му все по-често успяваха да ги намерят. Вече не му се струваше липса на добър вкус това, че уменията, развити в обучението му за хирург, бяха също толкова полезни в прицелването с пистолет.

Харесва ми или не ми харесва, в този свят — в тази вселена — на човек му трябват и двете, за да оцелее.

По време на това пътуване той научи едно нещо. Нещо, което проповедникът знаеше — изборът никога не е лесен. Понякога пистолет може да спаси живот, по-бързо и по-сигурно от всяка операция.

Док изстреля и последния куршум и чу как се пръсна последната бутилка. Усмихна се, доволен от напредъка си и свали оръжието.

Чувствата правят от човека лечител и спасител на животи, но чувствата нямат място в точните движения, необходими по време на операция… или по време на стрелба. Дори чувствата му относно оръжията да бяха смесени, това не значеше, че не може да уцели мишена, когато му се наложи.

— Чуйте ме!

Гласът на Долархайд отново да се извисяваше и Док забърза към лагера на апачите. Опитите на Полковника да въвлече Черен нож в спор на тема военна стратегия, засега нямаха успех. Долархайд определено можеше да мине и с по-малко негативни емоции в подобна ситуация. Дори докато Ела превеждаше и при все уважението на Черен нож към нея, тонът на Долархайд не можеше да се прикрие, независимо колко тактично тя превежда думите му.

Всеки път, когато Док мислеше, че Долархайд показва признаци на напредък като човешко същество, нещо го взривяваше отвътре като връзка експлозив. Като че ли твърде отдавна мразеше апачите и вече нямаше начин да се промени.

Бягството на Джейк не подобри ничие настроение. Но омразата на Долархайд към апачите си беше чист фанатизъм, страх, обърнат с хастара навън — нещо, на което Док се бе наситил на Изток… всъщност, цял живот. Това само го убеждаваше да не се превръща в това, което ненавижда, без значение кой какво му казва. Но ако не бяха Мария и семейството й… щях ли някога да разбера?

Черен нож спря да говори, а насъбралите се край тях апачи се обърнаха към Долархайд.

— Не можем просто да търчим, да вием и да замерваме проклетите гадини с копия! — почти извика в ухото на Ела Полковника. — Кажи им, че трябва да ги привлечем на открито, след това да ги обградим по фланговете!

Отговорът на Черен нож беше гневен и категоричен. Нантан-ът стана на крака и сложи ръце на хълбоците си. Стойката му носеше същото послание като думите, които Ела преведе:

— Казва, че не говориш разумно. Няма да позволи ти да водиш хората му.

Док седна при останалите и хвърли поглед към Нат, който стоеше до Долархайд с обичайното си стоическо търпение.

Откакто вчера говори с Нат и успя да установи нормален човешки контакт с него, Док имаше усещането, че по-лесно разчита непроницаемото му иначе лице. Сега той виждаше в очите му облекчение, че Ела го отменя в превода, но иначе цялото му същество излъчваше нещастие, също като нея.

Нат изглеждаше обзет от противоречия, ако и да ги понасяше мълчаливо, докато присъстваше на този нагледен урок по взаимно неразбиране. Двамата мъже, които уважаваше най-много, си бяха толкова чужди, колкото онези извънземни в металната крепост бяха чужди на човешките същества… Но в случая Нат принадлежеше, или бе принадлежал някога, и на двата свята. Ако някой тук знаеше, че е възможно тези двамата да се разберат, ако някой искаше това повече от всички останали, то това бе той.

Док се чудеше какво минава през главата на Нат след пристигането им. Познаваше го откак познава Долархайд — знаеше, че е наполовина апач и че говори езика на индианците все едно е израснал с него. Шефът му ги мразеше… но Долархайд би поверил живота си на Нат, а той изглеждаше по-верен от роден син… и много по-почтителен.

Но сега Нат бе обкрачил двата свята, а от седенето на ограда винаги боли.

Док забеляза, че Нат е присвил устни, а мускулите на лицето му са стегнати, като че ли за пръв път с мъка игнорира настроението на шефа си… както и високомерието на вожда на апачите.

Черен нож приключи с приказките. Обърна се и заговори с приближените си, а Док се запита дали пак ще се окажат с ножове, опрени в гърлата.

Докато Док тънеше в догадки, Нат Колорадо скочи на крака, обърна се към Черен нож и извика:

— Достатъчно!

Док се вцепени. Всички се вторачиха в Нат, дори апачите, а на лицата на всички се изписа удивление.

Нат заговори на езика на апачите, но този път със свои думи и хората там трябваше да са глухи, за да не чуят уморения му от разправии тон.

— Какво казва? — прошепна Долархайд на Ела, забравил гнева си, докато мълчаливият му пазител най-сетне реши да говори от свое име.

Ела се приведе към него и занарежда тихо:

— Казва, че трябва да отворят очи, да те видят както той те е видял… че родителите му са били убити във войната с мексиканците, а ти си го прибрал, беззащитно момче…

Собственото й изражение се промени, когато чу думите му. Когато разбра посланието му, че две човешки същества със съвсем различно минало, от съвсем различни светове, биха могли да споделят толкова близка вярност и приятелство, че всичко, което представляват или някога са представлявали да няма значение… връзка, на която доскоро бе готова да се обзаложи, че мъж като Долархайд е неспособен.

— Дал си смисъл на живота му, научил си го да се грижи за себе си, макар да не сте имали една кръв.

Долархайд слушаше и примигваше, докато осмисляше думите на Нат. Маската на горчивина падна от лицето му и отдолу се показа човекът — мъж, който при все упорития си отказ да покаже човешката си страна, не можеше да остане равнодушен в момента.

— … и че презираш битките, но никога не бягаш от тях. — Ела спря и загледа Долархайд с изражение, което и той не бе виждал у нея. — Че си велик воин, достоен за коя да е битка.

Нат погледна Долархайд, а лицето му бе развълнувано от толкова истински чувства, колкото Док никога не бе виждал у него досега. Долархайд посрещна очите на Нат — пространството между тях сякаш се стопи в мълчанието. Между тях се оформи толкова плътна връзка, че сякаш можеше да се докосне с ръка. Нямаше нужда от думи, за да се види колко много значи и за двама им казаното от Нат.

Най-сетне Черен нож наруши мълчанието. Думите му отново звучаха предизвикателно, ако и да бе очевидно, че изреченото от Нат силно го е впечатлило.

— Черен нож пита, ако си толкова велик воин, защо нямаш хора, които да се бият за теб? — Ела сведе глава, а Долархайд и Черен нож се втренчиха един в друг… и този път Долархайд нямаше отговор на въпроса на вожда.

Суматоха в другия край на лагера спаси ситуацията от допълнително влошаване. Съвещаващата се групичка стана на крака и проследи погледите на останалите хора от лагера.

Със смесени чувства хората от лагера видяха в далечината Джейк да се подава на хребета на хълма… Очевидно се връщаше. Сам. Но преди да успеят да си помислят каквото и да било, видяха, че всъщност не е сам. Следваше го група от двадесетина души… Бандата му, или поне това, което бе останало от нея. Този път мъжете вървяха след предводителя си доброволно, а не го преследваха.

Дори да го бе планирал, Долархайд не можеше да си мечтае за по-добре уцелен момент. Израженията на всички край него се изпълниха с облекчение.

Долархайд спечели първата си победа.

Емет се затича да посрещне Джейк и ездачите, а пред погледа му бе само черното куче, което вървеше с тях — приятелят, който си мислеше, че е загубил завинаги, като толкова много други важни неща в живота си.

Кучето също изтича към Емет и почти го събори, когато момчето коленичи, за да го прегърне.

— Здрасти, момче! — рече Емет и се засмя за пръв път, откакто го познаваха повечето хора в лагера.

Щом Джейк слезе от коня, Емет пусна кучето и прегърна мъжа.

Момчето бе изключително щастливо, а Джейк — много смутен. Не беше свикнал на нежности, особено от хлапе, особено пред мъжете от бандата си. Но не можеше да свали усмивката от лицето си, дори когато внимателно отмести хлапето и му рече тихо:

— Добре, момче, добре…

После го изпрати при кучето, като си мислеше с лека тъга, че двамата си подхождат много повече, отколкото той подхождаше на когото и да било от тях… Въпреки това в него продължаваше да мъждука светлината от радостта, че успя да ги събере отново.

Джейк се приближи към Долархайд и леката му усмивка стана широка и уверена, без следа от непокорство. Двамата застанаха един срещу друг, за пръв път равни — всеки виждаше в лицето на другия промените… Вече имаха нещо повече от примирие. За пръв път се срещаха като партньори, а не като врагове.

— Имам идея как да се отървем от онези летящи машини и да изкараме на светло гадините — рече Джейк. — Готов ли си да си прибереш сина?

— Да, мамка му! — отговори Долархайд и отвърна на усмивката с усмивка.

Черен нож наблюдаваше мъжете, дошли с Джейк. Вероятно са от онези пинда-ликойе, които най-много ненавижда, с изключение на армията. Те бяха истински бандити — безразсъдни, сприхави конници-бродяги и стрелци, корави, безжалостни бойци, твърде добре познаващи номерата на апачите и на собствените си хора…

Те бяха точно хората, от които се нуждаеха за предстоящата битка.

Долархайд погледна въпросително Черен нож и сделката беше скрепена.