Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cowboys & Aliens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2021 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: Каубои и извънземни

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Pro book

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ПРО ФИЛМС ООД

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-11-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14547

История

  1. — Добавяне

10

Неспокойното бродене на Джейк най-сетне го отведе до каютата на капитана. В момента в средата на стаята се изливаше водопад, може би най-големият, който бе виждал някога. През дупка в пода, който сега беше таван, се лееше дъждовна вода и блестеше като разтопено сребро на постоянната светлина на светкавиците, и изтичаше като река през отвор в отсрещната стена.

Джейк се опря на стената, далеч от пръските и загледа сребърната завеса. Заслуша се. Тялото му се чувстваше по-зле, отколкото когато пристигнаха тук. Беше уморено до смърт от постоянно движение, причинено от страх…

Но поне най-сетне бе сам. Ела спря да го следи преди известно време, отегчена или уморена. Джейк свали шапката си, извади снимката на Алис и погледна лицето й. Без да се усети се усмихна, както тя му се усмихваше. Алис… Боже! Жена, която само с усмивката си може да му върне вярата в живота, дори когато се чувства като пребит, трябва да бъде намерена или спасена, ако е по силите му… дори само за да разбере какво са означавали един за друг.

Ако е още жива…

Болката в ребрата внезапно го прониза като горещ метал — лицето му се обтегна и той върна снимката обратно на мястото й като много внимаваше в движенията си. Изправи един стол и остави на него шапката си.

Нещо топло и мокро изби по ризата му. Тромаво разкопча жилетката и разпаса ризата. По нея имаше прясна кръв. Мамицата му! Проклетата рана пак се беше отворила. Разкопча колана и го овеси на стола.

Свали си палтото и жилетката, след това и ризата като през цялото време ругаеше тихо. Още кръв — това беше лош знак. Трябва повече да се грижи за раната…

Понеже нямаше бутилка уиски, с което да я полее, той се наведе под водата насред стаята. По дяволите, студена е…

Почисти раната, колкото можа, и с облекчение забеляза, че повечето шевове на Мийчъм си бяха по местата. Излезе изпод водопада и зъзнейки изтръска водата от косата си. Примигна, за да паднат капките от миглите му, и вдигна глава. Ела стоеше на прага и го гледаше.

Почти засрамен от неочакваното посещение, той се обърна с гръб и посегна към ризата си.

— Отдавна ли стоиш тук? — попита той през рамо.

— Да — отвърна Ела.

Джейк се запита дали не е грешал в предположенията си защо го следи.

— Трябва ли ти нещо?

— Боли ли? — попита тя.

Само раната ли е разглеждала?

— Нищо ми няма — той сви устни.

— Те са ти го сторили…

Джейк погледна изумен раната си, а след това жената.

Те… Демоните ли? Раната… странното оръжие… Целият му липсващ живот: Демоните? Как? Освен ако… взели са и мен заедно с Алис. Но това значи…

Ела се приближи. Имаше нещо укрито и уязвимо в начина, по който го гледаше, сякаш бе виждала подобни рани и преди… може би дори бе чувствала болката от тях.

Взеха и моите хора, му каза тя преди и сега Джейк разбра, че не го е лъгала, за да се възползва от него.

Ела бавно и леко протегна ръка и той й позволи да докосне раната с пръсти — по тях полепна кръв.

Джейк не каза нищо и пак облече ризата си. Ела отстъпи назад — клекна, сякаш търсеше нещо изпуснато. Изправи се с бутилка алкохол в ръка, както и неизползвана салфетка. Тя бе също толкова подгизнала, колкото и той, но като че ли не забелязваше.

— Коя е жената на снимката? — попита Ела и сипа алкохол на салфетката.

Джейк разбра, че наистина го е наблюдавала отдавна, а той въобще не бе усетил. Леко тръсна глава.

— Знам само, че… са я взели заедно с мен.

Заедно с мен. Взели са и мен. Тогава как?

Дясната му ръка несъзнателно посегна към твърдата гривна на другата му китка — демоничното оръжие.

Избягал съм. Но ако е така… значи Алис…

— Значи ще я спасиш — каза тихо Ела, предполагайки, че жената му е любима.

— Само тя знае кой съм — рече той като не позволи на ума и на гласа си да продължат да треперят, особено в присъствието на друга жена… особено тази.

Той пак вдигна ризата си и Ела почисти раната с увереността на човек, който и преди го е правил. Джейк не мърдаше и гледаше право в стената.

— Знаеш кой си… — рече Ела. — Просто трябва да си спомниш.

Тя се обърна, сложи крак на стола и откъсна дълго парче от фустата си.

Искам ли да си спомня Джейк Лонерган — престъпника и убиеца? Човек, който би…

Той преглътна задушаващата буца срам, която му пречеше да говори:

— Не мога…

— Можеш! — Лицето й излъчваше насърчение и вяра.

Тя вдигна отново ризата му и я задържа така, докато увиваше плата върху раната около кръста му.

Ела обаче не може да си представи какво безсърдечно копеле е бил.

Не се чувстваше като Джейк Лонерган. Не искаше да е дявол в човешка кожа или още по-зле — страхлив кретен, който е оставил жена като Алис на демоните…

Искаше да си остане този, който е сега. Просто човек, свободен да започне отначало… просто човек, мъж… Лицето на Ела беше толкова близо до неговото, докосваше с топли длани кожата му… Забеляза, че тя е свалила жакета над роклята си и го е оставила да се суши — беше само по долна риза, голите й ръце обгръщаха кръста му, а по рамената й се бе разпиляла дългата й черна коса. Не би бил мъж, ако тя не го караше да мисли за… за Алис.

Джейк затвори очи.

Ела направи възел на превръзката и понечи да се обърне, без да го погледне. Той стисна ръката й, леко, но твърдо.

— Сега ти трябва да ми кажеш нещо — рече той и този път успя да я накара тя да го погледне, а не той нея.

— Кого загуби ти?

Очите й се напълниха с болка, толкова ужасяваща, че с мъка овладя сълзите си. Лицето й изглеждаше по същия начин и малко след изгрев-слънце, когато я хвана да го следи.

— Всички, които имаха значение за мен… — прошепна тя.

Очите им потънаха един в друг. Преди да се усети, Джейк виждаше двойно — двама различни човека, всеки в капана на собствената си загуба и нужда, събрани от съдбата, докато най-сетне успеят да станат едно, за да постигнат заедно невъзможната цел

Демоничното оръжие на китката на Джейк се включи и засвистя, разрушавайки крехката им връзка.

— Тук е — потресена каза Ела.

Джейк грабна колана си и излезе от стаята преди нея.

 

 

Емет бродеше по тъмните коридори на парахода и стискаше здраво ножа, подарък от господин Долархайд. Чувстваше се по-силен и уверен, отколкото по времето преди мама да умре, а тате… да го изостави, преди повече от година.

Тази сутрин сякаш целият свят свършваше… но тогава той чу последните думи от проповедта на пастор Мийчъм и усети нова надежда и вдъхновение. Тогава даде клетва, че ще преследва демоните и ще върне дядо си. Дядо му бе най-смелия мъж, когото Емет познаваше, но въпреки това онези неща го хванаха. Ако можеше да го спаси, щеше да докаже на него, на всички — най-вече на себе си — че е също толкова пораснал, също толкова силен и способен да оцелее колкото и всички други… дори господин Долархайд.

Днес язди през жегата, праха и след това мина през пороя, без да се оплаква. Точно като всички останали. А тази вечер им помогна да се погрижат за конете, както беше обещал, макар краката му да не го държаха. Уважението в очите и усмивките на всички, го караха да вярва, че ще може и утре да направи същото, и после пак, и пак, докогато трябва, за да…

Чарли Лайл и проповедник Мийчъм вече спяха, Док Соренсън също, кучето отдавна се бе скрило някъде. Доколкото знаеше, Емет бе единственият буден на парахода. Беше твърде възбуден, твърде нетърпелив да дойде утрото, за да може да легне и да спи. Затова реши, че ще е на пост, докато другите спят, като войник от войнишките дни на господин Долархайд…

Емет си проправяше път през зловещия преобърнат свят на котелното отделение. Приличаше на пещера — странни машини висяха от тавана, а от пода се издигаха още по-непознати силуети, всичко очертано от непрестанните светкавици, които удължаваха сенките в краката му и ги превръщаха в ръце на чудовища.

Тихо простъргване го накара да потрепери, от вълнение или може би от страх. Това е плъх, каза си Емет и продължи да върви, ала леко ускори крачка. Това място щеше наистина да го плаши, ако нямаше нож. Но при вида на бляскавото острие се чувстваше неуязвим… макар че сигурно щеше да му трябват малко упражнения, за да стане добър колкото господин Долархайд. Чудеше се защо дядо му и господин Долархайд не се разбираха.

Ако бе погледнал назад при онзи звук, той би видял, че нещо, сторило му се като парче машина, се отделя от мрака и бавно се разтваря, докато накрая не надвисва високо над главата му, на почти два метра и половина над пода.

Нищо, което Емет бе виждал, никакви книги с картинки на странни създания от далечни земи, никакви истории за сражения между герои и чудовища — нищо в най-мрачните кътчета на въображението му — не би могло да го подготви за нещото, което го следваше.

Само че в последния момент, нещото се спря. Обърна се и тръгна в друга посока — нечовешките му сетива улавяха сигнали, които никой човек не би могъл да долови.

 

 

Хората на Долархайд се бяха събрали около огъня, който напалиха от счупени мебели в един от салоните, колкото е възможно по-далеч от Полковника и с достатъчно място на пода за шестима уморени, недоволни каубои.

Откриха също така няколко бутилки първокачествен бърбън, който добавяше чар на мястото. Алкохолът ги остави будни по-дълго, отколкото имаха намерение да стоят, но не помогна за подобряване на настроението им. Още седяха край топлината на огъня, а недоволството им растеше с всяка глътка.

— Какво правим тук? — попита с неприязън Грийви и подаде бутилката на Джед Паркър, който отпи. — Трябва да яздим по-далеч от тези неща…

— Ако го направим, старецът сигурно ще ни разстреля — измърмори Паркър. — Можем да се измъкнем, само ако…

Мисълта му остана недовършена, защото в стаята нахлуха орда паникьосани плъхове. Те защапукаха покрай и върху мъжете, които скочиха на крака с псувни и ритници. Плъховете продължиха нататък, без изобщо да се интересуват от човешкото присъствие — бягаха от нещо безкрайно по-страшно. Мъжете се обърнаха към вратата, откъдето дойдоха животинките.

Блясъкът на светкавица освети стаята. Пред тях стоеше нещото, ужасило плъховете… Чудовище, пред което всичките им най-лоши кошмари накуп бледнееха. То се извисяваше високо над главите им.

Демон…

Мъжете останаха вцепенени един твърде дълъг миг. Бяха твърде пияни, за да послушат животинските си инстинкти и да избягат. Тогава бутилката уиски се разби на пода и мъжете посегнаха към оръжията си.

Преди дори един от тях да успее да стреля, демонът замахна с крайник, голям колкото малко дърво — кожата му беше дебела като броня, а дланта завършваше с остри като бръснач нокти. Ръката замахна надолу, разкъсвайки плът и чупейки кости, лесно като птичи крака. Един-единствен крясък на ужас и болка отекна и рязко прекъсна, превръщайки се в гъргорене и фонтан от кръв. Просветнаха още светкавици и останалите мъже най-сетне се сетиха да избягат. Не спряха, докато не излязоха навън, влачейки със себе си конете и принадлежностите си. Тук, под открито небе, се надяваха, че ще видят, ако някой демон ги преследва.

Мъжете оседлаха животните с невероятна скорост и поеха право към бурята, оставяйки зад себе си прокълнатия параход, който им предложи ужасяващ подслон… Полковника може да се бие с колкото демони пожелае, в онзи параход-капан, кланица, морга…

Емет чу отнякъде лая на кучето — непрекъснат лай, все едно бе приклещило някого… или нещо бе приклещило него. Разтревожено, момчето се върна по стъпките си, до мястото, където спяха Чарли Лайл и проповедникът. Постара се да побърза и да минава точно оттам, откъдето бе минавал досега — разбра, че кучето е някъде наблизо.

Последва звука надолу по един коридор, след това по друг и накрая откри къде е животното. Черното куче стоеше на върха на една купчина мебели, космите по врата и гърба му бяха настръхнали, а то не спираше да лае яростно към едно тъмно кътче на помещението.

Емет влезе, хванал ножа и се опита да разбере по какво лае животното.

— Спокойно, спокойно… — промълви той и застана до него. — Какво има, момче?

Емет погали кучето по гърба и то се обърна към него с тихо раздразнено скимтене. След това обаче отново застана срещу нещото, което предизвикваше яростта му.

— Ехо? — неуверено подвикна Емет, взирайки се в сенките зад купчината мебели. Чу шумолене и проскърцване, но никой не отговори. Изведнъж кучето изръмжа и скочи в мрака. Емет чу тупване и изскимтяване от болка.

— Не! — Емет тръгна напред… и спря незабавно, когато огромният, неописуем силует на нещо с невиждани размери започна да се оформя от тъмнината, и той осъзна…

Емет се хвърли зад мебелите и се скри с мъка под тях. Затаи дъх. Демонът бавно подмина скривалището му и спря, помръдна с нещо, може би с глава, първо в едната и после в другата посока, все едно търсеше нещо… него…

Но после продължи, провря туловището си през вратата и излезе. Емет издиша — дълго, тихо издишване на облекчение. Остана в скривалището си, докато тежките стъпки на демона не заглъхнаха надолу по коридора.

Момчето изпълзя изпод мебелите и се изправи. Стараеше се да се движи колкото може по-тихо, а сърцето му биеше толкова силно, че се страхуваше да не го чуе демонът.

— Куче? — извика тихичко. — Хей, приятел… къде си, момче?

Но отговор не последва. Или кучето бе избягало през другия изход, или… или… Емет не посмя да претърси тъмните ъгли на стаята, за да разбере.

Измъкна се навън с надеждата, че и кучето е минало оттам, но знаеше, че сега най-важно е да намери Чарли и Мийчъм и да предупреди останалите.

Тръгна по нов коридор, защото се страхуваше да се върне оттам, откъдето дойде. Само че, още преди срещата с демона той почти се бе изгубил. Сега нямаше никаква представа накъде върви през този тъмен лабиринт. Оставаше му само да върви, докато открие някого или поне нещо познато. След още няколко завоя Емет разбра, че е влязъл в балната зала — помещението, в което влязоха първо, когато дойдоха на парахода. Увереността на Емет се завърна. Оттук със сигурност щеше да намери местата, където всички се настаниха за пренощуване. Той спря. От коридора зад себе си чу звук — непознат звук. Емет се завъртя бавно и против волята си погледна назад. Сподави вика си, когато видя демона.

Нещото влезе в стаята и спря. Макар постоянните светкавици да очертаваха Емет ясно като през деня, създанието като че ли не го виждаше. Момчето заотстъпва бавно, бавно, докато накрая опря гръб в стената. Кракът му закачи рамката на една опряна на стената, картина. Тя падна на пода и стъклото й се счупи с трясък.

Преди Емет дори да успее да хлъцне, демонът се извиси над него, а огромните му ноктести лапи се забиха в стената от двете му страни. Момчето отвори уста, за да извика, но от нея не излезе и звук. Това, което може би беше глава на демона, се наведе към момчето. В муцунестото лице, подобно на това на влечуго, се отвориха два процепа и разкриха червени очи без зеници като полирани ахати. Те се взираха в лицето на момчето в кошмарен захлас.

Дебелата, груба и здрава кожа на гръдния му кош се разцепи и разкри малък чифт лъскави вътрешни крайници, защитени под външната кожа. Те се протегнаха към Емет и започнаха да опипват бузите му, носа му, устата му… тършуваха по лицето му като сляпо земноводно. Докосването им беше като на топка червеи или пръстите на мокри жаби, хлъзгаво и лепкаво — те задействаха нервните окончания в лицето на момчето, докато всичките му мускули затрептяха.

Емет заплака безпомощно. Ножът се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Момчето продължаваше да плаче, докато устата на демона бавно се отвори. През сълзите, Емет видя как огромната челюст се откача подобно на змийска. Вътре имаше редици зъби, остри като ножове. Демонът наведе глава към момчето…

Проехтя изстрел. Проповедник Мийчъм беше стрелял. Рамото на демона се отвори и пръсна зелена кръв.

Демонът изпищя. Звукът се заби в ушите на Емет.

— Махни се от него! — извика Мийчъм. Проповедникът презареди и стреля отново. Още един куршум улучи целта. Извънземният изпищя отново, остави Емет и скочи към Мийчъм, точно докато той презареждаше отново. Създанието прелетя през цялото помещение и заби една от тежките си лапи право в гърдите на проповедника.

 

 

Джейк последва звуците от изстрели в балната зала с отворено оръжие на китката, готово за стрелба — точно навреме, за да види как демонът пробожда Мийчъм.

Джейк стреля с нечленоразделен рев на ярост, но демоничното оръжие пропусна. Джейк се затича напред и стреля пак, а в ума му нямаше нищо друго освен неистовото желание да убие звяра. Демонът избегна и втория изстрел като отскочи по-бързо, отколкото Джейк успя да проследи с поглед. Той се оттласна от стената и като чудовищна хлебарка тръгна по тавана и изчезна през една дупка.

Джейк клекна до Мийчъм, който лежеше в растяща локва кръв. Ела тръгна към Емет.

Проповедникът отвори очи и погледна Джейк с онази нетърпимо добронамерена усмивка, сякаш просто си почиваше и се радваше да го види.

— Леко, леко… — рече Джейк, който се страхуваше дори да повдигне главата на човек с подобна рана. — Не мърдай…

Първият му импулс бе да извика Док, но знаеше, че няма смисъл.

Емет, вече в прегръдките на Ела, извика:

— Мийчъм! — и заплака още по-неудържимо.

— Няма нищо, моето момче — промълви Мийчъм. — Отивам у дома…

Джейк направи знак с глава на Ела да изведе Емет. Тя кимна и поведе момчето към вратата. И тя като Джейк не искаше момчето да става свидетел на последните мигове на Мийчъм.

Проповедникът погледна демоничното оръжие на китката на Джейк — очите му започнаха да блуждаят по лицето на мъжа.

— Върни… хората ни.

Джейк кимна.

— Стига си говорил — каза той с буца в гърлото, почти неспособен да извади думите без гласът му да пресипне.

Защо не може това на ръката ми и да лекува, вместо само да убива?

Мийчъм хвана Джейк за ризата и го придърпа към себе си. Ръката на Джейк стисна ръката на проповедника в безмълвно съглашение, а от ъгъла на устата на умиращия се процеди вадичка кръв. Той се задави, но въпреки това успя да прошепне:

— Бог не го е грижа кой си бил, синко… а само какъв си.

Джейк стисна устни и запримигва бързо, когато го опариха неочаквани, непривични сълзи. Последният дъх на Мийчъм избълбука през устните му. Проповедникът затвори очи и пусна ризата на Джейк.

Джейк остана да клечи до Мийчъм, без сили. Видя кръста, който проповедникът винаги носеше, сега покрит с кръв. Очите му се изпълниха с нечестива ярост — не срещу символа, или вярата, или мъртвия — а срещу демона, отнел живота на този човек и всичко, което той представляваше… от него, от всички на този параход, от всички в Абсолюшън.

Джейк сложи ръка на демоничното оръжие. Отново се бе прибрало, веднага щом демонът избяга. Част от безсилния му гняв се обърна срещу него самия и срещу това оръжие. Не успя навреме да стигне до Мийчъм. А и оръжието не го предупреди навреме.

Най-добрият начин да накараш някого да стои мирен, е да го приковеш за врага му.

Думите на Тагарт прозвучаха в ушите му.

Джейк най-сетне се изправи, проклинайки цялото сътворение, и се отдалечи сам в мрака.

До следващата сутрин бурята отмина. От дъжда земята беше мека и Джейк лесно изкопа гроб. Започна преди съмване, още преди да се развидели достатъчно, за да отличи върха на лопатата от земята, в която го забиваше. Гневът му прояждаше дупка в него, също толкова лоша колкото и тази в паметта му. Почти благодари на Бог за възможността да изкопае гроба, защото тежката работа надви част от чувството за безизходица и му пречеше да мисли за каквото и да било.

Почти.

Когато останалите се размърдаха, той вече бе положил Мийчъм в гроба и забиваше импровизиран кръст над него.

Ела излезе от парахода и му донесе чаша кафе и тенекиена чиния, пълна с истинска храна — той прие с благодарност. Тя гледаше него и гроба с огромна болка в очите. Докосна рамото му, като че ли и тя му благодареше за нещо, и се върна вътре. Джейк яде сам на земята до пресния гроб.

Останалите наизлизаха, понесли дисаги и одеяла. Заеха се да товарят запасите на мулето и да оседлават конете. Док бе нарамил пушката на Мийчъм. Джейк забеляза, че липсваха още хора и се намръщи, като си спомни крясъците от снощи. Емет скиташе наоколо, търсейки нещо. А Нат Колорадо търсеше дири от демона. Джейк чу Емет да подвиква:

— Куче? Хей, момче!

Долархайд, вече нетърпелив да потеглят, извика на Нат.

— Следите завиват на север… — отговори Нат.

— Къде са останалите момчета? — попита Долархайд.

Нат се върна по хълма, забил поглед в земята. Стигна до ниското и все така смутено рече:

— Избягали са.

Джейк се зачуди дали Нат не може да погледне Долархайд в очите, защото се страхува от гнева му, или защото никак не му се нрави да казва това пред всички.

В очите на Долархайд се разпалиха познатите адски огньове, но този път под тях личеше болката от унижението. Бяха го изоставили. Долархайд се качи на коня си, мърморейки:

— Проклети страхливци…

Емет се върна и вдигна пълен с очакване поглед към Долархайд.

— Не мога да намеря кучето… — рече момчето, а тонът му умоляваше за още малко време, сякаш бе сигурен, че Долархайд ще го разбере.

Възрастният мъж се начумери.

— Сигурно е мъртво. — Вдигна ръка. — Да тръгваме.

— Не е мъртъв! — изкрещя яростно Емет, но Долархайд се отдалечи, без да го слуша.

Ела и Чарли Лайл се приближиха до момчето. Ела обгърна раменете му с ръка.

— Няма нищо, той ще ни намери — рече тя и го погледна по онзи начин, който можеше да убеди всекиго, че всичко й е ясно. — Ще се оправи.

Само че Емет не искаше да се примири и ги последва, прегърбен от скръб.

Док погледна Джейк, пръстта по дрехите му и пресния гроб.

— Чакай — извика той към Долархайд, — няма ли да кажем нещо?

Долархайд се обърна към него отвратен.

— Само онзи под земята знаеше какво да каже сега. Не стига ли, че загубихме време да го погребваме? — С тези думи Долархайд погледна Джейк, сякаш той бе виновен за забавянето им. Джейк сви юмруци, но не каза нищо.

Скулите на Док заиграха, а лицето му се изпълни със скръб и гняв.

— Не те е срам! — рече той, опитвайки се да ругае. — Покажи поне малко уважение.

Долархайд само обърна коня си и тръгна напред. Нат го последва мълчешком. Ела, Чарли Лайл и Емет тръгнаха след тях, оставяйки зад себе си само по един поглед на съжаление и извинение. Док се обърна към гроба. Джейк застана до него и си свали шапката. Док му се усмихна мимолетно. Постоя малко, наведе глава и затвори очи.

— Ммм… Боже, ако има такова нещо като душа, той имаше добра душа. Моля те, пази го! — Отвори очи и погледна Джейк. — Как беше?

Джейк кимна — благодарността му бе по-голяма отколкото знаеше как да изрази. Думите на Док бяха добри и поне още един, освен него, бе почел паметта на човек, живял и загинал с кураж, който заслужава уважението на всекиго. А и словата на Док бяха по-добри от всичко, което Джейк можеше да измисли, дори животът му да зависеше от това.

— Хайде — рече той и закрачи към конете.

 

 

Ловците на демони, вече само седем на брой, навлизаха все по-дълбоко в сърцето на пустинята. И седмината бяха решени да не се връщат и да не се предават пред нищо, освен пред Смъртта.

Едва час след изгрева на слънцето, напуканата земя вече беше толкова суха, че на никой и през ум не би му минало, че снощи по нея са текли реки. Червената прах, вдигана от копитата на конете, висеше във въздуха като саван, обагрен в цвета на кръвта. Немощните придихания на вятъра не успяваха да го разсеят.

Оттатък безрадостната долина с парахода ги очакваха още насечени скали и преплетени каньони. Навлязоха в скален лабиринт, следвайки случайния път на чудовищните стъпки през разхвърляните от времето останки на древно морско дъно.

Пластовете пясъчник се бяха наслагвали епоха след епоха, като нагънати ивици бекон, оцветени в залезно-червено с лилаво-кафяви отсенки от желязо и манган. Тук-таме се разкриваха бели като креда пластове от варовик, накъсани от втвърдени разливи на лава.

Още с тръгването си ловците на демони напуснаха географската карта, но сега вече като че ли яздеха и отвъд границите на света, сякаш бяха на някоя друга планета.

Никой от ездачите обаче не се замисляше много-много за природните сили, създали причудливите форми на стърчащи като зъби скали или дълбоките дерета и тъмните тесни каньони. Всеки бе потънал в нещо свое. Някои мислеха за преживяното през нощта, други внимателно следяха дирите на демона, а трети просто гледаха конят да не се препъне или да не му падне някоя подкова на коварната земя.

Джейк яздеше сам и наблюдаваше околността от ръба на каньона, а останалите следваха Нат по протежението на едната му стена. Демонът се придържаше към всяка възможна сянка, а пък ловците се радваха да се скрият от слънцето, когато могат.

Джейк предпочиташе да е сам, въпреки че така се излагаше на жегата. След преживяното снощи не бе сигурен дали върви по високото, защото не иска да е с останалите, или защото му позволява да вижда повече от тях. Но това беше нещо познато и привично за него, което бе някакво утешение, а и достатъчно добра причина да го прави, като се има предвид настроението му днес.

Няколко часа по-късно Джейк усети, че не е единственият, който предпочита високите места. Огледа се и на далечния ръб на каньона, видя трима мъже… трима апачи… на коне. Те наблюдаваха групичката долу… и несъмнено и него.

Цялата тази земя някога бе принадлежала на апачите.

Те предпочитаха планините, но познаваха и пустинята и знаеха как да оцеляват в нея. По тези неприветливи места първо се появиха преселници от Мексико, а после и от северните щати и отнеха земята от апачите, най-вече защото в тази забравена от Бога земя имаше достатъчно злато.

Накрая се намесиха и големците от Вашингтон. И, разбира се, получиха своето. В крайна сметка те имаха пари, оръжие, амуниции и предостатъчно време и търпение, стига други да се бият и да умират заради тях. След войната с Мексико, Съединените щати превзеха тези земи и завършиха сделката с тежък подкуп, наречен покупката Гадсден. След това се съсредоточиха върху мръсната работа — да довършат апачите.

Сега повечето апачи бяха или мъртви, или живееха в резервати. Освен неколцина непокорни като тези, твърде гневни, за да се предадат и твърде хитри, за да бъдат заловени… все още търсени живи или мъртви.

Правителството на САЩ твърдеше, че победите му са „знак от съдбата“, че Бог обича Щатите толкова много, че иска хората да продължат да убиват мексиканци и индианци, докато не забогатеят повече от всички.

Джейк се запита кой пръв ги бе захранил с подобни глупости. Не че повечето хора имаха нужда от убеждаване… само от оправдания, защото чуваха единствено думата „богат“.

Никой не притежава земята, помисли си Джейк, така както никой не притежава правата върху нечия душа… Ала това бе просто неговото мнение. И срещу всеки, съгласен с него, можеха да излязат поне стотина, готови да го обесят заради мнението му. Целите проклети Щати почти се бяха самозатрили заради правото да притежават нечий друг живот.

А сега демоните се опитваха да превземат това парченце ад. Всъщност, това не бе по-безсмислено от всичко останало. Може би дори никак.

В живота няма разнообразие — проклетите неща не следват едно след друго… една и съща проклетия се повтаря до безкрай.

Джейк изтри с ръкав капчиците пот от челото си и отново погледна апачите.

Точно сега като че ли се чувстваше по-близък с тях, отколкото със собствените си хора. Но това не значеше, че апачите няма да го убият — както и всички останали — ако им се удаде възможност да го направят. А и сигурно щеше да боли много повече и да е много по-дълго отколкото да умре от куршум или на бесило.

Най-накрая Джейк видя пред себе си края на каньона. Отпи от манерката, завъртя рамене, за да се поотърси от напрежението и огледа земите след каньона. После обърна коня, все едно е забелязал къде може да слезе, и отиде да каже новините на останалите.

 

 

Долу Нат се обърна към Долархайд:

— Намерих ги.

Земята в каньона бе толкова твърда и скалиста, че донякъде вървяха на сляпо, следвайки общата посока на движение на демона.

Долархайд слезе от коня и клекна до Нат да види отпечатъка върху пясъка.

— Следите се сближават. Забавило се е и е тръгнало към онзи каньон.

Нат посочи оттатък осеяната с камъни равнина пред тях, към пролука в стената на платото, което се виждаше в далечината. Тази равнина беше всъщност дъното на по-голям каньон… един от десетките, по-вероятно стотиците, изсечени в този висок терен във формата на оплетен и безсмислен лабиринт. Малкият каньон, който ги очакваше, както и стотиците други, се сливаха с по-големи като фунии и чакаха в тях да навлязат невнимателни пътешественици, които никога нямаше да излязат живи оттам.

— Добра работа! — По лицето на Долархайд се изписа облекчение. — Мислех, че сме го загубили.

Нат се изправи. По навик огледа височините наоколо. Забеляза Джейк, който слизаше от ръба на каньона… и тримата воини, спрели конете си от другата страна. Нат промълви само една дума.

— Апачи.

Долархайд кимна.

— Знам. Отдавна са там. Няма да ни последват в онзи каньон.

Преди време един от любимите трикове на апачите бе с двама-трима от своите бързи ездачи да примамят кавалерия или пеши войници в някой каньон. Приклещваха горките глупаци в кръстосан огън и избиваха всички. Съгледвачите и офицерите в армията, от която някога бе част и Долархайд, бързо схванаха трика на индианците и започнаха да се възползват от него. Индианците пък на свой ред много бързо разбраха какво се случва.

— Най-добре да не го споменаваме пред другите — рече Долархайд.

Нат кимна мълчаливо и отново се качи на коня. Ела се приближи към тях.

— Мисля, че ни следят — гласът й бе тих и спокоен.

Долархайд се намръщи и за кой ли път се запита, каква е тази странна жена и откъде се е взела… как така сякаш знае всичко и защо се навира в личното му пространство така, както никой нормален човек не би посмял. И най-вече, защо не му стиска да я пита за всяко от тези неща…

Обърна се към нея и кисело й отвърна:

— Знаем.

Джейк стигна до тримата, докато останалите още не бяха дошли.

— Апачи — каза той. — Имаме най-добри шансове в онзи каньон.

Посочи същото място, където смяташе да отиде и Долархайд.

— Бре, мама му стара, вярно ли там? — Долархайд пришпори коня и тръгна напред, все едно Джейк нарочно го е обидил.

Какво по дяволите му става на дъртия?! Джейк изгледа раздразнено отдалечаващия се гръб на Долархайд.

Ела му се усмихна леко, показвайки, че разбира какво чувства в момента. Тогава на Джейк му се стори, че схваща каква е работата.

Погледна към останалите от групата, които вече бяха дошли. Не продума — само погледна отново към ръба на каньона, където тримата апачи продължаваха да стоят.