Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (9) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Осма глава

В паметта ми всяко първо хладно есенно утро е свързано с опитите на майка ми да ме накара да облека пуловер.

— Искам да ти е топло — казваше ми тя.

Аз обаче не исках. Нещо повече — след като умирах от жега през цялото лято, мечтаех да ми е хладно. Беше септември, да му се не види! Време беше за настръхване от студ и за миризмата на горящи сухи листа. И за пържените наденички, оваляни в царевично брашно, каквито се продаваха на панаира.

Деветдесет и четвъртият ежегоден панаир на окръг Кемпър затвори врати късно в събота вечерта след много успешна седмица. Том Хенли беше сред онези, които бяха доволни от приключването му.

— Мили боже! — възкликна пред Били Пат Уилямс. — Като гледаш какви тълпи прииждат тук, ще си помислиш, че нашият панаир е единственият в целия свят!

Били Пат кимна в знак на съгласие. Тази година беше съпредседател на организационния комитет и негово задължение беше да следи за правилното паркиране на територията на панаира, което според собствените му думи беше „работа за човек и половина“. За пръв път комитетът беше взел решение входната такса да не е три долара за всяко превозно средство, както беше досега, а всяко лице в превозното средство да си купува билет на стойност един долар.

Според всеобщото мнение този подход беше много по-практичен. Не само щеше да донесе повече приходи, но и щеше да прекрати опитите на тийнейджърите да се натъпчат по дванайсет човека в една кола.

Новите правила за паркиране се оказаха успешни. На това мнение беше Били Пат, понеже всичко вървеше гладко; на това мнение беше комитетът, понеже приходите се повишиха със седемнайсет процента; на това мнение бяха и тийнейджърите, защото в багажника на олдсмобил спокойно се побираха осем хлапета.

Панаирът се устройваше на голяма поляна край магистрала 59 в покрайнините на Сойертън Спрингс. Разбира се, колите се паркираха встрани от магистралата и пред двойната порта на панаирното „градче“. По традиция шатрите с добитъка се разполагаха в кръг около централната пътека, та посетителите веднага да се потопят в местната атмосфера. Сред тези шатри се намираха павилионите за ръчно изработени предмети, домашни консерви и сладкиши и на природонаучните училищни кръжоци. През тази година беше разпъната допълнителна шатра, в която местните търговци излагаха и продаваха стоките си.

Във вторник се провеждаше конкурсът за домашно произведени продукти и храни. Джан Джоунс спечели първото място със своите домати и зеления си фасул, Гленда Пъркинс също получи приза на първенството за джинджифиловите си курабийки, а за единайсети пореден път наградата „Най-добър продукт на панаира“ беше присъдена на Ани Рей Едуардс. Тя победи в раздела за туршии със своята рецепта, включваща няколко зърна бахар. Ани сподели, че е научила тайната на приготвянето от своята майка Клара, която живеела в Северна Каролина. Местните училища произведоха истински фурор с изложбата на технически нововъведения под мотото „Бъдещето е пред нас“. В специална преграда бяха поставени двеста яйца, мътени не от кокошки, а от електрическо одеяло; специално място беше отредено да покаже на посетителите как в недалечното бъдеще ще пазаруват чрез телевизорите си. Надписът с големи лъскави букви гласеше: „ИНТЕРАКТИВНА ТЕЛЕВИЗИЯ — ГОТОВИ ЛИ СТЕ ЗА НЕЯ?“.

Най-големият хит на изложбата беше изобретението на Тод Ролинс. Деветокласникът беше измайсторил косачка, задвижвана от вода. Устройството се прикачваше към градински маркуч и едновременно косеше и поливаше моравата. Снимката на Тод беше поместена във вестник „Часовой“, освен това той получи сертификат на стойност петдесет долара от кафе-бакалията на Норман.

В сряда беше изложението на сдружение „Бъдещи американски фермери“ и клуб „Четири копита“. Посетителите можеха да видят крави, коне, овце, свине, кози, пилета и дори зайци. Разбира се, и тук имаше конкурс с награди.

Търгът в четвъртък беше много оживен и повечето животни бяха купени от родителите на децата, които ги бяха отгледали. Това явление се повтаря всяка година. Няма значение колко пъти мама и татко са казвали: „Миличко, знаеш за какво са кравите“ и „От тази част на прасето се получава беконът“. Когато собственикът на фабриката за месопреработване наддава за милата свиня Лулу, хлипащо дете често подтиква баща си да се бръкне за портфейла. Шатрата за местните търговци беше посрещната с ентусиазъм от същите тези търговци, но не и от всички посетители. Госпожица Една Тигпен от вестник „Часовой“ включи в редакционната си статия следните няколко реда:

Защо трябва да отидем на панаир, за да видим бакалските стоки на Норман, изложени на специална сергия? Ако пък искам да разгледам някой от вносните автомобили на Били Пат, ще отида в автокъщата му! Железарията на Хенли излага цял куп чукове и отвертки? На кого му пука? И какво му е щукнало на Майк Мартин?

Всъщност мнозина се питаха какво му е щукнало на Майк Мартин. Собственикът на погребално бюро „Майк“ предлагаше богата гама от ковчези и надгробни плочи. Повечето посетители ги поглеждаха, примигваха и бързо ги отминаваха. Джордж Косар, който предлагаше пържени пилета и чиято сергия беше до тази на Майк, гневно провъзгласи:

— Той умъртвява бизнеса на другите в буквалния смисъл — това не е каламбур! На панаир сме, да му се не види, как според него ще реагират хората? Може би се надява да си кажат: „Какво пък, миличка. Така и така сме дошли, да вземем да си купим и ковчег“. Ега ти!

С изключение на шатрата за местните търговци почти всичко си беше като през детството ми. Панаирът на окръг Кемпър води началото си от хиляда и деветстотната година, когато фермерите и семействата им се събирали на това място и цяла седмица празнували прибирането на реколтата. Едва след години били добавени влакчето, виенското колело и другите атракции. За мен, когато бях в осми клас, смисълът на панаира беше именно в увеселенията. А присъствието на собствениците на влакчето, виенското колело и разните атракции внасяше елемент на опасност в малкото ни градче.

Само през седмицата на панаира жителите на Сойертън Спрингс си заключваха вратите. Хората от обслужващия персонал ни бяха давани за пример какво ни чака, ако не се стараем в училище.

— Погледни го онова дете — казваха нашите. — Как щеше да се чувстваш, ако твоите крака бяха така нахапани от комари? — Често докато ни пришпорваха по централната алея, те ни посочваха човек, който според тях беше олицетворение на пропиляна младост: — Ако не внимаваш, като нищо до края на живота си ще се занимаваш с такава работа.

Според скромното ми мнение тази работа хич не беше за изхвърляне. Аз дори репетирах монолога на човека пред една от цирковите шатри и накрая го имитирах съвършено. Сядах по турски, прегърбвах се и монотонно подхващах:

— Насам, народе! Тя е зад тази завеса, приятели мои. Тъкмо вас чака. Тя е вътре и е жива — Нина, жената без глава. Прищявка на природата, единствената грешка на нашия Господ Бог — Нина, жената без глава. Дами и господа, момчета и момичета — дайте десетаче и никой няма да се оплаче. Защото ще види Нина, жената без глава!

Повтарях същите думи без прекъсване също като човека пред шатрата. Първият път, когато татко чу панаирджийските ми крясъци, беше последен за мен. Всъщност смятах, че съм сам в църквата, и до ден-днешен мисля, че монологът ми звучеше страхотно по микрофона.

Панаирът в годината, през която бях в осми клас, за мен беше по-особен. За пръв път ми разрешиха да отида сам без възрастен придружител. С Лий Пейтън и Кевин Пъркинс се канехме яко да си полудуваме. Всеки разполагаше с по пет долара, спестени с единствената цел да бъдат профукани на панаира.

Възнамерявахме да отделим малка сума за храна и да използваме останалите пари за важните неща. Никакви влакчета и виенски колела, защото нашите ни разрешаваха да се возим на тях. Искахме да вкусим забранения плод — павилионите с безглави жени и игрите.

Беше ни строго забранено да влизаме в „шатрите с изродите“ и любопитството ни гризеше. Лий твърдеше, че е заради „голотиите“.

— Тази Нина няма глава, ама бас държа, че си има всичко друго! — подхвърли лукаво.

Игрите пък ни бяха забранени по съвсем друга причина.

— Няма начин да спечелиш — непрекъснато повтаряше баща ми. — Виждаш хора, които уж са получили плюшени играчки, обаче те са клакьори. Някой твой приятел спечелил ли е куп награди? Не. Защо? Защото всичко е нагласено така, че винаги да губиш.

„Колко му е да събориш с бейзболна топка няколко бутилки от мляко? — мислех си. — Трябва да си съвсем вързан в ръцете, ако не спукаш със стреличка надутия балон. Ще спечеля. Няма начин да се издъня.“

В петък вечерта с приятелите ми изядохме по няколко пържени наденички и прекосихме шатрата с конете, за да излезем на централната алея. Пътьом видяхме госпожица Уилър, която предишната година ни преподаваше английски и която сега тимареше състезателния си кон.

— Госпожице! — извикахме й. — Ще спечелим плюшено мече и ще ви го подарим!

Тя се усмихна:

— Благодаря, момчета. Трогната съм от вниманието ви, но вече си имам плюшено мече, освен това игрите са нагласени така, че никой да не печели.

Почти веднага забравихме предупреждението й и продължихме към централната алея. Половин час проучвахме терена, после спряхме край шатрата със свинете, за да обсъдим бъдещите си действия.

— Смятам да се целя в бутилките — обявих. — А вие на какво ще спечелите?

— Ще се пробвам на дартс — каза Кевин. — Мама ще се зарадва на плюшената змия.

— Няма ли да разгледаме атракциите? — намеси се Лий. — Ще ми се да видя Лари, момчето гущер.

Решихме първо да се отбием при Лари. Оказа се, че момчето гущер изобщо не е момче, а цял мъжага. А пък госпожа Тротър, учителката ни в трето отделение, имаше много по-люспеста кожа от неговата.

Видяхме и мозъка на Бенджамин Франклин в буркан, както и Сам Спаниъл, човека с кучешко лице. Върхът на сладоледа обаче беше Савската царица на джунглата, отгледана от горили и уловена от учени.

Савската царица ръмжеше, подскачаше в клетката си и се хранеше с ръце. По-късно я видяхме да вечеря в лавката за хамбургери заедно с Лари, момчето гущер. Пак ядеше с пръсти.

Макар че ми бяха останали почти три долара, бях предвидил само един за играта с бутилките. Сумата се оказа крайно недостатъчна. За всеки опит давах по двайсет и пет цента, но бутилките не помръдваха.

— Давай, хлапе, ще успееш! — насърчаваше ме собственикът. — Току-що едно момиченце спечели!

Нямаше логика. Хвърлях с все сила. Улучвах бутилките, обаче те не падаха.

Кевин пък хвърляше стрелички по балони. Накрая спука три и посочи голямата плюшена змия, обвита около сергията, обаче собственичката бръкна под щанда и подаде на приятеля ми пластмасова кукла. Ухили се и обяви:

— Змията е премия за пет поредни победи. Ще се пробваш ли пак?

Лий беше останал с мен и няколко пъти се опита да повали бутилките от мляко.

— Бас държа, че ако хвърляме заедно, ще ги съборим — прошепна ми, но собственикът го чу.

— Ето какво, момчета — каза ни, след като предпазливо се огледа. — И аз искам да спечелите плюшеното мече, затова за три долара ще ви позволя да хвърляте едновременно.

Този път човекът яко се прекара. Знаехме го със сигурност.

— Дадено! — извикахме и хукнахме да доведем Кевин.

Имахме общо три долара и се засмяхме, като ги заложихме. Нашите щяха да паднат от изненада, че сме постигнали непостижимото.

С Лий внимателно се прицелихме, Кевин преброи до три и кресна:

— Хвърляйте!

Така и направихме. Двете топки улучиха бутилките, които се разклатиха, наклониха се, но не паднаха.

— Кофти късмет, приятелчета — ухили се съдържателят на стрелбището. — Пробвайте пак догодина.

Докато се отдалечавахме с подвити опашки, Кевин промърмори:

— Поне бащите ни няма да ни трият сол на главите и да повтарят: „Нали те предупредих!“.

Лий спря:

— Мислиш ли, че ще ни го натякват, ако разберат?

— Моят със сигурност няма да пропусне — отговорих.

В неделя сутринта проповедта на баща ми беше посветена на края на света.

— Ще избухнат експлозии, ще има тайфуни и земетресения. И всичко ще рухне, ще изпопада. — Той се втренчи в мен и се усмихна. — Всичко, освен трите бутилки от мляко на панаира.