Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (26) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и пета глава

Ежегодният бал на търговската камара, състоял се в събота, имаше небивал успех. Като председателки на женския комитет Ребека Пейтън и Гленда Пъркинс бяха събрали достатъчно средства, за да поканят професионални музиканти чак от Северна Каролина.

Оркестърът, наречен „Рисовете на Карл“, обикновено свиреше на сбирки на бивши съученици в Роли, столицата на Северна Каролина, но след като беше гледала „рисовете“ по местната телевизия, Ребека си беше навила на пръста да ги покани на тазгодишния бал в Сойертън Спрингс. Отначало настъпи всеобщо разочарование, понеже Карл се беше разболял и не придружаваше групата. Оказа се обаче, че майка му достойно го замести на саксофона.

Целият град беше на бала. И как иначе — тържеството на Търговската камара беше най-голямото събитие в годината, даващо възможност да те видят и да бъдеш видян. Както и отправна точка за безброй клюки.

— Дик Ролинс май е със същия светлосин смокинг, който носеше миналата година на сватбата на сина си. Цветът е доста… долнопробен. Помислих си го тогава, мисля го и сега. Дик прилича на портиер в заведение за стриптийз.

— Вижте я само Бети Джо с какво колие се е окичила! През юли Джордж я води в Орландо, а сега разбрах, че ще пътуват чак до Ню Орлиънс преди Деня на благодарността. Каквото и да се говори, подозирам, че изкарват пари и от друго място, освен от ресторанта за пържени пилета!

Дори Лий Пейтън не беше пощаден от безмилостните клюкари. Тъй като беше лекар, всички го наблюдаваха под лупа и въпреки че за цялата вечер той изпи само една чаша вино, до обяд на следващия ден се разнесе мълвата, че е бил „фиркан до козирката“. Том и Тери Хенли, Рик и Сю Кърпър, Роджър и Карол Лъкър също присъстваха и изкараха чудесно. Веселбата секна само през шейсетте минути, през които госпожиците Една Тигпен и Луна Майерс удостоиха с присъствието си тържеството. Тъй като хората знаеха, че всеки техен дъх се следи от вестник „Часовой“, доста се изнервиха и не им беше до забавления.

Били Пат и Джини Уилямс дойдоха късно и си тръгнаха рано; цяла седмица Били работи извънредно и в събота се прибра у дома с ужасна мигрена. Джини обаче дни наред говореше само за бала, затова той се съгласи да отидат и прояви чудеса от храброст, като остана до мига, в който майката на Карл за четвърти път изпълни на бис една и съща песен.

— Жалко за хубавото парче — промърмори. — Не е за саксофон.

На път за вкъщи почти не продумаха. Джини не се разсърди, но не можа да скрие разочарованието си — от месеци мечтаеше за този бал. Не всяка вечер — дори не всяка съботна вечер — в Сойертън Спрингс се предлага някакво забавление.

Щом паркираха на алеята пред дома си, тя забеляза, че госпожиците Една и Луна, които живееха отсреща, вече се бяха прибрали.

Според нея съседството с двете възрастни дами имаше и плюсове, и минуси. Като се замислеше, май бяха еднакви на брой.

Нищо не се изплъзваше от зорките погледи на госпожиците Една и Луна. Абсолютно нищо. От една страна, това беше удобство — все едно на Кийтинг Драйв имаше зло куче пазач. От друга страна обаче, създаваше доста неудобства. Ако нещо (каквото и да било) обезпокоеше двете възрастни дами, те без колебание звъняха по телефона.

— Джини?

— Да, госпожице Една. — Джини въздъхваше тежко.

— Скъпа, не ми влиза в работата, обаче някакво момче подрязва живия ви плет, та си казах, че непременно трябва да ти го съобщя.

— Да, госпожо — отговаряше Джини. — Знаем. Били Пат му плати да свърши тази работа.

Друг път една от тях сгащваше в църквата Били Пат:

— Били Пат?

— Кажете, госпожице Луна.

— Случайно забелязах сумата на чека, който днес дари на църквата. Много се радвам, че бизнесът ти върви толкова добре.

Така или иначе двете госпожици бяха по на осемдесет и три години. Затова Били Пат и Джини непрекъснато си напомняха:

— Слава богу, че още са сред нас.

На влизане вкъщи Били Пат се спъна в метлата с дълга дръжка, която следобеда беше зарязал на верандата. Изруга и я изрита, но не я премести. С облекчение свали костюма си, нахрани Барни, взе две таблетки приспивателно и няколко аспирина и се просна в леглото.

Джини, която се стараеше да не му се пречка, остана да гледа телевизия. Едва след полунощ облече дългата си бархетна нощница и се пъхна под завивките до съпруга си. С облекчение забеляза, че той спи дълбоко, и след няколко минути също се унесе.

До 2:13 през нощта единствените звуци в къщата на семейство Уилямс бяха тихото хъркане на Били Пат и проскърцването, когато Барни, се наместваше по-удобно на леглото. В 2:14 обаче звъненето на телефона проряза тишината като плющене на камшик.

Джини машинално се пресегна да вдигне и преобърна чашата с вода върху нощното шкафче.

— Ало? — избърбори сънено, след като най-после напипа слушалката. — Кажете, госпожице Луна. — (Били Пат изстена.) Изведнъж Джини изрита завивките и запали нощната лампа. — Не мърдайте от стаята, госпожице Луна! Ей сега ще дойдем! — Затвори телефона и заудря по гърба съпруга си: — Ставай! Госпожица Луна каза, че в къщата им има нещо.

Били Пат, който още беше под въздействието на сънотворното, освен това се стресна от юмрука на жена си, отвори очи, изгледа я неразбиращо и избърбори:

— Какво има в къщата?

— Нещо! Не знам какво. Ставай веднага!

Той се подчини и посегна за панталона си, обаче Джини кресна: „НЯМА ВРЕМЕ!“. Тикна в ръцете му пеньоара си — тъмнорозов на жълти цветя — нетърпеливо изчака Били да облече дрехата и го избута през вратата.

На двора той спря:

— Я чакай! В какво се забъркваме? Какво е това „нещо“? Беглец от лудницата, убиец психопат или обикновена банда убийци?

— Върви да видиш какво става и внимавай. Ще повикам помощ. — Тя грабна метлата и му я подаде.

— Ега ти — замърмори той, докато пресичаше улицата. — Страхотно оръжие, няма що.

Тормозеше го само една мисъл. Само преди няколко месеца, след като се беше опитал посред нощ да разтърве сдавили се кучета, хората го бяха съсипали от подигравки. Тогава размахваше националния флаг и беше по червени боксерки. Вече се беше освестил и си даваше сметка, че пеньоарът на Джини и метлата с дълга дръжка само ще подсилят образа му на градския идиот.

Бръкна под изтривалката, взе ключа, отвори страничната врата на къщата и отиде право в спалнята. Госпожиците Една и Луна, чиито коси бяха навити на ролки, се бяха сгушили между двете легла. Щом зърнаха Били, взеха да сочат към коридора и да повтарят:

— Дневната! Там има нещо!

Вратата към просторното помещение беше открехната. Стариците бяха оставили включен лампиона в единия ъгъл и когато Били Пат надникна в стаята, не видя нищо обезпокоително. Светлината обаче не достигаше до големия диван срещу него. Само там би могъл да се скрие някой.

Той се покашля. Тупна с крак. Никаква реакция.

— Не се крий! Виждам те! Покажи се! — провикна се, като с цялото си сърце се надяваше никой да не излезе иззад канапето. Надеждата му се сбъдна. Той се извърна и кресна: — Джони! Франк! Този нещо хитрее! Май е време да доведем доберманите! — Поизчака и след като реши, че зад дивана няма никой, пристъпи в дневната. Ненадейно „нещото“ го връхлетя от другия край на стаята. Той машинално замахна с метлата и събори от телевизора трофеите, спечелени от госпожица Луна на състезания по боулинг. — Летяща катерица! — изкрещя и отново замахна. — Скапана летяща катерица!

Отдавна не му се беше случвало да е толкова вбесен. Не стига, че си беше изкарал акъла, задето всеки миг можеха да го застрелят, ами отгоре на всичко не се беше наспал! Проклетата гадинка щеше да опере пешкира! Щеше да си го изкара на нея!

Докато преследваше катерицата из дневната, той продължаваше да крещи: „Летяща катерица! Летяща катерица!“, за да успокои възрастните дами. Само че не постигна желания ефект. Очевидно госпожиците имаха вродена фобия към гризачите и за тях летящата катерица беше просто крилат плъх.

Втурнаха се в дневната и закрещяха колкото им глас държи:

— Убий я, Били Пат! Помощ! Боже, помогни ни! Помощ! Убий я!

Той се опитваше. С все сила замахна с метлата и счупи полилея, а след като ужасеното животинче се шмугна под масичката, той я ликвидира с един мощен удар. Не улучи катеричката, обаче една стъкленица с бонбони, няколко рамкирани фотографии на роднини и един миниатюрен гонг се озоваха на пода.

Настъпи невъобразим хаос. Госпожица Луна, която се беше посъвзела от ужаса, извади от дрешника пушката си и я тикна в ръцете на Били Пат:

— Заредена е! — извика. — Застреляй гадината и ни спаси!

Били Пат беше взел оръжието, обаче нямаше намерение да го използва. Само че когато летящата катерица отново ги връхлетя и дамите, изпаднали в истерия, креснаха „СТРЕЛЯЙ!“, той натисна спусъка.

БУМ! Лампионът се пръсна на парчета.

— Стреляй, Били, стреляй!

БУМ! БУМ! В стаята се разлетя перушина, след като двете пухени възглавници на канапето бяха сполетени от трагична смърт.

— Помощ! Убий гадината, Били Пат! Помощ! Стреляй!

БУМ! БУМ! БУМ! БУМ! БУМ! БУМ!

Крясъците на изплашените старици и гърмежите подлудиха Били и той загуби контрол. Когато катерицата пробяга по един корниз, той направи на трески дървената ламперия над прозореца и изпрати три куршума в стъклото. Не стреля повече, защото най-сетне пушката беше празна.

Много преди пристигането на Роджър, седнал зад волана на патрулката, летящата катерица беше изскочила през счупеното стъкло и беше изчезнала сред нощния мрак. Беше жива и здрава и вероятно щеше да разкаже на семейството си по-интересна история от онази, която на другия ден обиколи цялото градче Сойертън Спрингс.

Всички говореха за случилото се. Щом видя новия брой на вестник „Часовой“, Били Пат разбра, че градът ще забрави участието му в кучешката схватка. Материалът на първа страница, озаглавен „ПРЕСТРЕЛКА НА КИЙТИНГ ДРАЙВ“, беше придружен от рисунка на неизвестен художник, изобразяваща мъж по дамски пеньоар, хванал в едната си ръка пушка, в другата метла с дълга дръжка. Текстът отдолу гласеше: „Ела ми, катеричке! Направи ми удоволствието!“.