Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (5) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сойертън Спрингс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Return to Sawyerton Springs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Анди Андрюс

Заглавие: Завръщане в Сойертън Спрингс

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Skyprint

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Излязла от печат: 29.09.2011

ISBN: 978-954-390-075-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13943

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Като малък през лятото бях свободен като птичка. Нямаше училищни занятия и моите родители, които по принцип бяха доста стриктни, сякаш също като мен му отпускаха края. Разрешаваха ми да си играя по цял ден, при условие че се прибирам вкъщи „щом включат уличното осветление“. Така и правех. Няколко пъти обаче наруших правилото…

Стисках домат и се взирах в бялата веранда на „Лоза и маслина“. Нищо не помръдваше в малкото хотелче. Отдавна беше минало полунощ, но светлината от лампата над вратата почти стигаше до сенките, в които се криех със своя по-голям и по-отракан братовчед Брайън. Той пък държеше яйце.

— Абе ще го хвърлиш ли този домат, или напротив? — прошепна ми той.

Не бях сигурен какво ще направя. По принцип бях добро дете. Ходех на църква, в училище изкарвах предимно петици и не използвах цинични изрази освен „мама му стара“. Всеки четвъртък следобед заедно с мама посещавах в старческия дом леля Рут и даже й позволявах да ме целуне по бузата, въпреки че по брадичката й течеше слюнка, боядисана в кафяво от енфието, което тя смъркаше.

Да, бях добро дете. Но ето че посред нощ тичах по улиците и сега се целех с презрял домат в наскоро боядисаната веранда на един от най-добрите приятели на баща ми.

„Какви ги върша?“ — помислих си. Тъкмо този следобед собствениците на „Лоза и маслина“ господин и госпожа Хамилтън ни бяха дошли на гости с цяла чиния шоколадов сладкиш. Отпуснах ръце. Сърце не ми даваше да изцапам красивата веранда.

— Шубетата умират безславно — презрително просъска Брайън.

Хвърлих домата. Той се удари във входната врата и изпръска с червено още неизсъхналата боя на верандата. Почти в същия миг в стаята на горния етаж светна лампа. Разбира се, братовчедът Брайън така и не хвърли яйцето.

Хукнахме по тясната уличка край железарията на Хенли. Бях объркан. Искаше ми се да не се бях измъквал преди час през прозореца на стаята си. Нито да бях замервал с домат, краден от градината на Кейпър, вратата на „Лоза и маслина“. Всъщност бях решил да не го правя… но все пак го хвърлих!

Сигурно причината беше в злобничкия коментар на Брайън, че шубетата умират безславно. Макар да не бях сигурен каква слава очаква единайсетгодишно хлапе, хвърлящо домати, предизвикателството на братовчеда ме накара да докажа, че съм куражлия. „Куражлия съм — казах си. — Може да не ми сече пипето, но съм куражлия.“

Брайън беше на дванайсет. Всеки юли прекарваше по няколко дни в дома ни в Сойертън Спрингс. Майка му, която беше сестра на мама, го качваше на автобуса в Бирмингам със запас от шоколадови десертчета и десет-дванайсет книжки с комикси, накрая окачваше на врата му голяма табела с надпис „БРАЙЪН“.

Не познавах по-умно момче от него и с нетърпение очаквах гостуванията му. Интелектът му не беше в области, от които възрастните се възхищават — той не беше отличник в училище, нито основно познаваше Библията. Обаче му идваха наум идеи, които никога нямаше да хрумнат на мен.

Една година той научи двама ни с Кевин Пъркинс да пушим. Заведе ни на поляна зад гимназията, където растяха гъсти храсталаци паламида. Следвайки указанията на Брайън и с хартийки, изрязани от плик за пазаруване, ние свихме шест нескопосани пури. Също като Брайън аз повърнах, след като ги изпушихме.

Следващата година (мисля, че бях на осем) той ми каза, че този тютюн е за невръстни хлапета. Каза още, че на нас ни подхождат истински пури. Като онези, които е пушил в Бирмингам.

— Какви пури ни поръча дядо? — попитах го невинно. Разглеждахме полицата с цигарите в Пътуващия магазин на Рик (в паметта ми въпросният магазин е останал като магазин на колела от веригата „Севън Илевън“). Брайън беше измислил хитроумен план, чрез който да прелъжем Рик да ни продаде пури. Тъй като бяхме малолетни, не бях сигурен в успеха на плана, но за мое учудване той проработи.

Брайън отвърна:

— Дядо ни заръча да купим пакет „Типарило“ с аромат на череша и няколко „Уайт Аул“ с аромат на ябълка.

Избрахме пурите и ги подадохме на Рик.

— За дядо са — обясних. — Ние няма да ги пушим. — После му платих с две монети от пет цента, една от десет и сто двайсет и две пенита.

Година по-късно Рик ме попита дали си спомням как купих пури от него и дали ни е прилошало.

— Рекох си, че драйфането до припадък е по-страшно наказание, отколкото шамарите на баща ти, ако му бях казал какво си направил — добави.

Имаше право. Изповръщахме си червата и, честно казано, до ден-днешен не намирам голяма разлика между истинските пури и онези от паламида, свити в бакалска хартия. Следващото лято на Брайън хрумна идея, която разсмя мнозина в града. На животинчетата обаче хич не им беше весело. Хващахме всеки домашен любимец, който можехме да докопаме, после го пускахме, но с променена външност.

Брайън нахлузи роклички от куклите на сестра ми на няколко котки от сюрията на господин Майкъл Тед. Пленихме белите пудели на госпожица Луна Майер и ги боядисахме в зелено. (От мен да го знаете, че безвредната боя за сладки не се отмива от кучешката козина.) С черен маркер Брайън свърза петната на далматинеца на Пейтънови, а пък аз грабнах флакон с бронзова боя и дарих на коня им златна опашка.

Известно време по улиците се срещаха сума странни наглед животни. Никой не се разсърди кой знае колко, само госпожа Пъркинс взе да вдига гири, ама имаше защо. Нейното коли на име Шампион беше нашият шедьовър.

Тайно взехме бръснарската машинка на татко и обръснахме голямото куче. Само на гърба му оставихме ивица козина, широка около пет сантиметра, и я боядисахме в розово. Шампион се превърна в пес пънкар с мохиканска подстрижка.

По този повод бая си изпатих. Госпожа Пъркинс се обади на баща ми и се оплака от мен. Подозирам, че татко повече се ядоса от кучешките косми в бръснарската машинка, отколкото от индианската прическа на Шампион, но в крайна сметка резултатът беше един и същ — изядох як пердах с каиша. Междувременно Брайън се беше върнал в Бирмингам и не го заплашваше моята злочеста участ.

В годината, когато станах на десет, баща ми заплаши, че каишът ще играе преди пристигането на Брайън. А за него каза:

— Това момченце плаче за бой.

Брайън все пак се върна.

През това лято организирахме частен панаир. Устроихме го в нашия заден двор и вземахме по десет цента входна такса от всички хлапета, желаещи да го посетят. За всяка игра се плащаше по пет цента. Атракциите бяха пръти, на които се нанизваха рингове, хвърляне на чувалчета по дъска с дупка (точки печелеха всички, улучили дъската, а за попадение в дупката резултатът се удвояваше) и конкурс по танци, при който победителят получаваше захарна пръчка. Предлагахме дори стрелба с въздушна пушка — любимото плюшено мече на сестра ми беше и мишена, и награда за точна стрелба. Малко ме беше шубе, като си представех какъв вой ще нададе малката госпожица, като види, че мечето й го няма, обаче Брайън изкриви мерника на пушката, та никой да не спечели. Така и стана. Изкарахме близо десет долара от панаира. Брайън взе осем, понеже идеята беше негова. Право да ви кажа, не ме беше яд. Беше голям купон, докато Стив Лъкър не се усети, че някой се е бъзикал с пушката, и ме шибна в корема. Татко каза, че така ми се пада.

Предвид неприятностите, които братовчедът Брайън ми навличаше всяка година, все още не мога да си обясня защо продължавах да му се подчинявам. Така или иначе го правех. Способността му да убеждава беше легендарна. Можеше да измисли най-идиотската идея и след като изслушвах обясненията му, си казвах: „Сече му пипето на братовчеда. Пак измисли нещо умно“.

Тъкмо заради този негов талант сега посред нощ препусках към къщи.

— Дали ни видя? — изхъхрих.

— Кой? — попита Брайън.

— Господин Хамилтън! — озъбих се. — За кого мислиш, че говоря? Дали ни видя?

— Не. Няма начин.

Щом стигнахме до нас, се прекачихме през прозореца на стаята ми. Беше тъмно като в рог, обаче ние бързо се пъхнахме в леглото. Полежахме няколко минути, после прошепнах:

— Мислиш ли, че ще ни хванат?

— Какви ги дрънкаш? Какво е това „ни“? Нищичко не съм направил. Ти хвърли домата, нали така? Освен това утре по обяд хващам автобуса за Бирмингам.

Не повярвах на ушите си. С моите приятели спазвахме принципа един за всички и всички за един. Никой не портеше, никога не зарязвахме приятел в беда и най-важното — всички заедно отивахме на бесилото. А ето че собственият ми братовчед, моят кръвен роднина, се канеше да хвърли вината върху мен. След като години наред му се бях подчинявал сляпо, в този момент осъзнах, че е долен мръсник и подлец.

На другия ден дори се радвах, че си заминава. В единайсет и половина го закарахме до автобусната спирка и нашите му купиха няколко книжки с комикси, за да не скучае по време на пътуването. Изкушавах се яко да го шибна за сбогом, но само стиснах ръката му и през зъби процедих:

— Кретен такъв!

— Да не се отървеш от неприятности! — прошепна ми той и се качи на автобуса.

Още по обяд клетвата му май ме застигна.

— Момчето ми — каза мама, — господин Хамилтън се обади сутринта. Попита дали днес по някое време можеш да отскочиш до хотела. — Едва не припаднах, а тя добави: — Искал да му помогнеш за някаква работа.

— Хамилтън е свестен — обади се татко. — Благодарен съм му, задето от време на време те вика да му помагаш. Работата пречи на момчетата да правят бели. — После се обърна към мама: — За какво става дума този път?

— Май спомена за пребоядисване на верандата.

— Хм, странно — промърмори баща ми. — Та нали Тони я боядиса вчера!

— Доколкото разбрах, някой я е изцапал снощи — обясни тя. — Анди, довърши си сандвича и отиди да помогнеш на човека.

Така бях затаил дъх, че едва не се задуших. Знаеха ли истината? Дали Брайън ме беше наклеветил? А може би знаеха, понеже ми бяха родители и четяха мислите ми. Защо ме изтезаваха? Нима чакаха да си призная? Дали в тишината чуваха думкането на сърцето ми?

— Да, госпожо — смотолевих.

Заварих господин Хамилтън да ме чака на верандата. Вече беше приготвил боята и четката, като че ли някой го беше известил, че скоро ще съм при него.

— Привет, Анди — усмихна ми се той. — Благодаря, че дойде.

Насилих се и аз да се усмихна, но не продумах.

— Погледни какво безобразие! Вчера с госпожа Хамилтън боядисахме верандата, а снощи някой е хвърлил домат, преди боята да изсъхне. Можеш ли да почистиш с шкурка петното и да пребоядисаш всичко?

— Да, сър — отговорих.

— Чудесно. — Той пак се усмихна. — Благодаря за помощта. Госпожа Хамилтън е много натъжена, че някой ни е причинил това, затова бързам да поправя белята на злосторника. — И се извърна да се прибере в къщата.

— Господин Хамилтън — прошепнах.

Той спря, обърна се, побутна надолу очилата си и ме изгледа:

— Да?

— Може ли да окося моравата ви, като свърша с боядисването? — попитах.

Господин Хамилтън ме хвана за раменете, погледна ме в очите и промърмори:

— Защо се натягаш за допълнителна работа?

Признах си всичко. Разказах му как с Брайън тайно се измъкнахме от къщи, как откраднах един домат от градината на Карпърови и как замерих с него верандата. Добавих, че искрено съжалявам и че не съм искал да наскърбя госпожа Хамилтън. Май дори се разплаках.

Той ми стисна ръката и каза, че ми прощава. И че се възхищава от мъжеството ми да си призная за стореното. Пребоядисах верандата, окосих моравата и се прибрах у дома тъкмо за вечерята. Татко ме чакаше до гаража.

— Май си капнал от умора — каза ми. — Измий се и сядай на масата. Майка ти е приготвила супа. От домати, ако не греша. Между другото Рик Карпър позвъни, докато те нямаше. Утре иска да поработиш в градината му.