Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (24) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и трета глава

През изминалата седмица в кафе-бакалията на Норман беше по-оживено от друг път. Всички стоки бяха намалени. Дамите обикаляха щандовете (в повечето случаи само гледаха и не купуваха), пиеха безплатно кафе и си бъбреха. До четвъртък следобед дори някои мъже бяха посетили магазина, за да проверят дали е вярно онова, което бяха чули. Поогледаха тук-там, после се срещнаха при фризера с месото и постановиха, че слуховете отговарят на истината. Да, всички цени при Норман бяха с три цента по-ниски от тези в Пътуващия магазин на Рик. Дик Ролинс държеше замразено пиле. Цената на стикера — 2.19 — беше задраскана с флумастер и коригирана на 2.16.

— Какво го е прихванало Норман? — промърмори.

— Представа си нямам — отговори Джордж Косар. — Знаете го какъв е.

Мъжете закимаха.

— О, да — ухили се Том Хенли. — Знаем го.

На излизане Джордж прегърна през раменете Кевин Пъркинс, ококори се и възкликна:

— Пак се започна!

Норман Грийн беше роден в Сойертън Спрингс, но като стана на осем, родителите му се преселиха в Бирмингам. Жителите на градчето ни казваха:

— Той е местен, следователно е един от нас. Само че животът по̀ на север му е поразмътил мозъка.

След университета Норман се върна в Сойертън Спрингс и няколко години работи в железарията на Хенли. Беше истинска придобивка за магазина. Мъжете обичаха да си бъбрят с него за лов и риболов и почти всеки следобед се отбиваха в железарията.

Норман беше най-голям спец по сомовете, наричани още морски котки заради дългите си мустаци. Продаваше ги на ресторантите във Фоли и припечелваше допълнително. Всеки ден ставаше преди изгрев-слънце, за да провери какво се е уловило на въдиците, които беше заложил вечерта в езерца и поточета. Изглежда, не му тежеше да извървява по петнайсетина километра в мрака. Явяваше се на работа точно в седем, а след края на работното време в осемнайсет часа пак отиваше да залага въдиците. Нито ден не пропускаше обичайния си график. В неделите, когато железарията имаше почивен ден, Норман отиваше на църква, а следобедите подготвяше въдиците си за следващата седмица. Никой не работеше усърдно колкото Норман Грийн.

— Какво му става на това момче? — питаха се хората. — Ще се претрепе от работа и ще гушне букета, преди да навърши трийсет.

Не след дълго обаче мотивите на младежа се изясниха. Той си имаше мечта. Не искаше цял живот да работи за другиго, а да притежава собствен магазин.

Спестяваше всеки цент и след няколко години разполагаше с доста солидна сума. Първо, живееше много скромно, второ, беше безкрайно пестелив… или адски стиснат, както казваха за него приятелите му.

Един ден Кевин и Джордж караха след него и видяха как той внезапно удари спирачки, слезе от колата и взе кутия от бира, която беше видял край пътя. Кевин се засмя и му извика:

— Наслука! Дано събереш цял камион!

Норман вдигна кутията, усмихна се, помаха на двамата и пак се качи в автомобила си.

— Този е голям дзифтар — подхвърли Кевин. — И пирон не можеш вкара в задника му.

Джордж се засмя и поклати глава:

— Не му се присмивай. Бъхти се почти денонощно. Нищо чудно един ден да притежава целия град.

Норман не искаше да притежава целия град, а само малка част. Идеите му нямаха брой и някои разбуниха духовете. По едно време си беше навил на пръста да отвори ресторант, в който щяха да се предлагат само ястия от сомове. Измислил беше и названието „При котките“, което предизвика доста смут сред баптистите. И с право, като се имаше предвид, че на местния жаргон котки наричаха леките жени.

Една сутрин Норман обясни на Дик:

— Ще сложа на околовръстното голяма табела с надпис: „ЗА ДА СИ ИЗКАРАТЕ ГОТСКИ, ЕЛАТЕ ПРИ НОРМАНОВИТЕ КОТКИ. В ЦЕНТЪРА НА СОЙЕРТЪН СПРИНГС!“. А отстрани ще прикрепя по-малка табела: „ЗА ДЕЦА — НА ПОЛОВИН ЦЕНА!“.

Дик забели очи:

— Втасахме я! Пак се започна!

Фразата „Пак се започна“ често се изрича от всички, които говорят за Норман. Щуравите му идеи му бяха създали репутацията на човек, на когото му хлопа дъската.

— Или пък е много по-напредничав от всички нас — отбеляза веднъж Кевин.

Повече от година Норман разправяше наляво и надясно за хрумването си да създаде нова верига магазини.

— Там ще се продават само желета — обясняваше. — Тъкмо сега му е времето за такива магазини. Всеки знае откъде да си купи бургери. Пицарии има под път и над път, а в града ни има ресторант за пържени пилета. Кажете ми обаче… — той самодоволно се подсмихваше — … къде отивате за опаковка вкусно желе?

Беше обмислил всичко до най-малките подробности. Скицирал беше как ще изглеждат магазините, дори беше напечатал меню, предлагащо различни аромати: лимон, череша, портокал, ягода и „плодов коктейл“.

— Най-хубавото ще е цената — продължаваше. — Петдесет цента за кофичка, двайсет и пет за по-малките опаковки. Така даже децата ще могат да идват след училище и да си купуват лакомството. И още нещо — ще предлагаме само прясно желе. Мотото ни ще е „Щом не се тресе, става само за прасе“. Ще дам телефон, на който клиентите ще звънят, преди да тръгнат към магазина. Ще се обаждат и ще питат дали желето е готово.

С течение на времето той се отказа от тази фиксидея. Намерението му беше да кръсти веригата „Голямото тресене“ и настояваше, че светът е готов за такива магазини. Оказа се обаче, че Сойертън Спрингс не е.

Някои местни жители, в това число госпожица Една Тигпен, собственица и единствена кореспондентка на вестник „Часовой“, прецениха, че названието „Голямото тресене“ извиква неприлични асоциации и че тази верига магазини ще предизвика морален упадък. Норман беше принуден да се откаже под силата на обществения натиск. Обаче не се предаде без бой. Седмици наред повтаряше:

— Само не ми казвайте, че ще е провал. Не се опитвайте да ми го внушите. Идеята е гениална и някой ще изкара милиони от нея. И за Айнщайн са казвали, че е откачен.

Имайте предвид, че никой не го смяташе за откачен. Обаче хрумванията му неизменно биха предизвикали нежелани промени. Ето защо всички се изненадаха от решението му да отвори бакалия, понеже беше… съвсем нормално. Необходимостта от такъв магазин беше неоспорима. Преди пристигането на Пътуващия магазин на Рик през 1986 хората пътуваха чак до Фоли, за да си купят продукти.

Пътуващият магазин на Рик — раздрънкан училищен автобус, преустроен в супермаркет на колела, буквално промени начина на пазаруване на жителите на Сойертън Спрингс. Изведнъж магазинът се оказа пред вратата на всеки дом, създавайки необичайно удобство за всички.

Единственият недостатък на Пътуващия магазин беше бедният избор на стоки. Колкото и полици да се монтират в един автобус, площта пак е недостатъчна, затова нямаше например замразен, пресен или консервиран зелен фасул. Предлагаше се само зрял боб и клиентите бяха доволни, че не им се налага да шофират трийсет километра, за да си купят един пакет.

Голямото откриване на магазина на Норман беше в една августовска събота преди осем години. Над главния вход откъм Колидж авеню с големи букви беше написано: „КАФЕ-БАКАЛИЯ НА НОРМАН“.

— Нарекъл съм го така — обясняваше той, — понеже няма да е само магазин, а и кафене, предлагащо храна и закуски.

Том Хенли се усмихваше всеки път, когато погледнеше надписа.

— Знаех, че Норман няма да отвори обикновен магазин — каза на жена си. — Не му е в характера. Като видях табелата над входа, веднага си помислих: „Пак се започна“.

Така или иначе местните свикнаха с тази новост и години наред всичко вървеше нормално. Клиентите харесваха богатия избор в бакалията на Норман, обаче още се радваха на удобството, предлагано от Пътуващия магазин. Рик и Сю нито веднъж не се оплакаха от конкуренцията и дори всеки понеделник и четвъртък посещаваха кафенето. Като на колеги Норман никога не им вземаше пари.

Топлата витрина по средата на бакалницата беше предназначена за специалитета на деня. За десерт винаги се предлагаше желе. Голям надпис, собственоръчно направен от Норман, подсещаше клиентите: „КУПЕТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ВИ ТРЯБВА — ИЗЯЖТЕ ВСИЧКО, КОЕТО КУПИТЕ!“. Така и правеха… до миналия понеделник.

През този ден никой не дойде да обядва в кафенето. Не се появиха даже Рик и Сю. Докато прибираше във фризера тетрацините с пуешко месо, Норман се чудеше дали не е пропуснал нещо.

— Да не би днес да е официалният обяд на ротарианците или що? — попита празното помещение. — Хората купуват продукти, а никой не се храни тук.

Вечерта затвори и докато вървеше към дома си, пак мислеше за необяснимото явление. „Как така изведнъж всички престанаха да обядват?“ — запита се и изрита къс хартия, който му се мотаеше между краката. Видя думата магазин, написана най-отгоре, и се наведе да го вземе. Беше рекламна листовка. Текстът гласеше: „Омръзна ли ви да обядвате едно и също? От този понеделник ще получавате храната, която заслужавате, и то доставена право в дома или в службата ви. Пътуващият магазин на Рик ви осигурява същото удобство, на което се радвате от години… сега под формата на кафе-автобус!“.

Ако Норман си беше у дома, щеше да подскочи до тавана — толкова се ядоса. Лицето му помръкна, той присви очи и ако не си беше напомнил да диша, щеше да се задуши.

— Предатели! — процеди. Вървеше бързо, но вече не към дома си, и си говореше сам: — Нямат право. Нямат право! Аз не продавам платове, копчета, чукове и други боклуци. Нямат право да приготвят храна! Осем години ги храних безплатно! Два пъти седмично цели осем години! — С всеки изминал миг гневът му се разпалваше. — Над осемстотин порции на човек! Хранѝ куче да те лае!

Най̀ го вбеси фразата „кафе-автобус“. Рик му беше откраднал не само клиентите, а и хитроумната идея.

— Кафе-бакалия, кафе-автобус — каза по-късно на госпожица Една Тигпен. — Прекалено еднакви са, за да е случайно съвпадение. Не ми казвай, че онзи изкукуригал дядка го е измислил сам.

Беше отишъл право в къщата й на Кийтън Драйв и сега седеше в гостната й. Госпожица Тигпен, собственица и редакторка на сойертънспрингския „Часовой“, щеше да получи най-голямата сума за реклама от основаването на вестника досега.

— Утре ще ти донеса списъка с цените на Рик — продължи Норман. — Искам реклама на цяла страница. Най-отгоре вляво напиши „Цените на Рик“ и ги изреди отдолу. От другата страна напиши с големи букви „ЦЕНИТЕ НА НОРМАН“ и също ги изреди. Нека хората видят, че при мен всеки продукт струва с три цента по-малко! — Плати цялата сума и стана да си ходи, но преди да излезе, се сети още нещо. — Най-отдолу напиши следното, и то с още по-големи букви: „ОБАДЕТЕ СЕ НА НОВАТА НИ СЛУЖБА ЗА ДОСТАВКА НА ГОТОВА ХРАНА ПО ДОМОВЕТЕ!“.

Щом излезе поредният брой на „Часовой“, Рик разбра, че му е обявена война, но така или иначе той беше дал първия изстрел и намали цените си. Норман също ги намали. Рик — отново. После и Норман. Не след дълго на практика подаряваха стоката си. Бог знае докъде щяха да стигнат, ако не беше Сю.

Един хубав ден насила заведе съпруга си в бакалията. Накара Норман да излезе от канцеларията си и пред всички кресна:

— И двамата се държите като деца! Унищожавате се взаимно и станахте за посмешище на целия град. Отказвам да участвам в този цирк! Рик, не знам откъде вземаш храната, която доставяш, но тя не е приготвена от мен. Мразя да готвя! Защо според теб от осем години обядвам при Норман? — Мъжът й понечи да каже нещо, но тя го смрази с поглед и продължи: — Ето какво ще направим. Рик, ще продължим да доставяме готова храна на всички желаещи. Норман, храната ще я приготвяш ти. По този начин и двамата ще имате работа, а пък аз няма да готвя. Всички печелят. Не бива заради една глупост да си развалите дългогодишното приятелство!

За миг настъпи тишина. После двамата мъже се спогледаха и се усмихнаха.

— Гениално! — възкликна Норман. — Рик, как не сетихме по-рано? Ще приложим същата тактика и в други градове, а когато работата се разрасне, ще купим още автобуси… много автобуси. Междувременно монтирай хладилник в твоя магазин. Желето трябва да се държи на студено. А, хрумна ми още нещо, което можем да опитаме…

Докато го слушаше, Рик прегърна жена си през раменете, притисна я до себе си и й прошепна:

— Пак се започна.