Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (6) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Пета глава

За миг Дик Ролинс си помисли, че ще бъде убит. Подпря гръб на червения шкаф за лед на кърмата на алуминиевата моторница и вдигна греблото, за да се защити. Даваше си сметка, че заслужава да умре заради стореното. Затова се поколеба дали да не остави греблото.

Панически погледна назад, но нямаше как да избяга. Нито пък кой да му помогне. Беше сам в най-затънтения край на езерото Боман. Сам в голямата лодка с доскорошния си най-добър приятел Джо Булард, който се канеше да го убие.

Само преди секунди Джо беше най-щастливият човек на света. Защото с новата си въдица беше хванал най-голямата риба през живота си. Двамата с Дик зяпнаха, като видяха грамадния костур.

— Пет кила — благоговейно прошепна Дик. — Бас държа, че тежи най-малко пет кила.

— Вземи мрежата — извика му Джо. — Иначе този красавец ще ни се изплъзне. По-бързо, не се мотай!

Дик тъкмо приготви мрежата и голямата риба подскочи, удряйки се в борда. Той се сепна, понечи да хване костура в мрежата… и го откачи от кукичката. Рибокът бавно заплува към средата на езерото. Джо сякаш се изкушаваше да се хвърли във водата и да го хване с голи ръце, но вместо това се обърна към виновника.

На Дик му призля. Ако беше сторил нещо маловажно — например да опожари къщата на Джо или да потроши колата му — щеше да му се размине. Обаче сегашната му постъпка беше непростима. Джо буквално озверя. Ококори се и се препъна от средната седалка, опитвайки се да се добере до виновника.

— Направи го нарочно! — изкрещя. Стъпи върху въдицата на Дик, счупи я и отново извика: — И това беше нарочно!

Междувременно Дик се беше дръпнал назад колкото можеше и буквално висеше над водата. Отново взе греблото, притисна го до гърдите си и прошепна:

— Ти си ненормален! Знаеш, че не исках да пусна рибата. И не се приближавай повече, че ще преобърнеш лодката!

— Как разбра, че ще преобърна лодката? — попита Джо след малко, когато вече седяха на островче посред мочурището.

Дик го изгледа на кръв:

— И най-тъпият щеше да се досети, кретен такъв! Как ти дойде на ума такава идиотщина!

И двамата бяха мокри до кости и изнервени. При накланянето на лодката тя се напълни с вода и потъна за нула време. За щастие в този момент се намираха близо до островчето, на което в крайна сметка се озоваха. Джо беше спасил само своята кутия с рибарски принадлежности. Дик продължаваше да стиска греблото.

— Още ли ми се сърдиш? — промърмори Джо.

— Не — отвърна Дик.

— Като те гледам, още си вбесен.

— Не съм.

— Ако наистина е така, защо вената на врата ти пулсира?

— Виж какво, ако не млъкнеш веднага, наистина ще се вбеся!

Двамата взаимно се обвиняваха за незавидното положение, в което бяха изпаднали. Дик твърдеше, че приятелят му е изпуснал нервите си и е потопил лодката. Джо пък настояваше, че е нямало да си изпусне нервите, ако тъпакът не беше изпуснал костура.

— И какво ще правим сега? — процеди.

— Хабер си нямам — отговори Дик. — Едно е сигурно — няма как да доплуваме до брега — прекалено далеч е. Отгоре на всичко след един час ще се стъмни.

Мочурището се намира източно от Сойертън Спрингс в най-отдалечения край на езерото Боман. Тъй като в него се вливат няколко потока, то по-скоро прилича на езерце, заобиколено от високи дървета, отколкото на блато. Водата е дълбока и бистра. Кипариси и дъбове, обвити с пълзящи растения, създават усещане за усамотеност и уединение; всъщност езерцето наистина е уединено. Простира се на няколко километра и само на няколко места монотонността на водата се нарушава от ивици земя, дълги между петнайсет и двайсет метра. На едно от тези островчета двамата мъже бяха намерили спасение, а сега се чудеха как да излязат от безизходицата.

От години Дик и Джо, първи приятели и съседи, всяка събота ходеха на риболов. Преди месец решиха да се кооперират и да купят лодката, която сега лежеше на дъното на езерцето. Не беше обикновена рибарска лодка, а моторница с мощен двигател, две котви и всички екстри.

— Много съм ти задължен, че настоя да има две големи котви — иронично подхвърли Джо.

— Има защо — така лодката май потъна много по-бързо.

— Според теб кога ще започнат да ни търсят?

— Дано е по-скоро — промърмори Дик. — Довечера ще водя Кати във Фоли.

— Взе да се стъмва. Казал ли си на някого къде ще ловим риба?

— Не.

— И аз не съм.

Ненадейно Джо си спомни за кутията с рибарски принадлежности. Още преди години беше пъхнал водоустойчив кибрит в едното отделение — ей така, за всеки случай. Бързо го намери, а Дик счупи на две греблото, за да го използват като сигнална факла.

За беда обикновено мокрите весла не могат да се запалят и това не правеше изключение. Джо палеше клечка подир клечка кибрит и ги допираше до мокрото дърво, докато всяка опарваше пръстите му. Накрая остана само една.

— Хрумна ми нещо — промърмори той и я подаде на приятеля си. — Ти я запали. В кутията имам шише с течност за почистване на макарата. Щом драснеш клечката, ще полея веслото. Може пък да ни помогне.

— Запалителна ли е течността?

Джо отвъртя капачката и кимна:

— Май да.

Оказа се, че „запалителна“ е меко казано по отношение на въздействието на течността върху запалената кибритена клечка. Чу се приглушено бумтене и внезапно всичко пламна.

Островът гореше. И въздухът. Дори водата гореше. За щастие дрехите на двамата умници бяха просмукани с вода. По-късно нито единият, нито другият можа да си спомни дали са подскочили, или експлозията ги е хвърлила във въздуха, но и двамата се съгласиха, че гъбообразният облак като след взривяване на атомна бомба се наблюдава за пръв път в Сойертън Спрингс.

— Изглеждаш бая особено без вежди — отбеляза Джо. Пламъците се бяха уталожили и сега гореше само веслото. — Жалко, че нямаме кестени, да си опечем на огъня. Гладен ли си?

— Не.

— Аз умирам от глад. — Джо полагаше неимоверни усилия да поддържа разговора, понеже се чувстваше гузен. Отначало Дик беше като в небрано лозе заради изпуснатия костур и другите си щуротии. Сега обаче везните на идиотските постъпки се бяха наклонили в другата посока и той беше възвърнал обичайното си самодоволство. И двамата си даваха сметка, че в сравнение с потопяването на моторница и предизвикването на експлозия изпускането на някаква си риба е почти детинска простъпка.

— Помниш ли колко змии виждахме на тези островчета? — попита Джо.

— Всъщност бях забравил, обаче съм ти дълбоко признателен, задето ми напомни.

Джо се позамисли и промърмори:

— Сигурно така се е чувствал Гилиган.

Дик го измери с поглед:

— Кой?

— Гилиган. Нали се сещаш — от сериала „Островът на Гилиган“. Там всички бяха корабокрушенци и ние сме нещо такова. Бас държа, че се е чувствал като нас. — Дик се взираше в него, без да продума, затова Джо продължи: — Някога питал ли си се откъде вземаха толкова дрехи?

— Де и аз да имах други дрехи — измънка Дик. — Панталонът ми е вир-вода, ризата ми е прогорена… цялата история беше доста тъпа, не мислиш ли?

— Абсолютно. Как така не можеха да се махнат от острова? Професорът измайстори радиостанция от кокосови орехи и съчки, а не можа да скове най-проста лодка, нали така?

— Де да можеше някой да ми скове лодка — измънка Дик.

— И още нещо… — замислено каза Джо. — Как беше фамилното име на Гилиган?

— На кого му дреме?

— Не, съвсем сериозно… Направи ли ти впечатление, че така и не го споменаха. Дали се казваше Гилиган Смит? Или Гилиган Пойнтдекстър?

На Дик му дойде до гуша и се опита да прекрати пороя от празни приказки:

— О, я стига! Беше Гилиган и толкова.

Джо помълча, после заяви:

— Ясно. Май имаш право. Беше само Гилиган… като например Опра или Шер.

Дик забели очи:

— Няма ли най-сетне да млъкнеш. — Ослуша се и добави: — Май се приближава моторница. — Изправи се, но след няколко минути овеси нос: — Счуло ми се е. Извинявай.

— Няма нищо. На Мери Ан и Джинджър все им се счуваше, че се приближават лодки. Между другото извинявай, че потопих нашата.

Дик кисело се усмихна:

— А ти извинявай, че изпуснах твоята риба. Сигурно тежеше единайсет-дванайсет кила.

— Не ти се сърдя — изкиска се Джо. — Може би другия път ти ще я уловиш, а пък аз ще я откача от въдицата ти.

Дик се засмя, после попита:

— Впрочем как ще се махнем от тук? Нямаш радиостанция, нали?

— Нямам дори кокосов орех. Ей, Гилиган махна ли се от онзи остров?

— Не знам. — Дик сбърчи чело. — Май сериалът свърши, без да разберем.

— Точно така. Мотаят те сума време, а накрая не ти казват най-важното. Спасиха ли се корабокрушенците? Или останаха на острова?

— Мама му стара, мразя да оставам в неведение!