Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (13) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Дванайсета глава

Майкъл Тед Уилямс почина преди седмица. На двайсет и втори октомври щеше да навърши деветдесет и пет години. Беше висок и кльощав старец и сякаш от памтивека беше част от пейзажа на Сойертън Спрингс. В детството ми след училище често спирахме пред къщата му. Вече беше на години, но изобщо не му личаха… може би защото вечно беше засмян. Живееше сам в голяма двуетажна къща на Чероки авеню, компания му правеха само котките му.

Майкъл Тед притежаваше повече от десет хиляди котки или поне така ни се струваше. Котки имаше в къщата му, около къщата и на покрива й. Притежаваше черни и бели котки плюс котки във всякакви други разцветки. Най-странното обаче беше твърдението му, че ненавижда тези животни.

— Само да ми падне някоя от тези космати топки! — заканваше се. — Ще й тегля такъв шут, че ще отлети чак във Фоли! Подли гадинки — същински комунисти. Крият се, дебнат отвсякъде, шпионират всички. Те са най-низшите същества в животинския свят!

— Тогава защо ги отглеждате? — питахме го.

— Не мога да ги изгоня! — гневеше се старецът. — Всеки ден им викам да се разкарат, обаче те остават, за да ме тормозят. Хич не се опитвай да кажеш нещо на котката, момче, щото тя изобщо не те слуша.

Въпреки яростните си тиради срещу този животински вид Майкъл Тед Уилямс така и не обясни никому защо купува двайсет и пет килограмови чували с котешка храна. Нито защо изработва играчки за котките. Нито защо ги пуска да спят вътре, когато е студено.

В къщата му имаше само едно помещение, строго забранено за котките. Целият град знаеше за това помещение, понеже повечето от нас бяха влизали в него. Ние, хлапетата, го смятахме за „много яко“, но самото му съществуване караше повечето местни хора да смятат Майкъл Тед за абсолютна откачалка. Говоря за стаята на Елвис.

Господин Майкъл Тед Уилямс харесваше Елвис. Не, грешка! Господин Майкъл Тед обожаваше Елвис Пресли. Той беше неговият идол.

Струваше ни се странно, че един старец е луд по рокпевец като Елвис, но беше точно така.

— Бинг Кросби и подобните на него бяха гола вода — казваше. — Елвис можеше всичко. Пееше, беше добър актьор и обичаше майка си.

Стаята на Елвис беше на втория етаж в дъното на коридора и представляваше нещо като параклис или светилище. На полиците бяха натрупани стотици снимки, притиснати с гарафи с лика на Елвис или със статуетки на певеца. Стените бяха окичени с рамкирани плакати на филми: „Купон в Акапулко“, „Момичета, момичета, момичета“, „Вива Лас Вегас“…

В картотечния шкаф до вратата бяха подредени абсолютно всички записи на певеца — всеки албум и всяка малка плоча с оригиналните си обложки. Сто двайсет и девет отрязъка от билети бяха изложени на масичка в единия ъгъл. Всеки отрязък беше спомен от концерт, посетен от господин Майкъл Тед.

— Това е шалът, който Елвис носеше на концерта в Луисвил — обясняваше той, докато развеждаше някого из „изложбата“ си. — Петното е от потта на Краля. Ето торбичка от пуканки от Талахаси. Някой я хвърли на сцената. Елвис я изрита и аз я хванах, защото бях на първия ред.

Сегиз-тогиз някое хлапе казваше нещо обидно по адрес на Краля на рока, за да се избъзика с господин Майкъл Тед. Старецът винаги се хващаше на въдицата. Веднъж Дики Ролинс заговори за злоупотребата с лекарства, но когато изрече думата „наркоман“, за секунди костеливите пръсти на господин Майкъл Тед се вкопчиха в ухото му и едва не го изтръгнаха. После старецът заяви, че Елвис страдал от мигрена и от болки, причинени от няколко контузии при карате. И ако Дики не искал да разбере какви са болките от контузии при карате, да бъдел така добър да запази за себе си фармацевтичните си познания.

Когато през 1977 Елвис почина, господин Майкъл Тед повери котките на племенника си Били Пат и потегли за Мемфис. От прозорците на училището го видяхме как седеше зад волана на автомобила си, а по лицето му се стичаха сълзи. Три дни той остана пред портите на Грейсланд, за да изкаже почитта си заедно с хиляди други поклонници на Краля на рокендрола.

По-късно научихме, че на бдението господин Майкъл Тед се запознал със своя връстница — някоя си Патси Джоунс от Дъкалб, Мисисипи. Веднъж тя срещнала Елвис на една железопътна гара. Изпуснала си била влака и нямала пари за вечеря. Патси показала на господин Майкъл Тед петдоларовата банкнота, която Кралят й дал. Той благоговейно я докоснал и попитал старицата защо не я е похарчила. Патси Джоунс обяснила, че от радост не могла да хапне и залък, освен това за пръв път някой се отнасял толкова мило с нея.

При завръщането на стареца в града забелязахме коренна промяна в него. Той вече не тъгуваше.

— Елвис си отиде прекалено млад — обясни, — но пък живя пълноценно. Помогна на мнозина да забравят самотата си и аз като много други ще съм му вечно признателен. Още имаме неговата музика… значи той още е сред нас.

От този ден чак до смъртта си преди седмица господин Майкъл Тед още повече се вманиачи на темата Елвис, но във вманиачаването му нямаше нищо потискащо. Предприемаше дълги пътувания, за да разговаря с човек, който е познавал певеца, купуваше и разменяше негови вещи и снимки и дори всяка пролет организираше в гимназията бал на Елвис. Изпълняваха се само песни на Краля, а гимназистите бяха облечени като Елвис и Присила (според господин Майкъл Тед Присила беше единствената жена, която Елвис истински е обичал).

Около година преди кончината си той започна да подарява котките си.

— Вече не съм млад — обясняваше, — а тези космати топки заслужават яки ритници.

Почти всяко семейство в Сойертън Спрингс взе по една-две котки. Знаехме, че особнякът се подготвя за смъртта си. Не знаехме обаче колко далеч е стигнал…

В сряда сутринта Били Пат каза на жена си Джини:

— На път за работа ще се отбия в банката. Всичко е уредено, но в завещанието се казва, че указанията за погребението са в банков сейф.

Като най-близък сродник на покойника Били Пат беше посочен за изпълнител на последната му воля.

Завещанието беше много простичко. Къщата и парцела, върху който беше построена, ставаха собственост на методистката църква. Вещите на стареца щяха да бъдат раздадени на роднини и приятели, но всичко от светилището на Елвис трябваше грижливо да се опакова и да се изпрати на Патси Джоунс в град Дъкалб, Мисисипи.

Били Пат влезе в банката малко след началото на работното време и един касиер го отведе в помещението със сейфовете. Той отключи онзи с номер 30024 и вътре намери плик с надпис „УКАЗАНИЯ“. Пъхна го в джоба си, благодари на касиера, качи се на колата и отиде в единствената погребална агенция в Сойертън Спрингс.

Собственикът Майк Мартин го посрещна във фоайето, взе запечатания плик и увери Били Пат, че последната воля на покойника ще бъде изпълнена.

— По-късно ще ти се обадя да уточним подробностите — добави, — но още сега да насрочим траурната церемония за два следобед в петък.

След десет минути Били Пат влезе в канцеларията на своето представителство на автомобилите „Тойота“. Секретарката му подаде слушалката и обясни:

— Търси ви господин Мартин. Сигурно е важно, защото настоя да изчака, и е на телефона от седем-осем минути.

Били Пат озадачено свъси вежди и взе слушалката:

— Да, Майк, аз съм. Какво се е случило?

— Ти прочете ли указанията на чичо си за погребението? — попита Майк.

— Не. Ако забеляза, дори не бях разпечатал плика.

— Случайно да ти е намеквал какво е намислил?

— Не, не е.

— Въобще споменавал ли е за евентуалното си погребение?

— Само че държи да се спазват указанията му — промърмори Били Пат. — Какво толкова е станало?

— Станало е и още как! Това ще е най-пищното погребение, което е виждал този град. И май никога повече няма да види. Моля те, Били Пат, ела веднага! Не знаеш какви ги е надробил старецът!

В два следобед в петък методистката църква беше претъпкана с народ. Всъщност едва ли ще преувелича, ако кажа, че целият град беше там. Всеки мъж, жена и дете… дори хора, които не бяха близки с господин Майкъл Тед. Във въздуха сякаш витаеше очакване да се случи нещо — странно явление за едно погребение. Явно слухът се беше разпространил бързо. Ковчегът беше заобиколен от безброй букети. Разкошни аранжировки от карамфили и рози обрамчваха изречения от рода на „Никога няма да те забравим“ и „Завинаги оставаш в сърцата ни“. До стъпалата към амвона беше аранжировката, дарена от госпожиците Луна Майерс и Една Тигпен — пластмасов телефон, обкръжен от пурпурночервени гладиоли и бели хризантеми. Над телефона имаше надпис: „Исус позвъни — Майкъл Тед се обади“.

Майк Мартин явно се чувстваше като на тръни. Знаеше какво предстои и то му се струваше богохулно, но както беше обичаят, дословно беше изпълнил последното желание на покойния.

Пастор Уейд Уорд седеше на стола си на амвона. Току кръстосваше крак върху крак и с носна кърпа бършеше лицето си. Беше изнервен. Може би заради музиката — в момента тихо звучеше „Обичай ме нежно“. Всяко ново нещо изваждаше от равновесие пастор Уорд, а днес му предстоеше да извърши първото си погребение в стил Елвис.

Майк кимна на Тери Хенли, която се приближи до амвона, за да изпълни първата песен. „Пълна лудост — помисли си тя. — Такава песен на погребение? Няма как, започвам…“

— „Ти си само кучка, кучка ревлива. Ти си само кучка, кучка ревлива. Дори веднъж не си хванала заек, за нищо те не бива…“ — пееше тя. Беше й ужасно неловко, но пееше. Не искаше да сквернослови в църквата, затова си позволи мъничко да промени текста. — „Казаха, че си от висока класа, но само ме поднасяха…“

Изпя още „Хотелът на разбитите сърца“ и „Плюшено мече“. Няколко души взеха да се подхилват, след като ти свърши последната песен и каза:

— Благодаря. Много ви благодаря.

Дойде редът на пастор Уорд, който подхвана:

— Братя и сестри, събрали сме се тук да оплачем загубата на един приятел. Той беше много необикновен човек…

По-късно пасторът сподели, че за пръв път през цялата му свещеническа кариера всички богомолци едновременно са казали „Амин“. След като издекламира предварително подготвената си реч за прекрасните качества на скъпия покойник, той спря за секунда, за да отправи безмълвна молитва към Бога. „Исусе — каза си. — Помогни ми да издържа през следващите минути.“ После разгърна листа хартии, който му беше дал собственикът на погребалната агенции, и продължи:

— А сега, дами и господа, настъпи дългоочакваният момент. От Сойертън Спрингс, Алабама… Майкъл Тед Уилямс.

Майк Мартин натисна бутона на касетофона и тръгна към ковчега. Под звуците на музиката от филма „Космическа одисея 2001“ той бавно вдигна капака.

Опечалените (ако изобщо можеха да бъдат наречени така) станаха и пристъпиха напред, за да не пропуснат нещо. В мига, в който музиката зазвуча гръмовно, Майк вдигна докрай капака, отстъпи назад и присъстващите бурно заръкопляскаха.

Осветяван от светкавиците на фотоапаратите, Майкъл Тед Уилямс лежеше в ковчега. Боядисаната му коса беше черна като смола. Бяха му залепили изкуствени бакенбарди и го бяха облекли със златист смокинг. Изглеждаше чудесно. Тъкмо това си шепнеха помежду си хората:

— Нали изглежда чудесно?

Всъщност изглеждаше неестествено, но малцина дръзнаха да отбележат този факт. Всеобщото мнение беше, че Майкъл Тед Уилямс изглежда точно както беше пожелал. Приличаше на деветдесет и четири годишен Елвис Пресли.

Надали ще е пресилено, ако кажа, че господин Майкъл Тед завинаги остана запечатан в паметта на всички в Сойертън Спрингс. Той беше велик човек, който ни разсмя дори след смъртта си. Представях си го как се киска, докато пише указанията за собственото си погребение — най-забележителното представление, на което някой от нас беше присъствал.

Енориашите аплодираха още веднъж по време на службата: така изразиха уважението и възхищението си от възрастния човек. С ръкопляскания се възнаграждава добре свършената работа, независимо дали става въпрос за представление… или за самия живот. Ето защо беше съвсем подобаващо присъстващите да станат и бурно да аплодират, докато служителите изнасяха ковчега от църквата.

Накрая пастор Уорд широко се усмихна и се обърна към паството:

— Дами и господа, можете да се разотидете по домовете си. Майкъл Тед ни напусна!