Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (9)

Девет

— Мак! Хей, Мак! Не ме ли чуваш? Попитах какво, по дяволите, правиш?

Замръзвам. Нося се в мрачно място, където не усещам нищо, защото ако усещам, ще се самоубия. Няма правилно, няма грешно. Само разсейване.

— Не й обръщай внимание — ръмжи Даррок в устата ми.

— Мак, аз съм! Дани! Хей, кого целуваш, мамка му?

Усещам я как бръмчи наляво-надясно зад мен, разрошва косата ми с вятъра, който създава, докато се опитва да види кого притискам към стената.

Виждала го е два пъти преди и би го познала. Последното, което искам сега, е да отнесе новини в манастира: „Мак е в екип с лорд Господар, точно като сестра й! Точно както Ро каза! Шебан предател! Сигурно е в шебаната им кръв!“.

Роуина би се възползвала от това безмилостно. Би пратила всички шийте зрящи, които има, да ми се пречкат и да се опитат да ме очистят. Тесногръдата кучка би вложила повече усилия да намери мен, отколкото някога е полагала да търси Фае.

Внезапен порив надипля ризата ми и косата ми литва право във въздуха.

— Това не е Баронс! — тросва се Дани възмутено.

Името минава през мен като нож. Не, не е Баронс и ако не съм убедителна, никога няма да бъде.

— Не е и В’лане! — в гласа й се смесват яд и объркване. — Мак, какво правиш? Къде беше, мамка му? Търсих те навсякъде. Мина месец. Мааак! — тя проточва последното жаловито. — Имам сензация. Обърни ми внимание!

— Да се отърва ли от нея?

— Малко е трудна за откъсване — прошепвам в отговор. — Дай ми минута!

Отстъпвам назад и му се усмихвам. Никой не може да обвини Фае в липса на похот. Тя гори в неговите не съвсем човешки очи. В тази жега виждам натрупана изненада, която той се опитва, но не успява да замаскира. Подозирам, че сестра ми е била малко по-… изискана от мен.

— Веднага се връщам — обещавам и се обръщам бавно, давайки си време да се подготвя за срещата с Дани. Ще трябва да я нараня, за да се отърва от нея.

Лицето й е блестящо, нетърпеливо. Буйната маса от кестеняви къдрици е прибрана под черен велосипеден шлем, който свети ярко. Облечена е в дълго черно кожено палто и носи високи кецове. Някъде под това палто е Мечът на светлината, освен ако Даррок не го е усетил и не е взел и него. Ако все още е там, се чудя дали бих могла да го извадя достатъчно бързо, за да се наръгам сама, преди тя да успее да ме спре.

Имам цели. Фокусирам се върху тях. Няма време да задоволявам гузната си съвест, а и няма смисъл. Когато свърша с това, което планирам да направя, всичко станало тази нощ в уличката никога няма да се е случвало, затова няма значение, че наранявам тази Дани, защото тя няма нужда да го преживява в бъдещето, което ще създам.

Чудовищната свобода, която ми дава тази възможност, ме оставя внезапно без дъх. Нищо, което направя от сега нататък, няма да се върне, за да ме захапе за задника. Аз съм в зона, свободна от наказания. Там съм от мига, в който реших да пресъздам всичко.

Изучавам Дани със странна безпристрастност. Чудя се колко трябва да променя от нейния живот. Бих могла да предпазя майка й да не бъде убита. Да й дам живот, който няма да я вкорави, който би й позволил да е открита и мека. Да й позволя да се забавлява както Алина и аз, да играе на плажа, а не да е на улиците да ловува и убива чудовища от нежната възраст… на колкото години е била, когато Роуина я е превърнала в оръжие. Осем? Десет?

Сега, след като има моето внимание, тя грейва, а когато Дани грее, цялото й лице се осветява. Тя подскача от крак на крак, изгаряйки енергия от възбуда.

— Къде беше, Мак? Липсваше ми! Пич… Имам предвид, човече! — Тя се поправя прибързано с хлапашка усмивка, преди да успея да изпълня заканата, която й отправих преди цяла вечност, че ще я наричам с пълното й име, ако отново ми каже „пич“. — Никога няма да повярваш какво става! Изобретих Сенкотрепачи и сега целият манастир ги използва, въпреки че не казват нищо за това колко съм гениална, сякаш случайно съм се спънала в това или нещо такова, при положение, че тъпите шийте овце никога нямаше да се сетят и за милиард години — промърморва горчиво. Но после отново светва. — И никога няма да повярваш, дори аз едва го вярвам! Но аз сритах задника на един Ловец и убих шебаняка! — Тя се намръщва и изглежда леко ядосана. — Е, може би Джейни помогна малко, но аз съм тази, която го уби. И мамка му, никога няма да познаеш! Пич… — Тя започва да подскача от крак на крак толкова бързо и възбудено, че става черно кожено петно в нощта. — Шебаната Шинсар Дъб дойде в манастира и…

Внезапно вече не подскача, а стои неподнижна и гледа мен с отворена уста, но нищо не излиза от нея.

Тя се взира покрай мен, в мен, после пак покрай мен. Устните й се стягат, а очите й се присвиват. Ръката й се стрелва под палтото.

По физиономията й мога да позная, че среща празнота там, където трябва да бъде мечът й. Но тя не се отдръпва, не и Дани. Тя се запъва. Ако нещо беше останало в мен, щях да се усмихна. На тринайсет тя има сърце на лъв.

— Тук става нещо, което не схващам ли, Мак? — казва тя сковано. — Опитвам се да измисля причина, каквато и да е причина, да целуваш този шебаняк, но не намирам нито една. — Тя ме гледа свирепо. — Мисля, че това е малко по-лошо, отколкото аз да гледам порно. Пич.

О, да, разстроена е. Току-що непростимо ме нарече „пич“. Вкоравявам се.

— Много неща стават тук, които не разбираш — казвам студено.

Тя оглежда лицето ми, чуди се дали не играя двоен агент или нещо такова, дали не съм под прикритие с врага. Трябва да я убедя без никакво съмнение, че не съм. Трябва да я накарам да си отиде и да стои настрана. Не мога да си позволя супербърз суперкопой да се бърка в плановете ми.

Също така не я искам наоколо за дълго, така че Даррок да разбере, че тя може да причини сериозни проблеми, ако реши. Свободна от наказания зона или не, не съществува реалност, в която бих могла да убия Дани или да гледам как някой друг я убива. Семейството невинаги е нещо, което получаваш по рождение, понякога го намираш.

Тя каза, че Книгата е била в манастира. Трябва да знам кога. Докато не разбера как Даррок планира да се слее с Шинсар Дъб и не съм сигурна, че мога да го направя сама, няма да го заведа близо до нея. Ще играя същата игра с Даррок, която играх с В’лане и Баронс (само че по съвсем различна причина), наречена „Отбягвай Мрачната книга“.

— Например, Мак? — Тя поставя юмруци на кръста си. Толкова е разстроена, че вибрира — трепери толкова бързо, че краищата й се замъгляват. — Тъпакът разкъса стените, уби милиарди, изтри Дъблин, уреди да бъдеш изнасилена. Аз съм тази, която те спаси, помниш ли? А сега ти смучеш — тя направи гримаса и потрепера — шебания език на някой, който яде Ънсийли! Какво става, мамка му?

Пренебрегвам всичко това.

— Кога Книгата беше в манастира? — Не питам дали са били ранени хора. Жената, която иска да се съюзи с Даррок, не се интересува от такива подробности. Освен това няма да позволя нещо подобно да се случи в моята нова и подобрена версия на бъдещето.

— Ще опитам пак, Мак. Какво става, мамка му? — изстрелва тя.

Аз изстрелвам в отговор.

— Ще опитам пак, Дани. Кога?

Тя се взира в мен дълго, после челюстта й изхвръква напред упорито и тя кръстосва кльощавите си ръце пред гърдите. Гледа свирепо Даррок, после пак мен.

— Отново ли си При-я или нещо такова, Мак? Само че без частта „гола и възбудена през цялото време“? Какво ти направи той?

— Отговори на въпроса, Дани!

Тя настръхва.

— Баронс знае ли какво става? Мисля, че трябва. Къде е Баронс?

— Мъртъв — казвам равнодушно.

Стройното й тяло трепва и тя спира да вибрира. Падаше си много по Баронс.

— Не, не е — протестира тя. — Каквото и да е той, не е убиваем. Поне не лесно.

— Не беше лесно — казвам. Бяха нужни двама от тези, на които той се доверяваше най-много на света, копие в гърба, изкормяне и прерязано гърло. Не бих го нарекла лесно.

Тя отправя към мен твърд, изпитващ взор.

Концентрирам се да излъчвам презрение.

Тя разбира и се вкоравява.

— Какво стана?

Даррок излиза иззад мен и плъзва ръце около мен. Облягам се на него.

— МакКайла го уби — казва той безцеремонно. — Сега отговори на въпроса й! Кога Книгата дойде в манастира? Още ли е там?

Дани вдишва рязко. Отново вибрира. Не гледа Даррок, само мен.

— Това не е смешно, Мак.

Съгласна съм. Не е. Ад е. Но е необходим.

— Заслужи си го — лъжа студено. — Той ме предаде.

Тя изпухтява с юмруци на кръста.

— Баронс не е от типа, който предава. Никога не те е предал! Не би направил това.

— О, я порасни и си извади главата от… Не знаеш нищо за Баронс! Не си достатъчно възрастна, за да знаеш каквото и да е!

Тя застава неподвижно, ярките зелени очи се присвиват.

— Напуснах манастира, Мак — казва тя накрая. Засмива се неискрено. — Мисля, че изгорих мостовете си, знаеш ли? — Тя оглежда лицето ми.

И аз усещам още едно острие в сърцето си. Изгорила ги е заради мен. Защото е вярвала, че съм някъде там и ще бъда до нея.

Утешавам се с мисълта, че поне няма да изтича обратно при Роуина, за да й каже, че спя с врага и няма да имам глутница побеснели шийте зрящи по петите си.

— Мислех, че сме приятелки, Мак.

Виждам в очите й, че трябва само да кажа „ние сме“ и тя ще намери начин да се справи с това, което вижда в момента. Как се осмелява да влага толкова много вяра в мен! Никога не съм я искала, не съм я заслужавала.

— Мислела си грешно. Сега отговори на въпроса! — Аз съм единствената, която не я е третирала като дете. Тя мрази да я наричат „хлапе“ повече от всичко. — Хлапе — казвам, — кажи ми за книгата, а после отивай по дяволите! Вземи си играчките и върви да си играеш другаде!

Веждите й се покатерват по челото, а долната й челюст пада.

— Какво каза току-що?

— Казах: хлапе, отговори на въпроса ми и се махай! Тук сме малко заети, не виждаш ли?

Тя отново подскача от крак на крак — петно от мрак в мрака.

— Шебани възрастни! — изплюва през стиснати зъби. — Все шебано същите. Шебано се радвам, че шебано се махнах от шебания манастир. Можеш просто да вървиш по дяволите! — Тя изкрещява последните думи, но те запъват леко, докато излизат, сякаш са се заплели в плач, който тя преглъща.

Дори не виждам черната мъгла да се маха. Експлозия от светлина от нейния МакОреол и тя проблясва в движение като кораба Ентърпрайз, преминаваш на свръхсветлинна скорост, и уличката вече е празна.

Сепвам се, когато осъзнавам, че мисля, че е съвсем малко по-бърза. Да не яде Ънсийли? Ще й ритам задника през целия Дъблин, ако го прави!

— Защо не я спря, МакКайла? Можеше да използваш доверието й в теб, за да получиш информация за Книгата.

Свивам рамене.

— Децата винаги са ми лазили по нервите. Да си хванем друг шийте зрящ! Ако не можем да намерим, хората на Джейни сигурно знаят какво става.

Обръщам гръб на „Книги и дреболии Баронс“ към това, което беше най-голямата Мрачна зона в Дъблин. Сега е пустош, няма и една останала Сянка. Когато Даррок срути стените на Хелоуин и Дъблин потъна в мрак, безформените вампири избягаха от своя затвор от светлина и запълзяха към по-зелени пасища.

Усилието да нараня Дани отне цялата ми енергия. Не съм в настроение да мина покрай КДБ. Би се наложило да се изправя пред очевидното — че също като мъжа, магазинът е голям, тих и мъртъв.

Ако мина покрай него, ще трябва да се принудя да не зяпам жадно в него. Трябва да пренебрегна това в тази реалност. Никога няма да вляза през тези врати отново. Него го няма. Наистина го няма.

Моята книжарница е изгубена за мен така напълно и безвъзвратно, все едно Мрачната зона най-после я е погълнала.

Никога няма да я притежавам. Никога няма да отворя за клиенти черешовите врати със стъкла във формата на диаманти.

Никога няма да чуя малкото звънче на касата ми да звъни, никога няма да се свия с чаша какао и с книга в ръка, стоплена от уютния газов огън в очакване на завръщането на Джерико Баронс. Никога няма да се задявам с него, да упражнявам Гласа или да бъда изпробвана срещу страници от Шинсар Дъб. Никога няма да си открадвам жадни погледи, когато мисля, че не гледа в мен, нито да го чуя да се смее. Никога няма да се качвам по задното стълбище към стаята ми, която понякога е на четвъртия етаж, а друг път на петия, където мога да лежа будна и да репетирам нещата, които да му кажа само за да се откажа от всички тях, защото на Баронс не му пука за думите.

Той цени само действията.

Никога няма да карам колите му. Никога няма да разбера тайните му.

Даррок поема ръката ми.

— Насам! — той ме обръща. — Темпъл Бар.

Усещам очите му върху себе си, докато ме повежда обратно към книжарницата.

Спирам и го поглеждам.

— Мислех, че може да ти трябват някои неща от къщата на ЛаРу — казвам нехайно. Наистина не искам да мина покрай КДБ. — Мислех, че трябва да съберем войските ти. Нямало ни е дълго време.

— Има много места, на които държа запаси, а армията ми е винаги наблизо — той прави разсичащ жест във въздуха и промърморва няколко думи на език, който не разбирам.

Нощта внезапно става с десет градуса по-студена. Няма нужда да поглеждам зад мен, за да знам, че Ънсийли принцовете са там, в добавка към безброй други Ънсийли. Нощта внезапно изобилства от мрачни Фае. Дори с изключения ми „звук“, те са толкова много, толкова близо до мен, че ги усещам в дъното на стомаха си. Дали държи контингент на разстояние едно пресяване през цялото време? Дали принцовете са се носили през цялото това време и са чакали неговото повикване на половин измерение отвъд усета ми?

Ще трябва да го запомня.

— Няма да вървя през Дъблин с принцовете зад гърба си.

— Казах ти, че няма да позволя да те наранят, МакКайла, и наистина го мисля.

— Искам си копието обратно. Дай ми го сега!

— Не мога да позволя това. Видях какво направи на Малуш с него.

— Казах, че няма да те нараня, Даррок, и наистина го мисля — присмивам се. — Виждаш ли какво е? Малко е трудно за преглъщане, нали? Ти настояваш да ти се доверя, но сам не ми вярваш.

— Не мога да поема риска.

— Грешен отговор. — Дали трябва да задълбая в проблема и да се опитам да си взема копието? Ако успея, дали ще ми се доверява по-малко? Или ще ме уважава повече?

Когато търся бездънното езеро в главата си, не си давам труда да затворя очи. Просто ги оставям леко да се разфокусират. Нужни са ми сила и мощ и знам къде да намеря и двете. Без почти никакво усилия заставам на брега с черни камъчета. Винаги е бил там за мен. Винаги ще бъде.

В далечината чувам Даррок да говори с принцовете. Потрепервам. Не мога да понеса мисълта, че са зад мен.

Дълбоко в пещеристите й глъбини черната вода започва да се пени и да бълбука.

Сребристи руни, като тези, с които се обградих на ръба на скалата, избиват на повърхността, но водата продължава да кипи и аз знам, че нищо не е свършило. Има нещо повече… ако го искам. Искам го. След няколко мига езерото избутва шепа кървавочервени руни, които пулсират по мастилената вода като нежни, деформирани сърца. Бълбукането спира. Повърхността отново е гладка като черно огледало.

Навеждам се и ги загребвам. Те пърхат в юмруците ми и от тях капе кръв.

В далечината чувам как Ънсийли принцовете започват да звънят, но не тихо. Звукът е като от счупен, нащърбен кристал, който стърже по метал.

Не се обръщам да ги погледна. Знам всичко, което трябва да знам. Какъвто и дар да ми е бил даден, те не го харесват.

Погледът ми се фокусира отново.

Даррок гледа към мен, после надолу към ръцете ми и замръзва.

— Какво правиш с тези неща? Какво си правила в Сребрата, преди да те намеря? Влизала ли си в Белия палат без мен, МакКайла?

Зад мен принцовете зазвъняват по-шумно. Какофония, която срязва душата като бръснач, срязва сухожилията и кълца костите. Чудя се дали това е каквото идва от същество, създадено от несъвършена Песен на Сътворението, мелодия, която може да развали, да отпее, да отсъздаде на молекулярно ниво. Те мразят кървавочервените ми руни, а аз мразя мрачната им музика.

Няма да отстъпя.

— Защо? — питам Даррок. От там ли идват руните, които загребах? Какво знае той за тях? Не мога да го попитам, без да се издам, че дори да имам мощ, нямам представа каква е или как да я използвам. Вдигам юмруци и ги отварям с дланите нагоре. От ръцете ми капе гъста червена течност. Нежни цилиндрични руни се усукват по дланите ми.

Зад мен нащърбеното звънене на принцовете става адски писък, от който дори Даррок изглежда разтърсен.

Нямам представа какво да правя. Мислех, че се нуждая от оръжие срещу Ънсийли принцовете и руните просто се появиха в ума ми. Нямам представа как съм ги прехвърлила от тъмното гладко езеро в настоящето. Не знам повече за тези символи, отколкото за сребристите.

— Къде се научи да правиш това, МакКайла? — настоява Даррок.

Едва го чувам през принцовете.

— Как планираш да се слееш с Книгата? — контрирам. Трябва да извися гласа си почти до крясък, за да ме чуе.

— Имаш ли някаква представа на какво са способни тези неща? — настоява той. Чета по устните му. Не мога да го чуя.

Писъкът зад мен се издига до нечовешки висок тон, който продупчва тъпанчетата ми като ледени шипове.

— Дай ми копието и ще ги махна — крещя аз.

Даррок приближава, опитвайки се да ме чуе.

— Невъзможно! — избухва той. — Моите принцове няма да останат да ни защитават, ако ти имаш копието. — Погледът му се плъзга с отвращение по руните в ръцете ми. — Нито в присъствието на тези.

— Мисля, че можем сами да се грижим за себе си.

— Какво? — крещи той.

— Нямаме нужда от тях! — Ледените шипове в ушите ми са започнали да дълбаят в мозъка ми. На ръба съм на масивна мигрена.

— Аз имам! Още не съм Фае. Армията ми ме следва само защото Фае принцовете я водят зад гърба ми.

— На кого му е нужна армия? — ние сме на сантиметри един от друг, крещим си и все пак думите са почти изгубени във врявата.

Той разтрива слепоочията си. Носът му е започнал да кърви.

— Ние! Сийли се събират, МакКайла. Те също са започнали да търсят Шинсар Дъб. Много неща са се променили, откакто за последно си била тук.

— Откъде знаеш? — не бях видяла нито един удобен щанд за вестници в Сребрата, докато аз бях там.

Той сграбчва главата ми, придърпва я към неговата.

— Аз стоя информиран! — ръмжи в ухото ми.

Звъненето е станало нетърпим оркестър от звуци, които човешкото ухо не е било предвидено да чува. Вратът ми е мокър. Осъзнавам, че ушите ми кървят. Леко съм изненадана. Вече не кървя толкова лесно. Не и откакто ядох Ънсийли.

— Трябва да ми се подчиниш за това, МакКайла — вика той. — Ако искаш да останеш до мен, ги изхвърли! Или искаш между нас да има война? Мислех, че търсиш съюз — той изтрива кръв от устните си и хвърля остър поглед към принцовете.

Блажено, благословено, звъненето спира. Ледените шипове в тъпанчетата ми изчезват.

Вдишвам дълбоко, поемам свеж въздух алчно, сякаш може да измие клетките ми от ужасяващата симфония на принцовете.

Но облекчението ми е краткотрайно. Така рязко, както адската музика спря, раменете и ръцете ми замръзват и ако помръда, тънките листове лед може да се чупят и да паднат от мен.

Няма нужда да обръщам глава, за да разбера, че принцовете са се пресяли на позиция един от ляво, един от дясно на мен. Усещам ги там. Знам, че нечовешки красивите им лица са на сантиметри от моето. Ако обърна глава, те ще погледнат в мен с тези пронизващи, хипнотизиращи древни очи, които могат да видят отвъд, там, където е човешката душа, да видят самата материя, която я съставя… и могат да я разкъсат парче по парче. Независимо колко много презират руните ми, те все пак са готови да ми се нахвърлят.

Поглеждам към Даррок. Чудех се каква ще е реакцията му, ако се опитам да си взема копието. Сега виждам в очите му изражение, което не беше там преди малко. Аз съм едновременно по-голям пасив, отколкото е мислел, и по-голям актив. И това му харесва. Той обича силата. Да я има и да има жена, която я притежава.

Мразя да вървя с Ънсийли принцове зад гърба. Но забележката му за Сийли, които събират армии, невежеството ми за руните, които държа в ръце, и ледените мрачни Фае, обградили ме като сандвич, са доста убедителни аргументи.

Вирвам глава, отмятам тъмни къдрици от очите си и го поглеждам. Харесва му, когато използвам името му. Мисля, че това го кара да се чувства, сякаш отново е с Алина. Алина беше мека и южнячка до корен. Южняшките жени знаем едно-две неща за мъжете. Знаем как да използваме имената им често, да ги караме да се чувстват силни, необходими, сякаш имат последната дума, дори когато я нямат, и как винаги, ама винаги да ги караме да вярват, че са спечелили най-добрата награда в единственото състезание, което има значение, в деня, когато казваме „да“.

— Ако влезем в битка, Даррок, ще ми обещаеш ли да ми върнеш копието, за да мога да помогна да се защитим? Ще позволиш ли това?

Харесват му думите „да помогна да се защитим“ и „позволиш“. Виждам го в очите му. На лицето му се появява усмивка. Той докосва бузата ми и кимва.

— Разбира се, МакКайла.

Поглежда принцовете и те вече не са до мен.

Не съм сигурна как да върна руните. Не съм сигурна, че могат да бъдат върнати.

Когато ги мятам през рамо, принцовете издават звук като избухващи кристални бокали, сякаш пресяват набързо, за да избегнат руните. Чувам как руните се изпаряват и съскат, когато падат на паважа.

Смея се.

Даррок ме поглежда.

— Аз се държа прилично — отговарям сладко. — Не можеш да кажеш, че не са го предвидили.

Ставам по-добра в това, да го разчитам. Той ме намира забавна. Изтривам длани в кожените панталони, опитвайки се да се отърва от кървавия остатък от руните. Опитвам с ризата. Но няма полза. Червеното е попило.

Когато Даррок поема ръката ми и ме повежда по уличката между „Книги и дреболии Баронс“ и гаража на Баронс, който подслонява колекцията от коли, за които жадувах, не поглеждам настрани. Държа погледа си право напред.

Загубих Алина, не успях да спася Крисчън, убих Баронс, сближавам се с любовника на сестра ми. Нараних Дани, за да я прогоня, а сега съм се съюзила с армията на Ънсийли.

Очите ми са в наградата. Няма връщане назад.