Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (1)

Едно

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Някой много умен ми го беше казал веднъж.

Всеки път, щом реша, че ставам по-мъдра и че успявам повече да контролирам действията си, се забивам в ситуация, която ме кара да осъзная мъчително, че съм успяла единствено да заменя един комплект заблуди с по-сложен и по-привлекателен комплект заблуди. Това съм аз — кралицата на самозаблудата.

Точно сега се мразя. Повече, отколкото смятах, че е възможно.

Клеча на ръба на скалата, пищя, проклинам деня, в който съм се родила и ми се иска биологичната ми майка да ме беше удавила при раждането ми. Животът е твърде труден, твърде непосилен, за да се справя. Никой не ми е казвал, че ще има дни като този. Как може никой да не ми каже, че ще има дни като този? Как са могли да ме оставят да израсна така — щастлива и розова, и глупава?

Болката, която изпитвам, е по-лоша от всичко, което Шинсар Дъб някога ми е причинявала. Поне когато Книгата ме смазва, знам, че вината не е моя.

Този момент?

Mea culpa^[1]. За началото на края и за целия път вината е моя — признавам това и никога няма да мога да се скрия от този факт.

Бях решила, че съм загубила всичко.

Колко невежа съм била! Той ме предупреди. Имах още толкова много за губене!

Искам да умра.

Това е единственият начин да спра болката.

Преди месеци, в една адски дълга нощ в пещерата под Бърен, също исках да умра, но не беше същото. Малуш щеше да ме измъчва до безкрай и смъртта ми щеше да бъде единствената възможност да го лиша от това извратено удоволствие. А след като смъртта ми беше неизбежна, не виждах смисъл да я отлагам.

Тогава бях сгрешила. Бях се отказала от надеждата и едва не умрях заради това.

Щях да умря, ако не беше Баронс.

От него научих, че никога не трябва да губя надежда.

Тази проста истина е господар на всяка ситуация, на всеки избор. Всяка сутрин, когато се събудим, трябва да изберем между надеждата и страха и да приложим една от тези емоции за всичко, което правим. Независимо дали посрещаме нещата, които идват към нас, с радост, или с подозрение…

Надеждата дава сили…

Нито веднъж не си позволих да изпитам някаква надежда за личността, която лежи по очи в локва от кръв. Нито веднъж не използвах надеждата, за да укрепя връзката ни. Поставих бремето на отношенията ни да почива върху по-широки рамене. На страха и подозрението. Недоверието диктуваше всяко мое действие.

А сега е твърде късно да върна нещо назад.

Спирам да пищя и започвам да се смея. Чувствам лудостта в това.

Не ми пука.

Копието ми стърчи жестоко, присмива ми се. Спомням си как го откраднах.

За миг се връщам на тъмните, хлъзгави от дъжда дъблински улици и си припомням как двамата с Баронс се спускаме в системите на канализацията, как нахлуваме в частното скривалище за религиозни артефакти на Роки О’Баниън. Баронс носи дънки и черна тениска. Мускулите се движат по тялото му, докато той отмества капака на канализацията с лекотата, с която някой друг мъж би хвърлял фризби в парка.

Той е обезпокоително сексапилен, както за мъже, така и за жени, по начин, който къса нервите. С Баронс не си сигурен дали ще бъдеш изчукан, или ще бъдеш обърнат наопаки и ще се превърнеш в нова, неразпознаваема личност, която се носи по течението и няма място, където да хвърли котва, в море без дъно и без правила.

Никога не съм била имунизирана към него. Имаше просто степени на отрицание.

Отдихът ми е твърде кратък. Споменът изчезва и отново съм изправена пред реалността, която заплашва да разбие здравия ми разум.

Страхът убива…

Буквално.

Не мога да го кажа. Не мога да го помисля. Не мога да започна да го поемам.

Прегръщам колене и се люлея.

Джерико Баронс е мъртъв.

Той лежи по корем неподвижен. Нито е помръднал, нито си е поел въздух през малката вечност, през която аз пищя. Не мога да го усетя в кожата му. При всички други случаи бях в състояние да го усетя близо до мен — наелектризиращ, по-голям от живота, като една необятност, натъпкана в малък съд. Дух в бутилка. Това беше Баронс — смъртоносна сила с тапа, която я спира. Едва.

Люлея се напред-назад.

Въпрос за един милион долара: Какво си ти, Баронс? Отговорът му в редките случаи, когато даваше такъв, беше винаги един и същ:

„Този, който никога няма да позволи да умреш“.

Вярвах му. Проклет да е!

— Е, ти се издъни, Баронс. Сама съм и имам сериозен проблем, затова стани!

Той не помръдва. Наоколо има прекалено много кръв. Пресягам се със сетивата ми на шийте зрящ. Не усещам нищо на скалата, освен мен.

Пищя.

Нищо чудно, че ми каза никога да не звъня на номера в телефона, който ми беше програмирал като АУ (Ако умираш), освен ако наистина не умирам. След време отново започнах да се смея. Не той се беше издънил. А аз. Дали бях изиграна, или бях дирижирала цялото това фиаско съвсем сама?

Мислех, че Баронс е непобедим.

Очаквам да помръдне. Да се претърколи. Да седне. Да се изцери магически. Да ми хвърли един от суровите си погледи и да каже: „Стегни се, госпожице Лейн! Аз съм Ънсийли кралят. Не мога да умра“.

Това беше един от най-големите от хилядите страхове за него, на които се отдавах — че той е този, който е създал Шинсар Дъб и че я иска обратно по някаква причина, но не може да я залови сам. В един или друг момент бях обмисляла всяка възможност: Фае, полу-Фае, върколак, вампир, древно прокълнато същество от зората на времето, може би точно това, което той и Крисчън се бяха опитали да призоват на Хелоуин в замъка Келтър — ключова тук беше думата безсмъртен. Безсмъртен като неубиваем.

— Стани, Баронс! — крещя. — Мръдни се, проклет да си!

Боя се да го докосна. Боя се, че ако го направя, тялото му ще бъде забележимо изстинало. Че ще усетя крехкостта на плътта му, смъртността на Баронс. Думите „крехкост“, „смъртност“ и „Баронс“, събрани заедно в една и съща мисъл, са също такова богохулство, каквото би било да минаваш през Ватикана и да трошиш кръстовете по стените.

Клеча на десет крачки от тялото му.

Стоя далеч, защото ако се приближа, ще трябва да го обърна и да погледна в очите му. И какво ще стане, ако те са празни като на Алина?

Тогава ще знам, че си е заминал, както знам, че тя вече е твърде далеч отвъд, за да я достигна и тя да чуе как казвам: „Съжалявам, Алина! Иска ми се да се бях обаждала по-често. Иска ми се да бях чула истината зад баналните ни сестрински разговори. Иска ми се да бях дошла в Дъблин и да се бях била до теб или да бях бесняла срещу теб, защото ти също си действала от страх, Алина, а не от надежда, иначе щеше да ми се довериш и да ти помогна“.

Или може би просто да се извиня на Баронс: „Съжалявам, че съм твърде млада, за да мога да разгранича приоритетите си като теб, защото не съм изстрадала това, което си изстрадал ти, по дяволите, а после да те притисна към някоя стена и да те целувам, докато вече не можеш да дишаш, да направя това, което исках да направя първия ден, в който те видях в проклетата ти книжарница. Да смутя теб, както ти смущаваше мен, да те накарам да ме видиш, да те накарам да ме искаш — розовата мен! — да разбия самоконтрола ти, да те сваля на колене, въпреки че си бях казвала, че никога няма да искам мъж като теб, че си твърде стар, твърде сексуален, повече животно, отколкото мъж, с един крак в блатото и без никакво желание да излезеш напълно навън, когато истината беше, че бях ужасена от начина, по който ме караше да се чувствам. Не беше начинът, по който момчетата карат момичетата да се чувстват — мечти за бъдеще с бебета и дървени огради, а неистова, силна, груба загуба на себе си. Сякаш не можеш да живееш, ако този мъж не е вътре в теб, около теб и с теб през цялото време и има значение единствено какво мисли той за теб. Останалата част от света може да върви по дяволите. И дори тогава знаех, че можеш да ме промениш. Кой иска да е около някого, който може да го промени? Това е твърде много власт, за да бъде дадена на друг. Беше по-лесно да се боря с теб, отколкото да призная, че у мен има неоткрити кътчета, които жадуваха за неща, неприети в никоя част от света, който познавах. А най-лошото от всичко е, че ме извади от съня в моя Барби свят и сега съм тук и съм напълно будна, копеле такова! Не бих могла да съм по-будна, а ти ме изостави…“.

Мисля, че ще пищя, докато той стане.

Баронс беше този, който ми каза да не вярвам, че нещо е мъртво, докато не го изгоря, не разръчкам пепелта му, а после не изчакам ден-два, за да видя дали нещо няма да се вдигне от нея.

Със сигурност не се очаква да го изгоря.

Не мисля, че има някакви обстоятелства, при които бих могла да го направя.

Ще клеча.

Ще пищя.

И той ще стане. Мрази, когато съм мелодраматична.

Докато го чакам да се съживи, се ослушвам за драскане по ръба на скалата. Наполовина очаквам Риодан да довлече почупеното си, окървавено тяло през ръба. Може би той също не е наистина мъртъв. Все пак сме в света на Фае или поне в Сребрата. Кой знае кой свят е това? Може водата да има възстановителни сили. Трябва ли да опитам да вкарам Баронс в нея? Може би сме във Фантазия и ужасното нещо, което се случи, е кошмар и аз ще се събудя на дивана в „Книги и дреболии Баронс“, а знаменитият, вбесяващ собственик ще повдигне вежда и ще ме погледне с онзи поглед, аз ще кажа нещо смислено и животът отново ще бъде чудесен, отново натъпкан с чудовища и дъжд, точно както го харесвам.

Клеча.

Няма дращене по камъните или по глината.

Мъжът с копието в гърба не помръдва.

Сърцето ми е пълно с дупки.

Той даде живота си за мен. Баронс даде живота си за мен. Моят егоистичен, арогантен, константен задник беше константна скала под краката ми, беше готов да умре, за да мога да живея аз.

Защо, по дяволите, би го направил?

Как да живея с това?

Хрумва ми ужасна мисъл. Толкова ужасна, че за няколко мига затъмнява дори скръбта ми. Никога нямаше да го убия, ако не се беше появил Риодан. Дали Риодан ме беше измамил? Дали е дошъл тук, за да убие Баронс, който не е бил непобедим, а просто труден за убиване? Може би Баронс е можело да бъде убит само в животинската си форма и Риодан е знаел, че трябва да бъде тук, за да ме защити. Дали не е било сложна хитрост, която няма нищо общо с мен? Дали Риодан не е работил с ЛГ, дали не са искали да премахнат Баронс от пътя си, за да им е по-лесно да се справят с мен и дали отвличането на родителите ми не е било просто трик с ръцете? „Гледай там, докато убиваме мъжа, който заплашва всички ни!“ Или може би Баронс е бил прокълнат да изживее някаква адска присъда и да може да бъде убит само от някой, на когото има доверие, а той вярваше на мен. Под цялата тази студена арогантност, под присмеха, под непрестанния натиск, дали не ми беше дал тази най-лична част от себе си — доверието, което не бях заслужила. Не бих могла да докажа това твърдение по-сигурно, отколкото ако го бях намушкала в гърба?

О, не, момент! Аз направих точно това. Доверих се на думата на Риодан и се обърнах срещу него.

Обвинението в предателство в погледа на звяра не беше илюзия. Джерико Баронс се взираше в мен иззад тези предисторически вежди, оголваше зъби, а в свирепите му жълти очи проблясваше упрек и омраза. Той беше моят демон-пазител, а аз го бях убила.

Дали не ме беше презрял, за това, че не виждах мъжа отвътре през кожата на звяра, която носеше?

„Виж мен!“ Колко пъти ми беше казвал това? „Виж мен, когато гледаш мен!“

А когато беше най-важно да го видя, се бях оказала сляпа. Той ме следваше на всяка крачка, отнасяше се с мен с характерната бароновска комбинация от агресия и животинско чувство за собственост, а аз нито веднъж не го разпознах.

Аз го провалих.

Беше дошъл при мен във варварска, нечовешка форма, за да ме опази жива. Беше се отзовал на моето АУ обаждане, независимо какво е му е коствало това, със съзнанието, че ще се превърне в безмозъчен, беснеещ звяр, способен само да убива всичко в непосредствена близост, освен едно.

Мен.

Боже, този поглед!

Покривам лице с ръце, но картината не се маха — звяр и Баронс, тъмната му кожа и екзотичното лице, сивата му кожа и примитивните черти. Тези древни очи, които са видели толкова много и които искаха в замяна само да бъдат видени, в спомена ми горят с презрение: „Не можа ли да ми се довериш поне веднъж? Не можа ли да се надяваш на най-доброто поне веднъж? Защо избра Риодан пред мен? Аз те пазех жива. Имах план. Някога разочаровал ли съм те?“

— Не знаех, че си ти! — дълбая длани с ноктите си. Те кървят за кратко, после заздравяват.

Но звярът/Баронс в ума ми не е приключил да ме измъчва. „Трябваше. Взех пуловера ти. Подуших те и ти осигурих преминаване. Убих прясно, нежно месо за теб. Пиках около теб. Показах ти в тази форма, както във всяка друга, че си моя. А аз се грижа за това, което е мое.“

Сълзите ме заслепяват. Превивам се надве. Боли толкова силно, че не мога да дишам, не мога да помръдна. Изгърбвам се, свивам се на кравай и се люлея.

Отвъд болката, ако има такова място, знам някои неща.

Неща като: Според Риодан (ако не е предател, а в случай, че е и някак все още е жив, ще го убия така, както убихме Баронс) имам дамга на тила, поставена там от лорд Господар, който вероятно още държи родителите ми, тъй като щом Баронс е тук, значи очевидно никога не е стигал до Ашфорд.

Освен ако… времето тече различно в Сребрата и той е имал време да стигне до Ашфорд, преди да набера АУ, призовавайки го тук — в седмото измерение, в което съм, откакто влезнах в хлъзгавия розов коридор на лорд Господар в Дъблин.

Нямам представа колко дълго съм била в Залата на всички дни или колко време е минало в истинския свят, докато се припичах на слънце с Крисчън на езерото.

Някога, благодарение на В’лане, прекарах един следобед на плаж в света на Фае с илюзията за сестра ми и това ми струваше цял месец в човешкия свят. Когато се върнах, Баронс беше бесен. Беше ме оковал с верига за една греда в гаража си. Носех яркорозови бански с прашки.

Спорихме.

Затварям очи и прегръщам спомена.

Той стои там — ядосан, обграден от игли и бои, на път да ме татуира (или по-точно, да се престори, че ме татуира там, където вече ме е татуирал, но аз още не съм разбрала), за да може да ме проследи, ако някога реша да направя нещо толкова глупаво, като да се съглася отново да остана в света на Фае за какъвто и да е период от време.

Казвам му, че ако ме татуира, приключваме. Обвинявам го, че никога не е изпитвал нещо повече от алчност и му се присмивам, че е неспособен да обича. Наричам го наемник, упреквам го, че е изгубил контрол, когато не е могъл да ме намери и е разбил магазина и язвително добавям, че ако понякога му става, то несъмнено е от нещо като пари, артефакт или книга, а не от жена.

Помня всяка дума от отговора му: „Да, обичал съм, госпожице Лейн. И въпреки че не е твоя работа, съм губил. Много неща. И не, не съм като всеки друг играч в тази игра и никога няма да съм като В’лане, и ми става много често, а не само понякога. Понякога е заради разглезено момиченце, което не е жена. И да, разбих магазина, когато не можах да те намеря. Ще трябва да си избереш и нова стая. И съжалявам, че малкият ти красив свят се е преобърнал с главата надолу, но това се случва с всички и те успяват да продължат напред. Начинът, по който продължаваш, те определя като човек.“

Като погледна назад, виждам през себе си с патетична лекота.

Ето ме там, вързана за греда, почти гола, сама с Джерико Баронс — мъж, който е толкова далеч от представите ми за истински мъж, но, Боже, той ме възбужда! Той планира да работи бавно и внимателно по голата ми кожа с часове. Коравото му татуирано тяло е неизречено обещание за посвещаване в таен свят, в който бих могла да изпитам неща, които дори не мога да си представя, и аз искам той да работи по мен с часове. Отчаяно. Но не да ме татуира. Предизвиквам го с най-доброто от моите наивни, закърнели способности. Искам да вземе от мен това, което нямам куража да предложа.

Какво сложно, нелепо, саморазрушително чувство! Боя се да помоля за това, което искам. Боя се да призная собствените си желания. Движена съм от ограниченията на възпитанието, а не от природата. Дойдох в Дъблин, носейки оковите на ограниченията си. Аз цялата бях възпитание.

Той целият беше природа, опитваше се да ме научи да се променя.

Както казах — степени на отрицание.

Той се беше облегнал на мен в онзи гараж, секс и едва сдържано насилие, а когато бях усетила възбудата му, се бях почувствала толкова дива и жива отвътре, че по-късно трябваше да сваля банския си и да се погрижа за себе си под душа отново и отново, представяйки си един съвсем различен развой на събитията в гаража му. Такъв, който би отнел цяла нощ.

Бях си казала, че е заради прекарания ден в непосредствена близост до Секс-до-смърт-Фае. Още една лъжа.

Беше ме развързал и ме беше пуснал.

Ако сега бях окована за тази греда, нямаше да имам проблем да му кажа точно какво искам. И това нямаше да включва развързването ми. Поне не в началото.

Фокусирам се през сълзите.

Трева. Дървета. Той.

Лежи по очи. Трябва да отида при него.

Земята е влажна, кална от снощния дъжд, от кръвта му.

Трябва да го почистя. Не бива да е мърляв. Баронс не обича да е мърляв. Той е педантичен, облича се изискано. Може да съм му оправяла реверите няколко пъти, но е било само като извинение да го докосна. Да навляза в личното му пространство. Да упражня интимност, за да подчертая, че имам това право. Непредвидим като гладен лъв, той е всявал страх у всички други, но никога не е разкъсвал моето гърло, само ме е облизвал и въпреки че езикът му беше малко груб понякога, си струваше да вървя до краля на джунглата.

Сърцето ми ще се пръсне.

Не мога да го направя. Съвсем скоро минах през това със сестра ми. Съжаление върху съжаление. Пропуснати възможности. Лоши решения. Скръб.

Колко още хора трябва да умрат, за да се науча как да живея? Той беше прав. Аз съм ходещо бедствие.

Измъквам телефона от джоба си. Първо набирам мобилния телефон на Баронс. Няма връзка. Натискам АНМСМ. Няма връзка. Натискам АУ и сдържам дъха си, като гледам Баронс напрегнато. Няма връзка.

Както и самия мъж, всички линии са паднали.

Започвам да треперя. Не знам защо, но фактът, че мобилните телефони не работят, ме убеждава повече от всичко останало, че той е извън моя досег.

Навеждам глава надолу, обръщам косата си напред и въпреки че ми отнема няколко опита, за да наглася точния ъгъл, правя снимка на тила си. Със сигурност има две татуировки. Тази на Баронс е дракон с буквата Z в центъра, която блещука слабо в цветовете на дъгата.

Отляво има черен кръг, натъпкан със странни символи, които не разпознавам. Изглежда, Риодан е казал истината. Ако татуировката е била поставена от ЛГ, това обяснява много. Защо Баронс толкова силно охраняваше мазето, където ме измъкна от състоянието ми на При-я, как ЛГ ме намери в манастира, след като защитите бяха заличени, как ме намери отново в къщата, където с Дани се бяхме подслонили, и как ме е проследил до родителите ми в Ашфорд.

Изваждам малкия кинжал, който задигнах от КДБ.

Ръцете ми треперят.

Мога да сложа край на болката си. Мога да се свия и да оставя кръвта си да изтече до него. Всичко ще свърши толкова бързо. Може би ще получа друга възможност в друго време и на друго място. Може би двамата с него ще се преродим като в онзи филм „В какво се превръщат мечтите“, който двете с Алина мразехме страшно, защото децата и съпругът умряха, а после съпругата се самоуби.

Сега обичам този филм. Разбирам го, разбирам цялата идея доброволно да отидеш в ада заради някого. Да живееш там, луд, ако трябва, защото би предпочел да си луд с този някого, вместо да търпиш живот без него.

Взирам се в острието.

Той умря, за да живея аз.

— Проклет да си! Не искам да живея без теб!

„Начинът, по който продължаваш, те определя.“

— О, я млъкни, моля те! Ти си мъртъв, млъкни, млъкни!

Но една ужасна истина разкъсва сърцето ми.

Аз съм лъжливото овчарче.

Аз съм тази, която натисна АУ. Аз съм тази, която не помисли, че може да оцелее от глигана сама. И познайте!

Направих го.

Вече го бях пропъдила и бях в безопасност, когато Баронс се появи и му връхлетя.

Оказа се, че все пак не съм умирала.

Той умря заради мен, а не е било нужно.

Аз преиграх.

И сега той е мъртъв.

Взирам се в кинжала. Да се самоубия би било награда. А аз заслужавам само наказание.

Взирам се в снимката на тила ми. Ако лорд Господар ме намери сега, не съм сигурна, че ще се боря за живота си.

Обмислям да опитам хирургия върху собствения ми череп, после осъзнавам, че не съм в най-добрата си форма на ума за това. Може да не спра да режа. Близо е до гръбначния стълб. Лесен изход.

Забивам острието в земята, преди да мога да го обърна към себе си.

Как би ме описало това? Да убия него, а после да убия себе си? Като страхливка. Но не ме тревожи как би ме описало това. А какво ще стане с него — една напразна смърт.

Смъртта на мъж като него заслужава нещо повече.

Преглъщам поредния писък. Той вече е впримчен вътре в мен, натъпкан е в стомаха ми, гори гърлото ми, става труден за преглъщане. Чувам го в ушите си, въпреки че устата ми не издава звук. Това е тих писък. Най-лошият вид. Живях така преди, за да скрия от мама и татко, че смъртта на Алина убива и мен също като тях. Знам какво следва и знам, че ще бъде по-зле отпреди. Че аз ще бъда по-зле.

Много, много по-зле.

Спомням си сцените на клане, които Баронс ми показа в ума си. Сега ги разбирам. Разбирам какво би могло да накара човек да го направи.

Коленича до голото му окървавено тяло. Трансформацията от мъж в звяр сигурно е разкъсала дрехите му, пръснала е на парчета гривната от китката му. Почти две трети от тялото му са изрисувани с червени и черни защитни руни.

— Джерико — казвам. — Джерико, Джерико, Джерико.

Защо изобщо така неохотно казвах името му? „Баронс“ беше каменна стена, издигната между нас, и ако се появеше тънка като косъм пукнатина, аз прибързано я замазвах със страх.

Затварям очи и се стягам. Когато ги отварям, обвивам две ръце около копието и се опитвам да го издърпам от гърба му. Не излиза. Заседнало е в кост. Трябва да се боря с него.

Спирам. Започвам отново. Плача.

Не помръдва.

Мога да го направя. Мога.

Освобождавам копието.

След много време го претърколвам.

Ако съм имала някакво съмнение, че е мъртъв, то изчезва. Очите му са отворени. Празни са.

Джерико Баронс вече не е тук.

Отварям сетивата си за света около мен. Не мога да го усетя изобщо.

Аз съм на тази скала сама.

Никога не съм била толкова сама.

Опитвам всичко, за което се сещам, за да го върна към живот.

Спомням си за Ънсийли плътта, която натъпкахме в раницата ми, както изглежда преди цял живот време в книжарницата, когато се подготвях да се изправя пред лорд Господар. По-голямата част е все още тук.

Само ако тогава знаех това, което знам сега! Че следващия път, когато видя Джерико Баронс, той ще е мъртъв. Че последните думи, които изобщо ще чуя от него, ще бъдат: „И Ламборгинито“ — изказани с онази вълча усмивка и с обещанието, че винаги ще бъде зад гърба ми, ще диша в него, ще го пази.

Гърчещата се накълцана плът от Момчета-носорози все още е здраво затворена в бурканчета от бебешки храни. Натъпквам я между подутите му окървавени устни и държа устата му затворена. Когато изпълзява през назъбената дупка във врата му, преглътнатият ми писък едва не ме оглушава.

Не мисля ясно. Паниката и скръбта ме направляват. Баронс би казал: „Безполезни емоции, госпожице Лейн. Издигни се над тях! Спри да реагираш и действай!“ Ето го, отново ми говори.

Какво не бих направила за него? Нищо не е твърде противно, твърде варварско. Това е Баронс. Искам го отново цял.

Риодан го разпра от корема до гърдите, преди да му среже гърлото. Внимателно разтварям плътта на татуирания му корем и натъпквам Ънсийли в срязания му стомах. Изпълзява навън. Обмислям да се опитам да зашия стомаха му, за да принудя тялото му да усвои плътта на мрачното Фае и се чудя дали ще стане, но нямам игла и конец, нито други средства да поправя разкъсаната му плът.

Правя опит да сложа червата му обратно в тялото му, да ги подредя в нещо подобно на ред, като слабо усещам, че това вероятно не е нещо нормално и смислено.

Веднъж той каза: „Влез в мен, виж колко навътре можеш да отидеш!“. С ръце върху далака му мисля: „Ето ме. Твърде късно“.

Използвам новооткритото си умение в Гласа и му заповядвам да стане. Беше ми казал, че ученик и учител развиват имунитет един към друг. Почти съм облекчена. Боях се, че Гласът може да вдигне зомби, възстановено, но не истински съживено.

Отварям устата му и я задържам с клечка. Срязвам китката си и пускам капка кръв на езика му. Трябва да срежа дълбоко, за да изкарам няколко капки, и продължавам да режа, защото продължава да зараства. Това само го прави още по-окървавен.

Търся в специалното си място на шийте зрящ магия, с която да го излекувам. Няма нищо с такова предназначение у мен.

Внезапно се вбесявам.

Как може да е смъртен? Как смее да е смъртен? Никога не ми е казвал, че е смъртен. Ако знаех, можеше да се държа различно.

— Стани, стани, стани! — крещя.

Очите му все още са отворени. Не мога да се помиря с това, че са отворени и празни, но да ги затворя би било признание, приемане, че го няма.

Никога няма да затворя очите на Джерико Баронс.

Те бяха широко отворени в живота. Би искал да са отворени и в смъртта. Ритуалите биха били загуба на време за него. Където и да е Баронс, би се смял, ако опитам нещо толкова шаблонно като погребение. Твърде дребно за толкова голям мъж.

Да го сложа в ковчег? Никога.

Да го погреба? Няма начин.

Да го изгоря?

Това също би било приемане. Признание, че е мъртъв. Никога няма да се случи.

Дори в смъртта той изглежда несломим. Голямото му, татуирано в черно и червено тяло е като епичен гигант, паднал в битка.

Настанявам се на земята, нежно повдигам главата му, подлагам крака под нея и обвивам лицето му с ръцете си. С ризата ми и със сълзите, които не спират да падат, измивам пръстта и кръвта и го почиствам нежно.

Сурово, неприветливо, красиво лице.

Докосвам го. Прокарвам пръсти отново и отново, докато научавам и най-неуловимите нюанси на чертите му и вече мога да го издялам от камък дори ако съм сляпа.

Целувам го.

Лягам и се протягам до него. Притискам тяло до неговото и го държа.

Държа го, както никога не съм си позволявала, докато беше жив. Казвам му всички неща, които никога не съм му казвала.

За известно време нямам представа къде свършва той и къде започвам аз.

Ежедневникът на Дани

91 дни ССС

НАПРАВЕТЕ СИ СЕНКОТРЕПАЧИ!!!

ПРОЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА!!!

Да, правилно ме чухте! Шебаняците МОГАТ да бъдат убити! Доставено за вас от „Ежедневникът на Дани“, ваш ЕДИНСТВЕН източник на всички новини ССС (След като стената падна, тъпаци! Няма да ви разяснявам всичко).

Сенкотрепачът на Дани „Мега“ О’Мали

— 1 парче Ънсийли плът.

— Фитил.

— Барут. Използвайте само смес с индустриален стандарт! НЕ използвайте хлорат или сяра! СИЛНО нестабилни. Приемете го на доверие от мен! Знам какво говоря.

Правите малки бомбички. Обграждате с плът. Слагате фитил. Оформяте Ънсийли плътта в кръгла форма, за да се търкаля по-лесно. Сгащвате Сянка, търкулвате СЕНКОТРЕПАЧ и запушвате уши. Кретените са канибали!!! Гледайте как Сянката поглъща закуската и се изпарява, когато бомбата избухне вътре в нея! Ако яде СВЕТЛИНА, умира!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!

Деца под 14 години: НЕ правете това без помощ! За никого няма да е добре, ако си отгърмите ръцете. Трябвате ни в този бой. Бъдете яки! Сега на мода е да си умен.

Трябва да сте бързи! Ако намерите особено гадно гнездо, напишете адреса му върху „Ежедневникът на Дани“, залепете го на стената вътре в Главна поща, улица О’Конъл, Дъблин, и аз ще се погрижа вместо вас. (Не ме наричат МЕГА току-така!)

НЕ използвайте СЯРА! Прави сместа УЖАСНО нестабилна. Още ми растат космите по веждите и в носа.

Понякога бомбичките избухват преди Сянката да я изяде. Някои от тях са достатъчно тъпи, за да изядат следващата, която им хвърлите.

ЮРИДИЧЕСКО ОПРОВЕРЖЕНИЕ!

„Ежедневникът на Дани“ (ЕНД ООД) и съдружници НЕ са отговорни за странични щети от взрив или за наранявания!