Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (27)

Двайсет и седем

Борех се за въздух само по инстинкт.

Отново бях скована в лед в мига, в който се плъзнах в Среброто.

Преминаването през тъмното огледало вдигна някаква завеса и разкри още забравени детски спомени. Внезапно си спомних как когато бях на четири, пет, шест, се озовавах на това чуждо място нощем. Още щом кажех молитвите си, затворех очи и се унесях, една беззвучна заповед проникваше в съня ми.

Спомних си как се будех от тези кошмари, дишах тежко и треперех, и тичах при тате, плачейки, че замръзвам и се задушавам.

Чудех се какво ли е мислил за това младият Джак Лейн — осиновената му дъщеря, на която било забранено да се връща в родната си страна, била тормозена от ужасяващ студ и кошмари за задушавае. Какви ли ужаси е решил, че трябва да съм изстрадала, за да бъда уплашена по този начин?

Обичах го с цялото си сърце за детството, което ми беше дал. Беше ме закотвял с ежедневната рутина на простия живот, натъпкан със слънце и велосипеди, уроци по музика и готвене с мама в нашата светла и топла кухня. Може би ме беше оставил да бъда твърде повърхностна, в опит да противодейства на болката от тези кошмари. Но не можех да кажа, че аз бих направила нещо по-различно като родител.

Неспособността да дишам беше само едно от многото неща, които детският ум беше намирал за безкрайно ужасяващи. Докато растях, укрепена от пашкула на родителската любов, се бях научила да подтискам нощните картини и безрадостните емоции, които Студеното място предизвикваше. В тинейджърските ми години повтарящите се кошмари бяха заровени в подсъзнанието ми, оставяйки ме със силна неприязън към студа и с неясно чувство за двуполюсност, която най-после започвах да разбирам. Ако понякога картини, на които не намирах обяснение, се промъкваха през някоя пукнатина, ги приписвах на някой филм на ужасите, който бях превъртяла по телевизията.

Не се плаши! Избрах теб, защото ти можеш.

Спомних си и това. Гласът, който беше настоявал да дойда, се беше опитал да ме утеши и беше обещал, че ще бъда способна да се справя със задачата, каквато и да беше.

Никога не му бях вярвала. Ако бях способна, нямаше да се ужасявам толкова.

Разтърсих се силно, разпуквайки леда. Той падна, но моментално бях заледена отново.

Повторих отърсването, последва заледяване. Направих го още четири или пет пъти, ужасена през цялото време, че ако не продължа да го разпуквам, той ще стане толкова плътен, че накрая ще остана да стоя тук завинаги, като статуя на жена, замръзнала и забравена в покоите на Ънсийли краля.

Когато Баронс се върнеше към живот, щеше да застане от другата страна на огледалото, да се взира в мен и да се опитва да върне с рев разума ми и да ме накара да се раздвижа, но аз ще бъда там — точно пред очите му, завинаги извън досега му, защото никой, освен мен и тайнственият създател на Ънсийли расата не можеше да влезе в кралския будоар. А кой знаеше къде е кралят?

Което водеше до въпроса кой знаеше кой е кралят?

Аз наистина исках да знам, което значеше, че трябваше да намеря начин да се движа в естествената му среда. Бях го правила преди, много отдавна, в друг живот, като негова любовница, затова със сигурност можех да разбера как да го направя отново. Изглежда, си бях оставила следи.

Спира те страхът, не невъзможността.

Предполагаше се да променя очакванията си и да се справям без да дишам.

Когато се заледих отново, останах неподвижна и позволих на леда да ме покрие, вместо да се съпротивлявам и да се боря да дишам. Опитах се да си го представя като облекчение, като успокояващ хлад за висока температура. Изкарах трийсет секунди, преди да се паникьосам. Разтърсих се конвулсивно и ме заваляха късчета лед, които се пръснаха по обсидианения под.

Втория път изкарах цяла минута.

На третия път ми светна, че всъщност не съм поемала дъх, откакто минах през огледалото. Бях толкова заета да се боря с леда, че не бях осъзнала, че вече не дишам. Щях да изсумтя, но не можех. От тази страна на Среброто буквално нямаше дишане. Моята физика беше различна тук.

Стоях и се борех за нещо, от което дори нямах нужда, гонена от условностите на друг живот.

Можех ли да говоря от тази страна? Не се ли състоеше гласът от дъх, който да го изкара?

— Ехо! — Трепнах.

Бях иззвъняла като един от мрачните принцове, само че в различна гама — високо и женствено. Въпреки че поздравът ми беше съставен от човешки срички, без дъх, който да ги изкара, нотите звучаха като излезли изпод ударите на адски ксилофон.

— Има ли някой тук? — Заледих се отново, замръзнах на място от чисто учудване към странния звук. Говорех с тоновете на оркестрови камбани.

Уверена, че няма да се задуша, че мога да говоря, така да се каже и че стига да продължавам да се движа, ледът ще продължи да се пука, започнах да тичам на място и се огледах.

Спалнята на краля беше с размера на футболен стадион. Стените от черен лед се извисяваха към таван, който беше твърде висок, за да го видя. Ароматни черни венчелистчета от някаква изящна, неземна розова градина се вихреха около мен, докато подскачах леко от крак на крак. Парчета лед, които се опитваха да се образуват върху кожата ми, падаха надолу, за да се присъединят към тях. Бях хипнотизирана за миг от искрящите кристали върху черния под и черните цветя.

Пада назад, смее се, лед в косите й, шепа кадифени венчелистчета пърхат надолу, за да кацнат на голите й гърди…

Никога не е студено тук.

Винаги заедно.

Заля ме тъга. Едва не се задавих с нея.

Той има толкова много амбиции.

Тя има само една. Да обича.

Можеше да се поучи от нея.

Мъничките диаманти от половината на наложницата (не можех да се принудя да кажа моята, особено след като стоях толкова близо до леглото на краля) изобщо не бяха угаснали. Бяха станали нещо друго, когато бяха преминали в тази половина на спалнята, и сега трепкаха в тъмния въздух — среднощни светулки, примигващи със син пламък.

Леглото беше драпирано с черни завеси, които пърхаха около купове меки като коприна черни кожи и изпълваше една трета от стаята. Това беше частта, видима от другата страна. Отидох до него и плъзнах ръка по кожите. Бяха гладки, чувствени. Исках да се изтегна гола и никога да не си тръгвам.

Намирах бялата топла половина утешителна и позната, но тук, в далечния край на огледалото, също имаше красота. Нейният свят беше яркият и възхитителен летен ден, който не крие тайни, а неговият беше тъмната, блещукаща нощ, където всичко е възможно. Обърнах глава нагоре. Дали черният таван толкова високо над мен беше изрисуван със звезди, или нощното небе беше отрязано от друг свят и донесено тук за мое удоволствие?

Бях в неговата спалня. Помнех това място. Бях дошла. Щеше ли да дойде и той? Щях ли най-после да видя лицето на моя отдавна изгубен любовник? Ако той беше моят възлюбен крал, защо бях толкова уплашена?

Бързай! Почти си тук… Ела бързо!

Заповедта дойде от отвъд гигантски сводест отвор в далечния край на спалнята. Призивите бяха отвъд способностите ми да ги отхвърля. Хвърлих се в бяг, следвайки гласа на моя Хамелнски свирач^[1].

Някога кралят поставял Сийли кралицата над всички други, но някъде през еоните нещата се променили. Той се чудил върху това хиляди години, изучавал я, предизвиквал я с неуловими тестове, в опит да разгадае дали проблемът лежи в него, или в нея.

Бил утешен в деня, в който осъзнал, че не било от техен дефект, а двамата, които били вечната спойка на расата си, се отдалечавали, защото тя била Застой, а той бил Промяна. Било в тяхната природа. Учудващото било колко дълго останали заедно.

Той не можел да спре развитието си, както и тя не можела да промени своята инертност. В този момент кралицата била точно това, което щяла да бъде винаги.

По ирония майката на тяхната раса, която владеела Песента на Сътворението, която можела да извърши най-великите дела от цялото сътворение, не била Създател. Тя била сила без чудо, задоволство без радост. Какво е съществуването без чудо и без радост? Нещо безмислено. Празно.

А тя мислела, че той е опасен.

Той започнал да се изплъзва по-често, да изследва светове без нея, да жадува за неща, които не можел да назове. Яркият глупав двор, който някога намирал за безобидно забавен, станал за него място на празни стремежи и преситен вкус.

Изградил крепост на свят от черен лед, защото този свят бил антитеза на всичко, което кралицата била избрала. Тук, в неговия мрачен, тих замък, той можел да мисли. Тук, където няма крещящи столове или ярко облечени придворни, той можел да усети как нараства. Не бил удавен в непрестанно дрънчащ смях, в постоянни незначителни спорове. Тук бил свободен.

Веднъж кралицата го потърсила в неговия леден замък и той бил развеселен да види ужаса й, когато цялото й ярко оперение било изсмукано от странната светлина на света, който той бил избрал и която правела всичко черно, бяло или синьо. Този свят задоволявал нуждата му от спартанско обкръжение, докато размишлявал върху сложността на своето съществуване и решавал какво е следващото нещо, което ще бъде. Това било след като намерил наложницата си, много след като осъзнал, че вече не е способен да търпи собствения си народ за повече от няколко кратки часа, но преди да започне да се опитва да направи своята възлюбена във Фае като себе си.

Кралицата била прелъстителна, била пълна с лукавство, била надменна. Най-накрая се опитала да използва малка част от Песента върху него, но той бил подготвен за това, защото също като нея, той виждал в бъдещето толкова напред, колкото било възможно, и бил предвидил този ден.

Те се държали на разстояние един от друг с оръжия в ръка за първи път в историята на тяхната раса.

Когато деспотичната, злопаметна владетелка на расата им напуснала крепостта му, той заключил вратите си за нея, заклевайки се, че докато тя не му даде това, което той иска (тайната на безсмъртието за неговата любима), нито едно Сийли няма да премине по ледените му коридори. Само кралицата можела да раздава еликсира на живота. Тя го държала скрит в личния си будоар. Кралят искал този еликсир и дори още — достатъчно, за да направи наложницата му равна на него във всичко.

Разтърсих се и спрях да тичам. Заледих се моментално, но това не ме ужаси. Изчаках няколко мига, преди да направя крачка и да го напукам.

Спомените от кралската страна на Среброто не се разиграваха пред очите ми както остатъка от минали времена в страната на наложницата. Тук те, изглежда, се плъзгаха право в мозъка ми.

Беше сякаш съм двама души. Единият тичаше по огромни коридори от черен лед, а другият стоеше в кралската приемна зала, гледайки как първата Фае кралица се бие с могъщ мрак, търсейки слабост и манипулирайки, винаги манипулирайки. Познавах всеки детайл от съществото й, знаех как изглежда в истинската си форма и какви са предпочитаните й одеяния. Дори знаех изражението на лицето й, докато умираше.

Ела при мен…

Започнах отново да тичам по подове от обсидиан. Кралят не си беше падал по декорацията. Нямаше прозорци, отворени към света навън в стените му, но аз знаех, че някога е имало, в ранните дни, преди кралицата да превърне планетата му в затвор. Знаех също така, че някога е имало просто, но царствено обзавеждане, а сега единствените украшения бяха сложно гравирани рисунки в самия лед, придаващи на мястото определено строго величие. Ако дворът на кралицата беше весело оцветена курва, този на краля имаше странна, но естествена красота.

Познавах всяка зала, всеки завой и ъгъл. Тя трябва да е живяла тук, преди той да направи Сребрата за нея. Аз.

Потреперих.

И къде беше той сега?

Ако наистина бях превъплътената му наложница, защо той не ме чакаше? Изглежда, бях програмирана да се озова тук по един или друг начин. Кой ме призоваваше?

Аз умирам…

Сърцето ми се сви. Ако преди мислех, че не мога да дишам, това не беше нищо в сравнение с това, което тези две прости думи ме накараха да изпитам — че бих дала дясната си ръка, очите си, може би дори двайсет години от живота си, за да го предотвратя.

Спрях пред гигантските врати на крепостта на краля и се взрях нагоре. Изсечени в абаносов лед, те трябва да бяха поне трийсет метра високи. Нямаше начин да мога да ги отворя. Но гласът идваше иззад тях — някъде там, в страховития Ънсийли ад.

Сложни символи украсяваха високата арка, в която бяха поставени вратите, и внезапно разбрах, че има парола. За съжаление не можех да достигна никой от символите, за да ги натисна, а нямаше удобна трийсетметрова стълба наоколо.

Тогава го усетих.

Сякаш се издигаше зад мен.

Чух от собствената ми уста да излиза заповед, думи, които бях неспособна да изрека с човешки език, и огромните врати тихо се отвориха.

Леденият затвор беше точно както го бях сънувала с една значителна разлика.

Беше празен.

В кошмарите ми затворът винаги беше населен от безброй чудовищни Ънсийли, които клечаха на скали високо над мен и хвърляха парчета лед надолу в пролома, сякаш играеха адски боулинг, а аз бях кеглата. Други се стрелкаха ниско и ме промушваха с гигантски човки.

В мига, в който пристъпих през величествените врати на краля, се подготвих за нападение.

То не дойде.

Вкочаненият арктически терен беше огромна празна шушулка на затвор с ръждясали решетки.

Дори лишено от някога затворените тук, отчаянието в това място прилепваше към всеки хълм, духаше от планински скали и бързаше нагоре от бездънни урви.

Извих глава назад. Нямаше небе. Скали от черен лед се простираха по-далеч, отколкото окото можеше да проследи. Син блясък се излъчваше от скалите — единствената светлина в това място. Синьо-черна мъгла бликаше от процепи в зъберите.

Луната никога нямаше да се вдигне тук, слънцето никога нямаше да изгрее. Сезоните нямаше да се сменят. Цвят никога нямаше да украси този пейзаж.

Смъртта в това място би била благословия. Нямаше надежда, нямаше очаквания, че животът може да се промени някога. Ънсийли бяха обитавали тези мразовити, убийствени, мрачни скали от стотици хиляди години. Тяхната нужда и тяхната празнота бяха опетнили самата същност, от която беше изграден затворът. Някога, много отдавна, това е било красив и странен свят. Сега беше радиоактивен до ядрото си.

Знаех, че ако остана дълго на този пуст терен, щях да изгубя цялата си воля да живея. Щях да повярвам, че тази арктическа пустош, тази замръзнала тъмница на страдание е всичко, което съществува, всичко, което някога е съществувало, и още по-лошо — че е точно това, което заслужавам.

Бях ли закъсняла? Трябваше ли да се отзова на този призив много преди стените на затвора да паднат? Затова ли виждах всички тези пясъчни часовници, чийто черен пясък изтичаше?

Но аз продължавах да чувам гласа в сънищата си. И сега, когато бях будна. Това трябваше да означава, че има още време.

За какво?

Огледах многото пещери, изсечени в отвесната фасада на назъбените черни скали, ледени домове, които Ънсийли бяха издълбали в суровия пейзаж. Нищо не се движеше. Знаех, дори без да гледам, че няма да открия нито едно създание да се крие. Тези без надежда не украсяваха гнездата си с пера. Те търпяха. Бях стресната от внезапната дълбока тъга, че са били доведени до такова затруднено положение. Какъв отмъстителен акт от страна на кралицата! Те можеха да са братя на Светлия двор, а не принудени да треперят цяла вечност в студ и мрак. На слънчеви плажове в тропичен климат може би щяха да станат нещо по-малко чудовищно, да се развият, както се беше развил кралят. Но не. Злобната кралица не се беше примирила със затварянето им. Тя беше пожелала те да страдат. И за какви престъпления? Какво бяха направили, за да го заслужат, освен че са били родени без нейното съгласие?

Бях обезпокоена от обрата на мислите си. Изпитвах жал към Ънсийли и мислех, че кралят се е развил.

Сигурно беше от остатъчната памет на мястото.

Стъпвах по хрущящи ледени насипи, изкачвах нащърбени голи канари и завивах по тесни пътеки между скали, които бяха високи стотици метри. Тънката пролука, през която минавах, беше още един от детските ми ужаси. Тесният проход, по-малко от метър широк, ме караше да се чувствам смазана от клаустрофобия, но знаех, че пътят ми продължаваше все така.

С всяка стъпка, която правех, моето чувство на двуполюсност растеше.

Аз бях Мак, която мразеше Ънсийли и не искаше нищо повече от това, да види стените на затвора възстановени, а чудовищните убийци затворени.

Аз бях и наложницата, която беше обичала краля и всички негови деца. Която беше обичала дори това място. Наложницата, която беше имала щастливи моменти тук, докато кралицата кучка не беше разрушила всичко в последните секунди преди да умре.

Като говорим за умиране, аз трябваше да съм мъртва. Не дишах. Кръвта не течеше във вените ми. Нямах кислород. Трябваше да съм замръзнала до смърт в мига, в който минах през Среброто. Нямаше правдоподобно обяснение за това, че мога да вървя в тези условия, но все пак вървях.

Беше ми толкова студено, че смъртта щеше да е облекчение, което щях да приветствам с добре дошло. Лесно мога да разбера защо детският ми ум се беше развълнувал от поемата „Кремацията на Сам МакГий“. В момента не можех да повярвам, че някога ще мога да се затопля отново.

Половин дузина пъти обмислях да зарежа нежеланата си мисия. Можех да се обърна, да се върна в палата, да се пъхна през среброто, да намеря Джерико, да възобновим започнатото и да се престорим, че нищо не се е случило. Сигурна съм, че няма да каже на никого, защото и той има няколко свои тъмни тайни.

Можех да забравя, че съм наложницата. Да забравя, че съм имала това минало съществуване. Наистина, кой иска да е влюбен в някого, когото никога не е срещал, или поне не в този живот? Мисълта за Ънсийли краля се беше загнездила в мен като голям объркан възел от емоции, който предпочитах да оставя оплетен и неразследван.

Побързай! Трябва!

Започна да пада сняг с ръбове като бръсначи. Дълбоко в пещерите някакви неща издаваха ужасни звънтящо-стържещи звуци. Джерико ми беше казал, че в Ънсийли затвора има същества, толкова изкривени и чудовищни, че биха останали там, дори ако стените паднат, защото харесват своя дом. Как се предполагаше да премина, ако мястото все още беше напълно населено? В тази връзка, как се предполагаше да намеря пътя си? Как са били дирижирани нещата, за да ме доведат на този път точно в този момент? И най-важното — от кого? Чия марионетка бях аз? Негодувах срещу това да съм тук. Но не можех да се обърна за нищо на света.

Нямам представа колко време съм вървяла през толкова осезаеми отчаяние и безсилие, че всяка стъпка беше като да си пробиваш път в мокър цимент. Делението на времето не съществуваше на това място. Нямаше часовници, нито минути и часове, нямаше нощ и ден, нито слънце и луна. Само безмилостно черно, бяло и синьо, съответстващи на жестокото страдание.

Колко пъти бях вървяла по тази пътека, докато спях? Ако приемем, че съм сънувала този сън от рождението ми — повече от осем хиляди.

Повторението беше направило всяка стъпка инстинктивна. Заобикалях опасно тънък лед, за който не бих могла да знам, че е там. Усещах местоположението на бездънни течения. Знаех формата и броя на входовете в пещерите в черните стени високо над главата ми. Разпознавах знаци, твърде нищожни, за да бъдат забелязани от някой, който не е вървял по този път безброй пъти.

Ако сърцето ми можеше да тупти, щеше да бие бясно. Нямах представа какво ме очаква. Ако някога бях стигала до края на пътешествието в сънищата ми, явно бях блокирала този край напълно.

Един женски глас винаги ми беше заповядвал, беше ми казвал да се подчиня. Дали наложницата в мен беше поемала контрола всеки път, когато заспивах, и ми беше пращала сънища в опит да ме накара да си спомня и да направя нещо?

Даррок ми беше казал, че според някои Ънсийли кралят бил погребан в черен лед и спи в своя затвор вечно. Дали е бил подмамен в капан и се е опитал да стигне до мен през света Фантазия, за да ме научи на всичко, което трябваше да знам, за да го освободя? Не беше ли това целта на целия ми живот?

Въпреки любовта, която знам, че са споделяли той и наложницата, негодувах, че смъртното ми съществуване е било използвано без да се зачете това, което може да съм била аз. Тя не беше ли живяла достатъчно дълго преди, очаквайки го да се събуди, да си извади главата от пясъка и да живее?

Нищо чудно, че се чувствах толкова психирана в гимназията. От детството си бях подтискала спомени за друг фантастичен живот, отпечатан в подсъзнанието ми.

Внезапно всичко в живота ми ми се стори подозрително. Наистина ли толкова много обичах слънчевата светлина, или у мен просто беше сработило остатъчно чувство от нея? Наистина ли бях луда по модата, или бях вманиачена по гардероба на наложницата с хилядите й зашеметяващи рокли? Наистина ли бях увлечена да разкрасявам средата си, или това беше остатък от нейната нужда да променя лицето на своя затвор, докато е чакала любовника си?

Дали изобщо харесвах розовото?

Опитах се да си спомня колко от роклите й бяха в някакъв оттенък на розовото.

— Уф! — казах. Излезе като дълбок, гръмовен гонг.

Не исках да съм наложницата. Исках да съм себе си. Но доколкото знаех, дори не бях родена.

Хрумна ми ужасна мисъл. Може би не бях преродената наложница, може би бях наложницата, която някой беше накарал да пие от Котела!

— Да, после ме е пратил на пластичен хирург и е пресъздал лицето ми? — измърморих. Изобщо не приличах на наложницата.

Главата ми се въртеше от страхове, кой от кой по-обезпокоителни.

Спрях, сякаш насочващият маяк, който бибиткаше все по-бързо и по-бързо в мен, внезапно беше преминал в един дълъг сигнал.

Бях там. Където и да беше това „там“. Каквато и съдба да ме очакваше, каквото или който и да ме беше довел тук, беше от другата страна на хребет от черен лед на около шест метра от мен.

Стоях неподвижна толкова дълго, че отново се заледих.

Изпълни ме отчаяние. Не исках да погледна. Не исках да изкача хребета. Ами ако не ми харесаше това, което намерех? Дали не бях блокирала този спомен, защото щях да умра там?

Ами ако бях закъсняла?

Затворът беше празен. Нямаше причина да продължавам. Можех просто да се откажа, да се превърна в лед за постоянно и да забравя. Не исках да бъда наложницата. Не исках да намеря краля. Не исках да остана във Фае или да бъда неговата вечна любов.

Исках да бъда човек. Исках да живея в Дъблин и в Ашфорд и да обичам мама и татко. Исках да се карам с Джерико Баронс и да управлявам книжарницата някой ден, когато светът ни бъде възстановен. Исках да гледам как Дани расте и се влюбва за пръв път. Исках да заменя старата жена в манастира с Кат и да ходя на тропически ваканции на човешки плажове.

Стоях, разкъсвана от колебание. Да отида да се срещна със съдбата си като добър малък автомат? Да замръзна и да забравя, както се опитваше да ме убеди да направя съкрушителното петно на безсилие в това място? Или да се обърна и да си отида? Тази мисъл ме блазнеше много. Намирисваше на собствена воля, на избора да вдигна платна по свой собствен курс и условия.

Ако никога не прехвърлех този хребет и никога не откриех края на този сън, който ме тормозеше цял живот, щях ли да се освободя от него?

Нямаше висша сила, която да ме принуждава да продължа, нито божествено създание, възлагащо ми да проследя книгата и да върна стените. Това, че можех да я проследя, не значеше, че трябва. Нямаше нужда да се боря с Фае. Бях свободен агент. Можех да си тръгна още сега, да се махна, да се измъкна от отговорност, да се погрижа за себе си и да оставя тази каша на някой друг. Това беше странен нов свят. Можех да спра да се съпротивлявам, да се адаптирам и да се възползвам от него. През последните няколко месеца бях доказала на себе си, че съм добра в приспособяването и в намирането на начин да продължа, когато нещата не са изобщо такива, каквито мислех, че са.

И все пак… можех ли наистина да си тръгна сега и никога да не разбера за какво е било всичко това? Да живея с неразгаданата двуполюсност, която оформяше всеки мой избор? Исках ли да живея така — в противоречие със себе си, объркана, в полууплашеното съществувание на някой, който се е уплашил в критичния момент?

Сигурността е ограда, а оградите са за овце — бях казала на Роуина.

Чудя се чия страна ще избереш — беше отвърнала тя язвително, — ако си подложена на изпитание.

Това беше изпитанието.

Разпуках леда, отърсих го от кожата си и се отправих към върха на хребета.