Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (17)

Седемнайсет

— Завий вдясно, тук! — казах.

Баронс ми хвърли поглед, който направо зяавяваше: „Начукай си го и умри!“.

Върнах му го.

— Оставих камъните в апартамента на Даррок.

Той дръпна волана на Вайпъра толкова силно вдясно, че едва не се озовах в скута му. Знаех каква грешка би било. След сексуално зареденият ни инцидент в книжарницата той не беше проронил нито дума.

Никога не го бях виждала толкова ядосан. А съм виждала Баронс ядосан много пъти.

Когато поднесох ледения си финален удар, той ме изгледа с такова презрение, че ако бях по-слаба жена, щях да повяхна и да умра. Аз не съм слаба. Той си го заслужаваше.

После се беше отдръпнал от мен и се беше взирал в Среброто дълго. Когато най-накрая се обърна, той ме огледа от раздърпаната руса коса до джапанките, после стрелна поглед към тавана, казвайки ми така ясно, както ако беше проговорил на глас, да отида да се преоблека в нещо, което би носила възрастна жена, защото излизаме.

Когато се върнах долу, той ме подкара към гаража, без да ме докосва. Усещах напрежението да се оттегля и потича като бурен поток под кожата му по същия начин, по който цветовете се разбиваха непрестанно под кожата на Ънсийли принцовете.

Беше избрал Вайпъра от колекцията си и се плъзна в шофьорската седалка. Знаех, че го прави, за да ме провокира. За да ми напомни, че нищо не беше мое. Всичко беше негово.

— Това са глупости и ти го знаеш! — сопнах се. Не можех да се боря за това, което наистина ме вбесяваше, затова трябваше да работя с материала, който имах. — Мама и татко са навън, аз съм жива, а Даррок е мъртъв. Ти не уточни кой какво трябва да направи или как да се случи. Настояваше единствено за крайни резултати. Условията ти са изпълнени.

Вайпърът избоботи по улицата и усетих жегване на завист. Познавах тръпката от жегата на мотора от страната на шофьора, гладкото удоволствие от скоростния лост в ръката ми, щурма на масивни мускули, работещи на празен ход жадно, чакащи следващата ми заповед. Въздъхнах и погледнах през прозореца в очакване мракът да се спусне.

Нямаше нужда да давам указания на Баронс. Той знаеше точно къде съм била преди две нощи. Зави надясно, после наляво, дванайсет преки на изток и седем на юг.

Градът беше утихнал като него. Усещах огромен брой Фае, но те не бяха навън по улиците. Чудех се дали имат конференция някъде, на която да планират следващите си ходове, дали нацията на Ънсийли е била объркана от загубата на своя освободител и водач и дали се срещаха, за да изберат нов. Чудех се кой ще излезе напред, за да поеме командването. Някой от Ънсийли принцовете?

Даррок не беше лош избор за водач на Мрачния двор. Той искаше нашият свят да остане непокътнат, защото имаше намерение да го управлява така, както управлява света на Фае. Беше харесвал човешките си удоволствия и възнамеряваше да продължи да им се наслаждава. Годините му сред нас бяха увеличили апетита му за смъртни жени и смъртни луксове, следователно той щеше да ги предпази.

Но нямаше гаранция, че който поеме властта след него, ще се чувства по същия начин. Всъщност имаше малка вероятност новият Ънсийли водач да изпитва нещо дори далечно човешко.

Ако един от мрачните принцове поемеше водачеството — да кажем Смърт или Мор, той нямаше да има дълготрайни цели, нямаше да има ограничения. Щеше да задоволява желанията си, докато не остане нищо за поглъщане. Имахме късмет бивш Сийли да води Ънсийли. Знаех от какво са направени принцовете — празнота, по-тъмна и по-огромна от нощното небе. Апетитите им бяха необятни, неутолими.

Бях видяла какво се случи на улицата между Сийли и Ънсийли, когато се срещнаха. Земята започна да се разцепва. Ако двата двора се сблъскат в голям мащаб, ако тръгнат един срещу друг, те ще унищожат нашия свят.

И докато те могат да се преместят на нова планета, ние не можем.

Човешката раса ще умре.

Мислех, че нямам неотложни задължения, нямах спешни крайни срокове. Но имах. Колкото по-дълго Книгата беше на свобода и Фае се биеха едни с други, толкова по-голяма беше опасността от тотално унищожение на човечеството.

Чудех се дали Баронс осъзнава това. Чудех се дали му пука. Каквото и да беше той, вероятно можеше да оцелее всякакъв разпад — ядрен или Фае. Дали просто щеше да се свърже с другите безсмъртни на нашата планета и да продължи с тях? Трябваше да знам къде стои.

— Имаме сериозни проблеми, Баронс.

Той наби спирачките толкова силно, че главата ми се люшна. Толкова се бях отплеснала в мисли, че не бях забелязала, че сме пристигнали.

— Аз съм смъртна! — казах ядосано, разтривайки врата си. — Можеш да се опиташ да си го спомняш… Ох! Какво… Баронс! — Бях издърпана от колата толкова рязко, че ръката ми едва не изскочи от ставата.

Дори не бях видяла да излиза от колата и да идва от моята страна. После се озовах на тротоара и залепена за тухлената стена на една сграда.

Той се наведе към мен, притисна краката ми между неговите и завърши клетката с ръце.

Положих длани на гърдите му, за да го държа на разстояние. Гръдният му кош се издигаше и спускаше под ръцете ми, издуваше се като мях. Той беше твърд като камък до бедрото ми, много по-голям, отколкото някога го бях усещала. Твърде голям. Чух звука от разпаряща се тъкан.

Погледнах към лицето му. Погледнах отново. Кожата му беше с цвета на махагон и потъмняваше с всяка секунда. Беше по-висок, отколкото трябваше, и червени искри проблясваха в очите му. Когато изръмжа, на лунната светлина присветнаха дълги черни кучешки зъби.

Той се променяше. Косата му ставаше по-дълга, по-гъста, сплъстяваше се около лицето. Той отпусна глава и остри зъби одраскаха ухото ми.

— Никога! Не използвай! Секса! Като оръжие! Срещу мен! — Думите бяха гърлени, деформирани от зъби, твърде големи за човешка уста, но аз ги разбрах перфектно.

Свих рамене.

— Не ми свивай рамене, мамка му! — изръмжа той. Бузата му беше до моята и можех да усетя как чертите му се изостряха и разширяваха. Отново чух разпарящи се дрехи.

— Бях ядосана. — Имах всичкото право да бъда.

— Аз също съм. Но не ме виждаш да си играя с теб.

— Ти ме манипулираш през цялото време.

— Дали съм безскрупулен? Да. Дали не издавам плановете си? Със сигурност. Дали понякога те притискам да кажеш нещо, което и без това искаш да кажеш? Разбира се. Но никога не играя игри.

— Виж, Баронс! Какво искаш от мен? Това беше… — Потърсих точната дума и не ми хареса това, което намерих. — Незряло. Добре. Но и ти не си невинен. Ти говореше за убийството ми.

Гърмящата змия се раздвижи в гърлото му.

— Ти също ми дължиш извинение! — сопнах се.

— За какво? — Нещо гризна ухото ми, разкъса нежната кожа и усетих топла кръв, а после езикът му докосна кожата ми.

— За това, че не ми каза, че не можеш да умреш. Имаш ли някаква представа какво ми причини това да гледам как умираш?

— А! Да видим! Да. Накара те да изчукаш Даррок след часове.

— Ревнуваш ли, Баронс? Така изглежда. — Нямаше да се оправдавам. Той не ми беше дал никакви обяснения. По тази причина бях допуснала всякакви неща и едва не се бях направила на голям идиот пред него снощи.

Въздухът изсъска между зъбите му, когато се избута от стената. Не бях усетила колко е студена нощта, преди топлината от тялото му да изчезне. Той стоеше по средата на улицата с гръб към мен, ръцете му бяха свити в юмруци отстрани, дълги нокти се плъзгаха през чудовищни пръсти, а той потреперваше и ръмжеше.

Облегнах се на стената и го наблюдавах. Бореше се за контрол върху формата, която да придобие господство, и въпреки че бях бясна и на двамата в момента, предпочитах мъжа. Звярът беше много по-… емоционален, ако тази дума може да бъде приложена за Баронс в някаква форма. Караше ме да се чувствам объркана, в конфликт. Никога нямаше да изкарам картината на намушкването му от главата си.

Когато го провокирах, не ми беше хрумнало, че изходът може да е такъв. Баронс винаги е бил толкова контролиран, дисциплиниран. Мислех, че трансформацията в звяр е съзнателна. Че, като всичко останало в неговия свят, се случва само ако той го иска, или изобщо не се случва.

Спомних си първия път, когато чух странното тракане в гърдите му, в нощта, когато с него бяхме тръгнали след Книгата с трите камъка и се бяхме провалили. Беше ме отнесъл обратно в книжарницата и се бях събудила на дивана, а той се взираше в огъня. Спомних си как мислех, че кожата на Баронс може да е калъф за нещо, което не исках да видя. Била съм права. Под човешката форма имаше напълно нечовешка. Но защо? Как? Какво беше той?

Нито веднъж не беше губил контрол около мен по този начин. Дали способността му да сдържа животинската си природа отслабваше?

Или аз бях проникнала по-дълбоко под тази променяща се кожа?

Усмихнах се, но без капка радост. Харесваше ми тази мисъл. Не бях сигурна кой е по-прецакан от това — той или аз.

Стоях до стената, а той стоеше на улицата с гръб към мен поне три или четири минути.

Бавно, както изглеждаше с голяма доза болка, той се промени обратно, треперейки и ръмжейки през цялото време. Разбирах защо помислих, че съм го убила с руните си предишната нощ. Трансформацията от звяр към мъж изглеждаше изключително болезнена.

Когато най-после се обърна, нямаше и следа от кървавочервено в тъмния му поглед. От черепа му не стърчаха остатъци от рога. Той направи гримаса, когато пристъпи на бордюра, сякаш крайниците го боляха, а зъбите му проблясваха бели и равни на лунната светлина.

Отново беше мъж със силно телосложение на трийсетина години или там някъде, носещ дълго палто, което беше разкъсано на раменете и сцепено на гърба.

— Ако отново се ебаваш с мен, ще ти го върна. Но няма да е с ума ми.

— Не ме заплашвай! — Бях изкушена да го направя точно там и в този момент и да видя дали ще изпълни заканата си. Бях му бясна. Исках го. Бях пълна каша що се отнася до всичко, в което беше замесен Баронс.

— Не те заплашвам. Предупреждавам те.

На върха на езика ми напираше остър отговор.

Той ме засрами да премълча с:

— Очаквам нещо по-добро от теб, госпожице Лейн. — После се обърна към вратата и влезе в сградата.

 

 

Почти очаквах да има Ънсийли стражи на последния етаж, но или Даррок беше твърде арогантен да си даде труда да остави стражи, или след като беше убит, армията му вече не виждаше смисъл да брани скривалищата му.

Вече вътре, Баронс тръгна право към спалнята, която заемаше Даррок. Последвах го, защото беше единственото място, което не бях имала възможност да претърся. Стоях на вратата и гледах как обръща разкошно обзаведената стая, избутвайки столове и отоманки от пътя си, обръщайки скрина и ритайки съдържанието му, преди да се занимае с леглото. Разкъса одеялата и чаршафите, издърпа матрака от рамката, извади нож и разпори матрака, търсейки нещо скрито вътре, после спря и вдиша дълбоко. След миг килна глава и вдиша отново.

Разбрах мигновено. Баронс имаше изключително усилени сетива. Да си във връзка с животното в теб си има и предимства. Той познава миризмата ми, а не можеше да я подуши по леглото на Даррок.

Разбрах на мига, че е решил, че вероятно сме го правили на кухненската маса или под душа, или на дивана, или на балкона, или може би просто сме си направили оргия и всички момчета носорози са ни гледали.

Извъртях очи и го оставих да довърши претърсването на спалнята сам. Можеше да вярва в каквото иска. Надявах се да се удави в картините как аз правя секс с Даррок. Може да не изпитваше емоции към мен, но със сигурност имаше териториален инстинкт на животно. Надявах се, че идеята някой друг да играе на негова почва го побърква.

Побързах към спалнята, в която бях спала. Руните ми все още туптяха в кървавочервено на прага и по стените. Бяха по-големи и пулсираха по-ярко. Не се мотах. Бях претърсила мястото основно предишната нощ. Грабнах раницата си, втурнах се в дневната и започнах да тъпча фотоалбумите на Алина в раницата си. Сега те бяха мои и когато всичко това свършеше, щях да седна и да се изгубя в тях с дни, може би седмици, и да си разказвам щастливата част от нейната история.

Чувах Баронс в кабинета. Риташе лампи и столове и хвърляше неща наоколо. Отидох и загледах как книги летяха, а документи избухваха във въздуха. Той държеше звяра си под контрол, но не си даваше труда да контролира мъжа. Беше заменил скъсаното палто с едно от тези на Даррок. Беше му твърде малко, но поне покриваше остатъка от раздраните му дрехи.

— Какво търсиш?

— Според слуховете той е знаел пряк път или щях да съм го убил отдавна.

— Кой ти каза за него? — Имаше ли нещо, което Баронс не знаеше?

Той ми хвърли поглед.

— Нямаше нужда някой да ми казва. Prima facie, госпожице Лейн. Фактите говорят. Не си ли се чудила защо той продължава да я търси, въпреки че няма нито един от камъните и би бил покварен в мига, в който я вземе?

Поклатих глава, отвратена от себе си. Беше ми отнело месеци да започна да се чудя над това. Какъв страхотен копой бях!

— Мислиш, че е оставил бележки?

— Знам, че е. Ограниченията на смъртния му мозък бяха проблем за него. Той беше свикнал със способностите на паметта на Фае.

Значи Баронс също е знаел, че има пряк път, и го е търсил от известно време.

— Защо никога не ми каза?

— Неслучайно се нарича пряк път. Колкото по-къс е, толкова повече реже, обикновено^[1]. Всичко си има цена, госпожице Лейн.

Не го ли знаех! Коленичих и започнах да преглеждам листовете на пода. Даррок не беше писал в дневници, беше използвал листове плътна, скъпа пергаментова хартия и ги беше изписвал с красив почерк, сякаш беше очаквал работата му един ден да бъде увековечена: документи от Даррок, освободител на Фае, изложени, както ние показваме Конституцията в музей някъде. Погледнах към Баронс. Той вече не хвърляше неща. Подреждаше документи и тефтери. Нямаше и следа от темпераментния звяр или от ядосания мъж. Беше отново ледения, непроницаем Баронс.

— Никой ли никога не му е казвал за лаптопите? — прошепнах.

— Фае не могат да ги използват. Изпържват ги.

Може би имаше нещо в моята теория за енергията. Докато още листове падаха долу, аз ги събирах и ги проучвах. Под бдителните очи на стражите на Даррок, не бях имала възможност да си пъхна носа в личните му документи. Беше нещо очарователно. Този тайник с бележки беше за различните касти Ънсийли — силата и слабостите им, уникалните им вкусове. Беше шокиращо да разбера, че е трябвало да учи за Ънсийли точно като нас. Сгънах страниците и започнах да ги тъпча в раницата си. Това беше полезна информация. Шийте зрящите трябваше да си ги предават от едно поколение на друго. Можехме да съберем комплект Фае енциклопедии от бележките му.

Когато мястото в раницата ми свърши, започнах да трупам страниците на купчини, за да се върна за тях по-късно.

Тогава видях страница, която беше различна от останалите, изпълнена с надраскани мисли, списъци, оградени коментари и стрелки, сочещи от една бележка към друга.

Името на Алина беше върху него, заедно с това на Роуина и на десетки други. Надраскан до името им беше техният специален „талант“. Имаше списък със страни, адреси и имена на компании, които допусках, че са чуждестранните клонове на Корпорация Бързи пощи — куриерската служба, която беше наше прикритие. Един списък съдържаше шестте кръвни линии на нашата секта плюс още една, за която никога не бях чувала — О’Калахан. Възможно ли беше да има повече кръвни линии, отколкото знаехме? Ами ако друго Фае сложи ръка на тази информация? Можеха да пометат всички ни!

Продължих да преглеждам и ахнах. Роуина притежаваше късче умствена принуда? Кат беше дарена с емоционална телепатия? Как Даррок беше разбрал тези неща, по дяволите? Според него Джо беше в тайното Убежище! Името на Дани също беше на страницата, подчертано няколко пъти и с въпросителна. Аз не бях в списъка, което значеше, че е написан преди да бъде наясно със съществуването ми предишната есен.

На дъното на страницата имаше къс списък:

— Шийте зрящи — усещат Фае.

— Алина — усеща Шинсар Дъб, Фае Светини и реликви.

— Манастир — Шинсар Дъб.

— Ънсийли крал — Шийте зрящи?

Примигнах към него, опитвайки се да видя смисъл. Да не искаше Даррок да каже, че не Сийли кралицата, както твърдеше Нана О’Райли, е била тази, която е оставила Мрачната книга в манастира толкова отдавна? Дали самият Ънсийли крал ни я е донесъл, защото можем да усещаме Фае и Фае Светини и това ни е правило идеални пазители за нея?

Внезапно Баронс се озова зад мен и надникна през рамото ми.

— Кара те да мислиш за себе си малко различно, а?

— Не съвсем. Имам предвид на кого му пука кой я е донесъл в манастира? Въпросът е, че ние сме пазителите.

— Това ли разбираш от бележките, госпожице Лейн? — измърка той.

Погледнах към него.

— Какво разбираш ти от тях? — казах отбранително. Не ми харесваше тонът му, както не ми харесваше и веселият блясък в тъмните му очи.

— Казват, че кралят бил ужасен, когато разбрал, че резултатът от неговия акт на изкупление е родил най-могъщото му извращение. Той го гонил от един свят в друг с еони, решен да го унищожи. Когато най-накрая го настигнал, битката им продължила векове и докарала няколко свята до руини. Но било твърде късно. Шинсар Дъб била станала напълно съзнателна. Мрачна сила сама по себе си. Когато кралят създал Шинсар Дъб, той бил по-велик, а Книгата била по-слаба. Тя била хранилище за злото на краля, но без енергия и стремежи. Но докато скитала, тя се развила, докато станала всичко, което бил кралят, че и повече. Създанието, изоставено от своя създател, се научило да мрази. Шинсар Дъб започнала да преследва краля — той замълча и ми показа една от вълчите си усмивки. — И какво още е могъл да създаде кралят? Може би цяла каста, която да може да проследи най-големия му враг, да го задържи и да го възпре, така че да не може да унищожи него? Ще ми кажеш ли, че никога не си помисляла за това?

Зяпнах. Ние бяхме добрите. Хора до същността си.

— Шийте зрящи — кучета пазачи на ЪК — подигра се той.

Бях смразена от думите му. Беше достатъчно лошо да открия, че съм осиновена и че родителите, които ме бяха отгледали, не бяха мои биологични родители. Какво намекваше той сега? Че не съм имала родители?

— Това е най-голямата купчина глупости, които съм чувала! — Първо Даррок беше предположил, че съм камък. Сега Баронс предполагаше, че шийте зрящите са тайна каста Ънсийли.

— Ако върви като патица и квака като патица…

— Аз не съм патица!

— Защо това те обижда толкова? Силата е сила.

— Ънсийли кралят не ме е направил!

— Идеята те плаши. Страхът е от похабена емоция. Той е предпоследният чифт капаци. Ако не можеш да се изправиш пред истината за своята реалност, не можеш да бъдеш част от нея, не можеш да я контролираш. Можеш да хвърлиш кърпата и да се предадеш на прищевките на някой с по-силна воля. Харесва ли ти да бъдеш безпомощна? От това ли се възбуждаш? Затова ли в мига, когато вече ме нямаше, ти се обърна към копелето, което накара да те изнасилят?

— Е, какво сте ти и мъжете ти? — отговорих студено. — Още една от тайните касти на Ънсийли краля? Това ли сте вие, Баронс? Затова ли знаеш толкова много за тях?

— Не ти влиза в шибаната работа.

Той се обърна и продължи търсенето си.

Треперех и в устата ми имаше горчив вкус. Избутах документите, станах и излезнах на балкона, където стоях и се взирах в нощта.

Баронс ме беше разтърсил дълбоко с предположението си, че шийте зрящите бяха каста на Ънсийли. Трябваше да призная, че бележките на Даррок със сигурност можеха да бъдат тълкувани така.

Онази нощ стоях между двете Фае армии и мислех колко съм доволна, че съм като Ънсийли, укрепена от болка, по-малко лекомислена и чуплива.

А го имаше и онова тъмно гладко езеро в главата ми, което предлагаше толкова много необясними „дарове“, като руни, които бившето Фае беше разпознало, които го бяха накарали да се поколебае, руни, които Ънсийли принцовете мразеха силно.

Потреперих. Имаше нов въпрос, от който да съм обсебена, освен въпроса какво представлява Баронс.

Какво представлявах аз?