Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (35)

Трийсет и пет

Последния път, когато говорих с мама лично, беше на втори август — денят, в който се сбогувах с родителите си и хванах самолета за Дъблин. Бяхме се карали горчиво за ходенето ми в Ирландия. Тя не беше искала да изгуби втора дъщеря в „онова прокълнато място“. По онова време мислех, че е мелодраматична. Сега знам, че е имала причина да вярва, че не е трябвало никога да позволява на Алина да заминава и защо беше ужасена да види, че и аз заминавам. Бях съжалявала, че последните ни думи, казани лице в лице, бяха сурови. Бях говорила с нея по телефона след това, но не беше същото.

Видях татко три седмици по-късно, когато дойде в КДБ да ме търси. Баронс беше използвал Гласа, за да го накара да се прибере у дома и беше посадил някои подсъзнателни команди, които да го спрат да се върне в Ирландия. Бяха подействали. Татко беше ходил до летището няколко пъти, за да се върне за мен, но не беше успял да се качи на самолет.

Видях и двамата отново две седмици след Коледа, когато бях изплувала от състоянието си на При-я и В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е помогнал моят роден град да бъде възстановен и че пази хората ми.

Тогава не бях говорила с тях. Бях се свила в храстите зад къщата и бях гледала как седят на верандата и говорят за мен и затова, че се предполага да обрека света на гибел.

Бях видяла и двамата, когато Даррок ги държеше в плен. Бяха вързани и със запушени усти.

После ги бях видяла тук, в „Честър“, в нощта, когато Шинсар Дъб пое контрол върху Фейд и уби Баронс и Риодан, но тогава беше само през стъкло.

Хронологически бяха минали девет месеца, откакто те ме бяха видели за последен път. С времето, което бях изгубила във Фае, като При-я и в Сребрата, имах чуството, че са по-скоро три, при все това най-дългите, най-претъпканите със събития три месеца от живота ми.

Исках да ги видя. Сега. Въпреки че не бях приела В’лане по начина, по който той искаше, не го бях и намушкала, което се беше оказало непредвидено, защото най-накрая беше ми казал, че всички трябва да се срещнем в „Честър“ по обяд, за да изгладим плановете си за залавянето на Книгата. Той беше изпратен като пресяващ се вестител да обиколи всички.

Реших, че задачите ми може да почакат. Като знаех, че сме толкова близо до възможността да направим сериозен опит за залавянето на Книгата, бях изпълнена с неотложна нужда да видя мама и тате преди голямата среща. Преди ритуала. Преди още нещо в живота ми да се обърка. Личностните кризи настрана, но те ми бяха родители и винаги щяха да бъдат. Ако преди бях живяла като някой или нещо друго, този живот беше избледнял, в сравнение със сегашния.

Влетях в „Честър“, преминах тържествено през баровете, които бяха отчайващо пълни толкова рано през деня, и се отправих към стълбите. Нямах желание да говоря с никой от тайнствените обитатели на клуба.

В основата на стълбите Лор и един мъж с тежки мускули, дълга бяла коса, бледа кожа и горящи очи се раздвижиха заедно и блокираха пътя.

Обмислях какво можеше да има в дълбокото ми гладко езеро, което да използвам (Баронс беше изгълтал кървавочервените руни като трюфели), когато Риодан извика от горе:

— Пуснете я!

Вдигнах глава. Изтънченият собственик на най-голямото свърталище на секс, дрога и екзотични тръпки в града стоеше зад хромирания парапет, големите му длани бяха сключени на перилата, дебелите му китки бяха украсени със сребърни гривни, а чертите му бяха затъмнени от удобна сянка. Изглеждаше като белязан модел на Гучи. Какъвто и живот да са живели тези хора, преди да станат такива, каквито са, той е бил жесток и труден. Като тях.

— Защо? — настоя Лор.

— Защото аз казвам така.

— Още не е време за срещата.

— Тя иска да види родителите си. Ще настоява.

— Е?

— Мисли, че има да доказва нещо. Ще бъде упорита.

— Леле, колко мило! Дори няма нужда да говоря — измърках. Наистина са чувствах така. Роидан вадеше най-лошото в мен. Той ме беше осъдил предварително, също като Роуина.

— Излъчваш емоции днес. Емоционалните хора са непредвидими, а ти си по-непредвидима от повечето по принцип. Освен това — Риодан изглеждаше развеселен, — Джак изгражда имунитет към Гласа на Баронс. Настояваше да те види. Каза, че ще вземе кралицата за заложница, ако не те доведем при него. Не се тревожа за безопасността на кралицата. Рейни я харесва, а Джак харесва всичко, което харесва Рейни. Но съм обезпокоен, че може да спори с нас до смърт.

Усмихнах се леко. Ако някой можеше да спечели, това беше татко. Избутах Лор с рамо. Ръката му се стрелна като решетка около врата ми и ме спря.

— Погледни ме, жено! — изръмжа той.

Обърнах глава и срещнах погледа му ледено.

— Ако той ти каже нещо за нас, ще те убием. Разбираш ли? Една дума и умираш. Така че, ако се чувстваш много нахакана и защитена, защото Баронс обича да те чука, помисли пак! Колкото повече му харесва да го прави, толкова по-вероятно е един от нас да те убие.

Погледнах нагоре към Риодан.

Собственикът на „Честър“ кимна.

— Никой не уби Фиона.

— Тя беше парцал.

Избутах ръката му от врата си.

— Разкарай се от пътя ми!

— Бих предложил да го излекуваш от малкия му проблем, ако искаш да оцелееш — каза Лор.

— О, ще оцелея.

— Колкото по-далеч от него, толкова по-безопасно.

— Искате ли да намеря Книгата, или не?

Отговори Риодан:

— Не ни пука дали Книгата е навън. Или че стените са паднали. Времената се менят, ние продължаваме.

— Тогава защо помагате с ритуала? В’лане каза, че е поискал ти и Лор да се заемете с другите камъни.

— Заради Баронс. Но ако той прошепне една дума за себе си, ти си мъртва.

— Мислех, че той ви е шеф.

— Така е. Той създава правилата, по които живеем. Но все пак ще те отнемем от него.

„Ще те отнемем от него.“ Понякога бях толкова тъпа!

— И той го знае.

— Веднъж вече се наложи да го направим — каза Лор. — Кастео не ни е казал и дума оттогава. Казвам, че е време да го преживее. Минаха хиляда шибани години. Какво струва една жена?

Вдишах бавно и дълбоко, докато пълните усложнения от това, което току-що беше казал, попиваха в мен. Затова Баронс никога не отговаряше на въпросите ми и никога нямаше да отговори. Знаеше какво щяха да ми причинят, ако ми каже — каквото и да са направили с жената на Кастео преди хиляда години.

— Няма нужда да се тревожиш за това. Не ми е казал нищо.

— Все още — каза Лор.

— Но по-важното — казах, гледайки нагоре към Риодан, — аз няма да питам. Нямам нужда да знам. — Осъзнах, че е истина. Вече не бях обсебена да намеря име и обяснение за Джерико Баронс. Той беше, каквото беше. И нищо не беше в състояние да го промени. Нито пък това, което чувствах.

— Така казва всяка жена в някакъв момент. Запозната ли си с приказката за Синята брада?

Разбира се. Той беше искал от жените си само едно — никога да не поглеждат в забранената стая, където държал телата на всичките си бивши съпруги, които бил убил за това, че са поглеждали в забранената стая.

— Жените на Синята брада не са имали живот. — Огледах го. Те също така са били контролирани прекалено сурово и безскрупулно. — Колко сте отнели един от друг? Толкова, че мразите да се гледате? Дали веселата банда от братя не се е превърнала във вървяща, говореща, безсмъртна Студена война?

Лицето му се втвърди.

— Събличай се, ако ще се качваш!

Изгледах го.

— Дрехите ми са прилепнали.

— Не подлежи на преговори. Всичките. Нищо, освен кожа.

Лор скръсти ръце, облегна се на стълбите и се засмя.

— Има страхотен задник. Ако имаме късмет, ще носи прашки.

Белокосият мъж се разтърси от смях.

— Никога не сте карали някой да се съблича преди — казах.

— Нови правила — засмя се Риодан.

— Няма…

— Да видиш родителите си, ако не го направиш — отряза ме той.

— Не искам да ги виждам, ако трябва да съм гола. Мама никога няма да се възстанови.

Той показа къса роба.

— Планирал си го! — задник!

— Казах ти. Нови правила. Не можем да сме прекалено внимателни с кралицата тук.

Не мислеше, че ще го направя. Грешеше.

Наежена изритах ботушите си, издърпах ризата през глава, събух дънките, разкопчах сутиена и свалих прашките. После върнах кобура на мястото му, пъхнах копието в него и тръгнах по стълбите гола. Разлюлях малко задник, докато вървях и задържах погледа на Риодан през цялото време.

На върха Риодан на практика ме зави с късата роба. Погледнах назад към Лор и другия пазач. И двамата ме зяпаха. Никой от тях вече не се смееше.

Вторият етаж на „Честър“ миришеше добре. Наклоних глава и подуших. Парфюм и… готвене? Имаше ли кухня тук?

Три жени изскочиха от една стена, говореха и се смееха, носейки покрити чинии, после изчезнаха зад друг съскащ панел. Засегнах се. Те знаеха как да отварят и затварят вратите, а аз не знаех!

Риодан ми тръсна дрехите ми.

— Жените на Келтърови са неконтролируеми. Те готвят. Дърдорят. Смеят се. Идиотки!

Погледнах го. Той вече се отдалечаваше. Опитах се да не се разсмея. Минах в края на коридора и се облякох, докато гледах как изчезва в една от стъклените стаи.

Когато отново тръгнах, Лор се изравни с мен. Не ми харесваше горещия му неподвижен поглед на изключително сексуален мъж, който ме е видял гола и с разлюлян задник и нямаше да го забрави скоро.

— Джак и Рейни са тук долу. — Той зави наляво в пчелната пита от стъкло и хром, по коридор, който дори не бях осъзнала, че е там. Отразяващите стъкла създаваха илюзията от коридор с огледала. Вторият етаж на „Честър“ беше дори още по-голям, отколкото мислех.

— Преместили сте ги.

— Трябваше ни място, което да можем да пазим по-добре, след като настанихме кралицата вътре.

Отпред Дръстан и Дагиъс стояха в коридора и говореха с… Зяпнах. Фае? Не усещах Фае в него. Какво беше той? Дълга черна коса, златна кожа, тонове чар. Фае, но не Фае.

Когато приближихме, чух Дагиъс да казва нетърпеливо:

— Искаме само да потвърдиш, че тя наистина е Авийл. Ти беше неин любимец пет хиляди години, Адам. Познаваш я по-добре от всеки от нас. Тя е изтощена и слаба, и въпреки че сме съвсем сигурни, че е тя, ще почиваме по-спокойно, ако го чуем от някой, който някога е бил нейна дясна ръка.

— Аз съм смъртен, Габ е бременна и няма да умра в скапана Фае война. Това не е моята битка. Това вече не е моят живот.

— Искаме само да потвърдиш, че е тя. Ще накараме В’лане да те пресее от тук…

— Ако кажете на задника, че съм тук, няма да получите нищо от мен! Никой не трябва да знае, че съм в Ирландия. Нито едно Фае. Ясно?

— Вярваш, че все още ще те гонят?

— Те имат дълга памет, кралицата е слаба, а аз никога не съм им бил любимец. Някои от тях не пият толкова често от Котела, колкото би ми харесало. Един поглед. Ще потвърдя, но после се махам. Не идвайте повече да ме търсите!

Дагиъс каза студено:

— Ти имаше възможност да убиеш Даррок. Вместо това го направи смъртен.

Тъмните очи на Адам проблеснаха.

— Знаех, че някой от вас, копелета, ще се опита да обвини мен за станалото. Оставих го да живее. Хората са оставили Хитлер да живее. Не аз съм отговорен за унищожаването на една трета от световната популация.

— Трябва да си доволен, че никоя от жертвите не беше Келтър, иначе щяхме да те търсим лично.

— Не ме заплашвай, планинецо! Не съм наречен шийн ширийч дуу^[1] за нищо и не съм заживял тук, без да взема предпазни мерки. Все още имам няколко аса в ръкава. Имам да пазя мой собствен клан.

Гледах го втренчено, докато подминавахме. Внезапно главата му се извърна и той се вгледа право в мен с присвити очи. Погледът му ме следваше, докато минавах.

— Коя е тя? — чух го да пита.

— Една от избраниците на кралицата, както изглежда. Може да проследи Книгата.

— Обзалагам се, че може — измърмори Адам.

Погледнах остро над рамо и започнах да се обръщам. Исках да знам защо го каза.

Ръката на Лор стисна моята.

— Продължавай да вървиш! Часовете за посещение в „Честър“… ами, за теб няма такива.

Той спря в далечния край на коридора пред гладка стена от стъкло, която беше силно изрисувана със замъглени руни, и притисна длан до панела. Когато вратата се плъзна встрани, погледнах надолу и видях, че подът е покрит с още руни.

— Ако се умориш от Баронс… — Студените му очи бяха заковани на лицето ми. — Ако допуснем, че оцелееш…

Хвърлих му поглед, пълен с подигравателно учудване.

— Чудесата нямат край! Представата на Лор за предложение. Някой да ме хване, докато припадам!

— Свалката отнема енергия, която би било по-добре да бъде изразходвана в чукане. Предпочитам тояга по главата. — Той се обърна и тръгна отново.

Извъртях очи и изправяйки рамене, прекрачих руните.

Или по-скоро се опитах да прекрача руните.

Те ме отхвърлиха бурно и всяка аларма в сградата се включи.

— Не нося Книгата! Видя ме гола. Махни се от мен!

Ръката на Лор беше върху гърлото ми, смачквайки трахеята ми. Още малко натиск и щях да припадна от липса на кислород.

— Какво стана? — настоя Риодан, връхлитайки.

— Тя включи защитите.

— Чудя се защо, Мак?

— Разкарай задника от мен! — казах.

— Пусни я! — Баронс се беше присъединил към Риодан в коридора. — Веднага!

Риодан погледна към Баронс и нещо премина между тях. Осъзнах, че са очаквали това. Бяха знаели, че в някакъв момент ще настоявам да видя родителите си. Единствената причина Риодан да ме пусне горе беше, за да ме подложи на този тест. Но какво доказваше той?

— Това не променя нищо — каза Баронс накрая.

— Не — съгласи се Риодан.

— Какво? — настоях.

— Защитите те разпознават като Фае — каза Баронс.

— Невъзможно! Всички знаем, че не съм. Сигурно улавят, че съм яла Фае.

— Яла си Фае? — Адам изглеждаше отвратен.

— Познаваш ли я? Изгледа я странно, когато минаваше — каза Лор.

— Само че е докосната от Фае — отговори Адам. Някъде в кръвната линия. Кралски дом. Не знам кой. Не е моят.

Всички зяпаха мен.

— Вие ли точно го казвате? Никой от вас не е човек. Е, може би Киън и Дръстан, но го има и онова „избрани от кралицата, обучени като друиди“. Затова не зяпайте мен, все едно аз съм изродът в цирка! Може би всеки шийте зрящ би ги включил. Предполага се, че ръката на СК е участвала в създаването ни. Никога не съм включвала алармите в манастира, които са създадени да държат Фае навън.

Или бях? Всеки път, щом се появях там, ме откриваха изненадващо бързо. А после и русата жена, която преграждаше коридора с нейното непреклонно: „Нямаш достъп тук. Ти не си една от нас“. Каква не бях? Шийте зряща? Член на Убежището? Човек?

— Искам да видя родителите си — казах ледено.

Баронс и Риодан отново размениха погледи, после Риодан сви рамене.

— Пуснете я! Преместете ги в съседната стая!

 

 

— Мак! — възкликна Джак, нахвърляйки ми се в мига, в който прекрачих прага. — О, Боже! Липсваше ни, бебче!

Изчезнах в мечешка прегръдка, която миришеше на мента и лосион за бръснене. Казват, че мирисът създава най-силните асоциации. Миризмата на прегръдката на баща ми откъсна месеците като страници от календара, хвърлени в кошчето.

Аз не бях Фае. Не бях и Ънсийли кралят. Нямаше да обрека света на гибел. Бях в безопасност, защитена, обичана. Бях малкото му момиченце. Винаги щях да бъда.

— Тате! — притиснах нос в ризата му. — И мамо! — задавих се, докато заравях лице в рамото й. Тримата се бяхме прегърнали така, сякаш не съществуваше утре.

Отдръпнах се и ги погледнах. Джак Лейн беше висок, красив и спокоен, както винаги. Рейни се усмихваше лъчезарно.

— Изглеждате фантастично! И мамо, виж се! — Нямаше и следа от скръб или страх по нежно набразденото й лице. Очите й бяха ясни, фините черти сияеха.

— Нали изглежда страхотно? — попита Джак, стискайки ръката й. — Майка ти е променена жена.

— Какво стана?

Рейни се засмя.

— Сигурно това, че живея в стъклена стая с кралицата на феите. После музиката, която се чува през пода по всяко време. И да не забравяме всички тези голи хора, които се отбиват.

Татко изръмжа.

Усмихнах се. Бях се чудила как се справят родителите ми с това. Мама минаваше скоростен курс по чудатости.

— Добре дошла в Дъблин! — й казах.

— Не че сме видели много от него. — Тя хвърли многозначителен поглед към стъклото, сякаш знаеше точно къде стои Риодан. — Сега е по-добре. — Тя погледна отново към мен. — Не ме разбирай грешно! Беше ми трудно, когато дойдохме тук. Баща ти беше доста зает. Но една сутрин се събудих и сякаш всичките ми страхове се бяха стопили, докато съм спала, и повече не се върнаха.

— Дали е станало така, защото е имало толкова много странни неща, че за страха вече не е имало място? — попитах.

— Точно! Никое от правилата, според които съм живяла толкова дълго, не беше приложимо. Нещата бяха толкова извън разбиранията ми, че или трябваше да откача, или да променя разбиранията си. Вълнувам се, че съм жива по начин, по който не съм се чувствала, откакто бяхте малки, отпреди да започна да се тревожа за теб и за сестра ти през цялото време. Сега единственото, за което се тревожа, е кога ще мога да те видя отново и ето те! Изглеждаш невероятно, Мак! Харесвам косата ти. По-къса ти стои чудесно. Но си отслабнала, скъпа. Прекалено. Храниш ли се? Не мисля, че се храниш. Не може да се храниш достатъчно и да си толкова слаба. Какво закусва? — настоя тя.

Погледнах татко и поклатих глава.

— Тя още ли прави грис със сирене и свински котлети за закуска? Допускат ли я до кухнята тук?

— Лор я промъква понякога.

— Лор?

— Харесва царевичните й питки.

Примигнах. Лор промъкваше мама в кухнята, за да прави царевични питки?

— Твоят Баронс предпочита ябълков пай — каза Рейни грейнала.

— Той не е моят Баронс и няма начин този мъж да яде ябълков пай. — Баронс и ябълков пай бяха толкова несъвместим, колкото… ами, вампири и кутрета. Беше трудно да ги задържа в една мисъл.

— Но не и сладолед. Той мрази сладолед.

Майка ми знаеше повече за хранителните навици на Баронс от мен. Освен ако не броим животинските останки, които оставаха след него, когато беше звяр. Знаех, че не обича лапи и единствените кости, които дъвчеше, бяха пълните с костен мозък. Сърцата винаги изчезваха, дори да не изяждаше нищо друго.

— Чувам, че планират да опитат ритуала скоро — каза Джак.

— Всичко ли ви казват? — попитах вбесена. Доверяваха се на родителите ми, но не и на мен? Това беше просто грешно.

— Мъжете Келтър говорят — каза Рейни. — Жените им ни посещават.

— И може би любопитстваме малко — намигна татко. Чудех се колко време ще е нужно на Келтъровите жени да осъзнаят, че цялото това ласкаещо внимание, което Джак Лейн можеше да обръща и което те караше да се чувстваш най-интересната и най-специалната личност на света, беше прикритие за разпитите му. Че методично ги обръщаше наопаки, търсейки приемливи (и неприемливи) доказателства. Беше измъкнал много повече признания с чар и подкупващо любопитство от всеки адвокат в Ашфорд и съседните девет окръга.

— Като говорим за това — казах, — трябва да направя едно признание.

— Дошла си да ни видиш през януари, но не си останала — каза Рейни. — Знаем. Оставила си ни снимка на Алина. Изненадахме се, че си я сложила в пощенската кутия. Можеше никога да не погледнем там. Открихме я само защото баща ти проследи гнездо на оси, което се беше настанило в гюма, в който е поставен стълба с пощенската кутия.

Най-простите неща ми се изплъзват.

— Уф! Няма пощенски услуги.

— Продължиха известно време след падането на стените, но твърде много пощенски работници бяха убити в тези измествания на измерения или бяха нападнати от Ънсийли и вече никой не желае да обикаля — каза Джак.

— Намерихме я в деня, в който онзи мъж дойде и ни отвлече — каза Рейни.

— Не я оставих тогава — погледнах татко. — Бях там в нощта, когато ти и мама седяхте на верандата и говорехте. За мен.

Джак се взря в очите ми — лявото, после дясното, бързо.

— Мисля, че помня онази нощ.

— Ти и мама говорехте как има неща, които никога не сте ми казали. — Това беше мило и безвредно. Знаех, че Баронс и Риодан са отвън и слушат всяка наша дума. Исках да знам за пророчеството, но не чак толкова, че да попитам направо. След като задействах защитите, бях притеснена, че ако споменем нещо за това как обричам света на гибел, щях да бъда изключена от ритуала. А трябваше да бъда там. Нямаше да позволя да ме изключат от голямото шоу. Трябваше да изиграя моята част. Добра, благотворна част. Трябваше само да летя с Ловец и да посоча къде се намира злата Книга.

— Да — каза Джак, наблюдавайки ме. — Така беше. Винаги мислиш за неща, които ти се иска да си казал, когато се боиш, че може никога да нямаш друга възможност. Не бяхме сигурни, че ще те видим отново.

— Е, ето ме! — казах весело.

— И много ни липсваше, бебче — каза Джак.

Знаех, че е разбрал посланието.

После очите на всички се насълзиха, прегръщахме се още и говорихме за дреболии. Разказаха ми за Ашфорд, кой е жив и кой е умрял. Казаха ми, че Сенките са се опитали да превземат града (разбрали единствено от обвивките), после се появили Момчета-носорози, но „онзи красив приказен принц, (той е напълно оглупял по теб — а ти си могла да избереш и нещо далеч по-лошо от принц, скъпа, и го знаеш — и би могъл да те закриля и да ти осигури стил и безопасност“) според майка ми беше пристигнал и беше спасил родния ми град съвсем сам.

Окуражих я да продължи да говори невъзмутимо за В’лане, надявайки се, че това ще прогони Баронс и Риодан. Или поне ще ги побърка.

Времето мина твърде бързо. Преди да се усетя беше минал почти половин час и някой тропаше по стъклото, лаейки, че е дванайсет без четвърт и времето ми било свършило.

Прегърнах и двамата на излизане и отново се просълзих.

— Ще се върна да ви видя колкото мога по-скоро. Обичам те, мамо!

— И аз те обичам, скъпа. Ела скоро! — Притиснах се в нея за малко, после се обърнах към татко, който ме обгърна в мечешка прегръдка.

— И аз те обичам, Мак. — До ухото ми прошепна: — Лудата жена е Огъста О’Клер от Девъншир. Има внучка на име Тели, която е помогнала на майка ти да измъкне двете ви от страната. Ти си слънце и светлина, бебче. Няма нищо сбъркано в теб и никога не го забравяй! — Той се отдръпна от мен и ми се усмихна. Любов и гордост блестяха в очите му.

Тели. Беше същото име, което Баронс беше споменал в телефонния разговор с Риодан сутринта, след като бях открила, че е жив. Той искаше да знае дали Риодан вече е открил Тели и го инструктира да прати повече хора да я търсят.

— Захващай се да спасяваш света, бебче!

Кимнах, а долната ми устна трепереше. Можех да побеждавам чудовища. Можех да правя секс с мъже, които се превръщаха в зверове. Можех да убивам хладнокръвно.

А татко все още можеше да ме разплаче с вярата си в мен.

 

 

— Няма да я допусна при нас — казваше Роуина петнайсет минути по-късно. — Няма причина за това. Ще имаме радиостанции. Тя трябва само да прелети отгоре, да забележи Книгата и да ни укаже позициите за камъните, после да отлети на демоничния си жребец. — Тя ми хвърли поглед, пълен с отрова, който казваше, че никой жив шийте зрящ не би яздил Ловец и това беше цялото доказателство за моята измяна, което й трябваше. — Келтърови ще пеят и ще я донесат в манастира, където ще научат момичетата ми как да я погребат отново. Няма причина за нейното присъствие.

Изсумтях. Въздухът беше толкова наситен с напрежение, а главата ми се замайваше от липса на кислород. Никога не бях стояла в стая, пълна с толкова много недоверие и агресия. Риодан беше накарал всички да се съблекат в горната част на стълбището и беше претърсил дрехите им, преди да им ги върне, и това само беше подсилило лошото им настроение. Знаех защо го е направил. Не ставаше дума за нови правила. По този начин той изваждаше всички от равновесие и им показваше още в началото, че те не могат да контролират нищо, дори и себе си. Всеки човек би се почувствал крайно уязвим, ако трябва да стои гол пред облечени пазачи.

Огледах стаята. На източната стена на стъклената стая петимата силно татуирани Келтърови се извисяваха в тесни панталони и ризи.

На южната Роуина, Кат, Джо и три други шийте зрящи, всички облечени в бозави прилепнали костюми с панталони, стояха мирно. Без Дани. Изненадах се, че Роуина не я беше довела, но предположих, че според нея рискът е надминавал ползите, а най-рискованият й недостатък беше, че ме харесва.

На северната стена В’лане, Кадифе, Дрий’лия, която отново имаше уста, но която мъдро държеше затворена, и три други Сийли от същата каста позираха надменно, облечени в прозрачни къси рокли, безупречните им лица бяха съчетани с безупречни гениталии.

Баронс, Лор, Риодан и аз заемахме западната стена, най-близката до вратата.

Роуина гледаше свирепо петимата шотландци, подредени рамо до рамо като защитници на „Ястребите“.

— Вие знаете как да я запечатате, нали? — настоя тя.

Излъчвайки различна степен на враждебност, те също я загледаха свирепо.

Келтърови не бяха от мъжете, на които една жена може да нарежда, особено пък старица като Роуина, която не си беше направила труда да упражни и грам дипломация или чар, след като беше отведена с превръзка на очите в една от стъклените стаи на последния етаж в „Честър“.

„Перверзия и упадък — беше отсякла тя в мига, в който й махнаха превръзката. — Вие поощрявате това… това… общуване? Плътта на хора и Фае се смесва на това място. О, вие ще донесете проклятие на човешката раса!“ — беше изсъскала тя към Риодан.

„Майната й на човешката раса. Не сте мой проблем.“

Едва не се разсмях на изражението й, но сега не се смеех. Тя се опитваше да ме изключи от ритуала. Държеше се, сякаш аз бях парий, който не трябваше да бъде допускан в стаята, където се провеждаше срещата.

— О, разбира се, че знаем. — Говорителят беше Дръстан, този от Келтърови, който щеше да вземе Шинсар Дъб и да я отнесе до манастира. Според брат му той е горял на нещо като погребална клада и имаше неподкупно сърце. Не повярвах и за миг. Никой нямаше неподкупно сърце. Всички ние имаме слабости. Но трябваше да призная, че мъжът, който гледаше през тези сребристи очи, излъчваше нещо като… ведрина в странен контраст с вида му. Той изглеждаше като човек, който щеше да се чувства много по-удобно векове назад, тъпчейки из планините с тояга в едната ръка и с меч в другата. Всички изглеждаха така, с изключение на Кристофър, който силно приличаше на Дръстан, но без атавистичния ген. Но Дръстан имаш присъствие. Боравеше умело с думите и гласът му беше дълбок, пълен със заповеди, но все пак нежен. Говореше по-тихо от всеки друг Келтър, но беше този, когото се опитвах най-добра да чуя, когато говореха наведнъж, което беше през цялото време.

Погледнах към Крисчън и му се усмихнах леко, но изражението му не се размрази никак.

Едва предишната вечер В’лане и Келтърови бяха успели да свържат отново долмена на ЛаРу 1247 с Ънсийли затвора, а после бяха профучали през крепостта на краля, за да го върнат. Беше навън едва от шестнайсет часа и не изглеждаше много по-добре, отколкото в Сребрата. Вече не беше етюд в мраморно, кобалтово и черно, а беше… е, нямаше никаква логика, но даваше краткотрайно впечатление за тези цветове. Ако погледнех право към косата му, можех да забележа нишки мед и дори намек или два за слънчево злато в тъмната опашка, но ако я мернех с ъгълчето на окото, тя изглеждаше абаносова и по-дълга, отколкото беше. Устните му бяха розови и напълно годни за целувки, освен ако не обърнех глава рязко. Тогава за миг можех да се закълна, че са посинели от студ и леко заскрежени. Кожата му беше златна, гладка и можеше да бъде докосвана, но ако погледнех внезапно към него, тя блестеше като осветен отзад лед.

Очите му също бяха променени. Като изключителен детектор на лъжата, той, изглежда, гледаше право през всичко около себе си, сякаш виждаше света напълно различно от останалите.

Баща му, Кристофър, го изучаваше, когато мислеше, че Крисчън не го забелязва. Някой трябваше да му каже, че никога не е имало време, в което синът му да изпуска нещо от вниманието си. Крисчън можеше да изглежда като разсеян за няколко мига, но ако човек се загледа право в очите му, щеше да види, че е дори още по-силно съсредоточен върху заобикалящите го предмети. Толкова съсредоточен, че беше застанал неподвижно и привидно отсъстващ, сякаш отваряше вътрешно ухо, което настояваше за пълна концентрация.

— Лъжа — каза той сега.

Дръстан се намръщи на Кристофър.

— Казах ти да се погрижиш да си държи скапаната уста.

— Той вече не си държи устата за никого — каза Крисчън решително.

— Какво имаш предвид под лъжа? — настоя Роуина.

— Те не знаят със сигурност дали пеенето им ще подейства. Старите текстове, складирани в кулата на Силван, са се повредили и не са им оставили друг избор, освен да импровизират.

— И сме скапано добри в това. Измъкнахме те, нали? — изръмжа Киън.

— Негова е вината, че се озовах там, по принцип. — Крисчън врътна глава към Баронс. — Дори не знам защо той е тук.

— Той е тук — каза Баронс студено, — защото има три от камъните, необходими за залавянето на Книгата.

— Предай ги и се разкарай!

— Не съм виновен аз, че се превръщаш във фея.

В’лане го поправи сковано:

— Фае. Не фея.

— Ти знаеше, че татуировките ми не са достатъчна защита.

— Не съм ти бавачка…

Кристофър изсъска:

— Трябваше да го провериш.

— За Бога! — сопна се Роуина. — Заобиколена съм от варвари и глупаци!

— … и не беше моя работа да те татуирам. Опаковай си сам шибания парашут! Дори не беше моя работа да се опитвам да запазя…

Дръстан каза тихо:

— Ние трябваше да го проверим…

Дагиъс изръмжа:

— Не ми се дръж, сякаш е било скапана услуга, която си направил…

— Ти не се опита да ме измъкнеш от Сребрата. Каза ли изобщо на някого, че съм там?

— … но часовете растяха — каза Дръстан, — а времето вече не може да бъде върнато.

— … за човешката раса, при положение че си част от нея! — довърши Дагиъс.

— … стените. И беше скапана услуга, въпреки че не може да се познае по скапаните благодарности, които получих. И не ме причислявай в същия генетичен фонд като себе си, планинецо!

— О, я млъквайте всички! — казах вбесена. — Можете да се карате после. Точно сега имаме работа. — На Келтърови казах: — Колко сигурни сте в частите, които сте импровизирали?

Никой не проговори за миг, сякаш довършваха битката в мълчание с кръвожадни погледи и безсловесни заплахи.

— Колкото можем да бъдем — каза накрая Дагиъс. — Това не е нещо ново за нас. Ние сме били друиди на кралицата отпреди Спогодбата да бъде договорена. Седели сме с тях в Старите дни, когато великата зала на Тара още не е била построена и сме научили техните начини. Освен това имаме няколко други… части от древно знание на наше разположение.

— А всички знаем колко добре се разви за вас това предишния път — каза Баронс кадифено.

— Може би ти не си помагал, а си пречил, древни — изтътна Дагиъс. — Знаем, че имаш свой собствен план. Какъв е той?

— Престанете всички! — отсече Роуина.

Напрежението се увеличи.

— Баронс и хората му ще поставят три от камъните — опитах се да ги върна на темата.

— Той ще ги даде на моите шийте зрящи — каза Роуина упорито. — Ние ще поставим камъните.

Баронс я изгледа невярващо с леко повдигане на вежда.

— В чия шибана реалност мислиш, че ще стане това?

— Нямаш работа тук.

— Стара жено, не те харесвам — каза Баронс студено. — Бъди внимателна около мен. Бъди много, много внимателна.

Роуина затвори уста, намести очилата на носа си и сви устни.

Погледнах към В’лане.

— Донесе ли четвъртия камък?

Той погледна към Баронс:

— Той донесе ли неговите три?

Баронс оголи зъби към В’лане.

В’лане изсъска.

Келтърови изръмжаха.

И продължихме в този стил.

Четирийсет и пет минути по-късно, когато всички излизахме от стаята, две от стените бяха разбити, а подът беше напукан.

Но бяхме изчистили нюансите на нашия план.

Аз щях да летя с Ловец над града и да открия Шинсар Дъб, съобщавайки по радиото местонахождението й.

Баронс, Лор, Риодан и В’лане щяха да приближат с четирите камъка, докато Келтърови щяха да започнат обвързващото заклинание, с което да запечатат кориците й, за да бъде преместена.

Дръстан щеше да я вземе.

Баронс, Роуина, Дръстан, В’лане и аз щяхме да отидем с Хамъра на Баронс до манастира (защото никой не се доверяваше на В’лане или на друго Фае да го прсее с Книгата там и да чака всички останали да дойдат).

Роуина щеше да свали защитите, за да можем всички, които бяхме в стаята днес, да влезем в подземната гробница, създадена преди еони с цел да задържа Шинсар Дъб.

Дагиъс щеше да завърши обвързващото заклинание, което да запечата страниците затворени и (според тяхното знание) да завърти ключовете в ключалките, което щеше да я накара да замълчи завинаги във вакуум от вечно съзнание, сама завинаги. „Адска съдба, със сигурност“ — беше казал той мрачно.

И това явно беше нещо, което знаеше.

„Няма причина тя да бъде там“ — беше продължила да протестира Роуина, хвърляйки ми пронизителен поглед, дори когато завързваха очите й и тези на шийте зрящите. Риодан не беше искал да видят клуба му или да разберат как се влиза в него.

„Няма причина и ти да бъдеш там, стара жено — беше казал Баронс. — След като свалиш защитите, не ни трябваш.“

„Ти също не си необходим.“

„Мислиш ли, че само Дагиъс трябва да влезе вътре с Дръстан и Книгата?“ — бях казала саркастично.

Беше кипяла по целия път навън.

Когато пристъпих в мрачния следобед, потреперих. Всички следи от пролетта бяха изчезнали. Денят беше мрачен отново и валеше силно. Утре вечер щяхме да се срещнем на О’Конъл и Бийкън.

И с малко късмет до следващия ден светът щеше да е много по-безопасно място.

Междувременно имах отчаяна нужда да си почина от всички мъже в живота си. Нуждаех се от момичешка вечер и от утехата на нормалността.

Обърнах се към В’лане и докоснах ръката му.

— Можеш ли да намериш Дани и да я помолиш да дойде в книжарницата довечера в осем?

— Твоето желание е заповед за мен, МакКайла — усмихна се той. — Ще прекараме ли утрешния ден на плажа заедно?

Баронс се раздвижи зад мен.

— Тя е заета утре.

— Заета ли си утре, МакКайла?

— Ще работи по древни текстове с мен.

В’лане му хвърли състрадателен поглед.

— Ах! Древни текстове. Забележителен ден в книжарницата.

— Превеждаме Кама Сутра — каза Баронс — с интерактивни помагала.

Едва не се задавих.

— Никога не си наоколо през деня.

— И защо? — В’лане беше картина на невинността.

— Ще бъда утре — каза Баронс.

— Цял ден? — попитах.

— През целия ден.

— Тя ще бъде гола на плажа с мен.

— Тя никога не е била гола в леглото с теб. Когато свършва, тя реве.

— Познавам звуците, които издава, когато свършва. Давал съм й множество оргазми само като съм я целувал.

— Аз съм й давал множество оргазми като съм я чукал. С месеци, фейо.

— Все още ли я чукаш? — измърка В’лане. — Защото в момента не мирише на теб. Ако е така, не я маркираш достатъчно. Тя започва да мирише като мен. Като Фае.

— Невероятно! — чух Крисчън да мърмори зад мен.

— Тя и двамата ли насърчава? — чух Дръстан да пита.

— И те го позволяват? — Дагиъс изглеждаше смаян.

Погледнах от В’лане към Баронс.

— Това няма нищо общо с мен.

— Грешиш. — Баронс бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. — Знаеш как да ме намериш, ако ме искаш — и си тръгна.

— Още удобни съкращения?

Нямаше го.

— И знаеш как да намериш мен също, принцесо. — В’лане ме обърна към себе си и покри устата ми със своята.

— Мак, какво мислиш, че правиш, по дяволите? — настоя Крисчън.

Олюлях се леко, когато В’лане ме пусна. Името му отново беше намотано на езика ми.

— Знаете ли какво? — казах ядосано. — Предлагам да не се бъркате в моите работи. Не отговарям пред никой от вас!

Определено имаше твърде много тестостерон в живота ми.

Това, от което се нуждаех, беше една момичешка вечер.