Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (54)

Петдесет и четири

Джерико Баронс погреба сина си в гробище в покрайнините на Дъблин след пет дни бдение до безжизненото тяло, очаквайки да изчезне и да се прероди там, където се прераждаха те.

Синът му не изчезна и не се прероди.

Беше мъртъв. Наистина мъртъв.

Аз бдях на вратата на кабинета му и гледах как се взира в красивото момче през дългите дни и нощи.

Решението се оказа невероятно просто, след като веднъж бях помислила за него.

Беше минало малко време, докато го намеря над града, но най-накрая беше полетял до мен, по-черен от мрака с неговото Нощенвятърлетясвободееен и със забележките за неговия стар приятел. Беше спокоен и ведър, и разбиваше нощния въздух на малки замразени вълма. Вятърът вдигаше пара като сух лед в крилата му.

Бях поискала услуга. Тя беше най-добрата за един Ловец. Беше му допаднала.

Бяха нужни Баронс и петима от мъжете му, за да изведат звяра изпод гаража до покрива на близката сграда и да го завържат безопасно.

След като се бяха отдалечили достатъчно, те ми се обадиха по радиото и аз бях пратила моя нов „стар приятел“ да направи това, което прави най-добре.

Смъртта изобщо не е толкова крайна, колкото едно добро К’Врукване.

Когато беше сключил огромните си черни кожести крила около звяра и беше вдишал дълго и дълбоко, звярът се беше превърнал в момче.

И момчето умря.

Сякаш К’Врук просто беше вдишал жизнената му същност.

След като беше страдало Бог знае колко хиляди години, детето най-после беше намерило покой. Както и Баронс.

Риодан и мъжете му бяха седели с Баронс до трупа на детето през нощите и дните на бдението му в очакване и почуда дали е възможно някой от тях наистина да бъде убит. Те изглеждаха толкова обидени, колкото и облекчени. Кастео беше седял в стаята и ме беше зяпал без да мигне с часове. Риодан и другите трябваше да го извлекат навън. Чудех се какво му бяха сторили преди хиляда години. Знаех как изглежда скръбта, щом я видех.

А когато си тръгнаха, въпреки че от тях към мен се изливаше враждебност, разбрах, че съм спечелила отлагане на екзекуцията.

Те нямаше да ме убият. Засега. Не знаех колко дълго можеше да се чувстват благосклонни към мен, но щях да приема, каквото можех.

И ако някой ден решаха, че искат война между нас, щяха да имат война.

Някой ме беше направил боец. С него до мен нямаше нищо, което да не мога да направя.

— Хей, бебче, горе ли си? — баритонът на татко се понесе от улицата.

Надзърнах от ръба на покрива и се усмихнах. Мама, татко и инспектор Джейни стояха долу пред книжарницата. Татко носеше бутилка вино. Джейни държеше бележник и молив и знаех, че планира да ме пече за методите за екзекутиране на Фае и да се опита отново да пипне копието ми.

Радвах се, че родителите ми бяха решили да останат в Дъблин. Бяха избрали къща в града и можехме да ги посещаваме. Някой ден щях да дам на мама повечето от нещата на Алина. Щяхме да седнем и да поговорим, да посетим апартамента й. Щях да заведа мама до колежа, където Алина беше прекарала щастливи дни. Щяхме да си я спомним и да празнуваме това, което бяхме имали с нея. Мама вече беше различна жена, по-силна и по-жива отвсякога.

Татко щеше да бъде нещо като създател на закони и да работи с Джейни и екипа му за поддържането на реда в Нов Дъблин. Той искаше да се бие, но мама не беше зарадвана от идеята.

Тя оглавяваше група, наречена ОНД — Озеленяване на Нов Дъблин, която се беше посветила да направи града отново зелен — да наторява почвата, да пълни сандъчетата, да залага чимове и накрая да върне към живот парковете и градинките. Това беше идеалната работа за нея. Тя беше истински домошар, а Дъблин имаше силна нужда от някой, който да го превърне в дом.

— Отворено е, качвайте се! — извиках. Мама носеше две керамични саксии и виждах зелените върхове на луковици. Всички мои кутии и сандъчета бяха още празни. Не бях имала време да отида до манастира и да изровя няколко стръка. Надявах се това да е подарък за новия дом.

Обърнах се и проверих масата. Питиетата бяха охладени, чиниите подредени, салфетките сгънати. Това беше моето първо градинско парти.

Баронс беше надвиснал над газов грил, печеше дебели пържоли и се опитваше, неуспешно, да скрие отвращението си. Не бях сигурна дали намира готвенето на месо отблъскващо (за разлика от яденето му сурово), или просто не си падаше много по мъртви крави, защото предпочиташе живи… крави. Или живи неща.

Не попитах. По-добре е някои неща да останат неизказани.

Той ме погледна и потреперих. Никога не можех да му се наситя. Никога нямаше да мога.

Той живее.

Аз дишам.

Искам го винаги.

Огън за неговия лед. Лед за моята треска.

По-късно щяхме да отидем в леглото и когато се извисеше над мен тъмен, огромен и вечен, щях да позная радостта. Кой знае? Много по-късно можеше да полетим с двойка Ловци до луната.

Докато чаках компанията ни за вечеря да се качи по стълбите, се загледах към града. Беше предимно тъмен и само няколко светлини потрепваха. Не беше изобщо градът, който бях видяла миналия август. Но все още го обичах. Един ден отново щеше да бъде изпълнен с живот, отново щеше да гъмжи от крак.

Дани беше някъде навън по улиците. Скоро щях да я потърся.

Но не за да я убия.

Щяхме да се бием рамо до рамо.

Като сестри.

Мисля, че Алина би разбрала.

Не е толкова лесно да различиш добрите от лошите, както мислех преди. Не можеш да погледнеш в някого с очите си и да му вземеш мярката.

Трябва да гледаш със сърцето.