Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (7)

Шест

Беше четири без петнайсет, когато откарах вайпъра до уличката зад книжарницата. Часовете преди съмване между два и четири са най-трудните за мен. Последните няколко седмици се будех всяка нощ точно в 2,17, сякаш това беше официално препрограмираното ми време да изпадна в пристъп на паника, че светът ми ще се разпадне още повече, отколкото досега, ако не започна да крача из стаята и да се тревожа.

Книжарницата е непоносимо тиха по това време и не е трудно да си представя, че съм единственият жив човек на света. През по-голяма част от времето мога да се оправя с кашата, която наричам мой живот, но посред нощ дори аз се депресирам малко. Обикновено накрая подреждам гардероба си, колкото и да е оскъден, или прелиствам модни списания, опитвайки се да не мисля. Съчетаването на тоалети ме успокоява, а подбирането на аксесоари е като балсам за душата ми. Ако не мога да спася света, поне мога да го направя красив.

Но предишната нощ висшата мода от четири различни страни не можа да ме разсее и накрая се озовах сгушена в одеяло на рамката на прозореца с един сух том за историята на ирландския народ, включително няколко многословни, педантични есета за петте нашествия и за митичните Туата Де Данан, отворени в скута ми, докато се взирах през прозореца на стаята ми към морето от покриви и гледах как Сенките се дебнат и се плъзгат извън полезрението ми.

После зрението ми изигра номер и затъмни хоризонта чак докъдето можех да видя, загасвайки всяка светлина, покривайки Дъблин в абсолютен мрак.

Примигнах, опитвайки се да отпъдя илюзията и най-после успях отново да видя светлините, но въображаемото затъмнение изглеждаше толкова истинско, че се боях, че е предчувствие за предстоящи беди.

Вкарах вайпъра в гаража и го паркирах на определеното му място, твърде уморена дори вяло да отбележа новия GT^[1], паркиран до него. Когато подът под петите ми потрепери, аз тупнах с крак и му казах да млъква.

Отворих вратата, за да изляза в уличката, дръпнах се, тръшнах вратата обратно и застанах там на път да се хипервентилирам.

Гаражът, в който Баронс държи баснословната си колекция автомобили, се намира точно зад книжарницата, през уличка, която е приблизително осем метра широка. Множество прожектори от външната страна осветяват пътя между двете, осигурявайки безопасен от Сенките проход дори в най-тъмната нощ. За съжаление, още не сме изобретили вечната светлина. Крушките изгарят, батериите умират.

Няколко от светлините на фасадата на гаража бяха изживели полезния си живот през нощта. Не толкова, че да забележа на фаровете на вайпъра и на меката светлина, идваща от задните прозорци на книжарницата, но достатъчно, за да създадат процеп от възможност за една истински предприемчива Сянка, а за зла беда една от тях засенчваше прага ми.

Бях небрежна, защото бях уморена. Трябваше да огледам и да проверя прожекторите на сградите в момента, в който се появиха пред мен. Благодарение на изгорелите крушки, една линия от мрак сега минаваше през центъра на уличката, където светлината, хвърляна от съседните сгради, не се съединяваше и масивната Сянка, която беше толкова обсебена от мен, колкото и аз от нея, беше успяла да се вмъкне в цепнатината, създавайки мастиленочерна стена, която се извисяваше на три етажа височина и се простираше по цялата дължина на книжарницата, като по този начин не ми позволяваше да пресека улицата.

Бях отворила вратата, за да я открия, извисяваща се над мен, като алчно, мрачно цунами, което ме чака да се приближа и да ме удави в своята смъртоносна прегръдка. Бях 99,9% сигурна, че не би могла да го направи, че е впримчена в своята заплашителна форма на стена от светлината от двете й страни, но все пак оставаше ужасяващият 0,1% съмнение в ума ми. Всеки път, щом помислех, че познавам границите й, грешах. Повечето Сенки се дръпваха само от възможността за най-бледата и най-разсеяна светлина. Само размахването на едно от фенерчетата ми в посока на Мрачната зона обикновено ги караше да се пръснат.

Но не и тази. Ако светлината им причиняваше болка, явно тази огромна агресивна Сянка ставаше по-корава, а прагът й на болка се увеличаваше. Също като мен, тя се развиваше. Мечтаех си и аз да съм толкова опасна.

Бръкнах в якето, сграбчих по едно фенерче във всяка ръка и рязко отворих вратата.

Едно от фенерчетата ми не пожела да светне. Паднали батерии. Бедата никога не идва сама. Хвърлих го и сграбчих друго от колана. Още две изскочиха с него, паднаха на земята, затракаха надолу по стълбите и се изтъркаляха по уличката, незапалени и изгубени.

Оставаха ми две. Това беше нелепо. Трябваше да измисля по-добър начин да се пазя, вместо да мъкна фенерчета с мен навсякъде, където отидех.

Включих друго и си наредих да стъпя навън на паважа.

Краката не ме послушаха.

Насочих едно от фенерчетата право към Сянката. Мастилената стена се отдръпна и се отвори дупка с точния диаметър на лъча. Можех да видя, че стената нямаше и три сантиметра дебелина.

Въздъхнах с облекчение. Все още не можеше да понася директна светлина.

Огледах я внимателно. Пътят ми до книжарницата не беше напълно отрязан. Можех да мина вляво, успоредно на извисяващия се мрачен облак, докато стигна края на сградата, където светлините на зарзаватчийницата в съседната сграда я спираха да се разпростре още по-нататък, после да свия към предната врата и да вляза.

Проблемът беше, че нямах необходимите нерви и не бях напълно сигурна, че би било разумно. Ами ако почти в края на стената от Сянката крушката от сградата на зарзаватчийницата изгореше? Обикновено бих изхвърлила шансовете това да се случи в царството на абсурда, но ако имаше нещо, което бях научила през последните няколко месеца, то е, че абсурдното всъщност е „най-вероятното, което може да се случи на МакКайла Лейн“. Нямах намерение да рискувам. Имах фенерчетата си, но не можех да осветя с тях всяка част от тялото си наведнъж и със сигурност не можех да го осветя цялото.

Можех да повикам В’лане. Той ми беше помогнал да се отърва от Сенките преди. Разбира се, с В’лане винаги има цена, а трябваше и отново да му позволя да постави името си на езика ми.

Помислих за мобилния си телефон. Имаше три номера, записани в него: Баронс, АНМСМ и АУ.

На АНМСМ, което беше не толкова изтънченото съкращение на Баронс за „Ако не можеш да се свържеш с мен“, щеше да отговори тайнственият Риодан, който, въпреки че Баронс твърдеше, че говори твърде много, не беше споделил нищо полезно с мен в скорошния ни кратък телефонен разговор. Нямах желание да подмамвам никой друг в близост до твърде агресивната Сянка. Исках няколко дни на отдих за смъртта, която тежеше на съвестта ми.

АУ беше „ако умираш“, а аз не умирах.

Беше ми писнало да разчитам на други да ме спасяват. Исках сама да се грижа за себе си. Оставаха само няколко часа до съмване. Сянката можеше да си стои там цяла нощ, изобщо не ми пукаше.

Върнах се обратно в гаража, затворих и заключих вратата, включих най-ярките вътрешни светлини, размислих за миг, а после пропълзях в майбаха, за да спя.

Докато се отнасях, ми хрумна, че чувствата ми към колата определено се бяха променили. Вече не ме интересуваше, че беше принадлежала на ирландския мафиот Роки О’Баниън, от когото бях откраднала Копието и за чието убийство, както и за това на петнайсет от мутрите му в същата тази уличка, в която сега дебнеше чудовищната Сянка, бях косвено отговорна. Просто бях благодарна, че беше удобен за спане.

 

 

Очакваме Злото да извести идването си.

Предполага се, че злото спазва определени практики. Предполага се то да причини ледени тръпки от лошо предчувствие у домакина, предполага се то да е мигновено разпознаваемо и да е противно. Злото би трябвало да се промъква навън в нощта в черна катафалка с мъгла, излизаща от тъмните й страни, или да слезе от скелетен харли, облечено в кожа с огърлица от прясно скалпирани черепи и кръстосани кости.

— „Книги и дреболии Баронс“ — казах в телефона ведро. — Ако търсите нещо, ние го имаме, а ако го нямаме, ще Ви го намерим — приемам работата си сериозно. След като откраднах шест часа сън в гаража, минах през уличката до книжарницата, взех душ и отворих магазина, както обикновено.

— Сигурен съм, че ти ще го намериш. Иначе нямаше да се обадя.

Замръзнах с ръка на слушалката. Това шега ли беше? Той ми се обаждаше? Бях си представяла всевъзможни срещи със Злото, но тази не беше сред тях.

— Кой е? — попитах аз, неспособна да повярвам.

— Знаеш кой съм. Кажи го!

Бях чувала гласа само два пъти преди — следобеда в Мрачната зона, когато едва не умрях, и наскоро в леговището на Малуш, но никога нямаше да го забравя. Противно на това, което очакваме да бъде, Злото имаше красив и изкусителен глас, отразяващ физическата красота на притежателя си.

Беше гласът на любовника на сестра ми и неин убиец.

Знаех името му и щях да умра, преди да го нарека лорд Господар.

— Ти, копеле!

Тръшнах телефона с едната ръка, а с другата вече набирах Баронс на мобилния си телефон. Той вдигна веднага и звучеше разтревожен. Минах направо на въпроса.

— Може ли друидското заклинание Гласът да бъде използвано по телефона?

— Не. Потенциалът на заклинанието не се пренася чрез…

— Благодаря! Трябва да вървя — както предполагах, телефонът в магазина беше започнал отново да звъни. Затворих с палец мобилния и оставих Баронс да нарежда. Нямаше опасност да бъда заставена да се подчиня по телефона. Исках да науча само това преди лорд Господар да е успял да го използва върху мен.

Просто в случай че беше плащащ клиент, казах:

— Книги и дреболии…

— Трябваше да попиташ мен — дойде прелъстителният, богат глас. — Щях да ти кажа, че Гласът се разводнява от технологиите. И двете страни трябва да са във физическа близост. В момента съм твърде далеч.

Нямаше да му дам удоволствието да разбере, че точно от това се страхувах.

— Изпуснах телефона.

— Преструвай се колкото искаш, МакКайла!

— Не използвай името ми! — изскърцах със зъби.

— Как да те наричам?

— Недей!

— Не изпитваш ли любопитство към мен?

Ръката ми трепереше. Говорех с убиеца на сестра ми, с чудовището, което водеше всички Ънсийли през мистичните си долмени и превръщаше нашия свят в кошмар.

— Разбира се. Какъв е най-бързият и най-лесният начин да те убия?

Той се засмя.

— В теб има повече огън, отколкото в Алина. Но тя беше умна. Подцених я. Тя скри съществуването ти от мен. Никога не говореше за теб. Нямах представа, че има две с талант като нейния.

Бяхме равни в незнанието си. Тя беше скрила и неговото съществуване от мен.

— Как разбра за мен?

— Чух слухове за друга Шийте зряща, която е нова в града и има необичайни способности. Накрая щях да те открия. Но когато дойде в склада, те надуших. Не можех да сбъркам кръвната ти линия. Ти можеш да усещаш Шинсар Дъб по същия начин, като Алина.

— Не, не мога — излъгах.

— Тя те зове. Ти я усещаш там навън, как става по-силна. Ти обаче няма да станеш по-силна. Ти ще отслабнеш, МакКайла. Не можеш да се справиш с Книгата. Дори не помисляй да опитваш! Дори не можеш да започнеш да си представяш с какво си имаш работа.

Имах доста добра представа.

— За това ли ми се обади? Да ме предупредиш? Треперя в ботушите си — този разговор ме вбесяваше. Говорех по телефона с чудовището, което беше убило сестра ми, с долния лорд Господар, а той не крякаше маниакално, нито заплашваше злодейски. Не беше дошъл при мен с армия от мрачни Фае, подкрепен от неговата облечена в червено и черно лична стража. Беше ми се обадил и говореше с красив, културен тон, меко и без враждебност. Това ли беше истинското лице на Злото? Значи не завладяваше, а съблазняваше? „Той ми позволява да съм жената, която винаги съм искала да бъда“ — беше написала Алина в дневника си. Щеше ли той да ме покани на вечеря? Ако го направеше, щях ли да приема, заради възможността да го убия?

— Какво искаш най-много на света, МакКайла?

— Теб мъртъв — мобилният ми иззвъня. Беше Баронс. Затворих му.

— Не е това, което искаш най-много. Искаш го заради това, което искаш най-много. Сестра си обратно.

Не ми харесваше накъде вървят нещата.

— Обаждам се, за да ти предложа сделка.

Сделките с дявола, беше ми напомнил наскоро Баронс, никога не вървят добре. И все пак не можах да се спра да попитам:

— Какво?

— Намери ми Книгата и аз ще върна сестра ти.

Сърцето ми пропусна удар. Държах слушалката далеч от ухото си и се взирах в нея, сякаш търсех някакво вдъхновение или отговор, или може би просто кураж да затворя телефона.

Ще върна сестра ти. Думите увиснаха във въздуха.

Каквото и да търсех, не го намерих. Върнах слушалката на ухото си.

— Книгата може да върне Алина от мъртвите, така ли? — бях задръстена от суеверия, вдъхновени от детски измислици. Възкресяването на мъртвите винаги беше придружено от страховити предупреждения и още по-страховити резултати. Със сигурност нещо толкова зло не можеше да възстанови нещо толкова добро.

— Да.

Нямаше да попитам. Нямаше.

— Тя би ли била същата като преди? Не някакво страшно зомби? — попитах.

— Да.

— Защо би го направил, след като ти си този, който я е убил?

— Не съм я убил.

— Може да не си го направил сам, но ти си ги пратил след нея.

— Не бях свършил с нея — имаше съвсем слабо колебание. — И нямах планове да я убия, когато свърша с нея.

— Глупости! Тя е открила. Проследила те е в Мрачната зона един ден, нали? Отказала е повече да ти помага. И ти си я убил за това — бях сигурна. Бях го обмисляла всяка нощ, преди да заспя, от месеци. Това беше единственият извод, който придаваше някакъв смисъл на съобщението, което ми беше оставила няколко часа преди да умре. „Той идва — беше казала. — Не мисля, че ще ме остави да напусна страната.“

— Ти почувства силата на моята принуда. Може да съм загубил доброволното й съдействие, но никога не ми е било нужно — от гласа му капеше надменност, когато ми напомни колко лесно ме беше контролирал. Не, нямаше да има нужда от съдействието й. С този ужасен, крадящ волята Глас той можеше да я накара да направи всичко, каквото поиска, всичко.

Мобилният ми телефон иззвъня отново.

— Вдигни го! Баронс мрази да чака. Помисли за предложението ми!

— Откъде познаваш Баронс? — попитах.

Връзката беше прекъснала.

— Добре ли си? — изръмжа Баронс, когато вдигнах мобилния.

— Да.

— Той ли беше?

— Великият ЛГ? — казах сухо. — Да.

— Какво ти предложи?

— Да върне сестра ми.

Баронс не каза нищо дълго време.

— И?

Аз останах тиха също толкова дълго.

— Казах му, че ще си помисля.

Настаналото мълчание се проточи. Странно, никой от нас не затвори. Чудех се къде е той, какво прави. Напрегнах слуха си, но не можах да чуя никакъв шум на заден план. Или телефонът му имаше страхотни способности за изчистване на шума, или той беше на някое тихо място. През ума ми пробяга картина — Баронс, едър и мургав, лежи гол върху бели сатенени чаршафи, ръцете му са сгънати под главата, телефонът е подпрян на ухото му, а татуировките в червено и черно се простират през гърдите му надолу към корема. Крак, сплетен с крак на жена.

Не. Той никога не би позволил на жена да остане през нощта. Без значение колко добър е бил сексът.

— Баронс? — казах накрая.

— Госпожице Лейн!

— Искам да ме научиш да устоявам на Гласа — бях го молила и преди, но той ми беше дал един от неговите уклончиви отговори.

Последва още едно от онези дълги мълчания, после:

— За да опитаме това, а мога да те уверя, че няма да бъде нещо повече от опит, в който силно се съмнявам, че ще успееш, трябва да го използвам върху теб. Подготвена ли си за това?

Потреперих.

— Ще спазваме някои основни правила.

— Харесваш правилата, нали? Колко жалко! Сега си в моя свят и в него няма основни правила. Ще учиш, както ти преподавам, или изобщо няма да учиш.

— Ти си задник.

Той се изсмя и аз отново потреперих.

— Може ли да започнем довечера? — разговорът по телефона с лорд Господар беше относително безопасен. Но ако вместо да се обади, се беше озовал зад мен на улицата и ме беше изкомандвал да мълча, нямаше да мога да отворя уста, за да освободя името на В’лане.

Намръщих се.

Защо не беше тръгнал зад мен? Защо не беше пратил армията си подире ми? Сега, когато се замислих, единствените два пъти, когато изобщо се опита да ме хване, бяха, когато на практика му се бях доставила сама и той вярваше, че съм сама. Това е била твърде удобна възможност, за да я изпусне. Може би лорд Господар не бързаше да ме приближи. Дали се страхуваше от Копието, след като беше видял какво причини то на Малуш? Аз се бях страхувала безкрайно от Копието, когато ядох Ънсийли. Не исках да е близо до мен. Но с Гласа той лесно можеше да ми го вземе. Беше искал доброволното участие на Алина, а сега, изглежда, искаше моето. Защо? Защото ще по-лесно, ако не е против волята ми, или защото е нещо по-сложно от това? Дали Гласът действа само до известна степен, а той искаше нещо от мен, което не би могъл да ме принуди да направя? Или може би (тръпка на лошо предчувствие придружаваше тази мисъл) аз бях само малка част от някакви много по-големи планове, а той вече беше уредил за мен нещо друго и просто не беше дошло точното време. Може би дори сега той изграждаше клетка около мен, която не можех да видя. Щях ли да се събудя някоя сутрин и да вляза право в нея? Малуш лесно ме беше измамил. Бях вярвала, че той е част от моето въображение до последно.

Избутах страшните си мисли настрани, преди да успеят да се умножат. Аз определено исках да се доближа до него. Щях да го убия. А гадният му номер с Гласа беше преграда, която трябваше да мога да преодолея.

— Е — напомних, — кога можем да започнем? — не се доверявах на Баронс, но все пак той беше имал много възможности да използва Гласа върху мен преди, а не го беше направил. Не вярвах, че ще го използва, за да ми навреди и сега. Поне не много. Потенциалната придобивка си струваше риска.

— Ще дойда в десет.

Той затвори.

 

 

Беше девет и петнайсет, когато довърших изобретението си, четиридесет и пет минути преди времето, когато Баронс трябваше да пристигне.

Включих го, седнах отново, изследвах го критично няколко минути, после кимнах.

Изглеждаше добре.

Е, не изглеждаше точно добре. Изглеждаше… странно. Като нещо от научнофантастичен филм. Но работеше, а само това имаше значение за мен. Беше ми писнало да не съм в безопасност, когато е тъмно. Беше ми писнало да гледам как фенерчетата ми бягат, въртейки се. Това не можеше да ми избяга. И ако бях права за възможностите му, щях да мина право през Сянката-стена с него.

Трябваше да направя едно последно изпитание.

Беше велико изобретение и се гордеех с него. Идеята ме осени този следобед, по време на една кратка почивка. Тормозех се от мисълта за Сянката отвън, когато внезапно една лампа угасна в главата ми или по-скоро няколко десетки.

Смених табелата и заключих точно в седем, изтичах надолу по улицата до магазина за спортни стоки на ъгъла и купих всичко, което ми трябваше — от шлем за велосипедисти до батерии, скоби, крушки, тубички универсално лепило и каишки като допълнителна предпазна мярка.

После се върнах в книжарницата, пуснах на айпода последната подборка песни, по които бях луда, надух звука на косъм под оглушително и се залових за работа.

Разклатих изобретението си. Изпуснах го. Ритнах го. Но частите му все още оставаха непокътнати. Универсално лепило — най-добрият приятел на едно момиче след тиксото.

Бях доволна. За четиридесет и петте минути, които оставаха до уроците ми по Глас, имах време да изпробвам устройството и дори да се кача горе, за да се освежа малко, не че ми пукаше как изглеждам около Баронс. Просто в Дълбокия Юг жените се учат на ранна възраст, че когато светът се разпада около теб, е време да свалиш пердетата и да си направиш нова рокля.

Всяко истински вдъхновено изобретение се нуждае от лесно запомнящо се име. Аз имах точното за моето. Кой се нуждаеше от Гривната на Крус, за да върви сред Сенките?

Плъзнах шлема на главата си и го закопчах стабилно под брадичката си. Пасна ми точно и не можеше да падне от главата ми в разгара на битка. Можех да го перна (ако можех да го направя) и нещото щеше да остане на главата ми. Бях залепила десетки лампи по цялата повърхност на шлема. Скоби се подаваха на няколко сантиметра отпред, отзад и от двете страни с пещерняшки лампи, прикрепени към тях, насочени надолу.

Разперих ръце и се поклоних дълбоко: Представям ви:

МакОреол!

С всички тези светещи лампички по него шлемът създаваше перфектен ореол от светлина около цялото ми тяло, чак до стъпалата. Обожавах го! Ако не беше толкова буцест, щях да се опитам да спя с него. Като допълнителна предпазна мярка пристегнах каишите за глезени и китки, в които бях изрязала малки джобчета и бях зашила лампи. Трябваше само да чукна китките си и глезените си и лампите щяха да се включат.

Бях готова.

Но първо исках да направя изпитание вътре в магазина, преди да изляза отвън.

Почуках се от глава до пети, забързах към панела и започнах да изключвам светлините в предната част на книжарницата. Знаех, че сградата все още е обградена от светлина отвън, но все пак ми беше трудно да се принудя да го направя. Страхът ми от тъмното се беше разраснал отвъд разумното. Това става, когато си наясно, че една сянка може да те изяде жив, ако я докоснеш.

Ръката ми се поколеба на последния ред копчета за един дълъг и труден момент.

Но имах моя МакОреол и бях сигурна, че той ще работи. Ако отпуснех на страха и най-малкото предимство, той щеше да ме превземе. Бях научила този урок от Баронс и го бях затвърдила с Малуш. Надеждата дава сили. Страхът убива.

Изключих и последния ред лампи и потопих книжарницата в пълен мрак.

Блестях ярко като малко слънце в стаята.

Разсмях се. Трябваше да се сетя за това по-рано. Нямаше и сантиметър от мен, който не беше осветен. Ореолът ми излъчваше светлина на три метра от мен във всички посоки. И бях права — ако ми стискаше, щях да мина право през Сянката-стена. Никой от вампирите, изсмукващи живота, не можеше да се приближи до мен, щом бях в тази премяна.

Айподът ми засвири „Лоша луна се издига“ на Кридънс Клиъруотър Ривайвъл и аз затанцувах, замаяна от успеха. Имах още едно оръжие в арсенала си, с което да съм по-сигурна, и го бях измислила сама.

Завихрих се из книжарницата, подражавайки на епичния боец, който щях да бъда, благодарение на моя умен МакОреол, без вече да се страхувам от тъмни улици в нощта. Прехвърлях се през столове и се стрелках покрай библиотеки. Нападах дивани, прескачах отоманки. Намушквах въображаеми врагове, имунизирана срещу опасността от Сенките от сиянието на моето собствено изобретение. Няма много място в живота ми за едно добро, обикновено и глупаво забавление, а напоследък нямаше и поводи за празнуване. Възползвам се от двете, когато мога.

— „Надявам се, че си подготвил нещата си — запях, мушкайки една възглавница с Копието. Пера избухнаха във въздуха. — Надявам се, че си готов да умреш“ — завъртях се в заслепяващ вихър от светлини, уцелих с убийствен заден ритник една илюзорна Сянка и същевременно ударих стойката за списания. — „Изглежда те очаква гадно време“ — гмурнах се като лебед под една ниска, въображаема Сянка, промуших се под една по-висока…

… и замръзнах.

Баронс стоеше на предната врата, от него се носеше хладна, старомодна елегантност.

Не го бях чула да влиза от музиката. Той се беше облегнал с рамо на стената и скръстил ръце, ме гледаше.

— „Око за око…“ — провлачих аз, заглъхвайки. Не ми трябваше огледало, за да знам колко глупаво изглеждам. Хвърлих му вкиснат поглед, а после отидох до уредбата, за да я изключа. Когато чух задавен звук зад гърба си, се обърнах и го изгледах враждебно. Изражението му беше обичайното — на високомерие и досада, но този път ъгълчетата на устата му потрепваха.

Бях се пресегнала към уредбата и тъкмо я спирах, когато той избухна.

Завъртях се.

— Не изглеждах чак толкова смешно — сопнах се.

Раменете му се разтресоха.

— О, стига де! Престани!

Той прочисти гърло и спря да се смее. После погледът му бързо се стрелна нагоре, спря се на бляскавия ми МакОреол и Баронс отново започна да се смее. Не знам, може би бяха скобите, които стърчаха от двете страни. Или може би трябваше да взема черен шлем, а не розов.

Разкопчах го и го издърпах от главата си. Закрачих към вратата, включих отново вътрешното осветление, тупнах в гърдите му блестящото си изобретение и закрачих нагоре.

— Най-добре да си спрял да се смееш, когато сляза долу — извиках през рамо.

Не бях сигурна, че ме е чул, толкова силно се смееше.

— Може ли Гласът да те накара да направиш нещо, което за теб е дълбоко морално осъдително? Може ли да те накара да отхвърлиш всичко, в което вярваш? — попитах Баронс, когато се върнах долу петнайсет минути по-късно. Накарах го да чака, отчасти защото още ми пареше от смеха му и отчасти защото бях принципно вбесена от това, че беше подранил. Харесвам, когато мъжете са точни. Не когато подраняват или закъсняват. А когато са точни. Това е една от онези вежливости при срещите, не че с Баронс се срещахме, но смятам, че точно тези вежливости са общовалидни и би трябвало да се практикуват при всички цивилизовани срещи. Копнея за дните на добрите старомодни обноски.

Не споменах смеха му, МакОреола или абсурдния ми танц. С Баронс сме професионалисти в това да пренебрегваме всичко, което може да се случи между нас и има възможност да предизвика някаква емоция, дори ако това е толкова просто чувство като срама. Понякога не мога да повярвам, че съм била под това голямо, твърдо тяло, че съм го целувала, че съм хвърлила бърз поглед в живота му. Пустинята. Самотното момче. Самотният мъж. Не мислете, че не ми е хрумнало, че ако правя секс с Баронс, може да получа отговори на някои от въпросите си за това кой и какво е той. Хрумвало ми е. Но аз бързо напъхах тази идея в заключената кутия. По хиляди причини, които нямат нужда от обяснение.

— Зависи от умението на този, който използва Гласа и от силата на убеждението на жертвата му.

Типичен отговор на Баронс.

— Разясни! — казах сухо. Бях научила нови думи. Четях много напоследък.

Докато се придвижвах навътре в стаята, погледът му падна към краката ми и си проправи път нагоре към лицето ми. Носех избелели дънки, ботуши и прилепнала розова тениска, купена миналото лято на разпродажба, на която пишеше „Аз съм сочно момиче“.

— Обзалагам се, че си — промърмори той. — Свали си тениската! — каза, но този път гласът му отекна с легион от гласове. Понесе се на вълни навън покрай мен, изпълни всеки ъгъл на стаята, като я натъпка с гласове, които ми заповядваха да се подчиня, принуждавайки всяка клетка в тялото ми да го изпълни. Аз исках да махна тениската си. Не по същия, вкоренен в сексуалната принуда начин, по който исках да я махна около В’лане, а просто, защото… ами, не знаех защо. Но исках да я махна на мига.

Започнах да вдигам ръба на тениската си, когато си помислих: „Чакай малко! Не искам да показвам на Баронс сутиена си“ — и дръпнах тениската обратно.

Усмихнах се. Слабо в началото, после по-широко, доволна от себе си. Пъхнах ръце в задните джобове на дънките и изгледах Баронс наперено.

— Мисля, че ще бъда доста добра в това.

— СВАЛИ СИ ТЕНИСКАТА!

Заповедта ме удари като тухлена стена и унищожи ума ми. Поех дъх рязко, почти с писък, и раздрах тениската от деколтето до долу.

— Спри, госпожице Лейн!

Отново Гласът, но не тухлена стена, а по-скоро заповед, която вдигна тухлената стена от мен и ме освободи. Отпуснах се на пода, стиснала половините от тениската, и положих глава на коленете си. Дишах дълбоко няколко секунди, после вдигнах глава и го погледнах. Той можеше да ми е налагал такава принуда по всяко време. Да ме превърне в безмозъчен роб. Както и лорд Господар, той можеше да ме е насилил да изпълнявам заповедите му, когато пожелае. Но не го беше направил. Следващия път, когато откриех нещо ужасяващо за него, щях ли да кажа: „Да, но той никога не ме е принуждавал с Гласа“? Това ли щеше да е извинението, което щях да измисля за него тогава?

— Какво си ти? — избухнах, преди да мога да се спра. Знаех, че си губя времето. — Защо просто не ми кажеш и да свършим с това? — казах ядосано.

— Един ден ще спреш да ме питаш. Мисля, че ще ми хареса да те познавам тогава.

— Може ли да не намесваме дрехите ми в следващия урок? — оплаках се. — Донесох само за няколко седмици.

— Искаше нещо морално осъдително.

— Да — не бях сигурна, че демонстрацията му беше изпълнила целта си. Не бях сигурна, че да сваля тениската си пред него беше морално осъдително.

— Показвах нагледно степени, госпожице Лейн. Вярвам, че лорд Господар е постигнал най-високото ниво на вещина.

— Супер! Е, за в бъдеще пощади тениските ми! Имам само три. Пера ги на ръка, а другите две са мръсни — в „Книги и дреболии Баронс“ нямаше пералня или сушилна машина, а досега отказвах да мъкна нещата си до обществената пералня на няколко преки, въпреки че скоро щеше да ми се наложи, защото дънките не се перат добре на ръка.

— Поръчай каквото ти трябва, госпожице Лейн! Пиши го на сметката на магазина!

— Наистина ли? Мога да поръчам пералня и сушилна машина?

— Можеш също така да задържиш ключовете на вайпъра. Сигурен съм, че има неща, за които ти трябва кола.

Огледах го подозрително. Може би бях загубила още няколко месеца в света на Фае и вече беше дошла Коледа.

Той оголи зъби в една от онези хищнически усмивки.

— Не мисли, че е защото те харесвам. Щастливият служител е продуктивен служител, а колкото по-малко време губиш да излизаш до обществената пералня или да правиш каквито там задачи… има човек като теб… толкова повече време мога да те използвам за моите собствени цели.

Това беше логично. Все пак, докато беше Коледа, имах още няколко неща в списъка с желания.

— Искам резервен генератор и охранителна система. И мисля, че трябва да имам и пистолет.

— Стани!

Нямах воля. Краката ми се подчиниха.

— Иди се преоблечи!

Върнах се, облечена с прасковена тениска с петно от кафе на дясната гърда.

— Застани на един крак и скачай!

— Ти си ужасен! — изсъсках, докато скачах.

— Ключът към устояването на Гласа — инструктира ме Баронс — е намирането на онова място вътре в теб, което никой друг не може да докосне.

— Имаш предвид мястото на Шийте зрящ? — казах, подскачайки като еднокрако пиле.

— Не, различно място. Всички хора го имат. Не само Шийте зрящите. Раждаме се сами и умираме сами. Това място.

— Не разбирам.

— Знам. Точно затова скачаш.

 

 

Скачах с часове. Аз се изморих, но той не. Мисля, че Баронс би могъл да използва Гласа цяла нощ и изобщо да не се умори.

Можеше да ме държи да скачам до зори, но в един без четвърт сутринта мобилният ми телефон иззвъня. Веднага помислих, че са родителите ми и сигурно се беше изписало на лицето ми, защото той ме освободи от плена.

Толкова дълго се бях надявала на това, че всъщност направих два скока към чантата ми близо до касата, преди да се усетя.

Тъкмо щеше да прехвърли на гласовата ми поща — нещо, което мразех, откакто пропуснах обаждането на Алина, затова натиснах копчето още в чантата, измъкнах го и го залепих на ухото си.

— „Четвърта“ и „Лангли“ — излая инспектор Джейни.

Замръзнах. Очаквах да е татко, мислех, че просто е забравил фактора разлика във времето. Редувахме се да се обаждаме един на друг през ден, дори само за няколко минути, а бях забравила предишната вечер.

— Лошо е. Седем мъртви, а стрелецът се е сврял в един пъб и заплашва да убие още заложници и себе си. Звучи ли като типа престъпление, за което искаше да ти кажа?

— Да — „стрелецът“ каза Джейни. Беше мъж, което значеше, че съм изпуснала престъплението, което жената, вдигнала Книгата вечерта, когато гледах, беше извършила и Шинсар Дъб вече се беше преместила. Чудех се колко хора е сменила оттогава. Щях да потърся във вестниците за следи. Трябваше ми цялата информация, която можех да намеря, за да се опитам да разбера Мрачната книга, ако исках да предвидя бъдещите й ходове.

Връзката изключи. Беше направил каквото обеща и нищо повече. Взирах се в мобилния си телефон, чудейки се как да се отърва от Баронс.

— Защо Джейни ти се обади в такъв час? — каза той меко. — Да не са те назначили за почетен член на Гарда, откакто те арестуваха последния път?

Погледнах го през рамо с недоверие. Той стоеше в другия край на стаята, а звукът на телефона ми беше намален. Може би беше доловил гласа на инспектора от това разстояние, но нямаше начин да е чул подробностите.

— Странно — казах.

— Защо не ми казваш, госпожице Лейн?

— Каза, че може би има нова следа по случая на сестра ми — беше слаба лъжа, но първата, която ми беше дошла наум. — Трябва да тръгвам — пресегнах се зад гишето, сграбчих раницата си, пъхнах вътре моя МакОреол, закрепих кобура си, прехвърлих Копието от ботуша под мишницата, после нахлузих яке и се отправих към задната врата. Щях да взема вайпъра и да карам към „Четвърта“ и „Лангли“ колкото можех по-бързо. Ако стрелецът беше още на мястото, и Шинсар Дъб щеше да е там. Ако стрелецът беше вече мъртъв, щях да карам нагоре и надолу по улиците в непосредствена близост в плътна решетка, очаквайки сърбеж.

— Как не! Той каза „Четвърта“ и „Лангли“. Седем мъртви. Какво ти пука?

Що за чудовище имаше такива уши? Не можеше ли да ми се падне полуглухо? Намръщих се и продължих към вратата.

— Ще спреш на място и ще ми кажеш къде отиваш.

Краката ми спряха, независимо от волята ми. Копелето беше използвал Гласа.

— Не ми причинявай това! — казах през стиснати зъби, пот избиваше по челото ми. Борех се с него с всичко, което имах, и отслабвах бързо. Исках да му кажа къде отивам почти толкова силно, колкото исках да убия лорд Господар.

— Не ме карай! — каза той с нормален глас. — Мислех, че работим заедно, госпожице Лейн. Мислех, че сме обединени от обща кауза. Това обаждане от инспектора има ли нещо общо с Шинсар Дъб? Не криеш нищо от мен, нали?

— Не.

— Последно предупреждение. Ако не ми отговориш, ще го изтръгна от гърлото ти. И докато го правя, ще те питам всичко останало, което ми се прииска.

— Това не е честно! Аз не мога да използвам Гласа върху теб — извиках. — Ти само ме учиш да му устоявам.

— Никога няма да можеш да го използваш върху мен. Не ако аз те уча. Учител и ученик развиват имунитет един към друг. Това е добър стимул за теб, нали, госпожице Лейн? Сега говори! Или ще получа информацията, която искам, или, ако се бориш с мен, ще боли.

Той беше акула, която беше надушила кръв и нямаше да спре да обикаля, докато не ме погълне. Нямах никакво съмнение, че ще направи това, с което ме заплашваше, а се боях какво може да попита, ако започнеше насила да вади отговори от мен. Беше чул адреса. Със или без мен щеше да отиде. Беше по-добре да отида и аз. Щях да измисля план по пътя.

— Качвай се в колата! Ще ти кажа, докато пътуваме.

— Моторът ми е отпред. Ако има задръстване, ще стане по-бързо. Ако си крила нещо от мен, значи си много загазила, госпожице Лейн.

В това не се и съмнявах. Но не бях сигурна кой ще ми бъде по-ядосан преди нощта да свърши — Баронс, защото не му бях казала по-рано, или В’лане, защото бях нарушила обещанието си към него и бях казала на Баронс. Усещах чуждото нещо, продупчило езика ми, натрапчиво и опасно в устата си.

Дъблин беше мрачен, странен цирк, в който вървях по високо вързано въже и ако имаше обезопасителна мрежа някъде под мен, със сигурност не я виждах.