Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (5)

Четири

Обърнах се намръщена. Баронс има навик да изскача без предупреждение, когато най-малко очаквам и в най-неудобните моменти. Огледах го бавно — единственият начин да го гледам. Като цяло, той дразнещо присъства в пространството, което заема, сякаш десетократно по-голям мъж заема нормално пространство. Чудя се защо. Дали е защото има Ънсийли в себе си? Чудя се колко стар е наистина.

Би трябвало да се боя от него. И понякога посред нощ, когато съм сама и мисля за него — особено когато си го представям как носи тялото на мъртвата жена и изражението на окървавеното му лице — съм.

Но когато стои пред мен, не съм.

Чудя се дали е възможно някой да направи някакво „сковаващо“ заклинание, да създаде толкова съвършено обаяние, че да заблуди всички сетива, дори тези на Шийте зрящ.

— Имаш нещо на ревера — потупах го аз. Той също така е педантичен, не търпи мъх или петна по дрехите си, но тази вечер от лявата страна на тъмния му костюм имаше лъскаво петно. Потупвах… мъж, поради липса на по-добра дума… който имаше несметни рождени дни и минаваше през Ънсийли Светини, разнасящ трупове. Беше толкова абсурдно, колкото да четкам зъбите на вълк или да се опитвам да слагам гел на козината му. — И не го целувах.

„И искам да знам какво, по дяволите, правеше с онази жена в огледалото“ — помислих. Но не го казах. Има правен термин, който баща ми обича да използва: res ipsa loquitur — нещото говори само за себе си. Знаех каквото знаех и вече го наблюдавах. Както и гърба си. Много внимателно.

Той избута ръката ми.

— Тогава защо езикът му беше в устата ти? Може би провеждаше клиничен тест на рефлекса ти за гадене? — той се усмихна, но не мило. — Какъв е твоят рефлекс, госпожице Лейн? Чувствителна ли си?

Баронс обича да използва сексуални намеци, за да се опита да ми затвори устата. Струва ми се, че очаква добре възпитаната южняшка красавица в мен да си помисли „Пфу!“ и да отстъпи. Понякога наистина си го мисля, но не отстъпвам.

— Не гълтам, ако това ме питаш — пуснах му твърде сладка усмивка.

— Не ми изглеждаше така. Мисля, че гълташ. Езикът му беше на половината път до Китай, а ти все още го поемаше.

— Ревнуваш ли?

— Това би загатнало емоционално вложение. Единственото вложение, което имам в теб, е моето време, за което очаквам голяма отплата. Разкажи ми за Шинсар Дъб!

Погледнах ръката си. От ревера му беше станала мокра. Завъртях я към светлината. Червеното изглежда черно нощем. Подуших. Миришеше на стари монети. Боже, кръв! Никаква изненада нямаше тук.

— Да не си се бил? Не, нека позная! Отново си спасил ранено куче? — казах сухо. Той използва това извинение предишния път.

— Потече ми кръв от носа.

— Кръв от носа, петунията ми!

— Петуния?

— Задник, Баронс. Такъв като теб.

— Книгата, госпожице Лейн!

Погледнах в очите му. Имаше ли Вкопвач там? Нещо много старо отвърна на погледа ми.

— Няма нищо за казване.

— Защо извика след него?

— Не съм го виждала от последния път, когато видях Книгата. Държа В’лане информиран. Не си единствената акула в морето.

Той ме дари с презрителен поглед.

— Основната природа на един Фае принц е да пороби някоя жена със секс, госпожице Лейн. Основната природа на жената е да бъде поробена. Опитай се да се издигнеш над това!

— О, не е в природата на жената да бъде поробена! — всички жени се надигнаха в мен, готови за битка.

Той се обърна и си тръгна.

— Ти носиш моята дамга, госпожице Лейн — долетя през рамото му, — а ако не бъркам, сега носиш и неговата. Кой те притежава? Не мисля, че си ти.

— Аз съм! — извиках на оттеглящия му се гръб, но той вече беше стигнал средата на улицата и изчезваше в мрака. — Не нося неговата дамга! — носех ли я? Какво точно беше поставил в езика ми В’лане? Свих юмруци и се загледах след Баронс.

Зад мен се приближаваше войнствен звук от стъпки. Инстинктивно посегнах за Копието. Беше пак там, където трябваше да бъде, прибрано в кобура под ръката ми. Трябваше да разбера как го вземаше В’лане. Беше ли го върнал, докато ме целуваше? Нямаше ли да усетя? Можех ли да убедя Баронс да го защити, за да не може да ми бъде отнето? Той, изглежда, имаше интерес да го нося.

Отряд грозни сивокожи Момчета носорози мина покрай мен с маршова стъпка и аз се заех да ровя в чантата си, отчасти за да спра да ги гледам, да ги броя и да се опитвам да преценя дали са нови в града, или съм ги виждала и преди, отчасти за да задържа лицето си скрито в сянка. Изобщо нямаше да съм изненадана, ако лорд Господар беше разпространил плакат ТЪРСИ СЕ за мен с подробна скица. Вероятно беше време отново да променя косата си, да започна да нося бейзболна шапка или перуки.

Продължих пътя си към книжарницата. Не беше убягнало от напоения ми с оргазми мозък, че В’лане изчезна в мига, в който Баронс се появи. Може би Баронс не беше Вкопвач, а дори още по-лошо, Ънсийли, каквото още не бях срещала. В свят, който ставаше все по-мрачен с всеки ден, Баронс, изглежда, с лекота държеше всички чудовища на разстояние.

Защото той беше най-голямото, най-лошото чудовище от всички ли?

 

 

В понеделник сутрин се събудих бавно и трудно.

Повечето сутрини скачам от леглото. И въпреки факта, че животът ми не е такъв, какъвто го искам, той е единственият, който имам и се опитвам да изцедя всичко ценно от него. Но някои сутрини, независимо от най-добрите ми намерения да се гмурна в деня и да сграбча колкото е възможно повече щастие, дори ако то се изразява само в едно перфектно лате с напръскана с канела пяна или в двайсетминутен танц из книжарницата с моя айпод, се събуждам с усещането, че съм натъртена и обвита с остатъците от лош сън, който не се отлепва от мен през целия ден.

Тази сутрин беше точно такава.

Отново бях сънувала съня за красивата умираща жена.

И след като го бях сънувала, не можех да повярвам, че толкова дълго бях забравила за него. Като дете с години го сънувах отново и отново. Толкова често, че бях започнала да бъркам подробностите с реалността и бях започнала да очаквам да я видя някъде, когато съм будна.

Нямах представа какво не е наред с тъжната жена, а само че е нещо ужасно и бих дала дясната си ръка, всичко, може би дори двайсет години от живота си, за да я спася. Нямаше закон, който не бих нарушила, морален кодекс, който не бих потъпкала. Сега, след като знаех, че с Алина сме осиновени, се чудех дали беше не сън, а спомен, роден в детството ми и потиснат, спомен, който се измъкваше през нощта, когато не можех да го контролирам.

Дали тази красива, тъжна жена беше нашата биологична майка?

Дали ни беше изоставила, защото знаеше, че умира, и дали тъгата й не беше родена от болката, че е принудена да ни даде на нови родители?

Но ако е трябвало да ни даде, защото е умирала, защо ни е пратила толкова далеч? Ако наистина бях О’Конър, както Роуина — Великата повелителка на Шийте зрящите, твърдеше, изглеждаше вероятно Алина и аз да сме родени в Ирландия. Защо майка ни би ни пратила извън страната? Защо да не ни остави да бъдем отгледани от хора, които биха ни научили да познаваме нашето наследство и да ни внедрят като останалите Шийте зрящи?

Защо е принудила осиновителите ни да се закълнат да ни отгледат в малък град и никога да не ни позволяват да ходим в Ирландия?

От какво се беше опитвала да ни опази? Или какво се беше опитвала да опази от нас?

Има ли други спомени, които детският ми ум е блокирал? Ако е така, трябваше да ги открия, да ги освободя и да си спомня.

Отидох в банята и пуснах душа. Завъртях кранчето в най-гореща позиция и оставих врялата струя да изпълни с пара въздуха. Треперех и бях замръзнала. Дори като дете сънят винаги ме караше да се чувствам така. Беше злокобно студено там, където беше умиращата жена, а сега и аз бях ледена.

Понякога сънищата ми са толкова истински, че е трудно да повярвам, че са просто странстване на подсъзнанието из своеобразна карта, която няма истински север. Понякога изглежда сякаш Страната на сънищата е истинска земя, която съществува някъде на конкретни географски ширина и дължина със собствени правила и закони, коварни терени и опасни обитатели.

Казват, че ако умреш в сън, сърцето ти спира в истинския живот. Не знам дали е истина. Не познавам никой, който е умрял в съня си, за да го попитам. Може би защото всички те са мъртви.

Горещата струя почисти кожата ми, но остави психиката ми обвита. Не можех да насапунисам чувството, че денят ще бъде наистина гаден.

Нямах представа точно колко гаден.

 

 

В един от курсовете по психология в колежа научих за зоните на комфорт.

Хората обичат да ги откриват и да стоят в тях. Една зона на комфорт може да бъде състояние на ума. Вярата в Бог е зона на комфорт за много хора. Не ме разбирайте погрешно! Не отхвърлям вярата. Просто не мисля, че трябва да я имате само защото ви кара да се чувствате в безопасност. Смятам, че трябва да я имате, защото вярвате. Защото някъде дълбоко в себе си знаете, че отвъд двусмислиците има нещо по-велико, по-мъдро и безкрайно по-обичащо, отколкото сме способни да разберем, което е заложило на Вселената и което се интересува как ще се обърнат нещата. Защото усещате, че независимо колко упорито силите на мрака се опитват да поемат властта, има Контрол.

Това е моята зона на комфорт.

Но зоните на комфорт може да бъдат и физически места. Като любимия фотьойл на баща ви, който майка ви все заплашва да прати на боклука. Той има хлътнали пружини, изтъркана тапицерия и някаква гаранция за справяне с грижите, защото в момента, в който се настани в него вечер, баща ви се отпуска. Или като кътчето за закуска, което се огрява от слънцето под перфектен ъгъл всяка сутрин, докато майка ви сърба кафето си и тя някак сияе, докато седи там. Или като розовата градина, която възрастният ви съсед подрязва до съвършенство и въпреки знойната лятна жега изпраща деня с усмивка.

Моята е книжарницата.

Вътре съм в безопасност. Докато лампите светят, никакви Сенки не могат да влязат. Баронс е защитил сградата от враговете ми: от лорд Господар; от Дерек О’Баниън, който ме иска мъртва заради кражбата на Копието и убийството на брат му; от ужасяващо сатаничните Ънсийли Ловци, които проследяват и убиват Шийте зрящи на общо основание; от всички Фае и дори от В’лане. И ако по някаква случайност нещо наистина влезе, имам цял арсенал, залепен по тялото ми, и съм скрила оръжия, фенерчета, дори светена вода и чесън на стратегически места из магазина.

Нищо не може да ме нарани тук. Е, с изключение на самия собственик, но ако той реши да ме нарани, това няма да е, преди да съм му свършила работа. А тъй като съм далеч от откриването на Книгата, той е далеч от подобна идея. Има някаква степен на комфорт в това.

Искате ли да опознаете някого? Имам предвид наистина да го опознаете. Отнемете му зоната на комфорт и вижте какво ще стане!

Знаех, че не бива да съм на третия етаж да каталогизирам книги със зарязана каса и отключена предна врата два етажа под мен, но времето се точеше бавно и защитите ми бяха паднали. Беше през деня и аз бях в книжарницата. Нищо не би могло да ме нарани тук.

Когато звънецът на предната врата издрънча, аз извиках: „Веднага слизам“ и поставих книгата, която бях на път да опиша, легнала на полицата, за да си отбележа мястото. После се обърнах и забързах по стълбите.

Нещо, което имах чувството, че е бейзболна бухалка, ме удари по пищялите, докато преминавах покрай последния ред от библиотеки. Полетях с главата напред по дървения под. Едно банши се озова на гърба ми и се опита да сграбчи китките ми зад мен.

— Хванах я! — извика баншито.

Петунията ми, ако беше! Не съм толкова мила, колкото бях. Извъртях се, сграбчих шепа от косата й и дръпнах достатъчно силно, за да й осигуря главоболие.

— Оу!

Жените се бият различно от мъжете. Не можете да ме накарате да нараня женски гърди за нищо на света. Знам колко са болезнени моите собствени, когато съм в ПМС^[1]. Освен това храним бебета с тях. Използвах шепата с нейна коса като лост, извъртях я, тръшнах я по гръб на пода и я сграбчих за гърлото. Почти я задуших, когато второ банши се озова на гърба ми, но този път усетих приближаването й и ръгнах с лакът, заковавайки я точно в корема. Тя се преви и се изтъркаля. Трета скочи към мен и аз я фраснах в лицето. Носът й изпука под юмрука ми и шурна кръв.

Появиха се още три жени и боят стана наистина злобен, а аз изгубих всички илюзии, че жените се бият различно, или че са по-милият и по-нежният пол. Не ми пукаше къде удрям, стига ударите ми да улучват и да чувам тупвания и пъшкания. Колкото по-силни, толкова по-добре. Шест срещу една не беше честна игра.

Усещах как се променям, като в онзи ден в склада в Мрачната зона, когато с Баронс за първи път се бихме рамо до рамо срещу слугите на лорд Господар и срещу Малуш. Усещах как се превръщам в сила, с която трябва да се съобразяват, опасност в правото си, дори без мрачната помощ на плътта на Ънсийли. Но все пак това не ме спря да си мечтая да имах хапка под ръка.

Усещах се как се превръщам в Шийте зрящ, как ставам по-силна и по-корава, как се движа по-бързо, отколкото би могъл човек, как удрям с точността на обучен снайперист, с умението на професионален убиец.

Единственият проблем беше (техните зелени униформи на Корпорация „Бързи пощи“ ги издаваха), че те също бяха Шийте зрящи.

Бойните сцени във филмите ме отегчават и след като аз разказвам тази история, ще превъртя напред, без да изпадам в подробности. Те ме превъзхождаха числено, но по някаква причина, изглежда, се страхуваха малко от мен. Роуина сигурно ги беше пратила и вероятно им беше казала, че съм свирепа и непредвидима.

Не правете грешка! Биха ме. Шест Шийте зрящи е армия и те ми наритаха петунията по шест различни начина, но не успяха да ме повалят.

Колко рязко може да се промени една ситуация от лоша към фатална, оставяйки ви да мислите: „Чакай малко! У кого е дистанционното? Къде е бутонът за връщане? Може ли да се върна назад само три жалки секунди и да направя нещата по по-различен начин?“

Нямах намерение да я убивам.

Просто щом проумях, че са Шийте зрящи, се опитах да говоря с тях, но никоя не ме слушаше. Те бяха решени да ме пребият до безсъзнание, а аз бях също толкова решена да не бъда пребита до безсъзнание. Нямаше да им позволя да ме завлекат в манастира против волята ми. Щях да го направя при моите условия, както и когато се чувствах в безопасност, а след тази коварна засада на Роуина, това може би нямаше да стане никога.

После започнаха да търсят Копието ми, да ме мушкат и да ме ръчкат в опит да разберат дали го нося и нещо в мен се пречупи. Осъзнах, че Роуина беше пратила моите собствени хора след мен — не за да ме заведат, а за да ми отнемат оръжието, сякаш тя имаше правото! Аз бях тази, която го открадна. Аз бях тази, която плати за него с кръв. Нима тя мислеше да ме остави беззащитна? Само през трупа ми! Никой нямаше да ми отнеме трудно спечелената сила.

Бръкнах под якето, за да го извадя и да го размахам заплашително, за да ги накарам да отстъпят и да се вслушат в разума. И докато го вадех рязко от кобура, брюнетката с бейзболна шапка скочи към мен и се блъсна в Копието. Силно.

— О! — каза тя, а устните й замръзнаха в кръглата форма на думата. Тя примигна и се изкашля. Кръв разцъфна на езика й и оцапа зъбите й.

Погледнахме надолу към ръката ми, към кръвта на раираната й блуза и към Копието, забито в гърдите й. Не знам кой беше повече озадачен. Исках да го пусна и да се отдръпна колкото мога от ужасното нещо, което й беше сторило (от тези студени сантиметри убийствена стомана), но дори при такива обстоятелства не можех да се принудя да пусна Копието. То беше мое. Моето спасително въже. Моята единствена защита из тези опасни, мрачни улици.

Клепките й трепнаха и тя внезапно изглеждаше… сънена, което, предполагам, не е толкова странно. Смъртта е великият сън. Тя потръпна и се дръпна назад, извивайки се. Кръв бликна от отворената рана, а аз стоях там и държах запушалката. Зелена слуз от Ънсийли беше едно. Това беше човешка кръв — по блузата й, по панталоните й, по мен, навсякъде. Беше ми горещо и студено едновременно. Твърде много паникьосани мисли се блъскаха в ума ми и го замъгляваха. Посегнах към нея, но очите й се затвориха и тя се препъна назад.

— Ще повикам линейка — извиках.

Две от Шийте зрящите я хванаха, докато падаше, и я поставиха нежно на пода, кряскайки заповеди една на друга.

Бръкнах за мобилния телефон.

— Какъв е спешният номер тук? — трябваше да го знам. Не го знаех. Тя беше неподвижна, твърде неподвижна. Лицето й беше бяло, очите затворени.

— Твърде късно е за това — изръмжа едната от тях към мен.

Майната й на медицинската помощ!

— Мога да намеря друго, което да я спаси — извиках. Трябваше да запазя глупавите сандвичи. Какво си бях мислила? Факт беше, че вероятно трябваше да започна да разнасям парчета живи Ънсийли с мен навсякъде. — Дръжте я да не мърда! — щях да изтичам навън, да сграбча най-близкото мрачно Фае, да го довлека тук и да я нахраня с него. Тя щеше да се оправи. Щях да поправя това. Тя нямаше да умре. Не можеше да го направи. Ънсийли щеше да я спаси. Когато хукнах към стълбите, една от тях ме сграбчи и ме дръпна назад.

— Тя е мъртва, шибана идиотка! — изсъска. — Твърде късно е. Ще си платиш за това! — тя ме блъсна силно и аз се забих в една библиотека.

Втренчих се в облечените в зелено жени, струпани около тялото, и бъдещето ми проблясна пред очите ми. Щяха да се обадят на полицията. Щяха да ме арестуват. Джейни щеше да ме заключи и да изхвърли ключа. Нямаше да повярва на самозащитата, особено не с крадено, древно копие. Щеше да има процес. Родителите ми щяха да долетят. Това щеше да унищожи каквото беше останало от тях — едната дъщеря гние в гроба, другата в затворническа килия.

Те се събраха и започнаха да я носят към стълбите, за да я свалят на долния етаж.

Те разбъркваха местопрестъплението! Ако имах някаква надежда да докажа невинността си, щеше да ми трябва непокътната.

— Не мисля, че трябва да го правите. Няма ли да повикате полиция? — сигурно можех да се измъкна от страната, преди да го направят. Може би Баронс можеше да оправи това. Или В’лане. Имах приятели на високи места. Приятели, които ме искаха жива и свободна, за да изпълнявам заповедите им.

Една от жените ми хвърли убийствен поглед през рамо.

— Оглеждала ли си добре Гарда напоследък? Освен това хората не ни контролират — присмя ми се тя. — Ние сами се контролираме. Винаги сме го правили. Винаги ще го правим — имаше очевидна заплаха в думите й.

Мушнах глава над парапета и загледах, докато те се появиха долу. Една от тях погледна нагоре към мен.

— Не се опитвай да заминеш! Ние просто ще те намерим — изсъска тя.

— О, вземете си номер и се наредете на опашката! — промърморих, когато те тръшнаха вратата.

 

 

— Трябва ми кола — казах на Баронс, когато влезе през предната врата същата вечер, малко след девет.

Той носеше изящно ушит костюм, безукорна бяла риза и кървавочервена вратовръзка. Тъмната му коса беше зализана назад над красивото му лице. Диамантени копчета за ръкавели блестяха на китките му. Тялото му бръмчеше от енергия и зареждаше въздуха около него. Очите му бяха стряскащо бляскави, неспокойни, стрелкащи се навсякъде.

Бях усетила това тяло върху моето, бях фокусът на този поглъщащ взор. Опитвам се да не мисля за това. Вътре в мен имам кутия, която не беше съществувала преди. Никога преди не съм имала нужда от нея. Тя е в най-дълбокия, най-тъмния ъгъл на съзнанието ми и е херметическа, звукоизолирана и заключена с катинар. Там държа мисли, с които не знам какво да правя, които могат да ми навлекат неприятности. Яденето на Ънсийли бръмчи от вътрешната страна на този капак непрестанно. Опитвам се да държа и целуването на Баронс затворено в тази кутия, но понякога то се измъква.

Нямаше да сложа смъртта на Шийте зрящ в тази кутия. Беше нещо, с което трябваше да се справя, за да продължа да преследвам целите си.

— Защо не помолиш приказния ти малък приятел да те отведе там, където искаш да отидеш?

Това беше идея, но имаше някои подробности, прикачени към нея, за които още не бях мислила. Освен това у дома, когато бях наистина разстроена от нещо (например да счупя нокът в ден, в който съм дала добри пари за маникюр или да открия, че Бетси е ходила до Атланта с майка си и си е купила същата розова рокля за бала като мен, напълно проваляйки преживяването ми), обикновено се качвах в колата, надувах музиката много силно и карах с часове, докато не се успокоях.

Имах нужда да карам сега, да се изгубя в нощта и исках да усещам тътена на стотици препускащи коне под мен, докато го правех. Тялото ми беше натъртено на дузина места. Емоциите ми бяха изцяло в черно и синьо. Днес бях убила млада жена. Престъпление или опущение, тя беше мъртва. Проклех прищявката, която ме беше довела до избора на точно този момент да извадя оръжието си, а нея — да се нахвърли точно в този момент.

— Нямам настроение да питам моя приказен малък приятел.

Устните на Баронс трепнаха. Почти го накарах да се усмихне. Баронс се усмихва толкова рядко, колкото слънцето се показва в Дъблин, и има същия ефект върху мен — кара ме да се чувствам стоплена и глупава.

— Предполагам, че няма да го наречеш така следващия път, когато го видиш и да ми позволиш да гледам реакцията му.

— Не мисля, че може да стане, Баронс — казах сладко. — Никой не се задържа наоколо, когато ти се появиш. Проклето нещо! Почти сякаш всички са уплашени от теб — сладникавият ми хумор прогони призрака на усмивка от устните му.

— Точно определена кола ли имаш предвид, госпожице Лейн?

Тази вечер исках груби мускули.

— Вайпъра.

— Защо да ти позволя да го вземеш?

— Защото си ми длъжник.

— Защо да съм ти длъжник?

— Защото те търпя.

Той се усмихна, наистина се усмихна. Изсумтях и отместих поглед.

— Ключовете са в него, госпожице Лейн. Ключовете от гаража са в горното чекмедже на бюрото ми, от дясната страна.

Погледнах го остро. Това отстъпка ли беше? Да ми каже къде държи ключовете. Или може би предложение за по-дълбоко и по-доверчиво съдружие?

— Разбира се, ти вече знаеш това — продължи той сухо. — Видяла си ги там последния път, когато си слухтяла в кабинета ми. Изненадах се, че не си се опитала да ги използваш, вместо да чупиш прозореца ми. Можеше да ми спестиш раздразнението.

Баронс заслужаваше да бъде дразнен. Той е най-дразнещият… каквото и да е… който някога съм срещала. Нощта, когато бях разбила прозореца, за да вляза в гаража му, не ми беше хрумнало да изпробвам тези ключове, защото бях сигурна, че държи някоя огромна, мрачна тайна, заключена там, и със сигурност не би оставил ключовете да се търкалят наоколо. (Той наистина държи някаква огромна, мрачна тайна там, просто още не съм открила как да стигна до нея.) Беше хванал нощния ми взлом с видеокамерите, скрити в гаража, и беше оставил уличаващото доказателство пред вратата на стаята ми.

— Нека позная! Имаш скрити камери и в магазина?

— Не, госпожице Лейн, но мога да те подуша. Знам кога си била в някоя от стаите ми и познавам натурата ти. Ти слухтиш.

Не се опитах да отрека. Разбира се, че слухтях. Как иначе се предполага да открия изобщо нещо?

— Не можеш да подушиш къде съм била — присмях се.

— Подушвам кръв тази вечер, госпожице Лейн, а не е твоята. Защо лицето ти е посинено? Какво е станало днес? Кой е кървил в книжарницата ми?

— Къде е манастирът? — контрирах, опипвайки буцата на бузата си. Бях й сложила лед, но не достатъчно бързо. Беше твърда и болезнена на пипане. Бях поела повечето удари с тялото си. Ребрата ми бяха каша, болеше ме, когато се опитвах да дишам дълбоко, а на дясното ми бедро имаше масивно натъртване. По пищялките ми имаше огромни гъши яйца. Боях се, че няколко от пръстите ми са счупени, но освен че бяха малко подути, вече изглеждаха добре.

— Защо? Там ли планираш да отидеш тази вечер? Смяташ ли, че е мъдро? Ами ако те нападнат?

— Това го минахме. Как ме намери миналата вечер? Търсеше ли ме? — въпросът не ми даваше мира. Защо се беше появил, когато бях с В’лане? Изглеждаше твърде голямо съвпадение, за да е такова.

— Отивах към „Честър“ — той сви рамене. — Съвпадение. Натъртеното?

„Честър“. Където инспектор О’Дъфи беше говорил с мъж на име Риодан, който, според Баронс, говореше твърде много за неща, за които не би трябвало да говори — за самия Баронс. Отбелязах си мислено да намеря „Честър“, да открия мистериозния Риодан и да видя какво мога да науча.

— Получих го в бой с други Шийте зрящи. Изплъзвай се, Баронс, но не се дръж с мен като с идиот!

— Знаех, че си наблизо снощи. Промених маршрута си, за да съм сигурен, че си в безопасност. Как мина боят? Ти… невредима ли си?

— Предимно. Не се тревожи! Непокътната съм на всички места, от които имаш нужда. Не бой се, твоят ОС детектор е тук! — ръката ми се плъзна по основата на черепа. — Дамгата ли е? Толкова лесно ли можеш да ме намериш с нея?

— Усещам те, когато си близо.

— Това е гадно — казах горчиво.

— Мога да я премахна, ако искаш — каза той. — Ще бъде… болезнено — яркият му взор срещна моя и дълго се взирахме един в друг. В тези обсидианени дълбини видях мрака от пещерата на Малуш, отново вкусих собствената си смърт.

В аналите на историята жените са плащали цена за защита. Някой ден аз няма да имам нужда.

— Ще я преживея. Къде е манастирът, Баронс?

Той написа „Манастир Арлингтън“ и адрес на парче хартия, свали карта от библиотеката и го отбеляза с Х. Беше на няколко часа от Дъблин.

— Искаш ли да те придружа?

Поклатих глава.

Той ме проучи за един дълъг момент.

— Тогава лека нощ, госпожице Лейн!

— А откриването на ОС? — не бяхме го правили с дни.

— Сега съм зает с други неща. Но скоро.

— С какво си зает? — беше безвреден като въпрос. Понякога той отговаря на такива.

— Наред с другите неща, проследявам купувачите на Копието — каза той, напомняйки ми, че беше получил няколко имена от лаптопа на Малуш в пещерата — съперници в аукцион за безсмъртното оръжие. Представих си, че се опитва да открие какво притежават те, което той искаше, и щяхме да ги оберем, щом той имаше карти на мястото и план. Търсене на ОС изгря на хоризонта. Стреснах се от мисълта, че го чакам с нетърпение.

Баронс наклони тъмната си глава и замина. Загледах вратата, след като вече го нямаше. Имаше времена, когато ми се искаше да се върна към ранните ми дни с него, когато мислех, че е просто арогантен мъж, просто човек. Но той не беше и ако има нещо, което научих в последните няколко месеца по някои от най-болезнените начини, е, че няма връщане назад, никога. Стореното — сторено, мъртвите остават мъртви (е, предимно; Малуш имаше някои проблеми с това) и всички съжаления на света не могат да променят нищо. Само ако можеха, Алина щеше да е жива, а аз дори нямаше да бъда тук.

Вдигнах телефона и набрах номера, който бях открила по-рано. Изобщо не бях изненадана, че някой отговори в такъв късен час в Корпорация „Бързи пощи“ — дъблинската куриерска служба, която приютяваше велосипедните Шийте зрящи на Роуина, които следяха какво се случва вътре и около града под прикритието на доставка на писма и пакети.

Техният дом — манастирът, беше далеч от града и бях вдървено осведомена, че Роуина е там сега.

— Добре. Кажете на старицата, че ще бъда там след два часа — казах и затворих.