Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (12)

Единайсет

Забързах към книжарницата, потънала в мисли. Но не с наведена глава. Нямаше да направя тази грешка отново днес. Успях да не се намръщя на две Момчета носорози, които поправяха улична лампа. Какво им ставаше? Не трябваше ли да подкрепят мрачните си братя Сенките и да разбиват лампите, вместо да ги поправят?

Не можех да повярвам, че Шийте зрящите са били пазители на Книгата и са я изгубили. Как е била изгубена? Какво беше станало в онази нощ преди двайсет и няколко години?

Срещата ми с Шийте зрящите беше отговорила на няколко въпроса и беше повдигнала още.

Какво беше Сауин? Как се вписваше Кълбото Д’Жай? Как се беше сдобил с него Баронс? Какво планираше да прави с него? Да го продаде на този, който предложи най-много? Можех ли да го открадна от него? Исках ли да изгоря този мост? Бяха ли останали мостове между нас?

Ако Кълбото беше моят паспорт за Центъра на Шийте зрящите, бях решена да го получа, честно или с измама.

Дали Роуина не манипулираше усилията им да се сприятелят с мен? Беше ли позволила на Дани да снима онези страници и да ми ги даде, привидно крадешком?

Краткото време, прекарано в Дъблин, ме караше да търся игри в игрите, накъдето и да се обърнех. Със сигурност исках да вкарам Крисчън в една стая с няколко души и да използвам способностите му за откриване на лъжи, докато задавах въпроси.

Като стана дума за шотландеца, опитах да му се обадя отново. Никой не вдигна, отново. Грррр! Зачудих се какво точно означава „следобед“ в света на момчето със замечтаните очи.

Влязох в магазина, отворих лаптопа и влязох в интернет.

Търсенето ми за „сауин“ не даде резултат. Опитах половин дузина различни начина за изписване и бях на път да се откажа, когато един резултат от търсенето на Гугъл хвана окото ми. Беше за номер или лакомство, което ми напомни за по-раншната забележка на О’Баниън.

Потърсих Хелоуин и бинго! Ето го и Сауин. Боже, как не ми хрумна да проверя С-а-м-х-а-и-н^[1]?

 

Сауин, както и много днешни празници, водеше началото си от езическите времена. И докато Шийте зрящите са имали склонност да издигат църкви и манастири върху свещени за тях места, Ватикана е християнизирал древни езически празници в акция, която би могла да мине под мотото: „Щом не можеш да ги биеш, а не искаш да се присъединиш към тях, преименувай го и се престори, че е твой от самото начало“.

Превъртях през различните имена, етимология и снимки на тиквени фенери и вещици и зачетох:

Сауин: думата за ноември в галския език маркира началото на мрачната половина от галската година, а с Белтеин настъпва светлата половина.

Супер! Значи тези последни няколко месеца не бяха мрачни?

Технически Сауин се отнася за първи ноември, кръстен от Ватикана Денят на Вси светии, но нощта на Сауин — Ийчъ Сауина, трийсет и първи октомври, е тази, която отдавна е фокусът на ритуали и суеверия.

Келтите вярвали, че навечерието на Вси Светии е едно от граничните времена в годината. Време, в което духовете от Другия свят могат да се промъкнат и в което магията е най-силна. Келтите смятат, че и техните мъртви, и ужасяващите безсмъртни Шийте живеят под хълмове и през тази нощ и двата вида могат да станат и да вървят свободно. Организират се фестивали и се палят огромни общи клади, за да пазят от тези зли духове.

Четох статия след статия, изненадана колко много страни и култури имат подобни вярвания. Никога не се бях замисляла за произхода на Хелоуин, просто щастливо събирах бонбони, а в по-късните години си прекарвах страхотно и се наслаждавах на костюмите, на купоните и на големите бакшиши, когато се случеше да съм на работа.

Най-важното беше, че стените между нашия и Другия свят бяха опасно тънки в последния ден на октомври и най-уязвими точно в полунощ — пролуката между едната половина на годината и другата, прагът между светлина и мрак, и ако нещо или някой (да кажем зло бивше Фае с проблеми с отмъщението) възнамеряваше да ги срути, това беше времето.

„В определени нощи от годината, момиче — беше ми казал Крисчън, — чичовците ми извършват ритуали, които да укрепят нашия обет и да запазят стените между световете ни здрави. Последните няколко пъти се надигаше тъмна магия, която попречи десятъкът да бъде платен изцяло. Чичовците ми вярват, че стените няма да издържат, ако не успеем да завършим още един ритуал.“

Определени нощи. Няма да издържат, ако не успеят да завършат още един ритуал.

Беше ли Сауин нощта, в която да бъде изпълнен следващият ритуал на МакКелтърови? Толкова ли близо бяхме до катастрофата? Две кратки седмици? Това ли беше значението на подигравателната заплаха на О’Баниън?

Натиснах копчето за повторно набиране и отново позвъних в КДЕ. Отново нямаше отговор. Чакането ме побъркваше, а аз вече не просто исках да го предупредя, нуждаех се от отговори. Къде беше той?

Изключих лаптопа, заключих книжарницата и се отправих към Тринити.

Изненадващо задрямах, облегната странично на стената пред заключените кабинети на КДЕ. Мисля, че беше, защото там се чувствах като Мак 1.0 в ярко осветения коридор на колежа, заобиколена от щастливите звуци на младежи, които нямаха представа какво ги очаква в истинския свят.

Събудих се в момента, в който някой докосна лицето ми. Същността ми на Шийте зрящ се взриви.

Докато се опомня, Крисчън беше на пода под мен, а Копието беше на гърлото му. Мускулите ми бяха вкочанени. Бях готова за бой, адреналинът ми нямаше отдушник. Сънищата се пръснаха в мига, в който усетих докосване. Мозъкът ми беше студен, ясен и твърд.

Поех дълбоко въздух и си наредих да се отпусна.

Крисчън бутна Копието от гърлото си.

— Полека, Мак! Просто се опитвах да те събудя. Изглеждаше толкова сладка и красива заспала! — усмивката му беше мимолетна. — Няма да направя тази грешка отново.

Разделихме се неловко. Както казах и преди, Крисчън е мъж и това не може да се сбърка. Бях го възседнала така, както неотдавна бях възседнала Баронс. Или Копието не го беше уплашило, или той беше успял да… ами да се издигне над това.

Като стана дума за оръжието ми, погледът на Крисчън беше залепен върху него с интерес. Излъчваше мек, светъл блясък.

— Това е Копието на Съдбата, нали? — той изглеждаше очарован.

Плъзнах го обратно в кобура под мишницата и не казах нищо.

— Защо не ми каза, че го имаш, Мак? Ние наддавахме за него, опитвахме се да го купим. Мислехме, че е на черния пазар. Сега ни трябва повече от всякога. То е едно от само двете оръжия, които могат да убият…

— Знам. Убива Фае. Затова го нося. И не ти казах, защото е мое и няма да го дам.

— Не съм те молил. Аз не мога да направя нищо с него и без това. Аз не мога да ги виждам.

— Да. Точно затова не ти трябва да го притежаваш.

— Малко сме докачливи, а?

Изчервих се. Бях.

— Наскоро се опитаха да го откраднат от мен и нещата тръгнаха на зле — обясних аз. — Къде беше, все пак? Звъня ти цял ден. Започвах да се тревожа.

— Полетът ми закъсня — той отключи вратата и я отвори. — Радвам се, че си тук. Щях да ти се обадя още щом вляза. Чичовците ми имат идея, за която искам да говоря с теб. Аз смятам, че е ужасна, но те настояват.

— Сауин е нощта, в която чичовците ти трябва да изпълнят следващия ритуал, нали? — казах, докато влизахме. — И ако не го направят както трябва, стените между световете ни ще паднат и всички ние ще бъдем прецакани — потреперих. Беше прозвучало странно, сякаш току-що бях провъзгласила: Стените между световете ни ще паднат и всички ние ще бъдем прецакани.

Крисчън затвори вратата зад мен.

— Умно момиче. Как го разбра? — той ми посочи стол срещу неговия, но аз бях твърде разпалена, за да го приема. Вместо това закрачих.

— Шийте зрящите споменаха Сауин. Те искат… — замлъкнах и го изгледах твърдо, търсех в погледа му… не знам… може би голям надпис с печатни букви, на който да пише: МОЖЕШ ДА МИ СЕ ДОВЕРИШ, АЗ НЕ СЪМ ЗЛО. Въздъхнах. Понякога трябва да скочиш на доверие. — Те искат Кълбото Д’Жай, за да се опитат да укрепят стените. Би ли подействало?

Той потри челюстта си и тя издаде стържещ звук. Не беше се бръснал от няколко дни и наболата брада му отиваше.

— Не знам. Възможно е. Чувал съм за него, но не знам какво прави. Кои са тези Шийте зрящи? Значи си открила други от твоите?

— Шегуваш се, нали? — той знаеше толкова много за Баронс и за Книгата, че бях приела, че знае също за Роуина и за куриерите й, а вероятно и за В’лане.

Той поклати глава.

— Каза, че си последвал Алина. Не видя ли други жени там навън, които да гледат неща, които не съществуват?

— Имах причина да наблюдавам сестра ти. Тя имаше фотокопие на страница от Шинсар Дъб. Не съм имал повод да наблюдавам други.

— Останах с впечатлението, че чичовците ти знаят всичко.

Крисчън се усмихна.

— Би им харесало. Те имат доста високо мнение за себе си, също така. Но не, доста дълго време смятахме, че всички Шийте зрящи са измрели. Преди няколко години открихме, че грешим. На колко си попаднала?

— На няколко — опитах да увъртам. Нямаше нужда да знае. Това че В’лане и Баронс знаеха за манастира, беше достатъчно лошо.

— Не е истината, но ще свърши работа. Можеш да запазиш цифрите за себе си. Кажи ми само достатъчни ли са, за да се бият, ако имаме нужда?

Не захаросах горчивия факт.

— Не и само с две оръжия. Е, каква е тази ужасна идея на чичовците ти?

— Преди време имаха сблъсък с Баронс и оттогава се забавляват с идеята. Вече не се забавляват. Чичо Киън казва, че силата си е сила, а ще ни трябва всичката, която можем да намерим.

Присвих очи.

— Що за сблъсък? Къде?

— В замък в Уелс преди месец и половина. От известно време преследват едни и същи реликви, но никога не са се опитвали да оберат едно и също място в една и съща нощ.

— Това са били твоите чичовци? Другите крадци, които търсеха амулета в нощта, когато Малуш го открадна? — нощта, когато В’лане ме грабна и ме Преся на плаж в света на Фае!

— Знаеш ли къде е амулетът? Кой е Малуш? И те не са крадци. Някои неща не бива да се оставят на свобода в света.

— Малуш е мъртъв и вече няма значение. Сега го притежава лорд Господар.

— Кой е лорд Господар?

Бях удивена. Какво знаеше той? Нещо от полза?

— Той е този, който вкарва Ънсийли, този, който се опитва да разруши стените!

Той изглеждаше объркан.

— Той е този, който прави магията срещу нас?

— Уф! — казах.

— Не ми уф-кай, момиче! — изръмжа той, гърленото му шотландско произношение се долавяше по-силно.

— Как може да знаеш толкова много неща, но нито едно от важните? Вие сте тези, които се предполага да пазят стените!

— Да, стените — каза той. — И го правим. Даваме всичко от себе си. Със собствената си кръв. Не можеш да направиш нищо повече от това, освен ако не искаш да се върнем към архаичните методи и да жертваме един от нас. Идея, която се върнах у дома, за да проуча, но бях принуден да приема, че няма да подейства. Ами Шийте зрящите? Те не трябва ли също да правят нещо? — той хвърли обвинението ми в небрежност към работата обратно към мен.

— Да. Всъщност правят. Те е трябвало да пазят Книгата — опитах се да се дистанцирам и да се оправдая.

Той отвори уста, затвори я отново, после избухна:

— Вие сте тези, които са имали Шинсар Дъб? Знаехме, че някой я пази. Просто не знаехме кой. О, за Бога, момиче! Какво сте направили с нея? Изгубили сте проклетото нещо?

Натъртих на местоименията отново.

— Те са я загубили. Аз не съм част от тях.

— На мен със сигурност ми приличаш на Шийте зрящ.

— Не се опитвай да ме обвиняваш, Скоти! — сопнах се. — Твоите чичовци е трябвало да пазят стените. Шийте зрящите е трябвало да пазят Книгата. Фае е трябвало да отнемат паметта на ЛГ, преди да го захвърлят на нас, а аз трябваше да съм у дома със сестра ми и да играем плажен волейбол. Вината не е моя. Нищо от това не е по моя вина. Но по някаква идиотска причина изглежда съм способна да направя нещо. И се опитвам, затова се махни от главата ми!

Бяхме лице в лице, дишахме бързо и плитко и се взирахме един в друг. Двама младежи, живеещи в свят, който се разпада по шевовете, правещи каквото могат, за да го спрат, които бързо осъзнават колко малки са шансовете. Трудните времена водят до тежки думи, предполагам.

Той вдиша и издиша бавно.

— Чичовците ми искат Баронс да им помогне да удържат стените на Сауин. Казват, че е обучен от друиди и не се бои от тъмната страна.

Изсмях се. Не, той определено не се боеше от тъмната страна. Понякога бях съвсем сигурна, че той е тъмната страна.

— Прав си. Ужасна идея е. Той не просто знае, че вие го шпионирате, Баронс е наемник до костния си мозък. Той не дава миша петуния за някой друг, освен за себе си. Защо на него да му пука, ако стените паднат? Всички се боят от него. Той няма нищо за губене.

— Какво каза току-що?

— С две думи — не му пука.

— Каза, че той знае, че го шпионираме. Как?

Плеснах се по челото умствено. Напълно бях забравила най-важната причина да дойда тук. Набързо преразказах как Баронс беше използвал Гласа, за да ме разпита за последните ми действия и че посещението ми при Крисчън беше сред тях. Казах му, че съм се опитвала да се свържа с него цял ден, за да го предупредя, и след като не бях успяла да го открия до четири часа, съм дошла тук да го чакам. Когато свърших, Крисчън ме наблюдаваше предпазливо.

— Позволила си му да направи това с теб? Да те командва така? Да те принуждава да му даваш отговори? — тигрово-златните очи ме огледаха отгоре до долу, красивото лице се стегна. — Мислех, че си… различно момиче.

— Аз съм различно момиче! — или поне бях, когато дойдох в Дъблин. Не бях сигурна какво момиче съм сега. Но мразех погледа в очите му — отчужденост, порицание, разочарование. — Не го е правил преди. Имаме объркан… съюз.

— На мен не ми прилича на съюз. Прилича ми на тирания.

Нямах намерение да обсъждам живота си с Баронс с никого и особено с жив, дишащ детектор за лъжа.

— Той се опитва да ме научи да устоявам на Гласа.

— Предполагам, че не си много добра. И късмет! Гласът е умение, което се изучава за цял живот.

— Виж, вие и без това сте планирали да говорите с него. Съжалявам!

Той ме измери.

— Тогава оправи нещата! Говори с него от наше име! Кажи му какво искаме!

— Не мисля, че можете да му вярвате.

— Аз също. Казах го на чичовците ми. Те отхвърлиха мнението ми. Проблемът е, че не сме сигурни, че можем да задържим стените дори с помощта на Баронс — той замълча, после каза мрачно: — Но знаем, че не можем без него — той отвори тефтер, откъсна парче хартия, написа нещо на него и ми го подаде. — Ето къде можеш да ме намериш.

— Къде отиваш?

— Мислиш, че Баронс няма да ме потърси ли? Даже се чудя какво го е забавило толкова. Чичовците ми казаха, че ако той някога ме разкрие, трябва да се махам бързо. Освен това се върнах тук само за да ти кажа това и вече няма защо да оставам. Ще им бъда от полза у дома — той тръгна към вратата, отвори я, после замълча и ме погледна, златните очи бяха обезпокоени. — Правиш ли секс с него, Мак?

Зинах.

— С Баронс?

Той кимна.

— Не!

Крисчън въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво? — сопнах се. — Никога не съм спала с Баронс. Подложи това на малкия ти детектор на лъжата! Не че виждам как това ти влиза в работата.

— Чичовците ми искат да знаят точно къде се намираш, Мак. Жена, която прави секс с мъж, е компрометиран източник на информация в най-добрия случай. В най-лошия е предател. Ето затова ми влиза в работата.

Помислих за Алина и исках да протестирам, че не е вярно, но какво ли беше издала тя на любовника си, вярвайки, че са на една страна?

— Никога не съм правила секс с Баронс — казах му отново. — Доволен ли си?

Погледът му беше далечен, тигър, преценяващ жертвата си.

— Отговори ми на още един въпрос и може да бъда! Искаш ли да правиш секс с Баронс?

Изгледах го сурово и изхвърчах от стаята. Беше толкова глупав въпрос, толкова неуместен, че отказах да го удостоя с отговор.

На половината път по коридора спрях рязко.

Татко ми е казвал всякакви мъдро звучащи неща през годините. Не бях разбрала много от тях, но ги бях складирала, защото Джак Лейн не си хаби дъха напразно и бях решила, че един ден някои може да добият смисъл.

„Не можеш да промениш неприятна реалност, ако не я приемеш, Мак. Можеш да контролираш само това, срещу което си готова да се изправиш. Истината боли. Но лъжите убиват.“ Отново разговаряхме за оценките ми. Бях му казала, че не ми пука дали ще завърша. Не беше истина. Истината беше, че не мислех, че съм много умна и трябваше да работя двойно повече от другите, за да получа добри оценки. Затова през по-голямата част от гимназията се преструвах, че не ми пука.

Обърнах се бавно.

Беше се облегнал на вратата със скръстени ръце, изглеждаше млад и секси, и всичко, което едно момиче би могло да иска. Той повдигна едната тъмна вежда. Какво страхотно момче! Той беше този, с когото трябваше да мисля за правене на секс.

— Не — казах ясно. — Не искам да правя секс с Джерико Баронс.

— Лъжа — каза Крисчън.

 

 

Отправих се обратно към книжарницата. Фенерчетата бяха включени, наблюдавах всеки и всичко. Мозъкът ми беше толкова натъпкан с мисли, че не бях способна да ги подредя. Вървях и наблюдавах, като се надявах инстинктът ми да събере нещата в план за действие и да ме уведоми, когато свърши.

Подминавах пъба „Главата на жребеца“, когато се случиха две неща: Черният лед от един Ловец запада върху мен и инспектор Джейни спря с едно синьо рено, отвори вратата и излая:

— Качвай се!

Погледнах нагоре. Ловецът се рееше, големите черни крила посипваха лед в нощния въздух. Той ме ужаси в моето специално място на Шийте зрящ. Но бях видяла и направила много от последната ми среща с ловец и вече не бях същата. Преди той да може да заговори в ума ми, му пратих мое лично съобщение: „Ще се задавиш с Копието, ако направиш и едно движение към мен“.

Той се засмя. Със свистене на кожести, среднощни платна, той се издигна в здрача и изчезна.

Качих се в колата.

— Залегнете! — изстреля Джейни към мен.

Вдигнах двете вежди, но залегнах.

Той откара колата до ярко осветения паркинг на една църква — можех да видя камбанарията от мястото си, — паркира между колите и изключи фаровете и двигателя. Изправих се в седалката. Паркингът беше доста натъпкан като за четвъртък вечер.

— Това някакъв религиозен ден ли е?

— Стойте долу! — излая той. — Няма да ме виждат с Вас.

Отново се приведох.

Той се загледа право напред.

— Църквите са пълни от седмици. Увеличението на престъпността плаши хората — той замълча за момент. — Е, колко е лошо? Трябва ли да измъквам семейството ми?

— Аз бих, ако ставаше дума за моето семейство — казах честно.

— Къде да ги заведа?

Не знаех как изглеждаше останалата част от света от гледна точка на Ънсийли, но Шинсар Дъб беше тук — зловеща центрофуга, която извличаше от хората най-мрачната им същност.

— Колкото можете по-далеч от Дъблин.

Той продължи да се взира право напред в мълчание, докато не започнах да се въртя нетърпеливо. Схващаше ми се кракът. Той искаше още нещо. Надявах се да побърза и да стигне до него, преди стъпалото ми да изтръпне.

Най-накрая той каза:

— Онази нощ, когато Вие… знаете… върнах се в управлението и… видях хората, с които работя.

— Видял сте, че някои от Гарда са Ънсийли — казах.

Той кимна.

— Сега вече не мога да ги виждам, но знам кои са. Казвам си, че си ми направила нещо някак, и че всичко е било халюцинация — той потърка лицето си. — После виждам докладите, които идват, и гледам какво правят или по-скоро не правят, когато разследват едно скапано нещо и аз… — когато той замълча, аз зачаках.

— Мисля, че са убили О’Дъфи, за да му затворят устата, и са се опитали да направят така, че да изглежда дело на човек. Още двама от Гарда бяха убити. Бяха започнали да задават много въпроси и… — той отново замълча.

Тишината се проточи. Внезапно той погледна право към мен. Лицето му беше червено, очите му ярки и твърди.

— Бих искал отново да пия чай с Вас, госпожице Лейн.

Зяпнах. Това беше последното, което очаквах. Бях ли създала наркоман?

— Защо? — казах предпазливо. Дали жадуваше за това като мен? Можеше ли да усети малките бурканчета гърчеща се плът в чантата ми, които чакаха да бъдат поставени по горните етажи на магазина? Аз можех. Усещах тъмното им придърпване под ръката си цял следобед.

— Заклех се да пазя мира в този град. И ще го пазя. Но не мога по този начин. Аз съм седяща мишена — каза той горчиво. — Вие бяхте права. Не знаех какво е навън, но вече знам. Вече не спя нощем и съм ядосан през цялото време. Безполезен съм, а се боря не само за работата си, а за нещо много по-важно. Боря се за това, което съм. Пати беше същият и точно затова умря. Смъртта му трябва да значи нещо.

— Може накрая да предизвика Вашата смърт — казах меко.

— Ще рискувам.

Той дори не знаеше, че моят „чай“ щеше да му даде суперсили. Просто искаше да може да ги вижда отново. Едва ли можех да го обвинявам. Аз бях създала този проблем, като го бях нахранила с него. Как бих се чувствала на негово място? Знаех отговора. След първоначален период на отричане, точно по същия начин. Джейни все пак не беше щраусът, за какъвто го бях нарочила.

— Ако се издадеш, ще те убият — предупредих.

— Те може да ме убият и така, а аз дори няма да ги видя.

— Някои от тях са доста ужасяващи. Могат да те стреснат така, че да се издадеш.

Той ми се усмихна напрегнато.

— Лейди, трябва да видите някои от местопрестъпленията, на които съм бил напоследък.

— Трябва да си помисля — яденето на Ънсийли имаше много последици. Не исках да съм отговорна за това, в което можеше да се превърне добрият инспектор.

— Вие сте тази, която ми отвори очите, госпожице Лейн. Дължите ми го. Получавате още едно предупреждение, но след следващото престъпление, ако няма чай, няма да има и обаждания.

Той ме остави на няколко преки от книжарницата.

 

 

Вътрешното осветление на „Книги и дреболии Баронс“ беше на ниво „затворено“, когато си отключих, което беше достатъчно, за да държи Сенките далеч.

Отидох до гишето, оставих фенерчетата и съблякох якето си. Отгоре имаше документи, които не бяха там по-рано. Разрових ги. Имаше квитанции за резервен генератор, за охранителна система последна дума на техниката и предложение за инсталация. Сметката беше астрономическа. Беше отбелязана уговорка работата да започне първата седмица на ноември.

Не го чух зад мен. Усетих го. Наелектризиращ. Див. С единия крак в тресавището, той никога нямаше да изпълзи обратно навън. А аз исках да правя секс с каквото и да беше той. Къде се предполагаше да подредя това в ума си? Смачках мисълта, натъпках я в заключената кутия и изпробвах веригите. Щяха да ми трябват още няколко.

Обърнах се и проведохме един от онези безсловесни разговори, които бяха наша специалност.

„Добро извинение — не казах, — но не е достатъчно.“

„Не е извинение. Не ти дължа извинение.“

Безсловесният ни разговор свърши тук. Ставаме по-лоши в тях. Съмнението замъглява очите ми и не мога да видя отвъд него.

— Имаш ли новини за мен днес, госпожице Лейн? — каза Баронс.

Пъхнах ръце в джобовете си.

— Нямам срещи с Книгата.

— Няма обаждания от Джейни?

Поклатих глава. Можеше да използва Гласа за този въпрос и пак щях да мога да му отговоря с „не“. Беше задал въпроса погрешно. Извлякох перверзно удоволствие от това.

— Някакъв контакт с В’лане?

— Не задаваш ли твърде много въпроси тази вечер? Защо не се опиташ да съдиш действията ми? — казах. — Като говорим за това, реших да потърся мъдростта в съвета ти.

— Адът да не е замръзнал? — попита той сухо.

— Смешно. Няма да ти задавам въпроси тази вечер, Баронс. Ще поискам от теб три действия — изглежда, интуицията ми беше избрала план. Надявах се да е здрава.

В очите му се разви тъмната змия на интереса.

— Продължавай!

Бръкнах под якето си, извадих Копието от кобура и му го подадох.

— Ето! Вземи това!

Това беше моментът на истината. Толкова прост. Толкова убедителен.

Тъмните очи се присвиха, змията зад тях се размърда.

— С кого си говорила, госпожице Лейн? — попита той меко.

— С никого.

— Кажи ми какво целиш или няма да играя малката ти игра!

Нямаше място за преговори в гласа му. Свих рамене. Беше време да наложа този сблъсък.

— Чух, че Ънсийли не могат да докосват Сийли Светини.

— Значи сега не ги ям — каза той, напомняйки ми предишните обвинения, които му бях отправила, — а съм от тях? Имаш развинтено въображение, госпожице Лейн.

— Просто го вземи! — казах ядосано. Напрежението ме убиваше. Знаех, че няма да го вземе. Не можеше. Баронс беше Вкопчвач. Това беше всичко.

Дълги, силни, елегантни пръсти се сключиха около стоманата. Той взе Копието.

Бях удивена, сигурна, че чертите му ще се изкривят от болка. Погледът ми пробягна по лицето му.

Нямаше трепване на клепач, нито дори най-малкото изместване на мускул. Нищо. Ако изобщо имаше нещо, то беше досада.

Той ми го предложи обратно.

— Доволна ли си?

Отказах да го взема. Може би, ако продължеше да го държи, нещо щеше да стане.

Той чакаше.

Аз чаках.

Накрая започнах да се чувствам глупаво и взех Копието обратно. Той пъхна ръце в джобовете и ме изгледа хладно. Бях поразена. Баронс не беше Ънсийли. До този момент не бях осъзнавала колко напълно бях изградила случая си срещу него и го бях осъдила. Това обясняваше всичко — дълголетието му, силата му, познанията му за фае, защо Сенките го оставяха на мира, защо В’лане се страхуваше от него, защо лорд Господар си беше отишъл — всичко това имаше смисъл, ако Баронс беше Ънсийли. Но той не беше. Току-що го бях доказала. А сега трябваше да се върна към първи квадрат и да започна да се чудя отново какво е той.

— Опитай се да не изглеждаш толкова разочарована! Някой може почти да помисли, че си искала да съм Ънсийли, госпожице Лейн. Какво е второто ти искане?

Исках той да е нещо. Исках да съм способна да го прикача някъде и да спра да се разкъсвам — в един момент да вярвам, че е моят ангел на отмъщението, в следващия да съм сигурна, че е самият дявол. Не можех да живея така и да не зная на кого да се доверя. Разконцентрирана избълвах:

— Искам да ми дадеш Кълбото Д’Жай.

— Защо?

— За да го дам на Шийте зрящите.

— Доверяваш ли им се?

— За това — обясних. — Вярвам, че ще го използват за по-велико добро.

— Презирам този израз, госпожице Лейн. В негово име са извършвани безброй жестокости. Какво е това по-велико добро, ако не хамелеона на тиранията? От еони променя кожата си, за да засити глада на текущия управник за политическо и духовно господство.

Той имаше право. Но в този случай по-великото добро беше целият свят, какъвто го познавах, а аз исках да продължа да го познавам. Разясних.

— Те смятат, че могат да го използват на Хелоуин, за да укрепят стените.

— Много добре. Ще ти го донеса утре вечер.

Едва не паднах.

— Наистина ли?

Две изненади: Баронс не беше Ънсийли и току-що се беше съгласил да ми предаде безценна реликва, без да иска нищо в замяна. Защо беше толкова мил? Да не беше това неговото извинение за снощи?

— Какво е третото нещо, което искаш, госпожице Лейн?

Това щеше да е малко по-трудно.

— Какво знаеш за стените между световете?

— Знам, че са тънки като хартия в момента. Знам, че някои от дребните, по-слаби Фае се промушват между цепнатините без помощта на лорд Господар. Затворът продължава да удържа най-могъщите.

Коментарът му ме отклони.

— Знаеш ли, в това няма смисъл. Защо по-слабите са способни да избягат? Бих помислила, че е обратното.

— Стените са изградени от огромна магия — каза той, — с която никое Фае не е било в състояние да се мери оттогава насетне. С голяма цена за самата нея, кралицата вплела живи нишки от Песента на Сътворението в стените на затвора, които отблъскват магията на Ънсийли обратно към тях. Колкото по-силно е едно Ънсийли, толкова по-силна е стената. Като се опитват да се измъкнат, те всъщност обединяват сили с тъмничаря си.

Як трик.

— Е, знаеш ли защо стените са толкова тънки?

— Не задаваш ли твърде много въпроси тази вечер?

Изгледах го.

Той се усмихна неясно.

— Защо стените са толкова тънки?

— Защото когато е сключена Спогодбата, са били назначени хора, които е трябвало да помагат те да бъдат поддържани. Но тези, които са отговорни да ги пазят със своите ритуали — най-важният от които се извършва на всеки Хелоуин, са атакувани от черна магия всеки път, щом са го изпълнявали през последните няколко години. Изчерпали са границите на познанията и силите си. Ако се случи отново тази година, а има всяко основание да го очакваме, стените ще се срутят напълно. Дори стените на затвора. Какво общо има това с мен, госпожице Лейн?

— Ако стените паднат напълно, всички Ънсийли ще излязат, Баронс.

— И?

— Веднъж ми каза, че не искаш това да стане.

— Това не значи, че проблемът е мой.

Отново изглеждаше отегчен.

— Това е третото нещо, което искам. Искам да го направиш твой проблем.

— По какъв начин?

— Те смятат, че можеш да им помогнеш. Можеш ли?

Той го обмисли.

— Възможно е.

Исках да го удуша.

— Ще го направиш ли?

— Мотивирай ме!

— Ако не друго, ще съм в по-голяма безопасност. Един по-сигурен ОС детектор е щастлив детектор. По-щастливият детектор е по-продуктивен.

— Не си открила нищо, което да ми е от полза, от няколко седмици.

— Не си ме карал — казах отбранително.

— Има един ОС, който знаеш, че искам, но ти скри от мен информация за него.

— Вече имаш тази информация. Какъв е проблемът?

Не прозвучах ли като В’лане?

— Проблемът е, че все още нямам този ОС, госпожице Лейн.

— Работя по въпроса. Ще мога да работя по-бързо, ако съм в по-голяма безопасност. Ако стените се сринат, всяко Ънсийли ще го търси и ще ми се пречка. Веднъж ми каза, че не ги искаш в града си. Това лъжа ли беше?

— Разбрах. Какво искаш от мен?

— Искам да се присъединиш към тях на Хелоуин и да им помогнеш да извършат ритуала. И искам да ми обещаеш да не ги нараняваш.

Поради деликатния начин, по който оформих разговора ни, прозвуча сякаш го молех да помогне на Шийте зрящите.

Той ме премери за момент, после каза:

— Ще разменя действие за действие. Осигури ми достъп до Шинсар Дъб на разстояние дори само да я виждам и ще помогна на малките ти приятели!

— Помогни на малките ми приятели — контрирах аз — и ще ти осигуря достъп до Шинсар Дъб!

— Имам ли думата ти?

— Вярваш ли на думата ми?

— Ти си идеалистична глупачка. Разбира се.

— Имаш думата ми — щях да се справям с проблема за обещанието, което току-що дадох, в бъдеще. Точно сега трябваше да задържа стените и да съм сигурна, че човешката раса има бъдеще.

— Тогава имаме сделка. Но твоето действие не зависи от изхода на моето. Ще дам най-доброто от себе си, за да им помогна с ритуала, но не мога да ти обещая успех. Не знам нищо за способностите им, това е магия, която не съм правил преди.

Кимнах.

— Приемам условията ти. Ще им помогнеш и няма да ги нараняваш?

— Вярваш ли на думата ми? — присмя ми се той.

— Не, разбира се. Ти си цинично копеле. Но те, изглежда, имат желание да им помогнеш.

Бледата усмивка се беше върнала.

— Ще им помогна и няма да ги нараня. Отбележи си, госпожице Лейн! Подронваш авторитета си на посредник, когато позволиш на противника си да види емоция. Никога не издавай емоцията си на врага!

— Това ли си ти?

— Ти се отнасяш така с мен. Бъди последователна и следвай по-фините нюанси! — той се обърна и тръгна към огъня. — На кого ще помагам и ще защитавам? На самата стара вещица ли?

— Не говорех за Шийте зрящите.

Той спря и остана съвсем неподвижен.

— А за кого?

— За МакКелтърови.

Той мълча дълго. После започна да се смее тихо.

— Добре изиграно, госпожице Лейн!

— Имах добър учител.

— Най-добрият. Скачай на един крак, госпожице Лейн!

Уроците по Гласа бяха започнали.

Имах чувството, че е възможно да бъдат доста брутални тази вечер.